Даря Калинина
Супернеудачница (3)

Глава 3

Блондинката живееше в новопостроена сграда със съвременна архитектура. Жилището се видя на Лиза като истински палат. Имаше само три стаи, но направо огромни! Освен това имаше и просторен хол, в който напълно спокойно можеше да се живее. И широка кухня! А банята поразяваше въображението. За първи път в живота си Лиза влизаше в баня с прозорец. След като насапуниса ръцете си под горещата струя вода, тя забеляза колко хубаво виреят тук разкошно цъфтящите орхидеи и ефирната папрат.

Не е за учудване, че Виталик винаги въздишаше с мъка, когато се прибираше в техния двустаен апартамент от хрушчовските времена.

— Заповядай! — блондинката покани Лиза, когато тя излезе от банята. — Нека най-после да се запознаем! Аз се казвам Мариша, а ти?

Лиза също се представи.

— Добре. Сядай, хапни, пийни и се отпусни! А след това ще ми разкажеш какво се е случило с теб и откъде в главата ти са се появили тези нелепи мисли, че си полудяла.

Лиза послушно си взе паста със сладък ванилов крем и отхапа парченце. Ммм… Колко вкусно! Под крема имаше и слой с конфитюр от праскови, а добре изпеченото маслено тесто на кошничката направо се топеше в устата й.

— Яж, яж! Изпий и един чай! Ето ти и коняк. Между другото, знам отличен опит, че конякът много помага в подобни случаи — когато ти се струва, че си превъртял или че целият свят около теб е полудял.

Лиза си пийна и чай, и коняк. И неочаквано за самата нея започна да разказва на Мариша всичко, което й се беше случило в последно време. Тя я слушаше внимателно, без да я прекъсва. И само от време на време й задаваше напълно уместни въпроси, в желанието си да уточни някои неща.

— Значи, мъжът ти си има любовница? — попита тя. — И именно той ти е купил теста, с който си установила, че си бременна? А други роднини имаш ли?

— Не. Нямам си никого.

— А с какво се занимаваш? Извинявай, но не правиш впечатление на голяма богаташка.

Лиза се засмя. Тя — богаташка?!

— Къде ти! И в най-добрите си дни печелех дребни пари. Много съм мудна. Сделките ми вечно се проваляха. А в последно време неприятностите ме засипаха една след друга. Последния месец изкарах пряко сили едва 200 долара.

— Но с мъжа ти живеете заедно в твоето жилище?

— Да, при мен, но това е обикновена хрушчовска панелка. Трудно може да се нарече двустайно. Едната стая е преходна, а втората до нея е толкова тясна, че дори леглото с мъка се побира. Имаме и малък килер.

— Знам ги тези апартаменти. А мъжът ти има ли си собствено жилище?

— Разбира се. Апартамент.

— Голям ли е?

— Тристаен. Две самостоятелни стаи и хол.

— Не е зле — одобри Мариша.

— Само че този апартамент не е свободен. Там живеят неговите родители. Виталик не се разбира много-много с тях.

— Защо така?

— Ами те са простовати хора. Не разбират съвременните претенциозни нововъведения в живота. Винаги му мърморят недоволно, когато се опитва да им обясни, че трябва да се живее нашироко, луксозно, както показват по телевизията и по списанията. А не като тях — никога нищо не изхвърлят, всеки стар парцал преобръщат по няколко пъти, за да го износят докрай и никога нищо ново не купуват.

— Добре, то се знае. Твоят мъж разсъждава съвсем правилно. И все пак, не всички хора имат достатъчно пари, за да живеят нашироко.

— Виталик смята, че всички трябва да се стремим към това.

— Аха. А родителите му не споделят неговите стремежи?

— Не.

— И той ги е напуснал, може да се каже, по идейни съображения?

Лиза потвърди, че точно така е станало. И Мариша продължи да я разпитва.

— Излиза, че мъжът ти те е убедил, че си бременна! А всъщност не е било така?

— Не разбирам, защо му е притрябвало това. А и тестът!

— Какво за теста?

— Тестът наистина показа, че съм бременна.

Мариша поклати глава.

— Не, тестът е показал, че е бременна някаква жена и съвсем не е доказателство, че именно ти си била тази жена.

— Как така?

— Съвсем просто. Какво би му попречило да ти покаже вече готов тест, който си е направила друга жена? Купил е нов тест за теб, а докато ти си се мотала в другата стая, той е подменил резултатите. Би ли могъл да те метне така?

— Но защо?

— Отговори ми, могъл ли е или не?

— Ами… възможно е. Само че… защо му е притрябвало всичко това?

Нейната нова позната замислено притвори очи. А когато отново ги отвори, в тях гореше истински огън. Лиза дори малко се изплаши.

