Даря Калинина
Супернеудачница (7)

Глава 7

Трите момичета мислиха за това цяла нощ. Сутринта на закуска, която Анютка красиво им сервира, направиха боен съвет. Анюта запари необичайно силен и вкусен чай, добавяйки му някакви билки.

— Тайната на моя чай не е в билките, а в друго.

— В какво?

— Искате ли да ви разкажа един виц, той е малко старичък, но е весел.

— Давай.

И Анюта започна да разказва:

— Лежал на смъртния си одър един много, много стар евреин. Около него се събрало цялото му голямо семейство, приятелите, съседите. С една дума, цялата еврейска общност, в която той бил живял. И всички го молели да им сподели тайната на своя особено вкусен чай, който той приготвял и с който черпел всичките си гости години наред. „Ние винаги с уважение сме се отнасяли към твоето майсторство, никога не сме гледали как го приготвяш, никога не сме те разпитвали за твоята рецепта. Но сега, казали те на стария евреин, ти умираш. Кажи ни своята тайна, не я отнасяй в гроба.“ Отначало евреинът мълчал, но предчувствайки, че смъртният му час наближава, със сетни сили се вдигнал от възглавницата и прошепнал: „Евреи, не икономисвайте чая!“ Паднал и издъхнал.

Момичета се посмяха над тази забавна история. Оказа се, че междувременно апетитът им се беше увеличил, така че те се нахвърлиха не само на чая, но и на храната. Лиза беше изпържила наденички, които се топяха в устата, отделяйки вкусна гореща мазнинка, а Мириша пък беше приготвила фантастичен омлет. Всъщност, това беше единственото ястие, което тя можеше да готви добре. Нейните нови приятелки унищожиха златистия омлет до трохичка, като отопиха и последната капка сос в чиниите си.

След това допиха чая си и почувстваха как кръвта започна да циркулира по вените им, докарвайки до мозъците им ценни идеи.

— Вижте какво мисля аз — произнесе Аня. — Бедният Виталик повече никога и нищо няма да ни разкаже защо е искал да изтормози така Лиза. А с тази негова Емилия няма какво толкова да се церемоним.

— Как ще я намерим?

— Не забравяйте, че знам номера на колата, с която тя се движи.

— Записала ли си го?

— Запомних го. Тези цифри така са се врязали в паметта ми, че с нажежено желязо не можеш да ги изтриеш. А освен това…

Анюта се поколеба, като погледна нерешително към Лиза.

— Казвай. Какво още си измислила?

— Щом Виталик ме е запознал със своите приятели, може би ги е запознал и с Емилия? Дали да не ги разпитаме пак?

Идеята не беше лоша и Лиза веднага седна до телефона, започвайки отново да звъни на приятелите и колегите на Виталик.

— Не, аз не искам скандали — непрекъснато им повтаряше тя. — Изморих се да обяснявам, че искам единствено да открия убиеца на моя мъж. Не, аз не съм го убивала. Да, имам алиби. Не, Анюта също не го е убила. Да, и тя има алиби. А за Емилия не съм сигурна. Ти знаеш ли коя е? Къде да я търся?

Повечето от тях отричаха, че изобщо познават въпросната Емилия. Някои мрънкаха, че не са достатъчно добре осведомени за личния живот на Виталик. Друг лъжеше, че такова име никога не бил чувал. Но се намериха двама-трима от колегите на Виталик, които се бяха виждали с тайнствената дама на неговото сърце.

— Лизка, ти не се обиждай — обясняваха мъжете своята позиция. — Ти си добър човек. Вероятно си и добра жена. Във всеки случай, ако не беше твоята проклета неудачност… Но Емилия… Емилия е нещо невероятно! Такава жена можеш да срещнеш веднъж в живота!

— Какво й е толкова особеното?

— Всичко! — беше искреният и приятелски отговор. — У нея всичко е особено! И фигурата! И краката! И лицето! А как се държи само! Това е някаква фантастична смес от сексапил, царственост и необузданост. Заради такава жена аз също бих бил готов на всичко! Но тя не е за мен. Такива жени си имат работа само с олигарси и министри, в краен случай с типове, които са получили поне Нобелова награда. Но не и по-малко!

Но защо ли невероятно прекрасната и явно богата Емилия бе избрала за себе си не олигарх или президент, а скромния Виталик. Неговата длъжност не можеше да се нарече престижна. Обикновен инженер в малка строителна компания. Като всеки друг и Виталик имаше планове за бъдещето си. Той се беше прицелил в мястото на главния инженер. Но какво толкова — главен инженер по извънградско строителство. В най-добрия случай това щеше да е обект за жилищен дом на два или три етажа, бензиностанция или някакъв селски клуб. Едва ли в близко бъдеще нещо друго можеше да огрее Виталик.

