Даря Калинина
Супернеудачница (16)

Глава 16

Лиза се разхождаше вече два часа под ръка с Артур. За това време той успя да я почерпи няколко пъти със сладолед и кафе, и да й разкаже почти тридесет, повече или по-малко смешни вица. Лиза забеляза, че в момента, в който тя си отвореше устата, за да зададе някакъв въпрос на Артур, той моментално намираше с какво да й я затвори. Наистина, това й беше много приятно, но, уви — абсолютно безполезно.

И накрая Лиза решително му заяви:

— Достатъчно, Артур! Да ям сладолед и да пия кафе мога и сама!

— Но заедно е къде-къде по-приятно.

— Животът ми се превърна в безкраен низ от неприятности. Никакъв сладолед с кафе няма да ми помогне, а най-малко пък твоите вицове.

— Не ти ли харесват? Защо тогава се смя толкова?

— Те са забавни, но…

Лиза усети, че Артур отново нарочно започва да я баламосва като прехвърля разговора на друга тема, надявайки се тя да забрави за какво е искала да разговаря с него. И възкликна:

— Слушай ме внимателно! Или ще ми разкажеш всичко, или веднага си тръгвам!

— Всичко?

— Да.

— А половината от всичко, не те ли устройва?

— Не, всичко! Предупредих те! — тросна се тя и се обърна с явното намерение да си върви.

Лиза не знаеше дали Артур ще я остави да си тръгне или не, но нямаше никакво намерение да слуша повече празното му бръщолевене, тъпчейки се със сладолед. И тя пое с решителни крачки.

— Лиза, не си отивай!

Момичето спря, като въпросително го погледна през рамо.

— Остани — със съвсем различен от привичния му шеговит тон, произнесе той. — Ще поговорим.

— За какво — за птиците, за времето? От всичко това вече ми дойде до гуша! Благодаря!

— Остани!

Лиза остана. Тя почувства, че в техните отношения настъпва преломен момент. Или Артур отново щеше да започне да й говори глупости и тя щеше да си тръгне веднага, или… или щеше да й разкаже истината. Или поне част от нея. Само че, пред Лиза стоеше дилемата дали ще успее да различи истината от поредната измислица?

Артур заговори толкова сериозно и така се измени външно, че Лиза веднага разбра — шегичките и остроумните поговорки свършиха. Сериозният разговор започна.

— Сядай, Лиза! — покани я Артур, като я заведе в една от близките малки градинки и я настани на една пейка. — Разговорът ни ще бъде дълъг. Искам да чуеш всичко много внимателно.

Лиза беше готова и Артур започна да разказва. Началото на неговия разказ не я изненада. Тя вече знаеше за съществуването на някой си чичо Гриша, който бил избягал от станалата враждебна за него родна страна, в чужда, къде-къде по-гостоприемна. За чичо Гриша родината била по-лоша и от мащеха, а ето че чуждата страна станала за него втори роден дом.

— Твоят чичо е натрупал огромно богатство от своите търговски операции — разказваше Артур. — Повярвай ми, наистина огромно. Към момента то вече се изчислява не в милиони долари, а в десетки, ако не и в стотици.

Лиза слушаше, но не можеше да повярва, че в тяхното бедно семейство са се въртели такива пари! И нито майка й, нито Верунчик някога са поискали помощ от брат си, макар че (Лиза отлично знаеше това!) неведнъж и дваж отчаяно са се нуждаели от три-четири рубли!

— Майка ти никога не би поискала и копейка от брат си — поясни Артур. — А що се отнася до леля ти, историята е съвсем различна.

— Каква е?

— Леля ти не е била чак толкова силно обидена на брат си. Няколко пъти той й е изпращал пари.

— Наистина ли? — кипна Лиза. — Кога е било това?

Верунчик едва отскоро започна да продава свои картини, преди това водеше полугладен живот. На всичкото отгоре нейните мъже винаги й отмъкваха най-сочния залък.

— Именно… за тези нейни мъже отиваха всички пари, които й изпращаше твоят чичо Грегъри.

— Грегъри?

— Той си смени името след успешното бягство от СССР.