— Защо му е притрябвало ли — тържествено произнесе тя, — сега ние с теб ще се опитаме да разберем това лично от него!

И тя стана.

— Ти къде?

— Как къде? Приготвяй се. Отиваме при мъжа ти.

— Но… но защо?

— Сигурна съм, че целият този спектакъл с твоята мнима бременност е измислен от него.

Лиза поклати недоверчиво глава.

— Едва ли, по-скоро е онази лекарка от „Далила“! Неслучайно физиономията й не ми хареса от самото начало.

— За теб лекарката е съвсем чужд човек. Защо й е да те разиграва, при това толкова грубо?

— Не знам.

— Аз ще ти кажа. Направила го е, защото твоят мъж хубавичко я е помолил. „Помолил“ я е и й е платил много добре, така мисля.

Лиза мълчеше. Всичко, за което говореше новата й позната, звучеше много, много правдоподобно. Да, напоследък мъжът й се държеше странно. Той купи онзи тест за бременност и настоя тя да го направи. След това сам провери резултата. Чак такава загриженост изобщо не беше присъща на неговия характер. Обикновено, ако Виталик се грижеше за някого, то това беше преди всичко за самия себе си. Неговото време, средства и сили не стигаха за Лиза. И винаги беше така. Лиза беше свикнала с равнодушието му. Затова се стъписа, когато той довлече вкъщи теста за бременност.

Освен това, нали именно той настоя Лиза да отиде в „Далила“. Самата тя искаше да си отиде в районната женска консултация. Мъжът й не разреши, макар че в районната им поликлиника прегледът беше безплатен. А за прегледа в „Далила“ им взеха пари, при това солидна сума! Въпреки факта, че трябваше да се плаща, мъжът й настоя тя да отиде именно в „Далила“ и дори я насочи точно при коя лекарка. Лично я заведе до регистратурата, за да се убеди, че тя ще си запише час за преглед именно при посочената от него лекарка.

— Но защо?! — тъжно възкликна Лиза. — Защо му е притрябвало това?

Мариша също не можеше да разбере. От опит знаеше, че подобни игри са свързани с пари. Но тук не миришеше на пари. Друго щеше да е, ако от тази Лиза можеше нещо да получи. Но нали твърдеше, че е бедна като църковна мишка. По нейните думи жилището й не струва пукната пара, а и настрани нищо не е скътала.

Междувременно, Мариша вече стоеше на прага в пълна бойна готовност. Битката за справедливост трябваше да започне още в тази минута. Тя цялата трепереше, предусещайки приближаването на първата схватка с врага.

— Идваш ли с мен или ще си седиш тук, потънала в скръб?

— Идвам.

— Побързай. Разполагам за всичко с четири дни.

— За кое „всичко“?

— За това, да разкрием каква е тази афера, която крие твоят мъж.

— А… а защо четири?

— Защото на петия ден се връща моят собствен мъж.

Мариша не искаше да й обяснява подробно. Макар че за пред себе си добави, че щеше да е добре, когато се върне нейният рижав здравеняк Смайл, Лиза вече да е намерила отговор на своите въпроси. Смайл щеше да бъде много недоволен. Не от факта, че на хоризонта се е появила Лиза с нейните проблеми, а от това, че жена му отново си пъха носа в чуждите работи!

— Надявам се само, че този път ще минем без трупове и други подобни глупости.

Мариша произнесе тези думи като заклинание за пътя, който ги очакваше. Тя не беше пила от коняка, който предложи на Лиза, затова спокойно седна зад волана. И закара внезапно заспалата Лиза до нейния дом цяла и невредима. Алкохолът бе оказал върху Лиза моментално сънотворно въздействие. Момичето сладко придремваше през целия път до дома.

— Недей да спиш! Показвай ми пътя! — от време на време я буташе Мариша. — Къде да завия, наляво или надясно?

Лиза се оказа лош навигатор и все пак двете жени някак си се добраха до блока и паркираха в двора.

— Нашите прозорци светят — забеляза Лиза, поглеждайки към петия етаж. — Значи, мъжът ми си е у дома.

— Много добре. Да вървим.

— И какво да му кажа? — внезапно се изплаши Лиза.

— Няма да ти се наложи да говориш. Аз ще се разправям с него. Ти просто ще стоиш отстрани и ще присъстваш!

Обаче не успяха да влязат веднага. Отначало момичетата дълго и безуспешно се опитваха да отворят вратата с ключовете на Лиза. Напразно! Уж всички ключалки се отключиха, но въпреки това вратата не се отваряше.

— Възможно ли е да е затворено отвътре?

