Мария Барет
Любовно проклятие (14)

Глава четиринадесета

Джейн седна на ръба на леглото в бялата спалня с висок таван, през прозорците, на която струеше светлина, и стъпи на студения мраморен под. Изпита задоволство от хладината върху кожата си. Беше едва седем часът сутринта, но въпреки това вече бе горещо. Загледана към безоблачното синьо небе, Джейн вече знаеше, че това е само началото. Малко по-късно жегата щеше да стане непоносима.

Отиде гола до банята, пусна студената вода и наплиска лицето и шията си. След това завърза косата си и влезе под хладната струя на душа. Само така би могла да започне деня си.

След двадесетина минути се присъедини към Филип на терасата за закуска. Излизайки от хладината на всекидневната, тя се зачуди защо той настоява да се хранят навън в тази жега. Горещият въздух я блъсна и за момент затаи дъх. Изчака неприятното усещане да отмине, изтри с длан вече влажното си от пот чело и тръгна към него.

— Добро утро, Джейн — каза той, без да сваля вестника си.

— Добро утро — тя се усмихна на прислужника, който отместваше за нея един стол и разгърна салфетката й. — Благодаря ти, Дханирам. Как си тази сутрин?

— Много добре, мемсахиб. А вие?

— Аз също, благодаря — погледна към отместената настрани чиния на Филип с полуизядената английска закуска и се зачуди как, по дяволите, можеше да яде подобно нещо в тази горещина. — Бих искала малко чай с лимон, папая, пъпеш и портокал.

— Разбира се, мемсахиб.

— А, и малко кисело мляко, Дханирам.

Джейн отново се усмихна. Изчака, докато прислужникът се отдалечи достатъчно, за да не може да я чуе, и започна:

— Как си, Джейн? Чудесно, благодаря ти, Филип. Добре ли спа? Да, да, чудесно, въпреки горещината. Личи си, мила, тази сутрин изглеждаш много освежена. О, благодаря ти.

Филип свали вестника.

— Свърши ли?

— Да, струва ми се — Джейн започна да барабани с пръсти по масата, загледана в окъпаната от ярка слънчева светлина градина.

— Е, какво ще правиш днес, Джени? — Филип остави настрана „Таймс“ и си наля втора чаша кафе. Не му се искаше още един ден да започва толкова лошо.

Джейн се обърна към него:

— Мисля, че бих могла да отида с колелото до храма на Кали по пътя към Читауар. Доктор Ядав ми препоръча това място. Каза, че под сянката на дърветата било много прохладно. Надявам се, че ще мога да порисувам.

— Сама ли ще отидеш? — беше леко завоалиран намек за Рамеш Раи. През последните десетина дни той бе наминавал няколко пъти, но непрекъснато липсваше на Джейн. Неговото присъствие дразнеше Филип, който не искаше съпругата му да се сближава с индийците.

— Да. Помолих Дханирам да ми увие нещо за обяд. Мисля, че ще прекарам деня там и ще се опитам да направя няколко добри акварела.

Филип кимна, но не каза нищо. Не можеше да разбере необходимостта на Джейн непрекъснато да бъде заета с нещо. Струваше му се, че тя трябва да прекарва времето си в клуба, да играе бридж, да обядва там и да се запознае със съпругите на останалите офицери. За Бога, та нали точно това правеха жените от английското висше общество!

Прислужникът пристигна със закуската на Джейн. Филип щракна с пръсти и с жест му заповяда да разчисти масата пред него. Засрамена от начина, по който се отнасяше към прислугата, Джейн сведе глава и концентрира вниманието си върху плодовете. Филип запали цигара.

— Тази вечер ще закъснея — каза той, като махаше с ръка, за да разсее дима около масата.

— О?

— Да. Имам среща, която може да продължи до късно. Ако искаш, можеш да вечеряш без мен.

Джейн прибра косите зад ушите си. Мразеше да се храни сама, но бе започнала да привиква.

— Колко късно означава това „до късно“?

Филип сви рамене и угаси цигарата си.

— Ще ти позвъня от офиса, за да ти кажа.

