Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sight of the Stars, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илвана Гарабедян, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- strahotna (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Белва Плейн. Звездно небе
ИК „Хермес“, Пловдив, 2007
Редактор: Петя Димитрова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978–954–26–0560–7
История
- — Добавяне
Двадесет и седма глава
Един ден, когато Адам отвори най-долното чекмедже на бюрото си, зърна дневника си, скрит под купчина документи. Бяха минали години, четири или пет, откакто бе писал нещо в него. Сега го отвори и откри последната написана бележка: „Ема почина тази нощ.“
Остана загледан в думите. После изведнъж, воден от непреодолим подтик, взе химикалката и започна да пише. Трябваше да има някаква следа, нещо да остане, за да се знае какъв човек е била Ема и какъв живот е водила.
Така започна да пише всеки ден, а понякога и по-често, и дългото им общо минало изникваше в спомените му. Скоро вече му се струваше, че говори направо на Ема.
„Щеше много да се зарадваш, ако знаеше как Анди и семейството му се грижат за къщата. Бърнис пръска розовите храсти, за които ти все се притесняваше. Веднъж годишно вика акордьор за пианото и звукът му все още е идеален. Тим взема уроци, но макар да е старателен, усещам, че не притежава твоя талант. Но пък обича да изпълнява популярни мелодии и ще може да забавлява приятелите си, когато иде в юридическия факултет. А сигурно ще забавлява и себе си до края на живота си. Все ще има полза от пианото ти.
Джорджо, синът на Луиз, е съвсем друг случай. Ти първа забеляза дарбата му, когато започна да взема уроци по цигулка. Луиз ми пише, че вече е нещо като дете чудо на петнадесет години. Поканили са го да свири в един чудесен оркестър в родния му град и кой знае, може някой ден да го слушаме и в Съединените щати?
Тъжно ми става, когато гледам всички наоколо, а почти нищо не знаем за децата на Джон, освен дето получаваме по някоя картичка за Коледа от различни градове в Америка и чужбина. Със съжаление трябва да ти призная, че сигурно майка им е отровила сърцата им в известен смисъл. Отново се питам: възможно ли е Джон да е виновен тя да го напусне заради друг мъж? Никога няма да узнаем. И вероятно така е по-добре.
Всички тук получаваме пълни с обич писма и телефонни обаждания от семейството в Ню Йорк. По думите на Джеймс, Рей е станал утвърдено име в областта на неврохирургията. Сега преподава в един от големите медицински университети в града. Още по-важно е, че има прекрасни деца, особено малката Ема. Тя не прилича на теб външно, но по някакъв необясним начин ми напомня за теб: много умна, деликатна, уверена в себе си и непосредствена с хората.“
Адам пишеше бързо, воден от необяснима сила, за да излее всичко и да не пропусне нищо. Нищо? Много добре съзнаваше какво пропуска. И понякога обмисляше идеята да направи нещо за Лео, но после оставяше всичко постарому.
С много болка отбеляза внезапната смърт на Джеймс от сърдечна недостатъчност на петдесет години. Един от синовете му си бе отишъл, а той продължаваше да живее, все още силен, непреклонен, с гъста бяла коса, в която имаше и няколко тъмни кичура. С радост описа посещението си, заедно с Анди и Бърнис, в „Кейс Арнинг“ в Ню Йорк и приятното им гостуване в конефермата при семейството на Айлийн. Отбеляза как очаква с нетърпение поредния Ден на благодарността и лятната ваканция на Рей и семейството му, когато щеше да види малката Ема; макар че никога не би го казал гласно и не би се издал по никакъв начин, за него тя бе най-прекрасната внучка. Неговата любимка.
— Значи не пожела днес да отидеш с майка си и баща си да разгледаш болницата? — попита Адам един летен следобед.
— Не ме интересуват болниците — отвърна Ема.
— Така ли? И защо?
— Не знам. Просто исках да постоя тук навън. Толкова е различно от Ню Йорк. Харесва ми да гледам всичко: цветята и дърветата, кучето. Нямаме куче у дома, защото мама не иска, което е егоистично от нейна страна, не мислиш ли? Иначе тя не е егоистка, но аз много бих искала да имам куче като Ръсти.
— Ръсти няма да е щастлив в града, знаеш го. Има нужда от простор, за да тича наоколо.