— Грегъри. Е, какво пък, с нищо не е по-лошо от Григорий. Но защо говориш за него в минало време. Той какво, да не е умрял?

— Почина преди половин година.

— Не може да бъде — разстрои се Лиза. — Верунчик знаеше ли за това?

— Едва ли. В последно време чичо ти не поддържаше близки отношения със сестра си.

— Защо?

— Писна му всичките пари, които й изпращаше, да отиват в ръцете на нейните любовници. Когато леля ти за пореден път му се обади с молба за пари, той я отряза. Може би прекалено рязко. Така или иначе те повече не контактуваха.

— Казваш, че е имал милиони?

— Стотици милиони.

— И кой ги е получил?

Артур се усмихна.

— Ето тук започва главното — произнесе той. — Част от тези пари отиде за погасяване на кредитите, заемите и други подобни финансови задължения, които е имал чичо ти. Но остана съществена част и тези пари Грегъри завеща на…

— На кого?

— На теб, Лиза! На теб!

Въпреки че Лиза подозираше, че той ще каже нещо от този род, все пак искрено ахна.

— На мен?

— На теб!

— И… и колко ще получа?

— При встъпването ти в правата на наследница ще получиш не по-малко от четиридесет и седем милиона долара.

Лиза спря да диша. Та това беше приказно състояние! Немислимо! Невероятно! Такива купища пари дори в главата й не се побираха. Какво можеше да си купи с тях? Например — цял небостъргач? Или може би не беше необходимо да го купува?

— Мисля, че ти ще намериш по-подходящо предназначение за тези пари — произнесе Артур. — Освен това и небостъргач не звучи лошо. Помещенията в него могат да се дават под наем за офиси и жилища, и съвсем прилично да се забогатее. Небостъргачът ти е съвсем по джоба!

— Но аз не разбирам — промърмори Лиза. — Къде се намират тези пари сега?

— До встъпването на наследника в законните му права, парите се контролират и управляват от специален попечителски фонд. В него влизат представители на всички главни международни офиси на чичо ти. От Австралия, от Испания, от Южна Америка и от малката Холандия, откъдето, всъщност, е започнало приказното забогатяване на твоя чичо.

— Много хубаво, но защо е толкова сложно?

— Това е разпореждане на чичо ти. Той винаги е смятал, че парите трябва да се контролират. „Парите обичат да се броят“, казваше той. Да те намерят и да те въведат в правата ти на наследница бе възложено на една известна и престижна нотариална кантора при вас тук, в Русия.

— Тук, при нас? В Русия? А ти самият откъде си? Нима не си от Русия?

— Правиш комплимент на произношението ми — усмихна се Артур. — Това че говоря толкова добре руски е заслуга изцяло на майка ми. Баща ми не може да каже и една дума на руски. А тя, откакто съм се родил, дето се казва още от пелени, е започнала да говори с мен на родния си език. Затова го зная толкова добре.

— Значи баща ти не е руснак?

— Не. Австралиец е. Неговите предци са се заселили на петия континент още през деветнайсети век. Опасявам се, че сред тях може да е имало каторжници и всякакви други престъпни елементи. В миналото, белите в Австралия са представлявали твърде пъстра компания, но всичко това е останало в историята. Сега баща ми заема важен пост в полицията на Сидни, където работя и аз самият.

На Лиза отново й секна дъхът.

— Значи си полицай? От Австралия?

— Да.

— А… а защо си тук?…

— Защо се мотая тук ли? — захили се Артур. — Така се получи — изоставих топлите родни краища и дойдох да мръзна тук на вашия климат. Вина има една много мила, нищо неподозираща, но изключително богата наследница.

— Аз ли?! Ти си пристигнал в Русия заради мен?!

Артур кимна. Лиза се стъписа отново.

— Заради мен… Как въобще разбра за мен?

— Към нас се обърна един от попечителите на този фонд, който е учредил чичо ти.

— Защо?

— Появило се е съмнение в компетентността и коректността на тази фирма, на която е било възложено да ти предаде наследството.

— Защо?

