Уна-Мери Паркър
Богатства (38)

37

— Ще й даваме успокоителни няколко дни — обясняваше лекарят на Хари в болницата. Беше денят след съдбовната вечер, когато Хари поиска развод и направи неочакваните разкрития. — Ще стъпи на крака след седмица или две. Този тип нервен срив, предизвикан от определена случка, се лекува лесно. Имаме проблеми, когато при нас идва пациент в подобно състояние без очевидна причина — Хари бе разказал накратко какво се бе случило. Бе се уплашил много от състоянието на Морган. Въпреки усилията си, не беше успял да я успокои. Уплаши се да не посегне на себе си. — Постъпили сте правилно, като я доведохте тук — увери го лекарят. — Предвид на обстоятелствата смятам, че за нея ще бъде по-добре да не я посещавате известно време. Има нужда от почивка, сън и пълно спокойствие — беше свикнал да се занимава с пациенти, изпаднали в нервна криза и дребни нервни сривове. Обикновено те бяха богатите, ленивите, а когато ставаше въпрос за жени — разглезените. Няколко дни угаждане и шишенце успокоителни таблетки решаваха проблема!

Хари напусна болницата сравнително успокоен. Истерията на Морган го бе разтърсила силно. Неочаквано за него, тя бе загубила напълно контрол над себе си.

Двадесет минути по-късно щеше да бъде отново вкъщи. Имаше достатъчно време да вземе душ и да се преоблече, преди да тръгне за галерията. Трябваше да се обади и на Елизабет. Чудесното създание Елизабет… Винаги мислеше за другите.

 

 

— Мили Боже! Тази история надминава по тъпотия дори „Далас“! — сумтеше Джо. Той закусваше с Рут и двамата разискваха обаждането на Тифани по телефона от Лос Анжелис. — Как така Тифани не е знаела, че е бременна, когато Морган я е намъкнала в леглото на Хари?! — чашата му с кафе издрънка върху чинийката. — Но, от друга страна, не е характерно за нея да играе игри! Рут, не е за вярване! Двете с Морган вършат куп щуротии, за да осигурят дете и накрая се оказва, че бащата не е този, който се предполага, че е! — Джо се оплете и замълча. Но от тона му беше ясно, че определя случая като демонстрация на възмутителна липса на ефективност.

Рут се чувстваше по-зле от обикновено. Джо беше мърморил неспирно, докато най-накрая заспа от изтощение призори. Но тя не успя да се отпусне дори за миг: Джо хъркаше нетърпимо! И сега с мъка се опитваше да обхване най-новата информация.

— Все пак има и нещо хубаво — обади се тя успокоително. — Първият ти внук ще бъде тук, в Америка. Освен това той ще се чувства много по-добре с Тифани, отколкото с Морган. Спомни си как беше в Шотландия миналата година: само бавачката му се грижеше за него! Той почти не виждаше майка си — искам да кажа, Морган — Джо мълчеше. Когато Рут спомена за Шотландия, той се зачуди дали някога ще получи обратно поне част от доларите, които потънаха в Дръмнадрохит. Морган се прояви като пълна глупачка. Обвиняваше я изцяло за катастрофата, която стовари върху себе си и семейството. Толкова ли бе трудно да се държи като дама? — Не съди много строго Морган — продължи Рут, сякаш прочела мислите му. — Сигурно не й е леко…

— Слушай, Рут. Бях много доволен, когато тя се омъжи за Хари. Истински се радвах. Но защо не й стигна да бъде просто член на английската аристокрация? Предостатъчно беше. Ако бе играла според правилата, можеше да стигне до нещо като Дама на кралската спалня… ъъъ… или нещо подобно. Но, о, не! Не и за нашата Морган. Искала е сигурно да бъде като поп звезда — или кой знае какво! Повярвай ми, Хари я напуска главно заради това! Даде храна на вестниците и стана център на вулгарно шоу с идиотските си интриги! — Рут намаза с масло филийка ръжен хляб. Моментът не беше подходящ да му напомня, че той беше този, който превърна сватбата на Морган в цирк, що се отнася до медиите. — Винаги се е опитвала да командва Хари и да направлява живота му — продължи той. — Натискаше го да ходи тук и там, изтъкваше, че успехът на бизнеса му се дължи главно на нея, омаловажаваше усилията му. Не съм изненадан, че иска развод. Мъжете не харесват жени, които се опитват да се поставят над тях!