Простор имаше в изобилие; зад къщата се простираше морава, по която човек можеше да стигне билото на хълма; още една поляна слизаше надолу по хълма откъм предната страна на сградата. А от двете й страни се виждаха равните поля, където лекият ветрец полюшваше клоните на тополите, дъбовете и смърчовете.
Адам седеше в големия си стол, Ръсти се бе отпуснал на земята встрани от краката му, а Ема се бе излегнала на тревата, подпряла брадичка на ръцете си.
— Много бих искала да живея тук — каза тя. — Затова обичам да идвам всяко лято.
— Татко ти е лекар и работи в Ню Йорк, затова трябва да живееш там.
— Знам, но където и да идем, все иска да разглежда болниците.
— Това е естествено.
— Той казва, че не разбира защо не си искал да сменят името на болницата във вашия град и да я нарекат на твое име, след като си им дал толкова много пари. Но аз разбирам защо.
— Така ли?
— Да, защото не искаш да се хвалиш и да се изтъкваш пред другите.
— Виж ти! Само на единадесет години, а вече можеш да четеш мисли!
Той се усмихваше, но не й се присмиваше, а се радваше за нея. Изглеждаше много хубав, когато се смееше. Човек не можеше да повярва, че е толкова стар; един старец трябваше да е съсухрен, приведен и плешив, а той не беше. Вероятно е бил много красив мъж като млад, защото на снимките изглеждаше много добре. Беше доста мило и някак странно да седи с него, защото той й беше прадядо, а тя не познаваше други деца, които да си имат прадядо. Дори и много от бабите и дядовците на приятелите й бяха починали. Втората причина за това особено мило чувство бе мисълта, че той няма да живее вечно.
Тишината се изпълни с тъга и Ема искаше да я прекъсне:
— Сигурно винаги си имал куче, щом толкова ги харесваш. Имаше ли си и когато беше съвсем малък?
— О, да! Спеше до леглото ми. Казваше се Артър.
— Много смешно име за куче.
— Да, така е. Моят баща го намерил, току-що родено, заедно с други няколко кученца. Лежали захвърлени край пътя и нямало какво да ядат, затова татко ги взел у дома и се погрижил за тях, доколкото могъл. Артър доживя до дълбока старост и аз много го обичах.
— Баща ти е имал добро сърце, нали? А сигурно и майка ти е била добра.
— Такава беше.
— Приличаш много на баща си на онези снимки, на които стои на моравата, горе-долу, където сме сега. Но видях само една на майка ти.
— Баща ми имаше и други, но когато се премести тук при нас, ги е загубил някъде, освен снимката, която си видяла.
— Да. Тя изглежда много красива с онази старомодна шапка. Каква е била?
— О, Ема, труден въпрос. Бил съм съвсем малък, когато е починала, така че не помня.
— Аз си спомням много неща от времето, когато бях съвсем малка. Помня как татко пушеше лула, докато гледаше телевизия, и ми позволяваше да тръскам пепелта.
— Хареса ли ти екскурзията до Йосемити? Преди време водехме там всички внуци, а по-рано — децата си.
Беше ясно, че нарочно смени темата. Не искаше да говори за майка си, макар иначе да разказваше надълго за коня Уайти и за бакалията. Беше го забелязала и друг път.
— Много ми хареса — отвърна тя. — Искам пак да идем на запад и да видя Гран каньон и резервата Хопи. В училище ни показваха филми за тези места и ще ми е интересно да науча повече за коренните жители на Америка.
— Индианците ли?
— Вече не бива да ги наричаме така.
— Съжалявам. Спомням си, че съм чел нещо такова. Чела ли си книгата „Завладяването на Орегон“?
— Никой вече не чете Пакмън, така казва учителката ми. Но я намерих в библиотеката и според мен е чудесна книга.
— Е, ти си втората Ема, която мисли така. Първия път, когато се заприказвах с моята Ема, тя четеше тази книга. Струва ми се, че е било вчера.
— Знам какво имаш предвид. И на мен ми се струва, сякаш вчера съм била в първи клас.
Адам се усмихна.
— О, прекрасен човек си ти, Ема. Иска ми се моята Ема да можеше да те види.
— Ти наистина си я обичал много, нали?
— Така беше. И още я обичам.
— И никога не сте се развеждали?
— Защо питаш? Баща ти и майка ти също не са разведени. Не всички се развеждат.
— Не, но доста хора го правят. Сигурно поне половината ми съученици си имат по две семейства.
Прадядо й поклати глава.
