Даря Калинина
Супернеудачница (18)

Глава 18

— Ами аз? — изпищя Лиза, гледайки нагоре към леля си.

В главата й не можеше да се побере мисълта, че Верунчик е замислила да я убие. И както се виждаше, активно осъществяваше това свое намерение.

— Ти? Господи, Лиза, не ми задавай такива въпроси! Мислиш ли, че ми е леко?

— Но лельо… Аз щях да ти дам пари за лечението! Колкото ти трябват, толкова щях да ти дам. Честно, щях да ти ги дам! Как иначе, та ти си моята единствена роднина. Как бих могла да живея и да знам, че имам пари, но не съм ти дала, за да се лекуваш. Това е невъзможно?! За кого ме взимаш?

— Ах, Лиза! Знам, че си добро момиче, но парите променят хората! Ами ако ми беше отказала? Аз не можех да рискувам! Разбираш ли? Не можех!

— Верунчик, всичко разбирам — забързано заговори Лиза. — Било те е страх. На теб и сега ти е страшно, но това е вече минало. Сега ние с теб си поговорихме, разбрахме се. И аз тържествено ти се заклевам, че ще ти дам пари. Половината от наследството на чичо Гриша е твоя! Нима двайсет милиона долара няма да ти стигнат, за да се излекуваш? Ако не ти стигат, тогава вземи и моята половина! Не ми е жал! Наистина!

Струваше й се, че Верунчик се разколеба, но после леля й поклати глава:

— Късно е. Твърде късно е, Лиза. Освен това този твой мъж…

— Какво за мъжа ми?

— Той щеше да е против да ми дадеш пари за лечението.

— Да, сигурно — призна Лиза. — Но нали сега Виталик го няма. Той е мъртъв и няма да може да възрази.

И в момента, в който го каза, се усети. В главата й връхлетя ужасна мисъл. Господи! Нали след смъртта на Лиза Верунчик не ставаше наследница. Тя й беше само леля и следователно не се явяваше наследница по пряка линия. Пряк наследник на Лиза бе Виталик! Нейният мъж! Законният й съпруг с всички произтичащи от това права. Той е стоял между Верунчик, която се бе устремила към наследството на чичо Гриша, и тези пари. Но сега Виталик беше мъртъв.

— Верунчик — плахо промълви Лиза. — Ти какво искаш да кажеш, че и Виталик… че си искала да убиеш и Виталик?

— Разбира се! Как иначе щях да се добера до парите?! Отначало си мислех, че ще действаме заедно. Но после разбрах, че той иска да ме измами. Да ме излъже! Да ме остави да издъхна в ужасна смърт без пукнат грош! Той и неговата мръсна рижава гадина Емилия! Тя дирижираше всички действия на мъжа ти. Тя беше в течение на нещата. Но аз я унищожих! И мъжа ти също!

Челюстта на Лиза буквално се вкамени. Тя беше в състояние да подозира за убийството на Виталик всеки друг, но не и родната си леля. Само не и нея! А какво стана? Оказа се, че горещо обичаната и любима на Лиза леля Верунчик е същият този злодей, от чиито ръце са загинали Виталик и неговата любовница. Най-ужасното беше, че в този момент Лиза повярва на леля си. Верунчик говореше твърде сериозно, а и обстановката, както се казва, допълнително я убеждаваше в това.

— Верунчик — покрусена каза Лиза. — Лельо Вера… Защо така? Нали можеше да се договорим?

— Аз се договорих! Споразумях се с мъжа ти. А той ме излъга!

И от устата на Верунчик думите се изсипаха като градушка по време на силна буря. Всяка дума удряше тежко Лиза, като я заставяше да се свие на кълбо, за да предпази голата си глава от силния ураган.