Той се изправи, допи последната глътка кафе и взе сакото си от облегалката на стола. Беше облечен в един от обичайните си ленени костюми, както винаги — безупречно чист и изгладен. Нагласи панамената си шапка с лек наклон напред и затегна възела на вратовръзката си. Джейн наблюдаваше тези действия всяка сутрин, но все още не можеше да свикне с постоянното внимание, което той отделяше на всеки дребен детайл от външността си. Филип заобиколи масата и я целуна.

— Довиждане, мила. И приятен ден!

— Довиждане, Филип.

Той взе куфарчето си.

— Знаеш ли, в някой от следващите дни трябва да наминеш към клуба. Да поплуваш и да се запознаеш с останалите момичета — Джейн кимна. — Много добре. В такъв случай ще помоля някоя от жените да ти позвъни. Марджъри или може би Филис.

Той се обърна, махна й, без да я погледне, и излезе от къщата, подсвирквайки си.

Джейн врътна очи и сложи парче леденостуден пъпеш в устата си. „Клубът, помисли си тя, ама че ужас!“ Заслуша се в отдалечаващите се стъпки на съпруга си и въздъхна облекчено, щом успокояващата тишина наоколо отново беше възстановена. В последно време, даде си сметка тя, Филип и неговите безупречни английски маниери бяха започнали да й дотягат. Е, не много, убеждаваше се, а пък и нали в един момент всеки започва да се отегчава от половинката си? Меденият месец не би могъл да продължава вечно, нали? Извръщайки поглед от заслепяващото слънце, тя продължи да закусва, наслаждавайки се на всяка хапка. Замисли се за предстоящия ден. Дори не осъзна, че Филип напълно бе изчезнал от мислите й.

 

 

За да стигне с колелото си до храма на Кали, на Джейн й бе необходимо много повече време, отколкото бе очаквала. Той се оказа доста по-отдалечен от града, което й бе убягнало, когато проучваше картата, а пък жегата и слънцето доста я бяха изтощили. Следваше точно напътствията, които бе получила от доктор Ядав. Отклони се от главния път на кръстопътя след малкото селце Дуалиър и се насочи към гората, виждаща се в далечината. Теренът беше неравен и граничеше с шубраци, които на места преминаваха в групи дървета. Мракът изглеждаше толкова прохладен и примамващ, че Джейн се изкушаваше да се откаже от целта на пътуването си и да се отпусне за малко върху хладната зеленина. Но продължи напред.

Повечето дни след пристигането си в Байджур бе прекарала в рисуване. Не беше свикнала да стои без работа и първите няколко дни и се сториха безкрайни, защото се чувстваше безполезна и като че ли не на себе си. На третия ден, който трябваше да прекара сама у дома, тя извади хартията и боите си и тръгна към града. Бе прекарала часове наред, рисувайки, погълната от колорита и движението на Байджур, очарована от града, чието оживление сякаш никога не стихваше. От този ден нататък вече нямаше връщане назад — Джейн бе намерила с какво да запълва времето си.

Най-сетне стигна до обширната гора, скочи от колелото, подпря го на купчина камъни и го остави там. Взе нещата си от кошницата, нарами чантите и бръкна в джоба си за картата на Боди. Храмът се намираше на около половин километър навътре в гората и бе белязан с масивни блокове от бледожълт пясъчник. Той й бе казал, че ще ги намери без затруднения, ако точно следва инструкциите му. И тя щеше да ги следва. Свали очилата си и тръгна напред, като разтваряше с ръце клоните на джакарандовите дървета и се взираше за блоковете.

Петнадесет минути по-късно откри и последния блок. Бе вървяла бавно, обезпокоена от мрачната задуха в гората, уплашена от тишината, която се нарушаваше от време на време от пукота на някоя съчка или от острия крясък на птица. Подскачаше при всеки звук, сърцето й биеше неспокойно и бе започнала да се поти повече, отколкото обичайно се потеше от горещината. Пътечката, по която вървеше, беше тясна, на много места накъсвана от храсти и тя постоянно се препъваше. Най-сетне премина в пътека, достатъчно широка, за да може да се движи по-свободно, и Джейн въздъхна с облекчение.

