Мария Барет
Любовно проклятие (15)

Глава петнадесета

Джейн излезе от къщи, пое малкия пакет и махна за благодарност към готвача. Усмихнат, той й отговори със същото, отвори прозореца и извика:

— Здравейте, мемсахиб! — изправи се до две момчета от прислугата, които също й махаха за довиждане.

Джейн се засмя, провери дали шапката й е здраво завързана и се качи на колелото. Всяка сутрин някой от прислужниците й махаше за довиждане, но това никога не бе престанало да й доставя удоволствие. Обърна колелото, постави крака на педалите и като махна назад за последен път, пое към града.

Рамеш пристигна в града рано. Стоеше пред една книжарница в очакване собственикът да отвори и гледаше оживената улица край себе си. Намираше се в най-бедния квартал на Байджур. Това беше единственото място, където някой би могъл да си позволи да продава книги с поезия. Загледа се в ежедневните занимания на хората, които започваха поредния си ден на тротоара — към храната, която готвеха направо на огъня, прането, което перяха на уличните чешми, набързо приготвените за нощта легла и дрипите, с които се бяха загърнали. Това не беше нещо необичайно — подобни гледки можеха да се видят навсякъде в Байджур и из цяла Индия. Толкова много хора живееха на улиците, но тъй като той бе отсъствал прекалено дълго, това всеки път го поразяваше и го изпълваше с безпомощност.

Рами се обърна към книжарницата и се загледа в плакатите, окачени по витрината, само за да отвлече вниманието си от тази мизерия, ала шумът на улицата правеше това невъзможно. Чуваше глъчката, безразборното бъбрене и смеха на децата, рева на колите и добитъка и се отказа да се преструва, че не забелязва. Обърна се, облегна се на стената и продължи да наблюдава.

Следващото нещо, което се натрапи на погледа му, го накара да се изправи.

— Боже мой! Джейн! Джейн Милс! — направи крачка напред и махна с ръка. Спря се на самия край на тротоара и я извика отново.

Най-после тя се обърна.

— Рами! Здравей! — засенчи очи с ръка, за да ги предпази от слънцето. — Чакай ме там! Ей сега ще пресека!

Джейн каза нещо на клекналата на тротоара жена, която се усмихна и докосна ръката й, след това застана до бордюра и зачака пролука в движението.

— Добро утро, Рами! Какво правиш тук?

Рами погледна назад към книжарницата.

— Дойдох да си купя няколко книги.

Той я погледна в лицето и се усмихна. Винаги когато се разделяше с нея, очакваше, че следващия път тя ще бъде променена. Ала тя винаги си оставаше една и съща, със същата честна усмивка и с ясния си открит поглед, който го очароваше.

Джейн свали шапката си и я пусна в кошницата. Приглади косите си, за да си придаде по-приличен вид.

— Аз често идвам да рисувам тук.

Беше забравила колко привлекателен е Рами. А може би, помисли си, съвсем не бе забравила, а съвсем съзнателно го беше пренебрегвала.

— Вече завързах и няколко приятелства — каза тя, като погледна към жената, с която беше разговаряла. — Хората ми позират и аз им давам по някоя и друга рупия.

При тези думи се изчерви, защото очакваше, че Рами няма да одобри поведението й.

— Много мило от твоя страна — отбеляза той.

Джейн го погледна.

— Филип твърди, че е глупаво. Според него това не е мой проблем. Нося им по малко храна и бонбони и плодове за децата.

Тя сложи ръце в джобовете си и извърна поглед. Страните и пламнаха, но той вече знаеше, така че можеше да му признае всичко докрай.

— Не казвам на Филип. Не бих искала той да узнае.

Рами помълча малко, след това каза:

— Ще го накараш да се засрами точно както се срамувам и аз сега, Джейн.

Тя го погледна и той й се усмихна.

— Мисля…

— Мисис Милс! Мисис Милс!

Двамата се обърнаха едновременно.