— Когато разбрах, че съм болна и е възможно да не живея още много, а нямах пари, за да се лекувам, аз веднага се обадих на Гриша. Вярно е, ние бяхме скарани, но все пак той беше мой брат. Към кого друг да се обърна в труден момент? Но този глупак ме изпързаля! Представяш ли си, когато звъннах в офиса му, някаква девойка ми отговори, че техният шеф бил умрял! Умрял! Можеш ли да си представиш? Да умре в момента, в който най-много ми трябва.

От тази новина Верунчик отначало се стъписала. На всичкото отгоре се оказало, че нейният брат е умрял преди няколко месеца. Достатъчно дълго време. Отначало тя не повярвала. После изпаднала в шок. А когато се съвзела, в главата й започнали да се въртят всякакви мисли. Да, Гришка бил мъртъв. Здравето на всички членове в тяхното семейство се бе оказало слабо, така че в ранната му смърт нямало нищо странно. Освен това той бил по-големият й брат. След това по възраст била майката на Лиза, а най-малка Верунчик.

Верунчик погребала сестра си отдавна. А сега — брат си. Всъщност, не го бе погребала. Дори и на погребението му не е присъствала. Потопена в сълзи, Верунчик отново се обадила в неговия офис. Слушалката вдигнала същата девойка и тя много се разчувствала като разбрала (за щастие запасът от английски думи свършил работа на Верунчик) с кого разговаря.

— Разбирам колко тежък удар е това за Вас — казала тя. — И въпреки че не се погаждахте много с брат си, все пак сте го обичали.

— Откъде знаете, че ние с Григорий не сме се разбирали?

— Иначе той нямаше да остави цялото си състояние на своята племенница — любезно й отвърнала девойката, — а щеше да остави парите си на Вас.

Тези думи буквално зашеметили Верунчик! Много повече от новината за смъртта на Гришка! Била поразена, но се задържала на крака. Брат си не била виждала много години. Фактически, заминавайки, той още тогава бил умрял за нея. Но новината, че насъщно необходимите й пари ще отидат в ръцете на нейната племенница, предизвикала в нея водопад от емоции.

Започнало се с недоумение, постепенно преминаващо в гняв, а след това в ярост и ненавист.

Как е могъл Гриша да постъпи така? Защо съдбата била толкова жестока с нея? И последната й мисъл — какво да прави сега?

Първото й намерение било да отиде при племенницата си, да й обрисува ситуацията и да се надява на нейната доброта. Верунчик се канела да направи така, но неочаквано размислила. Да, племенницата й била страхотно момиче. Тя била много добра. Но това, че била много добра, още не означавало, че ще й даде толкова много пари, доплавали случайно през океана до нейните ръце. А Верунчик знаела, че ако успее да се излекува, ще й трябват още пари за дългия период на рехабилитация. Там също щели да отидат купища пари. Щяла ли да продължи Лиза да й ги дава така безропотно, или някой ден щяла да заяви на леля си, че лимитът на нейната доброта вече се е изчерпал?

— Не, не мога да рискувам — прошепнала си жената, усещайки, как в главата й се заражда ужасна, чудовищна и абсолютно злодейска мисъл.

Лиза трябвало да изчезне, а нейните пари да получи леля й. Но съществувал и мъжът на Лиза — Виталик. Леля Вера го ненавиждала с цялата си душа, считайки напълно справедливо, че той не оценява Лиза и просто я експлоатира като домашна прислужница — примирена, безропотна и непретенциозна. И най-важното — напълно безплатно.

Но сега Верунчик нямала избор. Трябвало да отиде при мъжа на Лиза, защото той се явявал първи неин наследник. Тя не се съмнявала, че ще стигнат до взаимно споразумение. Отдавна го подозирала, че си има любовница, а може би и няколко. Само Лиза можел да залъгва и да й замазва очите с розови облаци, обяснявайки късното си връщане вкъщи със спецификата на работата си, а намаляващите доходи с временни трудности в работата.

Това бе новост за Лиза, защото тя наистина му бе вярвала.

