Уна-Мери Паркър
Богатства (16)

15

Тифани с мъка изправи гръбнак, протегна ръка към лавицата в банята и напълни чаша студена вода. Изпи я и се почувства малко по-добре, но все още й се гадеше. От голямото огледало я гледаше чужд човек: красивите й зелени очи бяха обрамчени от тъмни кръгове, а скулите й бяха силно изпъкнали. Бе бременна само от четири месеца, а се чувстваше съвсем разнебитена! Къде остана мекото сияние на кожата й, блясъкът на косата й? Замъкна се с труд до спалнята и се отпусна разтреперана върху леглото с усещане за безкрайно изтощение и непреодолимо желание за сън. Едно нещо бе повече от наложително: трябваше много бързо да напусне Ню Йорк. Ще отиде във Вайнлънд, южната част на Ню Джърси, където никой не я познава. Ще изчезне в гъмжилото от италиански емигранти под фалшиво име. На семейството и приятелите си ще каже, че е решила да отпочине няколко месеца, обикаляйки Щатите.

Свита на кълбо под завивката, тя се разплака отчаяно. „Проклета да си, Морган! — ридаеше неутешимо. — Проклета да е проклетата ти амбиция и проклета да си, задето ме принуди да го направя!“ Мислеше колко ще й липсва животът в Ню Йорк… работата й… театърът, приятелите — дори родителите й! Сега се налагаше да напусне града и да изостави Закъри на произвола на съдбата. В гърлото й се надигна горчив гняв. Тифани бе общителен по природа човек и се страхуваше от очакващата я изолация и самота.

Рут бе превишила дневната дажба валиум. Бяха изминали четири месеца от кражбата, но тя още не бе се освободила от потискащото чувство на вина. Не беше ли предоставила бижутата и парите в касата, като държеше комбинацията, записана на лист хартия, в бюрото си? Отчаяна и неспокойна, реши пак да го претърси. От полицията могат да твърдят колкото искат, че кражбата е работа на вътрешен човек, но ако само успее да открие този лист хартия, тя ще има всички основания да обвинява някой друг. Като се проклинаше за глупостта си, отвори първото чекмедже и зарови в него. Защо не го бе скрила по-внимателно?! Прехапа устни и се опита да регулира дишането си. Не беше в първото чекмедже. Започна с второто, пълно със стари писма, съобщения от банката, моментални снимки и два стари адресника. Нищо. Издърпа третото и последно чекмедже, което бе преровила вече няколко пъти, защото смяташе, че бе оставила листа с кода тук. То съдържаше запас от канцеларски материали, копие от завещанието й, няколко сертификата за акции, които Джо й бе дал, и паспортите им. Разтвори паспортите и ги запрелиства. Колко много марки и печати: Хонконг, Япония, Южна Африка, Англия, Франция, Италия — те й напомняха за командировките на Джо, в които и тя бе взела участие, за красивите места, които бяха посетили заедно… Внезапно изпусна двата паспорта в скута си и зарови бясно в чекмеджето. Награби шепа скъпа синя хартия за писма и пликове, захвърли ги на копринения китайски килим. Но къде е той? Винаги е бил тук, заедно с техните — и трите паспорта бяха стегнати с ластиче в пакет. Когато схвана единственото възможно обяснение, лицето й прежълтя като восък, стори й се, че ще припадне.

Паспортът на Зекъри липсваше…

 

 

В края на ноември Лоумъндови поканиха осемнадесет гости в Дръмнадрохит на лов на лещарки — или както твърдеше Морган, на организирани колективни „убийства по тресавищата“. Ловният сезон се откриваше на „славния дванадесети“ август и от тази дата до Коледа всички почивни дни на богатата аристокрация в края на седмицата бяха ангажирани. Обикновено не повече от осем до десетина души престояваха в замъка през двата почивни дни, но сега херцогът внезапно реши, че „нещата се нуждаят от съживяване“ и бе инструктирал Хари и Морган да „осигурят малко свежа, млада кръв от Лондон“.

