Франц Каспар
Фридолин (10) (Весела история за деца)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fridolin (Eine lustige Geschichte für Kinder), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2012)

Издание

Франц Каспар. Фридолин

Весела история за деца

 

Отговорен редактор на библиотеката: Лилия Рачева

Преводач: Светлана Тодорова

Рецензент: Елена Николова — Руж

Редактор: Калина Захариева

Художник: Ханс П. Шад

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Първо издание

Дадена за печат на 19.12.1984 г.

Подписана за печат на 24.4.1985 г.

Излязла от печат на 25.5.1985 г.

Издателски коли 7,50

Печатни коли 7,50

Усл. изд. коли 5,50

Цена 0,73 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“, София, 1985

ДП „Г. Димитров“, София, 1985

История

  1. — Добавяне

Фридолин при лешоядите

Огромната птица стоеше в сандъка и гледаше Фридолин с големите си очи.

— Добър ден… — измънка Фридолин, — ти май си орел. Идваш да ме измъкнеш оттук, нали?

— Орел ли? Не! — отвърна птицата. — Аз съм лешояд — най-силният лешояд надлъж и нашир из тези планини.

— Лешояд? — попита Фридолин плахо. — Никога не съм чувал. И тук горе ли се намират агънца.

— Не се шегувай — изсъска лешоядът. — Аз винаги намирам каквото ми трябва. А сега намерих теб. Сигурно много ще се усладиш на децата ми.

— Да им се усладя ли? — извика Фридолин изплашен. — Аз не съм за ядене! Моля те, измъкни ме оттук и ще ти разкажа всичко…

Но лешоядът го сграбчи с острите си нокти и го понесе.

— Олеле! Пусни ме! — крещеше Фридолин и махаше лапи с всички сили. Но това не помагаше. Лешоядът продължаваше да лети, като го държеше още по-здраво за гърба.

Тогава Фридолин отпусна крака и затвори очи.

„Ех, да бях послушал пастира и да бях тръгнал и аз пеша! — оплакваше се той. — Какво ще стане сега с мен?“

Когато отвори очи, видя далеч под себе си три големи колиби, около които на една зелена ливада пасеше стадо крави.

Сигурно това беше пасището. Там долу бяха кравите, при които се беше скрил във вагона. Там беше сигурно и Лиза.

— Лиза! Лиза! Помогни ми! — закрещя той. — Аз съм тук горе. Лешоядът иска да ме изяде.

Ала Лиза беше далеч и не можеше да го чуе. Но дори и да го беше чула, как щеше да му помогне? Лешоядът продължаваше да лети. Изкачваха се все по-високо във въздуха и скоро Фридолин виждаше наоколо само сиви планини. Лешоядът се понесе към една скала.

„Накъде ли отива? — помисли си Фридолин. — Не може да мине през планината. Да не би да иска да ме хвърли върху скалата?“

Скоро той чу грачене и писукане. Лешоядът нададе силен крясък.

Ето, точно пред тях от скалата се подаваше каменна плоча, която много приличаше на малък балкон. На тази плоча имаше голямо гнездо от клони и трева и в това гнездо седяха три птици и разтваряха огромните си човки.

Сигурно това са малките лешоядчета.

— Какво ни носиш? Какво си ни донесъл? — крещяха те.

Лешоядът пусна дакела точно посред крещящите малки и кацна на ръба на гнездото.

fridolin_18.png

— Ето ви нещо специално — каза той. — Мисля, че много ще ви хареса.

— Какво е това? Какво е? — крещяха малките едно през друго.

— Не знам — отвърна лешоядът. — Такова смешно нещо още не съм виждал. Но мисля, че става за ядене.

— Аз не съм смешно нещо и не съм за ядене! — извика Фридолин. — Аз съм дакел и в града си имам млад господар. Ако ми направите нещо, той ще дойде и ще ви застреля.

— Какво казва този нахалник — извика старият лешояд, — ще ни застреля ли? Сега ще видиш!

