Даря Калинина
Супернеудачница (2)

Глава 2

Лиза дойде на себе си в странна стая с бели стени и бял таван. Известно време с недоумение се оглеждаше на всички страни. Къде се намира? Ясно е, че не е у дома. У дома стените им бяха облепени с пастелни тапети, на чийто фон се виждаха картините и джунджурийките, които Виталик носеше. А в тяхната спалня стените бяха покрити с много красиви копринени тапети — също заслуга на Виталик. Той беше избрал подходящия орнамент. Лиза винаги е признавала, че природата го е дарила с добър вкус. Тя искаше тапети на цветя и той й избра десен на дребни цветенца, а после шеговито говореше, че тяхната спалня е образец на английска селска къща.

Но сега Лиза не беше у дома. Тя беше в болница, това се виждаше. Но в коя? И как се беше озовала тук? Нали беше на път за вкъщи? А изведнъж е на друго място. Как така?

— Ооо! — извика Лиза, спомняйки си внезапно. — Аз припаднах. Направо на улицата. Ей, има ли някой тук, помогнете ми!

В коридора се разнесоха бързи стъпки. Вратата незабавно се отвори и Лиза успя да види част от коридора, боядисан в червено-черен цвят. Странен избор за медицинско заведение, но нямаше какво да изпада в подробности. Тя видя познатото лице на своята лекарка. Онази същата, от частната клиника.

Кога е станало всичко това? Изглежда преди около час. А може да е било преди ден или два. Не е ясно от колко време лежи върху този твърд болничен креват.

— Дойдохте на себе си! — засия лекарката. — Много добре.

— Какво се е случило с мен?

— О, не се тревожете! Лично Вас нищо не Ви заплашва.

— Мен? А… а моето бебе?

Лиза положи ръка върху своя абсолютно плосък корем, стараейки се да усети туптенето на новия живот. Не й хареса как лекарката извърна очи и започна да оправя одеялото й, едва мълвейки, че всичко е наред. Организмът на Лиза е силен и тя скоро щяла съвсем да се оправи.

— Какво е станало с мен? — твърдо произнесе Лиза. — И какво се е случило с детето ми?

Лекарката не отговори.

— Съпругът Ви е тук! — вместо това възкликна тя. — Да го извикам ли?

— Виталик. Той тук ли е?

— Разбира се! Ние го извикахме веднага щом с Вас се случи… Ммм… Веднага щом попаднахте при нас.

— А къде се намирам?

— В гинекологичното отделение на нашата клиника! — бързо каза лекарката, отново отклонявайки поглед.

Но Лиза беше твърде погълната от своите преживявания, за да обръща внимание на подобни глупости.

— Добре, къде е мъжът ми? — настоятелно попита тя. — Извикайте го, бързо!

Лекарката кимна и излезе. А Лиза облекчено въздъхна. Виталик! Ето кой ще й обясни всичко, ще я подкрепи и успокои.

Мъжът й не влезе веднага. Известно време зад вратата Лиза чуваше шепот. Изглежда той разговаряше за нещо с противната лекарка. Жената отново й бе станала неприятна. Но ето че вратата се отвори и в стаята влетя Виталик. Изглеждаше някак странно. Пребледнял и развълнуван. Освен това на лицето му присъстваше още някакво изражение, което Лиза не можа да разтълкува.

— Скъпа! Как си?

Лиза се обърка. Освен известна слабост и леко замайване, нищо друго не я безпокоеше.

— Добре съм. Какво се е случило с мен?

— Паднала си на улицата.

— Това го помня. Но какво е станало след това? Как съм се озовала тук?

— Излизала си от клиниката — твърде бързо заговори той. — Някакъв минувач ти се е притекъл веднага на помощ, съобразил е и побързал да извика помощ от „Далила“.

„Далила“ се наричаше гинекологичната клиника, в която Виталик беше изпратил Лиза. Тя помнеше това. Както и че бе предизвикало недоумението й, защото мислеше, че не е много подходящо наименование за клиника за родилна помощ.

— И какво?