Лиза кимна. За удобство, от вътрешната страна на вратата беше монтирано масивно желязно резе. Още по времето, когато Лиза живееше тук заедно с майка си, за двете жени беше страшничко да излизат на тъмната стълбищна площадка с кофата за боклук, за да я изхвърлят в шахтата. Още по-страшно им беше, когато се връщаха обратно. Знае ли човек кой можеше да изскочи в този момент от асансьора — някой пиян, крадец или престъпник. В такъв момент е ценна всяка секунда. Нямаш време да тършуваш из джобовете си или по рафтчетата във входното антре, за да търсиш забутаните някъде ключове. А желязното резе — щрак! Веднага затваря вратата пред носа на неканения гост и не ти трябва никакъв ключ, за да заключиш отвътре.

Това грубо желязо, стърчащо недодялано на вратата без капка изящество, страшно дразнеше Виталик. Той многократно се промъкваше до вратата с намерение да го махне. Но всеки път Лиза го спираше и заставаше в защита на желязното резе. В края на краищата в тяхната къща само тя изхвърляше боклука. И вечер с кофата за боклук на тъмната площадка излизаше именно тя. Виталик се връщаше много късно от работа, а и изхвърлянето на боклука някак си оскърбяваше неговата естетска натура. Той за нищо на света не би направил подобно нещо. Никога! Не беше го правил дори и в най-романтичните години на съвместния им живот.

— Значи мъжът ти се е заключил отвътре и не иска да ни отвори вратата. Интересно. Често ли прави така?

— Как?

— Ами да се напие и да заспи!

— Виталик въобще не пие!

На практика, ако Лизиният мъж изобщо пиеше, то това бяха само скъпи колекционерски вина или елитен коняк. Той не признаваше нищо по-евтино от петдесет долара бутилката. И когато чуеше, че някой си е купил хубаво вино в трилитрова картонена опаковка само за десет долара, се мръщеше и мърмореше:

— Магарешка пикня със захар!

Но и скъпия алкохол Лизиният мъж едва близваше. На него по-скоро му харесваше самият процес на дегустация. Да седне и да се напие — никога не е имал такава цел и никога не е разбирал защо някои го правят. Сега Лиза беше в затруднено положение. Какво можеше да се е случило с мъжа й? Да е взел сънотворно и да е заспал? Но още не беше толкова късно. Може би току-що се е върнал от работа, почувствал се е зле и си е легнал да спи? И да не се разтревожи от нейното отсъствие? Следвайки логиката на нещата, щом открие, че я няма вкъщи, той е длъжен да загрее телефона на Лиза от звънене или пък да обикаля по улиците и да търси изчезналата си съпруга.

— Нямам понятие какво може да му се е случило — произнесе Лиза с тревога в гласа. — Честна дума, не разбирам.

— Мда… Интересна ситуация.

— Мариша, какво да правим?

— Е, ако не ти е жал, бих предложила…

— Да разбием вратата?!

— Съгласна ли си?

— Щом Виталик е вътре и не отваря, значи му е станало лошо.

— Или пък просто не иска да разговаря с теб.

Лиза не допускаше такъв вариант, но сега се замисли и възмутено възкликна:

— Какво ме интересува какво иска той! Аз искам! И ако трябва да си говорим направо, това е моят дом и аз искам да вляза вътре!

За всеки случай, новите приятелки звъняха и чукаха по вратата още около половин час. Заради вдигналия се шум се появиха съседите и веднага се присъединиха към обсъждането на положението.

— Може би сърцето го е стегнало — предположи една бабка.

— Или е качил кръвно.

— Ама и вие! Толкова млад мъж, откъде у него сърдечни кризи?

— Не говорете така. Сега всички болести се подмладяват. Инфаркт получават и двадесетгодишните.

— Аз мисля, че може да се е подхлъзнал в банята — паднал е и се е ударил. Защо ме гледате така? Наскоро така на една моя приятелка мъжът й си отиде от този свят. Влязъл в банята, подхлъзнал се на мокрия под и директно полетял върху закачалката. След няколко дни ще му изнасяме четиридесет. Жалко за човека. А тази закачалка беше монтирал сам със собствените си ръце. Може да се каже, че сам си е поставил смъртния капан.

Докато слушаше бръщолевенето на добрите си съседи, Лиза ту пребледняваше, ту трепереше, ту конвулсивно се задъхваше. Виждаше се, че от поредния й припадък я дели още съвсем малко време. И Мариша взе единственото правилно решение.

— Лиза, хайде!

Но щом чуха, че Лиза има намерение да разбие вратата, съседите отново започнаха да предлагат варианти.

— Да извикаме чичо Миша от третия етаж.

— Защо чичо Миша? Той има само здрави мускули, но акъл няма. По-добре Фьодор от първия етаж. Той е стругар, може да има и инструменти!

