Мария Барет
Любовно проклятие (8)

Глава осма

Филип се протегна и запали нощната лампа. Навън едва бе започнало да се зазорява.

— Будна ли си? — той седна на леглото.

— Не — Сузана се изтърколи към своята част и закри очите си с ръка. — Още не.

Филип се усмихна.

— Шест и половина е. А това е твоят будилник — наведе се и я целуна по бузата, когато тя отвори очи.

— О, Боже, наистина ли?

Филип пусна крака от леглото и се протегна за цигарите.

— Ще сложа чайника — каза той и се отправи към кухнята.

Сузана се надигна, разтърка очи и се загледа в него, докато той напускаше гол спалнята. Знаеше, че е време да става и да тръгва, но не искаше да го приеме. Изобщо не биваше да е тук, защото това бе много рисковано. Чувстваше се напрегната и нещастна.

— Не трябваше да идвам — каза тя, когато Филип се върна и взе панталоните си от стола. — Трябваше да остана в къщата, защото Мичъл ще разбере. Знам, че ще разбере. Беше грешка!

Филип облече бельото си и се приближи до леглото.

— Сузана, стига вече! Започваш да ставаш същинска параноичка! Не беше грешка — наведе се и целуна вдлъбнатината на врата й. — Имах нужда от теб снощи. Не бих могъл да остана сам в апартамента на Бертрам. Трябваше да се сбогуваме както трябва!

Той плъзна устни към гърдите й и тя затаи дъх.

— Филип, моля те, недей! Трябва да се облека и да тръгвам!

Филип се отдръпна.

— Добре.

Като се извърна рязко, той се дооблече, нахлузвайки закопчаната си наполовина риза презглава, и сложи вратовръзката си, която бе натъпкана в джоба на сакото.

— В колко часа ще дойде шофьорът? — занимаваше се с копчетата на ръкавите си и не я погледна. Не че наистина го интересуваше — не искаше да знае нищо за другата страна на живота й, но чувстваше, че трябва да попита. Опитваше се да подхване незначителен разговор, за да прикрие отчаянието, което бе обхванало и двамата.

Сузи се измъкна от леглото и се протегна към халата си.

— В седем и половина — отговори. — Но Маргарет идва тук в седем. Ще донесе някакви документи, които трябва да предам на Мичъл.

— Разбирам — Филип улови погледа й в огледалото. Извърна се и я прегърна. Притисна я до себе си и вдъхна аромата й — аромата на техния секс, на парфюма й и на всичко онова, което го изпълваше с копнеж. — Боже мой! Обичам те, Сузи! Не мога да понеса мисълта да живея без теб!

Тя се притисна към него. Пръстите й се впиха в раменете му и тялото й изведнъж му се стори много крехко, но едновременно с това и много силно. Не можеше да си представи, че би могъл да живее без нея.

— Какво смяташ да правиш? — прошепна тя.

Мъжът се отдръпна и я погледна в очите.

— Не знам… Но ще измисля нещо, обещавам ти!

Сузи кимна и се отдалечи от него. Не му вярваше и той го знаеше. Отиде до леглото и оправи покривката само за да спечели малко време.

— По-добре да тръгвам — преметнал сакото си през рамо, Филип тръгна към вратата.

— Не е необходимо — погледна го Сузи.

— Да, необходимо е. Не бих искал да бъда тук, когато си тръгнеш. Искам да запомня апартамента, когато си в него — видя как лицето на Сузи помръкна и затвори очи. Когато ги отвори отново, тя се беше стегнала и го гледаше с пребледняло лице. — Ще ми се обадиш ли, когато се върнеш? Просто за да се уверя, че всичко е наред? Ще запиша телефона на Бертрам в бележника ти.

Тя кимна и той се обърна.

— Филип?

— Да?

Не знаеше какво да каже. Искаше само да го погледне, за да съхрани образа му дълбоко в паметта си.

— Пази се.

Той се усмихна:

— Ти също.

И без да каже нищо повече, той напусна апартамента. Тя чу как входната врата хлопна, след това настана тишина и като се отпусна върху леглото, се отдаде на скръбта си.

