Гелий Аронов
Великолепната осморка (13)

Тракай

Автобусът спира на площада пред църквата. Измъкваме се от него и за да се разтъпчем, подскачаме по паважа.

— Ще успеем тъкмо за литургията — казва Вилка. — Може би ще влезем? „Господи, дари победа на войнството от гребци“ и така нататък.

— Петя е онзи, който ще се помоли за всички, а ти по-добре иди да разбереш дошъл ли е вече нашият камион — отговаря му Игор. — Много хубаво ще бъде, ако трябва да загубим още един ден в очакване на лодките.

— Всичко е от бога — с философско смирение въздиша Вилка, но тръгва към брега на езерото. С него отива и Валка.

Игор неслучайно се тревожи: Юрий Иванович трябваше още вчера да пристигне тук със самолет и да ни посрещне, а пък го няма и ние не знаем дали да го чакаме на площада, или сами да идем да търсим мястото, където трябва да бъдем настанени.

— Момчета, насам! — вика през целия площад Валка, който се появява откъм езерото. След него върви Юрий Иванович.

— Другари — той говори официално, тъй като се обръща не само към нашата осморка, но и към останалите, — камионът закъснява. Настаняваме се в къщичките на пионерския лагер на брега. Никой да не излиза от лагера — лодките могат да пристигнат всяка минута. Ако до обяд колата не дойде, ще искаме лодки от „Жалгирис“. Тренировката довечера трябва да се състои.

Чистите къщички се спускат до самия бряг на езерото. Зад тях като стена се изправя гората. И макар че градът е само на две крачки, гората изглежда глуха и девствена.

Вече е четири часът следобяд, а колата ни я няма. Няма лодки, няма гребла. Юрий Иванович отиде в базата на „Жалгирис“. Ние седим на брега и хвърляме камъчета във водата. Тя е толкова прозрачна, че виждаме как камъчето бавно потъва до дъното.

— Хайде да се преобличаме — казва Игор. — Ще отидем при хангара. Ако не ни дадат лодка, поне ще потичаме.

Намираме Юрий Иванович почти до самата база. Стои на брега и отбелязва нещо в бележника си, гледайки преминаващите край него осморки. Всички те — нашите противници, са тук. Ето московчаните с оранжевочервеникави костюми опитват старт. Чудесно го изпълняват. Само да изпуснеш такива — и вече няма да ги стигнеш. При това са тук вече четири-пет дни и лодката си отдавна са спуснали във водата. Ние изобщо сме пристигнали последни.

— Ще се тренираме след „Жалгирис“ — казва Юрий Иванович. — Литовците ни влязоха в положението. Дават ни своята лодка и греблата. Но ако нашата тенджера не пристигне до утре сутринта, ще се наложи да приспособяваме една стара таратайка. С нея тук тренират новаците. Просто нямаме право да злоупотребяваме с гостоприемството на стопаните.

Сутринта колата не пристигна. Настроението ни е мрачно. Състезанието е утре, а ние сме без лодка. Какво пък, трябва да се залавяме за таратайката.

Осморката с непонятното литовско название се оказа точно копие на нашия „Перс“. Същата способност да се извива на всички страни и, както казва Саша, да загребва вода с двата си борда едновременно. Всичко вътре е в окаяно състояние: релсичките са изтрити, стъпенките — разхлабени, осите на подвижните седалки — изкривени… Да тръгваш с такава развалина на състезание е безумие. Греблата също не са от най-висока класа, макар че мълчаливите литовци прехвърлиха всичко, което имаха, и ни дадоха най-доброто от запаса си.

Ех, само да пристигнеше днес нашата „Лястовичка“! Но сигурно с колата нещо се е случило. Може би лодките вече изобщо не съществуват и от нашата „Лястовичка“ е останал само спомен?

Да се гребе на литовския вариант на „Перс“ и така е трудно, а отгоре на това Валка през цялото време се върти наляво и надясно, прави резки завои, изучава дистанцията. Той е за първи път тук и се чувствува неуверено. При малкото, обрасло с тръстика островче, което стърчи точно на петстотинте метра, лодката ни едва не засяда на една плитчина. Греблото ми опира в дъното и лопатката му само по чудо остава цяла.