— Прав си, скъпи. Тифани каза ли още нещо?

— Заяви само, че отлита за Лондон днес, за да вземе бебето не е ли влудяващо? В края на краищата винаги Тиф е тази, която се носи напред-назад на хиляди километри, за да оправя щуротиите на Морган, вечно на разположение и вечно принудена да търчи след капризите й! — той стана, взе „Уолстрийт Джърнъл“, както обикновено, готов да се пребори с новия ден.

— Джо?

— Ъмм?

— Хубаво с, че Дейвид ще бъде тук, нали? — деликатна, нетърпелива усмивка внезапно освежи умореното й лице.

Джо се наведе да я целуне по бузата.

— Разбира се. Кой знае? Някой ден може би… — не довърши изречението си.

— Помислих за това. Но няма да повтаряме грешките със Зекъри, нали?

— Тифани няма да ни разреши — в гласа му ясно звънна задоволство: Джо се гордееше с Тифани. — Но човек никога не знае! До довечера, скъпа.

— Да, Джо.

Той излезе от стаята с енергична походка: стъпката му бе много по-лека от доста дълго време. Дейвид може и да няма право да наследи Лоумъндския херцог, но какво ще му попречи да наследи „Куадрант“?!

 

 

Хари отвори вратата към спалнята на Морган и се смрази на прага: облечена в розов пеньоар, тя седеше пред тоалетката с гръб към него и четкаше усърдно дългата си златиста коса!

— Морган! — изграчи дрезгаво той.

Жената пред тоалетката се обърна рязко и се взря стреснато в него, после го поздрави с усмивка:

— О, Хари! Изплаши ме.

— Тифани? Мили Боже, за момент помислих, че е Морган, но не виждам как… — Хари внезапно се изчерви: спомни си при какви обстоятелства се бяха срещнали за последен път. — Знаеш ли, че Морган е в болницата?

— Да. Как е тя?

— Преуморена. Чувства се много зле наистина. Най-силно я удари истината за Дейвид. Тя, изглежда, го считаше за някакъв вид връзка между нас, магия със силата да ни задържи заедно за вечни времена. Предполагам, че си дошла за него?

— Да. Страхувах се… не исках да отлагам. Страхувах се и да не би да промените решението си и да не се наложи да се боря за него.

— Справедливо е да прибереш детето си, Тифани. Дейвид е твой и никой няма право да ти го оспорва. Той е прекрасно момченце… Признавам, че ужасно ще ми липсва.

Тифани се усмихна щастливо.

— Знам. Играх с него цял час. Нямам търпение да го отведа обратно в Америка. Помолих бавачката да опакова най-необходимото.

— Кога е полетът ти?

— Резервирах място за утрешния полет за Лос Анжелис — тя постави четката за коса със сребърна дръжка на тоалетката и взе червилото си.

— Ще преспиш тук, разбира се. Аз ще остана при Елизабет. Ще наредя на Дънкан да ви откара на летището.

— Благодаря, Хари. Много съм ти благодарна и… В случай че не се видим повече, бих желала да знаеш, че… съжалявам ужасно за случилото се. Мога да си представя каква болка ти причинихме двете с Морган, в какъв смут те хвърлихме. Искрено съжалявам… извинявай.

Хари гледаше замислено младата жена, която така мило, но същевременно така пламенно го молеше за извинение. Приличаше много на Морган и все пак… Трябваше да признае, че беше напълно различна. Нейната деликатност и приветливост нямаха нищо общо със студената пресметливост на Морган.

— Е — Хари се изкашля нервно. — Сега вече всичко свърши, нали? Ще се оженя за Елизабет — трябваше още тогава да се оженя за нея. Ти вземаш обратно сина си. Колкото до Морган — той въздъхна дълбоко, — страхувам се, че ще трябва да открие нов път за себе си. Сигурен съм, че ще се справи: тя е от хората, които оцеляват и намират сили да започнат отново!

— Така е, прав си — кимна Тифани. — Проблемът с нея е странната смесица от емоционална незрелост, затворена в тялото на възрастен човек.

— Хрумна ми нещо, Тифани. Как ти се струва, не е ли добра идеята да се върне за известно време в Щатите, когато излезе от болницата?

