Франц Каспар
Фридолин (14) (Весела история за деца)

Фридолин отново изпада в беда, но намира и нови приятели

Значи в тази голяма къща трябваше да е нашийникът му, който търсеше вече толкова време. Фридолин заподскача по стъпалата нагоре и влезе в нея.

Не се виждаше жив човек. Но от двете страни на дългия коридор имаше врата до врата и всяка беше с табелка и номер.

— Най-добре да започна от номер едно — каза си Фридолин и задраска на първата врата. Не получи отговор. Тогава подскочи към дръжката на вратата и я дръпна надолу. Вратата се отвори и пред него се появи дълъг като върлина полицай. От едната страна на колана му висеше револвер, а от другата — гумена палка.

— Добър вечер — поздрави Фридолин. — Извинявай много, тук ли е бюрото за намерени вещи?

— Тук е полицейският участък — отвърна дългият полицай, — бюрото за намерени вещи е там отсреща.

После дълго и сериозно заразглежда кучето.

— А всъщност как си попаднал тук? — попита той. — Да не си избягал от господаря си? Чие куче си?

— Казвам се Фридолин, а господарят ми е Вили — отговори кучето тихо. — Аз съм от Зибентюрм. Там си загубих нашийника. Пътувах чак до Оберкирх да го търся. Началникът на гарата ми каза, че го е изпратил тук, в големия град, в бюрото за намерени вещи. Сега искам да си го взема. Довиждане!

— Успех, Фридолин! — каза дългият полицай. — И внимавай да не се изгубиш в големия град.

Фридолин отиде до вратата, която му показа полицаят, и влезе вътре. Зад гишето седеше мъж с големи черни очила.

— Добър вечер — каза Фридолин. — Бих искал да си взема нашийника.

— Да си вземеш нашийника ли? — попита мъжът. — Трябва да дойдеш с господаря си.

Но Фридолин не се предаваше.

— Моят господар е на училище и не живее тук — отвърна той. — Но и аз мога да ти кажа как изглежда нашийникът ми. От червена кожа е и целият е в златни копчета. Началникът на гарата в Оберкирх го е изпратил тук.

— Първо да видя дали тук има такъв нашийник — каза човекът и изчезна зад една висока дървена стена.

— Със сигурност е тук — настоя Фридолин.

Едва изчака мъжът да се върне. Чуваше как зад стената той отваря чекмедже след чекмедже и пак ги затваря, като си мърмори нещо.

Най-после се върна на гишето. Но в ръцете си не държеше нашийника, а една дебела книга, която беше отворил.

— Да, тук е имало такъв нашийник — каза той. — Така си и мислех. Тъкмо днес следобед дойде един мъж и каза, че е негов. Каза, че го загубило неговото бяло кученце или пък са му го откраднали. И аз му го дадох. Да, беше бял шпиц, добре го разгледах, защото непрекъснато лаеше силно.

— Кой е този човек? — извика Фридолин. — Къде отиде?

Човекът с очилата затвори голямата книга и каза:

— Това не знам.

Фридолин се разхълца и заплака. Нашийникът му пак беше изчезнал!

— Как да намеря мъжа с бялото куче? — завайка се гой. — А дори и да го намеря, той няма да ми даде нашийника.

Да, сега нашийникът вече беше безвъзвратно загубен.

— Много съжалявам, че дадох нашийника ти — каза мъжът. — Но не мога да ти помогна. Което го няма, го няма. Сега господарят ти трябва да ти купи нов нашийник.

— Моят господар няма повече пари — хълцаше Фридолин. — Даде всичките си спестявания за нашийника. Не, без него не мога да се върна в къщи.

— Сега трябва да си отиваш — каза мъжът и започна да заключва шкафовете. — Шест часът е и трябва да затварям.

Фридолин излезе тъжен от бюрото за намерени вещи на улицата.

„Кой ли би могъл да ми помогне? — мислеше си той. — Кого да питам какво да правя?“

Но не познаваше никого в големия град. Вървеше отчаян между високите къщи и изобщо не виждаше как ще свърши всичко това.

Фридолин не бе изминал много път, когато стигна до един парк с големи дървета, тревни площи и много лехи с цветя. Под дърветата бяха наредени боядисани в зелено пейки. На тях седяха много хора — стари и млади. Дори няколко деца си играеха още, въпреки че беше вече доста късно.

На една пейка седеше съвсем сам възрастен мъж с дълга бяла брада. Беше със затворени очи, сякаш спеше. До него имаше сандък на четири колела.

Фридолин скочи съвсем тихо на пейката и седна до мъжа.

— Ох, да бях поне толкова стар като този мъж — въздъхна той, — тогава нямаше да трябва да живея още толкова много и нещастието ми скоро щеше да свърши.

Старият човек отвори очи.

— Кой хленчи тук? — попита той и погледна Фридолин отстрани. — Я виж! Малко дакелче, младо и здраво, а се вайка, сякаш е изоставено от целия свят.