Леля Вера много пъти бе преминавала през подобни ситуации с нейните мъже. Така че, тя имала точен поглед и много бързо разкрила какъв е Виталик. По принцип, подобни ситуации били масово явление. Сигурно Виталик би живял с Лиза през целия си живот, ако не била тя.

Случило се така, че Верунчик се обърнала към мъжа на своята племенница с деловото си предложение точно в онзи ден, в който Лиза счупила злополучната витрина в магазина и изпотрошила с тялото си една камара скъпоструващи джунджурийки. Разбира се, Виталик вече бил заплатил съсипаната стока, но бил обезумял от яд.

— Крава! Глупачка! Саката!

Това били едни от най-меките сред епитетите, с които той мислено награждавал провинилата се съпруга. Обаждането на Лизината леля го озадачило и го принудило да застане нащрек. Той отлично знаел: Верунчик не можела да го търпи. Но тъй като на Виталик му било все едно къде ще отиде в онзи ден, само да бъдел по-далеч от разстроената физиономия на Лиза, той излязъл и се срещнал с Верунчик.

Отначало просто не й повярвал. Неговата Лиза, вечно носеща едни и същи раздърпани дънки — богата наследница?! Това било някаква измишльотина! И той директно така заявил на Верунчик:

— Много ми прилича на някакъв блъф! Не ви вярвам!

— Като не ми вярваш, провери сам. Успях да науча името на нотариалната кантора, на която са поръчали да въведе нашата Лиза в правата й на наследница. Можеш да отидеш при тях и да изясниш всичко.

Виталик така и направил. Със себе си взел поредната си любовница — Емилия. Независимо, че работела в сферата на погребалните услуги, по образование тя била юрист. Именно тя убедила Виталик, че на практика той можел да стане много богат човек. Имало само едно но.

— Твоята жена трябва да изчезне — хладнокръвно произнесла Емилия.

— Как така да изчезне?

— Най-добре ще бъде, ако умре.

Виталик мълчал. Същото му казала и Верунчик. По природа той не бил зъл човек. Само слаб, завистлив и суетен… И милиони жени твърде съблазнително започнали да се мержелеят в далечината пред неговия замечтан поглед. Твърде съблазнително! Освен това Емилия, която до момента се държала с него малко отвисоко, започнала да проявява към Виталик повече внимание и настойчиво твърдяла, че именно той бил достойният за тези пари, а не неговата жена.

— И мъжът ти не устоя! — тържествено съобщи на племенницата си леля Вера. — Което всъщност и се очакваше. Той реши да се отърве от теб, да те докара дотам, че сама да опънеш петалата. Ето за какъв човек си била омъжена!

Лиза мълчеше. Тя вече се беше примирила с мисълта, че е била омъжена за подлец, замислил да я заличи от този свят. Но й беше много трудно да признае още един очевиден факт: че зад всичките действия на Виталик всъщност е стояла нейната любима леля.

И така, Виталик започнал да действа. Не сам. Неговата любовница Емилия и Верунчик влизали в тройката на заговорниците. Освен това, Верунчик се споразумяла с нотариуса, който също съвсем не се оказал глупав. Той обещал, срещу малък процент, да забави уреждането на документите за встъпването на Лиза в правата й на наследница. И всячески да съдейства за това, вместо нея, наследството да бъде получено от Верунчик и Виталик.

Оказало се, че всичко се подреждало доста благоприятно за заговорниците. Препъникамъкът бил единствено в това, че Лиза никак не искала да се самоубива. Неприятностите, които организирали за нея роднините й, и хапчетата, с които я тровели същите тези любещи я роднини — нейният съпруг и нейната родна леля, не вършели работа. Момичето линеело, бледнеело, вършело глупости и грешки, но явно не се канело да умира. А времето минавало! И нотариусът вече няколко пъти многозначително се интересувал докога неговата клиентка ще продължава да бъде такава.

Не можело повече да се протака.