Морган посрещна идеята с възторг. До този момент бе успявала да избягва по-голяма част от ловните сбирки, но сега нещата щяха да бъдат различни: за пръв път приятелите им щяха да имат възможността да се смаят от новото великолепие на замъка. Тя отлетя за Шотландия два дни по-рано, за да се увери, че всичко ще бъде наред — според нейните разбирания. Обикновено между гостите на Лоумъндови редовно се появяваха няколко възрастни държавници и политици от консервативната партия, понякога идваше адмиралът, двама пенсионирани генерали — „Страхотни стрелци!“ — твърдеше херцогът — и няколко души, които херцогинята наричаше обобщаващо: „Най-старите ми приятели“. „“Стари" е оперативната думичка" — мислеше презрително Морган, докато ландроувърът, който я бе посрещнал на летището, се движеше внимателно по лъкатушния път към замъка. Най-лошата страна на тези ловни приеми обаче бяха скучните достойни съпруги, които придружаваха мъжете си, облечени в смешни спортни костюми от туид. Но сега двамата с Хари бяха поканили Саутхемптънови, семейство Уилисли и Луиз и Симон Бурдийон, приятна двойка, с която се бяха запознали напоследък.

Морган остави палтото от червена лисица върху резбования дървен шкаф в коридора и се отправи към библиотеката, а прислугата се зае с багажа й. Библиотеката бе една от любимите й стаи: тя предлагаше величествен изглед към Лох Нес през двата прозореца, изрязани в извитите стени на кулите. Мебелирана с тапицирани столове с възглавнички и кръгли маси, тя разкриваше пред очите на посетителя богатство от книги в кожена подвързия с позлатени букви, предмети на изкуството, както и спускащи се от рафтовете красиви аранжировки на цветя. Морган обичаше да се усамотява в една от удобните ниши, които осигуряваха спокойствие и възможност за концентрация. Днес планът й беше да разработи организацията на приема и да приготви списъци на нещата, които трябва да бъдат извършени, преди да се появят първите гости, както и да нареди на МакГиливъри да осигурява периодично топло прясно кафе. И може би ще драсне няколко реда на Тифани. Искаше й се сестра й да види новата плътна кремава хартия за писане с червен отпечатък, на семейната емблема в единия ъгъл.

На прага обаче се спря сепната. На дългата, отрупана с книги маса в средата на помещението седеше херцогинята.

— О! Мислех, че ще дойдеш в петък с другите! — в тона на Морган звънна нотка на объркване и раздразнение.

— Останах с впечатлението, че ти ще дойдеш в петък с Хари — и в гласа на херцогинята стържеше раздразнение. Двете жени се спогледаха с неприкрита враждебност.

— Трябва да уредя някои неща тук… Хари ще пристигне в петък следобед — заяви рязко Морган, отправи се към бюрото в нишата до прозореца и вдигна пакет хартия с вид на изключително зает висш чиновник. „Майната й! Какво прави тази дърта крава тук, защо се е домъкнала в замъка, без да каже нито дума?“

— Уверявам те, че сме посрещали множество гости в замъка години преди ти да се появиш. Той е все още собственост на Едгар и на мен, а ние нямаме нужда от твоите мнения. Госпожа Монро знае задълженията си, както и МакГиливъри — гласът на херцогинята беше крехък като пресъхнала папрат и студен като кама.

Морган започна списъците си, без да й обръща внимание.

— Какво точно правиш, Морган?

— Има стотици неща, за които те никога няма да се сетят — отговори весело младата жена. — Във всички бани трябва да има съответстващи по цвят сапуни и хавлиени кърпи. А те смятат, че сапунът започва и завършва с „Империал Ледър“! Освен това в спалните трябва да има цветя, книги и списания, без да споменавам хартиените кърпи и изстудената вода в баните. Трябва да се осигурят парфюмирани подложки от Флорис за всяка настолна лампа, в кръгли вази навсякъде да бъдат подредени сушени розови листа за ароматизиране на въздуха… Нужен е ликьор за коктейлите, освен това съм донесла нови дискети за стереото и нови видеофилми за гледане след вечеря — докато нижеше изреченията едно след друго, й се искаше да не звучат чак толкова банално.

— След вечеря обикновено играем някакви игри — информира я херцогинята, разтърсена до дъно от наглостта на снаха си.

— Какво?! — върху лицето на Морган легна сянката на искрено изумление, примесено с ужас. — Нямаш предвид игри като семейната кралска игра… Шаради… игра с думи… този тип игри?!

— А какво друго? Тук тези игри са традиция сред аристократите. Но може би този факт е убягнал от вниманието ти. Ние винаги играем игри след вечеря.