— Мисис Милс! Мисис Милс! — малка тумба деца й махаха от другата страна на улицата.

Джейн се засмя.

— Чакайте там! — извика тя. — Нося ви нещо в кошницата.

Обърна се към Рами:

— Ще ме извиниш ли?

— Разбира се.

Джейн извади една чанта от кошницата, след това погледна към улицата.

— Недей! — изкрещя тя към малкото момиченце, което бе слязло от тротоара. — Чакай там! Идвам!

Джейн бързо се огледа в двете посоки, но движението беше непрекъснато.

— Уша! Чакай там!

Момиченцето бе стигнало до средата на платното и изчакваше, за да я пресрещне. Джейн слезе от тротоара, но движението не намаляваше. Забеляза малка пролука пред един фургон и забърза напред. Едва бе направила две крачки, когато чу вика на Рами. Обърна се назад и съзря изкривеното му от ужас лице, след това извърна глава и тогава видя и камиона. Това бе последното нещо, което изобщо успя да види. Втурвайки се напред, тя улови изгубилото равновесие момиченце и го захвърли назад с такава сила, че тялото му с тъп звук се просна на земята. Детето завика. Стържещият рев на спирачките, писъкът на детето и гласът на Рами бяха последното, което си спомняше. След това небето изведнъж потъмня и се сгромоляса върху нея.

— Боже мой! Джейн!

Рами се втурна към улицата, но беше прекалено късно. Той чуваше плача на детето, видя как майка му го прегръща, ала Джейн лежеше неподвижно на няколко сантиметра от камиона. Коленичи до нея и с треперещи пръсти отмахна косата от лицето й. Сложи ръка върху шията й, напипа пулса и въздъхна тежко:

— Благодаря на Боговете и за това.

Погледна към тълпата, която вече бе почнала да се събира, и извика:

— Жива е! Ей, ти! Тичай в книжарницата и повикай собственика! Той е ей там! — посочи назад, свали куртата си, нави я на руло и внимателно я сложи под главата на Джейн. После извика отново: — Побързай! Побързай!

Секунди по-късно собственикът вече тичаше по улицата към Рами.

— Рамешджи! Коя е тя? Твоя приятелка? — той коленичи до Рами.

— Да! Ашок, позвъни в двореца! Те ще се погрижат за всичко. Кажи им, че аз съм тук с мисис Милс. Веднага да изпратят линейка!

Собственикът на книжарницата веднага скочи на крака и хукна. Движението беше спряло и хората започнаха да се събират, за да разберат какво е станало. Тълпата бързо нарастваше.

— Ашок! — извика Рами. — Кажи им, че тук има и едно дете, което също трябва да бъде транспортирано. Аз ще се погрижа за него и ще платя разноските!

Индиецът кимна, без да спира да тича.

— И побързай! — каза на себе си Рами. — Моля те, побързай!

 

 

Когато Джейн дойде на себе си, бе вече тъмно. Както обикновено, денят си беше отишъл бързо, без предупредителния здрач.

Рами стоеше до прозореца и гледаше към двора на клиниката, където тъмните силуети на дърветата се извисяваха към мастиленочерното небе. Щом чу стона на Джейн, той се обърна и я видя да отваря очи.

— Рамеш? — тя се опита да се обърне към него и вдигна ръка. — Ох, толкова ме боли!

— Джейн! — той забърза към леглото й. — Слава Богу!

Облекчението в гласа му я накара да направи опит да се усмихне, но лицето й беше много наранено.

— Да не би да имам превръзка на главата си?

Той се усмихна:

— Да. Имаш още прорезна рана на челото и счупен нос.

— Боже мой! — изстена тя. — Сигурно изглеждам ужасно!

— Освен това рамото ти е натъртено и китката на лявата ти ръка е изкълчена, но това, слава Богу, е всичко! Извади голям късмет!

— Какво се случи? Блъсна ли ме нещо?

Той кимна.

— Кола?

