Мария Барет
Любовно проклятие (31)

Глава тридесет и първа

Докато седеше в приемната на търговска къща „Сотбис“, Джон пристегна възела на вратовръзката си. В ръцете си държеше брой на списание „Провинциален живот“, но не можеше да се съсредоточи върху него. Беше притеснен. Денят беше вторник и той от няколко дни не бе имал възможност да се свърже с Инди. Тази сутрин му беше позвънил капитан Хикс и набързо му бе казал, че двамата са добре и тя ще му се обади при първа възможност. Джон не знаеше какво да прави. Страхуваше се, въпреки че нямаше никакви основания да се съмнява в капитан Хикс. Имаше странното предчувствие, че се приближава някаква опасност и ако не беше прехвърлил седемдесетте, щеше да хване още следващия самолет за Делхи.

— Мистър Бенет?

— Да? — той стана и забърза към бюрото.

— Мистър Роутън е свободен. Бихте ли се качили с асансьора до втория етаж? Там ще ви чака секретарят му.

— Разбира се, благодаря. Оттук ли?

Момичето зад бюрото се усмихна и приглади косите си. Този мистър Бенет е дяволски красив мъж, помисли си тя. Падаше си по по-възрастни мъже, особено по такива мъжествени и впечатляващи.

— Да, през двойната врата. Асансьорът е отдясно — погледна го с надежда. — Искате ли да ви придружа?

— Не, благодаря. Ще се оправя.

Флиртовете не бяха по вкуса му. Никога не се беше заглеждал по жените. Мина през двойната врата и се качи на втория етаж.

— А, мистър Бенет!

Джон благодари на секретаря, който го упъти, и тръгна към мистър Роутън. Роутън беше млад човек, на не повече от тридесет и пет години, с вид на учен, носеше тъмен костюм и малки кръгли очила.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Заповядайте, седнете, мистър Бенет.

— Благодаря.

Докато Роутън се ровеше из купчините записки върху бюрото си, Джон разгледа кабинета. Приличаше повече на библиотека с всички тези книги, покриващи целите стени, вестници, записки и снимки, заемащи всяко свободно местенце.

— А, ето! — Роутън измъкна кафява папка изпод купчина книги, отвори я и извади някакви снимки. — Направих проучвания, мистър Бенет, и открих доста неща за вас.

Той също седна.

— Снимките на онези експонати в Бритиш Мюзиъм, които ми изпратихте, ми се сториха странно познати, но не можех да се сетя откъде. Така че ми се наложи да се поровя в нашия архив. Тези работи са много необичайни, мистър Бенет, стилизирани, а и камъните са много редки. Невероятна изработка — по-скоро френска, отколкото индийска. Дело са на един човек на име Индраджит Раи. Някои от неговите произведения са минали през нашата къща. Искате ли да ви запозная с историята?

— С удоволствие.

— Индраджит Раи е бил много известен майстор през деветнадесети век. Бил е кралски бижутер и е работил за няколко двореца в Индия. Някои от работите му са достигнали и до кралица Виктория. Всъщност доста негови творби са стигнали дотук през този период. Някак си обаче за близо петдесет години работите му изчезват. Чакайте да видя — Роутън погледна в бележника си. — Точно така. До началото на двадесети век нито една негова работа не е изнесена от Индия. Не мога да си обясня защо. Може би е имал финансови проблеми или е излязъл в пенсия, или нещо подобно. Но тогава, през 1905 г., на пазара се появяват няколко творби на Индраджит Раи, както и на някакъв друг майстор, но много близки по стил до неговите. Оказва се, че неговият внук е изградил отново компанията на Раи и са изработвали висококачествена бижутерия, която е имала широк пазар в Европа. Ето това тук е част от колекцията на дукесата на Уиндзор, която беше разпродадена преди няколко месеца. Тя беше голяма почитателка на Раи. В интерес на истината, той се е радвал на същата репутация, която имат Картие или Фаберже.

Джон разгледа снимката и я върна обратно.

— И какво е станало? Защо никога не съм чувал за този Раи?

— Главно по две причини. Първата са двете световни войни. Раи не е европеец и му е било много трудно да пробие на пазара на модата в Европа след войната. Освен това компанията му е разширила дейността си и е имала и други бизнес интереси. Втората и според мен основна причина е, че компанията му е преживяла огромни финансови загуби през шейсетте години. Точно когато останалата част от света се е радвала на невероятен икономически подем и имена като Картие наложиха присъствието си в почти всеки дом, компанията на Раи практически фалира. Те са изгубили милиони!