Когато излезе сред студения утринен въздух, Филип вдигна яката на сакото си и се запита какво, по дяволите, щеше да прави. Беше прекалено рано, за да се заеме с нещо полезно, и прекалено късно, за да се върне отново в леглото. Чувстваше се ужасно и мисълта за самотата му и необходимостта да се оправя без Сузи го изпълваше с отчаяние. Реши да се разходи. Като се насочи към Хайд Парк, той сви към Хайд Парк Корнър, а подметките на обувките му скърцаха остро по тротоара в ранната утрин.

 

 

Джейн напусна апартамента на Куинс Стрийт малко след седем. Носеше столче, сгъваем триножник и кутията си с акварели, наред с огромната препасана през рамо чанта, която съдържаше термос с кафе и няколко приготвени предишната вечер сандвичи — любимите й яйца с бекон. Когато се насочи към Серпентината, тя вече бе избрала предварително гледката, която щеше да рисува, и сега се оглеждаше за нея. Вървеше бързо, защото сутрешната мъгла я караше да трепери и тя пожела да бе взела и шала си заедно с шапката. Докато вървеше, разкършваше рамене и тропаше с крака, за да се стопли, тананикайки ужасно фалшиво: „Не пускайте дъщеря си на сцената, мисис Уортингтън“.

 

 

Филип седна на пейката и се загледа в патиците във водата. Внезапно усетил студа, той се загърна плътно със сакото си, скри лице в ръцете си и затвори очи. Чувстваше се ужасно. Заслушан в пустата тишина около себе си, която се нарушаваше само от крясъците на птиците, той мислеше за Сузи, за топлината на тялото й до неговото и осъзнаваше, че никога преди не се бе чувствал толкова унил и самотен. Наведе се напред, склони глава и точно тогава Джейн го забеляза.

Като зави покрай Албърт Мемориъл, Джейн прекоси набързо парка, отправи се към мястото, което бе избрала, и тръгна към пейката, която имаше намерение да използва. Мина покрай групата дървета и с мокри от росата крака се спря до самия край на езерото. Пейката беше заета. Порови из чантата за очилата си, сложи ги и се загледа от двадесетина метра разстояние към натрапника. Не можеше да види ясно лицето му, но по фигурата му личеше, че е много потиснат. Цъкна раздразнено с език и кривна покрай езерото, търсейки друго подходящо място, без да изпуска от очи мъжа, за да разбере дали няма намерение да си тръгва. В този момент Филип вдигна лице.

Няколко секунди двамата се взираха един в друг, опитвайки се да се разпознаят, след това Джейн се досети кой беше той и му се усмихна.

— Здравейте! Хммм… Джейн Бенет — каза тя. — Не се ли запознахме снощи?

Свали шапката си, разтърси глава и косите й се разпиляха върху раменете.

— Да, спомням си — Филип се изправи, когато тя се приближи до пейката. — Мина ли главоболието?

— Изчезна като по чудо още на път към вкъщи. Не е ли странно?

Той се усмихна:

— Много странно — като седна отново, той прокара ръка през лицето си и погледна към Джейн. — Е, какво правите в Хайд Парк в седем часа сутринта, Джейн Бенет?

Погледна към нещата, които беше донесла.

— Рисувам — отвърна тя. — Акварели за Дружеството на акварелистите в Уест Къмъртън. Изучавам земята и небето.

— Много интересно.

— Съвсем не — Джейн вдигна рамене. — Всъщност е доста глупаво. Веднъж в седмицата чета лекции на група хора, чиято средна възраст е седемдесет години, и ако някой остане буден до края, считам вечерта за много успешна.

Филип отново се усмихна и се изправи.

— Е, в такъв случай считам, че трябва да ви оставя — каза той. Сложи ръце в джобовете си и огледа парка.

Джейн погледна бледото му лице, което изглеждаше много тъжно въпреки усмивката, и каза:

— Искате ли малко кафе? Имам цял термос.

Той отново я погледна.

— Изглеждате така, като че ли чаша кафе ще ви се отрази добре.

Тя се намръщи и бръчката между очите й я правеше да изглежда изпълнена със съчувствие. Това се хареса на Филип и малко го стопли.

— Да — отговори той. — Чаша кафе ще ми се отрази чудесно.

Седна отново на пейката, а Джейн бръкна в чантата и извади голям термос и пакет със сандвичи.