— Не. Камион. Успя да избуташ детето от улицата, но…

— Уша? — върху лицето на Джейн се изписа безпокойство.

— Добре ли е? Какво е станало с нея? Нали не е?…

Рами сложи ръката си върху ръката й.

— Тук е, в клиниката. Добре е — стисна пръстите й. — Ти спаси живота й. Камионът щеше да я прегази.

— Сериозно?

Той тихо се засмя:

— Съвсем сериозно.

— Тогава аз къде съм? Колко е часът?

— Ти си в частната клиника, която обслужва махараджата.

— Погледна часовника си — а часът е седем вечерта.

— Господи! Седем вечерта! — неочаквано Джейн направи опит да се повдигне от възглавницата. — Филип! Ами Филип! Той ще се безпокои!

Рами внимателно я накара да легне отново.

— Филип знае къде си и какво се е случило. Успокой се! Не трябва да се вълнуваш!

— Наистина ли?

— Да. Той… — Рами замълча, защото забеляза, че Джейн извръща поглед. Очите й бяха пълни със сълзи. — Обади се, за да се увери, че си добре.

Джейн кимна, изпълнена с горчиво разочарование, и сълзите й закапаха върху възглавницата.

— Извинявай, това е от шока след инцидента — каза тя, ала в себе си беше уверена, че има нещо много повече. Това беше ужасното, отчайващо чувство, че Филип изобщо не го беше грижа, че той би могъл да бъде тук, до нея, ала не беше. Извърна лице настрани, за да не може Рами да забележи огорчението й.

— Той има някаква много важна среща, Джейн, и наистина не може да се освободи — излъга Рами, като се проклинаше заради нетактичността си.

Филип наистина беше позвънил, но веднага щом беше разбрал, че не е нещо сериозно, бе казал на сестрата, че ще посети Джейн утре сутринта, когато тя се почувства по-добре.

Рами взе чантата си от стола и каза:

— Боя се, че при тези обстоятелства ще се наложи да се задоволиш с мен, ако, разбира се, не си прекалено уморена.

Джейн леко се оживи. Той наистина беше много мил.

— Не, не съм уморена, а само малко огорчена.

— Е, аз разполагам точно с това, което ще те накара да забравиш и болката, и огорчението си — Рами извади една кутия от чантата си. — В Англия научих две неща, които доказаха ефикасността си по време на престоя ми там.

Джейн се усмихна:

— Така ли?

— Точно така — каза той, докато ставаше, за да й налее вода. — Първото беше винаги да си нося чадъра, независимо кое време на годината е.

Подаде й чашата и Джейн отпи две глътки.

— А второто? — попита тя, като се отпусна отново върху възглавницата.

Рами сложи кутията върху масата.

— Играта на думи — обясни той. — Съществена част от живота на англичаните.

Изненадана, Джейн започна да се смее въпреки болките:

— Моля те, не ме карай да се смея! Лицето ме боли толкова, сякаш съм играла десет рунда срещу Касиус Клей!

— О, скъпа мисис Милс, толкова съжалявам, че ви накарах да се разсмеете! — каза Рами с подчертан английски акцент, като притисна длани и склони глава. Усмихна се на гримасите на Джейн, която се бореше със смеха си. — А сега, към играта!

Той разпъна дъската и извади кутийката с буквите. Джейн го наблюдаваше и си мислеше колко внимателен и нежен е той — съвсем различен от Филип. Внезапно Филип изгуби значение — или поне това, което бе имал за нея до този момент.

— Джейн? — Рами я погледна сериозно. — Когато се почувстваш по-добре, напомни ми, че трябва да те попитам нещо. Става въпрос за помощта, която искам да ми окажеш за изпълнението на една задача, която наскоро ми поставиха. Обещаваш ли ми?

Тя кимна.

— Каква задача?

Той се усмихна:

— Ще ти обясня, когато се почувстваш по-добре.

— Да не би това да е начин да ме накараш да се възстановя по-бързо? Или просто се опитваш да разпалиш любопитството ми?