— Но как?

— Честно казано, не знам точно. Много е трудно да се разкрие какво се е случило, защото това е частна компания с много разнообразна дейност, а ние се интересуваме само от бижута. Аз обаче позвъних на своя предшественик, който сега живее в Уитъринг, и той беше така любезен да се заинтересува от тази история. Честно казано, мистър Бенет, през нашата къща минаха няколко творби на Раи и на мен много ми се иска да изясня какво точно се е случило, в случай че се появят и други.

Роутън свали очилата си, разтърка носа си и отново ги сложи.

— Моят колега твърди, че в момента компанията на Раи се ръководи от негов братовчед. Най-малкият син на Раи е бил забъркан в някаква измама в края на шейсетте и затова бизнесът е бил предаден на друг. Според слуховете, а за мен това наистина са само слухове, къщата на Раи е работила за махараджата на Байджур, един от последните владетели на независима Индия. По време на конфликтите с Пакистан те са правили копия на всички ценности, собственост на кралското семейство. Добре ли сте, мистър Бенет?

Джон кимна. Беше се стреснал при споменаването на Байджур. Изкашля се и каза:

— Да, много съм добре. Продължавайте, моля.

— Добре. Махараджата се е притеснявал за политическата стабилност, тъй като Байджур е близо до границата. И така, по всичко личи, че Раи са направили копия на всички скъпоценности и синът, доверен приятел на махараджата, е бил натоварен със задачата да скрие оригиналите. Само че той избягал с тях! Изчезнал, духнал нанякъде и никой повече не го видял! Семейство Раи са били принудени да заплатят цялата стойност на съкровището и вероятно това е предизвикало фалита им. Дяволска история, нали? Ако, разбира се, може да й се вярва.

— Вие не вярвате ли?

Роутън сви рамене.

— Това е индийска приказка, просто легенда. Не съм сигурен, че мога да я приема на сериозно. Според моя колега, синът е описал в книга къде биха могли да намерят скритото съкровище, но сигурно е излишно да ви казвам, че никой досега не е успял да я намери.

Джон преглътна с усилие.

— Не, сигурно не.

Сърцето му биеше до пръсване и бе започнал да се поти.

— Въпреки че само Господ знае какво биха направили някои хора, за да се доберат до тази книжка! — пошегува се Роутън. — Мистър Бенет? Сигурен ли сте, че сте добре? Искате ли малко вода?

Роутън вдигна телефона, за да се обади на секретаря си.

— Да, ако обичате.

Джон изтри лицето си с кърпа и сведе глава към коленете си. Никога през живота му не му беше прилошавало. Дишаше с усилие.

Някой го докосна по рамото.

— Мистър Бенет? Водата ви.

— Благодаря — Джон се надигна и отпи. — Сега съм по-добре. Извинете ме. Сигурно е от горещината.

Роутън веднага отиде да отвори прозореца.

— Благодаря. Бихте ли могли да разберете кога е изчезнало това съкровище?

Роутън се върна до бюрото си.

— Не зная — зарови се из бележките си. — А, чакайте! Ето, записал съм, че е станало някъде в началото на 1966 г. Но не знам дали е истина.

Джон допи водата и се изправи.

— Благодаря ви, мистър. Роутън. Бяхте ми много полезен.

— Наистина ли?

— Да, много. Ценя услугата, която ми направихте.

— Не се притеснявайте, мистър Бенет. Подобни разследвания ми доставят удоволствие.

Джон кимна на секретаря и тръгна към вратата. Внезапно спря и погледна назад.

— Имате ли представа дали този Индраджит Раи е от Бомбай или от Делхи?

— Нито едното, нито другото — отговори Роутън. — Не ме питайте защо, но той винаги е живял и работил в малко градче на север от Делхи. Някакво затънтено, с нищо незабележимо място, наречено Морапур.

Джон потръпна.

— Освен с въстанието — отбеляза той.

— Е, да, освен с въстанието през 1857 година.

— Довиждане, мистър Роутън. Още веднъж ви благодаря.

— Довиждане. За мен беше удоволствие.