— Ето — каза, като му подаваше увития във фолио пакет. — Бекон с яйца. Ако това не успее да ви развесели, нищо друго не би могло.

Без изобщо да е гладен, той пое пакета, разтвори го и се загледа в сандвичите.

— Вие не искате ли един?

— Още не. Ще запазя своя за по-късно. А вие давайте, яжте!

Джейн наля кафе и му го подаде, Филип отхапа от бекона с яйцата.

— Хммм.

— Обикновено става точно така — изкоментира Джейн, докато Филип се зае с втория сандвич. — Мислиш си, че не си гладен, но след първата хапка си готов да изпразниш целия пакет.

Той я погледна с пълна уста, след това сведе поглед.

— Винаги ли сте права? — запита той, без да престава да дъвче.

— Боже мой, не! Но когато греша, не казвам на никого! — отпусна се на пети и го погледна. След това внезапно каза: — Има ли нещо, за което бихте искали да поговорим?

Филип спря да дъвче.

— Не! — отсече рязко и заби поглед в скута си. Едва я познаваше. За коя, по дяволите, се мислеше тя?

Когато отново вдигна очи, Джейн продължаваше да го наблюдава.

— Просто изглеждате много мрачен. А понякога помага да си поговориш с някого — вдигна рамене и се изправи. След това се наведе и вдигна капачката на термоса. — Свършихте ли?

— Да — Филип погледна към остатъците от сандвичите, след това неочаквано промени решението си. — Искам да кажа, още не. Има ли достатъчно кафе за още една чаша?

Лицето на Джейн се отпусна и той се усмихна.

— Мисля, че да — отвърна тя. Той се отмести, за да й направи място и тя седна до него на пейката, като му наливаше още кафе в малката пластмасова капачка на термоса.

— Джейн?

Тя спря и се обърна към него.

— Какво бихте направили, ако мислите, че може да изгубите единственото нещо, което има значение за вас? — той извърна поглед, защото не искаше тя да забележи болката в очите му.

За момент Джейн остана мълчалива.

— Не знам — честно отговори тя и след малко добави: — Мисля, че ако то наистина означава толкова много за мен, вероятно бих направила всичко възможно, за да го запазя.

Филип бързо я погледна.

— Всичко?

— Да. Струва ми се, бих направила всичко — усмихна се с доста тъжна, както се стори на Филип, усмивка. — Въпреки че никога не съм изпадала в подобно положение. Искам да кажа, че никога не съм имала нещо или някого, който да означава за мен повече от всичко останало.

Филип се протегна и хвана ръката й. Беше необичайно откровено признание и той изпита уважение към нея заради куража й.

— Благодаря ви, Джейн — каза той.

— Боже мой! — засмя се засрамено тя. — И за какво?

И като освободи ръката си, се изправи, взе чантата си от земята и я постави на пейката между тях.

— Най-добре ще е да започвам — каза тя и извади боите си, преди това място да се пренасели с американски туристи.

Филип също се изправи, изтръска останалите капки кафе, зави капачката на термоса и подаде на Джейн останалите сандвичи. След това сложи ръце в джобовете си.

— Някой ден трябва да отидем да пийнем по нещо — каза повече от учтивост, отколкото от желание да го сторят. Джейн кимна, напълно наясно с това. — Благодаря ви за кафето, Джейн.

Тя се обърна към него и му се усмихна:

— Удоволствието беше изцяло мое, Филип.

— Благодаря ви също и за… — но Джейн вече бе сложила шапката си и се бе заела да разполага статива си, така че той не си направи труда да довърши изречението. — Довиждане, мис Джейн Бенет.

Жената вдигна очи към него. Той със сигурност беше най-красивият мъж, когото беше виждала.

— Довиждане, майор Филип Милс — каза. И докато го наблюдаваше да се отдалечава, тя въздъхна едновременно със съжаление и облекчение и се зае с акварелите си.

 

 

По-късно същата сутрин, докато Джейн довършваше първата си рисунка, Филип тръгна към апартамента на Бертрам, като извървя пеша целия път от Хайд Парк. Включи отоплението, разтвори завесите във всекидневната и отвори малкото горно прозорче, за да влезе свеж въздух. След това отиде в малката кухня, за да си направи кафе. Изпълнен с надежда, порови из хладилника, но не успя да намери нищо друго, освен половин лимон и бутилка тъмна бира. Ако нямаше уговорена среща за обяд в Кенсингтън Палас, щеше да се поддаде на изкушението да пренебрегне кафето и да си отвори бирата.

