Даря Калинина
Супернеудачница (19)

Глава 19

Колкото и да се оглеждаше настрани, Лиза не откри около дома си никакъв начин за спасение. Толя дори й направи забележка.

— Какво се озърташ на всички страни, невесто моя? Чакаш ли някого?

Лиза поклати отрицателно глава. В никакъв случай Толя не биваше да разбере за Артур. Артур беше единствената й надежда за спасение. За него трябваше да си мълчи.

— Това е моят двор — обясни тя на Толя. — Наоколо има съседи и гледам, дали няма да видя някой познат, за да го поздравя.

— Колко си ми вежлива! — почти с умиление отвърна женихът. — Между другото, исках да те питам кой е онзи мъж, с когото се появи вчера у вас?

Знае! Знае за Артур! Сърцето й замря. Стори й се, че кръвта престана да циркулира по вените й. Но Толя нищо не подозираше. Не подозираше, че Артур всъщност е полицай от Австралия и че по някакъв начин е свързан със ситуацията. Той виждаше в него просто съперник и затова я разпитваше.

— Обикновен младеж, някакъв ухажор — колкото е възможно по-равнодушно му отговори Лиза. — Лепна се за мен на улицата, едва се откопчих.

— Ааа… Ясна е работата. Но да знаеш, че не ми допадат такива непознати, които се лепват за моето момиче. За в бъдеще да го имаш предвид.

Лиза кимна покорно. А за себе си помисли, дали изобщо щеше да го има това бъдеще?

— Е, къде ти е паспортът?

Паспортът бе в един таен джоб на чантата, която Лиза винаги и навсякъде носеше със себе си. Не се знаеше за какво щеше да й потрябва? И вчера в злополучната вечер, излизайки на пазар до близкия магазин, тя автоматично бе взела чантата със себе си.

Как иначе? Нали и портмонето й беше вътре, удобно разположено в друг специален джоб. И ключовете. И още много различни дреболии, като се започне с пакетче хартиени носни кърпички (ще кихнеш изведнъж на улицата и да няма с какво да си избършеш носа!) и се свърши с комплект декоративна козметика — тубичка с пяна за коса, в случай че се появи силен вятър или завали, или изникнат всякакви други капризи на природата.

Бандитите не бяха проверили чантата на Лиза. Повярваха на нейните думи, че паспортът й се подвизава някъде в дома й. И ето, сега бяха тук, чакайки търпеливо, кога най-после тя ще го намери. Лиза протакаше, колкото можеше повече, за да печели време. Въпреки това разбираше, че ако не си „намери“ паспорта сама, бандитите ще започнат да търсят из цялата къща и рано или късно щяха да го намерят. В нейната чанта. Нямаше как да скрие паспорта си пред очите на Толя и неговата компания.

— Какво има? — подкани я Толя. — Не искаш да се омъжваш ли? Ако си размислила, кажи.

Аха. Кажи му, че е така и няма да останеш жива и пет минути след това.

Лиза изтъргува още пет минути, за да отиде до банята да си измие лицето и ръцете, и след това де се преоблече. Повече от това не успя да изкопчи.

Така че, Лиза „намери“ своя паспорт и цялата компания се насочи към вратата. На улицата тя отново започна да си върти главата на всички страни. Безполезно. Нито едно познато лице, с изключение на чичо Коля, вечно пияния съсед от третия етаж.

— Лиза! — махна й с ръка той. — Изтрепаха се да те търсят!

Но Толя не даде възможност на своята пленница да поговори с него. Качиха я в черния джип и я поведоха към собствената й сватба. По пътя Толя забавляваше компанията с вицове, но на Лиза не й беше до смях. Какви анекдоти, когато животът й висеше на косъм.

— Слушай Толя, а къде потъна леля ми Вера? — неочаквано попита тя бандита.

По смутените погледи, които си размениха бандитите, тя разбра, че едва ли повече щеше да види леля си жива.

