Франц Каспар
Фридолин (6) (Весела история за деца)

Ако не беше доктор Хабертюр…

Фридолин изскочи от вагона за животни.

— Първо ще разгледам Оберкирх — каза си той, — може там някой да знае къде са отишли вчера кравите.

Направи голям завой покрай гарата и тръгна по широката улица към селото. Там пред една огромна, прекрасна къща беше спряла каруцата с мляко с впрегнат в нея бял кон.

— Каква е тази голяма къща? — попита Фридолин коня.

— Сигурно не си оттук, щом не знаеш — отговори конят. — Това е хотелът. В него живеят хората от града, когато дойдат тук през отпуската си.

Фридолин стоя дълго пред хотела. После голямата врата се отвори и излезе един мъж.

Фридолин се изплаши — мъжът имаше червена шапка на главата. Дали не е началник-гарата?

Не, не можеше да бъде той. Защото този човек взе една метла и започна да чисти пред хотела. При това си подсвиркваше някаква песничка.

— Той свири почти като моя господар, само че не толкова хубаво — помисли си Фридолин. — И след като не е началник на гарата, сигурно е началник на хотела. Затова има такава червена шапка на главата си. Него ще питам къде са отишли кравите.

— Добро утро, господин началник на хотела — поздрави Фридолин. — Искам да те попитам нещо.

Мъжът се обърна смаян.

— Ей, кученце, едва не ме уплаши — каза той. — И да знаеш: аз не съм началник на хотела. Аз съм портиерът и се казвам Кристиан. С какво мога да ти бъда полезен?

— Търся една крава — каза Фридолин. — Отишла е на някакво пасище. Не знаеш ли случайно къде е?

— Боже господи — засмя се мъжът. — Аз да не съм полицай на кравите, че да знам къде са отишли. Но ако имаш малко търпение, може да разберем нещо. Първо трябва да почистя пред хотела.

Фридолин се излегна на слънце, което се беше издигнало над планината, и примижал, наблюдаваше как Кристиан събира с метлата хартийки, празни чашки от сладолед и угарки от цигари.

Изведнъж се чу клаксон и една голяма червена кола спря пред хотела.

Кристиан подпря метлата на едно дърво, забърза към колата и отвори вратата й. Отвътре излезе господин с голф, а след него слязоха една дама и две деца, момче и момиче.

— Добър ден, господа — поздрави портиерът.

— Добър ден! Имате ли две стаи за нас? — попита мъжът.

— Всичко е на ваше разположение, господине! — отвърна Кристиан и започна да сваля куфарите от колата.

Фридолин се беше изправил и наблюдаваше с любопитство как портиерът носи куфарите в хотела.

— Колко ми се иска да видя как изглежда отвътре такъв хотел! — помисли си той. — Като се върна в къщи, поне ще мога да разкажа нещо на младия си господар. — Бързо се шмугна след портиера през вратата и се озова в един голям салон.

Фридолин не можеше и да предположи, че съществуват такива неща. Стените едва се виждаха от многото големи картини и високи огледала. От тавана висеше огромна лампа, на пода от единия край до другия имаше дебел червен килим с цветя и весели птички, а в ъглите бяха поставени грамадни саксии с дървета, каквито Фридолин не беше виждал никога. Зад една ниска дървена стена стоеше някакъв господин с черен официален костюм и вежливо разговаряше с новите посетители.

Фридолин не можеше да се опомни. Когато потърси отново портиера, видя как той водеше току-що пристигналото семейство към една малка врата. Това беше асансьорът, с който се отиваше на горните етажи.

— Къде ли ще ходят? И аз трябва да отида с тях — помисли си Фридолин. И точно преди да се затвори вратата, се вмъкна в асансьора. Вратата се захлопна и Фридолин нададе ужасен писък.

— Какво е това? — учуди се портиерът, който тъкмо искаше да натисне копчето, за да тръгнат.

— О, боже, дакел! — извика дамата ужасена. — Опашката му се е заклещила. Добре, че изпищя!

Да, Фридолин продължаваше да квичи, сякаш му бяха опрели нож в гърлото. Портиерът бързо отвори вратата.

— Глупаво куче, какво търсиш тук? — караше се той.

— Ох, сигурно му се е счупила опашката! — завайка се дамата. — Трябва веднага да извикате ветеринарен лекар!

— Ще ви отведа бързо в стаите ви — каза портиерът. — След това ще видя какво може да се направи.

Фридолин скимтеше жално. Той изпълзя от асансьора и се просна в ъгъла на голямата зала.

— О, какво ли ще каже младият ми господар? — оплакваше се той. — Първо изгубих нашийника, а сега си счупих опашката. А какво е един дакел без опашка! — Сълзите му се стичаха по страните и капеха долу на дебелия килим.

Мина доста време, докато вратата на асансьора се отвори отново и Кристиан и семейството се върнаха в залата.

