Заминаването
Заминаваме днес в осем часа. Лодките са вече натоварени на камиона и дългите им тела с метални конструкции напомнят нещо средно между готови за старт ракети и стъпала на някаква фантастична стълба. Още веднъж проверяваме дали всичко е вързано, пасвано, завинтено. Сега сме свободни до шест часа.
— Момчета, да се хвърлим за последен път в бездната! — вика Саша. Кани ни да се къпем. — Предлагам да проведем състезания за наградата „Сбогуване с Днепър“.
Не, стига състезания. Скачам във водата и спокойно се отправям през залива към пясъчната ивица. Ръцете ми без усилие минават през жълтеникавата вода. Поемам курс към самия край на ивицата, там, където се вижда червеното петънце на Светкиния бански костюм.
Тя лежи по корем, широко разтворила ръце и като че ли е заспала. Преминавам на бруст и безшумно се приближавам към брега. Така, сега трябва незабелязано да стигна до нея с пълни шепи вода.
Но щом сянката ми, която се движи пред мен, докосва Светкината глава, тя скача и се спуска насреща ми. Когато изтичва край мен, тя ме удря по ръцете и водата плисва в собственото ми лице.
— Ах, така ли? — викам аз и хуквам подире й.
Тичаме по плиткото край брега и вдигаме фонтани от пръски.
„Шляп! Шляп!“ — падаме един след друг във водата, незабелязано стъпили на рязко хлътващия бряг. Ето я на, Светка е малко пред мен, отчаяно удря с крака по водата. Сега ще я хвана. Вече протягам ръка, но тя изведнъж се приповдига над водата и рязко се гмурка. Все пак е бивша скачачка от трамплин. За потопяване на мене ми е нужно много повече време. Докато я търся под водата, тя се появява зад гърба ми и успява да отплува доста далеч.
— Е, сега няма да ми избягаш! — викам аз и се отправям към нея.
Но тя дори не се опитва да бяга:
— Гоша, нека по-добре да се попечем.
Плуваме към брега. Пясъкът е вече горещ, макар да е само единадесет часа сутринта.
Не ни се случва често да се печем на слънце: преди тренировка не бива, за да не се отпуснем, след тренировка няма време — трябва да почиваме и да се готвим за следващата. Затова ние, които прекарваме почти целия си живот на реката, губим по интензивност и красота на почерняването пред плажните момчета, които методически подлагат ту гърдите, ту гърба си на слънцето. Наистина на нас това ни е безразлично, но все пак черният цвят не е лошо нещо, особено когато заминаваш на състезание в Литва.
— Света, имам предчувствие, че в Тракай ни чака нещо много хубаво. Според теб, можем ли да спечелим?
— Искам да спечелиш. Много искам.
Докосвам с буза ръката й. Тя е топла и грапава.
— Намисли си какво ще стане, ако спечелим. Само не ми го казвай сега. И аз ще си намисля, съгласна ли си?
Света духа в ухото ми:
— Вече си намислих.
— Нещо за института ли?
— Та ти самият предупреждаваше да не казвам.
На пясъка се появява весела компания: две момичета, трима младежи и два транзистора, които крещят нещо невъобразимо. Настаняват се близо до нас. Сбогом, тишина!
— Да се връщаме ли?
— Да се връщаме.
Помагам на Света да стане и ние отново се потопяваме във възтоплата, мека вода.
Днес ми предстои да посетя и Светината майка. Дипломатическите ни отношения са вече възстановени и тя ме помоли да се отбия при нея преди заминаването.
— Света, майка ти ли те стяга за път?
— Да.
Представям си как Мария Николаевна може да приготви дъщеря си, тръгваща на първо самостоятелно пътешествие.
… Квартирата на Божко ни посреща с разтворените врати на всички гардероби. Мария Николаевна седи на дивана и прехвърля куп бельо.
— Най-после! Вие сигурно твърдо сте решили да закъснеете за влака.
— Сега е само дванадесет и половина, мамо.
— Но нали нищо не е приготвено. Може би ще трябва да отидеш у Крамаренкови за куфар — в този нищо не се събира.
И тук аз забелязвам куфара. Не бях му обърнал внимание по-рано, защото бях убеден, че това е скрин.
Отчаяно гледам Света. Та нали аз ще трябва да мъкна този ковчег.
— Мамо, с този куфар не тръгвам — решително заявява Света.
— Разбира се, че няма да тръгнеш — съгласява се Мария Николаева. Ще вземем от Крамаренкови големия им куфар.
Мисля трескаво. Трябва бързо да предприема нещо, иначе ще загина под тежестта на проклетия сандък, а Света ще тръгне подире ми, сразена от насмешките и шегите на цялата ни компания. Излизаме със Света на балкона.
— Гоша, какво да правя?
— Има само един изход: сега се съгласявай, само че убеди майка си да не те изпраща. На път за гарата ще се отбием у нас и ще оставим всичко. Ти ще тръгнеш с моя малък куфар, а аз с раницата.
Приготовленията продължават още два часа. Към куфара се присъединяват две обемисти пазарски чанти с продукти. Такъв запас от храна би стигнал за четири-пет дни на целия ни отбор.
Затова пък да убедим майка й да не идва на гарата вече не е никак трудно: тя седи изнемощяла на дивана и със страдалчески глас за двадесет и пети път ми повтаря:
— Егор, моля ви да помогнете на Светочка да се настани.
— Не се тревожете, Мария Николаевна — отговарям аз, — с всичко, което е необходимо, ще се сдобием на място.
— Този Тракай сигурно е ужасно дълбока провинция.
— Какво говорите, Мария Николаевна, той е бивша столица на литовските крале.
— Ах, бившите столици са годни само за разкопки.
— Е, време е за такси — ставам аз.
— Да, да — подхваща Мария Николаевна, — днес непременно ще закъснеете.
Влакът лети в нощта. Тъмната гора се разтваря пред нас, за да се затвори безшумно пак след последния вагон.
„Тра-кай, Тра-кай“ — почукват колелата на стрелките.
Стоим до прозореца. Жълтото петно на светлината неотстъпно лети зад стъклото, изтръгвайки от тъмнината ту храст, ту дърво, ту телеграфен стълб.
„Тра-кай, Тра-кай“ — почукват колелата.
Света се обръща към мене. Виждам как в очите и преминава зелената светлина на един семафор. Мълчаливо я хващам за ръка и ние притискаме носове до студеното стъкло на прозореца.
Влакът лети в нощта.
