Белва Плейн
Звездно небе (26)

Двадесет и пета глава

Един ден на телефонния секретар имаше съобщение от Джон. Не бе оставил номер. Щял да се обади пак. Никой не знаеше къде е преместен сега. Рядко оставаха на едно място повече от осем месеца или година. Адам смяташе, че в известен смисъл този начин на живот е доста неудобен. Но от друга страна, имаше големи преимущества в това да обиколиш света и да разполагаш с хубава къща, където и да отидеш, както и да имаш осигурено безплатно обучение за децата си. След Германия преди няколко години, Джон и Лизи бяха живели в бази в Саудитска Арабия, Индия, Италия и накрая отново се върнаха в родината си, в Северна Каролина. Джон беше обяснил, че му е дошло времето за постоянна работа на бюро и вероятно за скорошно повишение в генерал-лейтенант.

Е, беше си го заслужил. Бе станал свидетел на много промени — от мирно време през война, несигурен мир и от старите витлови самолети до реактивните.

Телефонът звънна и Джон се обади:

— Как си, татко?

— Добре. А ти? В базата ли си или те местят пак?

— Още не е решено със сигурност. Татко, Лизи ме напусна.

Адам не осъзна чутото. Някои чужди фрази бяха станали доста познати заради войните и човек ги разпознаваше, когато ги чуе, но все пак беше нужно малко време, докато умът ги регистрира и осмисли. Затова Адам не разбра веднага значението на „напусна ме“.

— Напуснала те е? — повтори той.

— Да. Влюбена е в друг.

— Това е невъзможно — успя да промълви Адам.

— Така е, нали?

— Кой е той? Къде е?

— Няма значение кой е. В Европа е и тя замина при него.

Джон. Лизи и Джон. Какво можеше да каже? Какво да каже на човек, който току-що е претърпял ампутация или пък всеки момент ще му направят?

После се сети за друго.

— А децата, децата ви?

— Татко, забравяш. Те вече не са малки. Всеки е поел по пътя си. Имат собствен живот… И слава Богу!

— Къде си сега?

— В базата.

— Да дойдем ли с майка ти? Или предпочиташ ти да долетиш? Трябва да поговорим и да оправим нещата.

— Нищо не може да се направи. От месеци се опитвам, може би от година.

— Ами ако ние поговорим с нея? Знаят ли родителите й?

— Знаят. Но тя е влюбена. Казва, че обича този мъж от три години. Не се разбирахме добре, но аз не знаех… искам да кажа, мислех си, че просто е уморена от цялото това местене, и й казах, че вече няма да се местим, че ще започна постоянна работа на едно място, че ще имаме постоянен дом… Не знаех, че има и друга причина.

— Не се сещам какво да ти кажа, освен че трябва да те видим. Ако майка ти поговори с Лизи… двете много се разбираха. Майка ти направо няма да повярва.

— Никой не вярва. Всички мислеха, че ние сме… че сме идеалното семейство.

— Джон, трябва да те видим.

— Добре. Скоро, татко, скоро. Сега трябва да затварям.

Изпаднал в шок, Адам виждаше една-единствена картина пред очите си: младоженците, всеки на двадесет и две години, тържествуващи, щастливи и невинни пред входната врата на дома му. След малко стана и отиде да съобщи новината.

— Ще се обадя на родителите на Лизи — веднага отсече Ема. — Наистина вече не сме чак толкова близки, откакто се преместиха надалеч, което е жалко, но винаги сме се разбирали чудесно и веднага ще им се обадя.

Адам отвори вратата и седна на терасата. Всичко бе наред със сърцето му, така казваше лекарят; просто биеше ускорено в резултат от многото емоции. Знаеше това, както знаеше и че само природата — небето, просторът и покоят — може да успокои сърцебиенето.

Високо над главата му многобройно ято малки птички бързаха на юг, прелетяха ниско над далечните дървета и изчезнаха зад хоризонта. Животът им бе толкова прост! Защо и хората не запазваха тази простота? Да се обичат, да се оженят и родят деца, да останат заедно, „докато смъртта ги раздели“?

Винаги и навсякъде имаше конфликти! Лизи и Джон, които бяха идеална двойка! Но също и — сега осъзна, че е стиснал здраво юмруци — неизвестните родители на Ема, собствената му отхвърлена майка и винаги, както винаги, омразните думи на Лео на масата в старата им кухня: Копеле! Копеле! И собствените му жестоки думи в отговор.

— Говорих с майката на Лизи — обади се Ема. — Не беше груба с мен, но се държа много хладно. „Всяка история си има две страни“, все това ми повтаряше.

Адам въздъхна:

— Да, знаем. Неговата и нейната. Но има и трета страна — истината. А кой може да каже каква е тя?

