Ернст Мулдашев
Трагичното послание на древните (4)

Легендата за Града на боговете

Настъпи 1996 година. Успяхме да организираме първата хималайска експедиция, а през 1997 — и втората. Те се оказаха твърде наситени информационно и напълно промениха начина, по който възприемах света. Не мога да кажа, че станах по-умен и по-солиден в научно отношение, но започнах да гледам на живота не само от позицията на строгите научни постулати, а да придавам значение и на интуицията, за която един индийски свами казва, че е сто процента истина. Дори се научих до известна степен да й се доверявам, въпреки че като на учен ми се удаваше трудно. Не можех да си представя обаче, че интуицията ще си направи с мен любопитна шега.

Къде бях слушал за тази легенда?

Отнасяше се за Града на боговете. Когато се готвех за поредната експедиция през 1998 г., систематизирах плановете за издирванията. Помня, много се колебаех при избирането на основното направление на експедиционните търсения — в Хималаите за „жива“ и „мъртва“ вода или в Тибет по следите на легендата за Града на боговете. По-интересен ми се струваше вторият вариант.

Къде обаче бях виждал легендата? Не мога да се оплача от паметта си, но някаква замаяност ми пречеше да се съсредоточа. Помнех ясно само едно — в нея беше бегло споменато: „Някъде в Тибет се е изгубил Градът на боговете“.

Исках дори да зарежа търсенето на източника, но нещо ме сдържаше, а и навикът да ползвам документи в научната работа се отразяваше. „Ех, че съм авантюрист, готвя се за експедиция, увлякох и момчетата, а не си спомням източника на легендата за Града на боговете…“

Започнах да се ядосвам и за няколко дни прерових експедиционните записки, но не намерих нищо. Прегледах всички достъпни книги — нищо. Разпитах членовете на експедициите — отговорите бяха, че са чували легендата от мен. Нима аз съм си я измислил!

Разказах историята на Юрий Иванович.

— Помня, шефе, момчетата в техническия отдел празнуваха рождения ден на Мишка инженера. Аз бях спрял да пия, нали знаеш. Та те я обсъждаха. Споменаваха, че някакъв лама ти я изпратил…

— Не е така, Юра! Претършувах всички дневници от експедициите. Няма такова нещо. Знаеш, че съм прецизен до крайност, записвам всичко.

— Чакай, не ме прекъсвай! Момчетата, е, пияни бяха, но разправяха, че си получил легендата по телепатични канали от ламата. Витка, когато се натаралянка, дори имитираше ясновидец и правеше някакви движения над главите ни. Аз нали съм трезвен, смешно ми е, бутам му фитили, а той още повече се старае — разсмя се Юрий Иванович.

— Какви телепатични канали, Юра! Нямам подобни способности. След излизането на първата книга за Хималаите започнаха да идват много чудаци и шизофреници, но от такива хора бягам.

— Те и при нас в техническия отдел се навъртат, питат за теб, понякога организират сеанси. Витка оттам се е научил.

— Какво, какво?

— Казвам, че правят сеанси. Нещо ти телепатират от първия на третия етаж. Не могат да пробият при теб от секретарките — смееше се Юрий Иванович.

— При вас да не е идвал лама? — попитах с удивление.

— Да, имаше един, пременен като петел и с чехли на бос крак. Точно той си переше пръстите.

— Как беше облечен?

— Като жена, с рокля…

— Роклята какъв цвят беше?

— Оранжев, прана-препрана, но мръсна. С наметало.

— Не е бил лама! Ламите винаги носят вишневи дрехи. Сигурно е бил кришнаит.

— Нещо такова беше — припомни си Юрий Иванович.

— Кожата му как изглеждаше — заинтересувах се аз.

— Сивееше.

— Как да го разбирам?

— Сиво-кафеникаво-малинова, като че ли…

— Няма такава кожа.

— Абе май беше болен, целият в пъпки. Витка искаше да го изхвърли.

— Все пак бял или негър?

— Бял, но сивееше…

Може би наистина са ми изпратили информация по телепатичен канал — нали не можах да открия нито устно, нито писмено потвърждение на легендата. По принцип вярвам в телепатията. В източните религии отбелязват, че атлантите до съвършенство са владеели този феномен и дори по време на военни действия са го прилагали. Ние обаче, арийците, притежаваме по-нисък духовен потенциал. Затова телепатията е ограничена и се проявява слабо само при някои хора. Ако пък акцепторът — човекът, приемащ телепатичния сигнал, няма висока чувствителност към подобен род въздействия, ефектът от телепатията се свежда до нула.

За себе си мога да кажа, че съм крайно слаб акцептор, т.е. моето възприемане е на равнището на пън. Помня как преди две-три години на една от големите международни конференции, когато докладът ми за атлантите и лемурийците предизвика повишен интерес, в кулоарите към мен се приближиха няколко ясновидци, телепати и прочие подобни хора. Непрекъснато повтаряха една и съща фраза: „Трябва да се тестува!“.

— Какво е тестуване? — наивно ги попитах.

— Сега ще видите — отвърнаха ми в един глас и започнаха подред да перят пръсти, да пулят очи и да заемат екзотични пози, като очевидно изпращаха към мен енергия.

— Усещате ли нещо? — питаха ме те.

— Не — отговарях аз.

— Нима нищо не чувствате?

— Не.

Особено се стараеше една подобна на вещица жена, облечена с дълга до петите червена рокля. Тя така се въртеше пред мен, че ми стана страшно. След това разпери пръсти като ветрило и започна да прави с ръцете си пулсиращи движения към мен.

— Усещате ли енергията? — попита тя.

— Не.

— Изобщо ли?

— Изобщо.

— Не може да бъде…

Доближи ме, вдигна ръцете си с разперени пръсти над главата ми, леко приклекна и като ме гледаше в лицето, бясно опули очи, движейки устни и издавайки звуци, подобни на бу, бу, бу…

— Какво изпитахте? — попита ме тя.

