Мария Барет
Любовно проклятие (26)

Глава двадесет и шеста

Инди протегна ръце към гърба си, изви се надясно с присвити рамене и най-после успя да хване ципа. Дръпна го силно и разкопча задната част на роклята си.

— Господи! Слава Богу! — издърпа ръкавите, пусна роклята на пода, прекрачи я и се наведе да я вдигне.

— Щом продължаваш да носиш рокля от ученическите си години, нищо чудно, че вече ти е доста отесняла, Инди.

— Ха, отесняла! Не мога да вдигна ръцете си в нея!

Мери се засмя и поклати глава:

— Ето! — вдигна дългата черна рокля, закопча отново ципа й и я сложи на закачалка, докато Инди нахлузваше избелелите си дънки и старата риза. Навлече вълнения си джемпър, взе роклята си от Мери и я напъха в чантата.

— Направо вкъщи ли си отиваш, Мери?

Приятелката й бе преметнала старателно увитата си в найлон рокля през рамо и наблюдаваше Инди с раздразнение.

— Да — отговори тя, цъкна с език и се обърна към закачалката с палтата. Нямаше представа как Инду можеше да пее на концертите с измачкана рокля, без никакъв грим и с коса, всяка къдрица, от която си имаше свое мнение. Мери закачи роклята си на стойката, облече палтото си, внимателно закопча всички копчета и здраво завърза колана около кръста си. След това откачи роклята си, приглади я и отново я метна през рамо. — Значи ще се видим на репетицията в сряда, нали?

Инди кимна. Опитваше се да разреше с гребен косата си и вдигна бързо поглед:

— Аха, ще се видим тогава. Приятен уикенд, Мери!

Мери се усмихна:

— Благодаря ти, Инди. И на теб.

И като остави Инди последна в съблекалнята, както винаги, тя излезе през задната врата на сцената сред свежия нощен въздух.

Инди извика „лека нощ“ на вратаря Фред, открехна вратата и разтвори чадъра си, преди да излезе под дъжда. Издърпа ръкавите на пуловера си и потрепери от студения влажен въздух. Насочи се към главната улица, като прескачаше локвите и си тананикаше мелодията, която беше пяла тази вечер.

— Ало! Ей! Ало!

Викът идваше зад нея и тя се обърна.

— Ало! Да, да, вие! Чакайте!

Беше стигнала до ъгъла на главната улица, когато забеляза някаква фигура да бърза към нея от другата страна. Тя присви очи и се запита дали да я пренебрегне, но беше твърде късно. Младият мъж беше доста пъргав и успя да стигне до нея, преди да вземе решението си.

— Здравейте! Помислих, че съм ви изпуснал! Разбирате ли, очаквах ви пред друга врата, но като не излязохте, попитах дали няма и други изходи. Насочиха ме насам и успях да ви настигна тъкмо навреме. Голям късмет, а?

Той стоеше пред нея, останал без дъх, с мокро от дъжда лице, а къдравата му руса коса бе осеяна с капчици, които блестяха на светлината на уличните лампи. Бръкна в джоба на дъждобрана си и извади повехнала роза, завързана с копринена панделка.

— За вас — от един почитател.

Инди взе цветето, изчерви се и извърна лице. Не знаеше какво да каже.

— Вече трети път ви слушам — продължи младият мъж. — Мисля, че пеете великолепно. Бих могъл да различа гласа ви сред всички останали. Вие сте съвършен контраалт, нали?

— Съвсем не съвършен — усмихна се Инди.

— О, сигурен съм! Нали ви казах, че бих могъл да го различа от останалите! Наистина мисля, че е съвършен.

Инди не можа да се въздържи и се засмя:

— Много любезно от ваша страна, но вие очевидно не сте специалист.

Младият човек се усмихна.

— Съвсем отскоро започнах да посещавам концерти — обясни той. — Посещавам курс, за да изуча класическата музика. Смешен ли ви изглеждам?

Инди протегна ръка и докосна рамото му.

— Не, съвсем не! Всеки трябва да започне отнякъде. Мисля, че е чудесно, че проявявате интерес към това!