Напълни чайника, пусна газта и го сложи да заври, докато тършуваше из шкафовете за кафето и захарта. Никога преди не му се беше налагало да се занимава с подобни неща. В апартамента на Гросвенър Скуеър икономката на Сузи се грижеше за всички домакински нужди, дори му купуваше любимата паста за зъби. Най-после намери металната кутия и гребна от нея една чаена лъжичка екстракт, за да си направи кафе. Отнесе го в спалнята, седна върху малкото двойно легло, на което имаше само едно одеяло, и мрачно се загледа в багажа си. Той се състоеше от шест куфара и четири кашона — неестествено количество вещи, които беше вдигнал от дома на Сузи. Ако искаше да остане в апартамента на Бертрам, трябваше да подбере само най-необходимото. Това беше потискаща мисъл.

Забеляза чантата с тоалетните си принадлежности и реши, че първото нещо, което трябваше да направи, бе да си вземе душ и да се преоблече за обяда, след това да потърси ръчния си куфар. Това беше първата му среща с дука след завръщането му от Индия в Обединеното кралство и той бе длъжен да уведоми Едуард и обкръжението му за подробностите около работата му в Байджур. Стана, остави отвратителното кафе на страничната масичка, порови из багажа, с който се беше върнал от Индия, и намери куфара, в който бяха подредени ризите и вратовръзките му. След това отиде в банята и разопакова тоалетните си принадлежности.

Двадесет минути по-късно, потънал до брада във водата, Филип слушаше радио, размишлявайки върху думите на Джейн, и за първи път от няколко дни насам се почувства по-добре. Апартаментът на Бертрам не беше като този на Гросвенър Скуеър, но беше удобен и щеше да му свърши работа за известно време. Но това, което повдигна духа му, беше именно разговорът с Джейн, защото донякъде изясняваше нещата. Не че в думите на Джейн имаше нещо кой знае колко мъдро, но тя бе казала нещо, за което той знаеше, че е истина. Бе произнесла думи, върху които той бе размишлявал, и когато го беше чул от нея, те му бяха прозвучали по-истински и съвсем осъществими. Все още не знаеше отговора и не виждаше никакъв начин, но беше сигурен, че ще го намери.

Като пусна крана с пръстите на крака си, Филип остави ваната да се напълни още малко, потопи се изцяло в нея, след това се изправи и се подсуши с една от сивите твърди кърпи на Бертрам. Навлече халата, погледна през прозореца към небето и изпрати въздушна целувка на Сузи някъде по пътя й към Малага. Отиде в спалнята да се облече. Беше единадесет и половина и след час трябваше да бъде на обяда.

 

 

Филип слезе от таксито пред Кенсингтън Палас, подаде банкнота на шофьора и му каза да задържи рестото. Приближи се към дежурния полицай, който го провери, и се отправи към кабинета на дука, оправяйки пътьом вратовръзката си.

— Здравейте, Филип! — сър Дейвид Пулинг, аташето на дука, го очакваше и двамата си стиснаха ръцете. — Как сте? Как е в Байджур?

— Много добре, Дейвид, благодаря. Вие как сте?

— Много добре, много добре!

— А Лора?

— И тя е добре. Затънала е до ушите сред комитети, училища и деца — той се засмя. — Хаосът на семейния живот!

— Мога да си представя! — любезно се засмя и Филип.

— Филип, ще обядваме в апартамента на Едуард днес — каза сър Дейвид и го поведе към дъното на коридора. Отстъпи назад и Филип мина пред него, докато той затваряше вратите след тях. — Ще бъдем само ние — продължи сър Дейвид, докато вървяха към личния апартамент на дука.

— Разбирам — Филип се опита да прикрие изненадата си. Не беше очаквал подобно нещо.

— Обяд за трима — засмя се сър Дейвид. — Вървете, Филип. Едуард ни очаква.

— Чудесно! — Филип прочисти гърлото си й изкриви устни в подходяща усмивка, щом влезе в апартамента на дука.

— Филип! — Едуард се показа откъм всекидневната, като чу вратата да се отваря. — Много се радвам да ви видя! Как сте? Изглеждате чудесно!