— Нищо.

— Как нищо?

— Е… беше ми интересно и весело — откровено казах аз.

— М-да… А усещахте ли някаква топлина от ръцете ми?

— Не.

— М-да…

Очевидно имах висока непроницаемост по отношение на чуждата психична енергия. Въпреки това трябва да призная, че в периоди на силна и дълго натрупвана умора и при мен се появява известна чувствителност от този род. Според мен по-чувствителните хора действително могат да станат мишена за въздействие на добра или лоша психична енергия.

Ето един случай от въпросната конференция. Същата подобна на вещица жена с червена рокля след несполучилия сеанс с мен беше не на шега ядосана: та бива ли, толкова усилия и никакъв ефект. Когато с Валя Яковлева (член на хималайските експедиции) се отдалечавахме, жената с червената рокля „стрелнала“ Валя с очи във втората чакра — точката на жизнената сила. Скоро Валя почувства умора, а в хотела бе принудена да легне. Поканената по нейно настояване „добра фея“ (на конференцията се беше събрал пълният спектър „приказни персонажи“ — от добри феи до нечисти сили) постави диагнозата, че при Валя тази чакра е „пробита“. На следващия ден силите на Валентина постепенно се възстановиха.

— Юра, мисля, че не е имало никакво телепатично предаване на легендата за Града на боговете. Пълен пън съм в тия работи! — обърнах се аз към Юрий Иванович.

— Е, може ли, пън. Спомни си за Петка Гаряев — поощри ме той, явно спомнил си разказите за двамата гениални руски учени — Пьотър Петрович Гаряев и Георгий Георгиевич Тертишний, създали апаратура за предаване на генетична информация от разстояние.

— Не, Юра, дори информацията да е била изпратена към мен, ефектът щеше да бъде сякаш говориш на глух. Не съм чувствителен към подобни сигнали. Знаеш, че нямам йогийски способности, селски човек съм, даже музикално училище не съм завършил… А и професията ми — хирургията, е далеч от отвъдни мисли и каквато и да била свръхчувствителност. Когато режеш око, Юра, никакви мисли не трябва да те люшкат, трябва да се изолираш от външни въздействия и цялото ти внимание да бъде в операционното поле. В състояние съм да оперирам и родната си майка, дотолкова е отработена концентрацията на вниманието ми по време на операция. Да ме „пробият“ с изпратена мисъл, къде ти! Казват, че по време на оргазъм човек става възприемчив към чужди психични въздействия, но от операциите не изпитвам оргазъм.

— Между другото и при мен, докато ремонтирам апаратурата, не се получава, но при точене на инструментите едва ли не ме гепи, шефе — засмя се Юрий Иванович.

— Само едно не знам, Юра, защо тази легенда е заседнала в главата ми.

Разказът на затворника

— Искам да ти разкажа още една история — след кратка пауза се обади Юрий Иванович. — Абе един затворник дойде при нас в техническия отдел. Разказа ни нещо любопитно.

— Какво става във вашия отдел? Всякаква сбирщина ли идва?

— Хайде, шефе, не започвай! И ти в операционната слушаш затворнически песни. Когато и да надникнеш, едно и също се чува: „Далеч, далеч, измъква се от хайка, с ватенка човек, или просто зек…“ (от заключеннь, т.е. затворник — бел.пр.).

— Ти пък… Задушевни са и от тях повява някакъв примитивен фанатизъм, което някак си опростява нещата по време на операции. Юра, веднъж оперирах един високопоставен… Преди да започна, му казвам: „Не се вълнувайте! Слушайте музиката! Насочете се изцяло върху нея, постарайте се да отвлечете вниманието си от усещанията в раната…“ След операцията ми казва: „Мислех си, Ернст Рифгатович, че оперирате на класическа музика!“. Дори се засрамих.

— И така — продължи Юрий Иванович, — идва, значи, затворникът. Не се решил да дойде при теб, разбрал отнякъде, че сме приятели, и пристига при мен. И започна да разказва. Моите момчета, особено Витка и Мишка, знаеш, че са сърдечни. Седят, точат инструментите, а пък ако някой нещо им разказва, още по-добре, и радио не им трябва. При мен дисциплината си я бива. Та той каза, че е отбивал наказанието си в зона, където имало особена аномалия.

— Как да разбирам това?

— Ами ставали събития, които не се вместват в човешкото въображение.

— Нормален ли е този затворник? — прекъснах го.

— Да, нормален. Дори интелигентен. И слаб, като чироз. Казваше, че несправедливо бил затворен, само бил пазил — поясни Юрий Иванович.

— И какво разказа?

— Изправили се, казва, автоматчици с ПК…

— Какво е пък това ПК?

— Полукожа, т.е. полукожено облекло на затворническата охрана.

— Аха…

— Та стояли с ПК, а на аверите по килия им изглеждало, че са в савани, но с автомати. Никой не се опитвал да бяга. Не се страхували от автоматите, а от саваните. Наричали автоматчиците мъртъвци…

— Някакво бълнуване…

— Да, но масово. На всички затворници в зоната нещата изглеждали така. Главното обаче не било това. На всички им се привиждали летящи чинии… и пирамиди. Дори им се прокраднала мисълта да офейкат от зоната с летяща чиния, да долетят до някоя пирамида и да се скрият в нея. Разправяше също, че един от съкилийниците му постоянно общувал с пилот на летяща чиния. Онзи му рекъл следното…

— Кой на кого?

— Пилотът на летящата чиния — на затворника.

— Аха.

— Ние, казал, сме хора, живели преди вас на Земята. Но сме останали твърде малко. Построили сме обаче пирамидите и чрез тях сме придобили голяма сила. Вашите хора знаят за някои пирамиди, а за други — не. Решили сме да не живеем с вас и с помощта на пирамидите сме преминали в друг, паралелен свят, където сме и сега. Понякога се появяваме във вашия свят и ви наблюдаваме.

