Мария Барет
Любовно проклятие (3)

Глава трета

Беше се стъмнило, когато полковник Милс пое обратно към Морапур. С него имаше десет войници и трима офицери от Шеста драгунска гвардия — това беше всичко, което командването в Меерут можеше да отдели. Пътуването беше продължително и тежко. Полковникът усещаше гадене дълбоко в стомаха си от гледката на опустошение, на която бе станал свидетел в Меерут, и беше уплашен от опасността, която застрашаваше собствения му лагер. Беше шокиран и засрамен от неорганизирания и безполезен отпор на по-старшите офицери в Меерут. Изглежда, командването, независимо от неколкократните предупреждения, бе заварено неподготвено за това, което току-що се беше случило, и нямаше понятие как да постъпи.

С всяка измината миля по пътя към Морапур полковникът изпитваше все по-засилващо се чувство на отчаяние от виденията, които преминаваха през съзнанието му. Горещият прашен пейзаж свидетелстваше за бунта и бе осеян навсякъде с овъглените останки на карета или труп на заклано магаре, от който вече бе започнало да се разнася зловоние, а задушаващата жега гъмжеше от мухи.

Най-после пристигнаха в Морапур. Докато прекосяваше притихналия самотен град към границата на лагера, групата забави ход и продължи в мрачна, угнетяваща тишина. И на Морапур не му се беше разминало.

Полковникът слезе от коня и неколцина от мъжете го последваха. Хвана повода и преглътна яростта, която се надигаше в гърлото му. Когато се наведе да вдигне една окървавена дамска пантофка, той видя, че в нея все още бе обут кракът, отрязан до глезена. Зад него в тишината отекна неприятният шум, предизвикан от един повръщащ войник, и той затвори очи.

— Боже! Мили Боже! — прошепна той. Продължи напред, преминавайки през цялата касапница като през мъгла. Следваше главния път на лагера, който водеше към неговата къща. За миг тялото му застина. Къщата изглеждаше непокътната. Пусна юздата и се втурна напред. — Слуга! — извика той. — Алиция! Алиция!

Но докато тичаше, кракът му се натъкна на нещо, той се препъна и почти загуби равновесие. Погледна надолу към пътя и тогава я видя. Отпусна се на колене и зарови лице в ръцете си. Но не издаде нито звук. Бе познал ръката на Алиция — там все още стоеше пръстенът, който й бе подарил за рождения й ден.

По-късно, въпреки че полковник Милс не би могъл да каже кога точно, след като ужасната работа по събирането на това, което бе останало от обезобразените тела, и изкопаването на гробовете за тях беше приключила, земята се разтресе от мощен трус и цялото небе за миг бе заляно от бяла светлина, която веднага премина в яркооранжева. Складовете за боеприпаси в Делхи бяха взривени от британските сили, за да не попаднат в ръцете на враговете и трусът от експлозията бе усетен на мили наоколо.

Малката група прислужници, които бяха останали в лагера, прекъснаха пищейки заниманията си и се скупчиха заедно, като виеха и се молеха. Неколцина от войниците изпуснаха инструментите си, а един се препъна и изгуби равновесие.

— Какво, по дяволите, беше това? — полковник Милс се обливаше в пот, която се смесваше на дълги бразди с кървавите петна по униформата му. Обърна се към един прислужник и го ритна силно в гърба: — Ставай, човече! Ставай, казах!

— Дойде откъм Делхи! — извика един от младите офицери. Неговата униформа също бе окървавена. Прокара ръка по челото си и по кожата му останаха следи от пот, мръсотия и кръв.

Полковникът извърна поглед, неспособен да понесе подобна гледка.

— Един Господ знае какво става там — продължи офицерът. Внезапно той погледна през рамото на полковника и гласът му замря. Забеляза фигура на жена, загърната презглава с европейски шал. — Какво, по дяволите…

Той хвърли лопатата и се затича.

Полковникът се извърна рязко.

— Боже мой! Алиция! — той бе познал коприната и за миг замръзна невярващ. След това се втурна след младия мъж към дома си.

Бавачката изпълзя изпод къщата, уплашена от силния земен трус, и се запрепъва под угасващата дневна светлина, премигвайки няколко секунди поради продължителния престой на тъмно. Все още бе загърната с шала на мемсахиб и притискаше бебето до гърдите си, като отчаяно се опитваше да го накара да замълчи, приглушавайки сърцераздирателния му плач с прегръдката си. Тя издаваше само тихи мъчителни ридания, очите й бяха пълни с паника и ужасено се оглеждаха наоколо в очакване на нещо зловещо.

Пръв до нея стигна младият офицер. Той я сграбчи за рамото, спря я и дръпна шала от главата й. Сега вече можеше да види, че тя не бе онази, за която я бе помислил, и разочарованието му премина в гняв.

— Какво, по дяволите, значи това? — той хвана ръба на фината френска материя и го раздра. — Исусе Христе! Ти, нагла… — и вдигна ръка да я удари.

