Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Великолепная восьмерка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2011)
Допълнителна корекция
thefly (2022)

Издание:

Гелий Аронов. Великолепната осморка

ДИ „Медицина и физкултура“

пл. „Славейков“ 11 — София

Държавна печатница „Д. Благоев“ — Пловдив

Преведе от руски: Зоя Колева

Редактор: Д. Миланов

Художник на корицата: Ал. Хачатурян

Художник-редактор: М. Табакова

Технически редактор: М. Попова

Коректор: В. Петрова

Руска; I издание; Лит. група V; Изд. №4915

Дадена за набор на 27.XII.1971 г.

Подписана за печат на 7.III.1972 г.

Излязла от печат: 27.III.1972 г.

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 6,25

Издателски коли: 5,19

Цена на дребно: 0,44 лв.

 

Гелий Ефимович Аронов

Великолепная восьмерка

Издательство „Физкультура и спорт“

Москва, 1971

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Събранието

Събранието започна в осем и половина. Но този път закъсня Сергей. Всички са страшно сериозни и се стараят да не се гледат. Никакви шеги, никакви странични разговори.

Юрий Иванович става и ни слисва с първата си фраза:

— Момчета, вчера ние проведохме най-хубавото си състезание.

Той млъква и явно очаква възражения. Но ние сме толкова стъписани, че напълно загубваме дар слово. Дубски зяпва и очите му стават съвсем кръгли, като на дете, което стои пред кутията на фотографа и очаква ей сега от него да излети обещаната птичка.

— Точно това исках да кажа — продължава Юрий Иванович, като издържа паузата. — На онази част от дистанцията, където ние действително гребахме, гребахме здравата, както никога. Ще ви приведа цифри. Втората половина от дистанцията изминахме за две минути и петдесет и шест секунди. Такава скорост никога досега не сме имали. Финалните петстотин метра — за една минута и двадесет секунди. Това, Толя, е наистина най-хубавото време в света. Беше достигната онази непрекъснато увеличаваща се скорост, за която мечтаят всички отбори.

Отделно искам да кажа нещо за Петя. Изменянето на ритъма на финала беше великолепно по реакция и сила. Това е образец на истинско спортно мислене и зряла тактика. Така се печелят олимпийските регати.

— Но ние, впрочем, загубихме — вмъква Сергей.

— Да, и аз го забелязах — продължава Юрий Иванович. — Към това и преминавам. Въпреки великолепния финал състезанието беше загубено. Най-лесно би било да кажа, че за това е виновен Петя. Наистина, поради сънното му вцепенение на старта, първите петстотин метра изобщо отпаднаха от състезанието. Смешно ще е да твърдя, че той не е виновен за това. Но нима съм по-малко виновен аз? Или Сергей? Или Толя?

Очите на Вилка отново стават кръгли. По лицето на Петка плъзват червени петна. Сергей стана, цялата му фигура изразява протест.

— Преди всичко съм виновен аз — продължава Юрий Иванович. — Не съумях да мобилизирам отбора и навярно прекалено вярвах, че всичко ще се нареди от само себе си. А как да преведа на обикновен език твоите, Серьожа, приказки за 15-те секунди, които ни били гарантирани в състезанието? Или твоите изявления, Толя, че по сила сме наравно с най-добрите отбори в света?… Това се нарича злокачествено самодоволство. И то не се е появило у нас днес. Състезанието само го разкри и поради това то беше извънредно полезно, макар че ще се наложи скъпо да платим за получения урок. Това е всичко, което исках да кажа. Сега се изказвайте по номера. Егор!

Какво да кажа? Та и аз бях спокоен, и аз смятах, че всичко ще мине отлично. Гордо вирех глава, когато председателят на дружеството наричаше нашия отбор „водещ“, „най-добрия“, „олимпийски фонд“.

— Съгласен съм, че всички сме виновни. Самият аз отидох на състезанието без трепет. Но не бива да слагаме всички под един знаменател. Докога ще закъснява Петка? Бяхме махнали на закъсненията му с ръка. Може би сега ще свикнем и с това, че няма да гребе на стартовите петстотин метра? Петка има двойна вина — той е загребни.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Виля!

