Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Великолепная восьмерка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2011)
Допълнителна корекция
thefly (2022)

Издание:

Гелий Аронов. Великолепната осморка

ДИ „Медицина и физкултура“

пл. „Славейков“ 11 — София

Държавна печатница „Д. Благоев“ — Пловдив

Преведе от руски: Зоя Колева

Редактор: Д. Миланов

Художник на корицата: Ал. Хачатурян

Художник-редактор: М. Табакова

Технически редактор: М. Попова

Коректор: В. Петрова

Руска; I издание; Лит. група V; Изд. №4915

Дадена за набор на 27.XII.1971 г.

Подписана за печат на 7.III.1972 г.

Излязла от печат: 27.III.1972 г.

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 6,25

Издателски коли: 5,19

Цена на дребно: 0,44 лв.

 

Гелий Ефимович Аронов

Великолепная восьмерка

Издательство „Физкультура и спорт“

Москва, 1971

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Денят

Не, днес няма да можем да починем: всеки новопристигнал смята за свой дълг да ни посети. Току-що си отиде Саша, а „комплексът на вината“ вече изкачва по стълбата Олег Шитко. И, разбира се, същият въпрос: „Как спахте?“. Но той не очаква отговор, връчва ни по една ябълка и геврек.

— А какво става с напояването? — питам аз.

Олег е от хидротехническия. Започва да разказва как някой си Славка не могъл да назове основните възли върху частите на машините. Но аз имах предвид не дъждовалните инсталации, а нашия чай… Впрочем време е самите ние да слизаме от небесата. Все едно, няма да ни оставят да поспим, пък вече и няма за кога. В хангара няма никой, затова пък край лодките, поставени на стойки по целия бряг, има блъсканица. При нашата са Юрий Иванович и Игор. Приемат работата ни. Юрий Иванович почуква с чукче по болтовете и се вслушва като акордьор на рояли.

Вече всички момчета са се събрали. По-право, почти всички. Няма го Петка Полухин.

— Ама че слон, пак закъснява — казва Сергей. Но говори без злоба, като за нещо обикновено.

И наистина сигурно всички щяха да бъдат страшно учудени, ако Петка дойдеше навреме. Преди около две години много беше говорено по този въпрос, имаше дори и специално събрание, посветено на него. Но тъй като Полухин закъсня и за събранието, решението носеше малко абстрактен характер и всичко остана така, както си беше. Сергей предложи радикален, според него, начин на лекуване — насилствено къпане на провинилия се с всичките му дрехи в студената вода. Уверяваше, че действува магически. Но тъй като къпането преди тренировка нанася вреда на целия отбор, а след тренировка причинната връзка на престъплението и наказанието изглежда малко нарушена, този метод на лекуване остана непроверен. Просто в по-важни случаи ми възлагат да минавам да го взема и тогава ние закъсняваме само 10–15 минути. Когато е сам, закъснява цели 40. С идването му обаче грижите не свършват. В лодката той сяда също последен, и то само по специална команда.

— Десни, в лодката! — вика кормчията.

1-ви, 3-ти, 5-ти и 7-ми сядат на местата си.

— Леви, в лодката!

Придържайки греблата, сядат 2-ри, 4-ти и 6-ти. В същото време Петка е зает с някаква съвсем неотложна работа, която е трябвало да свърши още вчера.

— Петя, в лодката! — командува кормчията.

Налага се командата да се повтори.

Когато Юрий Иванович определи Полухин за загребни, всички бяха уверени, че нищо няма да се получи.

— Ще провалиш отбора — каза старши треньорът. — Докато той се пренастрои в състезанието, момчетата три пъти ще успеят да загубят.

Но „да пренастроиш“ и Юрий Иванович не е толкова лесно.

— Видиш ли, Георги Петрович, да го превключиш на състезание е трудно. Прав си. Но и да го отклониш от ритъма е невъзможно. Ако се настрои, така ще пердаши по цялата дистанция, че дори и небето да пада на земята, няма да спре. Трябва само повече да го ръчкаш преди състезание, тогава и старта взима енергично. Нервни днес са се навъдили много, флегматиците обаче са рядкост. Трябва да се ценят.