— Пренесли са те в клиниката и са направили всичко необходимо.

— Всичко необходимо? Необходимо за какво?

— За да ти спасят живота и здравето.

— Моят живот? — изуми се Лиза. — Нима нещо е заплашвало моя живот?

— Да, но сега не трябва да мислиш за това. Всичко с теб ще бъде наред.

— С мен? А… а с детето?

Мъжът й отклони погледа си. По същия начин, както преди малко го бе направила лекарката. На Лиза това съвсем не й хареса.

— Виталик! — произнесе тя. — Какво се е случило с детето?

Той не отговори.

— Да не съм загубила бебето? Виталик? Говори! Да или не?!

— Да!

Тази кратка думичка, която мъжът й произнесе с глух задавен глас, направо зашемети Лиза.

— Да! — повтори тя. — Да, да, да!

Лиза изпадна в странно състояние. Прииска й се сълзите да потекат от очите й като поток. Но сълзи нямаше. Вместо това имаше задушаваща празнота. Виталик бързо си взе довиждане и изчезна. Лиза не се опита да го задържи. Всичко е ясно, той има работа, задължения, а тя трябва да лежи и да си почива. Защо да си почива? За да продължи да води безполезен и безсмислен живот и по-нататък?

Крайно време е да погледне истината в очите. Тя е пълна неудачница. Нищожество! Нищо не умее! Само разваля, чупи, троши и унищожава всичко. Загуби работата си, лиши мъжа си от домашен уют, а отгоре на всичко сега загуби и детето си.

— Как се случи това? — Лиза многократно питаше лекарката.

Но тя само отвръщаше очи и твърдеше, че се случвали такива неща. Всичко щяло да отмине. А сега Лиза имала нужда да поспи. Тя й направи някаква инжекция и Лиза заспа. Е, не съвсем, но така, че сънят й се преплиташе с реалността. След това започнаха кошмарите. Преследваха я, изтезаваха я и я разкъсваха на парчета някакви страшни чудовища. Лиза така се измъчваше, че когато успя да отвори очи, направо се почувства щастлива.

И наистина се чувстваше по-добре. Дори се опита да стане и успя. Мъчително стигна до вратата с омекнали крака, но замръзна, когато иззад нея дочу разговора на мъжа си с лекарката.

— Вие сигурна ли сте? — произнасяше точно в този момент Виталик. — Лиза никога повече няма да има деца?

— Да, никога повече!

— Сигурно ли е?

— Няма никакви съмнения. Когато я докараха при нас, събрахме консилиум от лекари. И мнението на всички беше едно и също — тя няма да може да има повече деца. Това беше нейният последен шанс, но тя го изпусна!

Съпругът й беше сломен. Дори през вратата Лиза чуваше как дишането му прекъсваше. И това я стисна за гърлото. Горкият Виталик! Горката тя! Горкото им дете!

Лиза не отвори вратата. Апатията я обхвана с нова сила. Тя е не само нищожество, тя е безплодно нищожество. Върна се в леглото и дори се зарадва, когато лекарката дойде отново и й направи още една инжекция. Този път Лиза изпадна в дълбок сън. А когато се събуди, откри, че вече не е в болницата, а лежи вкъщи.

— Виталик! — повика го тя. — Тук ли си?

В отговор чу само тишината. Лиза се разтревожи. Не знаеше кой ден е днес. Колко време е минало от момента на нещастието? На улицата грееше слънце, чуваха се детски гласове, които накараха сърцето на Лиза болезнено да се свие. Не, не трябва така да се излежава и да се самосъжалява. Тя стана и за малко не падна, така й се завъртя главата.

Мъжът й не си беше вкъщи. Не отговаряше и на телефона, но Лиза не се изненада. Това често му се случваше. Той работеше в строително проектантска фирма. Непрекъснато ходеше по строителни обекти. А там е шум и грохот. Просто не си чуваше телефона.

Лиза отново изпадна в отчаяние. Защо е такава безполезна неудачница?!

Внезапно телефонът иззвъня. Хриплив и малко гъгнив женски глас попита за Лиза.

