Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riches, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Уна-Мери Паркър. Богатства

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–277–6

История

  1. — Добавяне

29

В понеделник всички вестници в Англия отпечатаха историята на Морган и Тифани, с изключение на „Таймс“ и „Телеграф“. В Ню Йорк „Пост“ отпечата пикантна версия, която бе подета през седмицата от „Нешънъл Иикуайър“ и „Пийпъл Мегъзин“. Любопитният скандал за английски херцог от благородническо потекло и богата нюйоркска красавица от висшето общество беше добре дошло мливо за воденицата на журналиста.

Към вторник историята получи ново развитие и сензацията се развихри и прие невероятни размери. Заглавията пищяха: „Херцогът — в кома!“, „Сериозни наранявания след автомобилна катастрофа!“, „Смята се за възможно Лоумъндският херцог да е направил опит за самоубийство чрез безразсъдно шофиране!… Колата му се блъска в дърво, паднало върху пуст път в Шотландия, след като става ясно, че стерилната му жена е използвала сестра си като майка-заместител, за да му осигури наследник!…“, „Обезумяла херцогиня бди край леглото на съпруга си!“, „Херцогът е още в кома“, „Тифани Калвин-Краснер, театрална костюмографка, отказва коментар“, „Шестмесечният Дейвид играе щастливо в замъка Дръмнадрохит, без да осъзнава каква страхотна драма се е вихрила около раждането му… За него се грижи бавачката“.

От която и страна да подхващаха вестниците историята на двете сестри и херцога, тя нямаше равна на себе си и вероятно щеше да води топкласацията на сензационните скандали дълго време.

В Англия и Ню Йорк кръжаха бясно клюки, горяха и се разпространяваха като проказа. В Лондон приятелите на Морган и Хари не говореха за нищо друго. Реакциите им варираха от обикновено смайване до злобна веселба за тяхна сметка. В „Ивнинг Стандарт“, „Мейл“ и „Експрес“ се появиха карикатури, пълни с подлярско остроумие и сарказъм.

На едната от тях Морган натикваше Тифани в гардероб, Хари лежеше пиян на голямо легло с четири колони и питаше: „Ти ли си, скъпа?“ Морган питаше Тифани: „Интересно коя от нас има предвид!“

На друга Морган в напреднала бременност купуваше възглавници в „Хародс“. Текстът под нея беше: „Ще пробвам дали този размер ще ми стане…“

Хари беше преместен в болницата в Единбург, на повече от шестстотин километра разстояние. Там го прегледаха на скенер, за да се разбере дали няма кръвоизливи в мозъка. Морган беше информирана, че няма такива, но едва намираше сили да го гледа: лицето му бе силно подпухнало и натъртено, очите — подути, в носа му бе вкарана тръбичка… Част от главата му бе обръсната, за да се зашие раната. Към ръката му бе прикрепена система.

Морган обърна глава и затвори очи: беше толкова страшно…

Репортери и фотографи висяха извън болницата с надеждата да хванат Морган в кадър на влизане или излизане. Тя бе отседнала в хотел наблизо, но всеки Божи ден престояваше край леглото на Хари. За пръв път в живота си нямаше желание да бъде снимана.

И замъкът беше обсаден от фотографи. Те висяха по оградата и по дърветата наоколо, опитвайки се да направят снимка на малкия Дейвид в количката му. МакГиливъри заключи всички врати, спусна кепенците на всички прозорци и забрани на персонала да реагира на телефонни обаждания, забрани им дори да се приближават до прозорците. Дръмнадрохит бе в положение на обсада.

В същото положение бе и къщата на площад „Монпелие“: журналистите спяха дори по стъпалата й. Пъркинс обаче взе същите мерки като МакГиливъри и усилията им бяха осуетени.

Херцогинята-вдовица и Ендрю Фландърс се измъкнаха през задния вход на дома си и се настаниха за неопределено време в Девън при сигурни стари приятели.

Лоумъндови бяха затегнали редици и спуснали щорите пред английската преса. Тъй като отникъде не получаваха факти, журналистите дадоха свобода на фантазията си.

