Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riches, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Уна-Мери Паркър. Богатства

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–277–6

История

  1. — Добавяне

17

Заглавия във „Върайъти“ съобщаваха: „Тифани Калвин отхвърля предложение за работа като дизайнер на костюми за нов холивудски телевизионен сериал“. „Тифани Калвин, която обикаля Щатите в продължение на шест месеца, отказа да обясни защо отхвърля възможността да работи върху «Екове от улицата», сензационен телевизионен сериал, който ще изтрие «Далас» и «Династията» от малкия екран.“

По-нататък статията даваше информация за артистите, получили роли в сериала, и завършваше с: „Хънт Келерман ще режисира тринадесет от първите двадесет и четири епизода.“

С болезнен вик на гняв и отчаяние Тифани захвърли с все сила вестника към отсрещната стена на стаичката си. Оказа се, че е по-леко да отхвърли предложението по телефона, отколкото да прочете за отказа си в пресата. Шансът, за който бе копняла — а сега трябваше да му обърне гръб! За последен път реагираше на съобщенията на Глория от къщи. Поне да не беше се изкушила да позвъни на оставения телефонен номер в Лос Анжелис… Поне да не бе разбрала какво точно се налагаше да откаже… Отсега нататък не искаше и да знае!

Облегна се на дивана и бебето ритна няколко пъти в нея, напомняйки й за новия живот, който носеше в утробата си. В този момент омраза изпълваше всяка клетка на тялото й. Мразеше Морган, защото я насили да премине през този кошмар, мразеше и Хари, тогава достатъчно пиян и тъп, за да не разбере с кого се люби… Мразеше Зиг, който постави началото на сегашната й трагедия преди много години, мразеше и баща си, задето се бе поставил в такова критично положение, че и най-малката информация за бизнеса му можеше да го натика в затвора… Мразеше майка си за слабостта й, мразеше и бебето, защото проваляше кариерата й, за която бе работила така усърдно! Но най-силно мразеше себе си.

Изправи се с мъка, завлече се в кухничката, извади бутилка мляко от хладилника. По-късно ще излезе за хляб и плодове от супермаркета и вероятно ще се отбие при съседката от долния апартамент, бедна вдовица с две деца, която я познаваше под името Таша Кидър. Не й беше лесно… И Тифани внезапно се засрами. Тя все още имаше всичко: кариера, към която винаги можеше да се върне, пари в изобилие — въпреки че в момента живееше скромно, за да не привлича внимание към себе си, красив дом в Ню Йорк, дрехи, бижута… С какво право проклинаше съдбата, когато пред бедната млада жена от апартамента под нея не се разкриваха никакви перспективи, освен надеждата, че все ще съумее някак да се пребори с живота и ще се задържи на повърхността заедно с децата си… „Колко съм разглезена — мислеше Тифани, докато отпиваше от чашата с мляко. — Точно толкова, колкото Морган и Зекъри.“ Потупа корема си и сякаш в отговор бебето ритна: лек мек натиск отвътре. „Бедното бебе! — сълзи замъглиха очите й. — Не те мразя… но не смея и да те обичам: това би било фатално…“

Облече широка памучна рокля, прибави към нея сандали с плоски подметки, вдигна коса нагоре в рехав кок и тръгна да пазарува. Постепенно се бе привързала към Вайнлънд: изборът й се оказа добър. Тук никой не я познаваше и тя свободно ходеше навсякъде. Купи малко провизии, вестник, два модни журнала. Не посегна към „Върайъти“: нямаше защо да се дразни допълнително. После повървя малко, мързеливо и бавно, поемайки с наслада ласката на утринното слънце. Положи усилия да се отпусне вътрешно заради бебето: не трябваше да побеснява така тази сутрин! Ще се опита да забрави миналото и да не мисли за бъдещето. „Концентрирай се върху дребните неща от живота — заповядваше си тя наум, — наблюдавай хората наоколо, остави времето само да се погрижи за себе си…“ Неочаквано погледът й бе привлечен от цветната феерия пред магазин за цветя. Влезе импулсивно и купи голям букет. Ще даде част от него на Бет, съседката. После се сепна: за какво й са цветя на една жена, която едва свързва двата края? Тифани влезе решително в малък супермаркет и купи пържоли, голяма кокошка, салати, много плодове и бутилка вино. Бе се натоварила така много, че й се наложи да вземе такси до квартирата. Ободрена от разходката, реши да позвъни на майка си веднага щом се прибере. Знаеше, че й е приятно да чува гласа на дъщеря си от време на време. При всяко обаждане Тифани се преструваше, че звъни от различен щат: упражняваше въображението си, опресняваше географските си познания и постепенно се превръщаше в талантлива лъжкиня. „Здравей, мамо! Да, Канзас Сити е очарователен! Ммм! Чудесно е да бъдеш в Детройт! Тръгвам за Лас Вегас!…“

Когато се върна, почука първо на вратата на Бет.