— Аз съм — отговори Лиза с недоумение.

Гласът й беше непознат. Никоя от нейните приятелки, познати или бивши колежки нямаше такъв глас. Независимо от това, когато Лиза се представи, непознатата грубо се изсмя и възкликна:

— А това съм аз!

— Коя сте вие?

— Твоята заместничка.

— В какъв смисъл? — стъписа се Лиза. — Ако е във връзка с работата, аз вече всичко съм предала на Льоша. И…

— Не познавам никакъв Льоша! Аз говоря за мъжа ти. Казва се Виталик, нали?

— Моят мъж? Какво общо има моят мъж?

— Ама пък и ти! Наистина ли си такава глупачка или се преструваш?

— Слушайте, не знам как се казвате… — ядоса се Лиза.

— Аз съм Наташа!

— Вижте какво, Наташа! Ако имате нещо да казвате, говорете. И няма смисъл да се смеете в слушалката, защото ще затворя…

Чу се пъхтене. След това неизвестната Наташа произнесе с неочаквано примирен тон:

— Добре, Лизка, не се горещи толкова. Щом ти се обаждам, ще ти кажа. Виталик иска да се омъжи за мен. Това е!

— За Бога! Омъжете се за своя Виталик и живейте с него щастливо. Какво общо имам аз?

— Значи не си против?

— Против какво?

— Против моя брак с Виталик.

— Не, разбира се! Надявам се, че той е порядъчен човек.

— Ти знаеш по-добре — изсмя се непознатата. — Засега все още е твой мъж!

— Чий мъж?!

— Виталик!

Малко по малко Лиза започна да схваща какво се опитва да й обясни неизвестната Наташа. Но истината беше толкова страшна, че просто не се побираше в главата й.

— Това е някаква глупост! — промълви тя нещастно. — Моят Виталик?!

— Точно така! Твоят Виталик!

— Вие с него сте…?

— Да! Ние се обичаме! При това отдавна!

— И искате да се ожените?

— А ти какво, нима нищо не си подозирала досега?

— Не съм!

Лиза беше напълно искрена. Тя изобщо не подозираше съпруга си в нищо лошо, а още повече в изневяра. Не и хиляди пъти не!

— Ама че си глупачка! — заяви й неизвестната Наташа. — Мъжът си е мъж. Те винаги се оглеждат настрани. И твоят Виталик не е изключение. Мислиш си, че той до късно остава на работа? Мислиш си, че наистина му плащат копейки. Нищо подобно! Ние с него отдавна имаме семейни отношения. Само че засега той нощува при теб. А иначе и заплатата си носи при мен, и ремонт ми направи. Каза, че много обича, когато е заобиколен от красиви и скъпи неща. Ето и семейното ни гнездо свива по свой вкус. А аз нямам нищо против. Нека го прави. Още повече, че е в моя полза.

Ето сега вече Лиза повярва. Да, нейният мъж беше много претенциозен в избора на обстановка. Той за нищо на света не би живял в дом, където нещо би обидило неговите естетски претенции. Задължително би преправил всичко по свой вкус. И съдейки по думите на тази Наташа, именно с това се е занимавал през последните месеци. Или колкото там е продължила тяхната връзка.

— Отдавна ли сте заедно?

— Ние ли? Ами, кажи-речи почти една година.

— Година? — ахна Лиза. — И аз нищо не съм знаела?

— Явно си блажена глупачка. Какво да говорим повече? Аз ти казах, каквото имах за казване. Така че, вече си вътре в нещата.

— Да. Благодаря — машинално й отвърна Лиза, без да схваща добре какво говори.

— Няма за какво — отвърна събеседницата. — Само че, ти такова… Бъди така добра, остави този мъж за мен.

— Разбира се! Веднага щом се върне вкъщи, ще го изпратя при Вас.

— Чудничко! — развесели се Наташа. — Адио и гуд бай! — и затвори.

Лиза още дълго време остана седнала пред своя домашен телефон, слушайки късите сигнали, без да има сили да постави слушалката върху апарата. Накрая се насили и затвори досадно свистящата слушалка. Веднага стана много тихо. И от тази тишина започнаха да й звънтят ушите.