И той се спусна към Фридолин, за да му види сметката с големия си остър клюн. Тогава малките се развикаха:

— Спри! Спри! Не го убивай! Остави го още малко да поживее. Толкова е смешен. Искаме да си поиграем малко с него. Толкова ни е скучно тук в гнездото.

— Той е нахалник — измърмори старият. — А и без това в гнездото няма място. Кой знае, може пък и да ни избяга.

— Но къде ще избяга? — обадиха се малките. — Оттук не може да се бяга. Затова ни е толкова скучно, нали не можем още да летим.

— Добре — съгласи се старият. — Но какво ще ядете днес? Не съм ви уловил нищо друго. В тази буря всички животни са се изпокрили. Ще трябва да седите гладни, докато майка ви донесе нещо.

Малките замълчаха за миг. После се разкрещяха:

— Да, по-добре да гладуваме, докато дойде мама.

Фридолин си отдъхна с облекчение. Може би все пак ще успее да се измъкне невредим.

— Моля ви, отнесете ме долу на пасището — молеше се той, — моят господар ще умре от мъка, ако не се прибера в къщи. Аз съм толкова малък и слаб. Дори няма да можете да се нахраните с мен.

— Престани да хленчиш! — скара се старият. — Иначе няма да се церемоним много с теб.

Фридолин млъкна и погледна в пропастта. Трябваше да измисли нещо, за да го свали лешоядът от тази страшна скала. Но нищо не му идваше наум. Трябваше добре да обмисли.

Малките обаче не го оставиха дълго да мисли.

— Какво беше ти? Дакел ли каза? — извика едното. — Какво е това дакел? Какво правиш по цял ден?

— Дакелът е куче, не знаеш ли? — обясни Фридолин. — И при това ние сме най-умните от всички кучета.

— Най-умните кучета ли? — попита лешоядчето. — Не вярвам. Ако беше най-умното куче, татко нямаше да може да те хване.

Отначало Фридолин не знаеше какво да отговори. Но после каза:

— И най-умният понякога греши.

И разказа на малките лешоядчета, че е бил толкова изморен, че не е могъл да се изкачи пеша до пасището и как техният баща го бе грабнал от лифта.

— Добре е направил — извика малкото лешоядче, — иначе нямаше да дойдеш при нас и сега щяхме страшно да скучаем.

— А какво щеше да правиш на пасището? — попита друго. — Искаше да помагаш при пазенето на кравите ли?

— Не — отвърна Фридолин. — Ние не пазим крави. Това правят овчарските кучета. Аз си търсех нашийника. Загубих си хубавия нашийник.

— За какво ти е нашийник? — попита малкото лешоядче. — Имаш толкова хубава превръзка на опашката.

Фридолин искаше да разкаже на малките лешоядчета защо му беше превързана опашката. Но как щяха да разберат какво е хотел и асансьор? Та те още не бяха виждали нищо друго освен гнездото, скалите и ледниците наоколо и небето над тях.

— Да, на света има толкова весели неща, страшно весели — каза Фридолин, като още трепереше от страх. — Ако ме свалите долу на пасището, ще ви покажа всичко. Можете да дойдете с мен в Оберкирх, там последната нощ залових един крадец. Ще пътуваме с влака. Така няма нужда нито да се ходи, нито да се лети и пак се отива бързо от едно място на друго.

После можете да дойдете с мен в Зибентюрм. Там живее моят господар. Ще отидем заедно в училището. Как ще се зарадват децата на един лешояд или дори на цяло семейство лешояди! Тогава сигурно няма и на тях да им е толкова скучно. Месарят Маде ще ви даде нещо за ядене или пък, ако искате, хлебарят Брецелман ще ви даде хляб или шоколадов сладкиш. А може да отидете и на цирк…

Така заразказва Фридолин, а малките лешоядчета го слушаха с отворени човки.

— Престани с тези глупости — прекъсна го изведнъж старият лешояд и плесна нетърпеливо с крила. — Майка ви не се връща. Сигурно не е намерила нищо за ядене. Аз съм гладен. Да не се бавим повече!