Сега е 2 часът. Нашият старт е в 6. Може да помогна на Света. Тя ще стартира в 4. Настанила се е със своята „Теменужка“ под храстите, вляво от хангара. Намазала е с нещо лодката и полира повърхността й с парче от стара плетена шапка.

Смазването на лодката е налудничава идея у гребците, нещо като „перпетуум мобиле“. Всички тайно мечтаят да изобретят такава смазка, която напълно да унищожи триенето на лодката във водата. И тогава ще започнат триумфалните победи.

Юрий Иванович има списък на смазките, които са били използувани, откакто той помни. В него има и восък, и парафин, и полиуретан, и лак за нокти, и течност за чистене на петна, и някакви адски смеси, чиято рецепта би могла да се роди само в болното въображение на алхимика.

А Олег Шитко, нашият ветеран, лично е участвувал и в полиране на лодката… с графит. Дори ни е показвал снимка: край черната като гуталин осморка стоят осем „негри“ и ослепително се усмихват. За съжаление, снимка на отбора след финала няма. Графитът не им бе помогнал, както впрочем не бе помагала още нито една от изпробваните смеси.

Ние бяхме вече преболедували от тази болест, но ето че от лодката на Света явно лъха някаква екзотична миризма, нещо средно между амбра и сандал. А ето и флакона. На етикета — полуразголена красавица. Според мен, това е средство за премахване на косми. Ех, ако на лодката растяха коси!

— С тази шапка ще търкаш до довечера. Дръж. — Свалям вълнената си риза, премятам я през лодката и ние започваме да я лъскаме от двете страни, както ваксаджиите лъскат с кадифено парцалче кончовете на ботуши.

— Гоша, знаеш ли, много се вълнувам. Вчера дори не можах да заспя.

— Да бих имал твоите грижи. Билетът ти за Тракай е вече в джоба. Вземи само по-голям куфар, може да се наложи да пътувам в него „гратис“.

— Смей се, смей се. А аз губя от Олга по корпус на отсечка.

— Ами че тя не ти е конкурентка. Та ти си в друга възрастова група. Или се боиш от Буболечката?

Буболечката — това е Жанета Буболечкина от „Спартак“. С нея е трудно да се състезаваш само на брега: заприказва, забърбори… Гребе наистина чисто, но късо и слабо, съвсем по дамски.

Не, Света не се страхува от нея. И скифьорката от Николаев не й е конкурентка. Макар и девойка с гренадирско телосложение, в лодката тя се чувствува неуверено, плахо. Никакви шансове няма. Зная, че Света иска, страшно иска да спечели и се надява да спечели, но се страхува да признае това дори пред себе си.

— Ето на, сега твоята „Теменужка“ цъфти и ухае — казвам аз, като навличам ризата. Миризмата действително се усили. — На мястото на твоите съперници аз бих протестирал и бих поискал да не те допуснат до състезанието, загдето използуваш бойни отровни вещества. Това е забранено от Женевската конвенция.

Мъча се да развлека Светка, но тя само леко се усмихва и маха с ръка. Вече е завладяна от състезанието.

— Ще отида да се разгрявам — казва тя и смъква пуловера си. — Почакай ме, ще ми помогнеш да изнеса „Теменужка“.

Лека, дългокрака, тя тича към „пистата за излитане“ — път от бетонни плочи, наредени зад хангара. И ми се струва, че ей сега ще се откъсне от земята и леко ще полети над храстите, над хангара, над залива.

Стартират женските четворки. Оттук се вижда добре как съдията на катера махна с флагчето. Едновременно, и дори малко преди това, бързо засвяткаха лопатките на греблата, като вдигаха фонтанчета от пръски.

— Раз-два-три… О-хо! Нашите се движат с четиридесет и два удара…

… Света докосва ръката ми. Дори не бях забелязал, че се е върнала.

— Тръгваме ли?

— Взимай греблата — казвам аз и крача с „Теменужка“ на изпънатите си ръце към пристана.

Там вече чака Екатерина Василевна. Всъщност всичко е вече казано, но такъв е редът, треньорът да дава последно напътствие.

— Спокойно, спокойно! — казва тя на Света и я прегръща през рамената.