— Помогни й! — двете жени подтиквали Виталик. — Какъв мъж си?

— Не мога сам да я убия!

Това предизвикало в двете заговорнички буря от емоции.

— Слабак!

— Ревльо!

— Нищожество!

— За нищо не ставаш!

Но Виталик продължавал да твърди:

— Страх ме е! Не мога! Измислете нещо друго!

И тогава в главата на Емилия се родил този върховен план с мнимата бременност:

— Малко са жените, които са способни равнодушно да преживеят загубата на бебето си. Дори и на нероденото. А в сегашното състояние, на Лиза й е достатъчна някоя дреболия и тя няма да издържи, давам ви думата си.

На това място Верунчик замълча и злобно погледна надолу към племенницата си.

— Но ти и това издържа! Как може да си толкова коравосърдечна и бездушна?

Неочаквано Лиза почти се развесели. На всичкото отгоре Верунчик имаше нахалството да я обвинява в бездушие? Нея? Това вече не се побираше в никакви рамки. И Лиза се разсмя.

— Смей се, смей се идиотке. Не ти остава още дълго да се забавляваш. Скоро ще се присъединиш към компанията на мъжа си и неговата любовница. А аз най-накрая ще се добера до тези проклети пари!

— Верунчик! Аз просто не вярвам на ушите си.

— Налага се да повярваш.

— Но защо уби Виталик? И онази негова Емилия? Нали сте били заедно…

— Убих ги, защото бяха решили да ме игнорират! Подслушах един техен разговор — нямали намерение да делят парите с мен. И понеже по закон Виталик се явява твой наследник по права линия, той искаше да получи всичко. Всичките пари. И да избяга!

— И ти ги уби? Него и Емилия?

— Какво друго ми оставаше да направя? Разбрах, че трябва да разчитам единствено на себе си. Ако ти загинеше, а твоят мъж умреше, кой тогава щеше да получи парите? Отговорът беше ясен — щях да ги получа аз!

Разговорът с леля й ставаше за Лиза все по-труден. Главата й продължаваше да се мае, а пред очите й летяха червени мухи. Струваше й се, че още малко и пак ще загуби съзнание. Може би ще бъде за добро, нека да загуби съзнание — мина й подобна спасителна мисъл — така нямаше да усеща как ще я убиват.

А леля Вера продължаваше да нарежда:

— Успях да ги отстраня без особени проблеми. Нито мъжът ти, нито любовницата му се досещаха, че съм разкрила замислите им. Те си мислеха, че съм същата глупачка като теб. Когато отидох при него, той сам ми отвори вратата. Издебнах подходящ момент и докато не ме гледаше, се приближих отзад и го ударих по главата. Умря веднага! Надявам се, обаче, преди това да е разбрал, че умира и че съм го убила именно аз. Заради предателството му!

Лиза слушаше и продължаваше да се чуди. Странна каша беше в главата на нейната леля — кой знае защо беше решила, че Виталик е способен да излъже Лиза, но към нея — Верунчик — щеше да опази трогателната си преданост.

— А с Емилия се получи много смешно. Представяш ли си, тя сама ме покани у тях. Когато разбрала, че Виталик е убит, се изплашила и ми се обади. И за миг не е предполагала, че аз съм тази, която е могла да убие Виталик.

— И нея ли удари по главата?

— Защо да търся нови пътища? Първия път всичко се получи чудесно.

— А защо и мен не ме удари?

Лиза нарочно й зададе този въпрос, искаше най-после да чуе признанието на леля си.

— Ето това вече щеше да изглежда много подозрително. Затова избрах друг вариант — опитах се да те премажа с камион.

— Ти ли си била? — ахна Лиза. — Но зад волана седеше някакъв мъж с тъмни очила.

— Най-обикновена дегизировка. Какво толкова, каскет и тъмни очила. Нима е трудно да си ги купиш? И щях да успея без никакви проблеми, защото ти скачаше по тревата като питомен заек. Но онзи младеж… Той те спаси!