— Предполагам, вие знаете всичко за класическата музика.

Инди се разсмя отново:

— Знам какво пея, но това е всичко — вдъхна нежното ухание на цветето. — А розите са нещо, за което знам почти всичко.

Сега се засмя той:

— Розите ли?

— Да. Отглеждам рози заедно с дядо ми у дома в Съсекс. Често участваме в различни конкурси и дори печелим някои. Ние… — Инди замълча. Младият мъж се взираше в нея и я караше да се чувства неловко. — Е, аз трябва да вървя. Стана късно и може да изпусна последния влак.

Младият човек тръсна глава, сякаш излизаше от транс.

— Извинете ме. Бях се загледал във вас, нали?

— Да — Инди Избегна очите му и погледна към главната улица.

— Нямах такова намерение, но вие сте толкова красива…

Инди се обърна към него. Познаваше доста мъже от колежа по медицина, знаеше всичките им хитрости и как да се справя с тях, но у мъжа пред нея имаше нещо странно честно, много наивно и умоляващо. Тя му се усмихна и когато той се засмя в отговор, около очите му се образуваха ситни бръчици, а на бузите му се появиха трапчинки. Това беше момчешка усмивка, безхитростна и много приятна.

— Следващия уикенд ще пеете ли на фестивала в Уестминстър Аби? — Инди кимна. — Бихте ли искали да изпиете едно кафе с мен преди представлението?

Тя се поколеба. Никога, никога не бе ходила на среща.

— Не зная. Аз…

— Би било чудесно, ако се съгласите. Бихте могли да ми разкажете нещо за ариите, които ще изпълните — той я гледаше въпросително. — За мен би било много полезно.

Най-накрая Инди се усмихна.

— Е, добре тогава — съгласи се.

Той се засмя.

— Какво ще кажете да се срещнем отвън?

— Да, само че по-рано, защото винаги ми е необходимо доста време, за да се подготвя за представлението.

— В колко часа?

— Шест?

— Чудесно! Значи — в шест — той сложи ръце в джобовете на дъждобрана си. — Благодаря ви, Инду. Ще очаквам с нетърпение срещата ни.

Инди го погледна озадачено.

— Откъде знаете името ми?

Той повдигна рамене.

— Нали ви казах, че съм ваш почитател.

Мъжът погледна към улицата, забеляза свободно такси и като скочи от бордюра, махна с ръка, за да го спре.

— В противен случай ще изпуснете влака — обърна се към нея той. — На коя гара?

— Виктория.

— Към гара Виктория, приятел — каза той на шофьора и му подаде банкнота от десет лири. — Задръж рестото.

— Моля ви, недейте! — запротестира Инди. — Мога да отида и с метрото!

— Късно е — вдигна рамене той. — Не искам да изпуснете влака си.

Отвори вратата и махна на Инди да се качи.

— Наистина не беше необходимо — измърмори тя, докато се настаняваше, и свали стъклото на прозореца.

— Не, но исках — той затвори вратата. — Ще се видим другата събота, нали?

Тя се усмихна:

— Да, до събота!

Младият мъж отстъпи назад и й махна с ръка.

— Чакайте! — внезапно извика Инди и се наклони през прозореца. — Аз дори не знам името ви!

Младежът се засмя.

— Джими Стоун! — извика той в момента, в който таксито потегли. — Джими Александър Стоун!

И като сложи отново ръцете си в джобовете, той се обърна и тръгна надолу по улицата.

 

 

Джон чу входната врата да се отваря, вдигна списанието и разсеяно плъзна поглед по страниците му. Чу как Инди хвърли нещата си на пода, след това отвори скърцащата врата и надникна в стаята.

— Здрасти, дядо! — тя поклати глава и се усмихна. — Нали знаеш, че не е необходимо да ме чакаш?

— Зная и не те чакам — той пусна списанието на дивана. — Как мина?

Инди се приближи и се подпря на облегалката на креслото срещу него.

— Както обикновено. След концерта срещнах един почитател. Причака ме пред задната врата и ми подари роза.

— Много хитро — усмихна се Джон.