— Моят дядо също беше главен инженер — неочаквано произнесе Анюта. — Но той строеше заводи. Техните корпуси, производствените цехове и другите постройки се простираха на четиридесет квадратни километра! Ето това са гиганти! Ето това е почит и уважение към инженерите и строителите. А тук — някаква мижава бензиностанция. Пфу! Да те е срам да го споменеш!

Емилия обаче се беше вкопчила във Виталик буквално с мъртва хватка, подбуждайки го дори към физическо отстраняване на неговата жена. Защо е било необходимо това на тази Емилия, беше съвършено неясно. Толкова ли е кръвожадна тя или е имала по-основателна причина да иска Лизината смърт?

— Спомни си — настояваше Мариша. — Може би преди си общувала с тази жена?

— Да не би да си я обидила? — предположи Анюта.

— Да се е лишила по твоя вина от нещо ценно?

— От мъж, любовник, баща или…

— Или от жилище!

Но Лиза клатеше отрицателно глава на всички хипотези.

— И ти никога по-рано не си чувала това име?

— Името. Името може да се смени. Изпречвала ли се е на пътя ти рижава и разкошна жена?

Лиза се напрегна, но си спомни само за една рижава лелка, своята родна леля — Верунчик.

— Между другото, така и не се обадих на Верунчик! Може би тя иска да ми каже нещо важно!

Но Анюта и Мариша дружно й заявиха, че Верунчик ще почака. Не им беше до нея точно сега.

— Трябва да отидем на гости при тази Емилия — категорично реши Мариша. — Там на място ще разбереш познаваш ли я или не.

Лиза вдигна рамене:

— И къде ще отидем? Знаем само номера на колата й.

— Знаем номера, ще узнаем и адреса на собственичката на колата. Как успяхме да намерим Анюта!

Но с Емилия работата се оказа доста по-сложна. Започна се с това, че записаният в паметта на Анюта черен „Лексус“ принадлежеше не на конкретно лице, а на някаква фирма „Последен път“. Това, както подсказваше и самото име, се оказа погребална агенция, но специализирана предимно в луксозни погребения. Гробове с климатик, вградена спътникова връзка или плазмен телевизор. Облекла от най-добрите моделиери, обувки от естествена кожа, стилисти, фризьори и даже бижутери за драгоценните покойници.

Всичко това много им напомняше погребенията на дивите номади, когато в гроба на умрелия вожд на племето са поставяли неговия кон, най-хубавата му и любима жена, а понякога дори и няколко от неговите жени и робини, както и здрави роби, злато, скъпи дрехи и предмети. Правели така, за да може и на онзи свят покойникът да не е лишен от нищо.

— Излиза, че в своето развитие ние се движим в кръг. Цялата наша цивилизованост е само на повърхността. Копни по-надълбоко и — ние сме същите езичници, каквито сме били и преди.

— На хората им харесва да вярват, че покойникът може да отнесе със себе си поне нещо от това, което е притежавал приживе. Това изглежда оптимистично.

Както се оказа, в „Последен път“ не изпитваха недостиг на клиенти. Учудващо, откъде в техния град имаше толкова богати хора, желаещи да вземат със себе си в гроба спътников телефон, неголяма душ кабина и най-мощен компютър с качени всякакви игри. Всичките тези неща, както и много други, се предлагаха на клиентите на „Последен път“, което момичетата успяха да научат от пресаташето на фирмата. За стойността на подобни услуги беше по-добре и да не питат. За всеки нормален човек те можеха да костват сърдечен пристъп. А после, току-виж и в „последен път“, без какъвто и да било телевизор, а в най-обикновен чамов ковчег.

— Често ли Ви поръчват душ кабини? — заинтересува се Мариша от един от мениджърите.

— Рядко. Два или три пъти са поръчвали, доколкото си спомням.

— Ама наистина ли поставяте душа под земята?

— А как иначе?! — възмути се младият човек. — При нас всичко е коректно, няма никаква измама.

Потресаващо! Самият офис беше обзаведен с изключителен разкош. Черно дърво, позлата, лак, мрамор и навсякъде живи цветя — бели рози, орхидеи, лалета и всякакви други, имената, на които момичетата не знаеха.