— Всичко е наред с нея — съвсем явно я излъга Толя. — Защо се вълнуваш толкова от нейната съдба? Тази жена се опита да те убие, а аз те спасих. Нима не се радваш?

— Радвам се, но…

Лиза не можеше да демонстрира повече искрена радост. Все едно, скоро и нея щяха да убият.

Пред вратите на районната служба за сключване на граждански бракове беше пусто. Нямаше гости, нямаше сватбени кортежи. Лиза се усмихна. Беше разбираемо. За нея нямаше да има дворец на бракосъчетанията, разкошна сватба с бяла рокля и прочее аксесоари. Бандитите нямаха намерение да показват, че сватбата е истинска. На тях просто им трябваше печат в паспорта на Лиза, който да удостоверява, че е омъжена за някой от тях.

За миг се появи искрица надежда, че е възможно и да не ги оженят. Сватбата беше невъзможна, защото в паспорта й още стоеше предишният печат за брака й с Виталик. Оказа се, обаче, че Толя се е застраховал. Тя забеляза в ръцете му съвсем ново официално удостоверение за смъртта на Виталик.

— Както виждаш, всичко е наред. Единият ти мъж умря, а вторият е вече до теб.

Лиза окончателно се отчая и натъжи. В това състояние тя пристъпи прага на гражданското, прощавайки се мислено с живота, свободата и разбира се, с парите на чичо си, които така и не успя да използва. И изведнъж… се случи истинско чудо. Къде по-главозамайващо от това, когато Толя я спасяваше от обезумялата й леля и нейните камъни.

— Всички да останат на място! Никой да не мърда! — раздаде се зад гърба й познат глас.

Лиза се обърна. Това беше Артур! Той беше тук! И не беше сам!

— Обкръжени сте!

И понеже Артур забеляза, че Толя пъха ръка в издутия джоб на спортното си яке, загрижено го предупреди:

— Съпротивата е безполезна.

После настъпи такава суматоха, че Лиза вече нищо не разбираше. Появиха се някакви хора, които отведоха Толя и неговите приятели. Те се съпротивляваха, но съвсем вяло. Явно, такова голямо стълпотворение от представители на органите на реда на „сватбата“ на техния приятел, накрая ги беше обезкуражило.

Накрая, Лиза остана съвсем сама. Наблизо стоеше групата служители от гражданското, които поглеждаха страхливо към странната булка. Нямаше никого другиго. Лиза се отправи към вратата, когато изведнъж тя сама се разтвори и оттам влетя запъхтяна Мариша.

— Лизка!

— Мариша!

— Вече не вярвахме, че ще те открием жива!

— Как се озова тук?

И Мариша започна да й разказва. Думите изскачаха от устата й с такава скорост, че Лиза не успяваше да ги следи. Но все пак разбра, че Мариша и Артур бързо са разбрали коя е похитителката на Лиза.

— Момчетата, които нападнаха нотариуса, ми казаха името на поръчителката — Верунчик. Щом го чух, в главата ми всичко се подреди и аз разбрах, кой стои зад всичките ти неприятности. Артур също ми каза, че е бил при твоята леля. Онзи човек с белега на челото е бил именно той. Още тогава твоята Верунчик е предизвикала у него силно подозрение. То се е потвърдило, веднага щом след техния разговор леля ти е избягала от вкъщи.

— Да, цялата тази история изглежда я е забъркала моята Верунчик — печално произнесе Лиза. — Ние с нея имахме много откровен разговор и тя сама ми изброи всичките си престъпления.

Но Мариша, без да слуша приятелката си, продължаваше да й разказва новините:

— Освен това, ние открихме местоположението на бандата на Толя с помощта на колегите на Артур от руската милиция.

— Той е бил във връзка с тях?

— Не е споделил с теб, но отдавна се бил обърнал към тях за помощ. И заедно са разработили плана за неутрализирането на твоя Толя и цялата му компания.

— А откъде Толя знае за парите на чичо Грегъри? Кой му е казал?