— Значи, казваш, че за някои пирамиди не знаем…

— Така твърдеше затворникът, т.е. пилотът на летящата чиния.

— Къде се намира тази зона?

— Някъде в Сибир.

— Къде по-конкретно? — попитах аз.

— Не помня. Сякаш в Южен Сибир…

— Да не би да е в знаменитата Кашкулакска пещера в Хакасия, за нея има много легенди?

— Не помня, не е уточнявал. Пък и шофьорите Володка и Серьога влязоха, прекъснаха ни, после ме извикаха в операционната, изгоряла лампа на микроскопа. Като се върнах, затворникът вече го нямаше.

— Затворникът, т.е. пилотът на летящата чиния, не е ли споменавал за египетския сфинкс?

— Не.

— Накъде ли гледа сфинксът? Може би към Града на боговете.

— Не знам.

— Между другото, Юра, откъде затворниците знаят за нас.

— В затвора са чели книгата ти. Искали даже групово да изпаднат в сомати, за да мине по-бързо затворническото им време — отговори Юрий Иванович.

В онзи момент изобщо не ми се искаше да мисля върху разказаното. Всички, включително и затворниците, имат право на мнение. Високомерието е най-лошият съюзник на изследователя. А този затворник предизвика моето уважение: дошъл отнякъде, за да разкаже.

Мислите ми объркано бродеха все около омръзналия ми въпрос защо легендата така здраво е заседнала в главата ми. Разказът на затворника кой знае защо ме нервира и усещането за собственото ми невежество започна да ме обзема. Тогава реших, както се казва, да сложа всичко на мястото му.

Ясно разбирах, че освен съзнателната оценка на действителността съществува и подсъзнателен пласт знания, който до известно време не се проявява и е дълбоко стаен, но в даден момент, по някаква висша повеля, започва да се проявява и да те тревожи. С нищо друго не можех да си обясня неочаквано изникналата мисъл за съществуването на Града на боговете.

Всъщност в края на краищата защо трябва да вярваме на литературни източници, древни манускрипти и мнения на авторитети, а не на самите себе си? Нали всеки от нас е съставна част от битието, всеки има душа и дух, свързани с нашата главна родина — Онзи свят, и всеки от нас притежава еднакъв потенциал за интуитивно проявяване на вечните подсъзнателни знания. Мисля, че всеки е изпитвал през живота си безброй вълнуващи, приличащи на сън, дълбоки усещания и мисли, но очевидно не всеки е акцентирал вниманието си върху тях, а само единици са приемали подсъзнателните мисли като ръководство за действие.

— Юра, струва ми се, че мисълта за съществуването на Града на боговете се е появила подсъзнателно — промълвих аз след известно мълчание. — Какво да правим, да го търсим или не? Я камилата, я камиларят, пълна мистика…

— Да се търси, шефе, да се търси! Виж затворника, щом на авера му по килия дошла някаква мисъл, не седял със скръстени ръце. Получил си документчето за освобождаване и веднага — при нас. Активен… Вземи пример…

С Юрий Иванович запушихме.

Ако Градът на боговете наистина съществува, напълно логичен е въпросът какво представлява? Едва ли се състои от сгради. По-вероятно е да е ансамбъл от монументи от древността, които не са били построени за красота, а за управление на енергиите, за които науката все още знае малко и които йогите наричат тантрически сили.

Какво представляват тези монументи, влизат ли в състава на Града на боговете? По-скоро може би са пирамиди, тъй като именно техните корени водят към дълбоката древност и ролята им засега не е достатъчно проучена. Все пак вече съществуват предположения за влиянието им върху фината или, казано на езотеричен език, върху „божествената“ енергия.

Може би в Града на боговете има други необичайни конструкции… Може би точно там се намират легендарните „златни плочки“, на които е записано т.нар. истинско знание…

Може би именно Градът на боговете е мястото, откъдето се преминава в паралелните светове…

— Юра, не бива да се изключва твоят затворник да е прав, когато казва, че пирамидите са място за преминаване в паралелните светове — произнесох аз, като се стараех да систематизирам мислите си, които без всякаква ред възникваха в главата ми. — Вярвам в паралелните светове. Чел съм за тях в трудовете на Козирев и Тимашев. Честно казано обаче, така и не мога да осъзная и да си представя паралелния свят.

— Затворникът — сепна се Юрий Иванович — ми направи сериозно впечатление. Чувстваше се, че не фантазира, а разказва онова, което е изпитал. А при него е имало и смисъл — нали е искал да избяга в паралелен свят…

Мислите ми продължаваха да кръжат. Мозъкът обаче не раждаше нищо разумно, само бъркотия.

„Вероятно сфинксът знае всичко за паралелните светове — разсъждавах аз. — Все пак ми се струва, че той гледа към Града на боговете, където се събират нашият и паралелните светове! Сфинксът е до великите египетски пирамиди. Но неговата прародина не е там. Възможно е пирамидите да съществуват едновременно в нашия и паралелния свят, но главното обединяващо начало на всички пирамиди в света е там, на изток, накъдето гледа сфинксът. Там е Градът на боговете. Може би е така, а може и да не е! Не знам. Само догадки…“

— Може да е потънал в океана. Иначе хората биха го намерили…

— А не може ли да е в Тибет? Нещо такова ми се върти! Тибет е огромен, труднодостъпен, недостатъчно проучен. И Рьорих нещо е търсил там, за което нищо конкретно не е казал…

Тази мисъл все повече ме увличаше, макар че нямах никакви доводи, освен подсъзнателното усещане, което възбуждаше въображението ми… В пространните разсъждения за Града на боговете оставаше още един въпрос: кой го е построил?