— Вие също ли имате някакви по-особени желания? — попита младият човек, видимо приел момичетата за бъдещи клиентки.

Какво пък, имаха покойник. Само че, едва ли и най-скромното погребение в тази фирма беше по джоба на Виталик. Впрочем… Нали той тук е имал свой човек. Емилия. И момичетата попитаха за нея.

— Емилия? — изненада се младият човек. — Но… Но Емилия Лвовна никога не приема клиентите лично.

— При нас случаят е по-особен.

— Никога! Никакви изключения! Тя няма да ви приеме.

— Съобщете й, че е починал Виталик.

— Уви — разтвори ръце младият човек. — Все едно, няма да ви приеме.

— Кажете й, кажете й — настояваше Анюта. — Сигурна съм, че щом чуе за кого става въпрос, тя ще се появи на минутата и ще организира всичко по най-добрия начин.

Мариша добави:

— Ако не дойде, нека поне да се засрами.

Младият човек отрицателно поклати глава и каза:

— Боя се, че не ме разбрахте правилно. Не мога да предам молбата ви на госпожа Голубкова, защото в момента тя не е в офиса.

— Тогава й позвънете по телефона.

— Това също е невъзможно.

— Настояваме.

— Не мога! Госпожа Голубкова не вдига слушалката. Ние й звъним цяла сутрин, но напразно. Провали се и една важна среща с група корпоративни клиенти. Заради това Емилия Лвовна може да си има големи неприятности със собственика.

Споменаването на групата корпоративни клиенти поразвесели момичетата, все пак им стана интересно, какво имаше предвид този млад човек, да не би в „последния си път“ чрез тази агенция да се беше отправил цял дружен колектив? Смях-не смях, но те обърнаха внимание на някои негови по-важни думи.

— Значи Емилия не е собственик на фирмата? — попита Анюта.

— Тя е нашата управителка. Всички въпроси решава именно тя.

— Но не е собственик?

— Не е — призна накрая младият сътрудник. — Тя изпълнява само длъжността на управител.

Оказа се, че високомерната царствена мадам Емилия е обикновен наемен работник. Дори и да бе скъпоплатен наемен работник, но не бе собственик.

— Няма значение! — твърдо произнесе Мариша. — Искаме да я видим.

— Боя се, че това е невъзможно. Нали няма да отидете в дома й?

Защо да не отидат? Разбира се, че ще отидат. Само че какъв е адресът… Момичетата не знаеха адреса, а как да го научат?

— Вие не искате ли да ни заведете до своята шефка? — попита Лиза младия човек.

— При Емилия Лвовна? Да ви заведа? Вие сериозно ли?! Да отидем в нейния дом?

Съдейки по реакцията му, да извърши подобна волност никога не бе минавало през главата му. По собствена инициатива да отиде в дома на свирепата шефка?! Да се втурне в „Светая Светих“? Та това беше страшно даже да си го помислиш!

— Възможно е да се е случило нещо с нея — коварно произнесе Лиза.

— Какво например?

— Да е паднала, да си е навехнала крака или да си е счупила гръбнака и да не може да се добере до телефона, за да повика помощ. И в този момент се появявате Вие!

— А аз какво?

— Как така какво? Вие се явявате в ролята на нейния спасител. Добрият ангел! Повярвайте ми, такива неща не се забравят. И съвсем скоро ще Ви очаква повишение в службата или като минимум поне солиден бонус към заплатата.

Сега младият човек погледна на идеята да отидат на гости при страшната началничка с по-голям интерес. Дори погледът му светна. Толкова му се прииска веднага да напредне в службата и да заслужи благоразположението на шефката си.

— Може и да сте прави — промърмори той. — Емилия Лвовна вече два дни не е на себе си. Може наистина да се е разболяла? Макар че, обикновено, когато е болна, не изключва телефона си. Изглежда този път я е сполетяло нещо извънредно. Тръгвам!

— Вървете! На тази Ваша Емилия Лвовна ще й бъде приятно!

А Лиза добави:

— И ние ще дойдем с Вас.

— Вие? — смути се младият човек. — Е… Не знам. Вие защо ще идвате?

— За компания.

— Да не Ви е скучно.

— За морална подкрепа.

— Ами, не знам — младежът продължаваше да се колебае. — Ако Емилия Лвовна не одобри вашето присъствие?

— Ще го одобри!

— Ние няма да влизаме в жилището й.

— Ще почакаме на улицата.