— Виждаш ли, по принцип процедурата за встъпване в правото на наследник е достатъчно трудоемка и изисква много време. Но времето, което беше необходимо на руските нотариуси, излезе извън всякакви граници. Създаде се впечатление, че някой нарочно протака процедурата.

— И какво?

— И се обърнаха към баща ми. Трябва да подчертая — с неофициална молба. Те искали просто някой да дойде в Русия и да разбере какво става, какво се случва с теб. В същото време това трябвало да бъде човек, на когото може да се има пълно доверие.

— А защо не са се обърнали към нашата милиция?

— След като вече са се опарили с вашите нотариуси, не са искали да рискуват.

— И са изпратили теб?

— Да. Изпратиха мен.

Известно време Лиза размишляваше. Да вярва или да не вярва на Артур? Ако му повярва, излиза, че той е на нейна страна. А нотариусът и всички останали — не са. А какво щеше да стане, ако Артур я лъже? Но интуицията й подсказваше, че той говори истината. Макар че тя толкова пъти се бе лъгала в хората, че вече не знаеше дали може да се доверява на предчувствията си.

Дали да не му поиска някакви документи за самоличност? И какво ще направи? Ако той се е подготвил добре, в него щяха да се намерят и подправени документи. Откъде Лиза да знае как точно изглеждат документите на австралийските полицаи?

Затова вместо да му поиска документи, Лиза попита Артур:

— Какво успя да научиш? Кой стои в дъното на всичките мои беди?

Артур се запъна с отговора на този въпрос.

— Разбираш ли — произнесе той — отначало подозирах мъжа ти и неговата любовница.

— Виталик и Анюта?

— Не, другата му любовница — рижавата Емилия. Но след тяхната смърт не знам кого да подозирам.

— А нотариусът? Този, в когото са се усъмнили и австралийците от попечителския фонд на чичо ми?

— Нотариусът се казва Израил Соломонович. Твърде хитър млад човек. Мисля, че ти вече го познаваш, неслучайно се оказа в осем часа на „Сенния площад“.

Беше безсмислено да лъже и Лиза призна:

— Не беше случайно. И аз видях нотариуса, но той не беше сам.

— Знам.

— А кой е този Толя?

— Престъпник.

— Обикновен престъпник?

— Не съвсем обикновен — въздъхна Артур. — В твоята страна не биха допуснали обикновен престъпник до твоите купища пари и на пушечен изстрел разстояние. Този Толя е само една пионка в ръцете на по-сериозни хора, които са се прицелили в твоето богатство. Във всеки случай, в прилична част от твоето богатство.

— А те как са разбрали за тях? Австралийските служители на чичо ми ли са се изпуснали? Или нотариусът?

— Ето това за мен е най-голямата загадка. Страхувам се, че докато не установя кой е този човек, ти не си в безопасност.

Сърцето на Лиза слезе в петите. Разбира се, тя прекрасно знаеше, че нейните неприятности едва ли са свършили, но да го чуе от друг човек, при това толкова компетентен, не беше приятно.

— И какво? — прошепна тя. — Какво ме заплашва?

Артур красноречиво мълчеше.

— Смърт? — побледня Лиза. — Ще ме убият ли?

— Надявам се, че няма да се стигне дотам. Засега се канят да се оженят за теб.

— Те?

— Е, отначало законният ти съпруг искаше да използва правата си на наследник след смъртта ти. Но след неговата смърт на мястото му се включи този Толя.

— Аз избягах от него — не се сдържа и гордо се похвали Лиза.

— Знам.

— Недоволен ли си?

— Направила си каквото си направила. Подозирам, обаче, че бягството ти здраво ги е озадачило и изплашило.

Сърцето на Лиза се сви болезнено.

— Тях? И какво ще предприемат сега?

— Страхувам се да предположа — мрачно произнесе Артур. — Във вашата страна, където лесно могат да се фалшифицират всякакви документи или пък се проверяват съвсем небрежно, твой съпруг може да се окаже всеки негодник.

— Мой… мой съпруг? Но аз нямам намерение да се женя!

— Ти може й да не разбереш, просто ще ти оформят документите за брак с някакъв човек. А след това ще те отстранят.