— Няма да ни принудите с Хари и приятелите ни да вършим нещо толкова детинско след вечеря! Ще наредя да поставят видеото тук… Господи, сигурно е истински ад да гостуваш в Сендрингъм или Белморъл!

— Какво щастие тогава, че ти никога няма да се ползваш от благата на тази привилегия! — и със смразяващ последен поглед херцогинята излезе, като вдигна големия пакет с ценни на вид книги.

Все още наранена от хвърлената в лицето й обида, Морган продължи да попълва списъка: бе стигнала до подробни бележки за дрехите, които ще носи през тези няколко дни. На вид бе спокойна, но вътре в себе си беснееше. „Снобска кучка! Опитва се да ме накара да се чувствам като някакъв боклук от Бронкс! Още ли не е разбрала колко модерно и шик е нюйоркското висше общество?!“

— О, съжалявам… Смятах, че леля Лавиния е тук… Здравей, Морган, как си?

Тя вдигна смаяно поглед. Ендрю Фландърс.

— О! Здравей! — погледна го директно в лицето — също като на Хари, но от него лъхаше неопределен хлад в странно съчетание с желание да се хареса, което я дразнеше. Той й напомняше някое много гадно момченце, което знаеше отлично колко е отблъскващо гадно, но настоятелно търсеше одобрение от родителите си. Оглеждаше с въпросителен израз библиотеката.

— Търсиш ли нещо?

— Ъ… е, да… няколко книги… Леля Лавиния щеше да ги отдели за мен. Знаеш ли къде е? — явно се чувстваше доста неловко.

— Нямам представа, но когато я видях последно, носеше някакви книги.

— О, чудесно! Ще се опитам да я измъкна от дупката й — той излезе тромаво от библиотеката, изпратен с усмивка от Морган. Развесели я неволното сравнение на херцогинята с лисица. Но какво прави Ендрю тук? Доколкото си спомняше, името му дори не фигурираше в списъците на гостите!

Обядът премина мълчаливо. Ендрю нервничеше, а херцогинята седеше скована, с изострени черти на лицето. От време на време Ендрю отправяше някоя забележка към леля си с подмазващ се тон и — за учудване на Морган — по устните на херцогинята трепваше нежна усмивка. „Едгар е прав: кой знае защо, тя е наистина по-привързана към Ендрю, отколкото към Хари“ — помисли Морган. А той няма чара на Хари, не е красив като него, липсва му и характерната за съпруга й топлина в отношенията с другите.

Когато обядът приключи, херцогинята стана веднага и изкомандва:

— Ендрю, ела с мен. Има някои неща, които искам да огледаме заедно — племенникът й я последва като кученце в очакване на кокал, без дори да погледне Морган.

Веднага щом стъпките им в коридора позаглъхнаха, Морган се примъкна бързо до вратата на трапезарията и надзърна навън. За нейна голяма изненада, те влязоха в килера отляво точно преди кухнята. Стори й се, че херцогинята поставя пръст на устните си, а Ендрю кимва с мълчаливо съгласие. После и двамата се стопиха зад вратата, тапицирана със зелено сукно. „Хиляди дяволи! Какво ли са решили да правят?“

Морган поръча вечерята си в стаята. В никакъв случай не желаеше да се подлага на унижението да бъде напълно пренебрегвана, докато Лавиния и Ендрю разменят някакви тайни знаци и странни усмивчици. Настани се на дивана с куп списания и се загледа в някаква комедия по телевизията, когато някой почука рязко на вратата.

— Влез — обади се тя, убедена, че ще влезе МакГиливъри с вечерята й върху сребърна табла. Но за нейна изненада на прага се изправи царствено херцогинята в старомодни обувки и шал от шотландски кариран плат, метнат върху сиво-зелената й размъкната рокля.

— Ние нямаме навика да изискваме сервиране по стаите, освен когато сме болни. Тук не е хотел и аз не желая да преуморявам прислугата, като изисквам от нея да тича из замъка и да се грижи за този или онзи.

Морган неволно закръгли уста в непроизнесено „О“. Тази жена се отнасяше към нея като към непослушна ученичка! Почервеня от справедлив гняв.

— Като се вземе предвид, че в продължение на два дни тук ще има почти двадесетина души, за които трябва да се полагат подходящи грижи, не смятам, че една вечеря в стаята действително ще изтощи, когото и да било! — отвърна тя студено. — Освен това съм уморена. Чакам дете, както знаеш.