— Нотариусът. Той е бил свързан с бандитите. Но те вече не са опасни за теб.

— Видях как ги арестуват.

— Е, да арестуват всички едва ли са успели, но те повече няма да се занимават с теб. И няма вече да се лакомят за парите ти. Обещавам ти!

Докато Мариша й разказваше, Лиза се оглеждаше настрани. Не, Артур не беше наоколо. Както се казва и следа нямаше от него. Лиза нарочно не излизаше от гражданското, надявайки се, че той ще се върне за нея. Но не. Артур така и не се появи.

Не се появи и на следващия ден, и след още един ден, и след още два. Даже на погребението на Виталик не дойде. Лиза толкова се надяваше, че ще дойде, но той не дойде.

Времето минаваше. Лиза няколко пъти ходи при следователя, който сега се занимаваше с делото за аферата около наследството на австралийския чичо Грегъри.

— Няма да крия от Вас — заяви й следователят на прощаване — ако не Вашият съпруг или леля Ви, то бандитите със сигурност щяха да Ви убият. Така че благодарете се на чичо си за неговата предвидливост, а на неговите сътрудници за тяхната бдителност. И още нещо ще Ви кажа — ако не беше един човек, който лично долетя от Австралия, за да Ви защити, всичко можеше да свърши трагично за Вас.

Мариша съпровождаше Лиза навсякъде. За разлика от последната, която се вълнуваше от един-единствен въпрос — „Къде е Артур?“, макар че се стесняваше да го изрече на глас, Мариша живо се интересуваше от всички подробности в това объркано дело.

— Но защо Верунчик до последния момент се е опитвала да убие Лиза? Нима не е разбирала, че парите на нейната племенница, или по-точно на чичо Грегъри, нито тя, нито компанията на Толя са щели да успеят да присвоят?

Следователят беше много учтив с момичетата и отговаряше откровено:

— Явно, престъпницата не е подозирала, че към парите на племенницата й има апетити и мафията. Нотариусът й е представил нещата така, сякаш е трябвало да даде на бандитите само някакъв малък процент.

И като погледна към Лиза, за да се убеди, че го слуша, продължи:

— Затова леля Ви е мислела, че е отстранила единствените двама конкуренти — съпруга Ви и любовницата му. След което, между нея и парите сте стояла само Вие. И ако успеела да отстрани и последната преграда, парите щяла да получи тя.

— Какво стана с Израил Соломонович?

— В момента се намира в болницата на затвора. Симулира, предполагам, но независимо от всичките си фокуси, няма да успее да се измъкне от наказанието за съучастие в престъпление.

— А лекарката? Тази, която внуши на Лиза, че е бременна! И нея ли ще подведат под отговорност?

— Уви — разпери ръце следователят — да се докаже вината на тази жена е по-трудно. Но мисля, че след нашето посещение в клиниката и разговора ни с главния лекар, тя повече няма да остане там на работа.

Какво пък, уволнението също беше голяма неприятност в живота? Макар че, Мариша смяташе, че за такава жестокост, с каквато беше действала гинеколожката, която едва не бе довела Лиза до самоубийство, би трябвало да я накажат по-строго.

— А защо парчето от листа, който намерихме в ръцете на Виталик, е на испански? И въобще какво беше това?

— Това е било част от официалното писмо до нотариуса Израил Соломонович с искане да се ускори процеса по въвеждане на наследницата в законните й права за получаване на нейното наследство.

— А защо е на испански? — попита Лиза.

— Причината е, че интересите на Вашия задокеански чичо са се разпростирали нашироко. Имал е търговски представителства и в Европа, в това число в Испания. Предполагам, че именно оттам е пристигнал този документ.

Мариша нямаше повече въпроси към следователя. А и делото вече бе закрито. Толя и неговите бандити бяха вкарани в затвора със съответните срокове за излежаване. Наложи им се да отговарят не само по случая с Лиза, но и по още много други престъпни епизоди от минало си.

— Така че, скоро няма да излязат на свобода.