— Как така ще ме отстранят? Физически?

— По друг начин тези хора просто не умеят.

— Те ли са убили Виталик? — вкамени се Лиза. — Защото не е искал да дели с тях?

— Възможно е. Засега още нямам информация за смъртта на мъжа ти и неговата Емилия.

— Нищичко ли не знаеш?

— Много малко.

— Разкажи ми, каквото знаеш.

— Знам, че тези двамата са били хвърлили око на твоето наследство, което е трябвало да получиш от чичо ти Грегъри. Знам, че тази Емилия се е договорила с нотариуса Израил Соломонович да протака възможно най-дълго делото за встъпването ти в правата на наследница, но… най-важното, кой стои сега зад всичко това, не знам! Засега!

В гласа на Артур се долавяше истинско отчаяние. За момент на Лиза чак й дожаля. Но после се сети, че всъщност той рискуваше единствено да провали задачата си, докато тя рискуваше много повече. Собственият си живот!

Тя мислеше за своя чичо Гриша. Колко странно се подрежда животът понякога? Тя не е знаела нищо за него. Не е знаела дори за съществуването му на този свят. И изведнъж той й оставя цялото си състояние или ако не цялото, то доста значителна част от него. Защо? Само защото не е имал друг кръвен роднина?

— Добре, с Верунчик са се сдърпали — замислено произнесе Лиза. — Тогава защо не ги е оставил на някой свой приятел! Всеки един от неговите приятели му е бил по-близък от мен — неговата племенница, която той никога не е виждал!

— Изглежда ти не си представяш точно какъв живот е водил твоят чичо, напускайки СССР — усмихна се Артур, когато Лиза му изложи своите съображения. — Той не е имал близки приятели нито в Европа, нито в Австралия. Не знам как е при вас в Русия, но при нас в Австралия милионерите нямат приятели и не могат да имат. Ако милионерът няма кръвен роднина, може да остави състоянието си или за благотворителност, или на прислужниците си.

— Ами да го беше оставил… на тези негови слуги. Или да беше дал парите за благотворителност. За какво са ми тези милиони, щом като заради тях може да ме убият във всяка една минута?

И щом си спомни как беше постъпил с нея Виталик, който отначало я беше накарал да повярва, че е бременна, а после я беше лишил от тази надежда, тя едва не се разплака.

— Ти дори не можеш да си представиш, какво вече ми се наложи да преживея заради тези пари!

— Знам.

— Не, не знаеш. За малко щях да посегна сама на себе си!

Лиза усещаше, че е близо до момента, в който щеше да ревне с глас. Кой знае защо точно сега толкова ужасно й дожаля за нея самата? За онова неродено, но толкова желано бебе, от което я бе лишил нейният мъж. За онзи живот, който бе изживяла, уверена, че до нея е любимият й и любящ я мъж. За годините, изпълнени с фалш и лъжи. За всичко онова, което до неотдавна съставляваше целия й живот.

Причина за това бяха очите на Артур, който я изгаряше със съчувствения си поглед. Струваше й се, че каквото й да му разкажеше сега, той щеше да разбере всичко, да прости и да й обясни, ако трябва. Щеше да намери подходящите думи, така че душевната болка на Лиза да стане по-лека или съвсем да изчезне. И без самата да знае защо, Лиза започна да говори пред този напълно непознат за нея човек.

Артур я слушаше внимателно. Улавяше всяка нейна дума. И докато Лиза разказваше за това, колко подло и низко я е лъгал Виталик, очите му тъмнееха все повече и повече.

— Твоят мъже бил истински мръсник! — заключи накрая той. — Получил си е заслуженото! А ти не трябва да плачеш, а точно обратното — да се радваш, че той повече няма да може да ти навреди!

След тези думи Лиза се поуспокои. Наистина, какво се беше разхленчила? Ах, да!

— Но нали и мен могат също… като Виталик… — плахо изрече тя — да ме убият?!

— Аз няма да допусна това!

Лиза вдигна към него поглед и по тялото й пропълзя възхитителен трепет. Той я гледаше с такава нежност и съпричастност. И тя повярва — Артур наистина щеше да й помогне и щеше да я защити. Но всичко това остана неизречено на глас.