— О, да-а… — херцогинята произнесе тази сричка ясно с многозначително подчертаване, без да откъсва поглед от лицето на снаха си.

— Е?

— Знам, че си бременна. Направи цял спектакъл и стана център на внимание, като го съобщи на нашия прием.

— Е, и?

— Сигурна съм, че щеше да повишиш значително интереса към себе си, ако бе разкрила и тайнствения баща.

Недоумение премина през лицето на младата жена.

— За какво, по дяволите, говориш?

Херцогинята сви с отврата устни, а сивите й очи се превърнаха в излъскани сиви мраморни късчета.

— Как възприемаш факта, че бебето ще се роди точно девет месеца след като гостува на сестра си в Ню Йорк? Не е ли повече от съвпадение? Отиде да се срещнеш с бившия си годеник, нали? Успяваш да заблудиш Хари, но не и мен!

Морган скочи от дивана и списанията се плъзнаха на пода пред краката й.

— Ти си луда! — изкрещя тя. Толкова бе смаяна, че не успя да намери нужните думи. — Скъсах с Грег, преди да се сгодя за Хари! Какви са тези приказки — някакъв вид гадна шега? Защо… защо говориш тези налудничави глупости?

Херцогинята се обърна и бавно тръгна към вратата.

— А ти защо мислиш, че го правя? Разбери, няма да успееш да мамиш Хари вечно. Рано или късно той ще разбере истината. Какво ще бъде твоето оправдание тогава?

— Върви и му го кажи в лицето! Повтори пред него всичко, казано пред мен! Той ще припадне от смях! — крещеше Морган зад нея.

После се отпусна шокирана върху дивана. Никога не бе предполагала подобно развитие на нещата и главата й се въртеше. Иронията на положението бе абсурдна, почти смехотворна, но Морган внезапно бе изгубила чувството си за хумор.

Имаше две възможни обяснения: или херцогинята подозираше нещо, или криеше някакъв мръсен малък трик в ръкава си, готова да го измъкне в най-подходящия за нея момент!

Морган закрачи нервно напред-назад из стаята, като палеше цигарите една от друга. Няколко пъти посегна да телефонира на Хари, но се въздържа и накрая реши да не го прави. С каквото и тайно оръжие да разполагаше херцогинята, Морган нямаше намерение да играе по свирката й. Но всяко двусмислено подхвърляне за Грег пред Хари ще пръсне семената на съмнението в главата му: той многократно бе отбелязвал колко е сексапилна и привлекателна за мъжете…

Сега не бе време за съмнения у Хари…

 

 

Той пристигна с баща си в късния петъчен следобед. Още щом чу ръмженето на колата в алеята, Морган изтича навън и се хвърли в ръцете му. Той я целуна нежно със същия поглед на почуда, който неизменно се появяваше в очите му, когато и да я погледнеше.

— Здравей, сладка моя! Чудесно е да те види човек! — тя се притисна още по-плътно към него. — Ужасно ми липсваше.

„По дяволите! — мислеше тя. — Трябваше ми още само един ден, прекаран в компанията на онази вещица, майка ти, и Ендрю Плужека, за да откача за едното чудо!…“ Но на глас добави само:

— Всички гости са вече тук. Защо не изпием по чаша, преди да се качим по стаите си, за да се преоблечем за вечеря? — погледът й му подсказа, че съвсем не мисли за смяната на дрехите си.

— Чудесно — съгласи се той. Отговори й с поглед, че с нетърпение очаква момента, когато ще останат сами в стаята си.

Най-сетне, след като поздрави любезно всички, Хари стисна ръката на Морган и я поведе към стълбата. Никога не бе я виждал така обаятелна! Планинският въздух бе вдъхнал свежест на страните й, а зелените й очи искряха като скъпоценни камъни. Тя с кикот изтича нагоре по стълбите до него с ръка, вече заета с ципа на панталоните му. Хари я блъсна върху леглото веднага щом влязоха в спалнята, преплете мускулести крака с нейните и притисна втвърдения си член в нея с такава сила, че тя неволно извика от болка.

— Морган… скъпа… — стенеше той. Пусна я само за да смъкне набързо дрехите си и в следващия миг бе вече в нея, луд от копнеж, почти напълно загубил контрол над себе си от страст. Той потрепери и тя го усети да пулсира вътре в нея, а после да се отпуска, изразходван и преситен. Морган лежеше под него, изпълнена с мълчаливо разочарование: за нея всичко бе свършило, преди фактически да започне. Може би няма да е лошо да направят втори опит по-късно… Вероятно ще трябва да му обърне внимание, че се нуждае от по-дълго време… Стига само да не засегне мъжкото му самочувствие.