— Не, съвсем не! Той беше… — тя замълча, защото не беше сигурна какъв точно е Джими Стоун. След малко продължи: — Той беше чудесен — непретенциозен, любезен.

— Ооо! Отбягвай любезните хора, Инди. Чрез това те обикновено прикриват или лошия си характер, или това, че са ужасно досадни.

Инди се разсмя:

— Откога стана такъв психолог, дядо?

— Не е въпрос на психология. Това си е чист цинизъм.

— Е, добре. Ще ти кажа всичко — каза тя. — Независимо дали е лош или досаден, ще пия кафе с него следващата събота преди концерта.

— А, така ли? — повдигна вежди Джон.

— Да, така — Инди се изправи. — И не се преструвай, че си недоволен, дядо. Мога да прочета задоволството по лицето ти.

Джон се засмя:

— Е, добре де, доволен съм. А сега върви да си лягаш! Това беше истина — той се радваше, искаше Инди да се среща с други млади хора и да излиза по-често.

Инди тръгна към вратата.

— Лека нощ, дядо.

— Лека нощ, Инди — Джон също стана и отиде да угаси лампите.

— Благодаря, че ме изчака.

— Нали ти казах…

— О, да, да — прекъсна го Инди. — Не си ме чакал!

Целуна го леко по бузата и изчезна към спалнята си.

 

 

— Да, да, дядо, с последния влак в дванадесет и четиридесет и пет. Не, ще хвана такси до гара Виктория. Не, не се притеснявай. Обаждам ти се, че ще закъснея. Да, добре… Да, няма да забравя… Добре! Дочуване.

Инди окачи слушалката и изчака апаратът да й върне рестото от двадесет пенса. Монетата издрънча надолу, тя я взе и я сложи в джоба на дънките си. Изпита желание днес да беше облякла нещо по-представително. Запъти се към съблекалнята и се запита дали ще успее да свари Мери. Надяваше се да я открие там, защото тази вечер не си носеше дори гребен.

— Здрасти, Мери. Изглеждаш чудесно!

— Какво искаш, Инди? — Мери се извърна от напуканото огледало, пусна четката за коса в чантата и се протегна за червилото.

— Ще мога ли да използвам четката и малко от грима ти?

Мери вдигна поглед.

— Но ти никога не си слагаш грим! — възкликна тя и й подаде четката.

— Да, но бих могла да пробвам малко сенки и червило, а?

Инди започна да се реше и Мери се възхити на гъстата й лъскава коса.

— Какъв е поводът?

— Вечеря с приятел.

Мери се усмихна:

— Трябва да е някой мъж. Да не би да е същият, с когото пи кафе?

— Да — отговори Инди и се изчерви.

— Ела тук — Мери извади гримовете си от чантата и обърна стола. — Сядай. Аз ще свърша това.

— О, чудесно! Благодаря, Мери — Инди седна на стола и кръстоса крака.

— Ами дрехите ти?

— Какво им е на дрехите ми?

— Нищо. Само…

Инди се извъртя със стола.

— Не изглеждам ужасно, нали?

Мери сложи ръка на рамото й и отново завъртя стола.

— Съвсем не изглеждаш ужасно — честно й отговори. — Не зная как успяваш да го постигнеш, но на теб дори тези опърпани дънки не изглеждат толкова окаяни.

Тя повдигна лицето на Инди, сложи й малко сенки и спирала, след това добави блясък за устни.

— Готово!

Инди стана и се огледа в огледалото.

— Благодаря ти, Мери. Направи ми голяма услуга.

Разликата беше почти незабележима — само малко бяха подсилени формата на очите, на скулите и устните й. Инди среса косата си.

— Къде ще вечеряте?

— Не зная. Ще го решим в последния момент. Всъщност тази вечер е първата ни среща.

— А той хубав ли е? Сигурна съм, че изглежда добре — Мери си сложи червило и се загледа в образа си в огледалото.

— О, да! Очарователен е! Той е… — Инди се усмихна глупаво. — Наистина е много хубав, Мери.

Тя откачи сакото си от облегалката на стола и взе сака, в който носеше роклята си.