— Не мога да повярвам — прошепна тя, гледайки бледото си отражение в огледалото. — Не, не мога.

Освен чудовищния факт на изневярата, още нещо не й даваше покой. А, да! Тази непозната! Как разговаряше! И тези нейни думички — чудничко, заместничка, просташкото — Наташа. Как е могъл Виталик да се обвърже с такава жена? Той, с неговия изтънчен вкус и тази вулгарна мадама? Просто е невъзможно да си ги представи заедно.

От друга страна обаче, Наташа съвсем точно описа навиците на Виталик. И очевидно съвсем искрено смяташе, че постъпва правилно, като информира законната му съпруга за бъдещите промени в нейния живот. Може би тази Наташа е ослепително красива? Или пък Виталик се надява да я превъзпита, да я прекрои по свой вкус, подобно на Пигмалион, създал за себе си своята мечта Галатея? Да вземе грубо парче глина и да го превърне в чудесна статуя?

Какво пък, напълно е възможно. Лиза признаваше това. Подобна идея съвсем спокойно можеше да скимне на мъжа й. Особено, ако Наташа е хубавичка. В такъв случай, заради външната красота той можеше да забрави за вътрешната й недодяланост. Лиза съзнаваше, че самата тя не е красавица. Разбира се, имаше свой чар, свой живец. Когато беше девойка, мъжете охотно я ухажваха. Но никой никога не я беше наричал красавица.

Лиза имаше дълги руси коси, които от сто години не беше боядисвала, а ги връзваше на опашка. Големите й очи можеха да светят по-ярко, ако ги подчертаеше с туш и сенки. Да, и фигурата й не беше лоша. Само че, вместо прилепнали блузки и къси полички, Лиза носеше светли блузи и тъмни поли до коленете. Тя смяташе, че подобно облекло повече подхожда на една омъжена жена, отколкото лекомислените туники и шорти.

Виталик много пъти й беше казвал, че след като няма вкус е безсмислено да рискува и да експериментира със собствената си външност.

— Носи класика! — веднъж и завинаги вместо Лиза реши той. — Тя винаги е модерна. И дори ти няма да успееш да я развалиш…

Лиза предпочиташе обувки в убити тонове и с нисък ток. Никакви червени лачени ботуши до коленете с безумно високи златни токчета. Никакви елегантни сандалки с камъчета. Никакви обувки от мек бял велур с каишки. Всичко при нея беше строго, просто и класически скучно.

За първи път от много години насам Лиза се погледна критично в огледалото. И какво видя там? Бледа личност със скучна и неизразителна външност, пълна неудачница и некадърница. Не е учудващо, че Виталик е решил да й изневери. Удивителното е, че толкова дълго се е сдържал. Или тази Наташа не е първата и е имало и други преди нея?

Мисълта за това, че нейният мъж през всичките тези години на щастлив, както Лиза смяташе, съпружески живот й е изневерявал, беше непоносима. Тя започна да стене, а след това се хвърли към телефона. Трябва да му се обади веднага!

Но когато чу сигнал свободно, Лиза изведнъж се отказа. Какво ще му каже? Че знае всичко? Че той може да си отиде, че тя всичко разбира? Но това не е вярно. Тя нищо не разбира! Нищичко. Не, няма да му звъни. Но и не трябва да си седи вкъщи. Трябва да излезе, да върви, да се движи, да мисли. Иначе, остане ли между четири стени, може и да откачи.

Взе от закачалката своя вълнен шал и дъждобрана, пъхна крака в отдавна износените, но удобни затворени обувки и изскочи навън.

Над града се спускаше есента. И първите жълти листа вече летяха във въздуха, правейки причудливи пируети. Лиза не ги забелязваше. Тя се бе устремила напред, без да вижда пътя. Хвърчеше, тичаше и прескачаше локвите. Искаше да избяга от себе си — от уродливата, глупавата и скучната до отвращение жена.

— Внимавайте! — чу до себе си някакъв глас, но не му обърна внимание.