— За да се отдалечи от Лондон? — Тифани се замисли за миг. — Да, може би си прав. Би могла да постои в Саутхемптън. Вероятно ще се наложи да й намерим психоаналитик.

Хари се усмихна уморено.

— Вие, американците, държите много на това, нали? Тук не сме така запалени по психоанализите като вас.

— Смятам, че тя ще има нужда от помощ, за да се справи с тази травма. Ние ще я подкрепим като семейство, но никой от нас не е професионалист в тази област. Разводът ще нанесе последен удар по гордостта й.

— Няма друг изход, Тифани. Опитах се да…

— Не те обвинявам ни най-малко, Хари.

— Ще ми разрешиш ли да те запитам нещо?

— Казвай!

— Не разбрах защо се съгласи да родиш бебе за Морган. Защо й разреши да те уговори?

— Това е дълга история. Много дълга… И вече много вода изтече под моста… Истински щастлива съм, че вземам детето си — лицето на Тифани сияеше от майчинска гордост.

— А бащата? — Хари се изчерви от дързостта си. — Извинявай, не исках да се ровя в личния…

— Всичко е наред. И това е дълга история.

Усмихна му се мило и той разбра, че няма да каже нищо повече.

 

 

В девет и тридесет сутринта на следващия ден Тифани се качи в ролс-ройса с Дейвид на ръце. Пъркинс и бавачката се суетяха тревожно около нея заедно с Хари, който се бе върнал рано от дома на Елизабет, за да я изпрати.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от нещо? Всичко наред ли е? — попита я той за трети път.

Тифани притисна усмихната детето до себе си.

— Всичко е наред! Бавачката ми даде графика на Дейвид, а в тази чанта се намира всичко необходимо — тя посочи голямата пластмасова чанта с изрисувани плюшени мечета на седалката до себе си.

— Прекрасно! — Хари се наведе и с тъжен копнеж погали нежно пухкавата главичка на момченцето.

— Желая ти здраве и всичко най-хубаво, Тиф…

Стори й се, че забелязва внезапен влажен блясък в очите му.

— Благодаря ти, че ми го връщаш — прошепна тя импулсивно.

— Той е твой, Тиф… Знаех, че рано или късно той трябваше да ти бъде върнат. И когато разбрах, че… Е, както и да е, желая ти всичко най-добро — с тези думи той се прибра в къщата, без да се обърне назад.

Тифани погледна бебето в скута си и усети как гърлото й се сви. Бедният Хари! Дейвид за кратко време го бе дарил с измамна илюзия за бащинство…

Същата сутрин снимка на Морган и Хари от деня на сватбата им бе напечатана в едно от жълтите лондонски вестничета. Текстът към нея се занимаваше с провала на брака им и информираше, че младата херцогиня е в болницата „Кинг Едуард VII“ за неопределено време след разпра със сестра си, костюмиерката Тифани Калвин, която идвала в Лондон от Лос Анжелис, за да иска детето си. До вестника била стигнала информация, че желанието на херцога било детето да остане в Англия.

Както обикновено, пресата пак малко бе сгрешила.

 

 

Морган лежеше сред спокойствието на старомодната стая в болницата и плуваше някъде на границата между полусънно състояние, предизвикано от действието на успокоителните таблетки, и дъното на дълбоката яма, от която напразно се опитваше да се измъкне. Студено отчаяние и апатия притискаха с тежката си тиня отпуснатото й тяло, теглеха я властно надолу. От време на време черна вълна плисваше върху нея, отнасяше я в тъмни дълбини. Тя изстискваше сълзите от очите й, лишаваше от дъх гърдите й. Задържаха я всмуканите в нея пипала на страданието… Копнееше само за хапчетата, които й даряваха забрава за няколко часа…

В главата й неспирно плуваха спомени за безвъзвратните загуби: от ослепителна млада херцогиня, красива и богата, с призната позиция във висшето общество, тя пак се бе превърнала в Морган Калвин без среда, за която да си струва да се говори. Каква утеха са красотата и парите, когато вратите на искрящия свят на висшето общество се захлопнаха завинаги пред носа й? Бракът й с Хари бе приключил. Същото се отнасяше и за дните на градински приеми в Бъкингамския дворец, откриването на Парламента, където тя се явяваше в мантията от яркочервено кадифе, обточена с хермелин, и с коронката на херцогиня. Заедно с брака й се стопяваха всички възможности за присъствие на надбягванията в Аскот, на състезанията за купата по поло в Уиндзор… Нямаше повече да има балове в Мейфеър, нито приеми в Белгрейвия. Всичко се стопи. Всичко изчезна. Списъкът на загубите й бе безкраен. Никога повече нямаше да приема гости сред великолепието на стария замък в Шотландия. А елегантните вечери в изящната къща на площад „Монпелие“? И те оставаха в миналото…