— Ще дойдеш ли на репетицията в сряда?

— Да, ще дойда — Мери откачи дъждобрана си и го облече внимателно.

— Тогава ще се видим в сряда, Мери! Довиждане! — Инди забърза към вратата.

Мери се обърна, за да й пожелае успех, но тя вече бе излязла.

— Да, до сряда — каза на себе си тя. — Приятна вечер, Инди. Благодаря ти, Мери.

 

 

Инди забеляза Джими, който я очакваше на стълбите пред катедралата. Той й се усмихна, както винаги, сложил ръце в джобовете си, палтото му беше разкопчано и с вдигната яка. Тръгна към нея, като прескачаше по две стъпала, и й протегна ръка.

— Готова ли си?

— Аха, готова съм — Инди го хвана под ръка.

— Ако видиш такси, викай!

Инди се засмя и в този момент забеляза свободна кола.

— Аааааа! — нададе ужасяващ вой.

Джими скочи на платното и махна към таксито.

— Нямах предвид да го приемеш буквално — каза той. — Господи, какъв глас!

Инди се изкикоти. Настани се отзад до Джими, който даде адреса на ресторанта, и се загледа през прозореца. От черното такси Лондон изглежда съвсем различен, помисли си тя, сякаш е някакъв друг град. През целия път се наслаждаваше на лукса в таксито — нещо, което рядко можеше да си позволи.

На Пикадили колата спря, Джими изскочи навън и й отвори вратата.

— Надявам се, че обичаш стриди.

Той плати на шофьора и я поведе навътре.

— Запазил съм маса за двама за десет и половина. На името на Джими Стоун — обърна се Джими към сервитьора.

— Да, мистър Стоун. Насам, моля.

Инди затаи дъх. Забеляза известен актьор, който вечеряше с някои от по-младите членове на кралското семейство. Цялата пламна, когато мина покрай масата им.

— Джими! — прошепна тя, щом се настаниха. — Как, за Бога, можеш да си позволиш да посещаваш подобни места?

Джими се засмя:

— Не ми задавай въпроси и аз няма да те лъжа.

Тя присви очи.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно — отговори той. — Занимавам се с фотография. Правя снимки за разни лъскави албуми за Африка, замъците на Венеция и тем подобни. Това е добре платена работа и ми осигурява доста свободно време.

— Да изучаваш класическата музика? — гласът й преливаше от сарказъм. Беше съвсем очевидно, че той я занасяше.

Джими бързо докосна ръката й.

— Да, за да изучавам класическа музика. На седемнадесет години завърших училище със специалност фотография. През последните десетина години се справям дяволски добре, но не зная почти нищо. Имам предвид — за музиката, литературата и тям подобни неща.

Инди извърна поглед.

— Извинявай — каза тя. — Не исках да бъда груба.

— Груба? — Джими се усмихна. — Трябва да чуеш някои от проклетите художествени директори, с които работя. Онова е грубост!

Инди отвърна на усмивката му.

— А сега да поговорим за теб, Инду Бенет. Какво прави през последните десет години?

Инди сви рамене. Винаги изпитваше неудобство да говори за себе си.

— Учих, вземах си изпитите, пеех в хора…

Джими вдигна ръка:

— А, чакай, чакай! Какви изпити? Нека да не бързаме толкова.

— Изпитите в училище, след това в колежа. Учих медицина в „Сейнт Томас“ и през септември ще започна работа като начинаещ лекар — Джими подсвирна. — Зная, че не изглеждам много въодушевена — осемнадесетчасова работна седмица, стрес, напрежение и понички!

— Понички?

— Ами да. Те са единственото нещо, което мога да ям, когато не съм вкъщи.

Двамата се засмяха.

— Ти си полуазиатка, нали? Може би индийка? Откъде са родителите ти?

Инди сведе поглед и няколко минути си игра със салфетката в скута си.

— Да, прав си. Аз съм полуиндийка. Баща ми е бил от Балистан.

Джими се протегна през масата и вдигна ръката й, за да престане да върти салфетката. След това се загледа в лицето й.