 

 

В Ню Йорк Тифани беше принудена да откачи телефона и да се затвори в апартамента си. Предварителното купуване на билети за „Герти“ нарасна рекордно благодарение на внезапната популярност на дизайнерката на костюмите към мюзикъла.

Посещенията на „Акселанс“ също нараснаха впечатляващо. Редяха се на опашки пред входа на клуба с надеждата, че някоя вечер Тифани може да се появи със съпруга си: умираха от желание да видят как изглежда на живо. Аксел увеличи цените на питиетата, допускаше в клуба повече хора, отколкото разрешаваха противопожарните правила, и всяка нощ касираше двойна печалба.

Представителите на пресата не забравиха „Куадрант Инк“ на „Уолстрийт“ и апартамента на Калвинови на „Парк Авеню“, но Джо и Рут успяха да напуснат навреме града.

Тифани бе позвънила на родителите си още в събота — веднага след обаждането на репортера от „Скеч“ — и им бе казала какво да очакват. Джо и Рут незабавно отлетяха с частния си самолет до Саутхемптън, където се окопаха във „Фор Уиндс“ под закрилата на четирима души от охраната на Куадрант.

 

 

След новия, съвсем неочакван удар Джо имаше нужда от време да обмисли нещата. Освен това пресата му харесваше само тогава, когато бе на негова страна!

— Не е за вярване! Къде е родила Тифани бебето? — запита объркано Рут, докато двамата с Джо се излежаваха край басейна в сряда следобед. Изпитата водка в съчетание с таблетки валиум още повече утежняваше характерната й разсеяност и неспособност да схване ясно нещата. Беше се оплела като пиле в кълчища в прекалено сложната за нея история на Морган, Тифани, Хари и бебето.

— Какво значение има това, за Бога? — сряза я Джо. — Много по-интересен е фактът, че поради някаква шибана тъпа причина тя се е съгласила да роди бебе за Морган!… Бебето на Хари!… И онзи скапаняк, онзи три пъти шибан идиот дори не е забелязал, че в леглото до него не е жена му! — Джо изплю лист от пурата с отвращение. — Защо не е дошла при мен? Непременно щях да намеря някакъв изход! Нещо много по-добро! И цялата тази бъркотия щеше да ни бъде спестена!

— Какво ще правиш сега?

Джо стана от шезлонга и потупа бледия си корем. Жлъчката му го подлудяваше.

— Утре се връщам в Ню Йорк, ще говоря с Тифани и ще дам изявление за пресата. Тъпо е да стоим тук и да се крием като престъпници.

— Но какво ще кажеш на журналистите, Джо? Не можеш да отречеш станалото — обади се меко Рут.

— Остави нещата на мен! Ще им кажем, че цялото семейство — включително и Хари! — сме знаели за всичко от самото начало! Ти по-добре стой тук. И не говори с никого! С никого! Познавам те много добре — не те бива да пазиш тайна!

Рут го погледна с избелели зелени очи и се зачуди на късогледството му. Вярно е, че изглеждаше глупава и объркана понякога, но Джо не е прав да й няма никакво доверие. От години криеше куп неща от него: сметките за роклите си например… парите, които бе давала на Зекъри… Джо дори не знаеше, че ноктите й са фалшиви, а косата — боядисана; не била способна да пази тайни! Не тя, а Джо е глупавият. Главата му прилича на машина за пари! Дори понякога й се струваше, че очите му са като отпечатъци на доларови знаци. Разпознаваше само тях и никога нищо друго не забелязваше около себе си!

 

 

— След вечеря отивам в клуба — обяви Аксел, когато седнаха с Тифани да вечерят във всекидневната.

— Пак ли? — опита се да прикрие напрежението в гласа си.

— Много сме заети — заоправдава се той нацупено. — Истинско гъмжило от хора от момента на отваряне до зори. О, хайде, Тифани, не се сърди! Трябва да работя, знаеш го!

— Да, знам — отвърна тя спокойно. — Съжалявам, скъпи. Но е така ужасно тук, затворена по цял ден. Това ме потиска. А ти си вечно навън! Почти не съм те виждала от събота. От мига, когато започна този кошмар!