— Чудесно беше, скъпи — тя нарочно дишаше с хрипове, преструвайки се, че не й достига дъх. — Ти си направо фантастичен! Така силно те желаех тези дни… — поне последното изречение бе самата истина.

— Обичам те, скъпа — шепнеше той, обсипвайки врата и ушите й с топли целувки. — Нямаш представа колко много те обичам! Струва ми се, че няма да оживея, ако се случи нещо лошо…

— Какво да се случи? — тя се вцепени за миг. — Какво лошо би могло да се случи? Защо нещо лошо трябва да се случва?

— Разбира се, съвсем си права — притисна я към себе си. — Сигурно само защото си истинско съкровище, понякога ми се струва, че един ден може би ще те загубя… Честно казано, не знам какво ще правя, ако наистина стане така! Никога не съм го споменавал по-рано, Морган, но ти ми даваш и щастие, и чувство на сигурност… Както и любов, каквато никога не съм имал като дете… Татко винаги е бил много мил с мен, но го виждах рядко, а после тръгнах на училище. Колкото до мама, едва ли има някой, който да заяви с чиста съвест, че майка ми е сърдечен и нежен човек. Когато те срещнах, разбрах какво ми е липсвало толкова дълго време! И сега, когато вече познавам истинската обич, се страхувам, че нещо може да се случи и всичко да изчезне като дъга след дъжд…

Хари за пръв път говореше толкова дълго и така откровено с нея. Трогната, Морган се изпълни с желание да го защити от превратностите на съдбата.

— Чуй ме, мили — тя се издърпа леко настрани и се подпря на лакът, за да го гледа в лицето. Ако майка му вече се бе опитала да влее змийската отрова на съмнението в душата му, Морган бе готова да приеме предизвикателството и да я изхвърли обратно навън веднъж и завинаги! И то сега, в този момент! — Никога няма да допусна нещо да се вмъкне между теб и мен — никога! Обичам те от цялото си сърце и душа и нищо няма да ми попречи да те обичам така до края на живота си… Скъпи, ти ми даде всичко, което някога съм искала, и ме ощастливи безкрайно! Никой и нищо няма да разруши чувствата ни един към друг, разбираш ли?

Той кимна с усмивка. И за него малката реч на Морган бе изненада: и тя за пръв път говореше така с него. С подновен плам той пак започна да я люби, но този път движенията му бяха бавни и нежни, устните му очертаха огнена пътечка от врата през разкошните й гърди до кадифената сладост между краката и… И едва когато тя му даде да разбере, че гори от желание и копнеж да го почувства в себе си, той отпусна юздите на личната си страст и я понесе в огнен ритъм до ярката жар на постигнатия едновременно оргазъм… Залюлени в горещите му вълни, и двамата изкрещяха от удоволствие…

 

 

Когато на следващата сутрин гостите слязоха за закуска, посрещна ги пищене на гайда: местният гайдар свиреше шотландски мелодии, докато крачеше напред-назад по терасата на замъка. Звукът стигна до Морган, преди още да излезе от стаята си, и тя разбра, че денят е започнал. Скоро всички мъже ще последват херцога и Хари към тресавищата, където ги очакваха помощници и викачи, готови да вдигнат във въздуха уплашените птици. По-голяма част от жените се присъединяваха към тях по-късно, но без да се приближават особено много до ловците и заредените им пушки. Морган с удоволствие следеше Хари, приятно изненадана от гордата му осанка в шотландска носия, докато крачеше през ниските храсти с Ангъс и Маки по петите му. Имаше нещо така чаровно, така покоряващо мъжко в начина, по който боравеше с пушката си, оглеждайки небето за някоя набрала височина птица…

Докато го следваше тази сутрин, обвита във вълна и кашмир в приятния зелен нюанс на мъха, Морган неволно се замисли за Грег. Как е могла някога да го смята за привлекателен? Грег никога няма да стане нещо повече от усърден адвокат, предан на клиентите, верен на приятелите, внимателен, надежден — и нетърпимо скучен! В този момент Хари застреля птица, която се виеше над главата му. Бедният верен Грег! Ако той беше на мястото на горката птица, досега сигурно щеше да притича тромаво зад някое прикритие или да се завре в някоя дупка, където ще стои, докато опасността отмине…

На обяд всички се събраха в малката ловна хижа на имението, където прислугата от замъка бе осигурила топли супи, баници с месо, различни видове сирена и богато разнообразие от плодове. Двете дълги маси бяха заредени със сребърни прибори и стъклени чаши; на едната домакини бяха Морган и Хари и там се разположиха по-младите им приятели, а на другата херцогът и херцогинята забавляваха останалите гости. Сутринта бе преминала успешно за ловуващите и всички се възхищаваха и чудеха на бройката избити птици под веселия звън на щедро напълнени винени чаши.