Отговорът беше еднозначен — боговете. Тогава възникваше друг въпрос — кои са те, боговете?

Кои са боговете?

Понятието „богове“ е твърде относително. Хората са склонни да наричат така себеподобните си с по-особени способности, без да се замислят, че Бог е преди всичко висш космически разум. Да вземем например знаменития Сатия Саи Баба от Индия, притежаващ удивителната способност за материализация. Многобройните поклонници, които идват с хиляди, за да видят Саи Баба, го наричат въплъщение на Бога на Земята. По-точният превод от английски на посочения израз (The God embodiment) означава „телесно въплъщение на Бога“. На всички тези поклонници, които по принцип са с висок духовен потенциал и дълбока вяра в Бога, изобщо не им минава през главата, че Бог е преди всичко създател от вселенски мащаб, а Земята е само частица от творенията му, като дори не става дума за човека, заложен като саморазвиващо се начало.

Когато бях в южната част на Индия, разпитах за този парадокс господин Мурти, който (в системата на Саи Баба) е нещо като заместник по науката. Господин Мурти отговори, че Сатия Саи Баба е пророкоподобен човек с необикновени способности, пропагандиращ преди всичко любов.

— Какво да се направи, след като екзалтираните поклонници го наричат „въплъщение на Бога на Земята“ — обясняваше ми господин Мурти. — Знаем, че не е така, познаваме религията… Можеш ли обаче нещо да им докажеш! Те изпадат в екстаз от необичайните му способности. Нещо повече, пишат статии, книги и навсякъде говорят за „въплъщението на Бога на Земята“. Какво да се стори… Нека да е така… Затова пък Саи Баба пропагандира главния божествен постулат — любовта.

— В бившия Съветски съюз имаше република — Туркмения. Сега е отделна страна — Туркменистан — казах аз. — Президентът й се нарича Сафармурад Ниязов. С неговото име приживе започнаха да кръщават улици и детски домове. Готвеха се дори да му издигнат паметник, с една дума, формира се богоподобният му имидж. На въпроса защо допуска подобно нещо, казват, че Сафармурад Ниязов отговорил: „Какво да направя, след като народът го иска…“ Той сигурно е добър човек и не желае да обижда хората, които искрено го възвеличават. Но, от друга страна, това е грях пред Бога, приличащ на идолопоклонничество, с което се борят всички световни религии. Не мислите ли, че със Саи Баба се случва същото?

— Не мисля — без раздразнение ми отговори господин Мурти. — Първо, Саи Баба притежава необикновени способности, а президентът на Туркменистан — вероятно не. Второ, самият Саи Баба осъзнава, че е възхваляван, но се примирява в името на по-широкото пропагандиране на любовта и духовното извисяване на хората. Какво искате, Саи Баба да се появява пред народа и да казва, че би следвало да го възприемат донякъде като необикновен човек, но да не го величаят? Колко ще струват тогава проповедите му за любовта? Нищо или почти нищо.

— Е, не е изключено и Сафармурад Ниязов да го осъзнава. Същността опира до това как човек възприема личното си възвеличаване до равнището на богоподобен.

Ленин и Сталин също са допускали собственото си възвеличаване. Защо обаче са разрушавали църквите и джамиите, не желаейки в богостремителния си екстаз дори в най-малка степен да си съперничат с вярата в истинския Бог? Защо са допускали масови репресии — в името на коя благородна цел? С равнището на репресиите ли се измерва степента на „благородност“ на водещата личност? Човекът като Божие творение е склонен да вярва в Бога, трудно му е да живее без вяра и вездесъщия стремеж да се доближи до Бога, но колко е обидно, когато тази чиста вяра се подменя с изкуствена. Много е обидно, нали без вяра не може да се живее! Затова не обвинявам комунистите, тъй като вярата като духовен символ е заложена в човешката същност. Само че е много обидно…

А сега накратко ще се постарая да анализирам темата „Кои са боговете“ от гледна точка на съществуващите земни цивилизации. Ще се опирам главно на „Тайната доктрина“ на Елена Блаватская, защото съм я изучил основно, а и мислите, изложени в нея, до голяма степен съвпадат с религиозните постулати. Веднага искам да припомня на читателя приетата във всички религии и особено точно формулирана от Елена Блаватская класификация на съществувалите земни цивилизации или, както тя самата пише, на коренните човешки раси:

• първа раса — ангелоподобни хора;

• втора раса — призракоподобни хора;

• трета раса — лемурийци: ранни (четириръки) и късни (двуръки);

• четвърта раса — атланти;

• пета раса — арийци, т.е. ние.

Според описанието първата раса (ангелоподобните) е създадена на Земята чрез уплътняване на духа. Представителите й са били с огромни размери и са имали повече характеристики на вълновата форма на живот, отколкото на физическата.

За втората раса (призракоподобните) се казва, че са били още по-плътни благодарение на появилия се материален компонент. И те са били с огромни размери, могли са да минават през стени, били са еднополови и са се размножавали чрез пъпкуване.

За третата раса (лемурийците) се смята, че е най-високоразвитата и е използвала технологии, основани на вълновите енергийни принципи. Те са имали плътно физическо тяло.

Ранните лемурийци са били четириръки, с две лица, а на тила си имали трето око. Били са с ръст 40–60 метра и еднополови. Късните лемурийци са били с ръст 10–20 метра, с едно лице, двуръки и двуполови. Всички основни постижения на земните технологии тръгват от тях. Те оставяли знанията си на т.нар. златни плочки, скрити до ден-днешен в тайници. Лемурийската цивилизация просъществувала милиони години и най-вероятно е изчезнала преди два-три милиона години.

