Ернст Мулдашев
Трагичното послание на древните (2)

Предговор

В света няма гениални или свръхталантливи хора, а само вътрешно чисти и работещи, на които Бог интуитивно внушава научните открития. Всеки учен с ръка на сърцето ще каже, че мисълта за откритието се е появявала постепенно, подобно на необясним интуитивен шепот, чиято сила е била толкова значима, че е преобърнала целия му живот. Вероятно всеки истински учен, останал насаме със себе си, скришом от колегите си, вдига очи към небето и мислено произнася: „Благодаря ти, Божичко!“.

Имам два кумира: в офталмологията — Владимир Петрович Филатов, в живота и пътешествията — Николай Константинович Рьорих. Все ми се струва, че те двамата са притежавали такава висока степен на душевна чистота, че имената им и досега се свързват с нещо свято и романтично.

В кабинета ми е окачена една от картините на Рьорих. Когато я гледам, изпитвам усещането за някаква величествена недоизказаност. И винаги си мисля какво ли още не е могъл да ни каже.

Едва след като успяхме да организираме четири хималайски и тибетски експедиции, разбрах, че един от дълбоките и важни подтици към търсения е… недоизказаността на Рьорих. В онзи смисъл, че той нищо не е обосновавал с вид на пророк, а е оставял простор за бъдещи изследвания, като със своето мислене е тласкал напред мислите на другите.

Когато пиша тези редове, експедицията отдавна вече е отминала, научният материал е обработен, а резултатите са налице. Не ме напуска обаче мисълта, че на Рьорих му е било значително по-трудно, отколкото на нас: комунистическа бъркотия в Русия, напрегната международна обстановка, коне вместо автомобили, тежки брезентови палатки, липса на консервирани продукти и т.н. Представям си как този смел човек, обладан единствено от порива на научното познание, се промъква сред прашните бури на височина 4000–6000 метра към светинята на Тибет — планината Кайлас. Малко не му достига, а може би и времето още не е узряло за открития. Знам обаче със сигурност, че ако Рьорих беше достигнал до Кайлас, той би видял това, което не виждат, но на което се кланят богомолците — тайнствения Град на боговете.

Чувствам се някак си неудобно и дори малко ме е страх, че точно на нас — група уфимски учени, се падна да открием легендарния Град на боговете. Изглежда човек може да се страхува, че му се е случило да направи откритие. Като че ли го притиска комплексът за вътрешна непълноценност.

Добре я помня тази непълноценност. В детството ми, когато живеех в уралско селце, се изплаших от змия и започнах да заеквам, та чак не можех да произнеса „мама“. В старанието си да ми помогнат ме изпратиха на лечение в интернат за непълноценни деца. През онези години изпитвах радост само когато вземах пушката и отивах сам в гората. Бях свикнал с тайгата и не се страхувах от нищо. Страхувах се единствено от хората, с които трябваше да разговарям. Опитвайки се отново да проговоря, на едно място бях домъкнал съчки за през зимата, изтичвах там, запалвах огън и часове наред произнасях „а… е… о… у…“, както и несложни думи. Селските малчугани обаче ме издебнали, изгорили съчките, а на снега с щека написали: „X… за теб, пелтек“. Когато го видях, паднах в пепелта и неудържимо заплаках.

Лежах на пепелището, давейки се в сълзи, и си мислех: „Защо са толкова жестоки! Та нали нищо лошо не съм им направил! Аз съм непълноценен! Също искам да говоря!“.

След това се изправих, избърсах сълзите си и затънал до колене в снега, се помъкнах да сменям мястото на моите „непълноценни огньове“ с по-скришно. Дори не можах да кажа нещо грозно по адрес на обидилите ме, само изкрещях ъ… ъ… ъ…

Постепенно все пак проговорих — отначало лошо, а после по-добре. Завърших медицински институт и защитих дисертация. Мислех си: „Нима съм кандидат на науките! Нима успях!“.

Съзнавах, че с някаква непълноценна предопределеност мога да работя много. Но все очаквах нещо лошо — твърде силно беше детското клеймо за непълноценност. И лошото не закъсня. След внедряването на алопланта, когато при нас започнаха да прииждат хора от целия Съветски съюз и успявахме да връщаме зрението дори на безнадеждно болни, пристигна именита московска комисия. Членовете й сигурно са си говорели: „Да видим какво е измислил този уфимски селяндур. Я да му изкараме кирливите ризи!“.