Джон влезе в асансьора и се загледа в просветващите квадратчета на различните етажи. Провери в най-горния си джоб дали е взел кредитната си карта. „По дяволите, че е прехвърлил седемдесетте, реши той. Щеше да хване следващия самолет за Делхи и никой не би могъл да го спре. Инди беше в опасност и проклет да е, ако допусне да изгуби още една дъщеря в тази проклета, забравена от Бога страна.“

 

 

Инди стоеше с гръб към хълма и гледаше към форта, към силуета на Оливър, който се беше облегнал на един парапет. От лявата му страна небето светлееше от бледовиолетовите и огненочервени отблясъци на изгрева.

В продължение на няколко минути го наблюдаваше безмълвно, без да помръдне, и стомахът й се сви от познатата болка на копнежа. Желаеше го, беше сигурна в това. Искаше да го обича, но не можеше да си го позволи, не и сега, не и докато…

Видя, че той заслиза по стълбите и бързо отклони поглед. Може би никога. Не беше сигурна, вече не знаеше нищо. Как тогава би могла да знае нещо за любовта?

— Инду?

Гласът идваше отдясно и прекъсна мислите й.

— А, Ашок.

Индиецът застана до нея и двамата се обърнаха и се загледаха към хълма.

— Май сме в застой, а? — обади се той.

— Да, струва ми се — отвърна тя. — Съжалявам.

— И аз.

Известно време никой от двамата не продума. Вече пети ден тримата работеха заедно. Бяха успели да проследят нишката, която ги отведе до този форт, на около тридесетина километра от Байджур, високо на хълмовете. Но това беше последното място, последната следа.

— Какво ще правим?

— Нямам представа — отговори тя. — Но ми се иска да зная.

Ашок се обърна към нея:

— Инду, има нещо, което трябва да ти кажа, нещо, за което не бях искрен с вас.

Инди вдигна рамене. Беше ядосана и разочарована от това, което им беше казал Ашок преди няколко дни, но беше неспособна да го намрази. По време на разследванията им той бе проявил ум и находчивост, винаги беше любезен и при други обстоятелства биха могли дори да станат приятели.

— Остави — каза тя. — Не си длъжен да ми казваш нищо.

— О, да, длъжен съм — той бръкна в горния си джоб и извади една снимка. — Виж, това е бъдещата ми съпруга.

Инди взе снимката.

— Красива е. Сигурно си много горд.

— Да.

Той взе обратно снимката и внимателно я прибра в джоба си. Пое си дълбоко въздух и каза:

— Инду, аз не съм правителствен служител. Излъгах ви. Това изобщо не е официално разследване, а нещо съвсем лично, свързано с моето семейство.

Инди го гледаше в лицето. Беше поразена, но знаеше, че той не лъже.

— Но какво общо има това с твоето семейство, Ашок? — стисна устни. — Смятам, че трябва веднага да ми обясниш всичко.

Ашок се изчерви. Не знаеше откъде да започне. Поколеба се за момент, след това заговори:

— Моят баща е починал веднага след като съм се родил, Инду. Майка ми е отишла да живее при чичото на съпруга си, защото е имала четири сестри, а той бил единственият мъж в семейството. Той я прибрал и се грижил за нея. Името му е доктор Боди Ядав, но аз го наричах „чичо“. През 1966 година се е забъркал в страхотен скандал тук, в Байджур, който го е съсипал и е опозорил целия род.

Инди преглътна.

— Да не би да е бил замесен в убийството на?…

Ашок погледна ръцете си, след това отново вдигна поглед към нея.

— Не, не мисля. Викрам Сингх, махараджата на Байджур, е бил ограбен и чичо ми е изчезнал веднага след това. Мъжът, който е бил замесен в кражбата, се казва Рамеш Раи и е бил най-близкият приятел на махараджата. Неговото семейство са бижутери и са работили за Къщата на въздишките дълги години. Но той е бил като син за Боди Ядав. Една нощ е изчезнал с цялото богатство на махараджата и никой никога не е чувал нищо за него.

Инди затаи дъх. Обзе я странното чувство, че знае какво ще последва.

— Рамеш Раи е работел за махараджата — продължи Ашок. — Трябвало е да скрие съкровището и да измисли някаква загадка, която да води до него. Всичко е било с цел да се осигури политическа стабилност, защото по онова време обстановката в Байджур е била неспокойна.

— И той направил ли е?… — гласът й замря. Тя се изкашля и си пое въздух. — И той е направил тази загадка във формата на книга?

— Да, струва ми се. И мисля, че е точно тази. Разбрах го още в първия момент, когато ми я показа в клуба. Инду?

Тя се отпусна върху стената и обхвана главата си с ръце.

— Инду? Добре ли си? — Ашок коленичи до нея, докосна ръката й и тя го погледна.

