Белва Плейн
Звездно небе (18)

Седемнадесета глава

Страната със сигурност и друг път бе имала периоди на благоденствие, но никога както през хиляда деветстотин двадесет и осма година. Човек не можеше да не се запита дали първокласни акции като тези на „Стандард Ойл“ и „Дженерал Електрик“ ще продължат да се качват вечно. Цените на недвижимите имоти също се вдигнаха до небесата и не бе останала улица в града или в околностите, където някой да не строи или да не ремонтира нещо.

Адам разчиташе само на инвестиции в собствената си компания, където все пак имаше някакъв контрол или поне знаеше как се развиват делата им. След като бе върнал заема си към Шипър, вече не дължеше никому нищо. От Източния бряг баща му пишеше:

„Няма да повярваш какво се случва с цените на недвижимите имоти тук. Направиха първокласен път от предградията към центъра и сега магазинът ми се намира на кръстовище, редом с бензиностанция, аптека и магазин на «Уулуърт». Никога не съм си представял, че една бакалия може да се разрасне толкова. Направих подобрения и осъвремених сградата отвън и отвътре. Наех двама служители и ги облякох в бели сака, за да обслужват изисканите ми клиенти от предградията. Лео води счетоводството, ходи до банката и до брокера за акциите ни и този път се справя отлично. Адам, ще се изненадаш, но наистина върши чудесна работа. Записал се е на курсове в новия държавен колеж, зает е денем и нощем и почти не го виждам, така че дори нямаме време да се скараме.“

Адам имаше известни колебания относно ръководните качества на Лео, но се надяваше баща му да е прав.

Винаги щеше да помага на роднините си, когато имат нужда. Но и тук имаше достатъчно хора, които разчитаха на него.

Ема беше бременна с третото им дете. Малката им къща бе претъпкана с хора и с вещите им — детски креватчета, колички и люлки, велосипеди, книги и роял — освен това разполагаха само с един гараж, а семейството имаше две коли. Дошло бе време за дълго отлаганото преместване.

Райли все говореше за „… истинските богаташи горе на хълма, онези, които имат ранчо, занимават се с животновъдство или с петрол. Не като парите, които изкарват лекари и адвокати, а наистина големи богатства. По-големи от това на госпожа Р.“.

Адам не се вълнуваше от хълма и обитателите му. Интересуваше го парцел от другата страна на хълма — едно равно плато с изглед към безкрайните поля, където се отглеждаше царевица и жито и пасяха крави. Там далечният хоризонт бе синьо-сивкав като този край океана. Спокойствието бе пълно.

Полуизгорелите руини на стара фермерска къща все още стояха, както и величествените брястове, които и някога бяха хвърляли прохладна сянка над дома.

— Приличат ми на зелени вази — сподели Ема.

Новата къща можеше да се построи върху старите основи; щеше да е с гръб към града и забързаното ежедневие в големия магазин. Адам и Ема стояха сред пълния покой, нарушаван единствено от птичите песни и шумоленето на вятъра, и си представяха бъдещия си дом.

Архитектът им определено се изненада, когато му обясниха в най-общи линии какво искат. Не ги интересуваха величествените и показни къщи на хората, които Райли наричаше „истински богаташи“. Искаха съвсем обикновена къща, почти като най-старите домове в града, но по-просторна, за да има място за всичко, което те и децата им притежаваха и обичаха да правят, както и стаи за баща му, ако някога решеше да им погостува.

Архитектът се усмихна:

— Фермерска къща значи?

— Не точно — отвърна Ема. — Искаме удобно жилище, но съвсем не някое от онези ужасно показни творения, които понякога виждаме. Знаете какво имам предвид.

Адам също знаеше. Тя имаше предвид нещо, което да не прилича на къщата на леля й Сабин.

Разгледаха куп списания, откъдето изрязаха снимки на бебешки и детски стаи, както и тераса с подвижен покрив, който да се използва, когато вали. В кухнята трябваше да има един от новите модерни хладилници, а в антрето — телефонен апарат. Ема се погрижи музикалната стая да е максимално отдалечена от стаите на момчетата. Адам имаше смътна идея за голяма бяла стая, докато не осъзна, че някъде в подсъзнанието си все още пази спомена за белия салон на господин Шипър.

Бавно и сигурно къщата доби форма. Най-напред — в мислите им, после — на чертеж, и накрая, в същия ден, в който Ема роди третото им момче, булдозерите започнаха да копаят на мястото.

На сутринта след празненството по случай настаняването в новата къща Адам седна на бюрото си и написа на баща си:

„Скъпи татко,

Вчера беше празненството в новия ни дом. Искам да те уверя, че всичко, дори и времето, беше идеално. Нито Ема, нито аз искахме голямо тържество, но просто така се получи. Дойдоха най-различни хора — шефовете ми от компанията, стари познати като Райли, с когото се запозна в магазина, и цял куп приятели.

Ти липсваше на всички ни. Знам, че не съм идвал на изток от две години, и много съжалявам, но честно казано, дните са прекалено кратки за всичко, което трябва да свърша в работата, а сега и с бебето, преместването и настаняването в новата къща… нямам и една свободна минута.

Радвам се, че отношенията ви с Лео са добри и че той е зает с работа, понеже това му се отразява добре? Ема също се присъединява към поканата ми да ни гостувате. Къщата много ще ви хареса, а имаме и прекрасни стаи, които очакват само вас.

Все ме питаш за Сабин и Бланш. Сабин е все същата щедра жена. Непрекъснато се чуди какво още да направи за нас. Но мисля, че не се чувства съвсем добре, защото напоследък често е в лошо настроение. Разбира се, тя е доста възрастна.

Бланш все така преуспява, както вече ти разказах. Макар да работим в една и съща компания, рядко я виждам. Изпрати ни много хубав подарък за новия дом, но не дойде на празненството. Не я виним, понеже вероятно е имала среща. Наистина би трябвало вече да си намери съпруг!

И най-хубавото за накрая. Момчетата ни са чудесни. Точно сега Ема решава задачи по математика за пети клас с Джон, а Джеймс си играе на пода до мен. Малкият ни Анди спи. Казах ли ти, че има коса като на Ема? Какво разхищение за едно момче! Още не е пораснала много, но Ема вече се страхува от деня, в който ще трябва да я подстриже.

Струва ми се невероятно, че сме женени повече от единадесет години. Предполагам, че времето лети по-бързо, когато човек е щастлив като нас. Пиши ми скоро.

С обич:

Адам“