— Толя? — промърмори Лиза. — Значи вие с него не сте в заговор?

— Разбира се, че не.

Лиза мълчеше поразена. Значи, Толя наистина й бе спасил живота. Следващите два пъти не се брояха, защото ги бе подготвил сам. Но изпод колелетата на камиона, каран от обезумялата й леля, все пак я бе измъкнал. Беше му благодарна за това!

— И после — не можех просто да те убия, да те задуша, да те застрелям или да те заколя, защото исках твоята смърт да изглежда като нещастен случай или да прилича на самоубийство.

— Защо?

— Така щеше да има по-малко подозрения. Все пак, огромни пари са поставени на карта. И кой знае, това можеше да озадачи милицията.

Милицията! Значи леля й не знаеше нищо за пристигналия от далечна Австралия полицай Артур! За защитника на Лиза! Трябваше веднага да използва този коз!

— Те и без това вече са се усетили! — тържествено произнесе Лиза. — Но явно ти не знаеш.

— Какво не знам?

— При мен дойде един полицай! Истински полицай, от Австралия! Те знаят всичко — и за Виталик, и за Емилия, и за нотариуса. Казвам ти го, за да знаеш, че дори и да ме убиеш, няма да получиш наследството! Освен това съм убедена, че този полицай е идвал и при теб.

— Глупости.

— Нима в последно време не се е появил при теб нов познат с белег на челото?

Известно време Верунчик мълча. Ударът на Лиза достигна целта. Леля й бе прободена точно в сърцето.

— Не ти вярвам — промърмори тя накрая. — Не вярвам! Ти нарочно ме плашиш! Мислиш си, че ще повярвам на думите ти и ще те пусна! Няма да стане! Има да почакаш! Няма никакъв полицай! Никой не знае за твоето наследство. А тези, които знаят, вече не могат да говорят. Останахме аз и Израил Соломонович!

— Така ли?

— Разбира се, щяло да се наложи да си поделя парите с още някой, така ми каза Израил Соломонович. Но това не е толкова голяма сума. Ще я прежаля.

В този момент шумът в главата на Лиза стана непоносим. Стори й се, че навсякъде около нея се раздават звуци от стъпки и човешки гласове. Халюцинираше. Откъде ще се вземат тук други хора, а да не говорим пък толкова много? Но колкото и да беше странно, леля Вера също се обезпокои.

— Какво става? — произнесе тя, навеждайки глава в своята перука, която никак не й отиваше. — Лизка! Какъв е този шум?

— Откъде да знам? Ти си горе. Аз съм долу. Ако те интересува, иди и виж.

Леля Вера я послуша. Фигурата й престана да се мярка над бетонния кладенец, в който седеше Лиза. И момичето облекчено пое дъх. В главата й беше направо бъркотия и нищо не се подреждаше. Нейната леля се оказа истинско чудовище. Или може би тежката болест така бе повлияла на безгрижната и страхотната Верунчик? Във всеки случай, Лиза никога повече нямаше да изпита към леля си някое от онези чувства, които бе изпитвала преди.

Остана единствено съжалението. Да, при това май трябваше да съжалява по-скоро себе си, отколкото леля си, убила хладнокръвно вече двама души и приготвила се за трето убийство.

— Това е някакъв кошмар — прошепна си Лиза. — Невъзможен кошмар. Изглежда спя и сънувам невероятен сън.

Верунчик не отсъства дълго. Върна се загрижена и мрачна. Перуката й се бе изкривила и тя изглеждаше съвсем жалка.

— Някакви хора — измрънка тя в отговор на въпросителния поглед на племенницата си. — Бродят наоколо. Туристи или гъбари от града, не мога да разбера какви са.

У Лиза се появи лъч надежда. Можеше тези хора случайно да свърнат насам? Тогава щеше да има шанс за спасение. Мъничък, но все пак щеше да има.