— Мислиш, че Рамеш Раи е моят баща?

— Мисля, че е той. Смятам също, че ти разполагаш с ключа на загадката, която е измислил.

Инди бързо премигна, за да спре сълзите си. Отчаяно й се искаше да издуха носа си и за миг си пожела отнякъде като по чудо да се появи Оливър с вечната си кърпичка.

— Защо ми го казваш сега? — запита тя, като използва за целта ръкава си.

— Защото исках да знаеш истината. Аз правя всичко това в името на моето семейство. Не бих могъл да се оженя, докато не възстановя честта и доброто му име. Родителите на Мира не биха ме приели.

Инди отпусна глава. Това беше глупаво и тя отчаяно се опитваше да спре да плаче, но не можеше. Сълзите се стичаха по лицето й и в гърлото й се надигаха ридания. Покри лицето си с ръце.

— Господи, Инду! Моля те, не плачи! Не искам да се разстройваш заради мен!

— Не е заради теб — извика тя, хълцайки. — А заради… О, забрави го!

Вдигна края на полата си и шумно се издуха, но сълзите й продължаваха да се стичат. Ашок се наведе към нея и нежно я прегърна.

— Моля те, Инди, не се разстройвай. Хайде, успокой се.

Отдръпна се леко и докосна устните й в топла, приятелска целувка — знак на това, че тя му е простила.

— Хайде да отидем и да намерим Оливър, за да разберем дали е успял да разгадае последната част на мистерията.

Прегърна я през раменете и я поведе към стълбите. Оливър се прикри в сянката на стената, обърна се към панорамата и впи пръсти в стената с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Не бе успял да чуе какво си говорят, нито да вижда съвсем ясно, защото беше доста далеч от тях, но и достатъчно близо, за да забележи, че се целуват. Сведе глава и замижа. От болката, която го разкъсваше, пред очите му заиграха огненочервени кръгове. Сега вече знаеше, наистина знаеше! Беше го знаел през цялото време, но не искаше да си го признае. Той я обичаше от първия миг, в който я беше видял. Но бе постъпил като глупак, същински глупак, като дори за момент бе допуснал, че тя може да отвърне на чувствата му, че е по-различна, че е нещо по-специално. Една нощ, един-единствен миг на влудяваща страст — и той реши, че всичко е наред. Какъв глупак! Съвсем искрено беше вярвал, че тя…

Стегна се и отвори очи. Тя никога не му бе дала какъвто и да било знак — освен съвсем инстинктивната страст. Ха, та оттогава те дори не се бяха докосвали, как, за Бога, бе си въобразил подобно нещо?

Обърна се към форта и забеляза Инди и Ашок.

— Сбъркал си, Оливър — високо каза. — Ужасно си сбъркал! Ти си глупак!

Осъзнавайки, че няма никакъв шанс, той преглътна болката си, вдигна ръка и ги повика.

— Оливър, добре ли си?

 

 

Два часа по-късно Инди влезе в апартамента след него и хвърли чантата си върху дивана. Ашок се беше прибрал, за да се поразрови из дневниците на доктор Боди Ядав за нещо, което би могло да ги насочи по вярна следа. Повече от час Оливър не беше продумал.

— Оливър?

— Да — изръмжа той. Пое си дълбоко дъх и отново се извърна. Нямаше какво да й каже. Защо просто не го оставеше на мира?

Инди сви рамене. Имаше си достатъчно свои грижи, за да обръща внимание и на това. Отиде в спалнята и си взе чантичката с тоалетни принадлежности.

— Смятам да се изкъпя, а след това да поспя малко — извика му.

Бяха станали много рано, за да стигнат до форта на хълма. Отиде в банята и пусна крановете. Беше уморена и имаше нужда да се отпусне и да обмисли всичко. Затвори плътно вратата, изсипа малко лосион във водата, изпробва температурата й с пръстите на крака си, след това се отпусна във ваната. След няколко минути се почувства по-добре. Но беше забравила шампоана си в спалнята.

Оливър се взираше в затворената врата на банята няколко секунди, след това взе сака си и го сложи върху леглото. Разкопча го и отиде до чекмеджетата, за да вземе дрехите си. Сега, когато вече бяха съвсем близо до края, тя вече нямаше нужда от него. Той се бе превърнал в пречка, в нещо съвсем излишно. Тя си имаше Ашок. Те можеха да уредят нещата помежду си сами и едва ли биха искали той да се намесва в техния роман.