И това са обикновени, задължителни треньорски думи преди старт. Впрочем Екатерина Василевна сигурно знае и други думи. Та за две години тя направи от Света отлична скифьорка. Само преди две години я бях довел тук, нея — несполучилата скачачка от трамплин. А сега — сигурен призьор на първенството на Украйна. Герой е Екатерина Василевна. А може би тук има и малко моя заслуга? Така или иначе — цялата извънкласна програма е премината под моето деликатно ръководство.

— Стискам палци! — казвам на Света.

Хванала греблото за лопатката, Екатерина Василевна отвежда „Теменужка“ от пристана. Няколко къси загребвания и скифът вече се плъзга срещу идващите по дистанцията двойки.

Никога не бих могъл да се състезавам, както следва, със скиф, макар че не карах лошо. Винаги ми липсва вторият до мен. Имам нужда да виждам напрегнатия му гръб, упорито наведената му глава, да чувствувам как нашите усилия се сливат, да усещам плъзгането на послушната на волята ни лодка.

Беше ми дори малко мъчно, че Света така лесно и изведнъж свикна със скифа и го предпочете пред всички други лодки.

— Не ти ли е скучно сама при дълги тренировки? — попитах я аз.

— Не. Не ми е скучно. Пък и не съм сама — отвърна тя, като ме гледаше право в очите.

Трябва да отида най-после да обядвам. Ето и Серьога отива към къщичката на пазача. Момчетата, разбира се, все нещо са донесли и дори „са сервирали масата“. Като първо — бульон. Наистина не домашен, както обеща Вилка Дубски вчера, а просто костен екстракт, купен в закусвалня.

— Продукт, известен със своята достъпност и калоричност — казва Сергей, — осем хиляди големи калории в една малка чашка, а струва 5 копейки кофа. Разумна икономия на обществени средства.

Виля се оправдава: не бил успял да се отбие след университета в къщи.

— И за какво ли ти плащат стипендия? — продължава да разсъждава Серьога, като не забравя да сръбне от чашката. — Две години най-добрите философи в света го учат на диалектика, а той и досега не е в състояние да я приложи на практика.

— Ето че я прилагам — защищава се Вилка. — Вместо две чинийки пилешка супа, вие получихте два литра костен екстракт. Сега пред очите на изумените зрители количеството ще премине в качество.

Виля е студент от философския факултет. Впрочем, както обича да повтаря Шитко, той може би е най-добрият гребец сред философите, но съвсем не е най-добрият философ сред гребците. Дали защото философията е наука на науките или защото добродушното Валкино лице с дебели бърни много слабо асоциира с традиционната представа за мъдреца — философ, но всяко негово изказване винаги се посреща иронично. Дори Юрий Иванович понякога си позволява леко усмихнат да се обърне към него с полунасмешливото: „А какво мислят по този повод философите?“.

По адрес на Виля стават най-много шеги, но навярно той все пак е усвоил основите на философията на стоиците, защото е доста трудно да го изкараш от състоянието на равновесие. Пък и самият той не остава длъжник и доста сполучливо се защищава с истински и импровизирани цитати от древните мъдреци. Той твърди, че на Аристотел принадлежи изразът: „Тежко на оня, който гребе неумело“, а на Декарт: „Аз греба, следователно съществувам“. Като свой любим философ назовава Стив Фербърн. И тук ние вече единодушно се присъединяваме към него, защото този знаменит английски гребец ни е покорил със своето кредо: „Най-голямото удоволствие в света е добре изпълненото загребване“.

Най-после дойде Полухин. Казва, че е наваксвал лабораторни упражнения, но по всичко личи, че вече е успял да подремне час — час и половина. В къщи във всеки случай е бил. Това доказва бутилката, която се появява от раницата му. В нея е нашето традиционно предстартово питие — смес от разни сокове, приготвена от Петината майка. Заради нея веднъж едва не ни елиминираха от състезанията в Москва. Когато преди старта бутилката започна да ни обикаля, при нас дотича развълнуваният лекар на състезанието, на когото бяха съобщили, че осморката от киевския „Буревестник“ взима допинг. Наложи се Юрий Иванович да доказва, че това невинно питие не съдържа нищо друго, освен глюкоза и витамини, а може би и добри пожелания от Петината майка. Не зная кой точно от тези три елемента действува, но без този „допинг“ ние не се решаваме да излезем на състезание.

