Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Riches, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Уна-Мери Паркър. Богатства

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–277–6

История

  1. — Добавяне

18

— Смразих я, нали?… Няма да посмее да работи с теб след номера, който й изиграх! Въшлива кучка! — Джони Келерман бе пияна до козирката.

— Когато „Магнима Филмс“ й е предложил договор, Тифани не е знаела, че и аз ще работя с тях! — извика Хънт и захвърли гневно списанието, което държеше. — За Бога! Разбери най-сетне, че нямам нищо общо с Тифани! Колко пъти още да повтарям, че не съм я виждал почти година! Колко още ще пиеш днес, Джони? — добави той по-спокойно.

— И без да пия знам, че още се палиш по нея! Бас държа, че ти си ги накарал да я потърсят! — Джони се заклати към масичката за кафе и преплете пръсти около пакет цигари: не успя да изкара цигара, обърна го с отвора надолу, тръсна го и цигарите се посипаха безшумно в краката й.

— Отвратителна си! Повтаряш едно и също като развалена грамофонна плоча! — Хънт крещеше. — Ти и вечните ти подозрения!… Така тя е непрекъснато между нас… След като не спираш да гово…

— Точно това ти се иска, нали? Да е тук, в Лос Анжелис, за да я шибаш по всяко време на денонощието, както го вършеше в Ню Йорк! — от очите й потекоха сълзи на ярост, примесени с водка, и по бузите й се стичаха потоци размазан грим.

Хънт закрачи вбесено из всекидневната, стигна до най-отдалечения й край и се загледа през прозореца със стиснати челюсти. Защо Тифани загърби шанса да работи с „Магнима“? Нямаше логично обяснение. Не бе характерно за нея да допуска какъвто и да било емоционален проблем да я отклони от кариерата й. Не, причината не е у него и провала на връзката им. Има нещо не в ред около Тифани, сигурен беше! Изкушаваше се да й позвъни и да я попита направо, но… когато чуе пак гласа й… Исусе, права бе да откаже!

Джони подсмърчаше и продължаваше да се налива с водка. Хънт се обърна, погледна я с отвращение, но и с жал. Виждаше насреща си обезсърчена, посредствена жена, лишена от талант, но не и от амбиции, напразно мечтала да стане известна актриса някой ден. Дарената от природата привлекателност отдавна бе съсипана от алкохола, а умът й бе унищожен. Не можеше да не признае, че професията му, изискваща от него да прекарва по-голяма част от времето си сред красиви и успели в живота жени, бе усложнила допълнително нещата.

— Джони — в гласа му звънна слабо ехо на ласка. — Измий лицето си. Момчетата ще се върнат всеки момент. Приготвила ли си нещо за ядене? — от известно време прислугата не работеше повече от три дни на седмица.

Тя излезе с несигурна походка от стаята.

Хънт продължи да крачи неспокойно със смръщени вежди из всекидневната на къщата им в испански стил. Животът им се бе превърнал в ад. Децата изглеждаха бледи и тревожни, в очите им пак се бе появил познатият страх и вътрешно напрежение: „Ще се карат ли пак?“ „Какво ще стане с нас?“ Колко още можеха да понесат? За пръв път се запита дали няма да са по-добре, ако двамата с Джони се разведат — но при условие, че той ще поеме грижата за тях. И все пак… Колебаеше се, страхуваше се от необходимостта да вземе такова крайно решение. Спомни си с каква надежда посрещна Джони от болницата: смяташе, че ще успеят да изградят нов живот заедно. В началото тя се грижеше добре за момчетата, поддържаше къщата. Зарадва се много, когато се преместиха в Лос Анжелис. Вероятно се е надявала, че там някой ще я „открие“ и ще я превърне в звезда. Но само след няколко седмици старите навици отново се върнаха: две бутилки водка на ден не й стигаха, възобновиха се нощните претърсвания на хладилника. Хънт погледна часовника си: момчетата ще се върнат всеки момент. Ще прескочи до кухнята да провери как вървят нещата там.