Взе трите си ризи, изпрани и ароматизирани в пералнята на хотела, и ги хвърли в сака. Заобиколи леглото и отвори чекмеджето на нощното си шкафче. Вече бе взел решение и никой не бе в състояние да го спре.

— Оливър? — той се огледа. Инди стоеше до вратата, съвсем мокра, загърнала тялото си в хавлия. — Какво правиш?

— Събирам си багажа — остро отговори той. — На теб на какво ти прилича?

Не искаше да прави сцени, а просто да си тръгне без много шум.

— Изглежда ми така, сякаш нещо те е разстроило. Защо не ми кажеш какво има?

— Не ми се бъркай, Инди! — нейното присъствие го притесняваше, струваше му се като упрек.

Инди влезе в стаята. Внезапно я обзе гняв. Какво, по дяволите, ставаше тук? Той не можеше просто да си тръгне и да я зареже! В гърдите й опасно се надигаше ярост, примесена с паника.

— Какво трябва да означава това?

— Кое? Да не ми се бъркаш? — той взе малка купчинка дребни лични вещи от шкафчето и ги пусна в джоба на сака. — Ами точно това означава.

Неочаквано Инди го хвана за ръката и го разтърси.

— Престани! — извика тя. — Ако търсиш кавга можем да започнем веднага! — мисълта за него й причиняваше болка.

Оливър я отблъсна.

— Не искам да се карам с теб. Искам само да си отида. Ясно ли ти е? — мина покрай нея.

— Не! Не ми е ясно! — крачеше след него. — Не можеш да си тръгнеш сега! Как бихме се справили без теб?! Как бихме могли да продължим нататък?

— Сами — отговори той, като продължаваше да събира нещата си от всекидневната. — Както правят повечето възрастни хора.

— Както повечето… — Инди се извърна занемяла. Стомахът й се свиваше и изведнъж й се прииска да закрещи. Как можеше да постъпва така? Как?

— Извинявай — Оливър се опита да мине покрай нея, за да влезе обратно, в спалнята.

Неочаквано тя го блъсна и извика:

— Не! Няма да те извиня!

Не успя да му причини болка, но за момент той изгуби равновесие, препъна се и се удари в касата на вратата. Извърна се ядно и без да се замисли, я блъсна назад. Силата му, прибавена към нейната, я отхвърли и тя се блъсна във вратата с тъп удар. Задъха се за момент, поразена, и изкрещя:

— Проклето копеле! Да не си посмял…

Тръгна към него. Само за миг го погледна в лицето, а в следващия вече сипеше юмруци върху гърдите му, риташе го, крещеше. В първия момент той не реагира, защото беше прекалено изненадан, а след това улови китката й и я изви, за да й попречи да се бори с него. Яростно пусна ръката й, притисна тялото й към вратата с тежестта на своето и понечи да се отдръпне от нея. Тогава погледна в очите й.

— Исусе Христе!…

Миг по-късно се целуваха. Тя се притискаше към него, обвила ръце около врата му, и го дърпаше към себе си с такава страст, че дъхът му секна. Свлякоха се на пода и той дръпна хавлията, с която се беше увила. Тя вдигна крака високо над него и се зае с колана му, докато ръцете му нежно изучаваха тялото й.

— Чакай — остро прошепна той. — Чакай!

Пусна я, коленичи до нея, съблече ризата и разкопча панталона си. Тя го докосна и той затвори очи.

— Господи, Инди… Аз… — замълча и се загледа в голото й красиво тяло, обляно от светлината на ранната утрин. Най-после се разсъблече, сви ризата си на руло и внимателно я постави под главата й. — Толкова си красива.

Тя улови ръката му и обсипа с целувки дланта и китката, след това я положи върху гърдите си.

— Люби ме тогава — прошепна. — Люби ме.

Оливър се придвижи по-нагоре, легна върху нея и тя се усмихна. Прокара език по уханната кожа на гърдите й и нежно захапа втвърденото й зърно. Отново намери устните й и тя обви крака около него. Устните и телата им се сляха в едно под бавните му, внимателни движения. Тя извика, зарови пръсти в косата му и отново заповтаря името му.

По-късно, след като се бяха любили няколко пъти, Оливър се събуди от лекия си сън сред бъркотията от чаршафи и забеляза, че тя е станала. Отвори очи и се обърна. Тя седеше на пода, облечена в неговата риза, положила глава на коленете си, и държеше в ръка снимка, изрязана от вестник.