— Какво говорите! Трябва ни професионалист ключар! Първата врата е дървена, а втората — желязна. Кой ще ви я отвори без специални инструменти?

Накрая Лиза се обади в Службата за извънредните ситуации. Наложи се да излъже, че от жилището подозрително мирише на газ. Специалистите дойдоха веднага. Дълго душиха около вратата, за да установят какъв мирис се усеща, хвърляйки подозрителни погледи към изпадналата в несвяст Лиза. Но тя имаше такъв нещастен израз на лицето, че спасителите явно я пожалиха. Нищо не й казаха и пристъпиха към задълженията си.

— Провървя Ви, жилището Ви е на последния етаж. Ще се спуснем от покрива и няма да разбиваме вратата.

Като чу, че нейният последен етаж най-после ще свърши някаква полезна работа, Лиза дори се ободри. Спасителите бързо затропаха по етажите, търсейки ключ от таванския. Намериха ключ. Качиха се на покрива. И след няколко мъчително дълги минути вратата на апартамента на Лиза се отвори отвътре.

Видът на спасителя, стоящ на прага, беше странен. Той не пусна Лиза да влезе вътре. Вместо това се обърна към началника си:

— Капитане, елате за малко.

Капитанът тежко пристъпи навътре, избутвайки Лиза.

— Какво има? — изплаши се тя. — Защо не ме пускат в собственото ми жилище? Какво се е случило?

На Лиза не й се наложи дълго да се опитва да влезе. Двамата спасители се появиха на прага и се втренчиха в младата жена с такова изражение, че на Мариша, която следеше внимателно случващото се, сърцето й замря в лошо предчувствие.

— Коя е собственичката? Вие ли сте? Е, да влезем.

Лиза се вкопчи в ръката на Мариша:

— Ела с мен!

— Коя е тази? Защо да идва с Вас?

— Това е сестра ми — излъга Лиза.

— Никак не си приличате.

— Това е сестра ми — упорито повтори Лиза.

Спасителят не продължи спора.

— А сестра Ви има ли здрави нерви? — вместо отговор иронично полюбопитства той. — Да? Е, тогава влезте и двете.

Тази увертюра, меко казано, ги накара да застанат нащрек. Споглеждайки се, момичетата бързо пристъпиха прага. Въпреки всичко гонеше ги любопитството.

— Елате тук!

Капитанът влезе направо в кухнята и момичетата го последваха. Апартаментчето на Лиза беше толкова тясно, че можеха да минат по коридора към кухнята само в редица един след друг. Първи вървеше капитанът, след него — Лиза, в края на шествието — Мариша. Пред кухнята капитанът неочаквано се спря, при което пое дълбоко въздух, за да глътне големия си корем и да пропусне напред Лиза.

Лиза стеснително се промъкна покрай капитанския корем и застана на прага на кухнята.

— О, майчице! — долетя до Мариша изплашеният й глас. — Виталик! Виталик! Какво е станало с теб?

Мариша нямаше никаква възможност да види какво се е случило с Виталик. Капитанът, с неговия огромен корем и Лиза запречваха цялата врата. Явно Лиза беше истински потресена и непрекъснато повтаряше своето „Виталик! Виталик!“, докато на капитана не му омръзна.

— Какво ще ми кажете, гражданко? — строго попита той Лиза. — Това Вашият мъж ли е?

— Моят е!

— И как да разбирам това, което виждам?

— Не знам.

— Кой му е счупил главата? Вие ли?

От тези думи на Мариша й секна дъхът. Как всичко се обърна на 180 градуса. Излиза, че мъжът на Лиза лежи в кухнята с разбита глава. Да се побъркаш! В този момент Лиза се захласна в ридания.

— Жив ли е? Кажете ми, жив ли е?

— Как ще е жив! — изсумтя капитанът. — От главата му нищо не е останало! Каква сила трябва да имаш, за да разцепиш по такъв начин главата на човек или може би Вие сте стреляли в него?

Капитанът не блестеше нито с много ум, нито с някаква тактичност. Изглежда единственото хубаво нещо у него беше могъщият му корем.

— Не, не съм! — твърдеше изплашената Лиза. — Аз… аз нищо подобно не съм направила! Аз не мога да стрелям!

— Оставете я! — намеси се Мариша. — Защо издевателствате над нея? Нали видяхте, че вратата беше затворена отвътре!

— Видяхме, но човекът не е могъл сам да си разбие тила на главата.

— Вие влязохте в жилището през покрива, а пък убиецът е могъл да излезе по същия начин!

— Така — твърдо произнесе капитанът, — пред нас е налице факт на насилствена смърт. Длъжен съм да извикам следствените органи.