За четвъртата раса (атлантите) също може да се каже, че е високоразвита, но в по-малка степен в сравнение с лемурийците. Атлантите били с ръст 5–6 метра, външно приличали на съвременните хора, макар че имали ред отличаващи ги признаци (ципи, дълъг език, прибиращ се полов член, 40 зъба и др.). Основната част от атлантите загинали по време на Всемирния потоп преди 850 000 години, но някои доживели до преди 12 000 години.

За петата раса се твърди, че се е появила в недрата на атлантическата цивилизация преди около милион години. Арийци се наричат всички земни жители, а не само германците. Ранните арийци са били с ръст 3–4 метра, но след това той намалява.

Елена Блаватская, когато описва в „Тайната доктрина“^[1] (т. 2, кн. 2, с. 64) причините за гибелта на лемурийците и атлантите (третата и четвъртата раса), отбелязва пагубната роля на приписването на божествени качества на хората: „Тогава третата и четвъртата се възгордели. Ние сме царе, ние сме богове… Те построили храмове за човешкото тяло. Мъже и жени започнали да боготворят те. Тогава третото око престанало да действа…“

Очевидно склонността за отъждествяване с Бога не е присъща само на нас — арийците, а и на по-високоразвитите предишни цивилизации — лемурийци и атланти. Очевидно тя е заложена в самата човешка същност, независимо от изключителната й греховност, и като че ли е изпитателна пружина за духовното развитие на всеки човек.

Елена Блаватская отбелязва следното (т. 2, кн. 2, с. 65): „Понеже бил надарен с божествени сили и чувствал в самия себе си своя вътрешен Бог, всеки е съзнавал, че по природа е богочовек, макар и животно във физическия си облик. Борбата между тези две естества е започнала от първия ден, когато вкусили плода на дървото на Мъдростта; борбата за живот между духовното и психическото, психическото и физическото.“

Всеки човек, постигнал успехи, се подлага, както се казва, на изпитание с фанфари, когато започват да го боготворят. Как да се издържи подобно изпитание? Как да се избегне обожествяването? Извънредно сложно е да се отговори на тези въпроси, още повече да се дават препоръки. Но ми се струва, че основен постулат в случая може да стане постоянният въпрос към самия себе си: „Дали не съм си навирил носа?“, за да се осъзнае високата греховност на човешкото обожествяване.

При разсъжденията ми по темата „Кои са боговете“, за да се опитам теоретично да подходя към проблема на хипотетичния Град на боговете, започнах да анализирам индийска литература, посветена на техните езотерични богове. В процеса на анализа се изясни, че съществува огромно многообразие от богове. На кого ли не се кланят индийците! Бог маймуна, четириръки хора, човек с глава на слон и дори на фалос. Последният, т.е. половият член, поставян в Индия във вертикално положение под формата на стилизирани монументи, предизвиква у европейците особен род емоции, но изобщо не ги привежда в боготрепетно състояние. А индийците му се кланят с обяснението, че половият член е основното Божие творение и затова се асоциира със самия Бог. Поклонението на фалоса, разбира се, прилича на идолопоклонничество и с основание предизвиква упреци от страна на другите религии, но то съществува и очевидно има някакъв неразбираем за нас смисъл.

Анализът за възникването на езотеричните индийски богове би бил твърде интересен и би могъл да разкрие много страници от тайнствената история на човечеството. Удивителното е, че религиите от индуистки тип са високонаучни и подробно описват Висшия космически разум, различните светове, енергията на съзнанието, като явно са склонни към осъзнаването и утвърждаването на единен Бог. Тогава защо, след като признават постулата „Бог е един“, индийците назовават с думата Бог различни човекоподобни същества с екзотичен вид? Явно е съществувала склонността или традицията да се обожествяват онези хора или човекоподобни същества, които са имали необикновени способности или особен принос в човешкото развитие.

В старанието си да вникна в израза „Град на боговете“, открих при Елена Блаватская (т. 2, кн. 2, с. 93) следното: „Що се отнася до «четириръките» хора, именно те са станали първообрази на индуистките богове.“

Най-късни хермафродити, както е известно, са ранните лемурийци — с четири ръце, две лица, огромен ръст и други необичайни отличителни признаци. Късните лемурийци също са имали огромен ръст, но вече са еднополови, двуръки и с едно лице.

Фактът, че са наричали лемурийците богове, ми се стори любопитен, тъй като те (най-високоразвитата цивилизация на Земята) биха могли да се окажат строителите на Града на боговете. Пак започнах подробно да проучвам Елена Блаватская. Още веднъж искам да помоля читателя за извинение, че цитирам главно нея, но книгата й „Тайната доктрина“ е извънредно информативна. За да я разбереш, е необходимо да обръщаш внимание не само на всеки ред, но и на всяка дума. А това отнема маса време. По-нататък ще цитирам Библията и Корана, за чието тълкуване обещаха да ми помогнат двама видни духовници. Засега ще се спирам на Елена Блаватская.

Анализирайки историята на лемурийците (третата раса) и техните по-късни подраси — лемуро-атлантите, успях да открия любопитни факти, свидетелстващи, че те наистина са имали божествени способности. Ето какво пише Блаватская (т. 2): „… високоразумната и интелектуална раса на по-късните лемурийци…“ (кн. 2, с. 53); „Веднага щом менталното око на човека се отворило за познание, третата раса почувствала своето единство с вечносъщното, но също и с вечнонепостижимото и невидимо Всичко, Единното всемирно Божество.“ (кн. 2, с. 65); „… от божествени родители (те) се раждали със способността за ясновидство, обхващащо всички скрити неща и без препятствие нито от разстоянията, нито от материята… тяхното зрение било неограничено и те научавали нещата мигновено. С други думи, те били лемуро-атлантите, първите, които са имали династия на духовни царе…“ (кн. 1, с. 269).