— И все пак не вярвам някой някога да достигне рекорда от 2929 птици, застреляни за един ден! — шегуваше се Хари. — Би било прекалено да се иска подобно нещо.

Очите на Морган се разшириха.

— За един ден? Кога?

— В Ленкашър, през 1915 година. Шестият граф на Сефтън и гостите му ги застрелват точно на славния дванадесети август! Представете си само някой да повтори този рекорд в наши дни!

Всички се съгласиха със смях. Да се наемат хора за отглеждане на дивеч и да се влагат средства в този вид дейност бе прекалено голям лукс, който никой не можеше да си разреши.

След обяда Хари настоя Морган да се прибере в замъка, за да отдъхне. Страхуваше се, че ще се преумори, тъй като за вечерта се предвиждаше голям прием с вечеря, на който бяха поканени и много собственици на съседни имения.

— Добре, скъпи — съгласи се тя покорно. Настояването му съвпадаше напълно с желанията й. Така щеше да има време да намаже обилно лицето си с хидратантен крем, за да се отстранят неприятните последици от продължителното излагане на суровия шотландски вятър, щеше да се погрижи за косата и ноктите си и вероятно щеше да погледа телевизия.

Останала сама в замъка, Морган внезапно реши да се качи на горния етаж, където беше стаята на Ендрю. От няколко дни в главата й кръжеше неясно подозрение: постепенно то бе започнало да придобива по-точни очертания, но тя се нуждаеше от някакво доказателство.

В стаята му цареше педантичен ред: или самият Ендрю бе много прибран човек, или тази сутрин прислугата се бе престарала. Върху една от масичките до леглото портативен будилник тиктакаше до дебелия том на „Упадъкът и падението на Римската империя“. Ендрю четеше сериозна литература, не се намираше само на работа! Четките и гребенът му бяха подредени с армейска прецизност върху тоалетката до шише лосион след бръснене „Шанел“, чифт копчета за маншети и шишенце витамини. Морган го вдигна и прочете етикета: витамин В 12. Колко скучно! Отвори няколко чекмеджета със спретнато сгънати и подредени ризи, гащета и чорапи. Дойде ред на дългия вграден гардероб. И там преобладаваше същото чувство за ред. Връзки, редица закачени дрехи, а под тях — няколко чифта добре лъснати обувки. Тук нещо привлече погледа й и тя се наведе, за да го разгледа по-добре. Зад обувките бе бутната тъмносиня спортна чанта. Морган клекна и разтвори ципа, като внимаваше да не наруши реда на обувките. Чантата се разтвори и пред изумения й поглед лъсна сбирка от малки, но ценни сребърни предмети, а под тях дори още по-ценни първи издания в кожена подвързия. Ето какво стискаше херцогинята в библиотеката! На едната страна се гушеха няколко пакетчета, обвити в памук и книжни кърпи. Морган разви едно от тях с разтреперани ръце и в дланите й легна фигурка на стойност повече от две хиляди фунта! Тя преброи шест такива пакетчета и после погледът й попадна на нещо по-голямо и кръгло, също много внимателно обвито. Той съдържаше стъклено преспапие, представляващо букет от теменужки, рози и магарешки трън, изящно изработени от стъкло във всички възможни нюанси на розовия, виолетовия и пурпурния цвят. Спомни си, че при проведената напоследък оценка на няколко ценни предмета в замъка с цел застраховка това преспапие бе оценено на четиринадесет хиляди фунта!