Бях обвинен в експерименти с хора, отделът беше разформиран, научната дейност — ликвидирана, а до Министерството на здравеопазването на РСФСР беше изпратено становище за лишаването ми от лекарска диплома. Така се озовах в Якутия, където се преквалифицирах в еленовъд. Сред обикновените и чисти хора ми беше по-леко.

Все пак не ми отнеха дипломата, но се заточиха дълги години, през които трябваше да доказвам, че не съм идиот и да започвам всичко отново. Само приятелите ми вярваха: Амир Салихов, Ришат Булатов, Клара Захваткина, Рафик Нигматулин, Сагит Муслимов, Юра Василиев, Венера Галимова, Натан Селский, Валя Яковлева, Ляля Мусина и други.

Когато успяхме да възстановим научния потенциал и да създадем в Уфа Общоруски център за очна и пластична хирургия, като че ли нещата влязоха в нормите. Остана обаче ясното усещане, че в живота нищо не се постига без борба и тежка изнурителна работа, че доброто непременно е преплетено със злото, че ако няма зло, ще се появи не по-малко страшната опасност — пустотата, че хората са склонни към самовъзвеличаване, преминаващо в грях — да се смятат за Бог.

Дори сега, когато позициите ни в руската офталмология са неоспорими, пак се появяват високомерни нападки — например при операцията за трансплантиране на око, извършена на пациентката Тамара Горбачова за първи път на 28 февруари 2000 г., от трибуната на Общоруския конгрес на офталмолозите се чуваше: „Мулдашев опозори руската офталмология с авантюрата за присаждане на око. Всички добре знаят, че това е невъзможно. Не-въз-мож-но!“.

Мислех си защо ме съдят така, защо дори не ми позволиха да се изкажа, да не би да са богове! Не искаха да разберат, че очната трансплантация е резултат от сложни научни изводи, включващи не само медицински знания, но и данни от физиката и молекулярната биология, както и древни тибетски истини. Как можех да обясня, че във вътрешността на окото по време на операцията изграждах от алоплант конструкции, които приличаха на видените от мен в Града на боговете в Тибет… „огледала“, свиващи времето!

Времето наистина се сви и в трансплантираното око за невероятно къс срок враснаха кръвоносните съдове, които вече година и половина осигуряват снабдяването му. Как можех да обясня, че до тази операция не би могло да се стигне без религиозните знания, придобити в хималайските и тибетските експедиции! Та нали тибетските лами и индийските свами възприемат тези знания като предадени през вековете от предишни земни цивилизации! Ако бях говорил за тях на конгреса, в най-добрия случай щяха да ме възприемат като побъркан.

Защо участвам в експедиции? Обикновено, колкото и странно да звучи, винаги казвам, че не разбирам дълбочинната същност на моето главно изобретение — „Алоплант“. И наистина, трудно си представям механизма, при който мъртвата човешка тъкан (точно от нея е изготвен алоплантът) е в състояние да задейства огромния информационен пул за създаване на нови човешки тъкани в друг организъм, стимулирайки регенерацията. Трудно е да си представим колко сложна е дори само една човешка клетка, а по някакви неизвестни нам закони клетките се включват в стройни структури и образуват кръвоносни и лимфни съдове, нерви, влакна… Ясно е, че всичко се извършва по строга и непрекъснато работеща програма, в сравнение с която и най-съвременният компютър изглежда като детска играчка.

Къде са локализирани тези програми? Разбира се, не само в гените, ще каже всеки молекулярен биолог. Според последни данни от физиката програмите са записани във фина енергия, наричана в Изтока божествена, както и във водата на организма.

Кой все пак е създал тези удивителни програми, чрез които става възсъздаването на човешките тъкани? Не ми е удобно да произнасям тази дума пред консервативни и ортодоксални учени, но отговорът идва от само себе си — създадени са от Бога. Ако това бъде прието, ще бъдем принудени да възприемем и религиозната трактовка за произхода на човека, т.е. че човекът е създаден, а не се е самоорганизирал с „маймунски междинен период“.

Защо тогава редица учени смятат, че е недостойно да се изучават религиозните знания?

Защо смятат религията за детско бърборене, приказка за тъпи и малограмотни хора?