Тя въобще не обръщаше внимание на нищо около себе си. Беше й достатъчно да усеща единствено глупавите мисли, които се блъскаха в главата й. Без да разбира какво прави, подчинявайки се на внезапен импулс, тя изведнъж се хвърли да пресича уличното платно. До нея изсвистяха спирачки. И Лиза почувства, че лети нанякъде. Лети, лети и лети! Но не можа да литне в небесата. След полета последва твърдо приземяване.

— По дяволите! — чу тя възбудени гласове. — Ти видя ли?

— Да, тя сама се хвърли под колата!

— Ненормална!

— Психо!

— Самоубийца!

— И как шофьорът изобщо успя да спре?

Лиза лежеше на студения асфалт и не бързаше да си отваря очите. Защо? Какъв е смисълът? Около нея е все същият свят! И нейното място в този свят не стана по-хубаво. Напротив, стана още по-зле. Левият й крак и цялата й лява страна я боляха ужасно. Беше сигурна, че е станала инвалид. Да изкара целия остатък от своя живот в инвалидна количка, вместо за миг да се въздигне при ангелите, само на нея можеше да се случи!

— Ей, момиче! — чу тя някакъв глас над себе си.

Лиза не отваряше очи, но гласът не я оставяше на мира.

— Момиче, жива ли си?

Тълпата се взриви от възмутени гласове:

— Жива е, жива е!

— Какво ще й стане!

— Ударете й един шамар на тази глупачка! И ние ще свидетелстваме, ако се наложи, че се хвърли да пресича на червен светофар!

— Идиотка!

— Луда!

— Писнало й да живее, а добрият човек заради нейните фокуси да отговаря сега!

Като по изключение, този път всички симпатии бяха на страната на шофьора, а не на пострадалата. Обикновено на тълпата не й пукаше, кой е прав и кой — крив, защото винаги беше виновен въоръженият с тежък метал шофьор. А пешеходците винаги бяха жертви. Но на Лиза и в това не й провървя. Всички бяха срещу нея.

Тя отчаяно отвори очи. И веднага видя пред себе си надвесеното лице на някаква блондинка. Блондинката не беше младо момиче, но благодарение на широко разположените очи и на детинското изражение на лицето, изглеждаше много по-млада за годините си. Върху главата си имаше весела купчина от разкошни светли къдрици. А късият й чип нос беше украсен с разпръснати лунички — явно последствие от отминалото лято.

— Какво става? — попита с тревога блондинката. — Как си?

— Не знам.

— Можеш ли да станеш?

Лиза кимна и се опита да стане. За свое учудване успя. Кракът я болеше, но не смъртоносно, а в хълбока не чувстваше никаква болка.

— Направи една крачка!

Лиза пристъпи.

— Изглежда нямаш счупено — отбеляза блондинката. — Но на лекар задължително трябва да отидеш.

При споменаването на думата лекар, всички стари кошмари на Лиза оживяха с нова сила.

— Не искам! — развика се тя. — Не трябва!

Блондинката стремително отскочи назад. Сред тълпата се разрази поредната порция злоради викове:

— Ето, напълно откачена!

— Виж как от думата лекар направо я преряза!

— Май е избягала от лудницата!

Но блондинката най-неочаквано прояви разбиране към Лиза.

— Аз също не обичам докторите — каза тя. — Нека за всеки случай да отидем до травматологията да ти направят един рентген. А ако имаш сътресение на мозъка, ще ни посъветват какво да правим.

Лиза нямаше нищо против да отидат до травматологията. Тя няколко пъти е била там. Веднъж, още в детството си, когато падна и си изкълчи крака. Вторият път, когато Виталик си поряза ръката и се наложи да му направят няколко шева. И още няколко пъти. Лекарите в травматологията са опитни. Не досаждаха и не се ровеха в душата на своите пациенти. Възприемаха всяка травма с истинско християнско смирение — забита рибарска кукичка в плешката, дете с глава, навряна в кашпа за цветя, алкохолик със счупена челюст и десетина съпровождащи жертвата поклащащи се приятели по чашка, които, макар и да не искаха лекарска помощ, явно също се нуждаеха от нея.