— Трябва да разбереш колко е важно да се стабилизира клубът, Тиф! Особено сега, когато бизнесът процъфтява. Имам страшно много работа! Забрави ли, че само след месец трябва да открием клуба в Сан Франциско? — той скочи гневно и наля уиски в чашата си. — Къде се стопи чувството ти за независимост, за Бога?

Тифани го погледна, силно наранена от думите му. Нещо не бе в ред с женитбата им, но не разбираше какво. Приемаше, че той трябва да работи. Уважаваше го за това, с радост го подкрепяше и окуражаваше. След няколко години ще имат цяла верига нощни клубове „Акселанс“ в Лондон, Париж, Амстердам! Знаеше, че се налага да ходи понякога до клуба нощем. Но тук ставаше въпрос за нещо друго и в дъното на душата си тя знаеше, че то няма нищо общо с клуба. Аксел се беше променил забележимо. В поведението му се усещаше напрежение и безпокойство, сякаш се опъваше на някакъв невидим ремък, опитвайки се да се освободи. И все пак той непрекъснато повтаряше колко много я обича, каква голяма нужда има от нея. Продължаваха да се любят често, макар и не чак толкова, колкото в началото. Тифани предполагаше, че това е естествено: навярно така се получаваше в семейния живот. Сигурна беше в едно нещо: нямаше друга жена. Отвратена от самата себе си, тя дори пребърка джобовете му и подуши ризите и саката за следи от парфюм или грим. Не намери нищо.

— Имаш ли някакви новини от Хари? — запита внезапно Аксел.

— Татко позвъни в болницата в Шотландия. Отговориха, че няма промяна в положението му. Продължава да е в кома.

— Бедният! Трябва да е карал като луд… Предполагам, че не си говорила пак с Морган?

Тифани поклати глава и отпи от чашата си.

— Няма какво да си кажем повече.

— Така е.

Замълчаха: неловко мълчание между двама непознати, които нямаха нищо общо помежду си. Нямаше смисъл да се опитва да бъде остроумна и забавна. Беше повече от очевадно, че Аксел бърза да затвори вратата зад себе си и да изчезне в нощта. Единствената му реакция бе тази нищо неозначаваща учтива забележка.

Най-сетне излезе: втурна се навън забързано и тъмнината на нощта го погълна. Тифани остана сама с неприятното чувство на поканена на прием, отложен в последния момент. Настани се на дивана във всекидневната, запасена с кафе, цигари и нов роман в ръка. Но думите танцуваха пред очите й и тя едва можа да прочете две страници. Бутна романа настрани, легна по гръб и се загледа в тавана. Замисли се за Дейвид и Аксел бързо бе изтикан на заден план. Мислите й непрекъснато я връщаха към бебето, което бе решила никога да не обича, бебето, което се бе превърнало в неразделна част от живота й. Девет тежки месеца го бе носила в утробата си, твърдо решена да го отхвърли физически и умствено в момента, когато се появи на бял свят. А после, при първия му вик, с всяка клетка в тялото си поиска страстно да го задържи. Грубата намеса на пресата в обстоятелствата около раждането му разтвори незараснала рана и тя пак я залюля вътре в себе си, кървяща и жива. Обзе я мъчително чувство на невъзвратима загуба и тя се разплака. Плачеше за себе си, плачеше и за бебето. Сега около него вечно ще виси лепкавата пелена на скандала около раждането му. Плачеше и защото пак беше ужасяващо сама…

 

 

„Улично ехо“ бе стигнало върха според класацията на Нилсън за изминалия месец. Хънт Келерман бе на върха на успеха: „Холивуд Рипортър“ и „Върайъти“ го определяха като режисьор с изключителни възможности.

Най-сетне той се издигаше до признанието, за което винаги бе мечтал. Бе извоювал позиция, от която имаше право да избира сценаристи и да налага вижданията си за актьорския състав. По график сериите трябваше да продължат още два сезона и „Магнима филмс“ го бяха задържали като режисьор и за бъдещите серии.

Харесваше парите. Харесваше успеха. Приемаше предизвикателствата с наслада. Професионалният му живот бе вълнуващ — беше всичко мечтано; реализирано на практика.