— Сигурен съм, че в някои случаи е можело да се избегне, но не във всички. Съвсем не. Човек трябва да… не обръща внимание на някои неща, да бъде търпелив, да прощава и да не позволява на гнева…
Той замълча и изглеждаше толкова сериозен, забеляза Ема, почти както става, когато в очите ти напират сълзи.
Тя стана, почувствала се внезапно неудобно, като се надяваше, че той няма да се разплаче, което щеше да е ужасно. Но не, той пак се усмихна.
— Огледай се наоколо, Ема. Погледни тази красота. Ти обичаш да четеш, затова сигурно някой ден ще попаднеш на това: „Летен следобед, летен следобед, за мен това винаги са били най-красивите думи в английския език“. И тогава ще си спомниш за нас двамата — не, тримата, — ти, аз и Ръсти. Обичам те, Ема. Запомни и това.
Беше малко смущаващо, но също и много мило да чуеш такова нещо от прадядо си. По някакъв странен начин това се вписваше с всичко друго днес — с Ръсти, който помахваше дружелюбно с опашка, с белите облачета, носещи се по небето…
— Чуваш ли гласовете, Ема? Върнали са се. Хайде да видим.
Къщата спеше, но Адам обикаляше из стаите. Сякаш нещо не му даваше покой и той го търсеше, но не знаеше точно какво.
После излезе навън. Беше светла нощ, в която луната грееше ярко на небето и затъмняваше звездите. Доста надалеч, където някога бяха равни поля, целите в зеленина и злато от тревата и житото, и тук-там някоя тъмна точка на фермерска къща, сега светеше като бледо петно градският център — с високите си жилищни и бизнес сгради, както и скупчените наоколо му предградия.
Животът вървеше напред. Променяха се хиляди неща. Млади хора живееха заедно без брак, а женените — със или без деца — се развеждаха и пак се женеха, или изобщо не сключваха брак, без никакви притеснения. Да, животът се бе променил и продължаваше да се променя, независимо от чувствата на стареца, който наближаваше столетието си.
Замисли се за малкото момиченце, което беше с него днес, само на единадесет години, а толкова мъдро. Ако тя живееше толкова дълго, колкото бе живял той, как ли щеше да изглежда нейният свят?
Някъде в далечината се разлая куче и Ръсти му отвърна.
— Тихо! — скара му се Адам. — Ще събудиш цялата къща.
Прозорците на втория етаж бяха тъмни. В голямата спалня спяха Анди и Бърнис. Бяха добри хора, уравновесени и грижовни родители, почтени граждани и приятели. Радваше се, че живеят в тази къща. Никога не би повярвал, че човек може да обича някаква си къща, както той обичаше тази. Пристъпи по моравата, за да я погледне по-добре — просторна и светла, полегнала като живо същество в гнездото си от дървета. Колко странно — бяха искали нещо просто и домът им наистина имаше изчистени линии, но все пак бе известен като една от най-изисканите къщи в околността. Ако Ема някога се бе замислила за това, щеше да й се стори страшно забавно.
Влезе отново вътре и отиде в музикалния салон, където се загледа в рояла. После отиде в кабинета си и отвори долното чекмедже на бюрото. Там лежаха всичките му дневници и той остана вторачен в тях много дълго.
Каква полза от тях? Вътре нямаше нищо важно. Просто записки на съкровени чувства, някои — дълбокомислени, някои — дори смешни, други — болезнени. Те нямаше да са от полза никому, освен да задоволят нечие любопитство или да пробудят тревожни въпроси. Внезапно го обзе решителност. Вдигна тежкия куп тефтери, замъкна ги в кухнята и се зае да ги унищожава.
От шкафа извади няколко бутилки тъмен оцет, с който да зацапа страниците, после ги пъхна под струята на чешмата, докато станаха напълно нечетливи. Изхвърли ги в контейнерите за боклук до задната врата на двора, после се върна в кухнята и почисти всички следи от стореното.
Спря в коридора до стълбите към горния етаж и погледна колекцията от снимки на стената. Толкова отдавна стояха там, че вече не ги забелязваше. Според него нямаше нужда да се излагат на показ, но Ема ги бе харесвала и затова още бяха там.
Имаше снимка на баща му, застанал до коня Уайти и фургона. И отново Саймън като млад баща с Адам и Лео. Адам му се усмихваше, а Лео бе с обичайната си намръщена физиономия, която помнеше от вечерите им у дома. На друга се виждаше Лео със съучениците си — той бе единственият, извърнал се настрани от фотографа.