След всичко това, на момичетата не им оставаше нищо друго, освен да се сбогуват със следователя, да му благодарят и да си отидат вкъщи. Независимо от приказното богатство, притежателка, на което най-накрая стана Лиза, момичето продължаваше да живее в същата стара хрушчовска панелка.

— Трудно ми е изведнъж да свикна с мисълта, че съм богата — призна си тя пред приятелката. — Ще влизам в тази роля постепенно. Правилно постъпвам, нали?

— Твоя воля. Сега можеш да си позволиш всичко, което поискаш. Богатите си имат своите странности.

Лиза въздъхна печално. Да, приятелката й беше права. Тя стана богата. И не просто богата, а приказно богата. Но дали с това стана поне мъничко щастлива?

— Огледай се, около мен няма никой. Аз съм сама като в пустиня.

— Не е така.

— Така е! Преди месец имах любим мъж, имах Верунчик и няколко близки приятелки. Аз бях почти щастлива.

— Зарежи тези неща! — кипна Мариша. — Какво ти щастие! Броеше стотинките от едната до другата заплата на Виталик. Нима това е щастие?

— Бях бедна — да. Но всъщност бях спокойна. Имах роднини. А сега си нямам никого.

За съжаление съдбата на нейната леля се оказа печална. Тялото й бе намерено близо до онази срутена сграда, където тя самата се бе опитала да убие собствената си племенница. Верунчик е била убита с изстрел в главата. Поне не се бе мъчила. И може би това е бил най-добрият край за нея. Ако бандитите я бяха оставили жива и тя бе попаднала в затвора, там кой щеше да се грижи за нейното здраве? Скъпите лекарства и излизането навън вероятно щяха да й бъдат забранени. И накрая, това, което мафиотите щяха да измислят за нея, можеше да се окаже много по-мъчително.

Лиза погреба своята неразумна леля много пищно, така както и своя мъж-предател. Тя не питаеше злоба към тези двама души, които се бяха опитали да я убият. Все още обаче не разбираше, как са могли да замислят срещу нея такова чудовищно престъпление. Това просто не намираше място в главата й.

За погребенията тя нае агенция „Последен път“. Ковчезите бяха от онова разкошно червено дърво с инкрустации, отвътре облицовани с коприна и плюш. Имаше всички екстри, които предлагаше погребалната агенция, с изключение на телевизор и компютър.

— Защо правиш такива излишни разходи? — ужаси се Мариша, когато видя фактурата за плащане в ръцете на Лиза.

Но тя се държеше непреклонно.

— Те и двамата толкова искаха тези пари — тъжно отговори тя в свое оправдание за похарчените средства — нека да получат поне малка част от тях. Не ми е жал.

Поръчката прие Костик. А документите оформи Анюта, която, както се оказа, беше зарязала тичането в предишната си фирма. Сега седеше в красивия офис, попълваше всякакви формуляри и получаваше заплата, няколко пъти по-голяма от предишните й доходи.

— Така и за собствено жилище мога да спестявам — сподели тя с Лиза своята радост. — Макар че, за какво ми е жилище? Костя има собствено. Той ми предложи да се оженим и да се преместя при него.

Лиза и Мариша се зарадваха искрено, че поне на един от тях тази история се беше отразила добре. Ето, Костя и Анюта се намериха един друг. Ако не бяха станали убийствата на Виталик и Емилия, тези двамата едва ли изобщо щяха да се срещнат и да се влюбят?

Винаги става така. Ненапразно хората казват: всяко зло за добро.

След двойното погребение Лиза се почувства много зле. Самотата се сгромоляса върху нея с пълна сила.

— Все още се страхувам да общувам, без значение с кого. Във всеки мъж виждам ако не убиец, то потенциален лъжец. Е, като изключим…

— Като изключим Артур, нали?

— Да — въздъхна Лиза.

Но Артур не се появяваше. Лиза се измори да си втълпява, че всъщност той е имал само делови интерес към нея. Свършил си е работата, спасил я е от ръцете на престъпниците и навярно отдавна се е върнал в Австралия.

