Гийом Аполинер
11 000 камшика (9) (или похожденията на един принц)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Onze Mille Verges ou les Amours d’un hospodar, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Zornica (2012 г.)
Корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Гийом Аполинер

11 000 камшика

 

Френска

Първо издание

 

Guillaume Apollinaire

Les Onze Mille Verges

Société nouvelle des Ed. Jean-Jacques Pauvert, 1973

 

Встъпителна студия © Емилия Коралова-Стоева

Превод от френски © Атанас Сугарев

Художествено оформление © Момчил Колчев

 

Médium 999 — Colibri

Publishing Group

Sofia, 1993

 

Технически редактор Кирил Настрадинов

Формат 84/108/32

Печатни коли 9

Издателски коли 7.56

Цена 15 лв.

 

Електронна обработка ЕТ „ФИБКО“

ИК „Медиум 999 — Колибри“, София

ДП „Полипринт“, Враца

I5BN 954-529-023-4

 

За кориците са използвани фотографии от анонимни автори, включени в албума „Игрите на жестоките дами 1850-1960“.

История

  1. — Добавяне

IX

Когато настъпи денят на екзекуцията, принц Шибеску се изповяда и се причести, подготви завещанието си и писа до своите родители. После в килията му вкараха едно дванайсетгодишно момиченце. Мони беше доста изненадан, но като видя, че ги оставят сами, не мисли дълго.

Малката бе прекрасна и му каза на румънски, че е от Букурещ и била пленена от японците в обоза на руската армия, с който родителите й пътували като търговци. Попитали я дали желае да бъде дефлорирана от един осъден на смърт румънец и тя приела. Мони й вдигна полите и засмука малката й, още гола изпъкнала малинка, после, докато тя си играеше с органа му, лекичко я плесна по дупето. Накрая пъхна главичката на члена си между крачетата на малката румънка, но той отказа да влезе. Тя всячески се стараеше да му помогне, като тласкаше напред задничето си и му подлагаше за целувки малките си, кръгли като мандаринки гърди. Скоро принцът изпадна в еротичен бяс и най-сетне членът му проникна в момичето и помете девството й сред струйки невинна кръв.

После Мони стана и тъй като нищо повече не можеше да се очаква от човешкото милосърдие, удуши момичето, като преди това му избоде очите, докато то крещеше от болка.

Тогава японските войници влязоха и го изведоха. Един вестоносец прочете смъртната присъда в двора на затвора, който беше всъщност стара китайска пагода с чудесна архитектура.

Присъдата беше кратка: осъденият трябваше да получи по един удар с камшик от всеки войник в състава на дислоцираната тук японска армия. А тази армия броеше единайсет хиляди бойци.

Докато вестоносецът четеше, принцът си припомни своя бурен живот; жените в Букурещ, сръбският вицеконсул, Париж, убийството в спалния вагон, дребната японка от Порт Артур — всичко се разбърка в мислите му.

Един факт обаче се открой. Той се сети за булевард „Малзерб“: Гъзолин в пролетна рокля ситни към църквата „Мадлен“, а той, Мони, й казва:

— Ако бях в едно легло с вас, двайсет пъти подред щях да ви докажа страстта си. Нека единайсет хиляди девици или дори единайсет хиляди камшици ме накажат, ако ви лъжа.

Той не бе успял да люби двайсет пъти подред и сега бе настъпил денят, в който единайсет хиляди камшика щяха да го накажат.

Мони още витаеше в спомените си, когато войниците го разтърсиха грубо и го отведоха пред палачите му.

Единайсетте хиляди японци бяха строени в две редици една срещу друга. Всеки държеше в ръка по един гъвкав камшик. Съблякоха Мони и той разбра, че ще трябва да поеме по този жесток път между двата реда палачи. Първите удари го накараха само да потръпне. Те плющяха върху нежната му кожа и оставяха тъмночервени следи. Той стоически понесе първите хиляда удара, после падна, облян в кръв, с навирен член.

Тогава го сложиха на носилка и зловещата разходка, озвучавана от сухите удари на бичовете, които се стоварваха върху отеклата и кървяща плът, продължи. Скоро членът му повече не можеше да задържа спермената струя и като се изпъна, изплю на няколко пъти белезникавата течност в лицата на войниците, които заудряха още по-силно тази човешка дрипа.

При двехилядния удар Мони предаде Богу дух. Слънцето сияеше лъчезарно. Песните на манджурските птички правеха още по-весела свежата утрин. Присъдата обаче бе изпълнена докрай и последните войници удряха една безформена пихтия, прилична на кайма, в която не можеше да се различи друго освен лицето, грижливо пощадено, чиито широко отворени изцъклени очи сякаш вече съзерцаваха Божието великолепие в отвъдния свят.