Но когато мина край спалнята, видя Джони, просната върху леглото, прегърнала бутилката водка като бебе в сгъвката на ръката си. Той леко измъкна бутилката, загъна я и излезе от стаята. Сега тя ще бъде мъртва за света с часове.

На сутринта Джони лежеше по гръб до него и хъркаше дрезгаво, с лице на петна и широко разтворена уста, Хънт я побутна леко по рамото, тя се обърна настрани и настъпи тишина, но само за няколко секунди. Нямаше смисъл. Ще трябва да събуди момчетата, да ги изпрати на училище и чак тогава да отиде в студиото — закъснял, както винаги.

До обяд Хънт позвъни на няколко агенции: опитваше се да наеме икономка. Питаше се дали не трябва всъщност да наеме медицинска сестра. Ако Джони падне в басейна или подпали къщата с вечните цигари? Една от агенциите обеща да намери възрастна жена, която да готви, да чисти, да се грижи за децата и да държи под око „болната съпруга“. Той благодари и затвори телефона. Но само след няколко секунди импулсивно грабна пак слушалката и навъртя друг, добре познат номер… Докато чакаше някой да вдигне слушалката, сърцето му бясно биеше.

— Ало?

— Глория, обажда се Хънт Келерман. Искам да говоря с Тифани — гърлото му неочаквано се стегна болезнено.

— Тя не е тук.

— Кога ще се върне?

— Тя не е тук от четири-пет месеца, господин Келерман.

— Четири-пет месеца?! — повтори Хънт смаяно. — Къде е?

— Не знам точно, просто пътува. Но всяка седмица се обажда, за да провери какво става тук.

— В Европа ли е?

— Не, пътува из Щатите. Не се чувстваше добре и реши да си почине няколко месеца.

— Кога ще се върне?

— Не знам, господин Келерман. Вероятно няма да е скоро…

— Откъде се обади последния път? — Хари вече се чувстваше като агент на ФБР.

— Не знам — отговори Глория с невъзмутимо спокойствие.

— Казваш, че е болна. Какво й е?

— Просто не се чувстваше добре, не можеше да се храни. Да й предам ли съобщение от вас?

Хънт се поколеба за миг.

— Не, благодаря, Глория. Беше ми приятно да те чуя. Всичко най-добро — затвори замислено телефона.

Ще се успокои ли някога този болезнен копнеж по Тифани, който го ядеше отвътре?

 

 

Пъркинс посрещна Хари в коридора с тревожно изражение на бледото си лице, а в ръка със сребърен поднос с плик.

— Съпругата ви ме помоли да ви го предам — Пъркинс протегна ръката с подноса, наклонил почтително глава.

— Така ли? — Хари озадачено взе плика, отвори го и извади лист с фамилния герб в ъгъла. Зачете съсредоточено.

„Скъпи, прости ми… Убедена съм, че бебето трябва да се роди в Щатите. Тръгвам за Ню Йорк. Сигурна съм, че ще ме разбереш. Не искам да тревожа татко: изглежда, имат сериозен проблем със Зекъри и смятал, че в този момент трябва да бъда със семейството си, за да помогна с нещо, ако е възможно. Грижи се за себе си, скъпи. Ще ти позвъня веднага щом пристигна. Обичам те.

Морган“

Хари се уедини в кабинета си, отпусна се на един от тапицираните с кожа фотьойли и отново прочете писмото. Беше заминала! Залюля го отчаяние. Бе опаковала чантите си и… бе заминала! Просто ей така! „О, Морган, Морган! Обичам те… Защо, защо си толкова своенравна? Толкова упорита? Знам кое е най-доброто за нас. Но ти не ме слушаш.“ Хари седеше неподвижно, вгледан с празен поглед в пространството. Питаше се дали има някакъв начин да я убеди да се върне. Можеше да отиде при нея, но в галерията имаше много работа и не бе честно да оставя Джон сам.

