Франц Каспар
Фридолин (12) (Весела история за деца)

Нашийникът се намира, но Фридолин попада в тъмното мазе

Фридолин остана още един ден на пасището. Отиде с кравите на ливадата и се надпреварва да скача с козите през камъни и ровове. После помогна на пастира да намери едно козле, което се беше изкачило самичко нагоре в планината и се беше загубило между скалите. Там го и откри Фридолин.

— Мисля, че от теб става добро пастирско куче — похвали го Алоиз, когато се върнаха в къщи с козлето. — Искаш ли да останеш при нас? През есента ще слезем пак в долината и ще имаш време да си отидеш в къщи.

— Да, остани още малко тук — каза и Лиза. — Толкова е весело, когато разказваш за крадците и за чистачката.

Фридолин не можеше да се насити на хубавото мляко. Дори сиренето, което в къщи не обичаше да яде, тук му се стори прекрасно. Но не можеше да остане повече.

— Хубаво си починах — каза той. — Време е да се връщам. Моят господар сигурно си мисли, че съм умрял или че са ме отвлекли разбойници. Утре сутринта отивам в Оберкирх и ще питам на гарата за моя нашийник.

И така, на другата сутрин Фридолин се сбогува с Алоиз, Лиза и другите крави. Бодро тръгна по планинската пътечка надолу и много предиобед стигна ливадата, където пасяха овцете.

— Намери ли пасището? — извикаха те отдалеч, когато видяха дакела да слиза по пътеката. — Сега ще ни разкажеш какво прави там.

Фридолин седна при овцете и им разказа всичко: защо бе отишъл на пасището и какво му се бе случило там, обясни им и какво щеше да направи сега.

Овцете слушаха внимателно и когато нещо им харесваше особено много, силно се смееха:

— Меее… меее!

Но когато Фридолин разказа как лешоядът го бе сграбчил и отнесъл, малките овчици се разплакаха и завикаха:

— О-о, лешоядът! Нашите майки винаги ни казват да не се отдалечаваме, че ще ни изяде лешоядът. Веднъж той наистина отвлече една от нас!

Най-старата овца одобрително кимаше на всичко. Сега се поизкашля и каза:

— Знаеш ли защо не си забелязал как ти е паднал нашийникът? Защото нямаш звънче на него. Ако имаше звънче, веднага щеше да усетиш, че не звъни повече. Като нас, чуваш ли…

Тя заклати глава и камбанката звънна.

— Да, и кучетата трябва да имат звънчета на нашийниците си — завикаха другите овце.

Фридолин изслуша всичко, после каза:

— Ти си стара и умна овца, но по-добре не съветвай кучетата. Един дакел не бива да носи звънче, защото ще го чуват плъховете и лисиците. Как ще ги лови и прогонва тогава?

— Прав си — отвърна овцата. — Сега трябва да помислиш как ще откриеш нашийника. Желаем ти много щастие.

Фридолин пи малко водица от едно поточе и продължи пътя си. Скоро стигна до селцето Оберкирх и се запъти направо към гарата. Там някъде трябваше да бъде нашийникът му. Беше станало вече обяд и Фридолин бе много гладен.

— Бих могъл да отида първо в хотела и да видя дали готвачът няма да ми даде нещо за ядене — каза си той. — Може би ще мога дори да седна пак с богатия господин, дамата и децата им на голямата маса.

Тъкмо искаше да се запъти към хотела, но се разколеба.

— Цял ден после мога да ям — помисли си той, — но първо да открия къде ми е нашийникът. Сигурно е някъде на гарата — в бюрото за намерени вещи, каза Алоиз. Само трябва да внимавам да не попадна в ръцете на началника на гарата или на кондуктора.

Промъкна се внимателно през цялата гара, но не срещна жива душа. В един ъгъл видя голяма кофа.

— Сигурно е на чистачката — помисли си Фридолин. — Ако беше тук, сигурно, щеше да ми вземе нашийника или поне можеше да ми каже къде да питам за него.

Стигна до една притворена врата. Имаше ли някой тук?

Фридолин открехна малко вратата и провря главата си през отвора. Не се виждаше жив човек. Той влезе вътре и огледа стаята.

На едната стена имаше рафтове с безброй различни неща. Имаше куфари, шапки, чанти, тенджери, шишета, ръкавици, пури, очила и пакети с най-различни размери и цветове. На две пречки висяха чадъри, бастуни и един кафез за птици. А в ъгъла имаше дори пушка, която сигурно беше загубил някой ловец или може би войник.