— Добре ли си, Инди?

Тя вдигна глава.

— Не знам — показа му снимката. — Това е моят баща — или поне така мисля. Рамеш Раи — доверен приятел на махараджата, прелъстител на омъжена жена, съучастник в убийство, крадец.

Главата й отново се отпусна на коленете. Оливър скочи, приближи се и коленичи до нея.

— Не знаеш със сигурност дали това е така.

— Та аз изобщо не знам нищо, Оливър. Сега — повече от когато и да било в живота си — не знам нито коя съм, нито каква съм.

Той изви глава. Беше си мислил, беше се надявал, че поне в едно е сигурна — в чувствата си към него.

Инди изтри с ръка сълзите си.

— Някога си мислех, че знам коя съм и накъде отивам. А сега, сега не знам дори какво е следващото нещо, което трябва да направя — не се осмели да спомене за тях, за това, което току-що се беше случило. Нямаше сили.

Оливър отметна косата от лицето й.

— Ще откриеш истината за родителите си — каза той. — Ето това е следващото, което трябва да направиш.

— Но как? Стигнахме до задънена улица. Там, във форта, не открихме нищо, а и тези стихове не ми говорят нищо. Нямам представа какво означават.

— Хм. Виж, не се тревожи. Сигурен съм, че ще намерим нещо.

Инди присви очи:

— Какво означава това „хм“? Да не би да ти е известно нещо, което аз не знам?

— Може би. Не съм сигурен.

Тя го изгледа подозрително.

— Винаги ли си такъв оптимист?

Той се наведе напред и целуна голото й коляно.

— Само след такъв фантастичен секс — каза той и Инди се усмихна. — Ще се върнеш ли в леглото?

— Не, смятам да довърша банята си.

Оливър се изправи и взе хавлията от облегалката на стола.

— Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

— Не, разбира се.

Той протегна ръце, тя ги хвана и се изправи.

— В такъв случай ще напълня ваната.

— Добре.

Тя го наблюдаваше, докато той изчезна в банята, и внезапно остра болка стегна гърдите й. Не искаше да обича, не можеше да си го позволи, не и сега, когато в главата й цареше такъв хаос. Сложи снимката на баща си на пода до книгата и я отстрани с крак. Не, засега нямаше да си позволи да се забърка в подобно нещо. Въздъхна, обзета от тъга. А може би, помисли си тя, може би никога.

И унило тръгна към банята.

 

 

Джон остави чантата си на пода до рецепцията на Лейк Палас Хотел и се приближи до администратора, за да потвърди резервацията си. Оказа се дяволски трудно да се наеме стая тук, но той се беше справил — разбира се, не без допълнителни разходи — и сега разполагаше с една от най-скъпите стаи, която току-що се беше освободила, а за да бъде почистена незабавно, трябваше да доплати. Той се усмихна и се подписа. Нима можеше да държи сметка за парите в такава ситуация?

Отдалечи се от рецепцията и отиде да вземе багажа си. Бързаше много, затова, без да се огледа, се наведе напред и удари главата си в главата на един индиец. За да не изгуби равновесие, Джон протегна ръце и се улови за мъжа. На кръста му напипа нещо твърдо. Отдръпна се и го изгледа остро. Беше разпознал очертанията на ножа. Би могъл да го направи дори със затворени очи.

— Извинявай, приятел!

Джон се загледа в индиеца. Лицето му беше съвсем обикновено, но имаше нещо по-различно в очите му — бяха сурови и сякаш невиждащи. Мъжът се извърна рязко и измърмори някакво извинение. Преди още Джон да усети, беше изчезнал.

Джон взе нещата си и пътьом спря до рецепцията.

— Извинете! — чиновникът вдигна глава. — Този човек гост на хотела ли е? Струва ми се, че го познавам.

— Кой, сър?

— Онзи индиец, който само преди минута беше тук.

Чиновникът сви рамене:

— Не, струва ми се, че не е гост на хотела, сър.

— Разбирам — Джон се усмихна любезно. — Благодаря. А къде е моята стая?

— Надолу по терасата, след това надясно.

Джон кимна и пое към стаята си.

След десет минути беше се изкъпал, преоблякъл и звънеше в рецепцията, за да попита за Инди. Щом узна номера на кралския апартамент, той откъсна листчето, където го беше записал, среса се бързо и остави багажа си неразопакован. Взе само броунинга си и го заключи в сейфа на стаята. След това тръгна да търси Инду. Тя му бе липсвала и той гореше от нетърпение да я види.