„Защо тогава личният ми живот е като престояла бира?“ — питаше се той една сутрин на път към студиото. Направи наум списък на плюсовете в живота си: децата бяха щастливи, справяха се добре в училище и обичаха Бетси, икономката на средна възраст, която ги глезеше с прегръдки, целувки и домашни сладкиши. Мануел, момчето, което се грижеше за къщата, ги отвеждаше и връщаше от училище с колата, а в свободното си време хвърляше заедно с тях летяща чиния на поляната зад градината с розите. Бяха се разделили с Джони и тя пак влезе в болница. Беше се съгласила на развод при условие да й прехвърли половината от собствеността. Получаваше достатъчно средства да се върне в Ню Йорк и да върши нещата, които иска — тоест да преследва артистичната си кариера. Хънт й пожела успех.

Дойде ред на минусите. Имаше само един, но той забиваше болезнено костеливи пръсти в него и не отпускаше хватката си нито през деня, нито през нощта. Тъмната му сянка постепенно засенчваше всичко друго. Беше безкрайно самотен. Не помагаше нито бройката момичета, които водеше на приеми, нито плътната ангажираност с работа. Самотата го разяждаше отвътре като злокачествен рак. И в центъра на тази всепокоряваща самота беше копнежът по Тифани. Гърдите му се свиваха болезнено всеки път, когато мислеше за нея.

В студиото го посрещна истинска анархия. Звездата на шоуто беснееше, защото актьорът, избран да играе сина й, бе на тридесет и пет години. Нямаше значение, че на вид бе на не повече от двадесет и пет.

— Така ще изглеждам стара! — пищеше тя. — Настоявам да го смените с някой на деветнадесет години!

Настъпи мълчание.

Хънт не желаеше той именно да й обърне внимание на факта, че тя бе не само достатъчно възрастна да има син на тридесет и пет години, но и изглеждаше точно на годините си!

— Хей, я прочетете това! — извика внезапно един от сценаристите, приближавайки се към Хънт и разгневената актриса, вторачени злобно един в друг. — Каква история! — държеше в ръка „Пипъл Мегъзин“. — Ако я преработим оттук-оттам, вероятно ще се намери възможност да я вмъкнем в новите серии. Невероятна е — направо фантастична! Слушайте само!

— Дай да видя — Хънт протегна ръка за списанието.

— Ето я, Хънт! За някакъв английски херцог, който трябвало да има наследник на всяка цена и тъй като жена му била стерилна… Ей, Хънт, какво става?

Хънт четеше историята във вестника с внезапно посивяло лице.

 

 

Четири дни след катастрофата Хари продължаваше да бъде в кома. Морган бдеше неотлъчно до леглото му, молеше го да й проговори, да отвори очи, но той оставаше неподвижен и безмълвен.

За пръв път в живота си бе сериозно изплашена. Всички бяха срещу нея, дори собственото й семейство. Приятелите й. Пресата. Нямаше представа какви ще бъдат реакциите на Хари, когато дойде на себе си. За миг не помисли, че е възможно и да не се възстанови. Имаше огромна нужда от него. Имаше нужда от любовта и възхищението му, копнееше за похвала и поддръжка… Досега винаги е имало някой до нея, на когото да се облегне в момент на криза: през последните две години този някой беше Хари. Без него тя нямаше да има никаква стойност в Англия: той осигуряваше основата и структурата на живота й тук — тя беше някой с име, само защото бе негова съпруга. Зависимостта й от него бе пълна и неоспорима. Бракът им трябваше да бъде запазен!

Наклони се към леглото и се вгледа в подпухналото му, лишено от цвят лице. Клепачите му не потрепваха — лежеше в свят извън нейните домогвания.

— Хари — молеше се тя и сълзите й капеха върху бледосинята му пижама. — Хари! Чуй ме, скъпи…

Трябваше някак да го накара да разбере колко голяма нужда има от него.

Лейди Елизабет Грийнли звънеше на Джон Ингълби-Райт, партньора на Хари, всяка сутрин след отваряне на галерията. Джон бе единственият човек, когото можеше да попита за състоянието на Хари. От болницата в Единбург й отказваха информация, защото не беше кръвна роднина, никой не отговаряше на телефоните в Дръмнадрохит и къщата на площад „Монпелие“. Елизабет бе обезумяла от мъка и не се криеше: какво я интересуваше хорското мнение, когато Хари може би умираше? Той беше единствената любов в живота й, не искаше да го загуби!