— Не го допускай! — просто се съгласи тя.

 

 

Мариша се придвижваше в посока към „Сенния площад“. Мислите й бяха тягостни и недоумяващи. Нотариусът, към когото тя прояви такова внимание, се държеше изключително странно.

— Би трябвало да се разчувства от моята загриженост! Да се разнежи! Да ми се довери! А той?

Той направо избяга! Избяга и се барикадира в жилището си. Разбира се, Мариша успя да влезе в двора му. При това много бързо. Точно толкова бързо откри кои са прозорците му. Зад прозорците на третия етаж тя няколко пъти видя смазаната му бледа физиономия, по която вече започваха да избиват синини, Мариша приветливо му помаха с ръка, но щом я забеляза, лицето му още повече се изкриви и той буквално като малко дете се скри зад пердето.

Как да проникне при него, щом се беше заключил и си придаваше вид на умрял. Това, разбира се, не беше вярно. Долепена до вратата, Мариша усещаше учестеното му дишане.

— Господин нотариус — опитваше се тя да предизвика здравия разум у него — не се дръжте като глупак. Аз съм една слаба жена. Няма да Ви изям! Отворете ми вратата, да поговорим по човешки. Ако искате и чай ще Ви приготвя!

Напразно. Изплашеният нотариус не се поддаваше на никакви уговорки и подкупи.

— Дяволите да те вземат! — ядоса се на неговия инат Мариша. — Отивам си!

И си тръгна. Пое бавно през вътрешните дворове в посока към „Сенния площад“. Тоест, Мариша си мислеше, че върви в тази посока. Но когато свършиха дворовете, тя откри, че се намира на крайбрежната улица на река Мойка.

Реката беше получила името си още в онези времена, когато в младия Санкт-Петербург нямало и помен от водопровод. И за всички домашни нужди взимали вода направо от реката и каналите в града. А на Мойка жените идвали с огромни кошове мръсни дрехи и съдове. Тук перели и миели. С една дума, устроили си пералня и миялна.

— Ново пет! — разстрои се Мариша, като видя Крайбрежната. — Защо ми е Мойка? Оттук в обратна посока трябва да се влача поне още половин час!

Деветдесет и девет души от сто биха се върнали назад не през дворовете, а слизайки надолу по Крайбрежната. Но Мариша бе именно този стотен човек, който не търси леки пътища, а избира именно онези, които са по-трудни и по-сложни. Така че тя се обърна, ориентира се за необходимата й посока и тръгна пак през дворовете.

След петия поред двор тя разбра, че отново е сбъркала и започна да съжалява за взетото решение.

— Това е истински лабиринт, а не нормални дворове. Няма да се учудя, ако сега срещна и самия Минотавър.

И щом произнесе тази фраза, видя недалеч пред себе си група млади хора, всеки един, от които спокойно можеше да претендира за това име. Независимо от гнусната им външност, те бяха с момичета. Теоретично не бяха опасни за Мариша. Но само на теория, защото тя веднага разпозна двама от младите мъже. Те бяха същите, които преди малко нападнаха и пребиха нотариуса.

— Охо! — въздъхна Мариша. — Много добре се натресох! Провървя ми!

В главата й моментално възникна план. Да проследи един от двамата, да изчака, докато той остане сам и да го разпита. Мариша много добре познаваше този тип хора. Те са смели и мъжествени единствено в тълпата, когато са трима или още по-добре седмина срещу един. А когато се окажат един срещу един и получат някой удар зад ухото, веднага губят наглостта си, припомнят си добрите маниери и с тях може да се говори съвсем нормално.

И Мариша започна да опипва джобовете си за някакъв предмет, подходящ за подръчно средство за вразумяване. Оказа се, че в този случай не беше въоръжена никак зле. Имаше електрошок, лютив спрей, а в чантата си намери и пластмасов накрайник от въдица — гъвкав и много здрав, така че спокойно можеше да мине за пръчка.

— Най-добре ще бъде да намеря тояга, но ако не намеря и това ще ми свърши работа.