 

 

Оливър се среса и отиде във всекидневната. Бяха си поръчали закуска и очакваха всеки момент да им я донесат.

На вратата се почука и той отиде да отвори. Беше много гладен.

— Капитан Хикс?

— Да? — Оливър се вгледа в господина, който стоеше в коридора. Няколко секунди стоя объркан и чак след това позна очите. Имаха съвсем еднакви очи.

— Аз съм Джон Бенет, дядото на Инду — той протегна ръка.

— Но разбира се, разбира се! — Оливър я стисна топло. — Досетих се още щом ви видях. Приликата между вас е поразителна. Боже мой, извинявайте! Заповядайте, влезте!

Въведе Джон във всекидневната.

— Бихте ли изчакали за момент? Ще повикам Инди.

— Да, разбира се.

Джон разкопча лененото си сако и се огледа наоколо. Откъм стаята се чу шепот, след това вратата се затвори и отново настана тишина.

Оливър се облегна на вратата и се намръщи.

— За бога, Инди! — прошепна той. — Иди да го видиш!

Инди седеше на ръба на леглото.

— Не!

Тя се загледа през прозореца към езерото. Оливър хвана ръката й и я дръпна.

— Не се дръж като дете! Той е пропътувал целия този път да те намери, да се убеди, че си добре! Иди да поговориш с него!

— Казах — не! — Инди издърпа ръката си. — Остави ме на мира!

Оливър отвори вратата.

— Генерале, Инди е тук — излезе от спалнята и кимна към Джон. — Заповядайте, влезте!

Оливър се отправи към балкона, за да ги остави насаме. Джон се изправи до вратата и се загледа във внучката си. Изглеждаше по-възрастна, но все още много уязвима. Инди изобщо не го погледна.

— Сърдиш ми се — каза той. — Съжалявам.

— А ти какво очакваше? Лъгал си ме през целия ми живот! Не беше този начинът, по който трябваше да науча всичко.

Джон се облегна на касата на вратата.

— Аз знаех всичко, но отчаяно се опитвах да го забравя. Нямах сили да погледна истината в очите.

Внезапно той се почувства много стар, много уморен. Досега безпокойството и страхът, че тя може да е в опасност, го бяха поддържали. Но в този момент, когато застана пред нея, осъзна, че не е трябвало да идва, че бе действал импулсивно, воден от уплахата си. Трябваше да я остави на мира.

— Не смятах, че за теб ще бъде добре да научиш истината. Исках да си щастлива, а не да се обременяваш с чужди грехове.

Най-после Инди го погледна.

— Имал ли си изобщо намерение да ми кажеш?

— Да, когато сметна, че си готова за това.

— И кога щеше да бъде това?

Тя отиде до плъзгащата се врата на терасата, за да е по-далеч от него. Видя Оливър и видът му я накара да се почувства по-зле от когато и да било през живота си.

— Трябва да се върнеш у дома, дядо — погледна го тя. — Мога да се справя с всичко сама.

Той кимна:

— Да, виждам — обърна се да си върви. — Е, поне се убедих, че си добре. Много се тревожех.

— Да, добре съм — вдигна рамене. — Горе-долу.

Джон излезе от стаята, отиде във всекидневната и извика:

— Оливър!

Оливър забърза откъм балкона.

— Ще ви изпратя до стаята ви, генерале.

— Името ми е Джон.

— Добре, Джон.

Оливър се усмихна и отвори външната врата на апартамента точно когато носеха закуската им.

— Внесете я вътре, моля — нареди той. — Аз ще се върна след малко.

Даде път на Джон, след това тръгна редом с него, докато прекосяваха коридора до стаята му.

 

 

Когато се върна, Инди крачеше из всекидневната. Не беше хапнала нищо, но за сметка на това усилено гризеше ноктите си. Щом той отвори вратата, тя спря и се обърна.

— Ашок се обади — каза му. — Намерил е нещо в дневниците на Боди Ядав.

Оливър се опря на ръба на дивана. Щеше му се първо да беше попитала нещо за Джон.

— Изглежда, месеци наред е плащал наем за някаква къща в Дженерао — не спираше тя. — Някъде на север, нагоре по хълмовете. Той питал леля си дали някога са ходили на почивка там, но тя отговорила, че никога не е чувала за подобно място! — очите на Инди горяха. — Разбираш ли? Трябва да има някаква връзка! Може би е избягал там или е изпратил Рамеш Раи да се крие там! Но каквото и да означава това, трябва да отидем там! Трябва!

