Гелий Аронов
Великолепната осморка (6)

Юрий Иванович

Всички ставаме. Едва сега проличава колко развълнуван е Юрий Иванович. Той прибира бележника си и няколко пъти поправя пъхнатия в джоба на дрехата му празен ръкав. Поправи го и пак започне да го подръпва. Дясното му рамо е приповдигнато и доста по-късо. Толкова сме свикнали вече с нашия треньор, че просто забравяме, че няма дясна ръка. Дори когато излиза с нас на кормилото и води лодката само с лявата. Впрочем той се справя до такава степен добре, че външен човек едва ли би забелязал нещо.

Ръката си е загубил съвсем в края на войната, в 45-та, когато все по-често му се мяркала мисълта за възвръщане към мирновременната му професия. А професията му била такава, че без ръка не можело и да се мисли за нея. Студент третокурсник от Института по физкултура „П. Ф. Лезгафт“, шампион на Ленинград по гребане — такъв тръгнал Юрий Иванович за фронта в 41-ва. После — боец десантник, командир на разузнавателна рота и накрая — командир на щурмовашки батальон под Берлин.

Там, в зеления Грюнау, на брега на дългото, изтеглено като канал езеро, пред него се открила картина, която много напомняла далечния мирновременен Ленинград: хангари, хангари с академични лодки, пристани, гребла, неподвижни учебни лодки… Тук бил центърът на немския гребен спорт и всичко говорело за това. Но не било време да се предава на спомени. На батальона му предстояло да форсира този „воден рубеж“ под жесток минометен огън. И не само да го форсира, но и да прогони хитлеристите от левия бряг и да се закрепи там. „Да се форсира с подръчни средства“ гласяла заповедта.

Решението съзряло бързо: да се построи мост от лодки и да се настеле с гребла и дъски от хангарите. — По-внимателно, по-внимателно ги взимайте! — викал Юрий Иванович на бойците, които измъквали дългите скифове от бараките, макар и да разбирал, че сега няма никакъв смисъл да се щадят тези крехки плавателни съдове. Но той бил свикнал да се отнася към лодката като към живо същество.

На водата една до друга се строявали дълги осморки, миниатюрни скифове, четворки, двойки… Чувал се трясък. Крехката им обковка се чупела под ботушите на войниците. Падащите мини вдигали ту тук, ту там фонтани вода, във въздуха хвърчали трески от червено дърво.

Но мостът растял. Като падали и ставали, първите бойци вече се прехвърляли по люлеещия се понтон. И изведнъж усилващ се вой на мина съвсем близко…

Юрий Иванович дошъл на себе си в болницата. Когато съзнанието му се върнало напълно, Берлин бил вече превзет. Така срещнал той края на войната — тежко контузен и без дясна ръка. Това било рухване на всичките му планове. Пътят към гребането бил затворен. Трябвало да мисли за място в някоя кооперация за инвалиди. А и в Ленинград нямало защо да се връща: там никой не го очаквал, пък и не му се искало да се появява сакат на Нева.

Съдбата кой знае накъде щяла да отвее старши лейтенанта Зубов, ако в същата болница не срещнал веселата сестричка Галочка. Нейното лице било първото, което видял той през мъглата на полусъзнанието си. После то все по-често и по-често се скланяло над него. И когато го изписали от болницата, Зубов тръгнал с Галочка. Тя го отвела в родния си Киев.

Въпреки че Киев му допаднал, Юрий Иванович тъгувал по Ленинград. Тук, в града на стръмните хълмове, всичко било друго. Дори и гребните бази на Днепър, на които веднъж случайно се натъкнал, както се скитал по крайбрежната улица, съвсем не били такива, каквито имало на Нева.

Няколко стари навеса, три лодки, целите кръпка до кръпка, и двадесетина изпочупени весла — това било всичко, с което разполагал по това време гребният Киев. Към базата работели двама души: чичо Коля — боцман, матрос, дърводелец и директор, и старши треньорът (младши нямало) Жора Подгорни — висок като върлина момък с избеляла матроска дреха и кирзови ботуши^[1].

— Кой сте вие? — любопитно попитал чичо Коля, когато Юрий Иванович отворил вратичката с табелка „За външни лица вход забранен“ и влязъл в територията на базата. Празният ръкав на гимнастьорката му, пъхнат зад войнишкия колан, говорел, че във всеки случай той не е новак, дошъл да се занимава с гребане.

— Ами отбих се просто така да видя, що за учреждение има тук — усмихнато отвърнал Юрий Иванович.

— А просто така не бива да се отбивате — наставнически казал чичо Коля. — При нас просто така не се отбиват, при нас идват да гребат.

Разговорът явно не вървял. И ако тъкмо в този момент не бил пристигнал Жора, Юрий Иванович сигурно щял да си отиде от базата, за да не се връща никога вече в нея. Но Жора Подгорни не бил човек, който можел да пусне един бивш фронтовак, без да научи всичко за него и без да му разкаже всичко за себе си. А когато разбрал, че този еднорък войник е шампионът на Ленинград за 1940-та година и че може и да го е виждал на състезанията в Москва, Жора сложил мичманската си фуражка с потъмняла кокарда и решително повлякъл Юрий Иванович след себе си.

— Не си знаел с какво да започнеш? Сега ще уредим тази работа — повтарял той по пътя. — Та на нас знаеш ли колко са ни нужни такива хора? Вече няма да гребеш, това е така — затова пък другите ще учиш.

Същият този ден Юрий Иванович бил зачислен като треньор и пазач по съвместителство. Така той се върнал към гребането.