За всеки случай, тя изпробва върху себе си парчето от въдица. Удари се леко, но страшно я заболя. Мариша даже простена, едва сдържайки вика си в шепа. Ако беше замахнала по-силно, направо щеше да си разцепи кожата.

Набелязаните от нея „елементи“ пиеха бира, без да бързат. Мариша също реши да не бърза. Зае наблюдателна позиция наблизо, но така, че компанията да не я забележи. Не се наложи да чака дълго. Младежите празнуваха своята победа над нотариуса с помощта на големи количества бира. Тази напитка не само развеселява, но предизвиква и още едно действие. Не минаха и десет минути, когато един от тях пусна някаква цинична забележка и всички се разсмяха, а той се отправи към храстите.

Той си мислеше, че отива в храстите, но не успя да стигне дотам. По средата на пътя Мариша го хвана, без да се церемони с мерзавеца. Допря електрошока до оголената му шия и като дива лъвица завлече силно тресящото се тяло зад гаражите.

— Ето тук ние с теб ще си поговорим — ласкаво произнесе тя, връзвайки ръцете на своята жертва.

Вместо въже тя използва копринения си шал. Не й беше жал за него, и без това не го харесваше. Може би, защото й го беше подарил един от бившите й възлюбени, който много бързо престана да бъде такъв. Но понеже шалът все пак беше доста скъп, тя нямаше сърце да го изхвърли. Той висеше на закачалката в антрето, претърпявайки постепенно с времето метаморфоза от снежнобял в жълтеникав. Когато излизаше, Мариша машинално го взимаше, само ако навън духаше вятър. Че го взимаше, взимаше го, но дори и при най-силния вятър не си го слагаше на главата. Достатъчно я утешаваше мисълта, че ако й потрябва, е в чантата й.

— Най-накрая този шал да ми потрябва! — зарадва се Мариша, приключвайки с овързването на своя противник.

След това го ритна с крак в гърба.

— Коя си ти?

Мариша побесня. Ама че нагъл тип! Имаше нахалството и смелостта да й задава въпроси!

— Преди час и половина ти нападна абсолютно невинен човек от съседния блок! Не отричай! Ти беше! Ти и още двама твои приятели! Запомних добре физиономиите ви!

Младежът не отричаше.

— Аз бях — високо произнесе той — и какво? Искаш да ме изпортиш на ченгетата ли? Това е глупаво! Онзи мъж никога няма да подаде оплакване, а твоята дума не струва нищо. Освен това чичо ми работи в милицията, така че… сама разбираш. Ще ме отърве при всички случаи.

— Нямам намерение да се обръщам към милицията.

— Така ли?

— Да.

— Какво ще правиш тогава?

— Сама ще се разправям с теб.

И Мариша многозначително размаха електрошока.

— Ей! — уплашено се напрегна младежът. — По-внимателно с тази играчка. Един мой приятел така го удариха, че остана инвалид за цял живот.

— Да, а ако сърчицето ти е слабо, направо можеш да умреш — кимна с глава Мариша. — Всъщност, как ти е сърцето? Всичко наред ли е? Тогава може да повторя номера.

Но явно младежът нямаше никакво намерение да общува отново с електричеството.

— Остави го! — дръпна се той рязко от бръмчащия електрошок, който Мариша размахваше пред носа му. — Какво искаш от мен?

— Ето с това трябваше да започнем! Кой ви поръча да нападнете онзи човек?

— Не знам!

— Не е хубаво да се лъже. Може и да се ядосам.

— Честно, не знам. Адам разговаря с онази лелка, аз не съм я виждал никога преди!

— С лелка? Значи поръчителката е жена?

— Изглежда.

— Изглежда? Ти какво, не си ли го питал?

— Притрябвало ми е — съвсем искрено се учуди младежът. — Адам раздели парите между нас. Без да ни лъже, ги раздели. Познавам Адам отдавна, той е най-добрият ми приятел. И не е мишка, да краде от своите. Така че, всички останахме доволни от заработеното.

— По колко ви плати?

— По хиляда.

— На всеки?