Това и направи. Докато дойдат оперативните работници, Мариша разполагаше с достатъчно време, за да разгледа кухнята и тялото на Лизиния мъж. Помещението не беше голямо — около шест квадрата. Единият крак на убития се намираше под масата за хранене, а другият — до мивката. Разкривеното тяло заемаше цялото свободно пространство на пода в кухнята, така че практически нямаше откъде да се мине.

Главата на мъжа беше в плачевно състояние. Мариша забеляза, че ръбът на масата, също беше изцапан с кръв. Спасителите не бяха обърнали внимание на това, защото масата беше покрита с шарена покривка и кръвта не можеше да се различи на фона на яркия цветен десен. И още една интересна подробност: плотът на масата не беше направен от дърво, а от изкуствен камък. Наистина красиво, но както се оказва, далеч не безопасно.

Нямаше никакво съмнение в това, че падайки, мъжът на Лиза се е ударил в плота на масата. Камъкът под покривката също се оказа изпоцапан с кръв.

— Недей да плачеш! Явно, никой не го е убивал.

— Така ли?

— Изглежда мъжът ти сам си е треснал главата. Виждаш ли?

Лиза кимна.

— Защо изобщо сте покрили този красив плот с покривка?

— Аз я…

— Какво ти?

— Аз сложих покривката. Виталик настояваше масата да е гола, да не се покрива, но плотът е толкова студен! Беше много неприятно да го докосвам с голи лакти, затова сложих покривка.

— Добре — кимна Мариша. — Правилно си постъпила. При това тя продължаваше да шари с очи из кухнята и внезапно вниманието й бе привлечено от малък предмет на пода. — А това какво е?

Оказа се продълговата женска шнола за коса. Личеше си, че не е от евтините. Гладкият метал бе инкрустиран с плетеница от тънки сребристи нишки с вградени зелени камъчета от малахит. Камъните явно са били сортирани и подбирани внимателно, преди да се използват, защото създаваха невероятно интересен фон за красивата рисунка от орнаменти върху тях.

— Интересно нещо. Твоя ли е?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Аз никога не съм имала такава шнола. Сигурна съм.

Шнолата се намираше под десния крак на убития. Как ли е попаднала там? Тази шнола предизвикваше у Мариша глухо раздразнение. Без нея всичко изглеждаше толкова просто и ясно. Лизиният мъж е паднал върху каменния плот на масата, ударил си е главата и е умрял. А сега в работата се намесваше тази чужда женска шнола. Откъде се е взела?

— Може мъжът ти да я е намерил някъде.

— Къде?

— На улицата.

— Виталик никога нищо не взимаше от улицата!

— Но шнолата е много красива. Може поне веднъж да е престъпил своите железни принципи.

Лиза не се съгласи.

— Не. По-скоро си мисля, че тук е била онази жена.

— Коя?

— Ами, Наташа. Тя ми звъня по телефона, нали ти разказах за нея.

— Ааа… Любовницата на мъжа ти. Е, какво пък, напълно е възможно това да е нейната шнола.

Лиза отново се замисли.

— Навярно — промълви тя, — са се скарали.

— Твоят Виталик и неговата Наташа?

— Да. Скарали са се, тя го е бутнала и той е паднал. Ударил си е главата и е умрял.

— А за какво са се скарали?

— Вероятно, жената е искала Виталик да ме напусне, а той не се е съгласил. Тя се е ядосала и го е убила.

Тази версия се стори на Мариша направо изсмукана от пръстите. Но ако от това на Лиза щеше да й стане по-леко, нека да си мисли, че смъртта на съпруга й е дело на ръцете на неговата любовница, която той е възнамерявал да разкара.

За всеки случай Мариша още малко поогледа кухнята. Не откри повече нищо интересно. Само пръстите на ръката на загиналия стискаха парче хартия. Без да се надява на успех, Мариша внимателно дръпна подаващото се крайче и хартията неочаквано лесно излезе.

— Какво имаме тук? Лиза?

Лиза погледна скъсания лист, който Мариша сложи върху масата.

— Буквите са на латиница.

— Виждам, а какво е написано?

— Аз знам само английски и малко немски на училищно ниво. А това е някакъв друг език.

Мариша кимна. Тя също знаеше английски и немски. Интересно съвпадение. Езикът върху късчето хартия й приличаше на испански или португалски, но от тези езици Мариша нямаше никакво понятие. Затова и не можа да разбере за какво се говори в писмото или в бележката, която мъжът на Лиза е държал в ръката си в момента на своята смърт.

— Мъжът ти имал ли е познати в чужбина?

— Ами… вероятно е имал, но аз не знам.

— Имам предвид такива, които редовно са му изпращали писма. Имал ли е такива?

— Не. Такива нямаше.

— А получавал ли е въобще писма от чужбина?

Не, подобно нещо Лиза не си спомняше.

