Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Великолепная восьмерка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2011)
Допълнителна корекция
thefly (2022)

Издание:

Гелий Аронов. Великолепната осморка

ДИ „Медицина и физкултура“

пл. „Славейков“ 11 — София

Държавна печатница „Д. Благоев“ — Пловдив

Преведе от руски: Зоя Колева

Редактор: Д. Миланов

Художник на корицата: Ал. Хачатурян

Художник-редактор: М. Табакова

Технически редактор: М. Попова

Коректор: В. Петрова

Руска; I издание; Лит. група V; Изд. №4915

Дадена за набор на 27.XII.1971 г.

Подписана за печат на 7.III.1972 г.

Излязла от печат: 27.III.1972 г.

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 6,25

Издателски коли: 5,19

Цена на дребно: 0,44 лв.

 

Гелий Ефимович Аронов

Великолепная восьмерка

Издательство „Физкультура и спорт“

Москва, 1971

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Само неприятности

Бедите се движат на ята. Човек мъчно може да си представи дори колко беди могат да се случат в един ден. За днес ми се събраха не по-малко от десет.

Всичко започна с провалянето ми на колоквиума по биохимия. И най-обидното беше това, че взимането му съвсем не беше мъчно: достатъчно е само да се съгласяваш с нашата Анна Степановна — тя ще разкаже вместо теб всичко и отгоре на това ще бъде много доволна. Но кой дявол ме накара да споря. Тя ми казва: „Пирогроздова!“, а аз й казвам: „Виненокаменна“, тя ми казва: „Какво говорите, Воронов, винено каменната не влиза в този цикъл“, а аз й казвам: „Влиза, Анна Степановна, сигурен съм“, макар че бях съвсем уверен, че е права, разбира се, тя.

Получи се ужасно глупаво: малко, че се провалих на колоквиума, ами отгоре на това обидих добрата Анна Степановна. Но опитай се да се държиш другояче, ако вместо да повтаряш цикъла от трикарбоновите киселини, рано тази сутрин два часа непрекъснато си повтарял на Борис: „Зацепването! Зацепването!“, а той неизменно ти е отговарял: „Та нали зацепвам“ и е продължавал да прави своята грешка.

Сега работим с него само на разсъмване: вечер, когато базата е пълна с хора, Борис се стеснява.

— Липсва ти чувство за хумор — му каза чичо Коля, когато разбра причината за нашите ранни визити. За него това е най-голямото порицание. — Нима е срамота да се учиш? Ти, Егори, не му прощавай…

И чичо Коля продължи да доказва нещо, макар че вече го слушаха само Пижон и Боцман.

Ей така, след като цяла сутрин се бях измъчвал с Борис, аз се явих на колоквиума и ако Анна Степановна бе посочила тавана и съвършено справедливо бе отбелязала, че той е бял, аз бих започнал яростно да доказвам, че е черен: заразил съм се от ината на Буценюк.

С това нещастията не свършиха. Преди вечерната тренировка успях да закъснея и за консултацията по хистология, което също ми гарантираше неприятности на изпита; да загубя взетия от библиотеката атлас по анатомия; час и половина да чакам напразно Света пред университета, докато тя ме е чакала в градинката на Шевченко, и да подхвана извънредно глупав телефонен разговор с нейната майка. Мария Николаевна ме убеждаваше, че Светочка е на занятия, а аз като разобличавах самия себе си, петнадесет минути й доказвах, че я няма там и осем пъти молих да я извика на телефона, макар и да ми беше съвсем ясно, че Света наистина не е в къщи. Мария Николаевна твърде сухо ми каза довиждане и затвори телефона.

Но най-неприятното ме очакваше вечерта. Когато отидох на тренировка, Юрий Иванович говореше нещо с Игор при съблекалнята. Щом ме видя, той каза:

— Борис е избягал!

— Как избягал? Къде?

Оказа се, че Борис му бил съобщил с бележка, че е разтегнал мускул на крака си и в близките дни не можел да идва на тренировки. Но дори и това не беше всичко. Неговите състуденти разправяли, че днес той молил в деканата да го изпратят на лятна бригада в Запорожието. Там оценили това като делова инициатива и призовали всички студенти да вземат пример от Борис Буценюк.

— Ти си го наплашил — каза Игор.

— Да се беше занимавал ти с този тъпанар, щом имаш такъв педагогически талант.

— Това сега не е важно — прекъсна ни Юрий Иванович. — Трябва да върнем Борис. Егор, иди у тях и си поговори съвсем откровено с него. Той просто е проявил малодушие.