След тренировката се залавяме за лодката. Работа има за цяла седмица, а трябва да я свършим за половин ден. Пък и нямаме никакви инструменти: ремонтният ни комплект е останал някъде заедно с лодките. Ако не бяха литовците, изобщо нищо не бихме могли да направим. Навярно доста им досадихме: всеки от нас по десет пъти бе ходил при тях да иска ту релсички, ту шайба, ту ключ…

— Ще бъде дори неудобно да печелим от тях — казва Левчук. — Момчетата толкова много направиха за нас.

— Струва ми се, че такова нещо не ни заплашва, и то не поради прекалена учтивост — отговаря Игор.

Той е прав, в тази лодка не можем и да мислим за борба на равни начала.

Телеграмата дойде късно вечерта: „Забавяме се счупване ос Лодките цели Тръгваме първа възможност Подгорни.“

Край нашата къщичка са се събрали всички киевчани и с тревога гледат към Юрий Иванович. „Какво ще стане?“

— Пръснете се по къщичките си — казва той. — Ще обиколя всички ви и с всеки отбор поотделно ще обсъдим тактиката на утрешното състезание. Вие останете тук — кима той към нас. — Ще дойда след петнадесетина минути.

Каква всъщност тактика може да има и защо трябва с привидно спокойствие да прикриваме лошото си настроение. Утре нямаме никакви шансове. Би било просто глупаво да разчитаме на нещо, ако стартираме в това корито. Преживели сме много тази година, но тази последна несполука окончателно ще ни смаже.

— Лежете, лежете — казва при влизането си Юрий Иванович и сяда на леглото на Игор. — На утрешното състезание аз няма да присъствувам: след два часа заминавам със самолет за нашите лодки. Задача за утре: съвсем леко да се разходите по дистанцията, да не се самонавивате, да не се подавате на увлечения. Основното ни чака вдругиден. В нашата дисциплина ще има много остра борба между Москва, Литва и РСФСР. Не е изключено в тази тройка да се вклини и младежкият на Ленинград. Не се плашете, ако много изостанете. С някого от тях ни предстои тепърва да се срещнем и в подборното, и във финала. А сега — спете! Ще се върна утре вечер.

— Първи, напред! Първи, напред!

— Трети коридор, назад!

— Вни-ма-а-а-ние!

„Тррах!“-към небето полита ракета и водата на шестте писти изведнъж закипява.

— Давай! Тръгнахме! Карай! Усилвай! — долита от всички страни.

— По-спокойно! — вика Валка и като вижда, че сме готови да се заразим от общата треска на състезанието, повтаря: — По-леко! По-свободно!

Петка я кара като на тренировките в началото на сезона: едно-две-три — загребване, едно-две-три — загребване… Съвсем учебна работа. Странно, че и при такава работа не сме последни: зад нас, изоставайки с три-четири номера, е отборът на Грузия. Или и те са решили да не хабят напразно силите си днес, или са лошо подготвени. Затова пък пред нас се води истински бой. Юрий Иванович беше прав: младежкият на Ленинград с отчаян напън се е вклинил във водещата тройка и сега май дори възглавява състезанието. Обръщам се при зацепването и успявам да забележа как осморката на РСФСР, рязко отдръпнала се от островчето, изостава от водещата група.

Петстотинте метра са минати.

— Съвсем свободно! — вика Валка, като забелязва, че без да искаме, започваме да ускоряваме темпа.

Странно състезание! Имаш чувството, че се гледаш сам отстрани. Някъде отпред викат зрители, но това не е за нас. Нас навярно дори са ни забравили. Жалко, че го няма Юрий Иванович. Би бил доволен от нашата издръжливост.

Контурите на разрушения замък израстват отляво. Остават петстотин метра. Често подрънква камбана. Финалът е близко. А ето и размерното „Бам-бам!“ След това още два удара. Стигаме пети. Литовци и московчани вече са успели да обърнат лодките си.

— Дадохме им около дванадесет секунди — казва Валка, като гледа часовника си. — Не е чак толкова страшно. Но кой ли е спечелил?

