Франц Каспар
Фридолин (4) (Весела история за деца)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fridolin (Eine lustige Geschichte für Kinder), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2012)

Издание

Франц Каспар. Фридолин

Весела история за деца

 

Отговорен редактор на библиотеката: Лилия Рачева

Преводач: Светлана Тодорова

Рецензент: Елена Николова — Руж

Редактор: Калина Захариева

Художник: Ханс П. Шад

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Снежана Бошнакова

 

Първо издание

Дадена за печат на 19.12.1984 г.

Подписана за печат на 24.4.1985 г.

Излязла от печат на 25.5.1985 г.

Издателски коли 7,50

Печатни коли 7,50

Усл. изд. коли 5,50

Цена 0,73 лв.

 

Държавно издателство „Отечество“, София, 1985

ДП „Г. Димитров“, София, 1985

История

  1. — Добавяне

Сега само Лиза може да помогне

— Къде да търся сега моя нашийник? — тъжно си мислеше Фридолин. — Кого ли да попитам още?

Вървеше безпомощен по улиците и докато се усети, отново се озова при гарата.

Но какво е това? Влакът беше тук! Сърцето на Фридолин заби силно.

— Нима влакът с кравите се е върнал вече? — мислеше си той. — Тогава ще мога да попитам Лиза дали не е видяла моя нашийник. Ами да, разбира се, паднал е при кравите, когато исках да се промуша през решетката на вратата. Сигурно е останал във вагона. Иначе щях все някъде да го намеря.

Фридолин мина покрай целия влак, от локомотива до последния вагон и обратно. Навсякъде слизаха и се качваха хора, а от един вагон двама мъже разтоварваха цял куп сандъци и пакети. Но никъде нямаше вагон с крави.

„Това не е влакът на Лиза — каза си Фридолин. — Сигурно е друг влак. Трябва да попитам някого.“

Изведнъж чу зад себе си дебел глас:

— Какво търси това куче тук? Я кажи на кого си!

Фридолин се обърна. Пред него стоеше мъж с разкошна червена шапка на главата.

— На мен ли говориш? — попита Фридолин. — Аз търся кравите, които днес сутринта се качиха на влака. Не мога да ги намеря.

— Дълго има да ги търсиш — каза мъжът. — Влакът замина. Кравите ще се върнат чак през есента.

— Чак през есента ли? — учуди се Фридолин. — Къде са заминали?

— За Оберкирх — отвърна мъжът, — а накъде ще продължат, не зная. През цялото лято ще останат по планинските пасища.

— За Оберкирх! — въздъхна Фридолин. — А може ли да се отиде до там?

— Разбира се, ако човек има пари за билет — отвърна мъжът. — Този влак пътува за Оберкирх. А сега ме остави на мира. Влакът заминава след пет минути.

— Ами ти какво правиш на влака? — попита Фридолин. — Локомотива ли управляваш?

— Аз съм началникът на гарата — обясни мъжът и си оправи куртката. Грижа се за това влаковете да заминават навреме. — И си тръгна.

Това беше, значи, началникът на гарата, когото слушаха всички влакове! Нищо чудно, че носи на главата си такава голяма червена шапка с красиви златни листа по нея. А на куртката му блестяха златни копчета, почти толкова хубави, като на нашийника, който Фридолин беше загубил.

Фридолин стоеше и разсъждаваше какво да прави.

„Значи са заминали за Оберкирх — мислеше си той. — Нищо друго не ми остава, освен и аз да замина за Оберкирх и да намеря кравите. Наистина, ако съществува изобщо някой, който да знае нещо за нашийника, това е Лиза. Тя сигурно е видяла какво е станало с него.“

Но как можеше Фридолин да стигне до Оберкирх? Пеша сигурно беше ужасно далеч, иначе и кравите щяха да отидат пеш.

А с влака?

„Да, ако имаш пари за билет!“ — беше казал началникът на гарата.

Натъжен, Фридолин гледаше влака, който само след няколко минути щеше да замине за Оберкирх.

„Това са глупости — каза си той и започна усилено да маха с опашка. — Защо всъщност да не замина с влака? Никому няма да стане по-зле от това, а кравите сигурно също не са имали пари да си купят билети.“

Известно време наблюдаваше как хората носят куфарите си и се качват във влака. Някои оставаха отвън и разговаряха с другите, които се показваха от прозорците.

— Ако се кача от тази страна, ще ме видят и ще ме изгонят — си каза Фридолин. — Трябва да опитам от другата страна.

Промъкна се между колелата и се огледа встрани. Не се виждаше никакъв човек. С два скока Фридолин изкачи стъпалата на вагона, бързо се промъкна през отворената врата и се скри под една седалка. Отначало не смееше да шавне. После крадешком се огледа.

— Тук е като стая или малка къщичка — учуди се той. — Кой би си помислил, че с това може да се пътува!

На гарата прозвуча камбанен звън и някой извика:

— Качвайте се!

fridolin_8.png

После изсвири някаква свирка. Няколко деца нахълтаха във вагона, отидоха до прозореца и извикаха нещо навън. Започна да друса, чу се трополене — отначало тихо, а после все по-силно, също както сутринта, когато Фридолин замина с вагона за животни.

Децата дойдоха и седнаха на седалките, точно там, където се беше скрил Фридолин.

— Ох! — извика изведнъж дакелът и започна силно да лае. Едно дете беше настъпило опашката му.

— Какво е това? Какво има отдолу? — завикаха децата. — Куче! Дакел! На кого ли е?