— Може би.

Той завърши с подреждането на буквите. Докато бе седял тук целия следобед, бе решил да я помоли да му помогне да изпълни задачата, поставена му от Вики, като рисува илюстрациите към това, което той щеше да напише. Вече знаеше, че Джейн Милс е жената, в чиито ръце би могъл да повери живота си.

— Ще започваме ли, мисис Милс? — запита той.

— Както кажете, мистър Раи.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, преди да започнем.

Джейн сведе поглед.

— Да?

Той се усмихна:

— Аз съм ненадминат в играта на думи. Така че никога няма да можеш да ме победиш.

Джейн взе своите букви.

— Така ли?

— Точно така — Рами също посегна към своите. — Еех! Бяха му се паднали три букви „У“, по едно „З“ и „К“ и две „Т“.

— Освен във вторник — допълни той. — Никога не играя добре във вторник.

 

 

Филип почука леко на вратата на спалнята на Джейн и щом я чу да му отговаря, бързо погледна часовника си. Беше девет и петнадесет и той трябваше да бъде на среща с Вики след половин час. Можеше да й отдели само десет минути. Няма да ми е необходимо повече време, мислеше си той, докато украсяваше с рози подноса със закуската й. В края на краищата той беше неин съпруг и имаше решаващата дума.

— Здравей, мила! — приближи се до леглото, внимателно постави подноса на страничната маса и се наведе да я целуне, търсейки неударено място по лицето й. — Как се чувстваш тази сутрин?

— Благодаря ти, Филип, много добре.

Джейн седна и притеснено придърпа халата си плътно към гърдите. След инцидента и очевидната му липса на загриженост, неговата компания действително бе започнала да я дразни и това започваше да я безпокои. Беше изгубила търпението си към него и дори не си правеше труда да скрива чувствата си, както преди.

— Какво бих могла да направя за теб тази сутрин? — кратко го запита тя.

Филип й наля чая, след това й подаде подноса.

— Джени, искам да поговорим за вечерята тази вечер. Искаш ли захар?

Джейн поклати глава.

— Само лимон. А отговорът ми отново е „не“! Все още не се чувствам достатъчно добре, за да се срещам с някого.

Филип пусна резен лимон в чашата й.

— Изглеждаш съвсем добре — заяви той. — Няма нищо, което не би могла да прикриеш с малко грим.

Джейн стисна зъби.

— Филип! — извърна се с лице към него. — Погледни ме, за Бога! Цялото ми лице е изранено! Да не говорим за белега на челото ми!

Филип отмести поглед от лицето й. „Беше права, призна пред себе си той, наистина изглеждаше ужасно.“

— Никой няма да се интересува от външния ти вид, Джени — каза малко по-любезно. — Това е само вечеря с приятели. Джони и съпругата му изгарят от нетърпение да се запознаят с теб, а откакто сме тук, ти посети клуба само веднъж: — Моля те, Джени, това означава много за мен.

Джейн погледна встрани.

— Съжалявам, Филип, но не мога. Наистина не съм оздравяла.

— Но си достатъчно оздравяла, за да любезничиш с проклетия индиец, нали? Всеки ден от седмица насам излизаш с него, а сега твърдиш, че не можеш да дойдеш на вечеря с приятели! Какво е това, което той притежава, а на мен ми липсва, Джейн?

— Вече прекали! — Джейн отмести подноса със закуската настрани. — Мисля, че е по-добре да тръгваш!

Филип се обърна гневно. Сложи ръце на слепоочията си и пое дълбоко въздух.

— Виж, Джейн, съжалявам. Права си, прекалих — това беше последният му шанс да отиде на вечеря с Джони и Хана Уейкмън. Беше му омръзнало да се извинява, беше му омръзнало да пропуска това, което ставаше в клуба, само защото Джейн отказваше да ходят там. — Но на мен наистина ми се струва странно, че можеш да се разхождаш наоколо с мистър Раи, а не искаш да отидем заедно на вечеря!