— Там е — извика момчето и всички се насъбраха около дакела, който лежеше в ъгъла и плачеше.

— Трябва да се заведе на ветеринарен лекар, бедното! — каза дамата. — Сигурно е на хотела?

— Не — отвърна портиерът, — не е оттук. Но това сега няма значение. Ще го заведа при доктор Хабертюр. Той е добър лекар и живее наблизо.

Взе внимателно кучето на ръце и излезе от хотела.

Фридолин не каза нито дума. Дори и когато Кристиан го предаде на ветеринарния лекар и доктор Хабертюр го постави на бялата маса, само тъжно гледаше пред себе си. При най-малкото движение опашката така го болеше, че му се струваше, че никога в живота си вече няма да може да направи и крачка.

— Какви ги вършиш — каза доктор Хабертюр. — Да, вие, дакелите, навсякъде трябва да си пъхате носа. И тогава понякога си забравяте опашките…

Разгледа всичко подробно и понатисна опашката тук-там, та Фридолин силно изскимтя няколко пъти. После отиде до един шкаф, в който до шишетата и бурканчетата блестяха на слънцето цял куп ножове и ножици.

— Не! Нищо не ми режете! — крещеше Фридолин, умрял от ужас, и понечи да избяга.

— Не се бой! Не е чак толкова страшно — каза докторът. — Имал си късмет. Няма нищо счупено. Но е било на косъм! Само малко мехлем и една превръзка и ще те пусна да си ходиш.

Той взе едно бурканче с мехлем, намаза опашката на Фридолин и я превърза с дълъг бял бинт.

— Ти си красив дакел, а с тази хубава превръзка си още по-красив! — засмя се докторът. — Сега ми разкажи откъде идваш всъщност.

Фридолин въздъхна дълбоко и предпазливо седна. Разказа как предишния ден се бе разхождал с новия си нашийник и как го бе изгубил при бягството си от големите кучета. Сълзите отново потекоха по бузите му, когато каза:

— И сега младият ми господар е сам в къщи. Но аз не бива да се прибера без нашийника. Вили е дал всичките си спестявания за него. Какво ще си помисли той за един дакел, който още първия ден изгубва такъв хубав подарък?

— Наистина е тъжно. Но какво смяташ да правиш сега? — попита докторът.

— Трябва да намеря кравите, с които бях във вагона — отвърна Фридолин. — Лиза сигурно знае къде съм изгубил нашийника. Но кравите вчера са отишли на някакво планинско пасище и аз не знам къде се намира то.

— Кравите, които са пристигнали вчера, ли казваш? — попита доктор Хабертюр. — Аз лично ги посетих на гарата. Знаеш ли, когато пристигат нови крави за пасищата, аз винаги трябва да ги прегледам дали са действително здрави. Кравите, за които говориш, се качиха вчера на еловото пасище.

— Значи и аз трябва да отида веднага на еловото пасище — извика Фридолин и скочи от масата. Но тутакси изкрещя: — Ох… ох…! — Падна на пода и извъртя очи.

— Глупчо такъв! — каза доктор Хабертюр. — Не бива веднага да скачаш и подскачаш. Сега един ден трябва да лежиш съвсем спокойно. И ако утре не те боли повече, тогава ще видим дали ще можеш да се изкачиш до пасището.

Той пожела на дакела много щастие.

— Дано намериш приятелката си Лиза и скоро да откриеш и нашийника. И ако имаш нужда от нещо, ела пак при мен.

— Благодаря, господин докторе — каза Фридолин. — Сега сигурно бързо ще оздравея. И ще разкажа на моя господар колко си бил любезен с мен.

Фридолин внимателно излезе от докторската къща и потърси пътя към големия хотел.

— Ей, Фридолин! — извика му портиерът отдалеч. — Как мина?

— И добре, и зле — отвърна кучето. — Ужасно ме боля. Но утре сигурно ще мога да се изкача до еловото пасище. Може и още днес да мина част от пътя. Така утре ще имам по-малко да вървя. Сега се чувствувам вече много по-добре.

— Глупчо си ти — каза портиерът. — Сега вече е късно да тръгваш на дълъг път. Иди в кухнята, там готвачът ще ти даде да обядваш. После ела при мен да ми разкажеш как въобще си дошъл тук, в Оберкирх.

Фридолин отиде в кухнята, изяде една чиния, пълна с месо и юфка, и изпи купа мляко. След това замъкна на двора голям тлъст кокал.

Там в един шезлонг лежеше на слънце Кристиан и си почиваше след обяда. Фридолин му разказа защо е дошъл в Оберкирх и какво е преживял досега.

— Тази нощ ще преспиш тук — каза Кристиан, — а утре ще ти покажа пътя. Ще пристигнеш навреме при приятелката си Лиза. И сигурно ще си намериш нашийника и ще се върнеш при своя господар. Не се притеснявай.