Внезапно Адам осъзна, че сега забелязва нещо за пръв път. Беше го виждал преди, но не истински. Защо — не можеше да каже. Знаеше само, че в този миг е изцяло завладян от чувството. Много дълго остана там, загледан в избелелите снимки. И заради дългогодишния си навик да колекционира — понякога дори несъзнателно — малки откъси и отделни стихове от поеми, в ума му изникнаха думите на Хаусман:
„И как да се изправя срещу съдбата
на хорските беди и Божиите?“
После угаси лампите, повика Ръсти и се качи в стаята си. Усилията при унищожаването на дневниците го бяха изтощили повече, отколкото би предположил, ако предварително го бе планирал. Но въпреки това изпитваше облекчение от стореното.
Струваше му се, че въздухът навън е изпълнен с птичи песни. Често се случваше някоя самотна птица да се пробуди нощем и да се обади, но този хор обикновено човек чуваше призори, така че сигурно наближаваше да съмне. Не успя да прецени, а и бездруго нямаше значение. Можеше да погледне часовника, но се чувстваше прекалено замаян, а и леглото бе толкова удобно.
Мислите му блуждаеха. Саймън бе починал в постелята си. Горкият Саймън, животът му не беше никак лек. Но бе имал Рейчъл до себе си. Дали не е бил с нея още преди да срещне майка му? Дали не е скрил майка му в някоя ферма, докато роди бебето си? Адам нямаше свидетелство за раждане. Тогава дали изобщо съществуваше? Ако нямаш свидетелство, значи не съществуваш. Дори Ема имаше; властите й бяха дали свидетелството, а после Сабин се бе погрижила за нея. Само каква фурия беше тази Сабин!
Светлини и сенки се гонеха по тавана. Всички лица се въртяха пред очите му. Проблясваха и отминаваха. Деца. Внуци. Живи и мъртви. Ема. Баща му. Лео седеше до баща им. Не, седеше от другата страна на масата. Горкото, уплашено, грозно малко момче. О, Лео, вече не съм ядосан. Не се гневя никому.
Ще те намеря… Ще ти напиша писмо… Брат ми… Още утре…
Когато на сутринта потърсиха Адам, той бе починал. Беше умрял мирно в съня си, без да се мъчи и да се бори, така им каза лекарят.
— Сърцето му просто е спряло. Беше време.
Това бе първата смърт, на която Ема стана свидетел. Разбираше, че наистина е било време прадядо й да си отиде, защото беше много стар. Затова тя не се чувстваше много тъжна, нито пък някой от останалите, които само казваха, че дълго ще помнят Адам.
Преди и след погребението хората седяха в библиотеката, пълна с неговите книги, и говореха за него. Прочетоха на глас вестника, в който пишеше за нещо, наречено „филантропия“, и имаше много писма до редактора.
В едно от тях се казваше, че е бил тих и изключително скромен човек. Никой никога не би помислил, че има повече пари от всеки друг на улицата.
В друго казваха, че е бил човек, който сякаш може и трябва да живее вечно. И как все очакват да го видят на някоя от пейките в парка.
Дори и губернаторът на щата го хвалеше за големите дарения и за дребните му, лични благодеяния към най-различни хора от всякакви религии, раси и занятия. Говореше за прекрасните паркове от двете страни на реката и хилядите акри резервати из целия щат, за болниците и университета в града, за музикалната програма, която той и жена му бяха въвели в училищата в околността, за доброволната спешна помощ, която той поддържаше със свои средства, и половин дузина безплатни детски градини. „Много са малко гражданите — повтаряше губернаторът, — направили толкова за щата, колкото Адам Арнинг“.
— Татко беше силен и спокоен човек — каза чичо й Анди. — Никога не се призна за победен и никога не се остави да го водят емоциите. Около него нямаше никакви загадки. Човек винаги знаеше каква е позицията му, той не криеше нищо. Беше безкрайно честен и нямаше тайни.
Ема си мислеше, че едва ли е било точно така. Вероятно е имал някакви тайни, защото всеки човек имаше такива. Ами емоции, това не означаваше ли какво чувства човек? Според нея той изпитваше силни чувства, ако съдеше по вида му, когато говореше за другата Ема или за летния следобед, как гледаше към нея и колко обичаше кучето си. Чичо Анди много бъркаше.
Така си мислеше Ема. Но когато едно момиче още не е навършило дванадесет години и е добре възпитано, не противоречи на възрастните.