Белва Плейн
Звездно небе (9)

Осма глава

Десетина дни по-късно при Адам с молба за помощ дойде Руди, икономът или домакинът — не бе съвсем сигурен каква е точната длъжност на човека — в къщата на госпожа Ротхирш. Руди трябвало да посрещне господарката и госпожица Ема, които щели да пристигнат в столицата същия следобед. Но се порязал лошо сутринта и сега ръката му бе превързана, така че не можеше да шофира. Бе се опитал да намери някой, който да го замести, но без успех. После Риа, жена му, се сетила, че може да помоли Адам за услуга. Тя бе купувала коледни подаръци в магазина и тогава Адам й се бе сторил много дружелюбен и мил. Освен това новата им кола бе „Пиърс Ароу“ и госпожа Р. не би искала някой непознат да я кара.

— Когато те видях за пръв път, караше „Стенли Стиймър“ — отбеляза Адам.

— Беше много отдавна. Вече са отживелица — ако това е точната дума. Все едно, така казва госпожа Р. Отживелица. „Пиърс Ароу“ е модерна, ръчно изработена кола, много ценна.

Колкото и да се чувстваше поласкан, Адам бе собственик на „Форд Т“ и не бе сигурен, че ще знае как да управлява „Пиърс Ароу“. Но нямаше за какво да се притеснява. Руди щеше да му обясни; всъщност бе съвсем просто.

Така по-късно същия следобед Адам се озова зад волана на луксозна сива градска кола, в която пътниците се настаняваха удобно, а шофьорското място бе на открито, макар, разбира се, да имаше покривало, което можеше бързо да бъде закрепено, ако се наложи. Купища багаж заедно с госпожа Р., загърната в лек шлифер и с воал на лицето, заемаха задната седалка, а до него, за ужас на госпожа Р., седна Ема, също наметната с шлифер, но без шапка или воал; ярката й коса, леко разрошена от вятъра, се стелеше по гърба й.

— Косата ти — извика госпожа Р., понеже думите й едва се чуваха. — Как може да се возиш в такава кола, и то до шофьора, без подходяща шапка? Купих ти една специално за разходки с кола. Какво стана с нея?

Ема също извика в отговор, за да надвика вятъра:

— Изгубих я! — после добави по-тихо, само на себе си: — Но пък и не съм я търсила особено, толкова грозно нещо.

— Ема! Косата ти! Ако си бе направила онова студено къдрене, както аз исках, но ти не… — думите й заглъхнаха.

— В случай че се питате — обясни Ема, — тя говори за една машина, която запазва къдриците много дълго. Правят го във Франция — някой е измислил метода преди години. Според нея ще изглеждам по-добре с къдрици.

Адам я погледна косо и долови тихия й палав смях. Забеляза, че се е променила. Не драстично променена, но имаше нещо различно. Разбира се, беше с две години по-голяма. Много неща могат да се случат за две години. Макар вниманието му да бе ангажирано с управляването на непознатата кола, все пак успя да й хвърли още няколко кратки погледа. Дългите й ловки пръсти стискаха дамска чантичка и книга, като закриваха заглавието, което май започваше с „П“.

Внезапно тя помръдна ръка, погледна го и възкликна:

— Ето. Сега можете да го видите. „Панаир на суетата“.

Адам усети, че човек наистина може да види как изчервяването пълзи по лицето му. Би се заклел, че никога дотогава не е изпитвал такова смущение.

— Имате рентгенови очи — каза той.

— Не. Просто знам, че обичате да четете и че ще ви е любопитно да видите коя е книгата. Чели ли сте я? Великолепна е. Срещала съм много момичета като героинята Беки Шарп.

— Не, но сега със сигурност ще я прочета.

В мига, в който той я погледна, и тя вдигна очи към него. После и двамата се извърнаха. Адам се зачуди дали щяха да останат загледани един в друг, ако старата дама не седеше отзад.

Преди много време се бяха срещнали в един вагон-ресторант. Тогава тя възбуди любопитството му, както и сега. Дали все още бе отдадена на пианото? Със сигурност около нея се тълпяха много мъже. Но въпреки това не носеше годежен пръстен, нито изобщо някакви пръстени. Май си спомняше, че някога имаше златна гривна. На ушите й проблясваха малки диаманти. Когато шлиферът й се отметна леко, отдолу се показа семпла синя памучна блуза, навярно купена от собствения им отдел за дрехи с ниски цени. Тя го озадачаваше.

Адам изпитваше лека неловкост. Всеки, който ги видеше, би предположил, че той е шофьорът, макар да не носеше задължителната шапка, което не би го притеснило; но понеже не беше шофьорът, се чувстваше не намясто. Трябваше бързичко да измисли интересна тема за разговор.

В огледалото за обратно виждане забеляза, че старата дама, седнала с идеално изправен гръб, е задрямала. Затова наруши мълчанието:

— Как е в Англия? Какви са настроенията?