Джейн въздъхна.

— Филип, вече говорихме по този въпрос! Казах ти, че излизам за няколко часа, за да му помогна, като рисувам илюстрации за книгата, която той пише. Това е всичко! Не съм принудена да водя любезни разговори, нито пък да остроумнича. Не се налага да се срещам с другиго, освен с него. Това е съвсем различно от вечеря в клуба!

— Така ли?

Джейн се отпусна върху леглото. Бе уморена от всичко това, което се повтаряше вече трети път, и бе изгубила волята си да се съпротивлява. Просто не искаше да си създава допълнителни тревоги.

— Виж, ако това наистина означава толкова много за теб, то аз ще дойда.

Филип видя измъченото й уморено лице, покрито със сини и жълти петна, но не се обърна.

— Обещаваш ли ми?

Джейн го погледна и внезапното усещане я зашемети като физически удар. Това беше нещо повече от раздразнение, нещо повече от липса на търпение. Какво се бе случило? Къде се бе прекъснала връзката? Кога бяха спрели дори да се харесват? Предполагаше, че всичко се бе променило след инцидента, защото не можеше да намери никакво друго обяснение. Изпълнена с отчаяние, тя кимна.

— Разбира се, щом настояваш — отговори. Сякаш би могла да се отметне от думите си!

Филип се обърна към вратата. Това беше само една вечеря в клуба, за Бога! Защо Джейн го правеше на такъв въпрос? Никога не е била красива, за да се притеснява, че е изгубила чара си.

— Добре. Тогава ще се видим довечера. Ще ни очакват в осем.

Джейн го изгледа с празен поглед. В хладния му тон долови едва прикритото му презрение и сведе поглед към ръцете си. „Могат ли хората да се променят толкова бързо, запита се тя. Или ние винаги сме били такива, а аз просто не съм го забелязвала?“

— Облечи си вечерна рокля — нареди той. — Ще се прибера да се преоблека в седем и половина.

Той тръгна към вратата, а Джейн, застанала съвсем неподвижно, безучастно го наблюдаваше как напуска стаята.

 

 

— Боже мой! Каква вълнуваща история! — облечена в дълбоко деколтирана рокля, Хана Уейкмън се засмя и гърдите й се разлюляха. Отпи още една глътка от джина си и пиянски се облегна на Филип. — Толкова е зловеща!

Джейн се отдалечи от компанията още няколко стъпки. Никой не забеляза.

— А какво е станало после? — запита Джони.

— Да — намеси се някой друг. — Това очевидно не е краят, нали?

— Ами птичката, която намерил полковник Милс, очевидно е била част от чифт… — Филип се извърна към бара, угаси цигарата си и след като пресуши остатъка от уискито, се обърна отново към приятелите си, за да довърши разказа: — И онзи приятел, индиецът, притежава другата. Когато избягал…

Джейн тихо се приближи до отворената френска врата и излезе на терасата. Когато се озова достатъчно далеч, за да не чува историята, която би могла да изрецитира наизуст, тя си пое дълбоко дъх и се отпусна за първи път тази вечер.

Вдигна глава и се загледа в съвършено кръглата ярка луна, чиято тайнствена светлина се открояваше на фона на мастиленочерното небе. Къде ли под тази луна беше Рами? Какво ли прави, запита се тя и се сепна. Напоследък толкова често си задаваше подобни въпроси, че те бяха станали нещо като нейна втора природа, но знаеше, че трябва да престане, защото не беше редно. Вдъхна топлия, наситен с аромата на жасмин въздух и отново си помисли за него — той обожаваше жасмина. Тръгна по гъстата жилава трева, чиито краища режеха като бръснач — толкова различна от тревата в Англия.

Продължи напред, гледайки като хипнотизирана луната, заслушана в звуците на нощта, в нежното шумолене на дърветата, в песента на птиците. Обърна се и различи няколко фигури около бара в клуба, които приличаха на призрачни артисти на сцена. Нереални, нямащи нищо общо с нея образи. Продължи нататък.