— Добре — кимна Лиза. — В травматологията ще отида.

— Браво! — развесели се блондинката. — Сядай, ще те закарам.

— Да седна в колата? При Вас?

— Че какво толкова? Аз те бутнах, аз ще те закарам. Обикновена житейска ситуация.

Лиза покорно влезе в колата. Неочаквано силите й я напуснаха. И тя се отпусна на меките седалки. Но блондинката, без да забелязва нейното състояние на полунесвяст, вече въртеше волана и бодро се интересуваше:

— Надявам се, че сега няма да скочиш от колата? За днес стресът ми е достатъчен. Преди това за малко да прегазя едно кученце. Мъничко дворно кученце. Черничко, с навита като геврек опашка. Обикновено всички градски дворни кучета ги учат да пресичат улицата още като малки кутренца под зоркия поглед на майките. А това, дали не се е научило, дали е глупавичко, дали неговите стопани от провинцията са го довели тук и са го загубили, но изобщо не виждаше пътя! Бягаше си, а в това време аз карам насреща му с колата! Едва успях да спра. Точно както стана с теб!

Лиза не се възпротиви на това сравнение. Ако се замислиш, коя беше тя? Дворно куче. Безполезна, съвсем негодна, никому ненужна. Сълзите отново напълниха очите й. Да свърши със себе си и това не успя да направи!

— Ей, приятелко! — изведнъж й извика блондинката. — Излизай! Пристигнахме!

Но Лиза съвсем се беше отпуснала. И се наложи блондинката сама да я измъква от колата, а после да я тътри до кабинета за спешна помощ. За щастие в този момент оттам излезе някакъв охранен чичко, като държеше отпред омотания си с бинт палец. Новата позната на Лиза се втурна към отворената врата.

— Ние сме по спешност! — заяви тя и се провря покрай един страдащ мъж с превързана със стар закърпен на петата чорап ръка.

Блондинката леко избута пострадалия и натика Лиза в кабинета. Самата тя застана на вратата, за да удържа натиска на възмутената опашка от чакащи.

— Име и фамилия — без да повдига очи към Лиза, произнесе възрастният лекар.

Лиза се опита да каже нещо, но нищо не се получи.

— Няма ли си?

Лиза отрицателно поклати глава.

— Травма на гръкляна?

Лиза отново поклати глава, а после се докосна по слепоочието.

— Така, значи имате проблем с главата? — правилно се досети докторът. — Но, това не е при нас. Трябва да се обърнете към психиатър. При нас само с травми…

— Докторе, тя наистина има травма — неочаквано в кабинета се появи нейната позната блондинка.

Сега тя подпираше вратата от вътрешната страна, да не би възмутената опашка да нахлуе вътре.

— Аз я ударих с колата! А вероятно мълчи на нервна почва. Изплашена е.

— А, ето какво било! — оживи се докторът. — Значи, все пак е травма! Отлично, отлично!

Лиза не виждаше нищо хубаво в своето положение. Но възрастният доктор доста се развесели и с удвоена енергия бързо започна да пише нещо в своите бумаги.

— И как се казва пострадалата?

Блондинката се обърка, но за кратко.

— Мария Евдокимова Фьодоровна.

Лиза се стъписа. Защо Евдокимова? Защо Мария, че още и Фьодоровна? Но на лекаря му беше все едно. Той радостно записа новата пациентка и пристъпи към прегледа. Външният преглед не показа никакви лоши резултати.

— Няколко малки хематома от лявата страна — промърмори той, пощипвайки Лиза. — Ожулвания по крака, но костите са цели. И сухожилията са наред. Гълъбче, повдига ли ти се?

Очите на Лиза се напълниха със сълзи. Гадене? Не, вече не й се гадеше. И защо трябваше да й се гади, след като загуби бебето си? Лиза се разрева.

— Гълъбче! — изплаши се докторът. — Какво Ви е? Толкова ли Ви е зле?

