Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riches, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Уна-Мери Паркър. Богатства

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–277–6

История

  1. — Добавяне

25

— Как се чувстваш като госпожа Аксел Краснер?

Тифани погледна Аксел с блеснали очи и обви с ръце врата му. Беше вторият ден от медения им месец в хотел „Марк Хопкинс“.

— Никога не съм се чувствала по-добре! — възкликна тя и страстно целуна вдлъбнатинката на брадичката му. — Съжалявам само, че не съм те срещнала преди години!

— За да ме докараш до съд за връзка с непълнолетна, така ли?! — той отметна глава и се разсмя от сърце. Тифани усети боботенето на смеха му дълбоко в широкия гръден кош и се притисна към него.

— Толкова съм щастлива, скъпи! — въздъхна тя.

Аксел се вгледа нежно в очите й.

— Радвам се. И аз също… — отвърна той. Стегна прегръдката си и се ухили: — Хей, не прелетяхме до Сан Франциско за медения ни месец само за да гледаме унесено „Голдън Гейт“ и да говорим! Хайде да разтреперим земята, скъпа, помни, че сега вече го вършим законно!

Тази вечер пропуснаха вечерята и сутринта едва не изтърваха и закуската!…

През следващата седмица Тифани призна пред себе си, че е забравила какво означава простичкото земно щастие. За пръв път от години се чувстваше вибриращо жива, всяка част от тялото й сякаш живееше свой собствен живот, а светът наоколо опияняваше очите и с магия от наситени цветове, невиждани досега!… Аксел й принадлежеше безвъзвратно и докрай! Все още не вярваше на късмета си! Непрекъснато въртеше златния венчален пръстен, който й беше дал: той бе за нея символ на новооткрита сигурност — каквото и да се случи отсега нататък, до нея винаги ще има някой, с когото да го сподели, и тази мисъл я изпълваше с вълнуваща наслада! Свърши се със самотните дълги часове в очакване на Хънт, без да знае дали изобщо ще се появи или не! Край на болката и чувството на празнота, които той оставяше след себе си, когато тръгваше от топлото й легло към това на жена си… Край и на контактите с Морган — край! А и кошмарите за бебето — едва ли ще намерят повече пролука в богатството на запълнените й нощи да влеят черната си отрова. Тифани премига бързо, за да прогони сълзите, които изскачаха на повърхността винаги щом се замисляше за бебето. То трябваше да бъде изтикано в най-отдалеченото ъгълче на мозъка й и заключено там за вечни времена! Особено след като призна на Аксел, че е имала дете, дадено за осиновяване. Не каза кой е бащата, но и Аксел не запита. Не му каза и кой е осиновителят: не беше необходимо. Аксел я изслуша спокойно и кимна, когато изтъкна, че родителите й не трябва да научават. После я обгърна с ръце и я притисна силно към себе си. Вярно, не му разказа цялата история, но и той не спомена нито дума за миналото си, а мъж на тридесет и четири години непременно има минало. Сякаш на базата на неоформено с думи споразумение и двамата решиха да забравят всичко, случило се преди срещата им. „Започни на чисто — съветваше се Тифани — и не помрачавай брака си с остатъчни отражения от минали връзки!…“

Аксел я покани да му стане бизнес партньор в „Акселанс“ и да участва в разширението на бизнеса му в Сан Франциско и Лос Анжелис. Идеята беше тя да отговаря за дизайна, а той — за търговската част на проектите. Очарована, Тифани предложи да инвестира част от парите си в тях: Джо вече бе дал съгласието си „Куадрант“ да бъде главният инвеститор. „На базата на бизнес споразумение“ — настоя тя. Джо се съгласи. Той се отнасяше с уважение към търговския нюх на Аксел, харесваше му, че двамата с Тифани искаха независимост. Беше започнал по същия начин и сега от сърце им желаеше успех.

На четвъртия ден от медения си месец в Сан Франциско те тръгнаха по филморския район да търсят подходящо помещение за втория нощен клуб.

Почти незабавно попаднаха на истинска находка от тяхна гледна точка: изоставен киносалон с чудесни възможности за превръщане в голям бар, с присъединен към него ресторант и дансинг за хиляда и двеста души.

— Исусе! — възкликна Аксел и веднага измъкна бележник от вътрешния джоб на сакото си. — Ако се окаже, че има сметка, въпросът е решен! — той се залови да пресмята сумите, нужни за преустройството, обзавеждането и възможните преразходи. После пресметна прихода от една нощ на базата на хиляда души. Минималната печалба се оказа много по-висока от очакванията му!