— Не, не! — изкрещя Фридолин ужасен. — Тя сигурно скоро ще се върне, още е рано.

Старият лешояд поклати глава.

— Остави го да разказва — помолиха го малките отново. — Почакай още малко. Виж колко весели неща ни разказва. Никога не си ни носил толкова весело животно в гнездото. Сигурно и мама много ще му се зарадва.

— Тя ще се зарадва, ако сте нахранени — измърмори бащата.

Фридолин продължи да разказва за своето пътешествие, после заразправя как в къщи в Зибентюрм си е играел с господаря си Вили и къде са обичали да се разхождат.

— Хората сигурно са странни животни — каза едно от малките. — Хранят те, докато пораснеш и надебелееш, нали? И после въпреки това не те изяждат!

Разговаряха си така, докато неусетно се свечери.

— Стига вече — отсече старият лешояд. — Хващайте го и го изяждайте!

— Къде е мама? — извикаха малките. — Тя сигурно ще ни донесе нещо друго.

— Не знам — отвърна бащата. — Отдавна трябваше да е вече тук. Не знам какво е станало.

— Сигурно й се е случило нещо — обади се Фридолин. — Трябва да отидеш да я потърсиш. Най-добре да вземеш и мен. Може би ще мога да ти помогна.

— Как ще ми помогнеш, ти на себе си не можеш да помогнеш — засмя се старият лешояд. И със силно пляскане на крилете се стрелна във въздуха и полетя надолу към долината. Слънцето вече залязваше зад планините, когато най-сетне той се върна в гнездото.

— Уха-а… колко весело ни беше — извикаха малките.

Но бащата кацна мълчаливо на ръба на гнездото и провеси глава.

— На мене не ми е весело — каза той след известно време. — Сега знам защо майка ви не се връща толкова време. Видях я. Попаднала е в капан. Над пасището, където свършват ливадите за кравите, е попаднала с двата крака в един капан и не може да се измъкне.

— Ти не я ли извади? — извика едно от малките лешоядчета и всички се разплакаха.

— Глупчо — скара се бащата. — Ако можех да отворя капана, сигурно щях да го направя.

— О, татко, извади мама! — завикаха всички малки лешоядчета едновременно. — Моля те, татко, ти трябва да я извадиш от капана! Мама не трябва да умре!

Тогава старият лешояд се ядоса.

— Този дакел е виновен за всичко — крещеше той. — Преди да се появи, ни беше добре и никой от нас не бе попадал в капан. Бързо да си го разделим. Тогава няма повече да ни пречи. Половината ще занеса на майка ви долу и ще видя дали все пак няма да мога да й помогна.

И той се насочи към Фридолин, като посегна към врата му с извития си клюн.

Фридолин светкавично отскочи настрани.

— Стой! — извика той. — Това са глупости. Какво съм виновен аз, че жена ти е попаднала в капан. Но ако ме отнесеш долу при нея, сигурно ще мога да я извадя.

Старият лешояд го зяпна.

— Как ще я извадиш? — извика той. — Аз вече опитах. А ти си много по-малък и по-слаб от мен. Знам какво искаш — да те отнеса на пасището и после да ми избягаш.

— Не, няма да избягам — извика Фридолин. — Аз не съм лъжец. А ако не можем двамата да отворим капана, ще повикам пастира. Той сигурно ще ни помогне.

— Послушай го — викаха малките лешоядчета в един глас. — Той вече е заловил един крадец. Сигурно ще може да извади й мама от капана.

— Но след това ще ме пуснеш! — заяви Фридолин. — Съгласен ли си? — и подаде лапата си на стария лешояд. Той я стисна с острите си нокти.

— Съгласен! — отвърна.

— Тогава да тръгваме! — извика Фридолин. Лешоядът искаше отново да го хване с нокти за врата.

— Не, не така — извика Фридолин. — Боли! По-добре да се кача на гърба ти.