Дукът се приближи и стисна ръката на Филип.

— Здравейте, сър! Много съм добре, благодаря ви.

— Чудесно! Великолепен тен! — той се засмя сърдечно и Филип малко се отпусна. — Надявам се, че сте свършили и някаква работа там, а не сте прекарвали дните си само в излежаване край басейна на Вики и в игри на поло!

Филип се усмихна.

— Наистина имах много интересна среща на поло с махараджата, сър.

— Аха! Нали ви казах, Дейвид? — той отново се засмя. — Влезте, Филип. Нека да изпием по едно питие — погледна часовника си. — Ако си спомням точно, в индийското висше общество в дванадесет и половина вече щяхте да сте на второто си уиски със сода! — поведе ги към всекидневната и направи знак на Филип да седне. — Джин? Или уиски?

— Джин с тоник, моля.

— Добре. Вие, Дейвид?

— Същото, ако обичате.

Дукът поръча питиетата и седна на дивана срещу Филип. Стаята бе обзаведена с тапицирани в кремаво златист брокат мебели и докато го наблюдаваше, Филип забеляза, че те бяха подбрани така, че да хармонират съвършено с него. Той изглеждаше съвсем на мястото си сред тях.

— Филип, повиках ви тук днес, защото има няколко неща, които бих желал да обсъдя с вас, в това число и напредъка ви по отношение осигуряване сигурността на сватбата на махараджата — Филип кимна, а дукът изчака, докато сервират напитките. След това вдигна чашата си. — Но това не е основната причина, поради която прекъснах вашата и тази на Дейвид отпуска.

Докато отпиваше от своята чаша, Филип усети как предишното напрежение започва да се връща.

— Филип, простете прямотата ми, но мисля, че трябва да преминем към основната цел на този обяд направо. Не бих желал да губим време, като се отклоняваме от въпроса.

Филип изрази съгласието си и стисна здраво чашата в ръце.

— Добре — дукът хвърли бърз поглед към Дейвид и започна: — Филип, тази седмица бях информиран за оставката на един много важен член на моето обкръжение и естествено съм много разочарован и потиснат.

Филип кимна.

— Не бих сгрешил, ако кажа, че това беше изненада за всички нас, нали, Дейвид?

— Да. Беше съвсем неочаквано.

— Да. Неочаквано е най-точната дума. Става въпрос за моя личен секретар, лорд Балфонт, който подава оставка — дукът пресуши питието си и направи знак да му донесат друго. Разклати леда в чашата си. — Ужасната болест, от която страда съпругата му, му пречи да продължава да ми засвидетелства своята лоялност. Съвсем естествено неговото място е до нея.

— Да, точно така — Филип усети как нещо се стегна в гърдите му.

— Така че аз съм принуден да му потърся заместник. Не веднага, разбира се, но в един разумен срок и ми хрумна, че този път трябва да избера някой по-млад, някой по-… — той се усмихна. — … по-енергичен! По-жизнен!

Филип не беше сигурен в гласа си, за да си позволи да каже нещо. Стисна чашата си и кимна, наблюдавайки сър Дейвид с края на окото си.

— Бъкингамският дворец започва все повече и повече да се съобразява с общественото мнение, Филип — намеси се сър Дейвид. — А обществеността, от своя страна, проявява все по-голям интерес към кралското семейство и то трябва да се погрижи за репутацията си. Някой млад човек със съпруга и семейство би подхождал идеално на Едуард. Това би спомогнало да се отслаби натискът.

Двамата мъже кимнаха едновременно и Филип отпи от питието си. Дотук бе успял да схване, че неженен мъж не би бил подходящ, защото това само би усилило плъзналите вече слухове за личния живот на дука.

— Разбира се, само ограничен брой хора са подходящи за тази длъжност — продължи сър Дейвид. — Очевидно да намерим надежден човек, който е вече женен, е повече, отколкото можем да очакваме. И все пак за в бъдеще това може да се окаже необходимо.

Той остави чашата си на масата и погледна дука.