— Хей, Тиф! Страхотно е, нали? Тиф? Къде изчезна? — той се огледа в сумрака на салона с редици от прашни столове, тапицирани с гладко червено кадифе.

— Тиф!

— Тук съм, скъпи.

Намери я да обикаля с блеснали очи по сцената зад плесенясващите завеси.

— Слушай, Аксел! — извика тя развълнувано. — Имам невероятна идея!

— Я гледай! — той я погледна развеселено. Намираше идеите й за много забавни. Интересното беше, че на пръв поглед обикновено изглеждаха фантастични, но в крайна сметка се оказваха учудващо приложими!

— Предлагам тук да се монтира гигантски екран, върху който да създадем изумителни ефекти, свързани със светлинното шоу чрез прожекции отзад! Например галактиката, видяна от космически кораб! На посетителите лесно ще се внуши чувството, че участват в космическо пътешествие! А защо да не се монтира и въртящ се дансинг — или поне движещ се като ескалаторите на летището…

— За да останем верни на идеята ти, трябва да облечем келнерките като спътници, така ли? — смехът на Аксел кънтеше между стените на празния салон. — А дисководещият?… Зелено човече от Марс? Кафето на летящи чинии ли ще се сервира?… О, Тиф, ти си прекрасна! — той избърса насълзени очи и пак избухна в гръмогласен смях.

Тифани се смееше от сърце заедно с него.

— И все пак, скъпи, това е една възможност, нали? Трябва да предложим нещо различно, нещо оригинално! Известно ти е колко е силна конкуренцията в тази област!

Аксел обгърна с ръка раменете й.

— Напълно права си, любима моя! — залюля го нов пристъп на смях. — Персоналът на бара ще виси на тел и също ще се носи наоколо в космически костюми, опитвайки се да… да разлива… питиета… — задавен от смях, той се отпусна върху стола наблизо.

Аксел прекара следващите дни в преговори със собствениците на киносалона, разпространители на „Меридиън филмс“. Те бързаха да се освободят от него и скоро се стигна до подписване на договор: купи го с осемдесет хиляди долара по-малко от очакванията му.

Тифани се залови да работи върху вътрешното оформление: меденият им месец се оказа изпълнен с работа и ангажименти, но тя никога не се бе чувствала по-щастлива.

Прекрасно беше в сравнение със самотата в миналото.

 

 

Хънт не можеше да повярва на очите си. Краткото съобщение във вестника като че ли се замъгли. Пристъп на ревност го парализира, той сякаш за миг се превърна в кълбо от ярост и отчаяние.

Тифани — неговата Тифани — беше допуснала… беше се омъжила!

Той пак прочете съобщението в „Лос Анжелис“, този път по-бавно, коремът му се събра на топка, догади му се.

Ако се бе омъжила за приятел като Грег… знаеше, че често се среща с него… стар приятел на семейството — би могъл да я разбере… може би. Щеше да се утеши с мисълта, че се е омъжила заради сигурността и за да не е сама. Особено ако е преживяла нервен срив, както се говореше. Но този Аксел Краснер! Кой, по дяволите, бе той? Хънт скри лице в ръцете си. Чувстваше се предаден, бе дълбоко засегнат. Дори не му се бе обадила какво смята да прави! Тифани му принадлежеше: тя бе любовта и щастието му животът му! В минало време… Тя бе неговата любима, но той скъса с нея и тя бе свободна да върши каквото пожелае. Спомените му го върнаха към последната нощ, която прекараха заедно. Как бе възможно да пожелае да се омъжи за някого толкова скоро?! Хънт удари с юмрук по бюрото си и изруга мълчаливо. Винаги — винаги! — бе смятал — вътрешно бе дълбоко убеден, че двамата с Тифани ще се съберат — независимо от всичко и въпреки всичко! Погледна сценария за следващия епизод на „Улично ехо“. Беше така сигурен, че Тифани ще го последва в Лос Анжелис. На онова предложение на „Магнима филмс“ не би могла да устои нито една млада дизайнерка! С изключение на Тифани, както се оказа…

Разтвори сценария и направи опит да се концентрира, но виждаше само Тифани в ръцете на друг мъж.

Час по-късно спря новата си кола пред невзрачен бар в Пасадена, където никой не го познаваше. Денят му се бе провалил напълно. Влезе, отиде на бара и веднага поръча голямо уиски. Погълна го на един дъх и едва не се задави. Силният концентрат имаше гадния вкус на жлъчка. Отчаянието висеше около него като отровна пара. Бе решил твърдо да се напие. Не успя да измисли нищо друго, с което да притъпи болката, която се впиваше като остро копие в сърцето му. Пресуши втората чаша с уиски и поръча трета. Барманът я постави с безизразно лице пред него.