Нямаше съмнение — това беше бюрото за намерени вещи!

Фридолин не можеше да се нагледа на всички тези неща. Имаше още топки, забравени от децата във влака, една устна хармоника и една индианска томахавка. Най-отгоре на лавиците беше поставен препариран бухал, който гледаше със стъклените си очи надолу към дакела.

Фридолин ходеше насам-натам и душеше ли, душеше. Изведнъж спря и погледна отново към етажерката. Как беше възможно да не е видял досега. На една малка пречка висеше червен нашийник със златни копченца. Фридолин заподскача от радост и с удоволствие дори би се разлаял. Това беше неговият нашийник! Най-после го намери!

— Прекрасно! — извика Фридолин. — Сега вече скоро ще мога да се върна при моя млад господар Вили. Как ще се радва, че съм пак при него, а още повече, като се върна с красивия нашийник.

Фридолин обаче още не знаеше кой щеше да му свали нашийника от етажерката. Никъде не се виждаше жив човек.

„Може би в бюрото за намерени вещи всеки си взима сам загубения предмет — мислеше си той, — затова са оставили сигурно и вратата отворена. Тогава трябва и аз сам да си сваля нашийника.“

Фридолин искаше да примъкне един стол от прозореца. Но му беше много тежък. И се върна обратно при етажерката.

— Не е чак толкова високо — мислеше си той. — Може би, като скоча, ще мога да си взема нашийника.

Той се сви и хоп — полетя нагоре, стъпи на най-долната лавица и хвана нашийника.

Какво стана после, Фридолин не можа да разбере. Усети как етажерката се олюлява… Той понечи да се задържи, но падна назад на пода и цялата етажерка с всичките хубави неща се строполи с грохот върху него.

От ужас Фридолин залая колкото му глас държеше. После всичко утихна. С голяма мъка той се измъкна изпод целия куп, който го беше затрупал. Слава богу, нямаше нищо счупено.

Изведнъж чу бързи стъпки и един глас извика:

— По дяволите! Каква е тая дандания тук!

И в следващия миг някой го хвана за врата. Една силна мъжка ръка го раздруса, а гласът продължи:

— Как си се промъкнал тук на гарата? Само такива крадци ми липсваха! Почакай, ще те науча аз тебе!

Фридолин беше толкова изплашен, че отначало не можеше и дума да продума. Погледна крадешком към мъжа и видя, че беше началникът на гарата — да, с голямата червена шапка на главата.

— Господин… господин началник — запелтечи той. — Аз не съм крадец, честна дума! Там е моят нашийник!

Но човекът изобщо не го слушаше. Хвана го още по-здраво и го изнесе през вратата навън по един дълъг коридор. После минаха по някакво тъмно стълбище надолу към мазето. Там мъжът отключи една врата и хвърли Фридолин вътре така, че той описа дъга.

— Тук можеш добре да размислиш, крадливо псе такова! — изруга той и преди Фридолин да може да се изправи на крака, тръшна вратата и завъртя ключа.

Така Фридолин остана на тъмно. Но и без светлина той подуши и бързо разбра къде го беше заключил началникът на гарата. Беше мазето с въглища.

Фридолин седна тъжно на студения под.

„Какво ли ще направи с мен? — питаше се той. — Защо трябваше да падне тази проклета етажерка? Та аз не я бутнах толкова силно! Може изобщо да не ме изведат оттук и да умра от глад.“

Фридолин не знаеше колко време бе седял така. Изведнъж горе, на гарата, се усети оживление. Чуваха се стъпки и силно подвикване. Започна такова трополене и бумтене, че подът затрепери.

Фридолин се изплаши.

— Къщата ще падне — извика той отчаян. И напразно дращеше по вратата. Никой не идваше да го пусне на свобода.

Постепенно трополенето престана. Тогава Фридолин се сети: трябва да е бил влакът! Сигурно е пристигнал някакъв влак. Естествено, началникът на гарата нямаше сега време да се занимава с едно куче!

Фридолин беше вече привикнал към тъмнината и видя при вратата две малки ивици светлина. Седна плътно до процепите и се ослуша. Никой не идваше към мазето. Минаваше час след час. На гарата стана спокойно. Полека изчезнаха и ивиците светлина. Беше настъпила нощта.

Фридолин започна силно да лае. Беше гладен и освен това трябваше да направи нещо, което не се върши обикновено в помещение. Само че можеше да вика колкото си иска, никой не идваше. Просто го бяха забравили!

— Вили! Мой добър Вили! — викаше Фридолин. — Къде си? Помогни ми!

Сълзите му се стичаха по страните и капеха на студения под.

 

 

Изведнъж Фридолин се стресна. Дори трябваше първо да осъзнае къде се намира. А, да, в тъмното мазе! Без да забележи, вчера беше задрямал и беше спал цялата нощ. В този момент вратата се отвори и стана светло.

— Къде е това псе? — извика един глас. Беше началникът на гарата.

Фридолин скочи. Може би щеше да успее да се измъкне! Но човекът вече беше запалил лампата и Фридолин в първия миг не виждаше нищо. Беше заслепен от светлината. Мъжът бързо го сграбчи и го напъха в един чувал.

— Така, хубостнико! — каза той. — Сега ще видиш какво се прави с крадци като теб.

Фридолин дори не се опита да рита. Това нямаше да му помогне. Усети само, че го поставиха на една ръчна количка и потеглиха от гарата навън по улиците на Оберкирх.

Сърцето на Фридолин замря от ужас. Какво искаше да прави с него този човек? Може би щеше да го хвърли заедно с чувала в някой поток или блато? И той, бедният, ще се удави. Или щяха да го изпекат? След известно време количката спря. Някой свали чувала, замъкна го в някаква къща и го остави на пода.

— Вътре е крадецът — каза началникът на гарата, а друг глас отвърна:

— Е, дайте да видя!

Отвориха чувала и Фридолин бавно се измъкна навън. Запремига на светлината и много се учуди, когато позна втория човек: беше полицаят от Оберкирх, същият, с когото хванаха лошите крадци.

Фридолин и полицаят се погледнаха с широко отворени очи и в първия момент никой не можа да каже нито дума. После Фридолин скочи към полицая и започна силно да лае от радост.

— Какви шеги си правите? — извика полицаят. — Та това е нашият приятел Фридолин.

Началникът на гарата се смая. Но веднага започна да се кара:

— Странен приятел е този дакел! Промъкнал се в бюрото за намерени вещи и съборил цялата етажерка. Защо го е направил? Сигурно е искал да открадне всичко.

— Чакайте! Чакайте! Разкажете всичко подред — каза полицаят. — Е, Фридолин, как се случи това?

— Така — започна Фридолин. — Аз бях на пасището и там моята приятелка Лиза и пастирът ми казаха, че нашийникът ми сигурно е на гарата, тоест в бюрото за намерени вещи. Вчера пристигнах тук и потърсих на гарата. Но там нямаше никой, само една врата бе отворена. Влязох вътре и видях нашийника. Исках да го сваля и тогава етажерката падна, като едва не ме смачка. В това време дойде този човек, започна да се кара и ме хвърли в мазето с въглища.

— И цялата нощ си бил в студеното мазе? — попита полицаят. — А какво си ял?

— Нищо не съм ял — отвърна тихо Фридолин. — През цялото време бях заключен.

Тогава полицаят стана сериозен.

— Разбирам, че понякога човек може малко да се ядоса — каза той на началника на гарата, — но да затвориш едно куче цял ден и цяла нощ без храна и вода в студеното мазе? Не, не може така. Следващия път ще съжалявате. А сега дайте веднага на дакела да яде каквото поиска. След това му донесете нашийника!

Началникът на гарата беше съвсем пребледнял.

— Аз… аз мислех, че е крадец — каза той. — И… и… нашийникът вече не е тук. Вчера прибрах всичко в един сандък и го изпратих в столичния град. Нали знаете — каквото намерим тук по влаковете и никой не си го вземе, го изпращаме в града. Сандъкът замина вчера с вечерния влак. Вътре беше и нашийникът.

Значи нашийникът пак беше изчезнал! Сълзите потекоха по страните на Фридолин. Какво да прави сега?

— Не тъжи! — каза полицаят. — Ние ще пишем в града да го изпратят обратно в Оберкирх. Дори и да трябва дълго да го търсят, най-късно след една седмица ще е тук.

— Значи нашийникът ми е в големия град… в бюрото за намерени вещи? — изхълца Фридолин. — Не, тогава не мога да чакам тук. Аз сам ще отида да си го взема. Кой знае иначе какво още ще се случи!

— Няма ли поне да хапнеш нещо? — попита полицаят.

Но Фридолин нямаше желание да остава повече в Оберкирх.

— Благодаря ви много — каза той. — Искам да отида по-бързо в големия град, в бюрото за намерени вещи. Ако чакам още дълго, накрая изобщо няма да си намеря нашийника. Сбогом!