Знаеше, че в края на двора на клуба има руини от градина с езера. Рами й беше говорил за нея. Разбра, че се е насочила нататък не заради нещо определено, а просто така, съвсем без цел. Топлият въздух галеше лицето и голите й рамене, а луната сякаш и сочеше пътя. Мина под каменна арка, обвита от увивни растения, прихвана края на роклята си и тръгна по ниската каменна стена. Скочи. Озова се сред открито пространство и видя отражението на луната върху застиналата повърхност на водата в езерото. В този момент забеляза Рами.

— Здравей, Джейн.

Тя стоеше неподвижно. Бе произнесъл името й така, сякаш я беше очаквал. През гръбнака й премина трепет. Той протегна ръка и тя се приближи, за да я поеме. Стояха на самия край на езерото с преплетени пръсти, а собствените им отражения се взираха към тях от водата.

— Знаеше ли, че ще дойда тук?

Рами сви рамене:

— Не знаех, но го почувствах. Не мисля, че ние изобщо знаем нещо, Джейн.

Той се загледа в лицето й, отразено във водата, след това се наведе и докосна с пръсти устните й върху отражението. Джейн се опита да прикрие образа си с ръце.

— Недей! Не се заглеждай в лицето ми! То е ужасно! Грозно е!

Рами остана неподвижен за миг, след това внимателно се протегна и отстрани ръцете й, вдигна ги и ги притисна към гърдите й.

— Ти си красива, Джейн. Ето тук, в сърцето, е истинската красота. За мен ти винаги ще бъдеш красива, защото аз познавам душата ти.

Джейн затвори очи. Той повдигна дланите й и ги целуна. След това я притисна към себе си и с безкрайна нежност започна да целува тъмните й очи, страните й, устата. Устните му галеха нейните и по тялото й се разнесе трепет.

Тя се отдръпна назад.

— Не! Моля те, недей! Аз… — извърна се бързо, уплашена от начина, по който тялото й реагираше на допира до неговото. Издърпа ръката си. — Не трябва! Моля те, Рами!

— Джейн! — той отново я притегли към себе си.

— Не! — рязко се отдръпна тя. — Недей!

За миг те останаха така, потънали във времето, объркани, уплашени. Тогава Джейн побягна. Като прихвана края на роклята си, се втурна слепешката към светлините в далечината. Няколко пъти се препъна и едва не изгуби обувката си. Зад нея се чуваше зовящият му глас, ала тя не се обърна. Не трябваше да се обръща.

Прекоси, бягайки, осветената от електрически лампи поляна, фигурата й се очертаваше ярко на фона на дърветата. Тичешком изкачи стълбите на терасата, към безопасния шум и смях, огласящи нощта откъм клуба. Чу гласа на Филип, който се опитваше да я намери, и потърси опора в стената.

— Тук съм! Отвън! — извика. — Сега идвам!

Гласът й трепереше, но с цялото усилие на волята си тя успя да възвърне самообладанието си. Изправи се, приглади роклята си и пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Сервирана ли е вечерята? — усмихнато попита тя от вратата и примигна, за да свикне със светлината, Филип се приближи и я хвана за ръката. Беше пиян и изобщо не бе забелязал отсъствието й.

— Да, мила — отговори той. — Вечерята е сервирана.

— О, много добре! — успя да каже Джейн. — Умирам от глад. Двамата се присъединиха към останалите за вечеря.

 

 

В Лондон беше студено. Лятото си бе отишло в средата на юли и цялата страна зъзнеше поради необичайния за това време на годината студ. Беше седем часът вечерта — вечерта на галавечерята на Мичъл Харви, а Сузана Харви лежеше в леглото си зад спуснатите щори, завита презглава. Вечерната й рокля стоеше още в кутията, без дори да бъде изгладена. Предупредителният звън на будилника премина в монотонно тиктакане. Тя се събуди за момент, заслуша се в дъжда, който барабанеше по прозорците, след това се сгуши и отново се зави.