— Хм, странно, много странно. Откъде се е взела тази бележка, че и на испански?

— Майната й, зарежи тази бележка! — възкликна Лиза. — Няма значение що за хартийка е това! И така знам кой е убил Виталик.

— И кой?

— Онази жена. Наташа!

— Да бе, взела, че го убила — усъмни се Мариша.

— Все едно, тя е била тук! Това е нейната шнола. Тя звъня по телефона, значи знае нашия номер. И адреса ни също знае!

Според Мариша, това не беше достатъчно условие, за да се предяви на мистериозната Наташа обвинение в убийство. Но Лиза се беше запънала като магаре на мост.

— Тя е! — твърдеше нещастната вдовица. — Тя е била тук! И е докарала Виталик до смърт!

— Твоят мъж е умрял не от разрив на сърцето, а от счупена глава.

В този момент пристигнаха оперативните работници, с което сложиха край на увлекателната дискусия между приятелките. Ченгетата започнаха детайлно да оглеждат кухнята и трупа, и жените се преместиха в голямата стая. Впрочем, тя можеше да бъде наречена „голяма“, само ако се сравняваше с втората съвсем мъничка стая. Но и тук нямаше особено място къде да се разположат.

След огледа на местопрестъплението дойде ред за разпит на вдовицата и главните свидетели.

Милицията се интересуваше къде и как е прекарала Лиза последните няколко часа. Съдебният лекар вече бе определил, че смъртта на мъжа й е настъпила между 4 и 6 часа след обяд на същия ден. Точно в 4 часа привечер жените бяха в травматологията, опитвайки се да разберат от какво страда Лиза, така че тя имаше отлично алиби. Първо инцидентът с колата, после травматологията, а след това разговорът й с Мариша у тях. Нейната визита при новата й позната можеше да потвърди съседката на Мариша, която момичетата срещнаха около пет и половина, качвайки се по стълбите.

— Много добре — промърмори следователят, но с държанието си показа, че алибито на Лиза ще бъде проверено щателно отначало докрай.

След това й зададоха още много въпроси. Основно за това къде е работил покойният, с какво се е занимавал в свободното си време? Имал ли е врагове? Лиза откровено отговаряше на всички питания. Но нищо интересно не можа да им каже. Не, нейният мъж нямаше врагове. Само любовница. Впрочем, последното Лиза благоразумно премълча.

— Как мислите, сам ли е паднал? — попита тя с треперещ глас оперативния, когато той се измори и млъкна.

— Скъпа госпожо, подът в кухнята Ви е дяволски хлъзгав — осъдително произнесе той и добави: — И защо сте сложили такива гладки теракотени плочки?

— Не съм аз. Мъжът ми ги избра. Той смяташе, че блясъкът на кахления под е много шик.

— Може и така да е. Само че за да се движиш по такъв под, ти трябват гумени ботуши. Иначе — лошо…

— Мъжът ми си имаше чехли с гумени подметки.

— Но сега е с други, с някаква кожена подметка. Специално погледнахме.

Лиза не можа да повярва и отиде лично да провери.

— Това не са неговите чехли — категорично заяви тя, когато се върна.

— Как така не са негови? Те са на краката му, значи са негови!

За Лиза това не беше еднозначно.

— Аз не съм му подарявала тези чехли — прошепна тя, обръщайки се към Мариша. — А и Виталик сам никога не би си купил такива.

— И защо?

— Защото те са… те са съвсем прости…

Мариша повдигна рамене. Изглежда Лизиният мъж наистина е бил човек със сложен характер, щом и чехлите му е трябвало да бъдат по някакъв начин необикновени.

— Сигурна съм, че тези чехли му ги е донесла онази гадина! — агресивно възкликна Лиза.

— Коя гадина?

— Наташа! Домъкнала му е тези чехли, за да ги носи и да си спомня за нея! Виталик беше тактичен човек. Разбира се, той не е могъл да каже на своята любовница, че чехлите не му харесват. Обул ги е, а когато тя си е тръгнала, е отишъл в кухнята и… се е подхлъзнал на тях!

Честно казано и тази версия беше абсурдна и глупава. Като се започне с това, защо й е на тайнствената Наташа да носи чехли на своя любовник в жилището на неговата жена, ако същият този любовник в най-близко бъдеще е щял да се премести под нейния покрив? По-логично щеше да бъде да му купи такъв подарък и да го остави при себе си. Да дочака, така да се каже, тържествения момент, когато нейният любим ще пристъпи прага на тяхното съвместно оттук нататък „гнездо“, а после да му поднесе своя подарък за добре дошъл.