Морган се отпусна на петите си и пое дълбоко дъх. Бе попаднала на едно малко съкровище! Вероятно общата оценка на събраното в тази чанта бе между петдесет и шестдесет хиляди фунта! Почакай само, когато разкаже на Хари какви ги вършат майка му и братовчед му! Ограбват замъка! Измъкват някои от съкровищата му! Едгар бе споменал, че жена му има слабост към Ендрю, но това вече минаваше всички възможни граници! Тези предмети не й принадлежаха, за да ги раздава! Те бяха част от имението и дори Едгар и Хари нямаха право да разполагат по този начин със семейното имущество — нямаха право да вършат с него каквото им хрумне!

Веднага щом Хари се върне от лов, а херцогинята от… Морган прехапа раздразнено устни. Ако тя отвори уста, херцогинята ще побеснее и ще завие, че Морган няма право да говори за честност и почтеност, след като поддържа извънбрачни връзки с бившия си годеник… след като бебето сигурно дори не е негово, и тогава… и тогава… О, не!… Морган реши да действа по друг начин, много по-безопасен. Затвори безшумно ципа на чантата, измъкна я внимателно иззад обувките и се отправи с нея към стаята си. Нямаше да се остави на херцогинята да я надиграе! Заключи чантата в гардероба с кожените си палта и яки и скри ключа в кутия цигари на дъното на чекмедже с бельо.

 

 

Тифани затвори големия луксозен куфар и се огледа, за да провери дали не е забравила нещо. Беше опаковала само най-необходимото за дългата „почивка“. Бе оставила бижутата в банков сейф, а кожените палта и яки — на специално съхранение при ниски температури. Не оставаше нищо друго, освен да каже „довиждане“ на Глория и да се качи в колата.

Неочаквано се оказа особено трудно да се раздели с някои малки предмети, като викторианските шишенца за парфюм от шлифован кристал, снимките на семейството й, огледалцето в сребърна рамка, подарък от Хънт… Нещо внезапно я стегна в гърдите и тя разбра, че вече се гърчи в капана на носталгията по дома: нямаше да види нито едно от дребните любими съкровища цели пет месеца — нямаше да се срещне с нито един от приятелите си! А баща й вероятно никога нямаше да разбере, че тя прави тази жертва за него… А що се отнася до Зиг Хофман, Тифани се надяваше от все сърце и душа, че един ден той ще гори в ада!

Тя неволно засилваше все повече и повече скоростта, профуча през тунела „Линкълн“ и остави Ню Йорк зад гърба си. Отиваше в Ню Джърси. Нямаше повече връщане назад. Всички връзки бяха срязани, миналото бе завинаги забравено. И всичко в бъдещето й ще бъде различно, ново, неизвестно.

 

 

Изтекоха двата почивни дни на седмицата, прекарани в замъка, и Хари и Морган стояха в алеята за коли заедно с херцога и херцогинята и изпращаха последните гости.

— Прекарахме фантастично, скъпа! — напяваше Хенриета Уилисли. — Направо божествено!

Морган я целуна и обеща да се срещнат в Лондон за обяд някой ден през седмицата.

— Трябва да заявя, че всичко бе много хубаво! — усмихна се до уши един от генералите.

— Харесаха ми видеофилмите през нощта… бяха чудесни! — обади се друг.

— Чудесно отоплени стаи… Тръпки ме побиват, като помисля за моята къща — забеляза един от министрите.

В този момент Морган случайно хвана погледа на херцогинята и едва се стърпя да не се изкикоти.

Когато Ендрю слезе по стъпалата на замъка с очукан куфар в ръка, Морган го запита с невинна усмивчица:

— Взе ли всичко?

Бузите му пламнаха и той се изсмя нервно:

— Да, благодаря — целуна леля си, стисна ръката на херцога и обърна гръб на Морган.

— Сигурен ли си, че си взел всичко? — настояваше тя. Той само кимна и хвърли бегъл поглед по посока на херцогинята, която стоеше като издялана от камък, вторачила невиждащ поглед напред и стиснала ядно тънките си устни.

Ендрю се качи в ландроувъра заедно с другите, гумите изсвистяха по чакъла, пръснаха порой песъчинки назад и колата скоро изчезна зад гъстата борова гора наблизо.

— И най-добрият играч може да бъде поставен на място, нали? — подхвърли Морган с равен глас на свекърва си, когато херцогът и Хари се заловиха да играят с кучетата.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна херцогинята и тръгна бързо към замъка с рамене, свити с едва сдържана ярост.

Морган присви очи. Не след дълго Хари щеше да узнае какво става зад гърба му. Тя не бе в състояние постоянно да наблюдава ценните предмети в замъка!