Защо толкова лесно отсичат: „Това не може да бъде!“.

Защото под влияние на научните си звания вършат най-големия грях пред Бога — да се смятат за богове. Затова за тези мастити учени дори споменаването на думата Бог е неприятно и чуждо, също както за комунистите, създали свой „лениноподобен“ бог. Очевидно възниква някаква ревност към истинския Бог!

Независимо от всичко, както и да обяснявам увлечението си по експедиции от позициите на медицината, принуден съм да призная, че това далеч не е така. Съществена роля играят и сведенията за Генофонда на човечеството, за феномените на дематериализацията и материализацията, изследването на йогите, търсенето на „жива“ и „мъртва“ вода и, най-после, проучването на пирамидите.

Ако все пак бъда докрай честен, не знам защо участвам в тибетските и хималайските експедиции. Нещо ме мами натам, а какво е, не е ясно.

Очевидно в човешката същност е заложен духът на откривателството, в чиято основа е безбрежността на познанието, определено от величието на майката природа. Изразът от близките години — „Ще покорим природата“, очевидно има същия подтекст, макар че по същество е глупав, тъй като детето не може да покори майката природа. Убеден съм, че точно поради тези причини руският мужик е усвоявал просторите на Сибир и Аляска, Пржевалски, Арсениев и Джеймс Кук са предприемали изпълнените си с приключения пътешествия. Разбира се, от подобно чувство е бил обладан и Николай Рьорих.

Рьорих обаче се отличава от всички пътешественици не само защото е изследвал най-загадъчния и пълен с тайни регион на земното кълбо, а защото е създал своята непретенциозна, но дълбока философия, намерила израз в книгите и картините му. Навярно мнозина ще признаят, че не са чели Рьорих, а картините му са виждали само бегло, но въпреки това го почитат и изпитват някакво странно и вътрешно пречистващо чувство, щом стане дума за него.

Едва ли някой се замисля над този феномен. Той обаче съществува и ми се струва, че в основата му е дадената от Рьорих възможност на всеки човек да се докосне до неговото собствено дълбоко стаено Аз, дошло от загадъчния и в същото време близък Онзи свят и живеещо по закони, различни от нашето физическо съществуване. То е много примамливо и притегателно — това вътрешно Аз, което в религиите наричат дух и което контактува с други вътрешни Аз на необичайни принципи, чиято същност ще научим на Онзи свят. Тези принципи действат и на Онзи свят, изразени понякога като тревожни желания или прекрасно привличане, наричани от нас любов. Точно затова като че ли не познаваме и познаваме Рьорих, сякаш той е написал две книги — за земните хора и за вътрешно стаеното човешко Аз.

По принцип картините на Рьорих са посветени на планините. Малцина обаче знаят, че Марина Цветаева има „Поема за планината“, чиято същност се свежда до това, че „планината мисли“. Дали пък затова не са толкова привлекателни и картините! Нали йогите казват, че човешкото мислене на този свят е триъгълно, а планините са триъгълници…

Струва ми се, че Рьорих е знаел значително повече, но интуитивно е написал само позволеното, което не би причинило вреди на човечеството — в онези години над Земята витаят злите сили на комунизма и фашизма. Той не е разчитал на човешкото благородство, познавал е древните знания и сякаш ги е вдълбал в изконното вътрешно човешко Аз.

Казват, че след 2000 г. на Земята ще настъпи Златният век, че древните знания ще започнат да се откриват пред хората и коренно ще променят живота ни. Може би затова на границата между вековете проведохме сполучливи експедиции, довели до сензационните находки и изводи. Всички сме под Бога! Но аз винаги си спомням за Рьорих: какво му е било с тежките брезентови палатки, на коне и с товар в душата, че още не е настъпило времето да открие свещените знания пред хората. Напомня ми алпинист, почти достигнал върха, но решил, че не си струва да го превземе. Моето „детско клеймо за непълноценност“ пък ми помага, не позволява главата ми да се замае от успешните находки и ми дава възможност да осъзная какво означават висшите божествени предначертания, които Рьорих е разбирал. Просто ни провървя повече…

Систематизирайки впечатленията си от първата хималайска експедиция, успях да публикувам книгата „От кого сме произлезли?“. При втората и особено при третата експедиция се сблъскахме с интересни факти, за тях съм планирал две книги — „Кои са йогите?“ и „В търсене на живата и мъртвата вода“.