На долния етаж Мичъл си сипа още едно уиски и продължи да кръстосва стаята. На вратата се почука и той се обърна.

— Влез!

Камериерката на Сузи се колебаеше на вратата, нервно чупейки пръсти.

— Мисис Харви още спи, сър — започна тя и се изкашля. — Опитах се да я събудя, но не успях…

— По дяволите, какво става? Нищо ли не можете да направите? — Мичъл погледна часовника си. — Майната ви! Ще се кача горе и ще се оправя сам!

Камериерката се намръщи от грубия му език и отстъпи, за да може той да мине покрай нея. Почувства като физически удар яростта на Мичъл в момента, в който той се втурна през коридора, и се притисна плътно към стената.

— Сузана! — изкрещя той от стълбите. — Ставай веднага!

Хукна нагоре, а камериерката изтича в кухнята и заключи вратата след себе си. И друг път бе ставала свидетел на яростта на мистър Харви, а това винаги я плашеше до смърт.

Мичъл отвори с трясък вратата на спалнята на Сузана.

— Исусе! — отиде до прозореца, вдигна щорите, след това се върна до леглото и дръпна одеялото. — Ставай, Сузи!

Тя се изтърколи по гръб, отвори очи и се загледа в него с невиждащ поглед, след това вдигна ръце и прикри главата си.

— Чуваш ли? — той се обърна изведнъж, грабна будилника и го разби в стената. Тиктакането престана.

— Какво?… — Сузи седна в леглото и разтърси глава, за да я избистри.

— О, Господи! — Мичъл разбра състоянието й. — Проклета кучка!

Замахна и я удари с всичка сила през лицето. Ударът я отхвърли назад, но тя сякаш не го усети — само продължаваше да се взира в него със стъклен, празен поглед. Мичъл трябваше да се обърне, за да не я пребие. Вдигна празната бутилка от водка и затвори очи. От усилието да се въздържи върху бузата му нервно трепна мускул.

— Какво друго си взела? — изкрещя той и сграбчвайки рамото й, силно я разтърси. — Сузана? Какво друго си взела? — тя го погледна объркано и той я пусна.

— Майната ти тогава! Продължавай в същия дух и умри, проклета кучко!

Мичъл се отдалечи от леглото и се спря пред тоалетката й. Вдигна телефона. Не искаше тя да пострада, защото не можеше да си позволи да се забърка в скандал. Позвъни на лекаря си и бързо му даде нарежданията си. Все някой трябваше да се погрижи за нея. Нямаше нужда от повече конфузни положения. Тя беше и негов дълг.

— Не, не тази вечер. Утре сутринта. Да, да, съвсем сигурен съм, че е само пияна. Да, в клиниката.

Поколеба се, преди да отговори на следващия въпрос. Лекарят беше прав: той би могъл да се обади на адвоката си и през следващата седмица да я освидетелства. Погледна я. Не, тя можеше да му потрябва по-късно. Сузана имаше стабилни връзки и можеше да му бъде полезна.

— Не, още не. Просто я накарайте да изтрезнее и я вдигнете на крака — взе цигара от горния джоб на сакото си. — Толкова дълго, колкото е необходимо. Дори месеци, ако се налага.

Изтръска пепелта в малък пепелник от майсенски порцелан върху тоалетката.

— Добре, ще наредя да ви очакват.

Затвори телефона. Да се погрижи за това беше нещо като отмъщение. Мразеше проклетата кучка. Винаги я беше мразил — още от мига, в който бляскавият триумф от сватбата им бе отшумял в обществото.

— Довиждане, Сузана — каза й и тръгна към вратата. — Наспи се добре!

И като хвърли последен поглед към отпуснатото й тяло, той излезе, изтръсквайки пепелта направо върху килима.