— Това е много красива част от Индия. Скоро очаквам да ме изпратят в командировка там. Ще правя снимки за някаква книга за индийската архитектура. Но ти каза, че баща ти е бил от Балистан.

— О, да. Те, родителите ми имам предвид, са загинали при автомобилна катастрофа точно след като съм се родила — мразеше да споменава този факт, защото той винаги събуждаше съжаление у хората. — През целия си живот, чак до колежа, съм живяла с дядо ми.

— Разбирам — сервитьорът пристигна с менюто и Джими не каза нищо, докато не се отдалечи отново. — Ами семейството ти в Индия? Имам предвид, семейството на баща ти?

— Не зная нищо. А и никога не съм питала — тя сви рамене. — Никой никога не ги е споменавал и аз не съм мислила изобщо за тях.

Чувстваше, че думите й звучат много прочувствено, но в действителност изобщо не бе така. Просто това беше недокосвана, забранена тема, която дядо й странно избягваше. Тя знаеше, че подобни разговори го разстройват.

— Била ли си някога в Индия? За да видиш къде си родена?

— Не, аз… — тя се усмихна. — Съжалявам. Звучи глупаво, нали?

— Не, съвсем не! — Джими кимна към сервитьора. — Ще поръчаме ли?

— Да, разбира се.

Инди се наведе към менюто и погледна отстрани към Джими. Изпитваше облекчение, че прекратиха този разговор и беше доволна, че той не каза „съжалявам“ или „колко ужасно е това за теб!“, както обикновено правеха хората. Джими Стоун ми харесва, реши тя, докато си избираше миди в подлучен сос и писия от Дувър. Той беше различен от всички, които познаваше — честен, непретенциозен…

— Инди?

Тя вдигна глава и видя, че сервитьорът бе застанал до масата.

— О, извинявайте! — даде поръчката си, затвори менюто и го върна обратно.

— Вино?

— Не, благодаря. Предпочитам газирана вода.

Той поръча една бутилка и отново се обърна към нея:

— А трябва, знаеш ли?

— Какво трябва?

— Да отидеш в Индия — продължи той. — Да видиш къде си родена. Ще ти хареса. Може би ще се почувстваш там като у дома си.

Тя сви рамене:

— Може би — не че подобна идея никога не й беше хрумвала. Това беше въпрос на време и страх да не обиди и нарани Джон. — Ще си помисля — усмихна му се.

— Помисли си. Аз всеки момент ще получа инструкциите и нямам търпение да се върна там.

— Значи познаваш добре Индия?

— Да, доста добре. Пътувал съм малко между отделните ангажименти.

— Ами твоето семейство?

Джими сви рамене.

— Какво за него? Боя се, че няма какво толкова да се разказва.

Засрамена, Инди сведе очи. Джими протегна ръка, хвана нейната и започна да разглежда дланта й.

— Много интересно — каза той. — Струва ми се, че ще се срещнеш с очарователен мъж, чието име започва с Д. А също така, че ще изживееш много удоволствия с него — нещо, което досега ти е липсвало.

Инди издърпа ръката си, но се засмя.

— Пеенето за мен е удоволствие! — запротестира тя. — Обичам медицината и градинарството!

Джими извъртя нагоре очи, облегна се назад и цялото му тяло се отпусна.

— Джими!

Той не помръдна, а само захапа върха на езика си.

— Джими, моля те! — неколцина от вечерящите наоколо започнаха да се обръщат към тях и Инди изпита неудобство. Наведе се към него и внимателно го докосна. Неочаквано той сграбчи ръката й и тя извика.

Джими избухна в смях и отърсила се от първоначалния шок Инди го последва.

— Господи, ти си ужасен! Наистина! — извика тя.

Той вдигна ръката й към устните си и нежно я целуна. Целувката беше бърза и топла и по гръбнака й полазиха тръпки.

— Извинявай — каза той и пусна ръката й. Тя я сложи в скута си под масата и притисна пръсти към мястото, където я беше целунал.

— Винаги ли си толкова луд? — запита го.