— Предполагам, че всичко зависи от това доколко човек разбира положението. Много от младежите нямат търпение да се впуснат в голямото приключение. Други цитират лорд Грей, който бил казал в онази съдбовна нощ: „Лампите ще угаснат над цяла Европа“. И че повече никога нямало да ги видим толкова ярки отново.

— Вярвате ли в това? Мислите ли, че и ние ще бъдем замесени? Според повечето хора, с които съм разговарял, няма да стане.

— О, аз мисля, че ще ни се наложи. Германия е много силна. Била съм там на два пъти и съм учила три месеца пиано във Виена. Струваше ми се, че те с нетърпение се стремят към войната. Там това е много гордо занятие. Мъжествено. Благородно. Да изгубиш и двата си крака. Да ти откъснат главата. Да останеш вдовица с бебе на път. О, горките хора, вече ми е жал за тях.

Адам размишляваше не толкова над думите й, колкото над самия факт, че ги е изрекла. Жените, които познаваше, не говореха така.

— Какво ще правите сега, след като завършихте колеж? — попита той.

— Ще продължа да уча за магистърска степен в две дисциплини — музикална педагогика и изпълнителско изкуство.

— Няма ли да следвате в консерваторията?

— Не съм достатъчно добра. Вече съм ви го казвала, не помните ли?

— Помня, казахте също, че ще съжалявате за разочарованието на леля си.

— Все още съжалявам или поне ще съжалявам, когато леля най-накрая разбере каква е разликата между магистърската степен, която аз искам да защитя, и световната слава, която тя иска да постигна.

— Ема! — обади се леля й. — Как може човекът да следи пътя, след като ти не спираш да бъбриш?

— По-добре се заемете отново с книгата — предложи Адам и Ема въздъхна.

Руди ги посрещна с поздравления и хиляди извинения. Най-сетне се бе свързал с помощника на градинаря и той обещал да разтовари багажа на дамите на сутринта.

Адам възрази решително. Можеше да се погрижи за куфарите им още сега.

— Има много тежки неща — гръмогласно се обади госпожа Р.

Ако знаеха колко кашони с картофи и консерви бе вдигал той някога! Адам само се усмихна и махна с ръка.

Така едва за втори път, откакто познаваше старата дама, той влезе в огромната и мрачна къща, струпа куфарите там, където му показаха, и прие любезната покана да изпие чаша разхлаждащо питие.

Ема предложи да седнат на верандата.

— Вътре е прекалено горещо и задушно.

Госпожа Р. я поправи:

— Горещо е, защото е лято. Но в тази къща никога не е задушно.

Тя седна на един плетен люлеещ се стол и се оплака:

— Изобщо не съм очаквала, че ще се наложи да съкратим ваканцията си. Война! Такава глупост. Бях приготвила великолепно забавление за Ема, при това изненада — музикални изпълнения на някои от най-големите звезди в Уелс. Точно сега не мога да си спомня имената им, но са световноизвестни. Един ден хората ще посещават музикални фестивали, в които звезда ще бъде Ема. Тук никой не го осъзнава, но тя има блестящ талант. Дори и тя самата не го знае, но аз го знам. Да. Блестящ талант и я очаква великолепна кариера.

Адам енергично изрази надеждата си, че ще стане точно така. Но явно не бе улучил точните думи, защото в отговора й се долови лека острота:

— Надежда ли? Аз съм сигурна в това. Всички, които са я чували да свири на пиано — хора от музикалните среди, — също го твърдят.

— Именно това имах предвид — извини се той.

— Ема не бива да позволи нищо да застане на пътя й. И аз няма да го позволя. Тя е целият ми живот.

Ема бе сплела длани върху коленете си. Адам забеляза, че й е нужна голяма воля, за да запази самоконтрол. И отново се замисли за заплетените взаимоотношения под този покрив.

— Ако искаш да придобиеш истинска музикална култура, трябва да идеш в Европа — продължи госпожа Р. — Следващото лято трябва отново да заминем. Естествено ще отидем в Залцбург, а после… няма да пропуснем нищо. Тази глупава война ще е приключила дотогава, казват дори, че ще свърши преди Коледа. Ще изпиете ли още една чаша, господин Арнинг?

— Не. Благодаря ви, но не.

Беше жаден и с удоволствие би изпил още нещо, но нуждата да се махне от тази къща бе по-голяма от жаждата му. Никой не настоя да остане и той се изправи, поблагодари отново и си тръгна.

По-рано през деня бе оставил колата си малко по-надолу по улицата и сега въртеше стартера, преди да скочи на шофьорското място, когато зърна Ема да излиза от къщата. Беше застанала на входа и се озърташе наляво и надясно. Помисли си, че може би се оглежда за него, затова се престори, че не я вижда, обърна колата и потегли в обратната посока. Заплетени взаимоотношения! Нима не му стигаха собствените му объркани отношения с Лео и баща му?

Освен това вече закъсняваше за срещата си с Фани.