— Аз наистина съм изоставен от всички — каза Фридолин. — Загубих си нашийника и когато си мислех, че най-после съм го намерил, точно днес следобед някакъв мъж го взел от бюрото за намерени вещи. А той въобще не е негов.

И разказа на стария човек как се бе случило всичко и какво беше направил, за да си намери нашийника.

— Сега нашийникът е безвъзвратно загубен и аз никога вече не мога да се върна при моя господар. Никога вече… никога вече! — приключи Фридолин тъжната си изповед и горчиво заплака.

Старият човек го взе в скута си, извади една голяма червена носна кърпа и му избърса сълзите.

— Престани да плачеш — каза той. — Не е чак толкова страшно. Сигурно господарят ти ти е подарил хубав нашийник. Но щом е могъл веднъж да ти го купи, сигурно ще може и втори път. Или пък още утре ще срещнеш белия шпиц и ще си вземеш обратно нашийника. Ще направя всичко каквото мога, за да ти помогна. И запомни за цял живот следното, мили Фридолин: всичко можеш да загубиш, само куража не бива.

Фридолин доста се поокуражи.

— Много ти благодаря, добри стари човече — каза той. — Как мислиш, веднага ли да тръгна да търся белия шпиц?

— Не, сега вече е късно, шпицът сигурно се е прибрал — отвърна старият човек. — Но можеш на мен да помогнеш малко, искаш ли? Като работи човек, по-бързо забравя тъжните мисли.

— А ти какво работиш? — попита Фридолин и се изправи. — Твой ли е този странен сандък?

— Това не е странен сандък — отвърна старият човек, — това е латерна. Аз съм латернаджия. Стоя на улицата или на някой площад и свиря, а хората ми дават по един петак или по десетак. Понякога и нищо не ми дават, дори ме гонят. Какво да се прави, в живота всичко се случва.

— А как свириш? — попита Фридолин. — Влизаш в сандъка и пееш песничка ли?

Старият човек се засмя, та чак бялата му брада се заклати.

— Не — каза той. — Въртя тази ръчка. И музиката сама излиза. Чудно, нали?

— Искам и аз да чуя! — извика Фридолин. — Завърти, моля те! Мога ли и аз да опитам?

— Почакай малко — каза старият човек. — Сега ще видиш как става.

Изправи се и приближи латерната до голямата врата, през която хората влизаха и излизаха от парка.

— Тук ще свирим — каза той. — Аз ще въртя латерната, а ти ще седнеш до мен и ще държиш шапката. Така е много по-добре, отколкото ако шапката просто лежи на земята или на латерната.

Старият човек завъртя ръчката. И наистина от сандъка прозвуча най-прекрасната музика.

— Това е почти като при нас в неделя в църквата — извика Фридолин. От радост му идваше да танцува около латерната. Но той искаше да помогне на стария човек. Застана спокойно на задните си лапички, като държеше с муцунка старата шапка.

— Виж какво сладко кученце — казваха хората, които минаваха покрай тях. — Сигурно е приятел на стареца. — И един след друг хвърляха монети в шапката, докато тя стана толкова тежка, че Фридолин едва я държеше. Така дойде нощта.

— Господин латернаджия — каза Фридолин и се прозя, — днес изминах дълъг път. Уморен съм до смърт и страшно съм гладен.

— Прав си — съгласи се старият човек. — Вече е късно и няма повече хора. Време е да спим.

Но къде щеше да спи Фридолин? И кой щеше да му даде нещо за ядене? Тук не познаваше никого.

— Може ли да остана при теб? — попита той стареца. — Ще дойда с теб в твоята къща и ще спя в кухнята. И при моя господар правя така.

— Аз нямам къща, нито кухня — отвърна латернаджията. — Спя тук в парка на една пейка.

— Просто на твърдата пейка? — попита Фридолин изплашен. — Нали сега имаш много пари. Не можеш ли да отидеш в хотел? Там дават хубава храна и може да се спи в хубаво голямо легло.

— Мили Фридолин — каза старият човек. — Трябва да пестя за зимата. Тя е дълга и студена. Тогава няма да мога да стоя толкова дълго на улицата, защото ще се разболея и ще умра.

Не, Фридолин също не искаше това. И те тръгнаха през тъмния парк към най-крайната пейка, която се намираше под една голяма липа. Старецът метна върху латерната едно голямо одеяло. После отвори чантата си и извади хляб и салам.

— Ето, вземи твоя дял — каза той на Фридолин, като отряза с джобното си ножче голямо парче хляб и му даде половината салам.

След като се нахраниха, отидоха до една чешма и пийнаха малко вода. После легнаха на пейката. Старецът разстла дългото си палто така, че и Фридолин се напъха под едното крайче.

— Добре ли си завит? — попита латернаджията след малко. Но Фридолин не отговори. Беше вече дълбоко заспал.