Фридолин трепереше целият.

„Откриха ме! — помисли си той и се опита да се скрие още по-навътре в ъгъла. — Колко е глупаво, че никога не мога да се сдържа да не излая.“

— Какво правиш там отдолу? Я излез! — викаха децата. — Ние нищо няма да ти направим!

Фридолин бавно се измъкна изпод седалката.

— Наистина ли? — попита той. — Нищо ли няма да кажете?

Децата се засмяха:

— На кого и какво да кажем?

Фридолин преглътна смутено.

— Трябва да отида в Оберкирх, а нямам пари за билет — призна той боязливо.

— Ама че весело! — извика едно момиченце. — Дакел пътува сам с влака! Къде ти е господарят?

Тогава Фридолин разказа как се случи така, че сега да пътува сам и да търси нашийника си.

— Трябва да ида в Оберкирх и да разбера къде са отишли Лиза и другите крави през ваканцията — поясни той.

Децата избухнаха в смях.

— Кравите не са във ваканция — обясниха му те. — Те са на едно планинско пасище, защото трябва да дадат много мляко.

— Добре де, на пасище са — съгласи се Фридолин. — Но аз никога не съм пътувал с влак. Дори не зная къде да сляза. На всичкото отгоре пътувам в непозната страна и няма да мога да се върна в къщи.

Децата пак се засмяха.

— Не се страхувай — успокоиха го те. — Този влак не пътува в чужди страни. Оберкирх е последната гара в тази долина. По-нататък влак не пътува. Там има само високи планини. Значи, щом влакът спре и повече не пътува нататък, ти си пристигнал и трябва да слезеш.

Изведнъж вратата на вагона се отвори и висок глас попита:

— Къде е кучето? Къде е дакелът? На последната гара се качи един дакел. Не е ли тук?

— Кондукторът идва! — прошепнаха децата. — Бързо! Бързо!

fridolin_9.png

Фридолин се изплаши до смърт. Искаше веднага да се пъхне пак под седалката. Но едно момиченце вече го беше покрило с якето си. Най-високото от момчетата взе раницата от багажника, отвори я и напъха Фридолин вътре.

— Сега не мърдай и нито звук! — каза то тихо и качи раницата с кучето пак горе на багажника. А кондукторът бе вече при децата.

— Виждали ли сте едно куче? Сигурно сте го видели! — заяви той и изгледа всички деца едно по едно.

— Куче ли търсите? — попитаха децата. — Ей че смешно! Да ви помогнем ли?

Те се престориха, че искат да търсят кучето. Пъхнаха се под седалките и се покатериха да погледнат върху багажниците.

— Сигурно е влязло тук и аз ще го намеря! — караше се кондукторът. — Не може така, кучета да пътуват с влака, без да си платят! Ще види това псе, като го открия!

Децата преровиха целия вагон и пак се настаниха на местата си.

— Щом досега не го намерихме — казаха те, — значи добре се е скрило. Да не е отпред в локомотива?

После за миг стана тихо и Фридолин си отдъхна с облекчение. Внимателно си подаде носа от раницата, за да види дали кондукторът си е отишъл.

Но светкавично си прибра главата. Кондукторът се бе качил на седалката и тъкмо искаше да погледне зад раницата. Слава богу, не беше забелязал любопитния дакел.

Фридолин седеше съвсем тихо и не смееше да диша.

„Ако ме хване, ще ме вкара в затвора! — мислеше си той. — И какво ще правя тогава?“

— Странно — чу той най-после гласа на кондуктора. — И тук го няма. Къде ли е изчезнало това псе? — И затвори вратата на вагона.

— Отиде си. Пак имахме късмет — каза голямото момче и взе раницата от багажника. — Видя ли, за малко щеше да те открие.

Тогава влакът спря. Фридолин искаше да изскочи от раницата, но момчето го задържа.

— По-добре остани вътре — предложи то. — Кондукторът сигурно пак ще дойде.

Влакът отново потегли и след известно време кондукторът мина през вагона. Фридолин се сгуши в раницата, а момичето я покри с якето. Кондукторът погледна билетите на децата и каза:

— За Валдхофен ли пътувате? На следващата гара трябва да слезете!

Когато излезе, Фридолин вече можеше да си покаже главата от раницата и започна да си говори с децата. Те му разказаха откъде са. Цяла седмица не учили, защото много деца били болни от шарка. Те пък били при баба си и при един чичо в Зибентюрм. Утре пак започвали училище.

— Пристигнахме! — извика високото момче, когато влакът спря.

Фридолин изскочи от раницата.

— Сега се скрий отдолу под седалката и не си показвай опашката — казаха децата. — Така сигурно никой няма да те намери.

Всички пожелаха на Фридолин добър път.

— Дано имаш късмет да си намериш скоро нашийника!

После слязоха от влака и Фридолин остана сам във вагона.

„Съвсем забравих да поблагодаря на децата“ — сети се изведнъж той. Искаше му се да скочи на седалката и да им извика от прозореца. Но не смееше. Беше по-добре да остане под седалката и да мълчи.

„Колко ли има още до Оберкирх? — мислеше си той. — Сигурно скоро ще се стъмни. И къде ли е Лиза с другите крави? Може би е на някое планинско пасище, където трябва да даде много мляко?“

Фридолин се беше изморил много от напрежението през този ден. Сви се в най-дълбокия ъгъл, сложи глава на лапичките си и заспа.