По някое време по-късно неясна мисъл се размърда в мозъка му. Опита се да я сграбчи, тя се изплъзна… после пак се върна… най-сетне успя да я задържи. Наведе се напред и хвана бармана за ръката.

— Ра… разбрах зз… защо жена ми… пие толкова много! — запелтечи той. Барманът го гледаше мълчаливо. — Пп… пие, заа… щото… — с мъка задържаната мисъл пак се изплъзваше от него и той отново се напрегна да я хване. — Заа… щото… защото… е отчайващо нещастна! Дай ми още едно…

В него се пръсна отровата на самосъжалението и той забрави Джони. Вдигна чашата с разтреперана ръка и се вторачи в кехлибарената течност, стиснал свирепо челюсти. Наистина му се искаше да намери сили у себе си да пие за щастието на Тифани…

 

 

— Е, как е семейният живот? — запита Джо след няколко седмици, когато Тифани и Аксел дойдоха да вечерят с тях.

— Прекрасен, татко! — възкликна сияеща Тифани.

— Чудесен е! Всеки трябва да вкуси от сладостите му — присъедини се към нея и Аксел. — Вие двамата с Рут вероятно скоро ще празнувате тридесетгодишнината от сватбата си? Няма защо да се опитвам да покръствам вече покръстените, нали? — изсмя се той.

В стаята настъпи неловка тишина.

— Е, има още две години — отвърна Джо след кратка пауза. — Вие двамата изглеждате много добре. Малко си понапълняла, Тифани — отива ти! Не харесвам мършави жени. Как вървят нещата в Сан Франциско, Аксел? — Джо предпочиташе да говори на безопасни теми, а каква по-безопасна тема от бизнеса?

— Ще имаме готовност да открием новия клуб след три-четири месеца — отговори Аксел. — Разгледахме чертежите на архитекта, а и Тифани приключи с моделите.

Докато мъжете разговаряха, Рут информираше подробно Тифани за кръщавката на Дейвид. „Такова красиво бебе! Толкова мило и кротко. Спи добре. Наддава на тегло…“ Тифани едва се сдържаше да не се разпищи и да я накара да млъкне.

— Ще ти покажа снимките след вечеря — продължаваше. Рут. — Образ и подобие на Морган: зеленоок и рус! И вие двамата със Зекъри бяхте такива като малки. Дейвид определено прилича на моя род! — тук тя понижи леко глас, за да не подразни Джо с последното изречение.

Снимките на детето измъчиха допълнително Тифани. За нея бе истинска мъка да ги прехвърля и да се взира в хубавото бебе с очарователна беззъба усмивка. Сълзите в очите й замъгляваха образите, но тя забеляза триумфа на лицето на Морган, докато позираше с Дейвид на ръце. Тифани заби нокти в дланите си, за да задуши вика, който напираше в гърдите й: „Но той е моето — моето — моето бебе! Искам го! Аз го заченах, аз му дарих живот, той е мой!“ А междувременно гордата баба бъбреше щастливо, без да усеща, че сипе сол върху отворена рана.

Най-сетне успяха да се измъкнат. Тифани използва като извинение желанието да се отбият в „Акселанс“ по пътя за вкъщи, за да проверят дали новият управител се справя успешно със задълженията си.

— Хайде наистина да проверим как са нещата — подхвърли Аксел, когато се качиха в колата си. — Проверките навреме поддържат нужното напрежение у всеки.

Когато пристигнаха, на тротоара зад въжето от червено кадифе се беше наредила дълга опашка от хора, които се блъскаха нетърпеливо, опитвайки се да се доберат до клуба. Вътре ги посрещна гъмжило, разгорещено множество, което се гърчеше под ослепителната светлина на прожекторите в ритъма на оглушителна музика. Главният келнер ги придружи до маса в галерията близо до дансинга, запазена за важни лица.

Пред Тифани с магическа бързина се появи чаша шампанско и тя отпиваше от него, докато Аксел разговаряше с управителя. Изглеждаше доволен, но музиката бе толкова силна, че тя не можа да чуе нито дума от разговора им. Отказа се от опита да разбере за какво говорят и насочи вниманието си към дансинга. Там се въртяха предимно млади хора, потяха се обилно в модните си дрехи, напълно хипнотизирани от високите децибели на музиката и обстановката. Този вид удоволствие й бе повече от чуждо.

Когато Аксел седна на масата при нея, тя изкрещя в ухото му:

— Ясно ли ти е, че тези деца ще оглушеят, преди да се усетят?