„Всеки ден в болницата на големия град — пишеше им Джеймс — виждам болести, смърт и страдание. Струва ми се, че най-доброто лекарство за разочарованието и мъката е работата. Всеки от вас е зает достатъчно, единият — с музика, другият — с магазина. Работете през целия ден и ако се уморите достатъчно, когато дойде нощта, ще спите по-добре.“

И така Адам всеки ден отиваше в кабинета си и четеше доклади, каквито определено не липсваха. После чакаше да дойде Анди и да го помоли за съвети и за мнение, които изобщо не му бяха нужни; само искаше да е внимателен към баща си.

 

 

Когато си тръгваше от магазина един следобед месеци по-късно, Адам забеляза Райли да стои пред витрината, загледан в летните аксесоари за ваканцията.

— На работа ли си тръгнал, Райли? Пак си закъснял — пошегува се той.

— Ще ми се да беше тъй. Бях още хлапе, когато започнах да работя при стария Ротхирш. Това място е всичко за мен.

— Хайде да обядваме заедно — предложи Адам, макар да искаше да се прибере направо у дома.

— Добре, но никакви изискани ресторанти.

— Напротив, в изискан ресторант. Какво, да не би пак да се опитваш да ми спестиш разходите?

— Не, спестявам парите на Анди.

Шегуваха се както някога и Адам се почувства добре.

— Ще хапнем там, където ходят адвокатите. Все още е най-добрият ресторант в града.

Двамата седнаха на масата и се зачетоха в менюто.

— Да си вземем омари — предложи Адам.

— Струват цяло състояние.

— Не спори с мен. Омари и за двамата — поръча той на сервитьора, а после попита Райли дали си спомня деня, когато бе предупредил Адам да не идва тук, за да не го видят с госпожица Ема Ротхирш.

— Разбира се. Казах го заради господин Лорънс. Човекът си отиде. Всички си отидоха от този свят или са на път. Дори и Арчър, този студенокръвен проклетник, англичанин до мозъка на костите си. Някога ужасно ме вбесяваше. Най-добрият ми приятел, заедно с теб, Адам.

Райли вече бе старец, но на каква възраст, Адам можеше само да гадае. Откритото му и винаги весело лице бе покрито с безброй бръчки; оредялата му коса беше бяла и само кафявите топли очи изглеждаха същите, както едно време.

— Как е семейството, Райли?

— Благодаря, добре. И благодарение на теб имах възможност да ги издържам и гледам добре. Внуците се ожениха и имат свои деца. Помниш ли Том, който все ме чакаше на вратата с ролерите си? Има собствен магазин за инструменти в Милтаун. Много добре се справя. Няма да го познаеш. Но пък сигурно и аз няма да позная твоя Джеймс.

— Джеймс си е все същият. Зает, много зает. След няколко години и неговият син ще започне самостоятелна практика. Иска да стане неврохирург. Понякога си мисля за брат ми Джонатан. Той би заминал за Индия или Африка, за да лекува в джунглата.

— Ти си мислиш така. Никога не се знае какво ще стане с някого.

— Да, сигурно си прав. Луиз, малкото ми срамежливо момиченце — нали я помниш каква беше? Все идваше в магазина и не продумваше и дума. Е, сега е коренно различна. Ами нашата Айлийн, мъжкараната, феминистката, която не вярваше в брака — казвал ли съм ти последните новини за нея?

— Май не.

— Много е забавно. Нейният Дани — изключително свястно хлапе, което страшно обича Айлийн и непрекъснато я командва, — та той познава едно момиченце от неговия клас, пълна противоположност на всичко, за което се бори Айлийн. Но бащата на момиченцето, вдовец, иска да се ожени за Айлийн. И май ще се получи. Това само доказва, че човек никога не знае, нали?

— Чудя се дали си чувал нещо за Тео Браун.

— От години не съм. Той не напусна ли града и май си отвори кантора някъде другаде?

— Да, но нещата му не потръгнали. Снощи пийнах няколко чашки с едни хора, които по-рано са работили с него. Казаха, че живеел в някакъв старчески дом и бил останал без пари. Като го знаем какъв е, сигурно е някакво скъпо и луксозно заведение, но сега се канят да го изгонят оттам.

— Много ли е болен?

— Казват, че му остават само няколко месеца.

Адам се замисли. Този човек се бе опитал да забогатее и да надскочи себе си. Беше се старал отчаяно, дори опитвайки с измама, а като знаеше колко почтен човек бе някога, тя сигурно страшно му е тежала на съвестта и се е срамувал. Сега лежеше някъде самотен, очаквайки смъртта, и сигурно се замисляше за много и най-различни неща…

Адам потрепери. А после попита:

— Колко струва?

— Откъде да знам? Сигурно много.