— Филип, аз съм много доволен от работата ви през последните две години. Много съм доволен и от репутацията ви сред нашите кръгове. През последните няколко дни обсъдихме въпроса с моите съветници и ако сте съгласен, Филип, бих ви предложил длъжността личен секретар, когато лорд Балфонт се оттегли в края на годината — той погледна към лицето на Филип и видя изписаната там изненада. — Разбира се, има много неща, за които искате да ме попитате и които трябва да обсъдим. Струва ми се, че това малко ви изненада?

— Да, да, така е, сър… — Филип се изкашля. — Наистина не знам какво да кажа.

— Е, засега не казвайте нищо, Филип — прекъсна го сър Дейвид. — Хайде да отидем да обядваме и междувременно да обсъдим проблема. Убеден съм, че ви измъчват множество въпроси.

Филип остави чашата на масата и здраво стисна ръце в скута си, за да не треперят. Естествено по-високата длъжност в двореца бе това, към което винаги се беше стремил — амбицията на живота му. Но сега, когато такава кариера му се предлагаше на неговата възраст, той седеше онемял! Прочисти гърлото си.

— Споменахте, че лорд Балфонт ще се оттегли в края на годината.

— Точно така. Естествено очаквам от вас да завършите работата си в Индия, а след това да уредите личните си дела, Филип — дукът млъкна и погледна сър Дейвид.

— Семейният апартамент тук, в двореца Кенсингтън, ще бъде готов за вас, да кажем… на първи декември. Какво ще кажете? — каза сър Дейвид.

Филип пое дълбоко дъх и кимна.

— Чудесно! В такъв случай да вървим да обядваме — дукът тръгна напред. — Защо не продължим този разговор на масата?

Тримата мъже влязоха в трапезарията, вратите се затвориха зад тях и подробностите относно кралското назначение бяха обсъдени строго поверително.

 

 

В четири часа следобед Филип стоеше на тротоара пред „Хародс“ и гледаше отражението си в плоското стъкло на витрината. Бе напуснал двореца в три и цял час се беше разхождал из градините на Кенсингтън, в Хайд Парк и до Серпентината, за да провери дали Джейн не рисуваше още там.

В крайна сметка се беше озовал в Найтсбридж и унило се оглеждаше във витрината, желаейки от все сърце да може да види Сузи или поне някого, с когото би могъл да сподели невероятната си новина.

Стегна връзката и приглади назад косата си. Едуард беше прав — тенът му беше превъзходен.

— Едуард — безмълвно раздвижи устни той.

Беше на малко име с дука и навярно щеше да премине на малки имена и с останалите членове на кралското семейство, след като получи назначението си. Като получи назначението си! Работата беше вече негова, Филип не можеше да допусне друга вероятност. Подробностите му се изплъзваха: женитбата, съпругата и семейството — всичко това му се струваше маловажно и бе погълнато от ентусиазма му. Неочаквано нададе вик и една възрастна жена възкликна възмутено. Той вдигна рамене и влезе в магазина. Искаше да си купи нещо, за да отпразнува днешния ден. Проправи си път през тълпата и се запъти към отделението за мъже. Щеше да си купи нов костюм, може би бельо или спортно сако, а защо не и шлифер от „Бърберис“? Спря се пред дългата редица вълнени блейзери, прокара пръсти по плата и тогава забеляза помощник-продавачката.

— Джейн! — извика той високо.

— Извинете, сър, мога ли да ви помогна с нещо? — усмихна му се тя.

— Не, ъъъ… Не, благодаря.

Внезапно взе решение. Искаше да празнува, но не със сако — и без това вече имаше достатъчно дрехи. Нуждаеше се от превъзходна вечеря, от бутилка много скъпо вино и приятна компания. „Ще се обадя на Джейн“, помисли си той. Тя бе най-подходящият избор. На кого другиго би могъл да позвъни в събота следобед и да очаква, че ще бъде свободен за вечерта?

 

 

Джейн слезе от асансьора и свали шапката и палтото си, преди да се върне за багажа. Следобед времето се беше стоплило значително и тя се потеше, натоварена с принадлежностите си. Стовари всичко пред входната врата на апартамента, натисна звънеца и се върна до асансьора, за да донесе чантата, стола и триножника. След като беше рисувала целия ден, тя се чувстваше уморена и сега те й се струваха по-тежки, отколкото сутринта. Останала почти без дъх, тя вдигна мрачно поглед, когато Клеър се втурна към нея и започна да дърпа чантата от ръцете й.