Сергей и Вилка продължават да си разменят остри реплики и като че ли са преминали от общофилософските въпроси към злополучните 15 секунди, предизвикали такава буря вчера. Но аз вече не слушам. Бързо допивам бульона и изскачам от къщичката на пазача. Трябва да стигна за старта на Света.

Лодките тъкмо се строяват при хилядаметровата отсечка. Съдията вдига флагче. Замах! Така, браво! Веднага тръгна с къси, значи първото дълго загребване бе успяла да направи, както я бях учил, когато съдията провлачваше: „Внима-а-а-ни-е!“

Тичам насреща й. Двеста и петдесет мина заедно с Олга.

— Све-та! Све-та! — крещя, макар и прекрасно да зная, че на състезание тези викове не стигат до съзнанието и че така или иначе всички гласове звучат еднакво. А може би и не еднакво? Може би Света е чула гласа ми?

— Давай! — крещя и тичам през храстите. Явно усили, загреба малко по-бързо, но не по-късо. Юнак! Браво! Изпреварва. Носът на лодката й вече излезе напред! Само да се измъкне от хипнотизиращия Олгин ритъм, само да почувствува, че може да води и да спечели състезанието.

Така, петстотин успоредно, дори малко по-напред. Всичко ще решат последните двеста и петдесет.

— Све-та, да-вай! — но тук съвсем не ме чуват: от пристана долита непрекъснат рев. Не ще и дума, назрява малка сензация.

Продължавам да тичам. Двеста и петдесет. Още са заедно. Време е!

— Фи-нал! Све-та! Фи-нал! — викам с всички сили и изведнъж се пльосвам, спънал се в някакъв корен. Скачам. Финишират двете. Вече няма да ги догоня. Оттук в полегата проекция изглежда, че Света е с половин лодка напред.

Когато дотичвам до створа, чувам два бързи, сливащи се в един, удара на камбанката. Значи, решили са десети от секундата. Олга спокойно обръща лодката. Нищо й няма, в състояние е сама да тегли осморка. Света седи неподвижно, безсилно хвърлила греблата. Изразходвала се е. Пълно физическо изтощение.

— Борис! — викам на съдията на финала. — Как пристигнаха? — Той знае кой ме интересува.

— Божко загуби с две десети.

Все пак загуби. Тичам към пристана, който огражда плувния басейн, махам на Света с ръка. Тя приближава и още отдалече и малко смутено се усмихва.

— Виждаш ли, не можах.

Притеглям я за греблото до самия пристан и целувам по още влажното чело.

— Глупавичката ми, та ти сама не знаеш какъв герой си. Това е повече от победа. В Тракай ще я изпревариш с два корпуса. Ще видиш! Нашата осморка се гордее с тебе — добавям със строго официален тон.

А нашата осморка в лицето на Игор тича да ме вика.

— Егор! Събираме се!

Би могъл впрочем да поздрави Света. Сухар.

Но Игор Алексеев е над всякакви сантименталности. Не, такова нещо и през ум не му минава. Не зная изобщо дали забелязва някого, освен нашата осморка и Юрий Иванович. И то не защото е надут и високомерен. Просто винаги е много погълнат от някаква идея или грижа. И то не дребна, а поне от космически мащаб. Няма да се учудя, ако разбира се, вечерно време чертае в къщи конструкции на лунни станции или подводни градове, за да обърква след това умовете на всички професори във факултета, като им предлага повече от смелите си идеи като курсов проект. Ако професорите му не притежават безкрайното търпение на Юрий Иванович, то аз изобщо не си представям как този човек може да следва в строителния институт и отгоре на това да получава по-голяма стипендия. Навярно неговият извънредно съсредоточен вид и дебелите му очила карат всички да се заблуждават.

Не, просто съм несправедлив. За капитан го избрахме единодушно и аз пръв бях „за“. Наистина той е своеобразен капитан: никога не заповядва, но още по-малко уговаря. Вдъхновява предимно с личния си пример. Юрий Иванович се опита „да насочи“ дейността му, а после махна с ръка. Изобщо Юрий Иванович всичко прощава на Игор. Прости му дори злополучното препланиране на лодката.