Четвъртата експедиция обаче (в Тибет) измени плановете ми — резултатите се оказаха толкова необичайни, че реших най-напред да пиша за тибетската експедиция, а после да се върна към споменатите две книги.

Твърде много оперирам и изпитвам хроничен недостиг за литературна дейност. Например през 1999 г. извърших 760 операции. След операциите си уморен като куче и главата ти е абсолютно празна. Но болните! Те идват при нас с последната си надежда. Наясно съм, че не е възможно да се оперират всички, че научната работа, монографиите и книгите са дори по-важни, но като погледнеш незрящите очи на човека, като чуеш „Моля, оперирайте ме, професоре“, отново тръгваш към операционната.

Седнал съм и пиша в башкирския санаториум „Янган тау“. Не съм богат и затова не мога да си позволя големи разходи. На новото ръководство на Уфимския нефтопреработвателен завод „Новойл“ (Н. Сайфулин и Ф. Гареев) му беше харесала първата ми книга и наеха за мен луксозен апартамент с щори. Чувствах се много важен, жалко, че нямах шкембе. Все пак повече ми допадат палатката и огънят, тъй като дори и психологията на общуване в нашия хирургически колектив е пронизана от духа на туристическата група. Затова пък в луксозния апартамент нямаше комари и имаше къде да разположа научните си изследвания. Когато някога се сдобия с голям кабинет, непременно ще се обзаведа с камина. Огънят притегля…

Реших да нарека книгата „В търсене на Града на боговете“. Само че с това заглавие вместо една станаха три книги. В първия том („Трагичното послание на древните“) читателят ще се запознае не само с легендата за Града на боговете, но ще научи и за невероятните математически и географски съвпадения, ако се предположи, че в Тибет, в района на планината Кайлас, има пирамиди и монументи от древността.

Вторият том на книгата („В обятията на Шамбала“) е посветен на пътешествието из Тибет и описанието на Града на боговете. Представени са многобройни снимки и рисунки, включително и рисунките, правени при полеви условия. Не изключвам точно тези чернови рисунки да бъдат най-ценните, тъй като с никакъв фотоапарат, с никаква видеокамера не може да се види онова, което вижда човешкото око.

В третия том на книгата („Матрицата на живот на Земята“) са представени философски размисли, породени от тибетската експедиция, които приближават читателя към тайните на паралелните светове, холографския земен живот и създаването на новия човек на Земята.

Спомоществовател на тибетската експедиция беше Башкирската спестовна банка (Ю. Кинзебулатов), а вестник „Аргументи и факти“ (Н. Зятков) ни осигуряваше информационно. Освен тях и други направиха безкористни парични вноски, но няма да им назовавам имената, защото това са пари на бизнеса, а той си има своите общопризнати закони. Тези средства обаче бяха внесени с чиста душа. Бяхме екипирани чудесно и се гордеехме, че представляваме Русия.

Пиша книгата от собствено име и затова навсякъде се изразявам от първо лице единствено число. Което не означава, че смятам мнението си за окончателно и непоклатимо. Напротив, поемам цялата отговорност за думите и грешките си и не ги прехвърлям на колегите си. Нищо не утвърждавам, никого не поучавам, само предлагам мнението си на съда на читателите.

Бяхме четирима в тибетската експедиция и всеки имаше собствено мнение и виждане за случващото се, всеки беше личност с присъщи само на него черти. Равил Мирхайдаров можеше да бъде наречен Енергия, Сергей Селиверстов — Душевност, а Рафаел Юсупов — Мъдрост и Предпазливост. Рафаел Гаязович Юсупов е кандидат на науките, работи в Общоруския център за очна и пластична хирургия като заместник-директор по диагностика. Равил Шамилиевич Мирхайдаров завежда лаборатория „Аура“ на нашия център. Сергей Анатолиевич Селиверстов е уфимски предприемач, бивш военен летец.

След експедицията много ни помогнаха нашите дизайнери — Олга Ишмитова и Алексей Савелиев, които се превърнаха като че ли в нейни следекспедиционни членове.

И четиримата участници в тибетската експедиция решихме да посветим тази книга в памет на великия руски изследовател Николай Константинович Рьорих.