— Страхувам се, че нямам никакви нови сведения — отговори Джон на петата сутрин. Гласът му бе изпълнен с топло съчувствие. — Няма промяна в състоянието му — току-що беше говорил с Морган, но не искаше да съобщи на Елизабет лошите прогнози. Тя изглеждаше така патетично отчаяна, но и Морган бе в същото състояние, а до този момент той бе приемал настоящата Лоумъндска херцогиня като много твърд човек.

— Изпратих му цветя — говореше Елизабет, — въпреки че той сигурно няма да… — в гласа й затрепкаха сълзи.

— Той ще разбере и ще оцени всеки жест, когато дойде в съзнание — успокояваше я Джон. — Морган твърди, че хората са много мили към него. Пази всички картички и съобщения: ще му ги даде веднага щом Хари се оправи.

„Аз трябва да бъда там с него — крещеше болезнен глас в главата на Елизабет. — Отсега нататък той ще бъде с мен! Защо тя? Винаги съм го обичала!“

— Благодаря, Джон. Ще ми съобщиш, ако настъпят промени, нали? — запита тя на глас.

— Ще позвъня веднага, Елизабет, обещавам! Намери сили да се успокоиш. За него се полагат отлични грижи, правят се всички възможни усилия да му се помогне.

Върна слушалката на място почти разплакана. „Ако Хари се излекува — не, когато той се оправи — тържествено се закле тя пред себе си, ще сторя всичко възможно да го спечеля и да го откъсна от Морган — завинаги!“ След случилото се той няма да пожелае да запази брака си с Морган, това бе повече от ясно! „Освен това, ако толкова много иска наследници — мислеше Елизабет, — аз ще му народя!“

 

 

Ендрю Фландърс гледаше със замечтан поглед разстилащите се поляни пред имението на приятелите на старата херцогиня в Девън: изчакваха там с нея затихването на бурята по пресата, за да се върнат в Лондон. Ендрю броеше нетърпеливо часовете. „Всеки момент — уверяваше се той — ще съобщят за смъртта на Хари и Дръмнадрохит ще бъде мой!“ Не разглеждаше бебето като евентуална пречка на амбициите му. Както бе заявила леля му, Дейвид веднага щеше да бъде изпратен в Щатите при американската си майка, където му беше мястото. Морган ги бе измамила до един, но не изглеждаше вероятно Хари да остане между живите, за да си го върне лично. Те ще й отмъстят вместо него и ще заживеят така, като че ли Морган и бебето никога не са съществували. И ще настъпи моментът да осъществи най-голямото си желание. Вярно, няма да наследи титлата, но онзи великолепен разкошен древен замък, разположен на бреговете на Лох Нес, ще бъде негов!

Никога не бе се питал защо леля му желае толкова много той именно да наследи замъка. Още в крехките му детски години тя насочи вниманието му към замъка и му внуши страстното желание да го притежава. Дори си спомняше точно онзи паметен разговор, спомняше си и кога бе проведен. Тогава бе само на пет години и се разхождаше с нея по брега на езерото. Тя се обърна внезапно и погледна към замъка, който се издигаше величествено над най-високите борове, горд и недосегаем от времето и дребните човешки страсти. „Един ден той трябва да бъди твой, Ендрю — стисна силно ръката му. — Ти си този, който трябва да го притежава!“

И през изтеклите оттогава години той все повече и повече се убеждаваше, че леля му е права. Обичаше страстно всяко камъче и тревичка на това място… ваканциите, прекарани там, бяха най-щастливото време в живота му. Защо, защо баща му не бе най-големият син в семейството? Защо не се бе оженил за майка му? Защо не… Вгледан в меките извивки на Девънската шир сега, той си спомни любимата фантазия като момченце: един ден някой да дойде при него с прекрасната новина, че замъкът му принадлежи. Детските му мечти не бяха много: искаше да порасне и замъкът в Шотландия да е негов…

След двадесет и пет години имаше голяма вероятност мечтата му да се сбъдне.