— Джейн! Търсят те по телефона! — рамото й видимо се смъкна под тежестта на чантата. — По-живо, Джени! Побързай!

— Мен ли търсят?

— Даааа! Разбира се, че теб! Тичай!

— О! — Джейн остави нещата си и тръгна навътре, но се спря до вратата и погледна към сестра си, която изглеждаше много развълнувана. — Добре ли си, Клеър?

Клеър махна нетърпеливо с ръка:

— Даааа! Върви, Джени!

Джейн сви рамене и отиде да се обади. Телефонът се намираше във всекидневната. Отпусна се в едно кресло и притисна слушалката с рамо.

— О, здравейте, Филип! — възкликна тя и погледна намръщено към Клеър, която бързаше след нея. — Чудесно, благодаря. Да, да, така мисля. Убедена съм, че членовете на Дружеството на акварелистите ще бъдат много доволни, ако останат будни достатъчно дълго, за да могат да разгледат и трите.

Клеър дочу смеха на Филип от другия край на линията, докато преподреждаше снимките върху бюрото, и се усмихна окуражително на сестра си. Джейн разтриваше краката си, забеляза, че Клеър се промъква по-близо и премести слушалката от другата страна. Коленете я боляха от дългото седене върху неудобния стол и тя нямаше търпение да се отпусне във ваната.

— Не, не, не съм планирала нищо… Да, разбирам. Поздравления! Много любезно от ваша страна, Филип, но съвсем откровено смятам, че не бих могла тази вечер — Джейн извърна поглед от лицето на Клеър, която чупеше пръсти и клатеше глава. — Да, свободна съм, но… Във вашия клуб? Зная го, да, но… Бихте ли изчакали така за момент, Филип?

Ненадейно Джейн прекъсна разговора. Постави ръка върху слушалката и се обърна към сестра си:

— За Бога, Клеър, изчезвай оттук! Ако искам да изляза с Филип Милс, сигурна съм, че бих могла да взема решението си сама, без твоята помощ!

— Но, Джейн, не можеш да му откажеш!… Не можеш…

Джейн избута с ръка сестра си навън от стаята.

— Мога да правя каквото си поискам — изръмжа тя и затръшва вратата. След това каза отново в слушалката колкото се може по-спокойно: — Извинете ме, Филип.

От другия край Филип отново се засмя.

— Клеър е права. Не можете да ми откажете — каза той.

Джейн пламна от смущение.

— Боже мой, аз…

— Вижте, защо не я пуснете отново в стаята и не й кажете, че ще дойда да ви взема с такси в седем часа. Ако се уговорим да се срещнем направо в клуба, вие може да се измъкнете!

Джейн бе много объркана. Все още имаше възможност да му откаже, но бе изгубила борбеността си.

— Добре — каза тя. — Благодаря ви. Ще бъда готова в седем.

— Значи до седем!

— Да. Довиждане, Филип — Джейн погледна към Клеър, която отново се беше промъкнала в стаята, и каза: — Ще дойде да ме вземе в седем часа с такси. Предложили му някакво повишение и той търси някого, с когото да го отпразнува.

— И ти се обажда на теб? — Клеър притисна ръце към гърдите си. — Той иска да празнува с теб, Джейн! О, не мога да повярвам!

— Ами тогава недей! — измърмори Джейн и тръгна към вратата. — Иска да празнува с някого, Клеър, това е всичко. Не бих могла да си представя, че в четири следобед може да намери някой балама, който да се окаже свободен!

 

 

Все още беше ранна пролет и нощният въздух беше студен. Докато Джейн и Филип чакаха такси пред хотел „Савой“, тя загърна плътно палтото си върху роклята, която й бе заела Клеър, и потрепери.

— Добре ли сте, Джейн? Не бихте ли желали да изчакате вътре? Ще ви извикам, щом спра такси.

Джейн се усмихна:

— Не, Филип, благодаря. Чувствам се много добре.

Той хвана лакътя й и двамата заслизаха по стълбите към портиера.

— Такси, сър?

— Да, моля.

Няколко минути стояха мълчаливо.

— И вие ли си тръгвате?

Двамата се обърнаха и видяха един стар приятел на бащата на Джейн да върви към тях, прегърнал през рамо жена си. Бяха се срещнали с полковник и мисис Грейвс в ресторанта.

