Белва Плейн
Звездно небе (3)

Втора глава

Идеята да напусне дома си не беше нова. Много по-късно Адам си мислеше, че навярно всичко е започнало с уроците по история в гимназията, когато за първи път Западът го бе очаровал със своите „открити небеса“ и „безбрежни равнини“, както и с романтичните си индиански имена: Небраска, Дакота, Айдахо. Или пък онази нощ в таванската стая, когато бе на тринадесет.

Веднъж появила се, идеята остана в съзнанието му.

След завършване на гимназията Адам започна целодневна работа в магазина. Вечер се разхождаше към океана, сядаше на някоя скала или направо на пясъка и се взираше към хоризонта, където облаците и вълните се сливаха в едно. Копнееше за простор; таванската му стая, магазинът и самият град му се струваха прекалено малки.

Вероятно същата тази нужда го накара да се хване на работа като носач в един от новите голф клубове, които бяха построили на мястото на фермите близо до града. През лятото всяка неделна сутрин господин Херман Шипър му се обаждаше и двамата потегляха с файтона му към клуба.

По обратния път след успешна игра — а господин Шипър бе добър играч — разговорът бе доста по-различен от онова, което можеше да чуе у дома. Господин Шипър четеше много, пътуваше в чужбина, а най-важното — явно обичаше да разговаря с Адам.

— Ти си много умен младеж — казваше той. — Вярвам, че ще постигнеш много в живота си. Направи ми впечатление забележката ти тази сутрин за една от къщите, покрай които минахме. Възхити се на колоните. Каза, че са като на Партенона. Не са много младите хора, които биха го забелязали.

— Винаги съм обичал да гледам къщите, откакто госпожа Мей, учителката ми по история, ми показа книгите си по архитектура.

— Мислил ли си да учиш архитектура?

— Не.

Един ден Адам получи покана за обяд в дома на Шипър на „Сийсайд Драйв“. Разположената нависоко къща имаше прекрасен изглед към Атлантическия океан. Входното антре бе с високи сводове и цялото в бяло. Преди да минат през високите портални врати към терасата, набързо успя да зърне големи полилеи, вита стълба, просторна всекидневна с дивани, пиано и пъстър килим, мек като гъба под краката му.

Обядът вече бе сервиран на една маса под раиран чадър. Жаркото слънце хвърляше силни отблясъци върху океана и сребърните прибори, поставени до чиниите. Адам примигна и се помъчи да измисли какво да каже.

— Погледни между дърветата, Адам, и виж онази къща. Можеш ли да определиш стила?

През листата се забелязваше бледокафява стена, пресечена от дебели тъмнокафяви греди.

— Прилича на елизабетински…

— Точно така. Бях сигурен, че ще знаеш. Адам, ти си роден за архитект.

— Не е възможно. Човек трябва първо да иде в колеж. А понеже това е изключено… — каза простичко Адам и спря.

— Няма ли да се справиш със заем?

— Не. Ако имаме късмет да вземем някакви пари назаем, те ще трябва да идат за брат ми.

— Защо?

— Джонатан е много специален. Необикновено момче. Само на единадесет е, почти на дванадесет, а вече изучава математика и природонаучните дисциплини от гимназията. Прескочи две години по тези предмети. Иска да стане лекар, а нямаме достатъчно пари, за да получим образование и двамата.

— Много е необичайно човек да жертва собственото си бъдеще заради брат си — отбеляза господин Шипър и поклати глава. — Дори бих го нарекъл подвиг.

— Не се чувствам герой. Просто ми се струва проява на здрав разум.

— А другият ти брат?

— Съвсем обикновен, също като мен.

— Адам, ти не си обикновен. Вече те познавам доста добре. Имаш талант, а освен това и трезва мисъл, която е много важна за бизнеса. И ако ми позволиш да отбележа, мястото ти не е зад щанда на малък квартален магазин. Имаш голямо бъдеще, младежо. Трябва сериозно да се замислиш.

— Мислил съм. Ако си намеря работа в някоя фабрика, бих могъл да помагам на семейството си повече, отколкото с надницата си в магазина…

Господин Шипър вдигна ръка и го прекъсна:

— В този град няма нищо, което да си струва. Вече е хиляда деветстотин и седма и положението в страната не е добро. Три от най-големите банки в Ню Йорк банкрутираха. Трябва да се измъкнеш от този град. Сега не предлага нищо и дълго ще е така. Измъкни се. Замини.