— Аз, аз не зная какво да кажа. — Вилка преглъщаше думите си от вълнение. — Виновни сме всички, но ако всички, значи, никой и изобщо няма в света виновен. Струва ми се, Юрий Иванович, че не е правилно толкова високо да оценявате това позорно за нас състезание. Аз съм против. Стига самоизмама.

— Съгласен съм с Юрий Иванович — заявява Олег.

— А аз не — прекъсва го Толя. — Трябва да знаем как се движим ние и как се движат другите. Само че това не бива да ни пречи. На нормалния човек това и не може да пречи. Нима от съзнанието за собствената си сила ставаш по-слаб?

— Разбираш ли, англичаните, немците и италианците не са запознати с твоите пресмятания и не знаят, че са длъжни да губят. Трябваше поне да предупредим николаевци. Те учтиво щяха да ни сторят път — отговаря му Саша.

— По-добре да не беше вдигал с греблото си фонтани.

— Не се тревожи, загребвам колкото своето тегло!

— Драгоценното си тегло можеш да возиш на велосипед, а тук трябва да се тегли лодка.

— И тегля…

— Ластик теглиш.

Разговорът заплашва да се превърне в кавга. Юрий Иванович става.

— Така ние до нищо няма да стигнем и нищо няма да изясним. Хайде, момчета, спокойно. Искам всеки да се изкаже за себе си, всеки сам да прецени миналото и да помисли за бъдещето на нашата работа. Искаш ли да добавиш нещо, Саша? — Саша обидено свива рамене. — Тогава Игор.

Игор сваля очилата си, старателно ги изтрива със снежнобяла носна кърпа и пак ги надява.

— У нас се е установил странен обичай — най-сериозните неща да превръщаме в шеги. Всички са станали такива шегобийци, че просто няма къде да се денеш. Не сме приготвили лодката за състезанията — смешно. Закъснели сме за старт — смешно, загубихме — пак смешно. Веселим се като на танцова площадка. А може би е най-добре да прехвърлим базата си там. Ще бъдем царе на чарлстона.

Как се готвим за състезание ли? Егор тича по брега — изпраща състезателки. Женският скиф го вълнува много повече от собствената му осморка. Виля и Сергей се състезават в остроумие. Петя закъснява. Олег е зает със своите конспекти. Саша подрежда персоналните си привърженици и ги развлича със светски разговори. За състезанието никой не мисли. Всички толкова скъпят спокойствието и личните си работи, че никого не можеш да накараш да помисли за отбора.

Защо изведнъж се отказахме от препланирането на лодката? Ами просто така, защото със старото сме свикнали, с него ни е по-спокойно. А италианците, впрочем, седнаха точно по моята схема и спечелиха Хенлейската регата. Но не е там работата. Може да се спечели и в старата лодка, но трябва да се живее в нея. Никакви лични дела, никакви странични увлечения, никакви странични мисли — така си представям нашата бъдеща работа. Без това няма защо и да си губим времето. Това е всичко.

Игор пак сваля очилата си и изтрива стъклата. Да се откаже от всичките си лични работи, за него навярно е толкова лесно, колкото и да свали очилата си. Какво по-просто! Греби, греби и греби, а през свободното си от гребане време мисли за същото това гребане. И ще се превърнеш в прекрасен гребен робот. Блестяща перспектива!

В настъпилата тишина става Сергей: брадичката му е притисната към гърдите, раменете са приповдигнати, вратът — напрегнат. Типична стойка на боксьор. Струва ти се, че сега ще направи напад и ще нанесе на някого съкрушителен удар. Всички ние в миналото сме се занимавали с друг вид спорт: аз с борба, Саша и Толя — с плуване, Игор и Олег — с баскетбол, Виля и Петя — с лека атлетика, Сергей — с бокс. Юношески шампион на Украйна в тежка категория, кандидат за националния… Всичко това е минало. Но той и досега е запазил маниерите си на боксьор, а понякога изведнъж започва и да се държи като цар на ринга и любимец на публиката. Силен е като бик и ненапразно го наричат „най-силната лопата на Днепър“. Всичко свързано със спорта му се удава леко. Гребе чудесно и знае това. Освен това е студент в Института по физкултура, човек посветил живота си на спорта и затова може снизходително да се отнася към „съвместителите“, т.е. към нас.