— Да, Монти, тръгваме си.

— Хареса ли ви вечерята?

— Беше превъзходна.

— Чудесно, чудесно! — той се засмя сърдечно и съпругата му извъртя очи към Джейн.

— Хайде, скъпи! — каза тя. — Вече отнехме достатъчно от времето на Джейн и майор Милс тази вечер.

— Ооо, глупости! Глупости!

Джейн се засмя, когато съпругата на Монти започна да го тегли за ръката, след това се наведе и я целуна по бузата.

— Радвам се да видя, че изглеждаш толкова добре, мила Джейн. Ние си тръгваме. Хайде, Монти! — извика тя към мъжа си, който бе повел разговор с Филип. — Ще се приберем пеша. Надявам се свежият въздух да те поотрезви малко.

Монти отново се разсмя и стисна ръката на Филип.

— Любов, чест и покорство! — добродушно каза той. — Струва ми се, че сме насочили всичко това в погрешна насока — целуна Джейн. — Лека нощ, Джени, мила. Предай най-добрите ми пожелания на родителите си.

— Благодаря ти, Монти, ще им предам. Лека нощ, Сибил! — извика Джейн. Съпругата на полковника махна с ръка и двамата се отправиха към Сгранд.

— Каква чудесна двойка! — обърна се Филип към Джейн и вдигна яката на палтото й. — Стари приятели на семейството ви, нали?

— Да — Джейн пламна, защото той продължаваше да държи реверите на палтото й.

— Радвам се, че се запознах с тях — каза той.

— Приятно ми е да го чуя.

Той говореше сериозно, но Джейн не му повярва. За Филип вечерята в „Савой“ — ресторант, в който никога не би се осмелил да доведе Сузана — и възможността да се среща и разговаря с хората, без да се притеснява кой какво щял да каже, беше освежителна промяна.

— Наистина се забавлявах тази вечер — каза той. — Благодаря ви.

Джейн го погледна.

— Аз също — отвърна тя, дори сега учудена, че това беше истина, Филип беше приятен компаньон и дори да е била втората или даже третата в списъка му за тази вечер, тя не го беше почувствала.

— Мога ли да ви видя пак?

Джейн извърна поглед, Филип беше много привлекателен, но тя вече бе изгубила прекалено време във флиртове и приятелства, които не бяха довели до нищо.

— Бихме могли да посетим Бритиш Мюзиъм — добави Филип. — Ще ви покажа някои неща, които са дарени от моето семейство.

— Искате да кажете, да ви дам възможност да се поперчите.

Филип се засмя:

— Е, добре де, така е. Моля ви, елате и ми дайте възможност цял следобед да се хваля с това колко влиятелно е било семейството ми в Индия.

— Е, съгласна съм! — засмя се и Джейн. — Без друго тази седмица сме във ваканция и няма какво да правя.

Между другото, размишляваше тя, какво би променило още едно приятелство в бездруго дългия й списък? Поне нямаше да храни никакви илюзии по отношение на Филип. Между тях не би могло да съществува нищо повече от приятелство. Мъж като него никога не би намерил нищо у нея.

— Благодаря ви, ще дойда с удоволствие — каза тя по-сериозно.

— Във вторник?

— Добре, във вторник. Значи — решено!

В този момент пред тях спря едно черно такси и портиерът отвори вратата за Джейн.

— Към Кенсингтън, Куинс Гейт, а след това към Челси — нареди Филип на шофьора.

Джейн се обърна:

— О, не си правете труда да ме изпращате до Кенсингтън, Филип! Моля ви! Мога да се прибера сама. Наистина! — усмихна се. — Вземете друго такси и си отидете направо вкъщи.

— Сигурна ли сте?

Това наистина беше много разумно, но малко жени биха го предложили.

— Разбира се, че съм сигурна! — Джейн затвори вратата и спусна стъклото. — Лека нощ, Филип. Благодаря ви за чудесната вечер!

Без да се опита да я целуне, той отстъпи крачка назад и се усмихна.

— Лека нощ, Джейн. Удоволствието беше изцяло мое.

Удари с юмрук по покрива на таксито и го проследи с поглед, докато Джейн, махайки му, изчезна от очите му.