— Желаете ли нещо, сър? — запита Пъркинс, застанал почтително настрана.

— Уиски и сода — отговори Хари необичайно рязко и се залови да чете писмото на Морган за трети път.

Пъркинс изпълни поръчката му, поизкашля се и рече колебливо:

— Извинявайте, сър, но нейна милост ми поръча да ви напомня, че тази вечер очаквате десет души гости. Ще ги посрещнете ли според уговорката?

Хари го погледна стреснато, допълнително объркан и разтревожен.

— Какво? Гости за вечеря?! О, Боже! Знаеш ли кои са поканени?

— Съжалявам, не, сър. Госпожа Пъркинс е подготвила всичко. Гостите са поканени за осем часа, а сега е… ъъ… — той се поизкашля възпитано — почти седем, ваша милост.

Хари простена високо.

— Хиляди дяволи! Ще трябва да ги посрещаме — нямаме избор…

Лицето на иконома се отпусна облекчено: предпочиташе да посрещне аржентинците на Фокландските острови пред гнева на жена си в кухнята…

 

 

Морган се приземи на летище „Кенеди“ почти по времето, когато Хари се опитваше да се свърже с Тифани. Този път липсваха колата и обичайният фурор, с които обикновено я посрещаха тук. Вмъкна се дискретно в първото такси, което й попадна, и нареди на шофьора да я закара в хотел „Елгънкуин“. Само Тифани знаеше, че пристига в Ню Йорк. С големи тъмни очила и ниско нахлупена самурена шапка, тя успя да се плъзне незабелязано край служебните лица: ако я разпознаеха, можеше да им хрумне да я посрещнат като много важна персона и да вдигнат излишен шум.

Надничаше през прозорците на таксито с чувството, че е отсъствала с години: всичко й изглеждаше някак смалено и странно. Таксито се промъкваше ловко през натовареното движение към сърцето на Манхатън, спусна се по „Пето Авеню“, профуча край „Дъбълдейс“, „Сакс“ и още няколко от любимите й магазини, сви на запад по „44-а улица“, мина край „Ню Йорк Яхт Клъб“ и се закова пред „Елгънкуин“. Минута по-късно тя вече стоеше на тротоара, вгледана нетърпеливо във високата сграда, вдишвайки с удоволствие познатия мирис на родния град. Неочаквано се зарадва искрено, че е пак тук.

Щом остана сама в апартамента, смъкна всичко от себе си, захвърли подплънките и се отдаде на насладата от чудесното чувство на свобода. Реши да запази пристигането си в тайна дори от Рут и Джо — поне засега.

Истинско удоволствие беше да се разхожда гола без притеснение, че някой може да я види. Прокара ръка по стегнатия си плосък корем, опиянена от младежката му еластичност. „Бременността не е за мен“ — реши тя и поръча шампанско. Когато й го донесоха, вече бе успяла да вземе душ и гледаше телевизия, излегната в атлазена роба върху леглото. Бе забравила кога за последен път се бе чувствала така превъзходно…

Трябва да позвъни на Хари. Трябва да се обади все пак и на родителите си. На всяка цена трябва да се свърже и с Тифани! Но точно сега искаше да мисли само за себе си и собствените си желания. Останалият свят да върви по дяволите!

 

 

— Хари! Скъпи, аз съм.

— Морган!… Какво става, за Бога?

— Не получи ли писмото ми, скъпи?

— Получих го, разбира се, но как можа да заминеш просто така?!

— Съжалявам, Хари.

— Къде си? Обадих се на родителите ти и разбрах, че те дори не са те очаквали! Направо не съм на себе си! — гласът му бе разтревожен и объркан. Щом като вече е звънил на родителите й, нямаше начин да не им се обади веднага.