— Пак ли аз?

— Вие вече сте се посближили.

— Като кучето и тоягата.

— Е, ако си поизвил повечко тоягата, опитай се да я изправиш. Аз сам ще поговоря с него, но ти трябва да го доведеш на Днепър. Ние сега ще излезем на малки лодки, а ти тръгвай.

— Вървя към повишение — казах аз на Света. — Сега ми е възложена дипломатическа мисия: отивам като извънреден и пълномощен посланик в обидена държава. Ще трябва да се усмихвам и да пуша лулата на мира, макар че с голямо удоволствие бих пернал с нея Борис по темето. Ще те чакам пред филхармонията в осем. Съгласна ли си?

Разговорът ми с Борис бе горе-долу такъв:

— Слушай, какви са тези номера?

Той (без да вдига глава от конспектите си):

— Трябва сериозно да се готвя за изпити. И без това имам да догонвам другите.

— При догонването ли разтегна крака си?

— Какво общо има тук кракът ми! Просто нямам време за разни безполезни начинания.

— Нашата осморка ли е безполезно начинание?

— Точно така — „вашата“, какво общо имам аз с нея? Не съм дете, за да ме дресират по два часа на ден.

— Правилно, не си дете. Детето през това време отдавна би се научило.

— Махай се оттук със своето учене. Гледай ти — професор!

Едва тук забелязвам, че разговорът е излязъл далеч от дипломатическите рамки и се опитвам да се спра:

— Е, защо се обиждаш? Просто ти не си гребал истински тази година. И какво толкова обидно, ако се налага малко да поседиш в неподвижната лодка. После ще ти бъде по-лесно.

— А аз — какво, отказвал ли съм? Само че няма защо да се държите с мене като с бебе.

— Искаш ли, ще седя до тебе в учебната лодка? Колкото гребеш ти, толкова и аз.

— Ако така или иначе съм празен номер, печелете си седмината.

На върха на езика ми се върти:

— По-малко баласт ще има!

Но се сдържам и казвам:

— Остави това. Никой не е искал да те обиди. Нали знаеш, че останаха малко дни, а когато започнем скоростна работа, няма да има време да седиш в неподвижната лодка.

Борис като че ли се поуспокои, но отказва да дойде на тренировката. Пак си спомня за изпитите.

— Но можеш да дойдеш на Днепър нали, или у тебе се е появил страх от водата.

— На Днепър мога.

— Тогава ела утре в седем.

— Добре.

Уф, май че го склоних! Не съм никакъв дипломат, но първата победа е постигната.

Пред филхармонията дотичвам в осем и десет. Света вече чака. Предавам й разговора с Борис. Смее се:

— Срещата премина в топла дружеска атмосфера.

— Което не можеш да кажеш за разговора ми с твоята майка.

Оказва се, че Света не се е отбивала в къщи и нищо не знае.

— Ех, ти, дипломате — клати глава тя. — Хайде сега у нас да уреждаме международния конфликт.

При операта купувам цветя — чувствувам се все пак виновен пред Мария Николаевна. Но тя не ги забелязва и на моето „добър вечер!“ отговаря студено: „Ние с вас вече се поздравихме“.

— Светочка, нали не си забравила, че след една седмица имаш изпит? — обръща се към дъщеря си тя, но разбирам, че това е за мене.

— Не, мамо, не съм забравила.

— Ако всеки ден така закъсняваш, сигурно няма да успееш да се подготвиш.

— Аз ще й помогна, Мария Николаевна. Така или иначе на времето си взех латинския с отличен — правя доста жалък опит да се пошегувам аз.

— А вас, Егор, исках да помоля поне през време на изпитите да не отвличате Светочка. Тази сесия е много сериозна.

Ето го него — последното нещастие през този ден.

— Мария Николаевна, извинете, ако през деня съм казал нещо, както не следва…

Света ми прави знаци с ръка.

— Какво пък, довиждане!

— Сбогом, Егор.

Вратата зад мен хлопва. На балкона стои Света и усмихнато ми маха с ръка. Едва сега забелязвам, че не съм поднесъл цветята. Замахвам и ги хвърлям нагоре. Те описват плавна дъга и падат в краката на Света.

Какво бе говорил Юрий Иванович с Борис никой не разбра. Но той ни предупреди да не обиждаме Буценюк. Разговорите в лодката съвсем се прекратиха. И моите занимания с Борис също. И изобщо стана някак по-делнично и по-спокойно. Навярно защото всички имаме сега изпити.