Е добре, да предположим, че тази Наташа е видяла чехлите на някоя витрина и те толкова много са я грабнали (с вида си или с цената си, това не е толкова важно), че тя ги е купила веднага. И понеже се е намирала недалеч от жилището на любовника си, смело е отишла при него и му ги е връчила. И не се е притеснявала от появяването на законната му съпруга, която едва ли би разбрала акта на този подарък?!

Какво излиза? Или чехлите са се появили от нечии други ръце, или Наташа е била много добре осведомена за това, че законната му съпруга скоро няма да се появи вкъщи. Затова и толкова смело се е домъкнала в дома на съперницата си. Или пък Наташа съвсем съзнателно е провокирала скандал, надявайки се, че в този случай мъжът на Лиза най-после ще избере нея и ще зареже жена си.

Мариша чу гласа на Лиза, която фанатично шепнеше:

— Искам да я видя! Искам да й кажа! Искам да я погледна в очите!

— Кого искаш да видиш?

— Нея!

— Наташа? И какво ще й кажеш?

— Ооо? — високо изви глас Лиза. — Повярвай ми, ще намеря какво да кажа на тази особа! Първо, ще й кажа, че да ходиш на лов за чужди мъже е подло! Второ… второ ще я обвиня право в лицето, че тя е убила мъжа ми! Със своите… със своите чехли!

И Лиза се разплака горчиво. От вдигналия се шум дотичаха оперативните, но след като разбраха, че този емоционален израз на скръб е единствено заради чифт чехли на краката на покойния, многозначително се спогледаха и тихичко се измъкнаха. Известно време Мариша се опитваше сама да се справи с нестихващия поток от скръб, който се изливаше от Лиза, но бързо разбра, че това не е по силите й. Лиза ридаеше все по-нещастно и печално.

Извикаха лекар, който направи на Лиза инжекция с успокоително и каза, че скоро ще заспи. За обещаване — обеща го! Но какво от това! Лиза не спираше да плаче и явно нямаше никакво намерение да заспива. Изглежда вече добре си беше отспала от успокоителните инжекции, докато е била в „Далила“. Мариша не понасяше чужди сълзи и сега от сърцето й направо капеше кръв, като гледаше горкото момиче. Оставаше й един последен вариант — да уйдиса на акъла на безутешната вдовица.

— Добре — произнесе Мариша, като постави ръка върху тресящата се от плач глава на Лиза. — Ако от това ще ти стане по-леко, ще посетим тази Наташа.

— Оо! — повдигна към нея разплаканото си лице Лиза. — Благодаря ти!

— Няма за какво.

— Само да знаеш, колко съм ти благодарна! Ние двете хубавичко ще я подредим! Нека да знае…

— Имаш ли някаква идея, как да намерим тази особа? — прекъсна я Мариша.

— Ами… всъщност тя ми се обади.

— И какво?

— Звънна на домашния телефон, а той запаметява номерата, които са ни търсили.

— Значи телефонът на тази Наташа се е изписал и запаметил?

— Аха.

И Лиза се пресегна към невзрачната сива кутийка, в която влизаха кабелите на домашния телефон.

— На външен вид нищо и никакъв, но затова пък работи чудесно — поясни тя. — Виталик не харесваше този апарат. През цялото време упорстваше да го сменим с по-нов и по-стилен.

Уви, съвременните все по-скъпи и натруфени машинарийки невинаги успяваха да записват подред всички обаждания. А това изделие на някакви самоуки занаятчии работеше безотказно, изписвайки на дисплея си отровно червените цифрички още след втория сигнал.

— Може да запаметява до десет позвънявания — поясни Лиза и най-после се прозя. — Така-а, да видим. Аха, последни са ми звънели Льоша и Верунчик.

— Кой е този Льоша?

— Льоша ми е колега от бившата работа.

— Същият, на когото ти си предала своите клиенти и всичките си сделки?

— Да.

— А коя е Верунчик?

— Верунчик е леля ми.

— Леля ти? И ти я наричаш просто — Верунчик?!

— Да! А защо да не я наричам така, ние с нея сме като сестри.

Самата Мариша се обръщаше към своята леля по-официално — със Серафима Илинична. Е, понякога я наричаше лельо Серафима или пък лельо Фима. Но за някакви си умалителни като Фимка, Фимулка или даже Фимочка и дума не можеше да става! Такава безцеремонна фамилиарност и през ум не й беше минавала.

— Добре, Верунчик, та Верунчик — измърмори тя.

В края на краищата всеки дом си имаше свои правила. Щом на Лиза й се иска да нарича леля си Верунчик, нека си я нарича така. Какво я засяга това Мариша?

— Сигурно двете с леля ти сте много близки — подметна тя.

— Не, не много. Леля ми е особен човек. Художничка е.

— Наистина? Има ли изложби, излага ли картините си?