Какво, струва ми се, може да бъде по-рационално: гребците сядат един зад друг, в ръцете на всеки има по гребло, само че един гребе от десния борд, а друг от левия. Така се редят осмината един след друг — десен-ляв, десен-ляв… И гребат, така вече около двеста години. Но Игор намислил друго и тайно от нас седнал да прави изчисления. След около две седмици ни донесе няколко изписани с цифри страници и мълчаливо ги сложи пред Юрий Иванович. После извади чертеж, схема и рисунка, внимателно ги забоде на стената в треньорската стая и невъзмутимо започна да обяснява как трябвало да се наредят гребците, за да се движи лодката с максимална скорост. Оказа се, че 1-ви номер трябва да бъде не носовият, а загребният, затова пък отдясно се озоваваха изведнъж 2-ри и 3-ти. След това отляво вървяха последователно 4-ти, 5-ти и 6-ти, а на носа нелепо и откъснато от всички стърчаха 7-ми и 8-ми. Като завършек на всичко загребният, който води целия отбор, се оказа носови, и изобщо започна пълна какафония.

На ескиза великолепно бе нарисувано как насядалият по нов начин отбор се носи по разпенените вълни, а някъде далече отзад се мъкнат две изостанали, ортодоксално наредени осморки.

Не ни съблазниха нито картинките, нито изчисленията, но опитай се да спориш с Игор при положение, че на всички наши шумни „защо“ той започва да привежда десетки цифри и безкрай да разправя за някакъв вектор и фактор на пренасяне или изместване посоката на лодката или на още нещо. Не зная дали разбираха нещо нашите „техници“, Олег, Саша и Толя, но откровено казано, аз не разбрах нищо. Виждах само как стройната красота на осморката се нарушава и от симетрична красавица, тя се превръща в някаква нелепост.

Най-невероятното в цялата тази история беше това, че след два дни Игор накара Юрий Иванович напълно да приеме неговата вяра. После двамата заедно няколко дни обработваха „техниците“ и накрая вече петимата се сразиха с нас — четиримата хуманитари. Ние бяхме разбити на пух и прах, макар че на въпроса: „Какво мислят по този повод философите?“ — Вилка се опита да докаже историческата необоснованост и прагматичната безпринципност на предлагания експеримент.

С една дума, след 5 дни, в разгара на сезона, ние разглобихме осморката на елементи и започнахме да конструираме нещо фантастично. През това време се тренирахме на една стара разнебитена лодка, отдавна предоставена на новаците. Тя носеше екзотичното име „Перс“ и при зацепване се разтягаше като силно опънат мех на хармоника, а в края на загребването се нагъваше като стар чадър.

Най-после настъпи тържественият ден на изпитанията на обновената „Лястовичка“. Резултатите от реконструкцията веднага проличаха: Толя и Сергей придобиха по една голяма цицина — единият на челото, а вторият на темето. Там, където обикновено имаше гладък борд, сега стърчаха ауттрегери. Когато вдигнахме лодката, те се оказаха на най-неочаквани места и ние дълго се прицелвахме, докато седнахме по местата си. И на кормчията се наложи да поработи. Обикновено лодката ни се движеше гладко и почти не беше необходимо той да върти кормилото, но този път „Лястовичката“ се подмяташе от една страна на друга и Валка едва успяваше да изправя курса.

— По-добре в старата да загубим, отколкото в тази да спечелим — каза след тренировката Виля.

— Не се тревожи и в тази ще загубим — успокои го Саша.

Игор гордо мълчеше и на въпроса на Юрий Иванович отвърна, че всичко върви по план. Какъв план имаше предвид, не зная. Не зная и доколко влизаше в плановете му онова, което се случи сетне. Във всеки случай след контролните изпитания дори и „техниците“ го напуснаха и единодушно поискаха връщане към старите форми. Този път не помогнаха нито векторът, нито същият онзи фактор, нито намеците за нашия консерватизъм и техническа неграмотност. Та четворката, от която обикновено печелехме не по-малко от минута, на контролните изпитания пристигна в една и съща секунда с нас.

Но реконструкцията не мина безследно. Когато статуквото беше възстановено, ние почувствувахме такъв прилив на сили, че Юрий Иванович започна самодоволно да се усмихва. Може би затова бе и подкрепил идеята на Игор?