И така, лемурийците, притежаващи удивителни способности и технологии, може би наистина са строителите на хипотетичния Град на боговете. Нещо повече, Елена Блаватская ги нарича „Синове на боговете“ — определение, което е съпоставимо със смисъла на израза „Град на боговете“. Знае се, че тяхната цивилизация е съществувала преди милиони години. Затова, ако Градът на боговете е бил построен от лемурийците, трябва да се признае невероятната му древност. Дали се е запазил досега? Или нанизът на хилядолетията вече го е изтрил от лицето на Земята?

Разкъсван от съмнения, започнах да анализирам (по Блаватская) и историята на четвъртата раса — атлантите, като си задавах същия въпрос: дали пък те не са „боговете“, построили митичния град. Този вариант ми се стори по-привлекателен, защото цивилизацията им е съществувала в сравнително неотдавнашно историческо време. Затова имаше смисъл този въпрос да се разгледа по-подробно, както и да се организира експедиция за издирването му.

Ще напомня, че по литературни данни основният материк на Атлантида е загинал по времето на Всемирния потоп преди 850 000 години, но атланти е имало на Земята до преди 12 000 години. В подкрепа ще приведа няколко извадки от книгата на Блаватская (т. 2): „Тази версия се отнася към събитията на Атлантическия потоп, когато Вайвасвата, великият мъдрец на Земята, спасил петата коренна раса от изтребване заедно с остатъците от четвъртата…“ (кн. 1, с. 172); „Вайвасвата Ману (наистина събирателно име!), бил Ной…“ (кн. 2, с. 107); „Тези Буди, въпреки че често са обезобразявани от символичното изображение с дълги висящи уши, притежават явна разлика… от типа на статуите на остров Пасха. Те може да са от една раса, но първите са «Синове на боговете», а вторите са по рождение на мощни вещари“ (кн. 1, с. 272).

От цитатите става ясно, че легендарният Ной, спасил човечеството, е бил атлант. Очевидно сред атлантите също е имало хора с особени способности, които биха могли да бъдат наричани „богове“. Нещо повече, Елена Блаватская нарича атлантите с облик на Буда (сравнителен анализ между облика на Буда и описанията на външността на атлантите съм направил в книгата „От кого сме произлезли?“) „Синове на боговете“, което (както в случая с лемурийците) е съпоставимо с израза „Град на боговете“. Длъжен съм да уточня, че по онова време не придавах значение на загадката на остров Пасха и не знаех, че този тайнствен остров чрез особена логическа нишка ще бъде свързан с Града на боговете… Но за това ще стане дума по-късно.

Атлантите, особено в късния период на тяхната цивилизация, също са имали изключителни технологии, макар и не толкова развити, както при лемурийците. Елена Блаватская пише следното (т. 2, кн. 2, с. 258): „Именно от четвъртата раса първите арийци са получили своето знание и «маса забележителни неща»… «изкуството да се лети във въздушни коли»… своите най-ценни науки за скритите свойства на скъпоценните и други камъни, също така химията…“

И така, атлантите също биха могли да бъдат строители на хипотетичния Град на боговете.

При анализа обаче на сведенията за цивилизациите на лемурийците и атлантите открихме някои факти, объркващи логиката ни. Блаватская споменава, че в периода на лемурийската и атлантическата цивилизация на Земята са се появили боговете, които са общували със смъртните. Ето какво пише тя за лемурийците (т. 2, кн. 2, с. 66): „Това е бил Златният век на онези древни времена, век, когато «боговете ходели по Земята и свободно контактували със смъртните». Когато този век свършил, боговете се оттеглили — т.е. станали невидими — и по-късните поколения започнали да се покланят на техните царства — стихиите.“

За атлантическата и нашата цивилизация Блаватская пише (кн. 2, с. 163): „Останали много (след Всемирния потоп): няколко жълти, няколко кафяви и черни и няколко червени… Петата, произлязлата от свещен род, останала; тя започнала да се управлява от първите Божествени царе…“

Напълно разбираемо в мен се породиха въпросите — кои са тези богове, ходили по Земята и свободно общували със смъртните, кои са Божествените царе? Блаватская не дава отговор. Опитах се да анализирам Библията, Корана и Тората, но окончателно се забърках в приказно-алегоричното изложение на текстовете. Въпреки това се оформяше впечатлението, че световете са многообразни и че представители на други светове, може би паралелни с нашия, понякога могат да се появяват на Земята. Именно заради по-високото си развитие те се асоциират с богове. Не е изключено да е прав мюфтията Талгат Таджутдин (духовно управлява мюсюлманите в европейската част на Русия), който казва, че в едно от приложенията на Корана се споменава за съществуването на 18 000 светове. А Бог е един и е създател на тези светове.

Започнах да анализирам и научната литература за пришълци на Земята. Тя се оказа учудващо многобройна. Мастити учени с различна насоченост твърдяха, че във Вселената не можем да бъдем сами, че съществуват други разумни светове и че с тях трябва да се установи контакт. Привеждаха се математически изчисления, предлагаше се в Космоса постоянно да се изпращат специални сигнали и т.н. Според мен единственото, в което тези писания грешаха, бе неразбирането, че любопитството ни във вселенски мащаб не струва кой знае колко и че трябва да се осъзнае съществуването на единен Създател на всички светове, който сам решава дали да допусне или не контакт между представителите на различните светове.

Интересна ми се стори статията на Ю. Сельонок, публикувана в един от сборниците на школата на видния руски учен Влаил Казначеев. В нея се анализираха древни шумерски текстове, от които ставаше ясно, че в Слънчевата система има допълнителна десета планета, наричана Набира, а обитателите й — ануаките, са дошли в древността на Земята и са клонирали земния човек, като използвали чуждопланетни и земни гени.

Шумерските текстове, открити в легендарния Вавилон, са ценен исторически материал и едва ли са само плод на фантазиите на тогавашните летописци. Тогава обаче, през 1998 г., проявих само естествено човешко любопитство и дори не помислих, че Вавилон е бил в единна система, обединяваща Града на боговете, египетските пирамиди и много други, че в древността в Тибет е съществувал град на йогите, наричан също… Вавилон.