Сега бе аутсайдер: аристокрацията й бе обърнала гръб — точно както бе сторила и с херцогинята на Уиндзор. Морган лежеше в болничното си легло и горещите сълзи на болката от жестокия провал се стичаха мълчаливо по бузите й. Даваше си сметка, че сама си го бе докарала на главата и от това я болеше най-силно. Ако можеше да върне всичко обратно като лента на видео! Далеч, далеч назад… до златните дни на детството… когато всички я обичаха и й се възхищаваха, а родителите й се гордееха с нея… Какво се бе случило с момиченцето, което тогава беше така щастливо? Къде бе изчезнало?

 

 

— Разбира се, че може да дойде и да остане при нас! — Джо говореше с Хари по телефона. — Ако положението й е сериозно, ще наемем сестра да я държи под око.

— Не смятам, че ще се наложи — отговори Хари. — Лекарите твърдят, че скоро ще се оправи, но засега не разрешават посещения. Не допуснаха дори Тифани, когато беше тук. Но ми заявиха, че принудителната почивка и сън скоро ще я вдигнат на крака.

— Според мен Морган има нужда от добра храна и слънце — отговори Джо отривисто. — Седмица или две във Фор Уиндс или на Палм Бийч ще извършат чудеса. Къде е Тифани?

— Изпратих я преди няколко часа. Ще се приземи с Дейвид в Лос Анжелис по някое време утре.

— Чудесно. Е, Хари, както изглежда, това е краят — завърши рязко Джо.

— Да, така е. Стана ужасна каша и аз не мога да не се обвинявам за голяма част от случилото се…

— Никой не е изцяло виновен при истории от такъв характер. Подобни събития обикновено са резултат от комбинираните усилия на няколко души — отвърна кратко Джо.

Минута по-късно си казаха „сбогом“. Джо се залови да изчислява колко му е струвал двегодишният брак на Морган.

 

 

Лавиния Лоумънд обядваше с родителите на Елизабет, граф и графиня Фицхемънд. Разговорът се въртеше около нещата, които бяха на първо място в главите им.

— Хари ме информира, че Морган се връща в Америка веднага щом излезе от болницата — заяви старата херцогиня й постави сребърната вилица от времето на Джордж III до чинията. Да се надяваме, че тогава най-сетне ще спрат вулгарните писания из вестниците. Прочетохте ли статията в „Дейли Експрес“ тази сутрин? Ужасна е!

— Много потискащо наистина — промърмори лейди Фицхемънд.

— Красотата на Морган й изигра лоша шега — намеси се лорд Фицхемънд. — Едва ли щяха да бъдат чак толкова заинтригувани, ако изглеждаше като задница на такси!

Херцогинята му хвърли неодобрителен поглед.

— Елизабет е толкова щастлива! Сега всичко ще си легне на мястото! — възкликна лейди Фицхемънд. — Вероятно само ще подпишат граждански брак, но после ще дадем дискретен прием за тях в „Нейвъл“ и „Милитъри Клъб“.

Тук херцогинята се усмихна одобрително.

— Много добро решение, скъпа. Особено след сватбата на Морган! Струваше ми се, че ще припадна, когато излязох от църквата и видях онези тълпи от фотографи — и дори телевизионни камери! Толкова плебейско! Ужасният й баща превърна сватбата им в карнавал!

— Да — кимна лордът. — Смятам, че всъщност нямаме право да обвиняваме Морган за това. Ако питате мен, с родители като него момичето действително нямаше голям шанс…

— Глупости! — сряза го херцогинята. — Бяха й дадени прекалено много шансове! Не съм срещала по-разглезена и по-своенравна млада жена от нея! Беше крайно време Хари да се осъзнае. Той ще е хиляди пъти по-щастлив с вашата Елизабет: тя е толкова мило създание! Освен това е отгледана и възпитана в подходяща среда, а тя е от най-голямо значение за един брак. Нищо не може да я замести!