— Остави я! — полковник Милс се спря задъхан на няколко крачки. Когато осъзна коя беше тази жена, той усети толкова силна болка, че трябваше да се превие на две, за да я превъзмогне. Вдигна поглед към младия офицер и каза бавно: — Това е бавачката на мисис Милс.

Изправи се, направи усилие да запази самообладание и си пое дълбоко въздух. Най-после се приближи до тях.

— Можете да ни оставите, майор — каза той. Без да погледне прислужницата, протегна ръце и взе детето. — Казах, оставете ни!

Детето се стресна от силния му глас. Младият офицер се отдалечи.

Понесъл детето, полковник Милс се отправи към къщата, последван от риданията на бавачката. Носеше го тромаво, неумело, изцяло отдаден на скръбта си, и то започна да плаче — слаб вик срещу мъртвата тишина, която бе обгърнала всичко.

Беше вече тъмно, когато полковник Милс най-после излезе от къщата. Бавачката бе влязла и бе отнесла детето, за да го нахрани и подсуши, но той не беше забелязал. Дълго бе седял сред зловещата тишина посред ужасяващия хаос, който сганта бе оставила след себе си, и се бе взирал с празни очи към това, което бе останало от градината — любимата градина на Алиция. Не се бе опитвал да намери някаква логика — знаеше много за хората и войната, за да се опитва да го стори, но бе търсил някого, когото да обвини за всичко. В своята подредена военна мисъл той бе убеден, че съществува нещо или някой, който носи цялата отговорност. Нищо не се случваше просто така — събитията се предизвикваха. И през цялото време, докато бе седял, полковник Милс бе насочвал мъката и гнева си към един-единствен факт и само към един човек, когото смяташе за виновника, който му бе нужен. С изопачената си от болка и скръб логика, той обвиняваше Индраджит Раи.

Сега разбираше, че безредиците в Морапур бяха назрявали отдавна. Нима синът на Раи не бе споменал нещо подобно? Какво бе казал? Че обстановката е неприемлива? Той трябва да е знаел, размишляваше полковник Милс, сигурно е имал някаква представа! А ако той е знаел, тогава и баща му е бил осведомен, а може би дори е стоял зад цялата история! Усмихващите се благородни индийци с техните приеми и европейски сандвичи — всичко е било заблуда, за да приспят англичаните с фалшиво усещане за сигурност. Но този парвеню — синът, не можеше да си мълчи! Не бе могъл да държи проклетата си варварска уста затворена, нали? Полковник Милс се изправи за първи път от няколко часа с изтръпнали и схванати от дългото седене крака и закрачи из стаята. Всичко бе започнало да си идва на мястото: посещението на Нанда, приемът и онази сцена. Сега всичко изглеждаше съвсем ясно и той се зачуди как, по дяволите, не го беше разбрал по-рано? Докато крачеше, размишляваше трескаво. Нанда вероятно бе надушил нещо, защото работеше за махараджата, а Раи беше негов личен бижутер. Ами ако Раи бе планирал нещо подобно в продължение на години и бе видял своя шанс в бунта на войниците? Той би могъл да ръководи всичко, би могъл да разбута гнездото на стършелите и да подстрекава, към каквото си пожелае в такава атмосфера.

Полковникът се изправи на стълбите на опустошения си дом и се загледа в светлината на фенерите около лагера — фенерите, които осветяваха пътя, за да бъдат погребани мъртвите. Сграбчи перилата, защото главата му се завъртя, и се олюля несигурно, замаян от гняв и изтощение.

— Исусе Христе! Този човек ще си плати! Господ ми е свидетел, че ще ми плати за участието си във всичко това — прошепна той през зъби.

Плачът на детето наруши тишината и го накара да изтръпне от болка. Плачеше неговият син. Хенри Реджиналд Милс плачеше за своята майка.

— Капитане! — извика полковник Милс към дежурния офицер, който копаеше един гроб. Младият мъж застана мирно и изтри потта от очите си, но от това погледът му не се проясни. Бяха работили цял ден в убийствената жега и всичко бе започнало да се смесва в каша от пот, мръсотия и кръв.

— Да, полковник! — той извърна поглед, не желаейки да погледне по-старшия в очите. Бе погребал останките на жена му. Как би могъл да погледне горкия човек в лицето след това?

— Капитане, искам да отидете в Морапур. Там има хора, които са отговорни за размириците днес, и аз искам да ги доведете за разпит.

Капитанът преглътна и адамовата му ябълка нервно се раздвижи от неудобство.

— Сър, смятам, че трябва да опитаме да приключим с това до довечера, ако е възможно. Аз…

— Дадох ви заповед, капитане! Не ме интересува какво мислите! — прекъсна го полковникът, като вирна брада и изправи рамене. — Трябва да бъде раздадено правосъдие и ние ще се погрижим за това. Двамата, които имам предвид, са от едно и също семейство — Раи. Имат ателие в града и къща по пътя към Деег. Искам да ми ги доведете довечера.