— Бет? Таша е.

— Здравей — Бет, стройна бледа жена към тридесетте, отвори с радост вратата, закопняла за компанията на голям човек. — Влез! Тъкмо се канех да сваря малко кафе.

Тифани влезе в бедно мебелираната стая и с облекчение постави пакетите върху масата с пластмасово покритие.

— Нещо ми стана тази сутрин и накупувах неща, които няма да ползвам: повдига ми се при вида на всякакъв вид храна — заобяснява през смях Тифани. — Оставям всичко за теб и децата, иначе ще отиде в контейнера за боклук!

Бет се усмихна. Приказките на Тифани не я заблудиха нито за миг, но й харесваше начинът, по който тя се опитваше да й помогне.

— Благодаря, Таша. Децата много ще се зарадват. Седни тук и отдъхни, докато приготвя кафето.

Докато Бет шеташе из стаята, двете й дечица играеха в ъгъла: с помощта на няколко картонени кутии конструираха магистрала за очуканите си колички. Когато пак излезе да пазарува, ще им купи някоя и друга играчка…

Жените побъбриха малко и Тифани се качи до апартамента си. Още не бе затворила вратата, когато телефонът зазвъня и тя разтревожено се вгледа в него. Само Морган знаеше телефонния й номер.

 

 

— Ти си абсолютно права, Морган! Бебето трябва да има двойно гражданство — викаше Джо по телефона. Линията между Лондон и Ню Йорк бе лоша и той едва я чуваше.

— Хари иска да го родя тук — крещеше Морган на свой ред. — Татко? Татко, ще направиш ли нещо за мен?

— Кажи какво.

— Първо, позвъни на Хари и му посочи предимствата на двойното гражданство. Ще му кажеш ли и още нещо?

— Какво?

— Ще му кажеш ли… О, Боже, каква лоша връзка! Моля те, затвори и се опитай да ме набереш оттам!

— Добре.

Когато Джо успя да се свърже с нея, линията бе неочаквано чиста и те се чуваха така ясно, като че ли се намираха в съседни стаи.

— О, това е друго нещо! Татко, слушай сега внимателно. Би ли казал на Хари, че си открил специален фонд за бъдещите си внуци, но при условие че те ще бъдат родени в Щатите? Не е нужно да го правиш, само кажи, че си го направил.

Джо беше впечатлен. Добра логика, няма значение доколко казаното отговаря на истината! Морган умееше да ги сервира такива, но той разбираше желанието й да бъде със семейството си в такъв важен момент от живота й. Едно младо момиче има нужда от майчина закрила.

— Да, разбира се — отговори той. — Превъзходна идея. Не е лошо действително да го направя. Остави нещата на мен, Морган. Ще позвъня на Хари и ще се опитам да го вразумя. Кога трябва да родиш? Ще стоиш при нас, разбира се.

Морган се поколеба. Планът й не предвиждаше да стои в дома на родителите си. Възнамеряваше да отседне в „Елгънкуин“, където ще има възможност да се отпусне в наетия апартамент и да престане да се преструва на бременна. Освен това трябваше да има готовност веднага да потегли към Ню Джърси при Тифани.

— Има още най-малко три месеца — излъга тя. — Ще ви се обадя, когато тръгна. Но ти позвъни на Хари още днес, моля те! Той не иска да ме изслуша, но теб ще чуе! Нямаш представа колко е упорит в момента!

— Не се безпокой за нищо! Веднага ще му позвъня.

Морган доволна затвори телефона. Можеше да счита нещата за уредени. Оставаше само да се обади на Тифани и да й съобщи, че ще пристигне в Щатите малко по-рано.

 

 

— Завещанието на татко е много ясно — обясняваше Хари на майка си.

Херцогинята се беше върнала в Лондон и го бе поканила на обяд, за да поговорят делово. На обяда присъстваше и Ендрю Фландърс.

— Никой не ми обясни точно и ясно това завещание — сряза го тя.

— Татко иска къщата да бъде продадена и за теб да се купи нещо по-малко, може би апартамент. Попечителите ще ти осигурят издръжка до края на живота ти.