— Можеше поне да се сбогува, преди да замине — промърмори Мариша, когато Лиза сподели тъгата си с нея.

Мъжът на Мариша отдавна се бе върнал от продължителната си командировка. И беше искрено щастлив, заварвайки жена си у дома — цяла и невредима.

— Изненадваш ме приятно — каза й Смайл. — Прибирам се и установявам, че не си попаднала в ръцете на някои бандити, не си пропаднала и не си в милицията. Какво е станало с теб? Ти ли си това?

Е, после иди и кажи, дали да слушаш разни гадателки? Мариша се вслуша в съвета на Лариса да пази нервите на мъжа си, а излизаше сякаш той беше недоволен и отново търси поводи за вълнение. Тогава Мариша ще му ги даде, че и с лихвата отгоре!

И тя се отправи на гости при потъналата в скръб върху своите милиони Лиза, която все още чакаше Артур.

— Вземи му се обади ти! — предложи й Мариша. — Искаш ли да му намеря телефона?

— Искам!

Мариша веднага звънна на следователя и без никакви проблеми научи необходимите координати на Артур. Освен това и новината, че младият полицай все още не е напуснал Русия. Така че той явно се намираше някъде в пределите на достъпното.

— Обади му се! Бързо!

— Какво да му кажа?

— Няма значение! Кажи му, че искаш да го видиш. Искаш да му благодариш, но не по телефона, а лично!

Лиза така и направи. Артур вдигна слушалката още след първия звън, сякаш само него беше чакал. Щом чу гласа му, тя усети, че очите й се изпълват със сълзи.

— Артур — успя единствено да произнесе тя. — Ела, моля те. Много си ми нужен.

И затвори телефона. Не се наложи да чака дълго. На вратата се позвъни и Артур се появи на прага й точно след две минути и половина.

— Случайно бях в колата в твоя двор — произнесе той, гледайки смутената Лиза. — Идвам за пети път, като пълен глупак седя в колата, гледам в телефона си, но нямам сили да се кача. И днес нямаше да го направя, ако ти не ми се беше обадила.

— Защо?

— Кой съм аз сега за теб? — промърмори Артур. — Ти вече си богата наследница. А аз… аз съм само един обикновен полицай на заплата в нещастното…

Но Лиза не му даде повече да говори.

— За мен това не е важно! — звънливо възкликна тя. — Артур! Скъпи мой! Ако всичко е в парите, още утре ще се откажа от тях!

— Ще се откажеш? — слиса се Артур. — Но защо?

— Защото искам да съм с теб! И ако парите са единствената пречка това да се случи, майната им! Нека да ги използват благотворителните фондове!

Артур абсолютно слисано гледаше момичето.

— Лиза! Не вярвам на ушите си! Готова си на това заради мен?

— Разбира се! Разбира се, че съм готова! Съмняваш ли се?

— Лиза!

— Артур!

И младите хора се хвърлиха в обятията си.

Докато наблюдаваше тази наистина романтична сцена, Мариша неволно се просълзи и веднага се разбърза обратно при мъжа си. Да, тя на всяка цена щеше да щади нервите му. Нека да мрънка, но тя все едно щеше да го направи. И не защото така са й казали, а защото сама го иска.

Лиза се венча за Артур в най-красивата църква в Сидни. Тя удържа на думата си. Отказа се от наследството на чичо Грегъри, което й донесе толкова беди и опасности. За него бяха организирани благотворителни фондове в Русия, Испания и Австралия — в страните, с които е бил свързан животът на нейния чичо.

Останалите след всичко това два милиона долара, бяха напълно достатъчни младата двойка да си купи и обзаведе собствена къща с голяма градина в околностите на Сидни, където живеят и досега. И доколкото е известно на Мариша, са много, много щастливи.

Оказва се, че големите пари не са залог за щастие. Любимият и верен човек всъщност е щастието, което всички чакат и за което всички мечтаят.