— Слава Богу! — измърмори тя под носа си и като отстрани дебел, тежък палмов лист, се озова сред едно сечигде. Внезапно зад нея се чу изпукване на съчка под нечий крак. — Господи! — сграбчи клона, който бе хванала, и застина неподвижно. Зад нея се чуха стъпки.

— Джейн? Джейн Милс?

Тя рязко се обърна.

— Боже мой, Рами! Слава Богу! — Джейн притисна ръка към гърдите си. Сърцето й препускаше така лудо, че тя можеше да забележи ударите му изпод тънката си памучна риза. — Господи! Изплаши ме до смърт!

— Ела! — той протегна ръка и Джейн я хвана. Поведе я към ослепителната ярка светлина, която заливаше сечището. Джейн заслони очи, заслепена от блясъка. — Добре ли си, Джейн?

— Да, разбира се — дръпна ръка, порови из чантата за очилата си и си ги сложи. — Извинявай, просто се чувствах малко не на себе си, докато идвах насам.

— Не на себе си?

— Ами да. Малко нервна. Тук е толкова тъмно и зловещо.

— Знаеш ли, не трябваше да идваш тук сама.

— О?

— Не че е опасно или нещо подобно, но… — Рами сви рамене.

— Но какво?

— Много е усамотено и е доста далеч.

Джейн се усмихна — той изглеждаше толкова обезпокоен.

— Не го осъзнах, докато карах насам. Мислех, че е по-близо — пусна чантата си на земята. — А ти какво правиш тук?

Рами се обърна и тръгна към мястото, където бе постлал килимче, върху което бяха подредени нещата му. Коленичи и започна да ги събира в една чанта.

— Извинявай. Не исках да бъда любопитна.

Той я погледна и се усмихна:

— Не, съвсем не си. Аз… — вдигна подвързано с плат томче. — Понякога идвам тук, за да се усамотя и да пиша стиховете си.

— Стихове? Ти пишеш стихове?

Рами се засмя:

— Недей да изглеждаш толкова изумена, Джейн Милс! — приближи се до нея. — Нищо особено. Просто начин да се отпусна.

— Разбирам.

— А ти? Да не си дошла да се насладиш на гледката? Това е едно от любимите места на Боди. Предполагам, че той те е посъветвал да дойдеш тук.

— Да! Точно той! Познаваш ли доктор Ядав?

— Много добре. Познавал съм го през целия си живот. Той винаги е бил… — Рами замълча. Джейн вдигна очи към него. — Той винаги е бил за мен тази половина от моя дядо, която Шива никога не е пожелавал и не е могъл да бъде — завърши той и Джейн се намръщи.

— Не разбирам.

Рами прибра книгата в джоба си.

— Знам. И аз не разбирам — въздъхна. — На моя дядо му е много трудно да се отнася към мен като към внук. Докато Боди ме е обичал още от деня на раждането ми, без да ми поставя условия. Той е чичо на майка ми и винаги ми е бил като баща.

Не изпитваше нужда да споделя, но изведнъж му се прииска да й каже всичко.

Тънката бръчка върху челото на Джейн изчезна и тя се усмихна:

— Имаш късмет.

— И аз така мисля.

Рами не можеше да устои на усмивката й. Беше толкова чиста и честна усмивка, непресторена, с простичък израз на щастието, което изпитваше. Усмихна й се в отговор. Никога не бе споделял нещо толкова интимно, свързано със семейството му, но не съжаляваше.

— И така, ти не ми каза какво правиш тук?

— Дойдох да порисувам.

Той погледна към чантите й.

— За това ли е този багаж?

— Точно за това е този багаж.

— Ами… — Рами вдигна рамене и тръгна към своето място. — В такъв случай ще те оставя на мира.

Започна да навива килимчето.

— Рами, моля те! — Джейн свали слънчевите си очила. — Моля те, не си отивай заради мен. Не би ли могъл да работиш тук до мен?

Той се втренчи в нея. Беше висока почти колкото него и формата на дългите й стройни крака се очертаваше изпод прозрачната й памучна пола на слънцето, което блестеше зад нея. Рами сведе поглед, внезапно учуден от начина, по който реагираше на присъствието й.