— Питай твоите познати къде е, а аз ще се обадя в дома. Могат да изпратят сметката на мен.

— Ще направиш това за него след всичко, което ти причини или се опита да ти причини?

— Ами да, защо не? Но го запази в тайна, Райли, чу ли?

Старият човек кимна, поколеба се, после каза:

— Имаше и един друг мъж в бара, който спомена нещо за човек, когото познавал в стария си квартал, живеели в една сграда. Казвал се Арнинг, така каза. Питаше се какво ли е станало с него. Отвърнах, че не знам, но ако е бил онзи същият Арнинг, той е заминал надалеч още преди сто години.

Адам нямаше представа какво знае Райли. Ала вероятно се досещаше, че се е случило нещо драматично. Може дори да бе чул нещо от клюките на шивачките.

Райли обичаше клюките, стига да не са злонамерени. Беше повдигнал въпроса просто защото бе любопитен по природа. Само че Адам нямаше намерение да задоволи любопитството му и ловко смени темата.

Въпреки това тя остана в мислите му. Докато се връщаше към магазина, стигна до банката и ъгъла, където бе видял за последен път Лео, отдалечаващ се със смешната си походка, а някакви момичета му се бяха присмели, когато мина покрай тях, и в този миг в яростта на Адам се бе промъкнала и нотка на съчувствие.

Същата вечер той попита Ема:

— Ако по някаква случайност Лео се бе появил в града, щяхме да чуем за това, нали?

— Предполагам, че щяхме да разберем рано или късно. Но след всичките тези години и бездруго е време да го потърсиш, Адам. Наистина трябва.

Тя нямаше представа… не знаеше…

— Щом можеш да забравиш какво се е опитал да направи Браун, защо не можеш да забравиш стореното от Лео? Животът е толкова кратък. Нима не сме го разбрали вече? Знаеш колко внезапно може да се случи нещо. Всичко се променя в един-единствен миг. Помисли за брат си Джонатан.

— Джон бе различен от Лео.

— Но ако той имаше „тежък характер“, меко казано, а ти си му бил сърдит по някаква причина — по каквато и да е причина — и не си преодолял гнева си, преди да почине, как би се чувствал сега?

— Повтарям ти — Джон не бе Лео! Не говориш смислено, Ема. Да забравим за това.

 

 

Хората — и животът като цяло — бяха противоречиви и непредсказуеми. Лео, мълчаливият самотник, бе тържествувал над Адам. Брат им Джонатан, мъдър и с аналитичен ум, бе пожертвал живота си заради недостойна жена.

Адам се огледа в красивата гостна, с веселия огън в камината и есенни цветя навсякъде. Това бе спокойният семеен дом, тук се връщаха разпилените от живота роднини, за да се съберат за Деня на благодарността, както винаги.

Тук бе Луиз, срамежливата и покорна дъщеря — след като се бе омъжила за мъжа, когото си бе избрала, независимо че родителите й имаха много колебания за него, тя се бе превърнала в истинска господарка на голямо домакинство и семейство в Южна Америка. Сега Адам мислено си представяше къщата й, която всеки път изумяваше него и Ема, когато отиваха на гости. Никой, познавал Луиз от дете, не би могъл да си я представи като господарка на онази къща и майка на четири прекрасни деца, каквато бе сега. Нито пък като директорка на благотворително училище за слепи, каквото ръководеше от години.

До нея седеше Айлийн — сестрата, с която никога не се бе разбирала добре. Айлийн, някога презирала ролята на съпруга, сега изглеждаше безкрайно доволна до мъжа си — доста едър и властен господин — който отглеждаше коне далеч от Ню Йорк, града, който тя се бе зарекла да не напуска никога. С тях бе и нейният Дани, очарователен и остроумен русокос младеж — черти, които сигурно бяха наследени от неизвестния му баща.

После бе ред на Бърнис и Анди с техните синове; на Джеймс и Сали с дъщерите им и сина им Рей, вече дипломиран неврохирург, който държеше на ръце малката си Ема.

Спокоен дом, отново си каза Адам. Въпреки страданията, винаги имаше толкова много неща, за които човек да изпитва благодарност. Колко ли би се радвал баща му, ако можеше да ги види сега?

Високият и привлекателен младеж, който седеше насреща му, улови погледа му и се усмихна.

— Прекрасен ден — каза той с лек акцент. — Благодаря ви, че ме поканихте.

Това беше деверът на Луиз, но Адам бе забравил името му.

— Не съм добър в запомнянето на имена. Съжалявам.

— Не се виждаме толкова често, че да ме помните. Казвам се Лео.

Разбира се. Как бе могъл да забрави? А не беше ли всъщност по-точно да се каже: Дали някога би могъл да забрави?