Той кимна:

— Винаги. Животът е прекалено кратък, за да го приемаме на сериозно.

— Така ли?

— Точно така.

Сервитьорът пристигна с питиетата и Джими й наля сода.

— Защо? — запита той и отпи от чашата си. — Не ти ли харесва?

Инди повдигна чашата към устните си.

— Не зная — честно отговори тя. — Не съм съвсем сигурна.

 

 

На следващата сутрин Инди лежеше и слушаше шума от кафемелачката в кухнята. Това беше обичайният за неделните утрини ритуал — прясното кафе, кроасаните, църквата, след това няколкото безмълвни часа в четене на Сънди Таймс. Усещаше аромата на кроасаните, но не й се ставаше. Искаше да остане в леглото и да си спомня за снощната вечер, да премисли отново всеки детайл и да реши какво изпитва към Джими Стоун, преди да разкаже на дядо си за него. Но чуваше движенията на Джон на долния етаж, чуваше как той пълни кафеварката, как отваря вратата на фурната, за да извади чинията. Въздъхна, спусна крака отстрани на леглото и стана. Никога не беше пропускала неделната закуска с Джон и нямаше намерение да го прави и сега. Облече халата си и тръгна към банята.

— Здравей, мила! — Джон беше надянал ръкавици, за да извади горещата чиния от фурната. Погледна през рамо към нея и й се усмихна.

— Хммм, мирише много вкусно.

— Домашно приготвени.

— Стига си лъгал, дядо! — Инди се приближи и го целуна, вдигна празната кутия от цигари и я хвърли в кошчето за боклук.

Джон се усмихна.

— Е, как мина снощи?

— Много добре. Прекарах чудесна вечер.

— Чудесна?

— Да. По-различна.

 

 

Джон постави чинията с кроасаните до каната с кафето и дръпна един стол.

— Хайде, Инди, седни и ми обясни какво означава „по-различна“?

Той седна, разгъна салфетката си и се присегна да си вземе кроасан.

— Не зная със сигурност — отговори тя. — За да бъда съвсем честна, не зная какво да мисля за него. Той е ужасно красив, много забавен и остроумен, фотограф е. Прави снимки за художествени албуми в различни страни, но не се надува — замълча и погледна към дядо си. — Говорихме много за Индия, дядо. Това лято ще ходи там по работа.

Джон продължаваше да яде кроасана си. Лицето му остана безизразно, но в стомаха му се надигна странно напрежение. Индия беше думата, която не понасяше да слуша. Не и след ужасното убийство на Филип, не и след като Джейн беше изчезнала там преди толкова години.

— Щом е толкова красив и приятен, защо не можеш да прецениш какво мислиш за него?

Инди сви рамене:

— Не знам. Просто някакво предчувствие, това е. Нещо като шесто чувство. Може да е само плод на въображението ми, но ми се струва, не мога да повярвам, че е съвсем искрен.

Джон приключи със закуската и наля кафе в чашите.

— Забрави го тогава. Има толкова млади мъже, Инди! Все ще се намери и един за трудна личност като теб — той се усмихна и й подаде каната с мляко. — Твоето време е прекалено ценно. Недей да го пилееш за някого, който не го заслужава!

Тя отпи от кафето и започна да си играе с кроасана в чинията си. Джими й беше предложил да се видят в понеделник и тя не му бе отговорила, но му обеща да се обади. Може би дядо й е прав. Може би наистина не трябваше да си прави труда, а просто да му се обади и да му каже, че за съжаление има ангажимент и не е свободна в понеделник вечерта.

Вдигна поглед и видя, че Джон я наблюдава.

— Добре ли си, дядо?

Джон кимна и потупа ръката й:

— Много добре.

Той стана, отиде до хладилника и доля мляко в каната, въпреки че тя беше наполовина пълна. Не искаше Инди да се среща повече с този мъж. Не искаше да пълни главата си с разни мисли за Индия, за наследството си и за етническата си принадлежност. Не искаше да страда — не и сега, в началото на живота и кариерата си. Не беше необходимо да научава за Джейн, за Филип и цялата история — не и преди да се устрои, преди да намери човека, който щеше да я обича и да й помогне да понесе удара по-леко. Обърна се и я погледна. Обичаше внучката си — обичаше я до болка. Беше лъгал, за да я защити. Той го знаеше. И Каролайн го бе знаела. Молеше се само с цялата си душа и искаше да вярва, че един ден тя щеше да го разбере. Приближи се до нея и разроши косата й.