— Съжалявам, не те чувам — изкрещя той на свой ред.

— Забрави го! — извика Тифани, но той не чу и тези две думи.

Музиката ревеше безжалостно, светлините се въртяха над главите им, не достигаше въздух… Между гърдите й се насъбра пот, усети я да се стича бавно по гърба й, заболя я глава. Когато Аксел заяви, че отива да провери приходите от снощи, тя го дръпна за ръката, посочи часовника си и със знаци му обясни, че иска да се прибира. Той кимна и я изпрати до улицата, успокоително празна и мълчалива в сравнение с какофонията вътре.

Тифани го погледна и се засмя:

— Съжалявам, скъпи, но изглежда, че остарявам. За пръв път се сблъсквам с проблема, наречен „пропастта между поколенията“!

— Бедната стара дама на двадесет и пет! — подразни я той. — Знам, че и моите години не са подходящи за този вид бизнес, но оборотът е един милион долара на година и не е за изпускане! Ето ключовете на колата.

— Предпочитам да взема такси, скъпи. Задръж колата, за да има с какво да се прибереш вкъщи.

Докато Аксел се опитваше да спре такси, Тифани за стотен път установи, че се е омъжила за изключително красив мъж. Той беше застанал с леко разтворени крака като атлет и мъжественото му тяло излъчваше покоряваща животинска грация, която тя намираше за много привлекателна.

Минута по-късно до тротоара спря такси.

— Ще те чакам — обеща тя, когато той я целуна леко по бузата.

В апартамента напълни ваната с гореща вода и се потопи в нея с чаша изстуден плодов сок. После се отпусна на удобното си легло с последния роман на Харолд Робинс в ръка.

Точно тогава телефонът рязко иззвъня. Тифани го изгледа подозрително. Късните обаждания можеха да означават само лоши новини. Морган вероятно… не, доста рано бе за нея. Тя все още не се ориентираше особено добре в различните часови пояси, но по това време в Лондон сигурно нямаше още шест часът сутринта. Вдигна неохотно слушалката.

— Да? — гласът й бе ненужно рязък.

— Аз съм, скъпа. Как си? — Аксел. Тифани се отпусна и се облегна по-удобно на дантелените възглавници.

— Здравей, мили. Как вървят нещата?

— Съжалявам, Тиф, но се налага да закъснея… Появи се неочакван проблем в клуба с един от барманите. Изглежда, краде на дребно от касата. Ще трябва да остана тук и да уредя нещата. Не ме чакай, скъпа, вероятно ще се забавя прекалено много.

— Добре. Сигурен ли си, че нямаш нужда от помощта ми? — запита Тифани.

— Напълно, мила. А сега заспивай. Ще се върна веднага щом съумея да се освободя оттук.

— Ще те видя по-късно тогава. Чао-чао, скъпи.

— Чао, Тиф — той затвори телефона.

Тифани загаси лампата върху нощното шкафче и легна разочаровано настрани: липсваше й топлото присъствие на Аксел. Затвори очи и почти се поддаде на омаята на съня, когато нещо я накара да отхвърли завивките и да седне стреснато в леглото с широко разтворени очи. Аксел бе заявил, че се обажда от клуба. Защо тогава в слушалката не се чуваше оглушителна музика и смесица от гласове, защо бе така тихо и гласът му се открояваше така ясно?

 

 

Хънт намери първата бутилка във всекидневната, а втората — на кухненската маса. Третата откри в спалнята. Четири празни бутилки водка. Само за секунди откри и другата издайническа следа: мръсни чаши, оставени на най-невероятни места по стаите. Джони пак се бе отдала на пиянстване.

Хънт закрачи към басейна, където Гъс и Мат се наслаждаваха на ваканцията си: играеха с голяма гумена топка и веселият им смях цепеше въздуха. Джони лежеше отпуснато на шезлонга, обилно намазана с крем против изгаряне. До нея се мъдреше чаша чист алкохол с резенче лимон.

— Здравей, скъпи — промърмори тя, без да го погледне.

— Здравей — Хънт седна на края на мраморната пейка наблизо. — Какво пиеш? — запита той с предразполагащ глас.

— Минерална вода. Тук е много горещо — тя вдигна чашата и отпи голяма глътка. Преди да я върне обратно, Хънт протегна ръка и я взе от нея.

— Хей! — извика възмутено тя.

Хънт отпи малко и направи гримаса.

— За Бога! Точно както подозирах! Пиеш неразредена водка, Джони!

— Не е вярно! — отрече тя нацупено. — Има минерална вода… — залови се да размазва крема по бедрата си.