 

 

„Добър съвет, но не и сигурна работа — мислеше си Адам, докато се сбогуваше. — Всъщност какво общо може да има един инвестиционен банкер с мен?“

Обърна се и погледна към редицата къщи, накацали по брега. Заобиколени от зелени плетове и цъфнали в мораво храсти, всички — дори и грозните — бяха очарователни. Домовете на богати хора. Дали това означаваше, че са домове на най-умните, най-трудолюбивите, или просто на тези с най-много късмет?

Големи вълни с бели гребени се приближаваха към брега в успоредни редици, а после се разбиваха с пухкава пяна. В далечината разпозна парахода, който плаваше до Ню Йорк; понякога — о, колко рядко му се случваше — се бе качвал на него и бе посещавал града, но монетите в джоба му стигаха едва да плати пътуването си: шестдесет цента за билет отиване и връщане и няколко петачета, които да похарчи в града. „Някога, когато остарея — мислеше си той, — ще си спомням за тези пътувания, както правят възрастните хора. Има неща, които човек не забравя…“

Стигна до завоя, зад който се намираше пясъчната дюна, където бе лежал един ден до Роузи Бек, най-красивото момиче в класа през последната им година в училище; имаше кукленско лице и носеше толкова тесни жилетки, че гърдите й бяха очертани, сякаш е гола. Тялото й бе стегнато на едни места и много меко на други; докато лежаха един до друг, Адам си я представяше без никакви дрехи.

— Не мога да дойда с теб на бала — каза му тя през онзи ден.

— Не можеш ли? Но ти ми обеща!

— Трябва да отида с Джейк. Налага се.

— Това е лудост! Защо се налага?

— Той ме покани и баща ми казва, че трябва да приема.

— Баща ти казва! Искам да знам защо.

— О, Адам, съжалявам, ужасно е, но казват, че вече съм на възраст и трябва да излизам с момчета, за които някой ден мога да се омъжа. Семейства, които… майката на Джейк е от стар и богат род… О, Адам, много те харесвам и ужасно съжалявам.

Да върви по дяволите! И бездруго не би искал да се ожени за нея.

След малко се обърна и пое надалеч от брега, към градския център. Неделна дрямка бе обхванала уличките, задръстени от файтони и товарни фургони в останалите шест дни. Това бе кварталът на хората като господин Шипър. Витрините на магазините бяха прясно боядисани. Сандъчетата по первазите — пълни с цветя. Раирани навеси предпазваха стоката от слънцето. Месинговите рамки на вратите на банката блестяха като златни, както и обковът на табелата над театъра, където се рекламираха водевилни представления и филми.

При вида на табелата Адам се усмихна. Баща му все още го предупреждаваше — на деветнадесет, почти двадесет години — за онези разюздани жени във водевила, които си слагаха руж по лицата и вдигаха високо крака, обути в дълги долни гащи! Горкият му баща явно си мислеше, че синът му е чест посетител не толкова в театъра, колкото в къщата на Грейси, където се наслаждава на всевъзможни сексуални удоволствия, описани през последните няколко хилядолетия.

След като отмина красивата каменна фасада на универсалния магазин, той зави зад ъгъла и пред очите му се разкри различна гледка. Тук се намираха трамвайното депо, болницата, ковачницата и градската конюшня. Следваха дългите улици, по които се редяха скучни на вид дървени къщи с еднакви дървени порти зад малки морави с кафеникава трева — накрая бе мизерната и запусната малка къща на семейство Арнинг.

 

 

Тук липсваше морският бриз, който да разхлажда кухнята. Беше горещо. Начело на масата седеше баща му, с натежали от следобедната дрямка очи. „Не е толкова стар — помисли си Адам, — че да изглежда тъй уморен. Попаднал е в коловоз, от който не може да се измъкне“.

— Закъснях. Съжалявам — извини се той, понеже забеляза, че вече приключват с пърженото пиле, което задължително ядяха в неделя. — Господин Шипър ме покани на обяд, а после се върнах по обиколния път.

— Предполагам — обади се Лео, — че скоро направо ще се преместиш у тях.

— Грешиш. Не съм толкова глупав, та да си въобразявам, че някога мога да живея като онези хора.

— О, разбира се. Само за това си мислиш.