Ако Хари бе информирал майка си, че след минута ще бъде изстреляна в космоса, едва ли щеше да изглежда по-ужасена.

— Да напусна къщата?! — в гласа й заскърца едва сдържан гняв. — Какво искаш да кажеш? Да напусна тази къща? Нямам намерение да го правя! Живях тука повече от тридесет години! И какво ще стане с всичко тук? — тя обхвана с поглед стаята, картините по стените, тежките сребърни фигури по салонния бюфет, скъпите мебели.

— Всичко ще отиде в Дръмнадрохит, с изключение на онова, което решиш да запазиш за мебелиране на апартамента си. Мамо, той няма да бъде продаден — продължи Хари с успокоителен тон. — Всъщност замъкът се наследява, така че не можем нито да го продадем, нито да го дадем на някого — добави той, като погледна многозначително Ендрю.

От доста дълго време го тревожеше разказът на Морган за чантата с ценни предмети от замъка, скрита в гардероба на Ендрю. Как смее майка му да си въобразява, че може да разполага със семейните вещи както тя реши!

— Няма да напусна тази къща. Мразя идеята да живея в малък общински апартамент… със съседи! — извика тя.

— Мамо, тази къща е прекалено голяма за теб и с много скъпа издръжка! Помисли за данъците и — за всичко! — Хари отпи от бялото вино и се зачуди дали ще успее да се измъкне скоро.

— Глупости! Всъщност вече поканих Ендрю да живее тук с мене — херцогинята кимна многозначително към Ендрю и той веднага се захили учтиво. — Той ще помага в издръжката на къщата.

Хари прехвърли поглед от единия на другия, опитвайки се да потисне ревността, която яростно го загриза отвътре, както и притеснението, че нещо нередно става зад гърба му.

— Невъзможно — заяви Хари и усети как го обзема огромна умора. — Попечителите са разтълкували и най-малката подробност на завещанието. И не става въпрос само за желанията на татко, изразени в завещанието му. Става въпрос за пари. Поддръжката на тази голяма къща е много скъпа и…

— Как посмя баща ти да ми стори това? — избухна херцогинята. — Той обеща да се погрижи за мене! Обеща да нямам никакви грижи! А сега ръцете ми са завързани!

Хари едва сдържаше гнева си.

— Татко ти осигурява достатъчно пари за сносен живот! А ако Ендрю предпочита да напусне апартамента си в „Риджънт Парк“, за да живее с теб, това си е негова работа. Тази къща ще бъде продадена! Намерили сме ти много удобно място за живот и прислужничка, която ще се грижи за теб…

— Докато ти и тази твоя жена заграбите всичко?

Думите й го нараниха и объркаха.

— Не е честно! Морган няма нищо общо с цялата история! Изглежда, забравяш, че животът поскъпна, да не говорим за данък наследство — само Господ знае как ще го платим! Надявам се само, че няма да се налага да моля Морган или баща и за финансова помощ, но сигурно ще трябва да продам част от земята в Шотландия…

— Ендрю не е споменат в завещанието, така ли?

„Ето я основната причина за гнева й“ — помисли Хари. Ценният й племенник не фигурира в завещанието на баща му!

— Ендрю е осигурен от починалия си баща — заяви той сухо. — Татко е взел мерки нищо да не излиза извън семейството.

— Ендрю е част от семейството.

— „Семейство“ означава деца и внуци! — Хари се изправи. — Трябва да се връщам в галерията. Откриваме изложбата само след ден, а има още много неща за довършване…

И херцогинята се изправи, впила студени, препълнени със злоба сиви очи в Хари.

— Думата „семейство“ действително означава законни деца и внуци, Хари.

— Да? — Хари погледна учудено майка си. — Разбира се, че означава законни деца — е, и? Не те разбирам.

— Ти много рядко ме разбираш, Хари, но защо не зададеш няколко въпроса на Морган? Защо не я попиташ какви ги е вършила в Ню Йорк, когато уж отиде да посети сестра си? Попитай я с кого още се е срещала! Попитай я кой е бащата на детето, което носи… Тя отказа да признае истината пред мен, когато я атакувах с тези въпроси, но е възможно да омекне пред теб…

Хари имаше чувството, че ще се пръсне и не успя да скрие от херцогинята страха в очите си, когато заекна срещу нея:

— Какво искаш да кажеш?