— О, скъпи! — тя успя да имитира разкаяно трепване на гласа си. — Чувствам се ужасно! Прав си, тръгнах така внезапно! Но нима имах избор? Ти не искаше да разбереш от какво огромно значение за мен е бебето да се роди тук! Двойното гражданство е такова чудесно предимство! И нима имаш право да лишиш сина си от един милион долара под попечителство? Тези пари един ден могат да се окажат от капитално значение за запазване на Дръмнадрохит, когато го наследи! Иначе е възможно да му се наложи да се откаже от него — да го предаде на Нешънъл Тръст или нещо подобно и еднакво ужасно! Сигурна съм, че разбираш този важен момент, нали, Хари? Ти просто не бе много разумен…

— Е щом си вече там, по-добре е да останеш, но първо и преди всичко, не беше редно да летиш в твоето състояние! — по гласа му личеше, че малко се бе поуспокоил.

— Всичко е наред, скъпи. Полетът беше много спокоен. Дойдох веднага тук, в „Елгънкуин“, за да поема дъх, преди да се обадя на мама и татко. Съгласна съм с теб, че трябва да се пазя от прекалено голямо вълнение в момента и затова съм тук. Мога да спя колкото искам и действително да отдъхна. Освен това не забравяй проблема със Зекъри. Цялото семейство очаква от мен да говоря с него и да го убедя да постъпи в болница — Морган не спомена, разбира се, че никой не знаеше нищо за брат й от месеци наред. Внезапното й заминаване за Щатите се нуждаеше обаче от всички възможни извинения, за които можеше да се сети.

— Опитвам се да те разбера, скъпа — гласът му все още беше напрегнат. — Страшно много ми липсваш. Надявам се да успея да се присъединя към теб преди раждането на бебето. О, Морган, така много искам да бъда с теб, когато детето ни се ражда!

Морган се сепна за миг. Хари смяташе, че бебето ще се роди след два месеца.

— Прекрасно, Хари, чудесен си! Но ме предупреди навреме, за да отида на фризьор. Не изглеждам особено красива тези дни.

— Ти винаги изглеждаш чудесно, любима… Моля те, внимавай… Грижи се за себе си.

— Обещавам тържествено. И ти внимавай, скъпи. Обичам те.

— И аз те обичам. Утре ще се обадя пак.

— Не, аз ще се обадя. Ужасно ми липсваш…

Приключи разговора с още няколко изречения в същия дух и въздъхна с облекчение, когато Хари най-сетне затвори телефона. Ще бъде безкрайно благодарна, когато този кошмар най-сетне свърши! Сега обаче ще трябва да позвъни на родителите си, а после и на Тифани. И да не забрави да попита за Зекъри, за да се застрахова, в случай че на Хари му хрумне да попита нещо за него.

Ако досега Морган не бе отделила време да помисли за силата на телепатията, скоро щеше да промени отношението си по този въпрос…

— Изглеждаш много добре, Морган. Доста си слаба при твоето положение — отбеляза Рут, оглеждайки дъщеря си с незаинтересован поглед. — Кога ще раждаш? — запита тя учтиво.

— Вероятно след няколко седмици — отговори неясно Морган. Беше с понижено настроение: трябваше пак да постави подплънките и да навлече проклетите широки дрехи.

— Защо не ни съобщи, че идваш? И защо отиде на хотел, а не дойде тук?

— Исках просто да се измъкна за известно време. Хари непрекъснато натискаше да тръгвам за Шотландия и един прекрасен ден просто се качих на самолета и пристигнах тук. Когато времето наближи, ще дойда и ще стоя с вас, но засега се чувствам много добре в „Елгънкуин“. Искам да се срещна с много хора, трябва да свърша куп неща… Надявах се да се срещна с Тиф, но ти твърдиш, че не знаеш къде е — Морган наблюдаваше внимателно майка си, ясно беше, че тя не подозира нищо.

Рут разглеждаше разсеяно току-що лакираните си нокти и въртеше огромния четиридесеткаратов диамант на пръста си.