 

 

Сузана дойде на себе си няколко часа по-късно. Веднага щом отвори очи, остра болка проряза главата й, а в гърдите й се надигна паника. Господи! Какво се беше случило? Седна в леглото. Болката се спусна назад и тя стисна силно тила си, за да я спре. В гърлото й се надигна гадене и като се наведе встрани от леглото, повърна само стомашен сок, защото нищо не беше яла. Отпусна се назад замаяна и останала без дъх. В този момент започна да си припомня всичко и отново я заля паника. Пипнешком намери роклята си и стана, търсейки опора в масата.

Галавечерята на Мичъл. Погледна часовника си и сърцето лудо се заблъска в гърдите й. Беше единадесет и половина, щорите бяха вдигнати и към нея се взираше тъмната нощ. Беше прекалено късно, за да може да предприеме нещо. Той сигурно бе тръгнал без нея. Направи крачка, но краката й се подкосиха и тя погледна надолу. Забеляза часовника.

— Божичко! — прошепна. Сърцето й лудо запрепуска.

Отиде до тоалетката и се погледна в огледалото. През лицето й, над окото към слепоочието, се спускаше голям оток. Ударът трябва да е бил доста силен. Докосна с пръсти удареното място. Болката я накара да изкриви лице. Като отпусна ръце върху масичката, тя закачи малкия пепелник и забеляза пепелта от цигарата на Мичъл. Тялото й замръзна. Той винаги пушеше, когато говореше по телефона. На кого се беше обаждал? И то от нейната спалня?! Отпусна глава и внезапно се почувства много замаяна. След това вдигна отново поглед и се загледа в отражението си в огледалото. „Той иска да се отърве от мен, хладно и разумно си помисли тя. Познаваше добре методите на Мичъл.“

Пое дълбоко въздух и се стегна. От огледалото я гледаше тъжно и измъчено лице. Затвори очи.

— Господи, Филип! Толкова ми липсваш! — прошепна.

Върху ръцете й закапаха горещи сълзи. Отново погледна отражението си. „Трябва да се махна, помисли си тя, трябва да избягам от него!“ Стегна се и се изправи. „Трябва да се махна, трябва!“ Пое дълбоко въздух за втори път, задържа го в дробовете си и бавно го издиша, без да откъсва очи от огледалото. Почувства се по-добре и повтори движението няколко пъти. Отдръпна се от тоалетката с изправен гръб и вдигна глава. Вече знаеше къде отива. Съжаляваше само, че не го беше направила преди години.

Приближи се до леглото и хвърли върху него халата и нощницата. Отиде в банята. С треперещи пръсти пусна топлата вода, почисти лицето си и след като прибра нещата си, се отпусна във ваната. Съвсем чиста, излезе от банята, стегна багажа си, облече се и се зае да се гримира. Десет минути по-късно й оставаше да свърши само още едно-единствено нещо.

В библиотеката на Мичъл Сузана отиде направо до бюрото му и извади малката сребърна кутийка, която знаеше, че той крие там. Обърна я и прочете шифъра на сейфа, изписан върху гърба й. Мичъл винаги я бе смятал за глупачка и нямаше представа колко отблизо го беше наблюдавала тя. Отиде до стаята с напитките, отвори скритата врата и като долепи ухо към нея, започна бавно да върти ключалката. Затаила дъх, слушаше тихите щраквания. Сейфът се отвори.

Облечената й в ръкавица ръка започна да изпразва съдържанието му и да го изсипва в чантата, която лежеше отворена до нея. Последното, което извади, беше облечената в кадифе касета с бижутата й. Тя се усмихна, когато я постави върху парите. Мичъл имаше голяма слабост към нейните бижута. Затвори сейфа, заключи го отново и излезе от стаята.

Напълно уверена, че е сама, тя прекоси антрето, отвори входната врата и се спусна по стълбите. Слава Богу, че вечерята е в Лондон, помисли си, като вдигаше яката на сакото си. Тръгна по главния път, за да хване такси. Потръпна и стисна чантата по-здраво. Ако беше в Уилтшир, само Господ знаеше как щеше да се измъкне жива.