В този миг край мястото на екзекуцията мина група конвоирани руски пленници. Спряха ги, за да постреснат московците.

И ето че отекна вик, последван от други два. Трима неоковани във верига пленници се втурнаха към тялото на жертвата, която току-що бе получила единайсетхилядния удар. Те коленичиха и целите облени в сълзи, зацелуваха благоговейно окървавената глава на Мони. Японските войници, които за миг се пообъркаха, бързо си изясниха, че единият от пленниците е мъж, при това истински исполин, а другите двама са всъщност красиви жени, преоблечени като солдати. И наистина те се оказаха Корнабьо, Гъзолин и Алексин, пленени след разгрома на руската армия.

Отначало японците уважиха скръбта им, после, заинтригувани от двете жени, взеха да ги закачат. Оставиха Корнабьо коленичил до трупа на своя господар и смъкнаха гащите на Гъзолин и Алексин, които напразно се опъваха.

Техните красиви, бели, потръпващи задници на изтънчени парижанки скоро събраха погледите на запленените войници. Те започнаха да пошибват нежно и без хъс тези прелестни дупета, които помръдваха като пияни месечини и когато красивите девойки се опитваха да се надигнат, отдолу се виждаха косъмчетата на зиналите им плодове.

Ударите плющяха във въздуха и попадайки точно в целта, но не много силно, оставяха върху яките задници на парижанките отпечатък, който бързо изчезваше, за да се появи отново на следващото място, нашарено с бича.

Когато жените бяха подобаващо възбудени, двама японски офицери ги отведоха в една шатра, където ги опънаха десетина пъти, тъй като бяха зажаднели от дълго въздържание.

Офицерите се оказаха благородници от много древни родове. Те се бяха подвизавали като шпиони във Франция и познаваха Париж. По тази причина Гъзолин и Алексин лесно успяха да ги склонят да им предадат тялото на принц Шибеску, когото изкараха свой братовчед, а себе си обявиха за сестри.

Сред пленниците беше попаднал и един френски журналист на име Жанмолей, дописник на някакъв провинциален вестник. Преди войната бил скулптор и дори проявил някакъв талантец. Гъзолин го откри и го помоли да издигне паметник, достоен за принц Шибеску.

Бичуването се оказа единствената страст на Жанмолей. Той поиска от Гъзолин само да му позволи да я нашиба. Тя прие и дойде в уречения час заедно с Алексин и Корнабьо. Двете жени и двамата мъже се съблякоха голи. Алексин и Гъзолин легнаха на кревата по корем с навирени задници, а двамата яки французи, въоръжени с шибалки, започнаха да ги удрят така, че повечето удари да попадат върху цепката между бутовете или върху плодовете им, които поради позата си изхвръкваха предизвикателно. Те удряха и се възбуждаха взаимно. Двете жени страдаха неимоверно и само мисълта, че чрез своите мъки ще подсигурят на Мони подобаваща гробница, им вдъхна сили да издържат това необичайно изпитание.

По-късно Жанмолей и Корнабьо седнаха и ги накараха да смучат огромните им, натежали от мъзга членове, без да престават да шибат потръпващите задници на красавиците.

На следващия ден скулпторът се залови за работа. Той бързо сътвори един странен надгробен паметник, над който се издигаше конната статуя на принц Мони.

По цокъла барелефи изобразяваха най-бляскавите подвизи на наследствения хосподар. От едната страна се виждаше как напуска обсадения Порт Артур с балон, а от другата бе представен като покровител на изкуствата, дошъл да се изучава в Париж.

* * *

Пътникът, прекосяващ Манджурската равнина между Мукден и Далний, внезапно ще види насред едновремешното бойно поле, все още покрито с кости, да се издига монументална гробница от бял мрамор. Китайците, които орат наоколо, неизменно я почитат и на въпросите на своята рожба манджурската майка отвръща:

— Това е един велик рицар, който опази Манджурия от западната и от източната напаст.

Обикновено пътникът се обръща за повече подробности към пазача на железопътния прелез на трансманджурската линия. Този японец с дръпнати очички е облечен също като кондуктор и отговаря скромно:

— Това е един японски барабанчик, благодарение на когото спечелихме битката при Мукден.

Но ако държи на всяка цена да разбере за какво става въпрос и се приближи до статуята, пътникът остава дълго време замислен, след като е прочел следните слова, гравирани върху постамента:

Почива принц Шибеску в този гроб студен.

Умря от ласките на единайсет хиляди камшици.

А беше по-добре — о пътниче, бъди ти убеден! —

да дефлорира единайсет хиляди девици.

Край
Читателите на „11 000 камшика“ са прочели и: