Уна-Мери Паркър
Богатства (4)

3

Високите кули на замъка се издигаха с отблъскваща студенина вече петстотин години до тъмните води на Лох Нсе, еднакво безразлични и към човека, и към природните стихии…

Нищо не съвпадаше с очакванията на Морган.

От разстояние гранитните стени изглеждаха като изсечени от огромната нащърбена скала. Прозорците бяха зловещи прорези, нащърбените парапети на бойните кули и укрепления предлагаха съвършен фон за филми за Дракула.

„Кой би желал да живее в замък като този, населен вероятно с призраци и прилепи?“ — питаше се Морган. Погледна нервно Хари. Той настоя да кара джипа, с който ги посрещнаха на летището, и Дугъл, човек от прислугата в замъка, седна на задната седалка с кучетата. С всеки изминат километър лицето на Хари светваше, той изглеждаше щастлив и отпуснат, говореше неспирно за планините наоколо, чиито скатове, покрити с пурпурен и бял пирен, се спускаха стръмно надолу до позлатени от орлова папрат брегове. Съществена част от величествения пейзаж бяха тъмните тайнствени гори с кристалночисти потоци и водопади, както и скалите със странни форми, излъскани до блясък от хилядолетно излагане на вятър и дъждове… Морган погледна пак замъка. По бреговете на езерото пълзеше мъгла, която бавно го обгръщаше с влажните си сиви пипала. А ако тук наистина има призраци?

— Тук има ли призраци? — запита разтреперано тя.

— Разбира се, че има! — отговори той развеселено. — Ако чуеш пищене на гайда посред нощ, то това е обезглавеното тяло на Маквийн от Айл, който зове рода си на кървав поход срещу убийците му…

— Шегуваш се!

Хари отметна глава назад и се заля в смях.

— Трябва да видиш лицето си! Вярвам, че понякога из оръжейната се разхожда дух на старица, но никога не съм го виждал и не познавам никой, който да се е сблъскал с него досега. Съветвам те да насочиш вниманието си към чудовището от Лох Нес!

— Чувала съм за него! Има ли го наистина?

— Не съм го виждал, но вярвам, че го има. Познавам хора, които са го виждали, но не знам дали е наистина чудовище или някакво оптическо явление. Една вечер нашият горски излязъл на риболов и обикалял езерото с лодката си. Внезапно се появили огромни вълни и той се кълне, че на около двадесетина метра видял нещо, което изглеждало като конска глава върху много дълъг врат. Сигурно е бил изплашен до смърт, защото твърди, че внезапно станало много студено и някак зловещо.

— Колко интересно! — Морган бе очарована. Каква история само за разказване вкъщи! — Кога е било забелязано за пръв път?

— Предполагам, в петстотин шестдесет и пета година преди Христос.

— О, не! — възкликна тя зашеметена. — Какво?! Същото чудовище ли?

Хари пак се разсмя.

— В това езеро или се отглеждат поколения чудовища, или тъй нареченото чудовище не е нищо повече от интересен физически феномен. Но всяка година се докладва за около десет хиляди срещи с него.

— О! Надявам се, че и аз ще го видя! — Морган бе развълнувана като момиченце и Хари й се усмихна снизходително.

Най-сетне пристигнаха в двора на замъка. Морган слезе бавно от колата, огледа се предпазливо и потръпна и от страх, и от възбуда. Замъкът се издигаше над нея, мрачен и заплашителен.

Влязоха и още в големия квадратен хол ги посрещна атмосфера на приятна занемареност. В огромната камина пращяха няколко пъна, обгърна ги мирис на тлеещо дърво и торф. Над камината се открояваше дърворезба на семейния герб, който Морган бе видяла преди време в справочника „Благородническо потекло“ на Дебрет. Личеше, че първоначално е бил позлатен и боядисан в наситени цветове, но пушекът от камината през годините го бе почернил почти изцяло. По стените висяха трофеи от убити животни и цяла гора от красиви еленови рога, между които проблясваше студеният метал на мечове, ками и древни щитове. Строга подредба на стари резбовани маси, столове и шкафове срещаше погледа, а в центъра на огромното помещение се намираше голяма кръгла маса с глинена кана върху нея, пълна с прашен пирен.

Морган още се оглеждаше с любопитство, когато от тъмен коридор се материализира женска фигура в черна рокля и бяла престилка. Госпожа Монро, икономката, посрещна сина и наследника с широка усмивка на сбръчканото си лице. Тя работеше за семейството вече цели четиридесет години и Хари се кълнеше, че знае много повече неща за тях, отколкото те знаят за себе си.

— Госпожица Калвин — представи той Морган след първоначалните поздрави. Госпожа Монро наведе тържествено глава, но не и преди да огледа Морган с критична студенина в очите.

— Добър ден, госпожице — тя се обърна пак към Хари и с жест, едновременно закрилящ и майчински, го запита дали иска чаят да бъде сервиран веднага.

— Да, моля ви. Ще ни го сервирате ли тук, до камината? В другите камини сигурно още не е запален огън, нали? — Хари довлече тежък резбован дъбов стол по-близо до сипещите искри пънове.

— Ще го запалят веднага — ще имате нужда от топлината му тази нощ. Идва буря, старите ми кости я усещат. А сега настанете се удобно, господарю, докато се погрижа за чая — тя говореше с натрапващ се шотландски акцент и Морган едва я разбираше. Но беше повече от ясно, че госпожа Монро не я одобрява като компаньонка на „младия господар“, както тя упорито наричаше Хари.

След чая Хари я разведе из главните стаи и Морган ахкаше смаяно почти на всяка крачка, независимо от първоначалния си скептицизъм. Една от стаите беше дълга около двадесетина метра и по всички стени висяха гоблени от шестнадесети век, обточени с широки ивици от стилизирани плодове и декоративни завъртулки, в средата на които бяха изобразени бродещи диви зверове сред огромни виещи се листа. Бяха избелели до омекотени нюанси на синия, зеления и червеникавокафявия цвят и вероятно бяха много ценни. Обхвана бързо с поглед и останалите вещи в тази внушителна стая. Забеляза скъпите полилеи, чиито продълговати призми отразяваха умиращата светлина на отиващия си ден, позлатата и броката на диваните от двете страни на огромните мраморни камини, скъпите килими, красивите столове и масички, върху които бяха пръснати предмети на изкуството. Въздъхна с копнеж. Би било направо фантастично, ако не властваше тази обща атмосфера на занемареност.

После Хари я заведе в библиотеката, където хиляди томове подвързани с кожа книги изпълваха полиците, и в балната зала, където местните благородници са идвали да се упражняват в шотландски танци преди откриване на балния сезон и годишните сбирки на клановете.

Разгледаха и кабинета на херцога, в който централно място заемаше огромно бюро и колекция от вкаменелости, както и оръжейната с характерната й миризма на високи, непромокаеми гумени ботуши.

Когато се върнаха в хола, завариха госпожа Монро, която искаше да знае дали младият господар ще одобри предложението вечерята да се сервира в осем часа.

— Чудесно, госпожо Монро — отговори той и се обърна към Морган: — Нямаш нищо против, нали? — тя кимна, отбелязвайки наум упорството, с което я игнорираше икономката. — Ще заведете ли госпожица Калвин до стаята й? Моля да се погрижите тя да получи всичко, от което има нужда — госпожа Монро замълча. — Ще имаш време за душ и да отдъхнеш преди вечеря, Морган — продължи Хари, без да забелязва студенината на икономката. — Междувременно аз ще свърша някои мои задължения по имението.

В стаята й имаше легло с четири резбовани колони, тежка мебелировка и прашни кадифени завеси, които, както и семейният герб над камината, бяха видели и по-добри дни. В камината гореше торф. Морган погледна мрачния меланхоличен пейзаж навън и потръпна от някакво странно предчувствие. Водите на езерото бяха черни и зловещи, а откъслеците земя, все още непогълнати от мъглата, изглеждаха голи и влажни. Каква огромна разлика в сравнение с Лонг Айлънд! Ако действително се омъжи за Хари, ще настоява да имат къща в Лондон и да идват тук колкото е възможно по-рядко — поне доколкото става въпрос за нея самата! Хари няма да има нищо против да живее в Лондон, след като веднъж се сдобие със собствен дом там. Всъщност тя ще направи живота му толкова привлекателен, така забавен, че той ще забрави за Шотландия и този мрачен замък! Междувременно… В главата й бързо се подреди добре обмислен план.

Вечеряха в облицована с ламперия трапезария и за Морган тази вечер бе връх на абсурда. Бяха само те двамата на полирана махагонова маса с места за четиридесет и двама души! Около нея бяха подредени тапицирани с червена кожа столове с релефно изработени върху облегалките позлатени букви „ER“ и коронка. В центъра на масата бе поставена масивна сребърна фигура на елен с два сребърни свещника с по осем разклонения от двете му страни. По масата бяха подредени сребърни солници, пиперници, бурканчета с горчица, сребърни чинии за масло, подложки за кани с вино, чинии, пълни с шоколадови бонбони, и две сребърни яребици с естествена големина. Всичко — включително вилиците, лъжиците и ножовете пред нея — бе белязано с характерната за семейния герб изправена на задни лапи тигрица. Тя бе избродирана дискретно и в ъгъла на салфетките. „Татко ще падне, ако зърне всичко това!“ — помисли тя, опитвайки се да не избухне в смях пред абсурдността на положението. Нямаше ли някъде уютна стаичка, в която да се насладят на интимна вечеря без присъствието на МакГиливъри, главния прислужник, който не ги изпускаше от поглед като добре трениран ястреб?

Хари не спираше да говори. Разказа й за замъка и за прилежащите към него хиляди декара земя, голяма част от тях покрити с гори; за домашната ферма наблизо; за историята на семейството и за ролята му в развитието на Шотландия… МакГиливъри непрекъснато и незабелязано допълваше чашата му от тежка кристална кана. Морган отпиваше по малко и го слушаше само с половин ухо. Какво от това, че имат гори, пълни с дивеч, и потоци, пълни с риба, когато внимателният оглед на замъка й бе подсказал, че се нуждае от основен ремонт? По някои от стените пълзеше влага, която оформяше черни петна плесен. Камъкът по укрепленията се ронеше и навсякъде се усещаше мрачната атмосфера на запуснатост, „На бедност“ — помисли тя изненадано. Нямаше централно отопление и банята й изглеждаше така, сякаш бе от каменната ера. Огромната дълбока вана бе от чугун и се крепеше на четири лъвски крака от желязо. Трябва да я снима, иначе семейството й нямаше да повярва!

Когато влязоха в кабинета, за да изпият по чаша кафе, тя отбеляза, уж някак между другото:

— Имение като това вероятно изисква куп пари, за да се поддържа, нали?

Хари поклати тъжно глава.

— Разбира се! Трябва да се направят толкова много неща: ремонт на покрива, на избите…

— Централно отопление?

Той се разсмя, когато забеляза шеговитите искрици в очите й.

— Централно отопление? О, Морган! Студено ли ти е? Съжалявам… — той загрижено хвърли още няколко пъна в камината и разрови въглените с дълъг ръжен с месингова дръжка. — Сега по-добре ли си? Да ти донеса ли шал или нещо друго?

— Не, благодаря! — Морган предпочиташе да се вкочани, отколкото да развали изящната линия на костюма си. — Но, Хари… — поколеба се за миг. — Защо не направите тези ремонти?

— Поради липса на средства, простичко казано. Нещата ще се влошат още повече след смъртта на баща ми. Данъкът върху наследство е ужасяващ. Вероятно ще се наложи да продадем по-голяма част от земята. Тя и разкошните й дарове — риба и дивеч — ще се пропилеят за нищо! — той въздъхна дълбоко и отпи от чашата с бренди.

— Наистина много жестоко — забеляза Морган замислено. Планът й, изграден на базата на няколко милиона долара, имаше шансове да наклони везните в нейна полза и да остави лейди Елизабет на сухо.

 

 

Морган се вслушваше напрегнато, изправена до полуотворената врата на стаята си. Преди двадесетина минути Хари й бе пожелал целомъдрено „лека нощ“, след като я бе изпратил дотук.

— Спи добре — пожела й той с топла приятелска усмивка. — Ако времето е хубаво, утре ще отидем на пикник. Искам да ти покажа руините на „Уркарт Касъл“, а после ще отидем с колата до Лох Оих.

— Колко интересно! — възкликна Морган и го погледна развеселено. Напомняше й за Зекъри като дете: тогава той ентусиазирано се втурваше да посети любимите си места в началото на всяка ваканция, сякаш те му бяха стари приятели. Проследи го с поглед, докато не изчезна заедно с кучетата си в стая в дъното на коридора.

После влезе в банята и внимателно отстрани по-голяма част от грима си (без сенките за очи и туша от миглите си). Прибави малко розов гланц за устни и облече пеньоар от бледосин атлаз с богата дантела и тесни сини панделки по краищата. Пръсна малко парфюм по врата, между гърдите и зад коленете — и беше готова!

Цареше пълна тишина, като се изключи шумното тиктакане на стария часовник долу в хола. Време беше.

— Хари! Хари! — Морган заудря по вратата му със свити юмруци и пак изпищя: — Помощ! Помооощ!

Вратата се отвори рязко и на прага застана Хари по пижама и със стреснат поглед:

— Какво се случи?

Морган покри лице с ръце и захълца, като не забрави да се облегне на него.

— О, така се изплаших! В стаята ми влезе прилеп, а аз не мога да ги понасям! Той ме нападна! Хари, няма да се върна, докато не се махне!

— Бедничката! — Хари я обгърна успокоително с ръце, допря буза до главата й. — Защо всъщност си отворила прозореца? Няма значение, ще отида да го прогоня.

— О, Хари, не ме оставяй сама! Все още треперя от страх! — Морган се притисна до него и обви ръце около врата му. — Не е ли възможно да постоя в стаята ти за малко? — тя вдигна глава и в него се взряха умолително чифт нефритовозелени очи, тайнствени и дълбоки. Забеляза влажната й уста, все още трепереща от изживяния шок, и закръглените й гърди, наполовина открити под пяната от дантела. Жасминов аромат — любимото му цвете — погали обонянието му и на Хари се стори, че коремът и нозете му се превръщат в стопено олово.

— Скъпа моя… — прошепна той и я притисна силно до себе си, покривайки лицето й с порой от целувки. Морган го бе очаровала от момента на първата им среща. Красотата й беше изключителна, чарът й нямаше равен на себе си. Обичаше смеха и жизнеността й. Привлечен бе от нежността в тези странни очи на магьосница… „Какво изящно създание, полудете, полужена…“ — мислеше той. Беше го омаяла от самото начало.

Целуваха се с все по-нарастваща жажда. Когато я постави нежно на леглото, той вече гореше във всепоглъщащия пламък на желанието. Никога досега не бе пожелавал жена така страстно, както в този момент искаше Морган. Погали гърдите с розови връхчета, плъзна атлазения пеньоар надолу и в светлината на нощната му лампа засия меко коприната на тялото й, съвършената форма на гърдите, дългите крака със стройни глезени и стъпала с перлено розови нокти… Той коленичи до нея и почти благоговейно зацелува стъпалата й, очерта огнена пътечка с бавни целувки нагоре по тялото й, по корема и гърдите, а тя се извиваше сластно под ласките на устните и ръцете му. Ръцете й се плъзнаха по раменете му и замряха на широкия гръден кош. Меката й розова уста и движението на езика й го възбудиха така силно, че загубил изцяло контрол над себе си, той разтвори златистите й крака и влезе в нея с бърз, пронизващ тласък. Морган побърза да нагоди ритъма си с неговия, вдигайки бедра нагоре… А той изживяваше моменти на чист екстаз, искаше му се никога да не свършват, да остане в нея завинаги… С внезапен вик на екзалтация Хари стигна до кулминацията и само миг след това усети и нейните спазми, когато и тя стигна до оргазъм.

— Любов моя… — ръцете на Морган го обгърнаха ласкаво и нежно. Тя погали косата му, целуна го по врата. Той продължаваше да я държи в прегръдките си със затворени очи и тя разбра, че е задрямал.

Когато се събуди няколко минути по-късно, Хари се обърна към нея освежен и с блясък в очите.

— Чудесна си… — прошепна той с усмивка на почуда. Тонът му бе искрен. Погледът му се насочи към хубавите й гърди, полускрити от чаршафа, с който се бе покрила.

Морган се усмихна доволно. Хари наистина бе много мил. Може би след време ще се влюби в него…

— Жадна съм! — заяви тя внезапно и седна в леглото. — Ще пием ли нещо?

— Разбира се! Защо не? Чудесна идея. Какво би желала: чаша вино? Чай? Кафе?

Тя се протегна съблазнително, вдигна ръце над главата си и бавно прокара пръсти през косата си.

— Бих искала — прокара червен нокът по ръката му — чаша шампанско.

— Ще видя какво мога да направя — Хари протегна ръка към халата от кариран вълнен плат и тръгна към вратата. — Възможно е да се наложи да преровя мазата… Ще видя какво ще открия. Не си отивай!

— Защо ще си отивам, скъпи, когато съм толкова щастлива тук? Не се бави! — Морган подреди възглавниците, за да се облегне по-удобно на тях, наметна рамене с пеньоара си и изпрати Хари с най-сладката си усмивка.

Като опипваше влажните и потънали в паяжина рафтове в мазата, Хари търсеше шампанско, разтърсван от противоречиви чувства. Беше напълно сигурен в едно: харесваше стила й! Тя бе великолепна! Да дойде в стаята му посред нощ, да правят страстно любов, а после да поиска шампанско — невероятна е! Запита се неясно каква ли е Елизабет в леглото — доста скучна и лишена от въображение вероятно. Взе бутилка „Болингер“ от рафта и издуха праха по нея. Сигурно скоро ще разбере, като се вземе предвид натискът, упражняван от майка му и нейната майка… Беше симпатично момиче — жалко, че е толкова обикновена.

 

 

Легнали един до друг, Морган и Хари отпиваха от студеното вино. Тя огледа стаята му. Мебелите бяха добри и солидни, но по тапетите бяха избили петна от влага, а пердетата определено плачеха за смяна.

— Хари, колко ще струва ремонтът тук?

— Господ знае! Не е за мислене. Сто хиляди вероятно или двеста хиляди.

— Фунта?

— Да. Не става въпрос за долари, скъпа моя.

Морган внимателно постави чашата си на нощната масичка.

— В такъв случай ти просто трябва да се ожениш за богата наследница, нали? — подхвърли тя внимателно. А после добави с дрезгав глас и сериозно изражение: — Люби ме пак, скъпи, люби ме…

По-късно, когато Хари дремеше изтощено до нея, Морган бдеше над съня му със замислена усмивка. Според сметките й, когато лейди Елизабет пристигне в събота, рибата ще е захапала здраво примамката и ще бъде умело изтеглена на бреговете на Лох Нес.

 

 

Беше събота сутринта. На закуска Хари съобщи, че „те“ ще пристигнат точно за чая, тоест към пет часа. Направи съобщението, докато се бореше с традиционната каша, а Морган побутваше оттук-оттам препечената филийка върху чинията пред себе си.

Морган му отговори с една от ослепителните си усмивки, но отвътре я стегна нервно напрежение.

— Прекрасно! Какво ще правим тази сутрин, скъпи?

— Каквото искаш. Какво ще кажеш, да отидем ли до Глен Дъглас? Там има изоставена фермерска къща, в която се криех при дъжд като дете. Ще помоля госпожа Монро да ни приготви храна за още един пикник.

— С шампанско, нали, Хари? Моля те, нека да вземем шампанско! В края на краищата този ще бъде последният ни пикник!

— Добре, с шампанско! — думите му причиниха неочаквана болка, изпита чувство на загуба. Техният последен пикник! Колко жалко. Бяха прекарали чудесно тези няколко дни. Но всички хубави неща имат край.

— Прекарахме чудесно тези няколко дни — продължи Морган, сякаш бе прочела мислите му. — Не мога да понеса мисълта, че се налага да се върна в Ню Йорк… — в гласа й прозвучаха искрен копнеж и тъга.

— Е, скъпа моя — потупа ръката й, като че тя беше Маки и Ангъс, двете му лабрадорски кучета, — просто ще трябва да се върнеш отново в Англия някой ден, нали?

Оставаха само седем часа, докато пристигнат Елизабет и другите.

 

 

Когато Хари и Морган се върнаха, пред замъка имаше множество коли. Беше късен следобед и той бе окъпан в златисточервеното сияние на залязващото слънце. Новодошлите пиеха чай в хола с чаши от фин уостърски порцелан. А те бяха: Лоумъндският херцог и херцогиня, граф и графиня Фицхемънд, семейната двойка Дейвид и Дейвина Риджли (Морган си спомни, че ги бе срещнала на финала за купата по поло) и, разбира се, лейди Елизабет Грийнли, която се бе свила на кожата пред тлеещия огън. „Като прогонено от къщи котенце“ — помисли Морган, когато влязоха с Хари — и двамата бяха олицетворение на здраве и жизненост, пропити с аромата на откритите пространства. Морган изглеждаше чудесно в красивите памучни панталони и нефритовозелената спортна блуза, със страни, все още зачервени от продължителното любене следобеда в изоставената фермерска къща. В косата й все още имаше клечки от сухата папрат, с която си бяха направили легло.

— Хари! — херцогинята погледна гневно сина си. Върху сухите й сбръчкани бузи бяха избили червени петна. — Къде беше? Как можа? Очаквах да бъдеш тук, когато пристигнем! — сивите й очи се плъзнаха по Морган, която все още държеше ръката на Хари. — Не ме предупреди, че си поканил още някого за края на седмицата!

Хари отвори уста да отговори, когато херцогът се надигна от коженото кресло до камината и тръгна към тях с широка усмивка и протегнати ръце.

— О, мила моя! — той хвана ръката на Морган и я стисна приятелски. — Чудесно е да ви срещна отново! Уиндзор, нали? Морган Калвин, така ли беше? Да, разбира се! И ако ми разрешите да го кажа, все още хубава като картинка! — без да изчака отговор от нея, той се обърна към Хари със смях. — Много си потаен, Хари, истински черен кон! Не че те осъждам… Хубаво е да те видя пак, момчето ми! Седнете и изпийте по чаша чай.

Преди Морган да успее да се ориентира какво става, херцогът я поведе към стола до своя, настани я там и се засуети около нея. Хубаво беше да знае, че има поне един приятел в лагера на врага.

Хари целуна майка си, поздрави другите и застана зад стола на Морган. Тя погледна нагоре и погледите им се вплетоха за миг.

— Прекарахме чудесно! Хари ме разведе навсякъде. Нямах представа, че Шотландия е толкова красива — забеляза Морган.

В последвалата тишина Морган усети укорителния втренчен поглед на Елизабет.

— Вечерята ще бъде в осем — обяви херцогинята внезапно и стана. — Хайде, Сесилия и Елизабет. Убедена съм, че имате нужда от почивка след пътуването — тя ги поведе царствено нагоре по резбованата дъбова стълба.

Отдалечи се, без да каже нито дума на Морган.

 

 

Морган отдели особено внимание на облеклото си тази вечер. Раздели косата си в средата и повдигна нагоре дългите тежки кичури. Получи се каскада от свободно падащи къдрици. Беше донесла рокля, която щеше да има зашеметяващ ефект. Избра много грижливо и бижутата към нея.

Когато часовникът удари осем пъти, тя бавно слезе по стълбите към големия хол, където всички очакваха МакГиливъри да удари гонга за вечеря. Облечена в рокля от изумруденозелено кадифе с дълги тесни ръкави, дълбоко изрязано квадратно деколте и пола, която се спускаше в тежки гънки до пода, Морган изглеждаше така, като че ли бе от някой от семейните портрети на домакините. Около врата и на ушите й проблясваха изумруди и барокови перли.

Херцогът пое шумно дъх, а старият граф едва не изтърва чашата с шери. Очите на Хари блестяха от гордост, когато тя пристъпи с усмивка към него. Дори Дейвид Риджли, сляпо влюбен в жена си от шест месеца, беше като омагьосан.

„Изглежда като херцогиня“ — помисли неволно Хари, докато следеше с поглед грациозните й движения и гордо вдигнатата й глава. После погледна нервно майка си, която седеше прегърбена в отблъскваща черна рокля с дантели. Сравнението бе мъчително. Майка му приличаше повече на икономка, отколкото на херцогиня.

Възцари се мъртва тишина, нарушавана само от съскането на огъня в камината.

Морган спокойно отпиваше от шерито си, оглеждайки една след друга присъстващите жени. Не бе участвала напразно в хиляди от нюйоркските приеми на майка си: сега знаеше точното въздействие на появата й върху всяка една от тях.

 

 

По-късно тази нощ Хари за пръв път дойде в стаята й. Само един поглед в очите му й бе достатъчен, за да разбере всичко. Прегърнаха се нетърпеливо, споменът за преживяното в изоставената къща следобед бе все още пресен. „Ние принадлежим един на друг — помисли Морган. За пръв път усети в сърцето си обич към Хари. — Най-сетне се намерихме…“

— Скъпа моя, единствена моя… — Хари покриваше лицето и шията й с целувки, обхванал нежно с ръце главата й с разпиляна по раменете коса. — Обожавам те…

Хари така и не успя да завърши изречението си. На прага стоеше херцогинята.

— Точно както си мислех! — изсъска тя. — Как смееш, Хари! Как посмя да довлечеш тази… тази лека жена в моя дом, когато и Елизабет е тук! Трябваше да предположа, че този американски боклук ще се опита да те хване на въдицата си! Заповядвам да напусне дома ми веднага щом се зазори! Бъди любезен да направиш необходимото нарежданията ми да се изпълнят. Ще накарам баща ти да оповести годежа ти с Елизабет при първа възможност. Тя е много по-подходяща за твоя съпруга, отколкото тази… жена!

Морган стоеше като смразена на мястото си, когато херцогинята се обърна рязко и се отдалечи надолу по коридора.

— Защо не каза нищо? — извика Морган ужасена, когато дойде на себе си. — Как можа да стоиш тук и да й разрешиш да говори така за мен? — тя трепереше от гняв и от преживяния шок.

Хари стоеше пред нея, почервенял и разстроен.

— Ъ, просто…

— Нямаш ли свой собствен мозък? Нямаш ли език? — Морган викаше почти истерично. — Тя не може да те принуди да направиш каквото и да било против волята си… или може, а, Хари? — обхвана я отчаяние. — Последните няколко дни нищо ли не означават за теб, Хари?

— Разбира се, че означават, Морган… — Хари се изкашля нервно. — Само че има неща, които ти не разбираш… От години съществува споразумение двамата с Елизабет един ден да се оженим. Има и някои други съображения, които…

— Като например парите й? — Морган изстреля безмилостно въпроса към него. — Хубаво, хайде да говорим сериозно. Аз мога да платя за ремонта на тези срутващи се руини само от сумата, която татко ми отпуска за дрехи! Но ако ти си съгласен с майка си, че съм блудница, няма какво повече да се говори.

Тя изтича в банята и заключи вратата. Хари напразно я моли и увещава да излезе…

 

 

Зекъри внимателно измъкна от библиотеката в спалнята си издание с меки корици на „79 Парк Авеню“ от Харолд Робинс, намери между страниците сгънато парче квадратна бяла хартия с размери не повече от четири квадратни сантиметра. Постави ръчното огледало в легнало положение върху масата и донесе бръснача от банята. През последните седмици се бе квалифицирал: наряза бързо част от малката бучка кокаин, която бе закупил, и осигури достатъчно фин прах, за да се оформи линия. За пътуването му до рая бе нужно само още едно нещо. В другото чекмедже имаше няколко нарязани на четири и заострени от единия край пластмасови сламки, свити от закусвалня на Макдоналдс.

Взе едната и смръкна белия прах с дълбоко задоволство. Животът внезапно придоби съвсем нови измерения, оцветени в розово. Смоуки беше права! Но тя и наркотиците му струваха цяло състояние…

Отначало тя му даваше по малко:

— Стой спокойно, драги! Имам приятел, който ми го осигурява. Опитай! Ще ти хареса.

Едва на четвъртия път Зекъри установи, че наркотикът го дарява с чувство на еуфория… на увереност, че е в състояние да направи всичко, което поиска! Тя започна да смесва по-силни наркотици и ефектът бе поразителен.

Той не можеше да заспи цели тридесет и шест часа!

Когато го докара до това състояние, Смоуки заяви, че не може да го снабдява повече, освен ако не осигурява първо парите.

Зекъри успя да заеме от майка си известна сума: излъга я, че му трябва за учебници и допълнителна литература. После поиска заеми от няколко съученика със срок на плащане началото на семестъра. Накрая продаде камерата си, няколко сребърни дреболийки, които бе получил като подаръци, златните копчета за маншети, оставени от дядо му… След няколко месеца щеше да получи от баща си огромна сума пари, така че в бъдеще ще се погрижи за себе си. Настоящето имаше значение, а той вече не можеше да издържи и ден без наркотик.

По това време Смоуки му даде и хероин.

— Сега вече ще бъдеш върхът, момче! — тя измъкна праха и му подаде да го помирише. — А после ще се издъним от чукане! Ще си направим такова празненство, че свят ще ни се завие! — тя се закиска и вдигна пола, предлагайки му голотата си.

Зекъри се обърна към нея с протегната ръка, за да погали винаги готовите и за секс срамни части, преди да смукне дълбоко.

И тогава наркотикът го удари в главата! Бе погълнат от странно усещане, което течеше през артериите му, давеше го… издигаше го… понасяше го в странна страна на еуфорични видения и звуци…

Обикновено Смоуки го чакаше в бара на Дино. Тези дни той се ползваше с предимство при нея. Тя имаше големи планове за времето, когато малкото й приятелче ще затъне достатъчно яко в наркотиците.

— Здрасти, захарче! — поздрави го тя една вечер веднага щом той се появи пред очите й. Напоследък бизнесът й вървеше и тя си бе купила яркочервена жарсена рокля с презрамки, които се смъкваха от едното рамо и разкриваха още повече гърдите й. От ушите й висяха изкуствени диаманти.

— Здравей, Смоуки! — Зекъри я поздрави с безжизнена усмивка и празни очи. — Искаш ли да пиеш нещо?

Когато се върна от бара, завари Смоуки да разговаря оживено с момиче със силно гримирани очи и дълга черна коса, спусната върху раменете му.

— Запознай се с Дайна — представи ги един на друг Смоуки.

— Тя току-що ни покани на купон при Сами тази вечер. Ще дойдеш ли?

— Какъв купон?

— Точно от какъвто ти имаш нужда, сладурче! — Смоуки и Дайна се изсмяха шумно и се спогледаха многозначително.

— Добре — съгласи се Зекъри не му пукаше къде прекарва вечерите си, стига да е със Смоуки.

— Чудесно — Смоуки се обърна към Дайна: — Ще дойдем по-късно. Първо трябва да ощастливя малкото ми приятелче тук.

Двете пак се изкикотиха и Зекъри неочаквано се смути.

 

 

Два часа по-късно те се появиха при Сами.

Неистовият шум биеше болезнено по сетивата му. Пулсираща рокмузика, остри миризми, безсмислено неспирно дърдорене и тела, дузини облени с пот тела, ръце и крака, преплетени езици върху канапета, на пода, притиснати към стената… Някой повръщаше от прозореца. Друг лежеше, смачкан в ъгъла, смъртнобледен. Зекъри се огледа и потрепери — наполовина от шок, наполовина от възбуда. Голо момиче на не повече от четиринадесетина години демонстрираше йогийски пози в центъра на стаята, без някой да му обръща внимание, а на прага двама брадати мъже се целуваха страстно.

Някой подаде на Зекъри картонена чаша, пълна с някакъв гаден на вкус алкохол, друг му подаде цигара с марихуана. Смоуки и Дайна изчезнаха някъде из гърчещата се маса от тела.

Сам и изолиран, Зекъри гледаше пулсиращата сцена пред себе си, всмукваше силно от цигарата, но не получаваше това, което търсеше. Искаше да бъде част от тази сцена. Искаше да се изгуби в общата прегръдка на всички тези грешни тела, да смуче и да бъде смукан, да чука и да бъде чукан…

Искаше му се да полети…