Продължих да размишлявам над хипотезата Градът на боговете да е бил построен от пришълци, но се ядосах на самия себе си, тъй като винаги всичко неразбираемо и необяснимо с лека ръка се стоварва на пришълци от Космоса. Няма съмнение, че контакти между жители на Земята и на други планети е имало, за това споменава дори Елена Блаватская („Змейовете, които отново се спуснали… които учели и наставлявали петата раса“), но би било несправедливо всички земни деяния да се приписват на представители на чужди светове. Както се казва, и в своя свят си имат куп работа, а земният човек е създаден като саморазвиващо се начало и преди всичко сам трябва да изгражда своя свят.

В крайна сметка, обобщавайки опитите си да намеря що-годе разумен отговор на въпроса кои са боговете, бях принуден да констатирам пълното си безсилие. Ясно е, че Бог не е строил Града на боговете, а е използвал някои хора. Точно те са наречени богове. Кои са те? Лемурийците? Атлантите? Пришълци от други планети? Мислите ми се рееха в различни посоки, не достигаха факти, на които като учен толкова бях свикнал да се доверявам. А и осъзнаването, че се опитвам да изградя логична база от една мисъл, кой знае откъде дошла в главата ми, още повече засилваше съмненията ми.

Въпреки всичко, превъзмогвайки този негативен потенциал, аз се постарах да подходя към хипотезата за Града на боговете откъм представата за характера и външния му вид.

Какъв би могъл да бъде Градът на боговете?

Отново си спомних разказа на затворника, предаден ми от Юрий Иванович Василиев. Тогава си помислих, че Градът на боговете сигурно е представлявал ансамбъл от монументи от древността, създадени с цел да се управляват фините или „божествените“ енергии.

Прерових томовете на Елена Блаватская, но не открих особени данни в тази насока. Два момента обаче при тази велика посветена, с чиито думи според индийските свами говори Висшият разум, ми се сториха любопитни: „… Циклопски развалини и колосални камъни, свидетелстващи за съществуването на гиганти…“ (т. 2, с. 92); „Най-древните останки от циклопски постройки са били произведени от ръцете на последните подраси на лемурийците…“ (т. 2, с. 121).

В случая се проследява детайлът, че точно лемурийците са построили т.нар. циклопски съоръжения от типа на Стоунхендж, египетските пирамиди и т.н. В същото време именно те са могли да бъдат наричани богове поради необичайно големите им способности. Затова и двете изречения като че ли образуват единно цяло. Може да се допусне, че лемурийците, използвайки изключителни технологии, някъде на Земята са построили Град на боговете, състоящ се от огромни циклопски съоръжения.

Защо обаче Градът на боговете и досега не е открит? Ако огромните монументи съществуваха, навярно щяха да се виждат от Космоса. А и географските открития отдавна са осъществени. Да се търси по легенда, която вероятно са знаели старци и която кой знае как се появи в мислите ми, беше някак си несериозно.

„Нямам нищо друго освен чувства и желания“ — признах пред себе си и отново се замислих за източника на заседналата в главата ми мисъл за Града на боговете. Въображението ми пак се насочи към света на подсъзнанието, към този загадъчен свят на дълбочинните усещания, на интуитивния шепот и на мечтаните чувства. Колкото повече мислех за него, толкова повече ми се струваше, че той, който живее по неведоми за нас закони, е много красив, подреден и в най-висока степен разумен, а ние, земните хора, след като сме негова съставна част, само понякога се докосваме до подсъзнателния интелектуален потенциал.

В този момент все още не знаех, че след известно време ще ни се удаде да открием логични доводи за съществуването на още една форма на живот, а тяхна основа ще бъде анализът на легендарния Град на боговете.

По природа се смятам за волеви човек. Най-малкото, обикновено довеждам докрай всяко започнато дело. Така и тук, когато започнах да градя тези хипотези, независимо от умозрителността и измислеността на разсъжденията ми, реших все пак да ги доведа докрай и да анализирам последния въпрос: къде е разположен Градът на боговете.

Къде е разположен Градът на боговете?

Отново се задълбочих в Елена Блаватская, след като разбрах, че за кратко време няма да се справя с Корана и Библията. А то не стигаше, катастрофално не стигаше!

Блаватская споменаваше за седем люлки на човечеството (т. 2, кн. 1, с. 266): „… към тази част от нашата планета, която науката сега е съгласна да признае за люлка на човечеството — въпреки че в действителност е била само една от седемте люлки.“

За съжаление, от прочетеното не успях да си изясня за коя част от планетата ставаше дума. Въпреки това изразът „люлка на човечеството“ ми се стори интригуващ и мислите ми започнаха да бродят около предположението, че хипотетичният Град на боговете може би е бил построен, за да стане люлка на човечеството. Бързичко прогоних тази мисъл, тъй като твърде дълго се занимавах с наслагване на хипотеза върху хипотеза. По онова време дори не можех да си представя, че „еретичната“ мисъл за ролята на Града на боговете като люлка на човечеството ще се окаже възлова.

Тогава по-предпочитани словосъчетания за анализ изглеждаха „Град на боговете“, „Страна на боговете“ и други подобни, за чието хипотетично локализиране се задълбочих в „Тайната доктрина“. Успях да открия две любопитни обобщения (т. 2, кн. 2, с. 89): „Там (в Аиряна Ваеджо, където се строи Вара) звездите, луната и слънцето се издигат и залязват едва един път (в годината) и годината изглежда като един ден (и нощ). Това е ясен намек за Страната на боговете или за (днес) полярните области…“; „Благодетелното въздействие идва от Севера, а всяко пагубно влияние идва от Южния полюс…“

От извадките е очевидно, че в Севера, който се смята за благодетелен, именно в полярната област се намира Страната на боговете, където се е строяла някаква Вара. Може би Вара е точно Градът на боговете, изграден в Страната на боговете на Северния полюс.