„Трябва да запази това присмехулно отношение за училище и тогава може би няма да е предмет на непрекъснати подигравки от страна на съучениците си. Но той просто не може да се сдържа. Природата му е изиграла лоша шега. Роден е за жертва — също като скромното и хубавичко момиче на танцовата забава, което стои самотно до стената и никой не иска да танцува с него. Не е редно, жестоко е, но винаги е било така. Господи, нима косата му вече оредява? На шестнадесет години е, а вече оплешивява? Не, вероятно изглежда така заради изпъкналото си чело“.

Адам отвърна спокойно:

— Как мина твоят ден? С Боби ли излиза?

— Не съм излизал. Той има японски вестник и вече мога да чета по малко от него. Госпожа Нишикава остана силно впечатлена, сама го каза.

— Ами наистина е впечатляващо — обади се Рейчъл.

— Имам дарба за езици. Уча Боби да говори немски.

— Колко мислиш, че знаеш на немски? — попита баща им, който можеше да е ужасно нетактичен.

— Много. Нали слушам теб и мама?

— Това не значи, че можеш да говориш немски. Знаеш няколко фрази — и толкова. Недей да се хвалиш пред съучениците си. В квартала има няколко нови семейства — имигранти от Германия, и само ще се изложиш — баща му продължи да го поучава с най-добро чувство: — Хората не обичат онези, които сами се хвалят, Лео.

— Аз не се хваля. Няма нужда да го правя. По-умен съм от деветдесет и пет процента от учениците в гимназията. Всички са отчайващо неграмотни и си го знаят.

„Никой, освен мен и Джон — помисли си Адам, — не предполага колко умен е наистина Лео. Но пък е на шестнадесет, а говори детински. И защо бележките му са толкова лоши? Защо не положи малко усилия да ги подобри?“

— Всички го знаят — повтори Лео и зачака някой да го оспори.

Вместо това Рейчъл, която винаги гледаше да предотврати конфликтите, смени темата:

— Джонатан, не си ни казал, че ще участваш в парада по случай Четвърти юли. Разбира се, всички от класа ще участват, но не знаех, че именно ти ще носиш знамето. Госпожа Еймс ми каза вчера.

— Не е кой знае каква чест, мамо — обади се Джонатан. — Тегли се жребий за това. Всеки може да спечели.

Не беше вярно, макар че Рейчъл нямаше как да го знае. Джонатан просто проявяваше скромност и загриженост към чувствата на Лео.

Забележително дете. Джонатан е дарен с рядък ум и невероятна душевност.

Училищният съветник бе повикал Саймън и Рейчъл на среща, но те нямаха достатъчно кураж и бяха изпратили Адам.

Непременно трябва да се направи всичко възможно, за да отиде в колеж. Иначе ще е трагична загуба.

„Татко и Рейчъл не разбират напълно колко е важно Джонатан да иде в колеж — мислеше си Адам. — Смятат го за лукс. Но ако господин Шипър е прав, че имам усет към бизнеса, аз ще се погрижа за Джонатан. А после може да се погрижа и за себе си. Никога няма да стана архитект, но ще стана нещо друго“.

 

 

Люлеещите се столове поскърцваха на верандата привечер. Саймън и Адам наблюдаваха Лео и Джон, които играеха на поляната.

Единадесетгодишното момче бе по-високо от шестнадесетгодишното, но това не предизвика друг коментар, освен тежката въздишка на баща им. След малко той подхвана:

— Опитвам се да проявявам търпение, но Лео просто е… не може да се разчита на него. Когато е в добро настроение, всичко е наред, ала човек никога не знае в какво настроение ще изпадне след малко. Понякога се държи рязко дори и с клиентите. За щастие това е квартален магазин и всички наоколо го познават. Знаят какъв е.

— Не може да очакваш от него да бъде тактичен на тази възраст, след като не му харесва да работи в магазина.

— И защо не? И аз трябваше да го правя на неговите години. Ти — също. Още си в магазина. Достатъчно голям е, за да свиква с идеята. Късметлия е, че изобщо има някакъв бизнес, в който може да започне. Никога няма да остане без работа.

Това поне бе вярно. Боби вече се учеше да помага в ресторанта. Синът на господин Шипър също щеше да продължи бизнеса на баща си. Инвестиционно банкиране, малко по-различна сфера.

Навън се свечери съвсем, а столовете продължаваха да проскърцват, докато в главата на Адам бушуваше люта битка.