— Права си, Лавиния — обади се графинята, въпреки че в дъното на душата си бе очарована от Морган. За пръв път срещаше жена като нея. Толкова смела! Такъв безмилостен блясък! Нейната бедна малка Елизабет нямаше никакъв шанс пред Хари, когато на сцената се появи Морган. Но сега всичко приключи. Елизабет ще се ожени подходящо в средата си. Жалко все пак, че няма да имат деца…

— Морган наистина ли е болна?

— Прави се на примадона и това е всичко! Вероятно смята, че като се преструва на болна, ще върне Хари обратно! Слава Богу, той се отърси напълно от нея, но ще се радвам, когато наистина напусне Англия! — и херцогинята отпи със задоволство от чашата с бяло вино.

— А… ъъ… детето?

— Вече го няма. Нетърпимо положение с това малко копеле в къщата! — постави внезапно чашата на масата и се изчерви. — Естествено човек не трябва да обвинява едно дете, родено незаконно, но… е, разбирате ме какво искам да кажа…

Лордът я погледна с любезна усмивка.

— Да, разбира се! Ти беше добра с Ендрю Фландърс от най-ранната му възраст, въпреки че и той е копеле. Никой обаче не би могъл да каже, че е страдал от това! Ти бе толкова внимателна към него, като че ли си му майка, а не леля. Сега е чудесен млад мъж.

В смущението си Лавиния Лоумънд неволно блъсна чашата с вино и върху дъбовата повърхност на масата се образува прозрачна локвичка.

— О! Колко съм непохватна! Съжалявам много! — извика разстроено тя.

— Няма нищо, скъпа, не се тревожи!

Лордът забърса масата със салфетката си.

— Познавам майка му — продължи той невъзмутимо.

— На кого? — ръката на херцогинята механично заопипва перлита на врата си. — Но тя… искам да кажа, че… говори се, че е танцьорка от нощните кубове!

— О, не нищо подобно — заяви лордът. И двете жени се вторачиха в него. — Всъщност беше дебютантка, съвсем младо момиче. Бях все още в Оксфорд по това време, но съм я виждал на няколко приема, въпреки че тя никога не ми е обръщала внимание. Много красиво момиче! От добро семейство.

— О, Седрик! Какво се случи? Коя е тя? — жена му се наведе напред. — Беше ли опозорена!

— Ни най-малко. Отиде в Швейцария и роди тайно бебето, а когато всичко свърши, върна се в Лондон и се омъжи блестящо.

— Колко интересно! — ахна графинята.

Лавиния Лоумънд съсредоточено разглеждаше украсата от рози в чинията си. Лордът продължи:

— Бащата на детето, Ангъс Фландърс, се държа много прилично като се вземе предвид какъв хаймана беше. Той се съгласи да отгледа детето и да му осигури дом. Нали така, Лавиния? Старият Ангъс осигури детето и Ендрю обикновено прекарваше ваканциите си в Дрийм… Естествено, Ангъс трябваше да се ожени за момичето, но той бе самец и бе свикнал да живее сам.

— Ах, каква увлекателна история! Все едно, че чета роман! — жена му бе очарована. — Но коя е тя Седрик?

— Нека не споменаваме имена, скъпа моя — отвърна той.

Но жена му искаше да научи повече.

— Но как узна всичко това, Седрик? Дори Лавиния не го знаеше. Тя смяташе, че майката на Ендрю е била някоя неуспяла актриса или нещо подобно, нали Лавиния?

Лавиния кимна безмълвно. Лордът сви развеселено рамене.

— Слугите обичат да клюкарстват, скъпа моя. Когато родителите на момичето разбрали за бременността й, уволнили цялата прислуга, затворили лондонската си къща, и отишли в Швейцария. Върнали се след раждането на детето и назначили нови хора. Но стана така, че родителите ми назначиха техния бивш иконом. Ако си спомням правилно, казваше се Скот. Той беше много приказлив и ме развличаше с часове с приказки за живота в големите имения в миналото и за човешките страсти, бушували там! От него чух тази история.

Херцогинята вдигна ненужно салфетката към напълно сухите си устни. В стаята настъпи тишина.

— Ще пием ли кафе в гостната? — запита любезно лордът.

Лавиния Лоумънд успя да стане от масата, без да срещне погледа му.