И тъй, Фридолин се сбогува с малките лешоядчета.

fridolin_19.png

— Елате ми на гости, щом се научите да летите — каза той.

И се покачи на гърба на стария лешояд.

— Внимание, готови, старт! — извика той. Лешоядът размаха мощно криле и се понесе във вечерния сумрак. Закръжи над пасището.

— Алпийците сега доят — извика той на Фридолин. — Трябва да побързаме. Сигурно след това веднага ще отидат да проверят капана. И тогава ще бъде късно! Дръж се здраво.

Той се спусна стремглаво надолу към земята. Фридолин едва си поемаше дъх, а въздушното течение за малко да го повали от мястото му. Не след дълго лешоядът поспря. Плесна няколко пъти кратко и силно с криле и кацна на една малка ливада, която беше скрита между два големи скални блока. Фридолин скочи от гърба на лешояда. Не можеше да повярва: стоеше отново на земята. Обиколи палаво няколко пъти стария лешояд, като лаеше весело. Тогава видя майката на лешоядчетата в подножието на една скала. Лежеше като мъртва на земята.

— Пак съм тук — извика й старият лешояд. — Искаме да те измъкнем от капана. Доведох още някой.

Майката вдигна глава и плясна с криле, но не можеше да стане.

Фридолин започна да обмисля как може да се отвори капанът. Веднъж беше виждал такова нещо, когато беше на разходка с Вили в гората. Тогава Вили освободи от капана една сърничка.

— Виж сега — каза той на стария лешояд. — Тук има две железа и краката са защипани между тях. Трябва да отворим тези железа, иначе не може. Ти хвани с клюна си тук, а аз ще дърпам със зъби оттам. Но да не пуснеш!

Така и направиха. Дърпаха, дърпаха с всички сили и най-после жената на лешояда можа да си извади единия крак, а после и другия.

— Ох, кракът ми — пъшкаше тя, — мисля, че е счупен.

Опита се да стане, но все рухваше на земята.

Фридолин огледа основно крака. Той беше съвсем разкъсан от железата и от него капеше алена кръв.

— Не, не е счупен — каза той, — но е много разкъсан. Трябва да се превърже. Иначе ще й изтече всичката кръв.

Да, ако доктор Хабертюр беше сега тук! Но на Фридолин му хрумна нещо.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Превръзката на опашката вече не ми трябва. После ще мога да си почина при Алоиз и Лиза на пасището. Ей, чичо лешояде, развържи възела с клюна си и развий превръзката. Но внимателно!

Старият лешояд направи каквото му каза кучето. После Фридолин превърза грижливо наранения крак на жената на лешояда. Тя се опита внимателно да се изправи.

— Да, сега е по-добре — каза тя. Наистина можеше да стъпи на крака, нямаше нищо счупено.

— Сега ще се върнеш с нас в гнездото — обърна се жената на лешояда към дакела. — Утре ще ти хвана нещо много вкусно за ядене. Какво обичаш най-много? Зайче, малка дива козичка или пък нещо друго?

Но на Фридолин не му се връщаше в гнездото на лешоядите.

— Много ви благодаря, мила госпожо — каза той. — Но бих предпочел да сляза на пасището. Там сигурно ще ми дадат всичко, от което имам нужда. А и вие трябва да бързате. Скоро ще се стъмни и вашите малки може да паднат от гнездото.

— Тогава ти желаем приятно пътуване — каза старият лешояд. — И ако искаш да ни дойдеш на гости, заповядай направо горе на скалата. Ще залаеш силно и ние ще те качим в гнездото. И не се страхувай. Няма да те изям.

— Поздравете малките лешоядчета — извика Фридолин. — И занапред оставете овчиците и козлетата на мира. Тогава и алпийците сигурно няма повече да поставят капани.

Фридолин наблюдава известно време как двата големи лешояда се издигнаха във въздуха и после тръгна полека между скалите и каменните блокове надолу към пасището.