Първи край съдийския пристан минават литовците. Значи — те. Какво пък, утре ще се срещнем с московския отбор.

Шест часа вечерта. Времето тече мъчително бавно. Всеки клаксон, всяко бръмчене на мотор ни кара да скачаме. Но колата все я няма и няма. Може би няма и да дойде? Тогава утре можем да не излизаме на състезанието.

— Време е за вечеря — казва Игор и ние отиваме в стола. Храната ни се струва безсолна и рядко безвкусна.

В стола влиза Ивар, загребният на латвийския отбор. Удивително несимпатичен младеж: лицето му е надменно, сякаш вече е спечелил поне първенството на Съветския съюз. Ето колко високомерно оглежда всички ни. Явно търси своите, а пък останалите дори и не забелязва.

— Момчета — Ивар се приближава към нас, — колата ви пристигна.

— Лъжеш ли? — извика Петка.

Ивар се усмихва и смутено поглажда правите си светли коси. Ние го побутваме, тупаме го по гърба. Какъв симпатичен момък!

До колата стоят Юрий Иванович и… Сергей. Гледаме го слисани.

— Сваляйте лодката, момчета — казва Юрий Иванович, — и започвайте да я подготвяте. Серьожа ще ви помогне.

Откъде изникна той? Защо е пристигнал? Да се порадва на нашата поредна несполука ли? Но сега не ни е до въпроси.

За да се завинтят ауттрегерите, да се поставят колесничките, да се укрепи кормилото — за всичко това отиват около два часа. Когато свършваме работа и отстъпваме няколко крачки, за да можем като художниците да се полюбуваме на нашата „Лястовичка“, вече мръква. Базата е пуста. Нашите утрешни противници отдавна почиват.

— Поставете лодката на място и лягайте — командува Юрий Иванович.

Как? Дори да не опитаме „Лястовичката“? А ние така я чакахме, така се надявахме, че с нейното пристигане всичко магически ще се промени.

— Юрий Иванович! Само петнадесет минути! — почти моли Игор.

— Но утре сутринта е състезанието…

— Ами че ние изобщо няма да спим — в подкрепа на Игор казват Петя и Вилка.

— Добре — съгласява се Юрий Иванович. — Само до онзи бряг и обратно. По пътя да се вземат два старта. Общо взето, не повече от половин час. И никакви експерименти.

„Лястовичката“ леко се плъзга по езерото. На брега върху още светлия фон на небето се открояват тъмните фигури на Юрий Иванович и Сергей.

— Летящ старт! — командува Валка. Направихме първото загребване. Раз! Раз! — плеснахме с къси и се понесохме, като все повече и повече удължавахме удара. Осем плясъка, сливащи се в един.

Ех, да се получи така и утре!

— Ти как пристигна? — питам Сергей на връщане в лагера.

— Ами че тъй — свива рамена той, — по траверсите. От Вилно ме докара Юрий Иванович.

— А защо си дошъл?

— Да погледам.

— Как губим ли?

— Глупав си ти! Никой от вас, хлапаците, не знае колко искам да спечелите.

— Ти си глупавият.

Сергей нищо не отговаря.

— Първи коридор, готови ли сте?

Литовският кормчия вдига ръка.

— Втори? Трети?

Ленинградци и николаевци потвърждават готовността си.

— Четвърти?

В отбора на РСФСР нещо се бавят.

— Четвърти? — повтаря съдията. Най-после кормчията вдига ръка.

— Пети?

— Готови! — вика Валка и маха с високо вдигната ръка.

— Шести?

— Готови! — сигнализира вторият отбор на Москва. Тези момчета трябва до земята да ни се поклонят, загдето вчера в подборното спечелихме срещу първи им отбор.

Ако ме попитаха как стана това, сигурно не бих могъл нищо ясно да разкажа. Състезание на нерви. Целите две хиляди метра един до друг, гребло до гребло. Кой ще се огъне пръв? В коя лодка ще трепне, ще се усъмни в силите си поне един номер? Не можехме да разчитаме на това: твърде опитна и закалена осморка е първият отбор на Москва. Но и ние не сме пристигнали, за да капитулираме. Когато след финала се наложи двадесет минути да чакаме, докато проявят филмовата лента и изяснят кой е спечелил, ние чакахме спокойно. Знаехме: каквото и да кажат съдиите, никой от нас не се беше предал. И когато високоговорителят разнесе над опустелия бряг (московчаните бяха безусловно фаворити и зрителите смятаха за излишно да се убеждават в това) „Първи на финала с време 5 минути, 58 секунди и 4 десети беше младежкият отбор на Украйна!“, ние посрещнахме това мълчаливо. Пък и сили за бурни емоции вече нямахме.