— Нямам представа къде е и какво прави. От известно време се държи доста странно. Не разбирам какво й става. Заяви, че има нужда от почивка и потегли по пътищата. Не смятам за възможно човек да почине добре, скитайки от град на град… Все пак от време на време се обажда по телефона, горе-долу един път седмично… Баща ти е много сърдит.

— Защо?

— Смята, че тя трябваше да се възползва максимално от успеха на „Блясък“, за да затвърди името си на добра дизайнерка. Стана още по-зле, когато случайно научи, че Тифани е отхвърлила блестящо предложение. Направо побесня!

— Какво предложение?

— Ъм… ъ… какво беше? О, да! Предстои да пуснат нова сантиментална драма по телевизията… говори се, че ще бъде по-добра от „Династия“… Изглежда, са предложили на Тифани да се заеме с всички костюми. Наистина чудесна възможност. Не разбирам защо е отказала.

— Сигурна съм, че ще има много интересни и престижни предложения и в бъдеще — заяви Морган.

— Баща ти е на друго мнение. Той твърди, че в този бизнес всяко оттегляне може да се окаже фатално. Нали знаеш: „Далеч от очите, далеч от ума.“ Надявам се, че става въпрос само за слухове. Тя беше толкова амбициозна.

— На твое място не бих се безпокоила — заяви бодро Морган. — Вероятно наистина има нужда от промяна на обстановката. Ще се върне само след още няколко седмици, освежена и отпочинала.

Рут я погледна въпросително.

— Но ние не знаем дали ще се върне след няколко седмици или не. Съобщила ли ти е нещо конкретно?

Морган осъзна грешката си и побърза да я заглади.

— Не, не ми е казвала нищо — заговори тя бързо, като поклати енергично глава. — Просто предполагам, че рано или късно ще се върне. Няма как да стои вечно настрана, нали? Имате ли някакви новини от Зекъри?

В първия момент Рут пребледня, после гъста червенина бавно запълзя нагоре по врата й.

— Аз… ние… не знаем нищо за него…

— О, хубаво! — Морган сви рамене. Животът в семейството й не се бе променил особено. Рут продължаваше да живее някъде на границата между пълна апатия, от една страна, и истерия — от друга. А Джо сигурно скоро ще се втурне вкъщи след работа и както винаги, ще намери повод да изсипе куп груби думи!

Сякаш прочела мислите й, Рут побърза да я предупреди:

— Моля те, не споменавай за Зекъри пред баща си! Тази история много го тревожи и той… А по-добре е да не споменаваш и за Тифани…

— Мили Боже! За какво тогава да говоря? — извика Морган.

— Работата на баща ти не е лека, скъпа. Има нужда от отдих у дома си вечер. Той обича да излиза и да се среща с нови хора. Ще се зарадва много, когато разбере, че тази вечер си с нас. Ще дойдат някои много интересни хора, които горят от желание да се запознаят с тебе.

— Нима?

Рут не усети сарказма в гласа й и спокойно се зае да описва подробно гостите, които очакваха на вечеря. Ако човек съдеше по приказките й, те очевидно бяха толкова вълнуващи, колкото гостите на старата херцогиня, но с едно-единствено изключение: във вените им не течеше нито капка синя кръв.

— Ако Тифани се обади, моля те, съобщи й, че съм тук — нека ми позвъни в хотела — Морган припряно заприбира нещата си. — Иска ми се да побъбря с нея.

— Добре. Ще дойдеш към осем часа, нали? — Рут внезапно се преобрази в богата дама, разтревожена за предстоящия прием в дома си.

— Не се тревожи излишно, ще дойда.

 

 

— Беше невероятно смешно, Тиф! — Морган се кискаше сподавено в слушалката на телефона: свърза се с Тифани още щом се върна в хотела. — Казах на мама да те помоли да ми се обадиш тук, ако им позвъниш! Страхотно е! Нито тя, нито татко подозират нещо! Пък и как биха могли, когато съм пред очите им — доста напълняла и с рокля като палатка! — отново избухна в смях.