— В колата. А вие имате ли кола? А, нямате! И казвате, че Емилия Лвовна живее доста далеч оттук?

— Не е толкова далече, но все пак трудно се стига дотам.

— Тогава ще Ви закараме.

Предложението да го закарат изигра решаваща роля. Младият човек престана да се колебае и кимна:

— Щом е така, можете да дойдете с мен.

Сякаш на момичетата им бе притрябвало неговото съгласие! Те все едно щяха да отидат. Дори и в случай, че им се бе наложило да хванат за гушата този нескопосник и да го вкарат насила в багажника на колата заедно с неговите морални принципи, делови вид и строг костюм.

 

 

Госпожа Голубкова живееше в луксозен жилищен комплекс на Крестовския остров. Това беше единственият остров в града, където живееха предимно елитът и новобогаташите. И макар че островът не им принадлежеше, те се държаха така, сякаш беше тяхна собственост. Като се започнеше с това, че неотдавна им направиха пряк път. На жителите на този елитен микрорайон, виждате ли, не им харесвало, че около тях непрекъснато се точат дълги колони с всякакви коли, които особено в пиковите часове са много.

Какво да правят нещастните шофьори — да се задушават в задръстванията или за по-бързо да се промъкнат напряко през елитния район. Естествено те избираха второто. Но единственият директен път през острова изведнъж беше украсен с внушителна по размери бариера със строга охрана, която в отговор на възмутените вопли на автомобилистите само вдигаше безпомощно ръце.

— Разпореждане на районната администрация. Излишно е да се споменава, че ако не роднини, то много добри приятели и познати на тази администрация също живееха на Крестовския остров. Прекият път беше затворен и сега на всички, включително и на гостите на елитния микрорайон (ако предварително не са си направили труда да се снабдят с пропуски) им се налагаше да паркират колите си пред злополучната бариера и да зашляпат по-нататък пеша.

— Много мило — нацупи се Мариша, когато научи за това нововъведение — на всички ли им се налага да ходят пеш?

Оказа се естествено, че жителите на елитния микрорайон си имат пропуски и преминават с колите си абсолютно безпрепятствено.

— Много мило — повтори Мариша и излезе от колата. — Нямаме пропуск, значи по-нататък продължаваме пеша.

За щастие, времето беше хубаво. Беше това благословено време, което хората наричаха „циганско лято“. Въпреки че според календара бе есен, беше топло като през лятото, слънцето не жареше, а приличаше с меките си лъчи.

— И накъде да вървим?

— Ето нейния дом.

И младият човек, който се казваше Костя, посочи неголям двуетажен блок, заобиколен със собствена градина.

— Не им ли стига паркът наоколо, та са си направили и градина пред сградата?

С приближаването, сградата се оказа с доста внушителни размери. Имаше два входа — явно беше двуфамилна. Известно време Костя тъпчеше отпред, без да знае на коя врата да позвъни. Неговото колебание привлече вниманието на един тийнейджър на около петнадесет години. Момчето изглеждаше страшно. Мършаво, рижаво, къдрокосо и с лице, покрито с лунички. Върху дългия му нос имаше модерни очила, жълти „хамелеони“, които му придаваха още по-уродлив вид. Скъпите му дънки висяха на задника му, сякаш всеки момент щяха да се смъкнат надолу.

В ръцете си държеше някаква книга. Като се вгледа в корицата й, Мариша забеляза, че е на един от модерните сега писатели с философско мистични уклони. Съдейки по разсеяния вид на момчето, той явно още беше потопен в книгата и все още не възприемаше съвсем адекватно внезапно появилата се пред него компания. Сякаш се питаше дали това пред него са хора от плът и кръв или са някакви безтелесни духове, материализирали се единствено, за да смутят спокойствието му и да попречат на медитирането му.

Споменаването на името на Емилия оказа върху момчето чудодейно въздействие и то мигом се отърси от сънената си замаяност.

— Емилия! О! Разбира се, тук живее!

— Ти да не си й роднина случайно?

Анюта имаше предвид само цвета на косата му.

— Аз? Роднина? На Емилия?! Вие сигурно ми се подигравате?

— Не. Защо мислите така?

— Как ви хрумна? Тя е такава… Толкова ослепителна. А аз… аз съм пълно нищожество. Та тя въобще не ме забелязва!

Всичко е ясно, момчето е влюбено в своята прекрасна съседка. И това чувство беше пронизващо, защото явно той беше влюбен за първи път. И за първи път преживяваше вълненията и радостите на любовта.