Северният полюс обаче е замръзнала водна пустош! Какво може да бъде изградено там? Може би, когато са строили Вара, той е бил на друго място? Елена Блаватская, разказвайки за Всемирния потоп преди 850 000 години, пише (т. 2, кн. 2, с. 162): „… когато полюсите се изместиха…“

Оттук и заключението, че преди Всемирния потоп Северният полюс е бил другаде. Точно в района на предишния Северен полюс навярно се е намирал хипотетичният Град на боговете.

Къде обаче е това място?

Блаватская уточнява за последните атланти (т. 1, с. 266, 267): „… там, където сега се срещат солени езера и безлюдни и безплодни пустини, се е намирало обширно вътрешно море, простиращо се през Средна Азия на север от горделивата хималайска верига и нейните западни разклонения. И на него остров, който по своята несравнима красота не е имал съперник в целия свят и е бил обитаван от последните остатъци на раса, предшествала нашата… Според преданието този «остров» съществува и до днес като оазис, заобиколен от страшното безлюдие на пустинята Гоби…“

Може би на този остров е бил разположен Градът на боговете? Ако е така, той трябва да бъде търсен на север от западните разклонения на хималайската верига, т.е. в Тибет, а пустинята Гоби, както е известно, е продължение на Тибет на север. Освен със споменаването на последните атланти Блаватская свързва с този район на земното кълбо „Великите учители на мъдростта“ и „Безсмъртните хора“: „… оцелелите от тези Безсмъртни хора — спасили се, когато Свещеният остров станал черен от греха и загинал — намерили пристанище във великата пустиня Гоби, където пребивават и до днес, невидими за всички и защитени от достъп до тях от цели Войнства на духове…“ (т. 2, кн. 2, с. 190); „… кой знае освен Великите учители на мъдростта, но те пазят мълчание по въпроса, подобно на снежните върхове, извисяващи се над тях…“ (т. 2, кн. 2, с. 282).

Кои са „Безсмъртните хора“ и „Великите учители на мъдростта“? Имайки предвид нашите изследвания от първата хималайска експедиция, може да се предположи, че това са хора, изпаднали в състояние на сомати. Феноменът сомати, подробно описан в моята книга „От кого сме произлезли?“, представлява самоконсервация на човешкото тяло за сметка на вътрешната му енергия в пещерни условия (плюс 4 °C) и, както твърдят ламите, може да продължава хиляди и милиони години. В състояние на сомати, както стана ясно при проучването на тибетските текстове, са изпадали най-добрите представители на атлантите и лемурийците, а хората от нашата цивилизация (арийците) до голяма степен са изгубили тази способност. Според твърдения в Индия и Непал именно хората, способни да изпадат в състояние на сомати, са били посветени в „първичната Мъдрост“ и са запазвали телата си в дълбоките пещери на Хималаите и Тибет.

Затова изразите на Елена Блаватская „Безсмъртните хора“ и „Великите учители на мъдростта“, които „пазят мълчание… подобно на снежните върхове, извисяващи се над тях…“ и които са „намерили пристанище във великата пустиня Гоби, където пребивават и до днес“, могат да се интерпретират, че и до ден-днешен в района на Хималаите („снежните върхове“), Тибет и Гоби съществуват атланти и лемурийци в състояние на сомати.

Не бива да се изключва и хипотезата, че тези хора може би са строителите на Града на боговете, излизайки от състояние на сомати и отново изпадайки в него. И всичко това е ставало (ако, разбира се, е така!) в района на Хималаите, Тибет и Гоби.

Така опитите по логичен път да локализираме Града на боговете ни доведоха до хипотетичното заключение за най-вероятното му разположение.

Районът на Хималаите, Тибет и Гоби обаче е огромен! Къде да се търси? Какво конкретно да търсим? Не достигаха факти…

— Да ходиш на кръгове по Хималаите и Тибет… Тежичко е…

— Тежичко е наистина, но какво да се прави.

— Главното, Юра, не е в това. Осмислянето на хипотезата за Града на боговете придоби твърде многопластов характер, което не се побира в представите ми. И монументи от древността, и пирамиди, и лемурийци, и атланти, и подсъзнателен свят… Главата ми ще се пръсне, как да вкарам всичко в система.

В този момент не знаех, че след година, когато намеря Града на боговете, всичко ще се организира в стройна система и много загадъчни и неразбираеми явления ще станат ясни и добре осъзнати. И особено любопитно ще бъде, че приказките за ангелите неочаквано ще придобият реални научни очертания.

— Значи за „жива“ и „мъртва“ вода отиваш в Хималаите? — попита Юрий Иванович.

— Да, Юра. Ще изучаваме там и йогите.

— И да не забравиш Града на боговете!

Не повярвах на догадките си

Беше септември на 1998 г. С пълна пара вървеше подготовката за новата експедиция. Юрий Иванович Василиев беше в моята приемна и пиеше чай с мармалад.

— Зеленият е по-вкусен от червения — с наслада продума той, отхапвайки парче мармалад. — Значи си решил да не търсиш Града на боговете. Не е хубаво, между впрочем.

— Юра, нищо не излиза — тъжно отвърнах аз. — Всичко е някак си нахвърляно! Върху една внезапна и странна мисъл забърках купчина хипотези в старанието си да сложа някакъв ред. Не е за вярване, че може да излезе нещо смислено.

— Виж — Юрий Иванович посочи парчето мармалад, — навит е на спирала. Отначало кръгът е голям, после кръговете се стесняват и се събират в една точка. Така е и при теб — отначало се движиш на кръгове, а после ще стигнеш до точката, където е и Градът на боговете.