— На старт! — Вни-ма-а-а-ние!

Към небето полетя ракета. И веднага след нея втора: фалстарт. Ленинградци не издържаха очакването и изпреварвайки с част от секундата сигнала, се откъснаха от старта. След тях се устремиха останалите. Ние останахме на място и сега наблюдаваме как приближават и отново се подреждат нашите съседи. От съдийска гледна точка ние бяхме постъпили правилно, но какво би било, ако не бяха спрели състезанието?

— Не се заплесвай на старта! — шепнешком предава по номера Игор.

Съдията предупреждава ленинградци и отново:

— На старт! Вни-ма-а-а-ние!

Потопените във водата лопатки на греблата започват едва забележимо да се движат. В небето полита ракета. Не, този път не изтървахме момента.

С първите замахвания на греблата минава нервният трепет на предстартовата треска, отлитат всички странични мисли. Между нас и брега, с всичко останало по него, се изправя незрима стена. Няма къде да отстъпваме, няма къде да се скрием. Сега никой не може да ни помогне.

Лодките се движат като на парад, спазвайки идеално равнение. С края на окото си виждам отборите на Литва, Ленинград, Николаев и РСФСР, които се движат отляво. Московчаните отдясно не виждам, но усещам, че са тук, че и сантиметри не ни делят от тях.

Само да удържим, да не дадем предимство на никого. Окончателното подреждане ще стане на втората половина от дистанцията, но онези, които сега изостанат, вече няма да могат да претендират за нищо.

— Петя, по-дълги! Подхванете Петя! — вика Валка. Да удължим, да удължим загребването! Но греблата ни да не затъват във водата. Те трябва като бич да удрят по нея и рязко да изхвърлят лодката напред. При всяко загребване да се отблъскваме от водата като от трамплин! Скок, още един, с цялата тежест на тялото да увиснеш на греблото си и да го изтеглиш от лепкавия плен на водата!

Приближаваме към петстотинте метра. Добре, че не се движим по крайния коридор: твърде близко е до плиткото, което започва от островчето. Там са московчани. Ето те се опитват да заобиколят плитчината.

Да, може да стане най-неприятното. Московчаните се отклониха рязко от острова и опасно се приближиха до нас. Греблата им почти докосват нашите. Достатъчно е само да се преплетат с тях — и всичко е загубено. Пропуснатите мигове не може да се наваксат.

Да ускорим! Ако обаче е възможно да ускоряваме при такава работа. Още! Още! Московчани бавно изостават от нас: един номер… два… всичките! Сега можем да не мислим за тях. Тези метри те вече няма да отвоюват.

От другите отбори забелязаха нашето откъсване и приеха предизвикателството. Рязко ускоряват ленинградци. Тяхното предимство вече личи: печелят с половин корпус от николаевци и два-три номера от РСФСР. До тях са литовци. Май че именно те ще се борят за първите места. Ще им стигнат ли силите докрая. Жалко, че сме през две писти от тях. С такива противници е най-добре да се движиш успоредно.

— Не намалявай! Петя! — вика Валка.

Нима сме намалили темпа? Не! Или може би несъзнателно? По-добре е да не се правят прибързани откъсвания по дистанцията. След всяко откъсване се включват някакви охранителни механизми, които се мъчат да върнат работата към предишния темп, а понякога я връщат и към по-бавен. Но ние няма да намалим темпа, няма да спрем, докато ръцете ни могат да държат греблата.

Бреговете бучат. Колко е хубаво навярно състезанието на осморки. А самите ние почти никога не виждаме това.