— Хари, ти си прекалено наивен — гласът й бе леденостуден. — Никога не забелязваш това, което е под носа ти. Всички знаем какво представляваше тя, когато ти оглупя и се ожени за нея, и всички знаем, че един ден ще те направи за смях! Тя се ожени за теб само заради титлата и позицията ти във висшето общество — всички го знаят, само ти — не! Тя не е нищо друго, освен нагла, безочлива американка, вулгарна и отблъскваща! И ти си въобразяваш, че бебето е твое?! Ха!

— Няма да слушам повече тези ужасни приказки! — Хари бе силно почервенял, по лицето му се стичаше пот. Ужас сви корема му на топка, въпреки усилията на мозъка му да отхвърли всяка дума на майка му като чиста лъжа. — Ти винаги си мразила Морган, винаги! Защо? Защо я мразиш толкова много? Разбира се, че бебето е мое! Морган и аз се обичаме! Говориш нелепи безсмислици! — побеснял и останал без дъх, Хари затръшна ядно вратата зад себе си. Чуха го да пресича с бързи гневни стъпки коридора и да излиза на улицата.

— Той загуби контрол над себе си — констатира херцогинята и седна отново, напълно възстановила чувството си за хумор и добро настроение.

Ендрю кимна и двамата си поделиха още една бутилка вино.

 

 

Хари изтича надолу по каменните стъпала на майчината си къща и забърза през превзетата вкаменелост на „Белгрейв Скуеър“. Думите на майка му продължаваха да се сблъскват и пръскат жарава в главата му. „Въобразяваш си, че бебето е твое?!“ Колко ли силно мрази Морган, за да хвърли в лицето му такива страшни думи за нея?! Какво й става? Част от него го теглеше към площад „Монпелие“, за да повтори веднага пред Морган жестоките думи на майка си, но друга част от него бе като вцепенена от страх. Не толкова страх, че тези думи могат да се окажат и истина колкото страх да не втълпят на Морган някои идеи…

Тя бе така красива, така сексапилна… така прекрасна… Около нея сигурно се въртят купища мъже, примиращи от желание да я имат в леглото си… Какво да мисли например за онзи Грег? Морган действително настояваше много да отиде в Ню Йорк тогава… Възможно ли е шоуто на Тифани да е било само благовидно извинение?

Разкъсван вътрешно от нетърпима болка, Хари вървеше и вървеше, неспособен да вземе каквото и да било решение. После му дойде наум, че майка му сигурно просто се опитва да разруши брака му с Морган. Погледнато от този ъгъл, идеята за Морган и Грег в леглото изглеждаше повече от смехотворна. „Бебето е мое, мое!“ — повтаряше той страстно на себе си. Познаваше Морган по-добре, отколкото майка му можеше да си представи. Знаеше за амбициите й, знаеше колко много държи на титлата. Смешно е да се предположи, че ще рискува всичко само заради някакъв нищожен любовник!

Докато стигна „Грийн Парк“, гневът у него се уталожи. Здравият разум бе победил първоначалната паника. Няма да позволи на майка си да застане между него и Морган!

Реши да не споменава на Морган за днешната разправия с майка си.

 

 

Хари прояви неочаквана твърдост.

— Не ме е грижа какво говори баща ти — извика той ядосано. — Да не смяташ, че ще му позволя да ни купува? Слушай, Морган, познавам баща ти много добре. Той е неописуемо властен и непрекъснато гледа да наложи волята си. Опитва се да ни купува, откакто се сгодихме…

— Как смееш да говориш така за татко! — избухна Морган. — Даде ни пари за реставрацията на замъка, защото е с добро сърце! Какво искат да кажеш с това „да ни купува“?

— „Музиката поръчва този, който плаща“ — цитира мрачно Хари, който имаше навика да сипе банални фрази при спор. — Сега заявява, че ще открие фонд под попечителство за детето ни, при условие че то се роди в Америка! Не съм чувал нищо по-нелепо от това! Колкото до онзи идиотизъм с двойното гражданство…

— Как е възможно да бъдеш толкова глупав, Хари! Всеки знае какво огромно предимство е двойното гражданство. Исусе, нима наистина си толкова тесногръд?! Смяташ, че светът започва и свършва с тази малка замотана страна…

— Нямам намерение да споря повече по този въпрос, Морган — Хари се изправи, изпълнен със студено достойнство. — В нашето семейство е традиция наследниците да се раждат в замъка! Там ще се роди и нашето дете. Не смятам да нарушавам установена от поколения традиция само заради парите — добави той надуто.

— Не ми пука от приказките ти! — и Морган се изправи с гневни червени петна на бузите си. — Отивам у дома.

— Няма да стане. Оставаш тук и в края на седмицата заминаваме за Шотландия.