— Какво ще правиш до раждането? Дойде много рано… — в гласа на Тифани звучеше с мъка потискано напрежение.

— Не знам. Не е ли възможно да се предизвика изкуствено раждане или нещо подобно? То трябва да се роди преди идването на Хари.

— Тук не принуждават бебета да се раждат предварително, за да бъдат в услуга на нечии планове, Морган! — извика Тифани. — Налага се да чакаш! Няма да рискувам здравето на бебето или моето, така че — моля те!

— Не викай, знам — отвърна нетърпеливо Морган. — Не искам от теб да го правиш, но ще се наложи да се измъкна по някакъв начин от Хари — той се кани да ме завлече в Шотландия, за да родя бебето там! Слушай, Тиф. Ще дойда във Вайнлънд, когато настъпи моментът, и щом бебето се роди, ще го отведа в Ню Йорк и ще постоя няколко дни с мама. Ще намеря жена да го гледа и после ще отлетим за Англия. Да се надяваме, че ще родиш скоро.

— А аз? — запита Тифани тихо.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще родя бебето и когато стъпя на краката си, ще се върна в онзи взет под наем апартамент, за да опаковам нещата си… сама. После ще се довлека до Ню Йорк и ще се опитам да събера останките от живота си — пак сама… Звучи чудесно, нали?

— Защо не отидеш някъде на почивка? Представи си, че страдаш от временно заболяване и… и престани да… Не ме карай да се чувствам виновна, Тиф!

— Трябваше да се сетя, че ти можеше да се справиш чудесно и без моята помощ! Напомням ти, че „почивах“ цели пет месеца! Хората вероятно смятат, че съм се оттеглила от живота за вечни времена! — гласът й заглъхна. В този момент бъдещето й изглеждаше черно, както и настоящето. И като си представи човек, че сега можеше да бъде в Лос Анжелис, да работи върху костюмите на „Ехо от улицата“ и да направи поредната крачка към професионалната си реализация!

— О, Тифани! Хайде да приключим с тази история и после ще видим какво ще правим! — отвърна Морган сърдито. — Ще ти се обадя по-късно. Остави съобщение тук, ако внезапно ти се наложи да тръгнеш към болницата — затвори гневно телефона. Понякога Тифани бе направо нетърпима! Как смее да се държи така с нея?!

 

 

Тифани постави слушалката на място с разтреперана ръка. Морган я беше и вбесила, и наранила, но тя вече й беше свикнала. С мъка скрепеното й вътрешно равновесие бе рухнало, когато разбра, че Хънт е звънил на Глория да пита за нея и отново бе разтворил незараснали рани. Пак я загложди болка отвътре, почти толкова жестока, колкото и в момента, когато се разделиха. Защо бе позвънил? Какво искаше? Може би само за да каже „Здравей!“ и да я попита защо е отхвърлила предложението от телевизията. Но все пак…

Затвори очи с желание да потисне спомена за любимото лице… глас… за тялото му… за аромата на косата и нежното докосване на ръцете му…

Тифани се залюля леко напред-назад на стола-люлка…

 

 

В Лос Анжелис Хънт се връщаше от студиото на „Магнима филмс“ със стегнато от страх сърце за предстоящата вечер.

Двамата с Джони трябваше да отидат на премиерата на „Надеждата на утрешния ден“. От тях се очакваше още да присъстват на големия помпозен прием след нея. Половината Холивуд ще бъде там — половината от известните личности тук — и представителите на пресата ще се впият като кърлежи в тази обществена проява. Независимо от реакцията на Джони, той трябваше да бъде там, макар и сам. След като бе поел вече режисурата на „Ехо от улицата“, за него беше важно да се появява на публични места. Но се безпокоеше. Ако продължава да се появява сам, ще развърже езиците на хората и ще се завърти колелото на клюките.