— Не мисля, че…

— Моля те! — прекъсна го тя. — Ще се чувствам ужасно, ако си тръгнеш заради мен.

Рами пусна килима и той се разви от само себе си.

— Добре, ще остана.

Джейн се засмя:

— Аз ще се настаня на хиляди мили от теб и няма да продумам нито дума.

Тя отиде до чантите си и започна да вади боите. След броени минути разположи триножника и столчето си, нагласи шапката си, седна и се приготви да започне.

— Нито дума! — извика Рами. — Обеща ми!

Джейн потопи четката си във водата, изтръска я към него и отвърна:

— Нито дума!

Двамата избухнаха в смях.

 

 

Към обед Джейн се облегна назад и погледна работата си. Винаги рисуваше ниско приведена към листа и бе открила, че единственият начин да оцени правилно рисунката си бе да стане и да отстъпи няколко крачки назад. Изправи се на изтръпналите си крака и се отдалечи. Бе уловила ъгъла на храма на фона на гората и резбите до най-малките детайли. Багрите бяха в розово, зелено и лазурносиньо — цветовете на пясъка, дърветата и небето.

— Свърши ли?

Джейн се сепна. Вярна на думата си, не бе проговорила в продължение на близо три часа. Така бе погълната от работата си, че съвсем бе забравила за присъствието на Рами. Погледна към него през рамо.

— Може ли да видя?

— Да, разбира се.

Когато той се приближи до рисунката, Джейн се обърна и се зае да мие четките и да почиства боите си.

След като разглежда работата й известно време, Рами каза:

— Джейн, прекрасна е!

Тя го погледна и се усмихна. Поради някаква неизвестна причина неговото мнение бе от огромно значение за нея.

— Благодаря — тя се изправи и изтри ръце в престилката си. — Донесох нещо за обяд. Не искаш ли да си го разделим?

— С удоволствие бих унищожил половината, Джейн, но се боя, че се налага да обядвам с дядо ми — продължаваше да гледа рисунката. След това добави: — Джейн, надявам се, че няма да имаш нищо против да те попитам дали би проявила интерес към възможността да продадеш тази картина?

Джейн се приближи и застана до него.

— Нямам нищо против да ме питаш, но за съжаление никога не продавам работите си.

Рами се усмихна:

— И аз така предположих — върна се към мястото си. — Е, добре, трябва да тръгвам — наведе се и започна да прибира нещата си. — Може би някой ден ще дойдеш с мен да разгледаме околността — каза той, докато завързваше багажа на колелото си. — Звъних ти няколко пъти, но, изглежда…

— Знам — прекъсна го Джейн. — Често прекарвам времето си в рисуване навън. Много съм заета.

За момент си представи неодобрението на Филип.

— Да, естествено.

Рами се върна до нея и й подаде ръка:

— Беше чудесно, че се видяхме, Джейн.

Джейн пое дългите му хладни пръсти. Филип не беше единствената причина за отказа й. Беше съвсем наясно с това.

— И за мен беше удоволствие, Рами — отвърна тя. — Карай внимателно.

— Довиждане! — извика той и се отдалечи. Погледна през рамо към нея, махна й с ръка и изчезна сред храсталаците.

 

 

Час по-късно Шива и Рамеш Раи стояха върху фината преплетена мозайка на пода в преддверието на Езерния дворец и очакваха Викрам Сингх, махараджата на Байджур. През украсените с дърворезби прозорци повяваше хладен бриз. Вятърът се носеше над водата, нежно галеше лилиите в езерата и диплеше застиналата гладка повърхност. Рамеш мислеше за Джейн, за това колко би й допаднала красотата на това място, чудеше се какво ли рисуваше в момента и какво бе донесла за обяд. Дядо му се изкашля и той вдигна глава.

— Мисълта ти май е някъде далеч, Рамеш — каза Шива.

— Извинявай — Рами сведе очи под острия проницателен поглед на дядо си.

— Няма значение. Ето го и махараджата.

Рами се обърна точно навреме и забеляза как се промени лицето на дядо му, видя топлата му, ласкава усмивка и вътрешно възнегодува против това.