 

 

Към десет часа на следващата сутрин Морган нареждаше припряно на иконома:

— Пъркинс, обади се на Дънкан да докара веднага колата — изкомандва тя. (По-късно той се осмели да каже на Хари, че поведението й е било като на човек, внезапно загубил ума си.) — И започвай да смъкваш тези куфари долу. Трябва да съм на „Хийтроу“ след по-малко от час. Отивам в Ню Йорк.

— Да, ваша милост — обзет от любопитство, Пъркинс забърза към кухнята да пита жена си наясно ли е с новото развитие на нещата. Тук той свари Дънкан със запалена цигара пред чаша чай. — Нейна милост — заяви Пъркинс, без дори да се опита да прикрие сарказма в гласа си — желае да я откараш на летището. Ще заминава за Америка — не пропусна да се наслади на удължените физиономии на Дънкан и госпожа Пъркинс.

— Хиляди дяволи! — извика госпожа Пъркинс. — Довечера има прием… говеждо филе… пресен аспарагус… плодова пита с киви… Питай я какво да правим с всичко това!

В спалнята Морган затваряше последния куфар. „Слава Богу — мислеше тя, — че Хари тръгна за галерията толкова рано тази сутрин… Иначе щеше да ми се наложи да пътувам без багаж!…“

— Отнеси тези куфари в колата! — нареди тя веднага щом Пъркинс потропа на вратата. — Не успях да се свържа с херцога по телефона, но съм написала бележка. Моля те да имаш грижата да му я предадеш, когато се върне — подаде му плик.

— Дълго ли ще отсъствате, ваша милост?

— Зависи — нямаше никакво намерение да задоволява нездравото любопитство на този дърт педераст! — Да не забравиш този куфар! Вземам и кутията с бижутата си. Смъкни всичко долу, докато се приготвя. О, Пъркинс!

— Да, ваша милост.

— Ако някой позвъни, няма значение кой, излязла съм и не знаеш кога ще се върна. Ясно ли е? Същото се отнася и до Дънкан и телефона в колата. А сега побързай, нямам време за губене.

— Може ли да запитам какво ще стане с гостите довечера? Госпожа Пъркинс е приготвила…

Морган тръсна ядосано глава.

— Не знам. Попитай херцога, когато се върне — сложи самурената шапка, подпъхна косата си така, че да не се вижда, и облече палтото. Хвърли последен поглед на стаята, за да се увери, че не е забравила нещо. Очите й се задържаха за миг на снимката на Хари върху масата: засмян, млад и безгрижен на фона на хълмовете в Шотландия… Бе сниман заедно с двете кучета — Ангъс и Маки. Харесваше много тази снимка, но вече бе твърде късно да я опакова. Какво се е разкиснала, по дяволите! Хари ще бъде тук и ще я чака да се върне, влюбен в нея, както досега! Без да се обръща назад, тя излезе от стаята и слезе по стълбата към очакващата я кола.

„Полет 709 за Ню Йорк е на линия 18.“

Морган грабна чантата от гущерова кожа и кутията с бижута и излезе от салона за много важни персони. Напрежението от последните няколко месеца се бе стопило като мартенски сняг. Скоро Англия ще остане зад гърба й и тя ще си е у дома!

Стюардесата от първа класа я посрещна с усмивка, помогна й да съблече дългото самурено палто и предложи възглавница за гърба й.

— Добре съм — увери я Морган и внимателно приглади с ръка гънките на роклята за бременни от фин вълнен плат. Свали шапка и русата й коса се спусна върху раменете в каскада от копринени вълни.

— Шампанско, мадам? — стюардесата се въртеше около нея с бутилка шампанско в ръка.

— Благодаря.

— Имате ли нужда от още нещо?

— Не, много съм добре.

Стюардесата й хвърли професионален поглед.

— Кога очаквате бебето си?

— Няма да е скоро. Не се безпокойте: лекарят ми каза, че мога спокойно да пътувам до Ню Йорк — Морган отпи с наслада от добре изстуденото шампанско.

На лицето на стюардесата се изписа облекчение. Обслужваше тази линия от четиринадесет години, но бременна жена при такъв дълъг полет я изпълваше с опасения.

— Чудесно! — тя допълни чашата на Морган. — Изглеждате превъзходно! — и с тези думи се отдалечи, за да се погрижи и за другите пътници.

Морган внезапно установи, че се смее тихичко на себе си. Каква ирония наистина!

За бременна жена тя действително изглеждаше превъзходно.