— Да, сър! — капитанът заби лопатата здраво в земята и я остави там. Отправи се към малка група войници, които все още копаеха, и им даде нарежданията си. Само Господ знаеше какво бе намислил полковникът, но той нямаше право да го разпитва. Надяваше се, че няма да им създаде никакви проблеми. Бедният, със сигурност не беше на себе си от скръб и докато бе командващ, последното нещо, от което имаха нужда в момента, бяха нови проблеми.

— Това са британски войници, мастър! Елате бързо! Моля ви, отвън има войници!

Индраджит Раи бързо прекоси коридора откъм спалнята, която делеше със съпругата си, и пристегна памучната курта, която бе облякъл набързо. Главното помещение на къщата беше тъмно и прислужникът стоеше с лампа до вратата. Чу шум от стаята на Джагат и извика на сина си:

— Джагат! Всичко е наред. Моля те, върни се обратно в леглото. Сигурен съм, че няма нищо сериозно — като взе лампата от прислужника, той се поспря за момент, за да се пооправи, и отвори вратата.

— Индраджит Раи?

— Да, аз съм Раи. Какво желаете? — Индраджит примигна бързо срещу блясъка на фенерите, но успя само да различи няколко неясни силуета зад офицера.

— Индраджит Раи, тук съм, за да арестувам вас и сина ви. Ще дойдете с мен в щаба на британската армия за разпит — младият капитан говореше с равен глас и се взираше в една точка над главата на стоящия срещу него мъж. Беше много нервен, но не можеше да си позволи да го покаже. Ако неволно проявиш подобна слабост, лукавите индийци веднага се възползваха от това. Никога не бе имал доверие в тях и нямаше никакво намерение да започва да им вярва сега. — Синът ви вкъщи ли е? Кажете на слугата да му предаде, че го чакаме.

Индраджит Раи направи крачка назад и потърси опора в стената.

— Но моля ви… Не разбирам. Моля, трябва да има някаква грешка! Какво бихте могли да искате… — по горната му устна изби пот и той погледна към офицера.

— Арестувам и двамата още в този момент — прекъсна го капитанът и продължи да гледа над главата на арестанта си.

— Бихте могли да информирате домашните си.

— Но аз…

Двама от войниците пристъпиха напред иззад капитана и Индраджит Раи се върна в къщата. Той не можеше да повярва, че всичко това се случваше. Беше невъзможно! Трябваше да има някакво недоразумение. Краката му се подкосиха.

— Татко? Тате? — Джагат се приближи бързо й пое тежестта на баща си точно навреме. Помогна му да седне на стола и погледна към малката група войници на верандата. Мрачните мъже с изцапани с кръв униформи стояха заплашително в светлината на фенерите. Той преглътна с усилие и погледна баща си. — Какво има, татко? Какво се е случило? Какво искат тези хора?

Индраджит Раи се улови за гърдите и пое дълбоко въздух, за да облекчи болката в тях.

— Това са британски войници, Джагат. Дошли са да ни арестуват.

— Не! Не може да бъде! Защо? Какво сме направили? — Джагат се изправи. Отмести поглед към войниците, след това отново погледна баща си и упорито настоя: — Не могат да направят това. Татко, те не могат просто да ни арестуват. Повикай прислугата. Не могат просто да ни отведат!

Гласът на Джагат се извиси от обзелата го паника и офицерът отвън се размърда неспокойно. Той не можеше да дочуе разговора, но долови тона и това бе започнало дяволски да го изнервя.

— Побързайте там горе! — извика той. — Не бих желал да пращам хората си да ви изведат!

Джагат се извърна гневно:

— Само се опитай! Проклятие! — той се провикна към слугата на хинди, за да го накара да доведе останалата прислуга:

— Върви! Веднага! И им кажи бързо да дойдат тук с тояги!

— Джагат, недей! — възпротиви се Индраджит Раи и слугата веднага спря. Той се изправи и оправи дрехите си. — Това е недоразумение, Джагат. Ще разговаряме с полковника по този въпрос. Това е грешка. Ще видиш. Ела!

Индраджит се извърна към вратата. Събитията в Меерут и Морапур през последния ден го бяха поразили и сломили — той никога не беше виждал толкова насилие и омраза у сънародниците си. Беше се чувствал безпомощен и уплашен за съдбата на собственото си семейство и бе принуден да наблюдава засрамен и разгневен изтреблението на толкова невинни хора. Целият свят тънеше в хаос и това бе само още една част от него.

— Ела, Джагат! — нареди той. Младежът вдигна очи към него, без да знае какво да каже или да направи. — Съобщете на мисис Раи, че ние ще се върнем веднага щом недоразумението се изясни — Индраджит положи ръка на рамото на прислужника си и добави тихо на хинди: — Грижете се за нея. Джагат?

Джагат за последен път изгледа продължително баща си. За разлика от човека, когото обичаше и уважаваше, той нямаше доверие в английското правосъдие. Погледна назад към осветения коридор и видя фигурата на майка си, която ги наблюдаваше.

— Да, татко — отвърна той и двамата заедно напуснаха къщата.