— Татко — заяви той изведнъж, — не искам повече да работя в магазина.

Баща му реагира изненадващо спокойно:

— Мислех за това. До известна степен го очаквах отдавна.

— Не ме свърта тук. Никога не съм ходил, където и да било. Признавам, искам да видя и други места. Но има и още нещо. Имам предчувствие — глупаво или не, — че мога да направя нещо голямо, че мога да спечеля пари и да помогна на всички ви.

— Имаш голямо сърце. Добро сърце. Но как си представяш, че ще стане? Домът на господин Шипър ли те наведе на тези мисли?

— Може би донякъде. Не знам.

„Той е наранен — помисли си Адам, — каквото и да казва“.

— Е, аз също напуснах дома си — призна Саймън, — така че как бих могъл да възразя? — преглътна тежко. — Кажи ми едно. Това има ли нещо общо с… с онова за майка ти и мен? Мислил ли си отново за него?

— Не, оставих го зад гърба си преди години — внимателно отвърна Адам.

Вероятно щеше да остане някъде дълбоко в съзнанието му, забравено там като важна книга, която е била прочетена и сега лежи на най-горната лавица.

Баща му тръсна пепелта от лулата, столът му спря да проскърцва и никой от двамата не продума повече. Тъга и нежност обзеха Адам и той протегна ръка, за да преодолее малкото разстояние помежду им, слагайки длан върху ръката на баща си.

 

 

Рейчъл приготви любимите палачинки на Адам за последната им закуска заедно. Всеки път, щом вдигнеше очи, срещаше притеснения й и замислен поглед. Баща му бе закачил на витрината на магазина табела: „Затворено до обяд“.

Неуверени как точно трябва да се държат в ситуация, толкова различна от обичайния семеен живот, братята му ту го гледаха с любопитство, ту си правеха глупави шеги или пък му задаваха всякакви въпроси, на които Адам нямаше отговор.

Баща му бе осигурил хубав костюм за десет долара, билет за влака и сто и петдесет долара, които Адам не искаше да приеме. Дали не вземаше тези скъпоценни долари само за да ги пропилее на вятъра? Нямаше ли да е по-добре да ги спестят, за да платят бъдещи разходи?

Очите на Лео изглеждаха навлажнени, когато тръгна за училище с Джонатан. Сълзи и прегръдка от Лео бяха рядко събитие, толкова рядко, че отначало Адам не можа да си спомни кога за последен път се е случвало. О, да, май когато почина кучето Артър и го погребаха в задния двор. Сега, докато го наблюдаваше, се запита какво ли още се крие зад сприхавия му и чепат характер.

Денят бе свеж и ясен; усещаше специфичния аромат на есенния въздух, докато вървеше с баща си към ферибота, който щеше да го отведе до онзи легендарен влак, отиващ на запад към Атчисън, Топика и Санта Фе.

— За първи път разбирам какво са изпитвали родителите ми, когато ги напуснах — каза баща му.

— Те са знаели, че никога повече няма да те видят. Сега е различно.

Мълчанието от страна на баща му бе достатъчно ясен отговор и Адам реши да го обори:

— Може да ти звучи самонадеяно, независимо колко пъти съм го повтарял, но съм твърдо решен, че Джонатан един ден ще стане лекар, ти няма да работиш толкова много, а Лео… ами и за него ще се постарая да направя нещо.

— Ти си добро момче, добър син, само гледай да не направиш нещо глупаво.

Вече закъсняваха и се наложи Адам да тича към кораба. Което бе добре. По-продължителна прегръдка за сбогом би била прекалено болезнена.

— Адам, грижи се за себе си. Иска ми се да бях направил…

Това бе всичко, което успя да дочуе, преди вятърът да отнесе останалите думи от устата на баща му.

„Какво му се е искало да е направил? Той вече е направил всичко по силите си, а аз ще направя останалото. Ще го направя. Може и да е глупаво, но точно сега, в този момент, чувствам, че ще покоря света“.

Под утринното небе родният му град блестеше с белите си сгради, сгушени сред обагрени в червено листа. Трите църковни кули, високият резервоар на газ станцията, масивната кафява сграда на гимназията, виенското колело в лунапарка, както и редицата изискани богаташки къщи, разположени по крайбрежната алея — всичко мина пред погледа му. После фериботът набра скорост и градът се изгуби от очите му.