— Шиваджи! Рами! — махараджата пренебрегна дворцовия етикет и тръгна към тях, широко усмихнат. — Добре ли си, Шиваджи? — Шива допря длани и сведе глава. Вики се обърна към Рами, който стори същото. — Миналата седмица изпусна великолепна езда, Рамеш.

Един съветник се наведе над махараджата и му прошепна нещо. Вики кимна и го отпрати.

— Няма значение — продължи той оттам, където беше спрял. — Трябва да уредим нещо, за да можеш скоро да изпробваш онези понита. Какво ще кажеш за следващата седмица? Чакам мнението ти, Рамеш!

Той се обърна към градината.

— Елате, днес ще обядваме на терасата. Бризът ще ни разхлади.

Поведе ги през градината с езерата към най-отдалечената тераса.

— Как върви бизнесът ти, Шива?

— Много добре, господарю. На път сме да разкрием нови офиси и изложбени зали в Ню Йорк.

Рами изненадано погледна дядо си. За първи път чуваше за това.

— Отлично, отлично! — бяха прекосили терасата и махараджата кимна към един от прислужниците до масата. — Моля, заповядайте.

Двама прислужници се приближиха и мъжете заеха местата си.

— И така — каза Вики, — първо ще пийнем по нещо и ще си поговорим. Трябва да обсъдим нещо много важно.

Той щракна с пръсти и един слуга се приближи, за да им налее нимбупани.

Рами отпи глътка от питието си и погледна косо към дядо си, докато възрастният мъж пиеше и разговаряше с Вики. Имаше предчувствието, че дядо му знае целта на този обяд, но не му я беше съобщил и се чувстваше неловко.

Вики кръстоса дългите си крака и краищата на брокатения му пояс паднаха отстрани. Махна с ръка, за да отпрати слугите. След това се наведе напред и Рами забеляза, че копчетата на куртата му са инкрустирани с малки рубини, върху които бяха изрисувани сложни плетеници. Веднага позна работата на Шива.

Междувременно атмосферата се беше променила.

— Е, Рами, повиках те тук днес, защото има нещо много важно, което искам да обсъдя с теб.

Вики погледна през рамо и забеляза още един прислужник, който продължаваше да се мотае край масата с напитките. Плесна с ръце и направи знак на момчето да ги остави сами. Изчака малко и след като се увери, че са сами, продължи:

— Двамата с дядо ти обсъдихме проблемите в Пакистан и опасността, която представляват те за Байджур поради близостта ни до границата. Това е много сложен и деликатен въпрос — той взе златната си табакера, отвори я и предложи цигара на Рами. След това си запали една и няколко секунди пуши мълчаливо. — Ние тук сме много уязвими, Рами. Положението в щата ще бъде стабилно, докато Къщата на въздишките държи властта. А властта означава богатство.

Вики се облегна назад й се загледа в младия човек, сякаш искаше да го претегли.

— Имам работа за теб. Доста загадъчна наистина, но от жизненоважно значение за моето положение — отново погледна през рамо, след това се наведе над масата: — Дядо ти каза ли ти, че отправиха заплаха за живота ми?

— Не! — Рами замълча, след това продължи по-тихо: — Не мога да повярвам! Кой? И защо?

— Във връзка пак с този проблем в Пакистан. Мохамеданите навсякъде са нещастни. Дори тук, в Байджур — той вдигна рамене. — Не зная кой, но предполагам, че всичко е на политическа и религиозна основа. Необходимо е да взема предпазни мерки, Рамеш. Ако се случи нещо с мен, аз трябва да бъда сигурен, че Айша, новата махарани, ще бъде в безопасност.

Той угаси цигарата си и Рами забеляза как се промени лицето му, докато говореше за бъдещата си съпруга.

— Точно в това ти би могъл да ми помогнеш. Тук започва твоето участие. Още преди няколко месеца с дядо ти обсъдихме това много подробно и решихме как да действаме. Шива и неговата корпорация започнаха да работят за мен в началото на тази година. Те правят копия на всички скъпоценности, които притежаваме, и част от тях вече са готови. Правят дубликати на цялото съкровище, което се съхранява в Къщата на въздишките.

— Боже мой!