— Знам за какво си мислиш! — забелязвайки промененото изражение на племенницата си злорадо промърмори леля Вера. — Само че нищо няма да излезе. Никого не можеш да извикаш на помощ. Вече не ми трябва нещастен случай. Прощавай, Лиза. Прости ми, но нямам друг изход.

В ръцете на леля Вера се появи предварително приготвено парче от тухла, което тя ловко метна върху племенницата си. И щеше да я уцели, ако Лиза не бе преценила навреме, че моментът за шеги и разговори е свършил и леля й ще премине към решителни действия. Момичето се дръпна настрани, така че парчето само одра рамото й. Много я заболя, но търпимо.

— Пъргавелка! — извика леля Вера и помоли племенницата си: — Лизка, не се мърдай. За теб ще е по-добре!

Лиза не виждаше нищо добро в това да свърши премазана от тежки камъни, които леля й се канеше да хвърли върху главата й. И отново отскочи встрани. После пак, и пак. Лиза имаше чувството, че камъните летят без прекъсване. Явно около Верунчик имаше значителен арсенал или тя предварително специално бе събрала камъните, за да засипе с тях тялото на любимата си племенница?

Лиза подскачаше, избягваше ударите и се въртеше. В тясната шахта това беше много трудно. И няколко камъка я удариха лошо. Много я болеше и й стана страшно. Тя разбираше, че можеше да успее да се измъкне и сто пъти подред, но на сто и първия камъкът на леля й все пак щеше да я уцели смъртоносно. И тя закрещя. Тя и преди крещеше, но сега закрещя така, както никога през живота си не бе крещяла. Силно! Пронизително! Сърцераздирателно!

Леля й Вера промърмори нещо в отговор. В ръцете й се появи поредната тухла. Защо ли в този момент Лиза беше сигурна, че именно това парче ще я уцели и тя нямаше да успее да се спаси от него. Не можеше да каже откъде се появи тази сигурност, но бе абсолютно убедена, че това ще бъде последното нещо, което щеше да види в своя живот.

— Недей! — простена Лиза.

И в този момент леля Вера го метна върху нея. Лиза подскочи, но отломъкът летеше към целта си, сякаш направляван от самата съдба. Срещата бе неизбежна. Обаче в момента, в който леля й го хвърли, нещо отвлече вниманието й. Затова траекторията му леко се измени. Леко, но достатъчно, за да може за пореден път съдбата да се окаже милостива към Лиза.

Камъкът я удари по шията. Болките бяха ужасни. Толкова ужасни, че Лиза се задъха и падна на земята, безсилна да помръдне, дори и да диша. Въпреки стенанията си, тя чуваше някакви приближаващи се викове отгоре. Но вече не можеше да вдигне глава и да погледне какво става там. Върху нея падна още един камък, който я удари по крака.

Лиза безпомощно потръпна, очаквайки, че точно сега ще се изсипе град от камъни, които ще я довършат окончателно. Но нищо подобно не се случи. Камъкът, който остави на крака й голяма кървяща рана, се оказа последен.

След известно време тя възстанови дишането си. После рискува и помръдна. Страшно я болеше, но все пак можеше да мърда. И Лиза започна да прави по-активни опити да се раздвижи.

— Ей! — раздаде се отгоре някакъв глас. — Как си там долу?

Мъжки глас. Със сигурност не принадлежеше на леля Вера. Затова Лиза вдигна глава. Горе стоеше Толя с някакви яки момчета. В началото тя изпадна във възторг. Това не беше леля Вера! Това беше Толя! Но след това разбра, че е рано да се радва. Този Толя все още беше съмнителен. И въпреки че досега няколко пъти я бе спасявал от домогванията на нейната леля, не го бе направил безкористно, а защото се бе надявал да получи парите на Лиза!