— Смятах, че ще се откажеш! — избухна неочаквано Хънт. — Наистина живеех с илюзията, че този път ще сложиш край на пиенето!

— Чаша алкохол в такъв горещ ден не означава нищо — захленчи тя. — И ти пиеш! Снощи те засякох да пиеш уиски!

— Аз не съм алкохолик.

Погледите им се преплетоха. После Джони скочи гневно и зарева:

— Ти, шибан лицемернико! — виеше тя. — Не бил алкохолик! Голям праз, мой човек! И аз не съм! Ако поискам, веднага ще спра! Но ако ми се пие — ще пия! Върни ми чашата!

Хънт спокойно я изля в басейна и я постави празна на масата. Джони се хвърли към него, но той своевременно отстъпи назад.

— Слушай, Джони — говореше тихо и спокойно.

— Не ми споменавай името, въшко воняща! — тя плачеше. — Какво ти пука на теб?! По цял ден си в студиото, докато аз съм принудена да вися тук с децата! Не е честно! Искам да направя нещо с живота си, не да мухлясвам ден след ден вкъщи! Имам талант, истински талант! Изглеждам добре! Ако не беше ти, животът ми щеше да бъде друг! Някога направил ли си нещо за мен? Ще ти обясня какво си направил за мен, ти, кучи сине! Забременяваше ме, това правеше! А после ме затваряше вкъщи да гледам шибаните ти копелета!

Над басейна се спусна потискаща тишина. Децата ги гледаха втренчено с изострени личица и напрежение в очите. Джони се разрида високо: разкъсани пиянски ридания…

— Достатъчно — заяви внезапно Хънт повече на себе си, отколкото на нея. Приближи се до жена си, опита се да я вдигне на крака, но тя го отблъсна.

— Остави ме на мира, задник такъв! — изкрещя тя и се отправи с несигурни крачки към къщата.

Хънт я изпрати безпомощно с поглед.

— Какво й е на мама? — звънна гласчето на Мат.

— Пие прекалено много — отговори по-големият му син кратко и ясно. — По-добре ще е да се върне в онази клиника — добави той.

Хънт погледна синовете си. Децата растяха прекалено бързо — особено Гъс.

— Майка ви не е добре — заяви той с твърд глас. — Болна е и нещата не зависят от нея.

— Точно както казах — отвърна уверено Гъс. — Трябва да се върне в оная клиника. И без това не я бива за майка…

 

 

Хънт не легна до късно през нощта. Прекара часове наред на пейката до басейна, вгледан в отраженията на лампите наоколо върху тъмната, неподвижна повърхност на водата. Южната нощ го обгръщаше като влажна коприна. Беше се поуспокоил. Макар и трудно, бе успял да укроти момчетата и да ги прибере в спалните им. Гъс отказа да изяде вечерята си и се държа грубо с всички наоколо, а Мат плачеше безпричинно. Джони лежеше в пиянска забрава на леглото им.

Хънт запали поредната цигара и посегна към чашата до себе си. Най-сетне беше взел решение: утре ще даде пълномощия на адвоката си да започне дело за развод. Стигна до извода, че всъщност децата нямат майка, на която да разчитат. В такъв случай няма ли да бъдат по-добре, ако пораснат без нея? Животът сред скандали от типа на този днес ще ги превърне в психопати. Затвори очи в безнадежден опит да изтрие от паметта си грозната сцена край басейна и ужасния език на Джони. Знаеше, че ако не беше пияна, нямаше да говори така, но как да го обясни на децата? Спомни си как се хвалеше с второто си име, означаващо „Самоувереност“. Би трябвало да бъде „Самоунищожение“. Хънт зарови из паметта си, опитвайки се да измъкне полузабравена мисъл, която му бе хрумнала преди няколко седмици. Беше свързана с Джони. Кимна, когато внезапно се сети. Да, така е. Единственото възможно обяснение. Отвътре сигурно я разяжда ужасна болка, приспивана само с алкохол. Негова ли е вината? Някъде от тъмнината на подсъзнанието му изплува отговорът, ясен и чист, и внезапно му се стори, че остарява с години. И той, и Джони бяха невинни, нямаха вина и родителите му. Някои хора просто не се съчетаваха. И колкото и да са влюбени един в друг, и колкото и усърдно да се опитват да преодолеят пропастта между тях, взаимно отричащата им се същност не им разрешаваше. Така се бе получило при него и Джони и нищо не бе в състояние да промени отношенията им.

Изправи се вцепенено, протегна се и тръгна бавно около басейна. Каква ирония на съдбата! Тифани се бе обвързала точно когато той правеше първата стъпка към свободата си…