Рами поклати глава. Това беше невероятно. Работата, която трябваше да се свърши, беше невъобразима. Само колекцията от бижута на старата махарани сигурно струваше няколко милиона.

— Копията се правят отвъд океана, Рами — намеси се Шива. — В моите ателиета в Париж и Лондон. Всичко е строго поверително.

— Не разбирам! Аз…

Вики вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Правя това за сигурност, Рами. Имам намерение да скрия оригиналите — поне докато се уверя, че в Байджур е съвсем безопасно.

Той се облегна назад и отново преценяващо изгледа Рами. За миг остана мълчалив, след това продължи:

— Реших да натоваря теб с тази задача.

— Мен?

— Да. Бих желал ти да се погрижиш за тях и да решиш къде и как да ги скриеш. Въпросът не е просто да се скрият, защото залогът, а следователно и рискът са много големи. Това, което имам предвид, Рамеш, е сериозна и сложна работа — нещо, което трябва да свършиш, използвайки цялото си умение, доброто познаване на местността, интелекта си, а може би дори своите стихове. Загадка, чийто отговор ще знаеш само ти.

Вики млъкна. Рами седеше неподвижно. Беше втрещен.

— Не съм сигурен, че те разбрах напълно — каза той. — Искаш да кажеш, че очакваш от мен да направя някакъв лабиринт, някаква загадка, която да води към мястото, къде го ще скрия скъпоценностите?

Махараджата кимна.

Рами се облегна назад. Това беше нелепо и той със сигурност не би могъл да го направи. Поклати глава:

— Това е прекалено голяма отговорност, Вики, и аз не бих могъл… — замълча и погледна дядо си.

— На теб ти се оказва доверието да ти бъде поверен животът на махараджата и ти имаш намерение да откажеш — тъмните очи бяха студени и твърди като гранит.

— Не, не е така… Аз… — млъкна отново. — Как бихте могли да ми доверите всичко това? Ами ако нещо се обърка? Ако някой открие с какво се занимавам?

Вики запали нова цигара и погледна Рами през дима.

— Трябва предварително да се увериш, че подобно нещо няма да се случи, Рами.

— Не зная! Не зная дали бих могъл да го направя! — отново поклати безпомощно глава. След това вдигна поглед и попита: — С колко време ще разполагам, ако се заема с това?

— Искам всичко да бъде свършено до деня на сватбата ми — отговори Вики. — Това е много важно и в известен смисъл — доста рисковано събитие.

Рами кимна.

— Ами как ще стане, след като само аз ще знам отговора?

— Ще ми напишеш някакъв текст.

— Какво? Искаш да кажеш, да ти дам някакви белези, някакви следи?

— Да. Може би книга със стихове и илюстрации. Не знам, Рамеш, оставям това на теб. Но всичко трябва да бъде съвсем простичко, затова се спрях на теб.

Рами долови комплимента, поклони се и се усмихна напрегнато.

— Може ли да използвам помощта на някой друг? Ако реша да направя книга със стихове?

Лицето на Вики помръкна.

— Трябва да го обмислиш внимателно, Рами. Може да бъде само човек, на когото би могъл да повериш живота си.

Вики угаси цигарата си. Рами кимна и отново потъна в мълчание. Тежестта на задачата, която му поставяха, беше непоносима. Погледна Шива. Беше трудно, но също така бе и предизвикателство, което интелектът му вече бе приел. Имаше възможност да се докаже, да се изтъкне пред дядо си. Беше работа, с която никой друг не би могъл да се справи.

— Дядо?

— Не аз трябва да ти обяснявам, че това е велика чест, Рамеш — отговори Шива.

— Да, не е необходимо.

Рами погледна към Вики и осъзна, че неговата отговорност е нищожна в сравнение с тази, която тежеше върху раменете на махараджата. За първи път зад веселия непринуден Вики той видя Викрам Сингх, махараджата на Байджур. Той беше индиец. И знаеше какво да направи.

— Ще бъда щастлив да ви служа винаги — тихо каза той.

Вики се наведе напред и докосна ръката му:

— Благодаря ти, Рамеш — за първи път, откакто бяха седнали на масата, той се усмихна. — Знаех, че мога да ти се доверя.