— Не ми е роднина. А моите родители… такива идиоти! Скараха се с нея!

Усещаше се, че малкото момче нямаше да прости на баща си и майка си тази обида години напред. А може би никога нямаше да им прости. Така щеше да порасне, с ясното убеждение, че те са погубили неговата първа любов. Стъпкали са я до корен. Изгорили са я с пренебрежението си към неговите трепетни чувства.

— А твоята съседка вкъщи ли си е?

— Не съм видял да е излизала. Седя тук от осем сутринта.

Аха-а. Момчето специално се е разположило по-близо до входа, за да не изпусне появата на кумира си. Да седнеш навън в градината в осем часа сутринта, за да четеш, си беше още студено. Но влюбеният не се смущаваше от такива дреболии. Той търпеливо чакаше появата на дамата на своето сърце.

— Тази лелка май има прекалено много поклонници — прошепна тихо Мариша, докато Костя се бе отправил да позвъни на посочената му врата.

— Каква лелка, казвам ви, тя е истинска красавица — тъжно произнесе Анюта. — Впрочем и сами ще видите.

Костя се върна бързо. Дори твърде бързо. И сега неговата физиономия вече не изразяваше колебание или смущение, а неприкрит страх.

— Нещо се е случило там — промърмори той. — Звънях, звънях, никой не ми отвори. А после бутнах вратата и тя… тя…

— Какво тя?

— Сама се отвори!

— Вратата се е отворила сама?!

Вместо отговор Костя толкова бързо и енергично затресе глава, че момичетата се изплашиха да не се откъсне.

— Може би Емилия е забравила да я затвори?

— Тя?! — в гласа на Костя се долови такова неприкрито негодувание, сякаш Емилия е някакво висше създание, което никога и нищо не забравя, и не допуска никакви пропуски. — Не, тя не може да забрави подобно нещо.

— Тогава друг вариант — Емилия е излязла за малко и е оставила вратата притворена.

— А този рижавият, той нали ни каза, че не е излизала.

— Увлякъл се е в книгата си и не я е забелязал.

Но Мариша разбираше, че това е невъзможно. Рижавият младеж дори и да не беше видял, щеше да почувства предмета на своето обожание.

— Трябва да влезем и да погледнем.

Костя отново изпадна в ужас.

— В чужд дом! Без покана от собствениците! Какво говорите? Ако Емилия наистина е отишла някъде и се върне, ще ми отреже главата!

— Добре. Ще почакаме.

Те почакаха около десет минути, после още пет, и още три. Накрая чакането стана направо нетърпимо.

— Костя, ти както искаш, но ние ще влезем!

Костя кимна унило:

— Влезте. На вас тя нищо няма да ви направи.

С лек трепет трите момичета се приближиха до открехнатата врата. Тази елегантна врата от масивно червено дърво сякаш им внушаваше респект и страх. Макар че нямаше от какво да се боят. Дори и Емилия да си беше в къщи, нямаше да ги изяде.

— И въобще — окуражи ги Мариша, — Лиза, по-скоро тя от теб трябва да се страхува, а не обратното.

Лиза мълчеше. Мариша първа влезе в жилището на Емилия. Още от пръв поглед и с първата крачка навътре, стана ясно, че тук живее самотна млада жена. Чувствена, сексуална и твърде разкрепостена. При това с изключително своеобразно чувство за хумор.

— Що за украса е това? — изумено попита Анюта, разглеждайки нещо изсушено, висящо на стената. — Прилича на сух салам, но какви са тези коси?

— Ти за скалп чувала ли си някога?

— Скалп? Нима това е част от нечия глава заедно с косата? Доколкото знам, индианците са ги отрязвали от главите на своите жертви.

— Абсолютно вярно.

— Какво общо имат скалповете на индианците с това тук?

— Имат, защото това също е скалп. Само че… само че от друга част на тялото.

Анюта още известно време замислено разглеждаше странния предмет на стената, опитвайки се да вникне в смисъла на думите на Мариша. После се усети. Диво извика и отскочи далеч настрани.

— Ау! Ау! Ау! Това същото ли е, за което си мисля?

— Именно.

— Каква гадост!

Но Лиза повече я вълнуваше друг въпрос.

— Откъде го е взела? Нима… като индианците… от своите жертви…

Не можа да довърши, защото дъхът й спря. Момичетата се звериха още малко към страшния експонат, а после Мариша неуверено каза:

— Не е, това е някаква глупост. Навярно е имитация.