Тренираме се дори повече от обикновено, но губим по-малко време: дойдем, съблечем се — и в лодката. Дори Петя не закъснява. Свършим ли тренировката — всички изчезват почти незабелязано.

Полагаме изпитите си засега без блясък: Саша, когото два пъти вече връщат по теоретична механика, се готви да се явява трети път. Останалите са още без загуби. Само Игор е взел вече предсрочно три изпита и всичките с отличен. Бърза: цяла опашка чака помощта му: Саша, Толя, Олег и дори Дубски, който от върховете на философията трябва да се спуска до презряната математика.

Кога се готви Алексеев? Умът ми не го побира. Идва на реката преди нас, често си отива по-късно от нас. И освен това учи… италиански. Узнахме това съвсем случайно, когато донесе едно италианско спортно списание и доста свободно ни преведе статията за новите схеми, по които се нареждат гребците в лодките.

— Кой ти я преведе? — попитах аз.

— Преведох си я, естествено, сам — усмихна се Игор. И добави: — Всеки гребец, който уважава себе си, трябва да знае три езика: английски, немски и италиански. Английски знам аз, немски — мама, така че засега мога да мина без него, остана да усвоя само италиански.

— А как стои въпросът с малгашкия? — попита Саша.

… Със Света сега си тръгваме заедно, само ако тренировките ни свършват едновременно. Макар че изпитът, за който говореше майка й, вече е взет, ние се разделяме не по-късно от девет часа вечерта. Само в неделя тя отива да учи „при приятелката си“, а аз — „в библиотеката“ и ние заедно отиваме някъде. Всичко би било чудесно, ако Света не взимаше със себе си учебници, които след това трябваше да мъкна цял ден. А колкото за отваряне, не ги отваряхме.

Сменила гнева си с милост, Мария Николаевна дори бе попитала веднъж Света защо не се отбивам у тях. Но аз реших да се презастраховам и да не се появявам до края на сесията. И изобщо не бива да се изпробва търпението на Светината майка. Тепърва й предстои да преживее нашия летен тренировъчен лагер на Днепър, а след това и пътуването до Тракай. Не мога изобщо да си представя как ще се отнесе тя към факта, че Света ще трябва да поживее в нашия импровизиран лагер в залива.

За особено разкошен той не може да мине: палатки с войнишки легла, обтягащи въженца, обикновено обкичени със съхнещи дрехи, шум… Нещо от лагер за безработни и от геоложко селище.

Законите в лагера са прости. Не пречи на съседите си да почиват, не пъхай под носа им своите „холандски сиренета“ (кецове), използувай чужди вещи само когато не са нужни на стопанина им. И това като че ли е всичко.

Нарушителите се наказват на самото място. Съдът е бърз и справедлив. Присъдите се привеждат в изпълнение лично от пострадалите и не подлежат на обжалване.

Освен това в някои отбори и палатки могат да съществуват и свои закони и правила. Те са задължителни за всеки посетител и трябва да се уважават от целия лагер.

Например, в палатката на Игор не влизат без чукане. Може да се чука с крак по една ограждаща дъска. Разрешава се да влизаш след вежливото „Вмъквай се!“ (така отговаря на чукането Петя), или „Моля!“ (това е Саша) или „Заповядайте!“ на Игор. През време на следобедната почивка на палатката им се окачва надпис: „Не влизай — провежда се опит!“ Какъв опит се провежда по това време недвусмислено показва мощното хъркане, което долита от палатката.

И нашата палатка си има свое „табу“: при нас не играят на домино. И Виля, голям любител на този „вид спорт“ (макар и да твърди, че доминото има дълбок философски смисъл), ходи да играе при съблекалнята, където има разкривена масичка с един крак. Когато разгорещените играчи започнат с всичка сила да удрят по нея с правоъгълните плочки, имаме чувството, че всеки миг окончателно ще я забият в земята.

Обикновено с приближаването на състезанията интересът към доминото понамалява. Двете тренировки дневно охлаждат страстта и на най-запалените играчи. След вечеря всички предпочитат да седят край огъня и да пеят песни. Макар че репертоарът ни е малък и изцяло се повтаря всяка вечер, той на никого не омръзва. Може би защото пеят всички, дори такива „антимузикални типове“ (Светкин израз) като мене.

Пръв започва да пее обикновено Саша. Почти всичките ни песни са донесени на Днепър от него. За съжаление, повечето от тях са за алпинисти и моряци, но в края на краищата всички ние сме малко нещо моряци — ненапразно дори и нашата женска осморка ходи с моряшки фланелки.