— И какво реши? Ще се видиш ли пак с него? — седна и постави каничката с мляко помежду им.

— Ти какво ще кажеш? — запита усмихнато Инди.

— О, аз не бих се тревожил — беше убеден, че този млад мъж наистина е чудесен, но не искаше внучката му да се забърква в каквото и да било, свързано с Индия.

— Не, сигурно не — Инди си наля още кафе и му подаде каната през масата. — Мисля, че сега трябва да му се обадя и да му кажа.

— Сега? — погледна я Джон.

— Ще се върна след минута. Изяж моя кроасан, дядо. Аз не съм гладна.

Тя отвори вратата и излезе в коридора.

 

 

Джими лежеше в леглото си и пушеше. Всичко се развиваше много добре. Той беше доволен. Ако действаше умно, може би щеше да свърши работата до месец. Не че имаше някакво значение, тъй като не му бяха поставили никакви ограничения във времето, но беше нетърпелив да се добере до тлъстия чек. Телефонът иззвъня. Той се усмихна и се наведе, за да вдигне слушалката, разпъвайки кабела, за да може да я допре до ухото си.

— Ало? А, добро утро, Инду, как си? Много добре, радвам се! — изтърси пепелта от цигарата си в остатъка от снощното кафе. — Какво за понеделник? Вече съм го направил. Не, няма да ти кажа, защото е изненада!

Пусна угарката в чашата и тя изсъска, гаснейки. Наведе се напред, посегна към вестника, като се опитваше да премисли бързо.

— Много ми е неудобно да го призная, но щом се налага, бих могъл да върна билетите. Но защо не искаш да дойдеш? О, така ли? Не, мисля, че не, но е много неприятно. Толкова трудно успях да намеря билети за операта. Отдавна всичко е разпродадено.

От другия край на линията тя мълчеше. Той държеше на вечерта в понеделник. Щеше да му бъде много трудно да започне отново, ако тя му откажеше сега.

— Инди, чуваш ли ме? Не е проблем, ако наистина не можеш да дойдеш, ще продам билетите. Но това си е бездруго срам, защото толкова упорито се опитвах да се снабдя с тях.

Почука върху нокътя на палеца си.

— Можеш ли? Приятелят ти няма ли да има нещо против да отмениш срещата си с него? — из вените му сякаш се разля голяма доза адреналин. — Чудесно! Много се радвам!

Посегна към цигарите си и запали нова.

— Какво ще кажеш да се срещнем пред Ковънт Гардън? — почувства, че тя отново се колебае. Всичко щеше да се окаже много по-трудно, отколкото бе мислил. — Ами пред самата опера, да кажем, в седем? Добре, ще се погрижа за това. Наистина се радвам, че можеш да дойдеш, Инди!

Той се изправи, вдигна телефона от земята и като придържаше слушалката към извивката на врата си, приближи се гол към прозореца. Повдигна една лентичка от щората и погледна навън.

— Добре, Инди! Значи до утре. Да. Пази се! Дочуване. Затвори телефона.

— Майната му! — извика той. — Дявол да го вземе!

Остави телефона на перваза на прозореца и отиде във всекидневната. Бе наел апартамента немебелиран и разполагаше само с телефон, телевизор и легло.

Започна да рови из празната кухня, за да намери някакъв указател. Откри един под мивката. Отнесе го в спалнята и започна да търси телефонния номер на някоя агенция, разпространяваща билети.

Позвъни на първия номер, на който попадна.

— Ало? Здравейте. Да, надявам се, че ще можете. Трябват ми два билета за представлението на „Мадам Бътерфлай“ в Кралската опера утре вечер — отново почука върху нокътя на палеца си. — Парите нямат значение. Ще платя каквато и да е цена.