Кой ли сега там се вълнува за нас? Навярно малцина. А вярващите в нас са още по-малко. След всички наши перипетии с лодката, след изморителното вчерашно състезание май че само Юрий Иванович знае, че ние още не сме изразходвали „неприкосновения си запас“, че още можем да съперничим и на ленинградци, и на литовци, въпреки че вчера те цял ден са почивали.

Ами Сергей? Какво ли мисли, какво ли преживява сега той, като гледа нашия, не — своя отбор отстрани? Какво ли не би дал, за да се окаже сега тук, на своя номер! За да чува Валкиното:

— Започнахме вторите хиляда!

Половината от дистанцията е отмината. И половината от отборите. Московчани, николаевци и осморката на РСФСР вече се движат във втори ешелон. Може да се прокара разграничителна линия.

Това не е самоувереност. Просто знаем, че ако не се разпадне лодката на парчета и не се разлетят греблата на трески, ние вече няма да ги пуснем.

Само за миг си спомням за Света. Какво ли мисли сега? Сигурно после ще каже: „Толкова се страхувах за вас!“ Да, страшно е с цялата си душа да желаеш на някого успех и да не си в състояние да му помогнеш.

— Момчета, подхванете спринта на ленинградци! — вика Валка.

Охо, едва не ги изпуснахме. Но не са ли започнали рано? Отпред има още около седемстотин метра.

— Прибави! Подхванете Петя!

Какво да прибавяме, когато ни се струва, че мускулите ни всеки момент ще се скъсат от пренапрежение.

— Гоша, обърни към носа! Виля, прибави! Боря, подхвани! Толя, по-рязко! Саша, по-силно! Игорче, подкрепи Петя! Олегче, помогни им — минава по номера Валка.

И ние прибавяме. Сили се намират. Във всеки случай ленинградци нищо не печелят от нас на спринта. А и литовците като сянка ги следват. Вторият ешелон изостана още повече. Остава им само да изяснят отношенията помежду си. Отляво се изправя грамадата на стария замък. Още петстотин метра. Сега тук всичко ще се реши. Най-важното е да не изпуснем финала на съперниците си и сами да не започнем твърде рано.

400! Време е! По-добре да започнем първи, нека после ни догонват. Ето на:

— Петя, карай!

Това е той, нашият финал, изстрадан в последните състезания. Седалките съкращават малко пътя си и се движат все по-бързо и по-бързо. При всяко загребване лодката да изскача над водата и да не й даваме да се отпусне. Ще ни стигнат ли силите! Ще стигнат!

Само да издържи Борис. На него му е най-тежко. При загребване главата му се отмята назад и той няма сили да я изправи. Но греблото му удря по водата заедно с всички. Юнак! Браво!

С всяко загребване ние рязко приближаваме към финала, но ленинградци са непрекъснато успоредно с нас. Литовците губят с около два номера. На финал това е много.

— Петя, миличък! Момчета! Последни десет! — дрезгаво вика Валка.

Раз!

Да излезем напред. С всяко загребване да печелим поне по един сантиметър.

Два!

Борис! Борис! Дръж се!

Три! Всеки спечелен сантиметър е наш.

Четири!

Излизаме!

Пет!

Кога най-после е створът?!

Шест!

Струва ми се, че Борис ей сега ще падне.

Седем!

Не! Вече няма да ги изпуснем.

Осем!

Няма да ги изпуснем!

Девет!

„Бам!“ — удря камбаната. „Бам!“ — веднага се раздава и втори удар.

По инерция правим още две загребвания; после греблата сами се изтръгват от изведнъж натежалите ни ръце и лодката продължава да се плъзга, като ги влачи след себе си. Чува се само прекъслечно, дрезгаво дишане. Вилка слага ръка на гърба на седналия в някаква фантастична поза Борис и той бавно обръща към него своето потъмняло, с пресъхнали устни лице.

Валка се опитва нещо да каже, но гласът му секва. Обръщаме лодката и покрай съдийския сал се отправяме към брега. Насреща ни тичат Юрий Иванович и Сергей, след тях Света, нашите момчета, момичета… Сергей маха с ръце и нещо вика, Юрий Иванович го прегръща през рамената и двамата заедно стъпват на пристана срещу протегнатите вече към тях лопати на нашите гребла.