— Получава се така — започва Сергей, — че за всичко съм виновен само аз. Казал съм бил, че ще спечелим и ще спечелим много. Да, казах. Но и гребах така, както трябва да се гребе, за да се спечели. Алексеев (той кима към Игор) разправя, че от всичко трябва да се откажем и двадесет и четири часа на денонощие да повтаряме: гребане, гребане, гребане. Аз не се нуждая от това. Предлагам основната маса единия път да тренира сега в малки лодки, а втория път да излизаме в осморка. И още нещо — трябват ми два свободни дни в седмицата. Изоставил съм занятията си и един свободен ден ми е малко. Мисля, че в гребането няма да изостана — гордо добавя той и сяда. И веднага скача Петка Полухин:

— Ти се изказа като гадина! — вика той и размахва ръце с необикновена за него експресия. — Да, аз греба лошо, да, аз провалих състезанието, но на мене от това ми е толкова тежко! А ти пет пари не даваш за отбора ни, мислиш само за това какъв атлет и красавец си ти.

Настръхнал като бик, Сергей става от мястото си. Имам чувството, че ей сега ще забие рога в гърдите на Петка. Без да се уговаряме, аз и Игор заставаме до нашия загребни. Става и Юрий Иванович.

— Стига — спокойно, но по-високо от обикновено казва той. — Така от нашия разговор нищо няма да излезе. Игор е прав. Сега на успех в спорта могат да разчитат само фанатиците. С онзи, който идва в света на спорта, за да се любува на себе си, пътищата ни се разделят. Вчера получихме урок. Болезнен, но своевременен. Тъкмо сега е моментът да помислим за какво сме ние в спорта и какво сме готови да направим за него. За никакви различни режими за членовете на отбора не може да става и дума. От всеки — всичко, което той може, победите и пораженията също за всички. Точно така.

— Нека Сергей сериозно помисли какво да правим по-нататък — казва Игор.

Сергей веднага скача:

— Омръзна ми ти със своята сериозност. И ти, и ти… — сочи той със свит юмрук към нас. — Всички сте ми омръзнали. Аз си зная какво да правя.

Всички ние буквално онемяхме от това неочаквано избухване. И тогава стана Юрий Иванович. Той е висок почти колкото Сергей и двамата стоят в еднакви пози — лице срещу лице. Но нещо мъчително нарушава симетрията на фигурите им. Серьожината глава, рамене, ръце… Лицето на Юрий Иванович, приповдигнатото му дясно рамо, ръкавът на винтягата му… Така! Празният десен ръкав, пъхнат в джоба!

— Сбогом, Серьожа — казва Юрий Иванович, — няма да те уговаряме. Много жалко, че стана така.

— Ще си отида — вика Сергей, — но вие тепърва ще съжалявате!

Вратата хлопна. Нима това е краят на осморката. С кого ще заменим Сергей? Та той наистина гребеше юнашки. Пък и не беше лош момък. Къде сега посред сезона ще намерим човек?

— Ще опитаме Борис — сякаш в отговор на мислите ми каза Юрий Иванович. — Събираме се утре в седем. С Борис ще поговорим двамата с Игор.

Борис Буценюк е вечната резерва. Четири-пет години е вече на Днепър, участвувал е навярно във всички отбори и гребе, общо взето, добре, но кой знае защо никъде не се задържа. Според мен, просто не му харесва състоянието на резервен: на тренировъчни лагери и състезания го взимат, а пък нищо не трябва да прави. Рядко ще се случи да замени някого в лодките. През останалото време се разхожда. Всеки от нас на негово място отдавна би се махнал от Днепър, а на него сякаш му е безразлично. Понякога замества дори състезателки от женските отбори, за което получил и съответния прякор — Марусята. Освен това съдийства. Като вчера: съдия на финала. Обикновено тази работа вършат спортисти, престанали да се състезават, но Борис не се гнуси и от това. Обича Днепър, но още повече обича спокойствието си.