И от обикновеното човешко съчувствие Лиза внезапно придоби дар слово.

— Моето бебе! — разрида се тя. — Аз го загубих! И… и затова повече не ми се гади.

— При инцидента ли? Вие сте загубили бебето си при днешния инцидент?

— Не, преди това.

— Много преди това ли?

Въпросът постави Лиза в задънена улица.

— Преди два дни. Примерно.

— Тогава трябва да отидете на гинеколог. Веднага. Спешната травматология се оказа добре организирана.

Имаха дори и гинеколог. При това млад и много симпатичен мъж. Без да прегледа Лиза, той веднага попита:

— Обилно кръвотечение, слабо или умерено?

— Какво?

— Кръвотечение имате ли?

— Ами… нямам нищо такова…

Лекарят се изуми. А след като я прегледа, неговото учудване беше още по-голямо. Смайването му трая кратко, а после повдигна очи към Лиза и попита:

— Вие сигурна ли сте, че въобще сте имали бебе? В смисъл, че сте била бременна?

— Да, разбира се!

— Вие ли помислихте, че сте бременна?

— Да.

— Вие самата?

— Още и мъжът ми! И докторът!

— Какъв доктор?

Лиза разказа историята на своята кратка бременност. За нейна изненада младият лекар я слушаше внимателно. А после каза:

— Разбира се, може и да греша, но не видях при Вас никакви симптоми на прекъсната бременност. Ако изобщо някога сте била бременна, то е било поне преди месец или два.

Лиза отвори уста от изумление. Не е възможно да е минало толкова много време, та дори и да го беше проспала. Ами времето навън? За два месеца трябваше да е настъпила истинска есен. А на улицата слънцето светеше ярко. И есента едва-едва намекваше за своето присъствие.

— Кой месец сме сега? — попита Лиза.

— Трети септември.

Ето! А нещастието на Лиза се случи на първи септември. Тя помнеше това много добре, защото когато отиваше на преглед в „Далила“, покрай нея тържествено бързаха ученици с бели блузи, със снежнобели панделки и с огромни букети от гладиоли, астри и други цветя за първия учебен ден.

— Не, това беше преди два дни.

— Невъзможно е! Не сте била бременна. И повече не ми говорете глупости!

— Вие… Вие, сигурен ли сте?

— Момиче! — ядосано възкликна докторът. — Имате ли представа какво ме питате? Дори и в първите месеци бременността не може да се прекъсне така, сякаш изобщо не я е имало! А при Вас наистина не я е имало!

И той отпрати Лиза вън от кабинета. Тя излезе с подгъващи се колене. Целият свят около нея се завъртя. Вече нищо не разбираше.

— Е, какво? — заразпитва я блондинката, която чакаше в коридора. — Всичко ли е наред?

— Не е.

— Не е? Кое не е наред?

— Побъркала съм се.

Блондинката се учуди:

— Защо?

— Защото имам видения.

— А-а! — подсвирна блондинката и веднага полюбопитства: — И какви?

— Струваше ми се — не, аз бях съвсем сигурна, че съм бременна. Че чакам дете. Дори ходих на лекар. А после попаднах при същата докторка, но вече след като пометнах. И мъжът ми беше с мен в тези видения! Оказва се, че на практика нищо подобно не се е случило! Ох! Аз съм луда! Може би съм шизофреничка!

Лиза се облегна на стената. Тялото й се тресеше.

Блондинката мълчеше. Тя внимателно се вгледа в Лиза, а после промълви:

— Знаеш ли какво, никак не ми приличаш на луда, както и на бременна. Затова ти предлагам да отидем у нас и да изпием по един горещ чай с коняк. А после ще ми разкажеш всичко. Съгласна ли си?

— Добре.

Лиза не знаеше защо кимна одобрително на новата си позната. Но щом се съгласи, сякаш облаците над нейната глава се разсеяха веднага. Лиза беше напълно убедена, че постъпва правилно. Ако някой можеше да й помогне в тази бъркотия, която се случваше с нея и с нейния живот, това беше единствено тя — блондинката, изпратена й от самата съдба.