— Ммм… не, не си спомням. А и нейните работи… те са, как да се изразя по-меко, те са по-скоро любителски.

Казано с други думи, платната на нейната леля не се ползваха дори и с нещо поне малко напомнящо на успех.

— Но въпреки това, Верунчик смята, че с нищо друго не може да се занимава. Живописта — това е нейният живот и тя плюе на всички, които не я разбират.

— Да оставим твоята леля на мира — реши Мариша.

— Добре. Само че… странно.

— Кое е странното?

— Верунчик никога не ми звъни на домашния телефон.

— Защо?

— Не иска да разговаря с Виталик.

— Той да не би да е критикувал картините й?

— Не е там работата — смръщи се Лиза, като с видимо усилие сдържа поредната прозявка. Най-после започна да й действа поставеното сънотворно. — Много са тези, които я критикуват, но на Верунчик не й пука. Не, тя не харесваше Виталик… Всъщност, не знам защо не го харесваше. Просто не го харесваше — и това е! Затова тя по всякакъв начин избягваше общуването с него и винаги ме търсеше по мобилния, а след това аз веднага й се обаждах от домашния, ако Виталик не беше наоколо.

Независимо от сложните взаимоотношения между роднините в малкото семейство на Лиза, Мариша сметна, че по-нататъшното обсъждане на темата за Верунчик можеше да почака. Трябваше да изпратят ченгетата. Любезните съдебни лекари отдавна бяха избавили младата вдовица от тялото на мъжа й.

След като всички си тръгнаха, жилището стана по-просторно.

— Ама че работа! — възхитено възкликна Мариша, когато откри, че свободно може да отиде до входната врата и също така безпрепятствено да се върне назад, без да се налага да заобикаля, да се провира или натъква на някого.

Спомни си стар виц:

„Имало едно време един беден, много беден човек. Живеел в ужасна теснотия, в малка колиба, заедно с жена си, трите си отрочета и своите престарели родители. Всички те се тъпчели един върху друг и буквално ненавиждали теснотията, в която живеели. След един задушен ден в обкръжението на своето семейство, бедният човек се обърнал към Бога и се помолил:

— Господи! Направи нещо, за да живеем нормално!

И колкото и да е странно, Господ му отговорил така:

— Виждам колко ти е тежко и знам как да помогна на твоята мъка.

— Как?

— Прибери в дома си коня и кравата с теленцето.

Човекът се учудил, но послушал съвета и ги прибрал в колибата. Изминали се няколко седмици, но по-добре не ставало. Отново се помолил човекът и отново чул отговор:

— Прибери вътре и свинята с прасенцата, и всички останали животинки.

Човекът вече бил останал без сили, но и този път приел съвета безропотно. Не само че не станало по-добре, ами станало още по-зле. И когато разбрал, че или трябва да се обеси или да избяга от дома си, той за трети път се обърнал към Господа:

— Господи, направи нещо. Загиваме от теснотия.

— Премести обратно животните — коня в конюшнята, кравата с теленцето и свинята с малките в обора и кочината.

Човекът го направил и след като останал в колибата само със семейството си, радостно известил Господа:

— Благодаря ти за чудото, Господи! Колко хубаво ни стана у дома! Колко просторно!“

Така стана и у Лиза. Когато Мариша влезе в апартамента й, беше сигурна, че по-тясна от тази хралупа не е виждала досега. Но след като мотаещите се напред-назад ченгета, съдебни лекари, спасители и свидетели, включително и лежащият на пода в кухнята труп на Виталик, напуснаха помещенията, квартирата на Лиза вече не изглеждаше толкова тясна на Мариша. Съвсем сносно жилище. Напълно достатъчно за двама души, че и отгоре.

Лиза продължаваше да каканиже за Верунчик и нейното позвъняване. Едновременно с това тя така започна да се прозява, че думите й буквално потъваха в прозевките й.

— Ти по-добре поспи — посъветва я Мариша.

— Нали виждаш, че не мога.

— Можеш!

— Страх ме е.

— Ако искаш, ще остана при теб.

Лиза се зарадва на предложението.

— Можеш ли да го направиш, наистина?

— Мога. У дома никой не ме чака. На практика още няколко дни съм съвсем свободна. Ще остана да пренощувам тук, ако така ще ти е по-леко и ще си по-спокойна.

— Значително! — въздъхна Лиза, а очите й вече се затваряха. — Значително по-леко. Ти даже не си представяш… — но не успя да довърши изречението. Очите на бедната Лиза окончателно се слепиха, главата й падна върху възглавницата и тя заспа.

Мариша я зави с едно меко одеяло от пухкава вълна и отиде в съседната стая. Макар че днес тя самата имаше къде-къде по-малко преживявания в сравнение с Лиза, тя също имаше нужда от почивка.