Инди забързано започна да приготвя нещата си.

— Ашок е наел един роувър — провикна се тя. — Вече е на път за насам. След половин час трябва да се срещнем с него на кея. Оли, хайде, размърдай се!

Той продължаваше да стои неподвижно.

— Ами дядо ти? — запита я най-накрая.

— Това си е моя работа — хладно отвърна тя.

— Не, след тази сутрин вече е наша работа!

Внезапно Инди не издържа. Джон, Оливър, обаждането на Ашок, тази сутрин — всичко й се беше струпало на главата изведнъж и тя изпусна нервите си.

— Наша работа ли? След тази сутрин? — изкрещя. Не я беше грижа какво говори. Искаше само да тръгне, да продължи да следва пътя си. — Та това беше само секс, Оливър! Недей да се опитваш да търсиш нещо повече!

Оливър поклати глава, неспособен да повярва. След всичко, което се беше случили между тях миналата седмица, след преживяното тази сутрин се беше оказало, че това не е негова работа, че било само секс! Отпусна назад глава и затвори очи. „Забрави всичко, Оливър, отново и отново си повтаряше той, опитвайки се да възвърне самоконтрола си. Забрави! За нея вече нищо няма значение.“ Отвори очи, стана и отиде до леглото, за да вземе нещата си. Бедата беше в това, че той знаеше, че не би могъл да я остави сама, колкото и да му се искаше да го направи. Беше отговорен пред генерала, пред самия себе си и трябваше да се грижи за нея, но само Господ знаеше защо. Грабна чантата си и я последва във всекидневната.

— Идваш ли? — запита тя от вратата.

— Да — отвърна той. — Не личи ли?

За момент тя се загледа в него.

— И защо? — не се въздържа да го попита.

— Защото, ако питаш мен, това нещо започна да става дяволски опасно и не искам смъртта ти да тежи на съвестта ми!

Инди се прокле, че е попитала. Независимо от това какво решение беше взела и какво му бе наговорила, тя горещо се надяваше, че той ще каже нещо друго. Сви рамене и стисна устни.

— Добре — каза му. — Да вървим.

 

 

Джон ги видя, когато излизаха. Пиеше чай на терасата и ги наблюдаваше от разстояние. Господи, дано Хикс действително знае как да се погрижи за нея! Допи чая си и вдигна ръка, за да привлече вниманието на сервитьора. В същия момент забеляза индиеца, когото беше видял по-рано днес.

След като остави няколко рупии на масата, Джон стана и се отправи към рецепцията. От кея точно щеше да отпътува една лодка и той забеляза, че лодкарят изчаква същия този индиец да се качи. Загледа се след него известно време, после се върна на терасата. Започвам да се превръщам в параноик, помисли си той, този човек може би е съвсем обикновен. Но Джон беше виждал и преди такива очи — очите на хора, които обичат да убиват.

— Извинете! Мистър Бенет? — той се извърна. — Има съобщение за вас, сър.

Джон се приближи до рецепцията и пое подаденото му листче. Отвори го и бързо го прочете. То гласеше:

„Налага се да отидем до Дженерао с Ашок. Могат да възникнат затруднения. Може би ще ни е нужна помощ.“

Беше подписано от Оливър Хикс. Джон погледна към кея и видя, че лодката е отплавала. Индиецът беше в нея и носеше голяма чанта. Съвсем ясно беше, че е тръгнал на път.

— Можете ли да ми намерите водач? — обърна се той към чиновника. — Някой, който познава терена на север оттук, към хълмовете близо до границата? А, и джип. Ще ми трябва кола.

Чиновникът кимна и внезапно се усмихна:

— Разбира се, мистър Бенет. Моят зет е водач в планините, сър, и с радост ще ви услужи.

Джон кимна и прибра листа в джоба си.

— Много добре. Оставям ви да уредите всичко тогава — погледна часовника си. — За час ще успеете ли?

— О, да, сър, няма проблеми.

Администраторът се намръщи и Джон спря.

— Е? Какво има?

— Трябва да ви предупредя, сър, че това ще струва малко по-скъпо.

Джон въздъхна раздразнено:

— Само уредете всичко, моля ви. Аз ще платя колкото и да струва.

И като погледна към езерото само за да види, че лодката е вече близо до отсрещния бряг, той забърза към стаята си, за да приготви нещата си.