И трите побързаха да се отдалечат. Но и по-нататък не беше по-добре. Навсякъде по стените имаше картини на мъже и жени в съвсем откровени пози. При това телата им имаха такива странни цветове и бяха извити в такива причудливо невъзможни ракурси, което изцяло създаваше впечатлението, че правят секс не живи хора, а вече покойници поне на два или три дни, с напълно изпочупени крайници.

— Какъв ужас! И кой е могъл да нарисува това!

— По-добре попитай, на кого в главата му е дошла такава идея да закачи това на стените в дома си?

Единственият приличен предмет сред тези картини беше голяма фотография в красива резбована рамка, изобразяваща стените на някакъв древен индийски храм. Тук персонажите също активно се занимаваха със секс, но поне изглеждаше красиво.

Коридорът, на практика превърнат в картинна галерия, най-накрая свърши и момичетата се озоваха в хол с внушителни размери. Там имаше три врати. Една за кухнята, друга за стаята за гости и третата, явно за спалнята. Първите две бяха широко отворени и в стаите не се виждаше никой. Вратата на спалнята беше плътно затворена. И напълно естествено, именно тя привлече момичетата по-силно от всичко.

— Да влезем ли?

— Страшно е.

— От какво се боиш? Нали сме заедно.

Не откриха нищо страшно зад вратата на спалнята. Луксозни мебели от червено дърво. Копринени чаршафи, върху които е страшно неудобно да се спи, защото се пързалят (Мариша знаеше това от собствен опит). Мек килим на пода, изглежда ръчна изработка. И отново картини по всички стени. Същите фигури, здраво сплетени в немислими за живия организъм пози. А в дъното, върху цялата стена над спалнята, беше нарисувано епично платно, изобразяващо като че ли някакъв бой, или безумен секс, или излизащи от мрачни подземия зомбита.

— Боже! — изпищя ужасената Лиза. — Стана ми лошо. Ако не възразявате, ще се махна оттук.

Момичетата нямаха нищо против. Платното толкова ги бе впечатлило, че те почти не забелязаха изчезването на Лиза. Усетиха се в момента, когато дочуха отнякъде нейния силен вик:

— Ааа! Аааа!

Бутайки се една друга, Анюта и Мариша се притекоха на помощ. Впрочем, с Лиза не се беше случило нищо страшно. Тя стоеше в хола и глупаво се беше втрещила срещу още една врата. Момичета не я бяха забелязали преди, защото тя беше ловко замаскирана с гипсова фигура на демон — мъж с внушително стърчащ полов орган. Те само хвърлиха коси срамежливи погледи и побързаха да отместят очи.

Оказа се, че това не е просто статуя, а вратата на банята. А дръжката се оказа именно това, което момичетата срамежливо отбягваха да гледат. И ето, че на прага на тази стая с неприлична дръжка на вратата, стоеше Лиза и крещеше:

— Аааа!

— Замълчи! Млъкни веднага!

Като видя, че думите не й въздействат, Мариша я хвана за раменете и я разтърси силно няколко пъти. Лиза изтрака със зъби и накрая млъкна. Наистина, не напълно. Сега тя глухо стенеше, но беше много по-добре от предишните й крясъци. Най-после Мариша успя да я попита:

— Какво си се разкрещяла като ненормална?

— Есика!

— Какво?

— Есика! Ас го прехапах!

— Прехапала си си езика?

— А-ха!

— А защо крещеше?

Вместо отговор Лиза отново отвори уста, но навреме премисли и протегна ръка с думите:

— Там. Лежи. Тя.

При това на лицето й бе изписан неподправен ужас. Без да очаква нищо добро, Мариша бавно се обърна и погледна в банята. Най-лошите й подозрения се оправдаха веднага. На пода в банята лежеше жена. Беше облечена в разкошен копринен халат с бронзов цвят, обшит с богата тюркоазна дантела.

Без да се приближи до нея, Мариша вече знаеше, че е мъртва. Жив човек не би лежал съвсем неподвижно в такава неудобна поза. Освен това, около нея се беше разтекла локва с кръв. Омазаните с кръв разкошни рижи коси се бяха разпилели по раменете и халата й с тюркоазена дантела. Стените на банята, покрити с плочки в ръждивокафяв цвят с бели жилки, някак странно хармонираха с лежащото на пода тяло.

Мариша успя да си помисли, че приживе покойната е била дяволски стилна личност, щом даже и в смъртта си е успяла да съхрани подобие на елегантност и добър вкус, когато до нея неочаквано се появи и закрещя Анюта.