— Да! За нищо работа! Онзи и не мислеше да се съпротивлява. Веднага падна на земята, ние дори не го бутнахме. Е, сритахме го хубавичко, посплашихме го, както ни беше казано, и си тръгнахме.

— И това е всичко?

— Всичко. А кой е поръчителят, не ме интересува. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре спиш!

— Защо ли не заспиш сега завинаги, а? — заплашително произнесе Мариша. — Изрод! Обади се веднага на този Адам и попитай как изглежда поръчителката! Как се казва! И всякакви други подробности за нея!

— Да бе! Ей сега!

Но цвърчащият електрошок го накара светкавично да промени решението си.

— Добре де — неохотно извика той. — Само ми развържи ръцете.

— Иска ти се. Ще говориш така, с вързани ръце! Диктувай номера!

— Не го помня, записан ми е в мобилния. Не го знам наизуст.

Това е то „пепси“ поколението! Не знаят телефонния номер и на най-добрия си приятел. Седем цифри и код, който не е толкова сложно да се запомни. Трябва само да оприличиш мобилния оператор със съответната реклама. Например, ако едната ви приятелка е с единия оператор, а другата — с конкурентния, просто си представете едното момиче с червено бельо, а другото със синьо. Всичко е елементарно.

Адам вдигна слушалката веднага, сякаш беше чакал това обаждане.

— Да. Васил, ти ли си? Слушам те. Какво се е случило?

— Исках да те питам — задавено произнесе пленникът на Мариша — за онази жена.

— За коя жена?

— За онази, дето ни поръча побоя.

— Аа, и какво за нея? — изненада се Адам. — Какво искаш да знаеш? Да не би, парите да са ти малко?

— Не е. Парите нямат нищо общо. Любопитен съм и искам да разбера, защо тя поиска от нас да го набием?

Колкото и да е странно Адам му отговори:

— Онзи мъж е смятал да я изостави.

— Как така?

— Ами ти много добре знаеш! — заръмжа в слушалката Адам. — Как мъжете изоставят жените? Тя го обича, а той замислял да се чупи от нея. При тях всичко вървяло по мед и масло. Сватба, бяла рокля и всичко останало. А той в навечерието на сватбата й заявил, че се страхува от сериозни отношения. Ето, заради неговата страхливост тя му даде хубав урок. Ясно ли ти е?

Мариша слушаше тези глупости, долитащи от слушалката и разбра: поръчителката бе излъгала от първата до последната си дума. Нека неизвестният Адам и още по-неизвестните му приятелчета вярват на тази жена в приказката за неверния жених и нещастната любов, но тя, Мариша, нямаше да повярва за нищо на света. Защото нито една жена, чийто младоженец е избягал изпод венчилото, няма да се захване да поръчва да го пребиват. А ако все пак го направи, ще се постарае той никога да не разбере откъде е повял този лош вятър. И защо да се разкрива? Може някой ден женихът да размисли и отново да реши да се ожени за нея. Но ако е разбрал, че за своето унижение, разбит нос и счупени ребра е задължен на бившата си годеница, е тогава за нищо на света няма да се върне при нея!

— Изобщо не мислех да се захващам с тази работа — междувременно произнесе Адам. — Тази жена хич не ми хареса. Някаква луда. Дръпната. Рижава, ама сякаш с перука. И страшна. И много възрастна. Тя е по-стара от онзи поне с двайсет години, а има нахалството да се обижда, че я бил изоставил! Глупачка!

— А коя е тя? — попита пленникът на Мариша, подтикнат от поредния й удар в черния му дроб. — Как попадна на теб?

— Един дявол знае. Все ми е едно коя е. Само името й знам.

— Знаеш ли го? И как се казва?

— Ако го чуеш ще паднеш. Казвам ти, глупава жена.

— Как се казва?

Адам назова името на поръчителката. И в главата на Мариша се чу пукане. Така пукаха прешлените в умелите ръце на някой терапевт, когато заставаха на мястото си. Сега вече всичко й стана ясно. Ето кой стоеше зад всичките беди и нещастия на Лиза! Никога не би предположила! Никога!