Но събитията от последните дни най-после бяха научили Лиза да бъде хитра. И сега тя напълно правдоподобно засия и възкликна:

— Толя! Мили! Скъпи! Любими мой спасителю!

Младежът се усмихна. Лицето му придоби обичайното самодоволно изражение. Лиза забеляза, че той не се сдържа и побутна с лакът стоящия до него приятел, сякаш му казваше: „Виждаш ли! Момичето си е загубило ума по мен, а ти не ми вярваше!“

Докато момчетата изтегляха Лиза нагоре, тя продължаваше да играе ролята на влюбена и безумно благодарна идиотка. Непрекъснато благодареше на Толя и на появилите се заедно с него побратими, които в отговор само смутено й се усмихваха. Дали защото човешката благодарност бе нещо съвсем ново за тях, дали защото все пак имаха някакъв остатък на човешка съвест, но те отлично осъзнаваха, че нямаше за какво да им благодарят. Пиленцето на име Лиза попадна от трън, та на глог!

— Толя! — увисна на врата на младежа Лиза. — Как ме намери?

— Не беше много сложно — махаше с ръце той. — Следяхме дома ти, теб и леля ти. И те намерихме. Ти по-добре ми кажи, защо избяга от мен? Влизам в стаята, а теб те няма никъде. Защо избяга?

Лиза смутено зае глупава поза. Понятен отговор на този въпрос тя нямаше.

— Аз… се притеснявах.

— Тя се притеснявала! — възмути се Толя. — Ако си бе седяла у дома, както ти бе казано, нищо нямаше да ти се случи. А тя, видиш ли, хукнала към вкъщи. И леля ти те причака! Кажи ми поне едно благодаря, задето усетих, че се задава нещо лошо и ви проследих.

— Благодаря ти.

— Няма защо.

Лиза реши да не акцентира върху това, че от момента на бягството й от Толя са изминали повече от час и дори повече от ден. И че за да види как леля й Вера я е похитила, Толя е трябвало да следи Лиза постоянно повече от денонощие.

Толя изсумтя и посочи с глава внушителен по размери черен джип.

— Сядай. Да тръгваме.

Лиза покорно се качи в колата и едва след това го попита:

— Къде отиваме?

— На безопасно място. И не мисли повече да бягаш!

— За нищо на света! — горещо го излъга Лиза. — Леля ми не е действала сама, нали?

— Разбира се, че не. Тя има още една дузина помощници! Нали не искаш да те намерят?

— Искам да живея! — съвсем искрено си призна Лиза. — Много! Ако е възможно, с теб!

— Умница! — развесели се Толя. — Браво. А относно това, да заживеем заедно, защо не? Може и да се оженим. А, Лиза? Как ти се вижда идеята да сключим законен брак?

Лиза изведнъж се вцепени от ужас. Ето какво било! Точно това, за което я предупреждаваше Артур. Първо ще я омъжат, после ще я убият, а след това парите на чичо й Грегъри ще отидат при новия й съпруг. Лиза се изплаши и загуби дар слово. Но се постара отстрани да изглежда, сякаш е онемяла от щастие.

А през това време Толя продължаваше да се забавлява:

— Как казват поетите в своите стихове! А, Лизка!

„Аз те освободих! А сега, гълъбице, ти предлагам своето сърце“.

И макар че Толя демонстрираше нелошо познаване на литературата от ранната училищна възраст, Лиза не искаше да се омъжва за него.

— Нямам паспорт в себе си — най-сетне отговори тя.

— Ново пет! — разстрои се Толя. — Как така се мотаеш без паспорт?

— Ами, така се получи.

— И къде ти е паспортът?

— Вкъщи.

— Тогава отиваме у вас за паспорта ти — развесели се отново Толя.

Лиза пое дълбоко дъх. Имаше възможност малко да се съвземе. Щеше да е жива до момента, в който някой от бандитите се оженеше за нея. В така създалата се ситуация и това не беше зле.