Белва Плейн
Звездно небе (2)

Първа глава

1900 г.

Завинаги щеше да запомни времето през онзи ден. Нощта падна, а дъждът, завалял от сутринта, продължаваше да се сипе над малкото градче в Ню Джърси, разположено на брега на Атлантическия океан. „Направо можеш да си представиш, че си на пиратски кораб с Дългия Джон Силвър, поел през бурното море към Острова на съкровищата — мислеше си Адам. — А всъщност да си седиш в кухнята до бумтящата печка“.

— Да ти сипя ли още от яхнията, Адам? Сигурно си уморен, след като цял ден си помагал на баща си в магазина — предложи му Рейчъл.

Баща му се бе оженил за нея след смъртта на майка му. Тя се отнасяше мило с него и той я харесваше, но му се искаше да не го кара непрекъснато да яде повече.

Баща му се засмя:

— Говориш като истинска еврейка, която все гледа да натъпче децата с храна. Не е уморен. Той е силен мъж. Само след три дни ще навърши тринадесет, човек от новия век. Хиляда и деветстотната година, Адам! Какво мислиш?

В момента Адам изпитваше единствено облекчение, че следобедът е свършил. Край с кошовете, кутиите и торбите, пълни с всевъзможни неща за ядене: кафе, захар, уиски, чай, моркови, картофи, бисквити и карамелени бонбони; както и с различни мъжки и женски дрехи — бричове, корсети, фишу, вратовръзки, престилки и какво ли не още. Едно знаеше със сигурност обаче, и то съвсем категорично. Нямаше да последва стъпките на баща си и да работи в магазина, когато порасне. Може би някое от другите момчета щеше да пожелае, но не и той.

Странни бяха по-малките му братя — или по-точно, полубратя, — различни от него, а и толкова различни един от друг, че Адам се питаше какво всъщност прави хората такива, каквито са. Кое караше Джонатан, на четири години, да е толкова жизнерадостен и щастлив, та Адам нямаше нищо против да го наглежда понякога? А какво превръщаше деветгодишния Лео в такава напаст, с хаплив език и избухлив нрав, че понякога на човек му се искаше да се появи някой непознат и да го осинови?

Въпреки това, нямаше как да не съжалиш горкото хлапе. Лицето му имаше формата на яйце — с дълга заобленост в горната част, където челото се издаваше напред, и почти без никаква брадичка в долната част. Беше прекалено нисък и дебел. Винаги стоеше сам в училищния двор. Единственият му приятел бе Боби Нишикава, чиито родители държаха японския ресторант „Фуджи“ на главната улица. Лео бе твърде срамежлив, твърде умен и твърде тромав. „Колко пъти съм се опитвал да му покажа как се играе с топка — мислеше си Адам, — но вече се отказах. Само ми се ядосва още повече“.

Внезапно Лео прекъсна мислите му:

— Адам е копеле! Знаете ли, че Адам е копеле?

Рейчъл и баща му шумно оставиха чашите си за кафе върху чинийките.

— Какво? — възкликна Рейчъл. — Какво приказваш, за Бога, Лео?

— Грозно е — укори го баща му. — Възпитаните хора не използват такива думи.

— Напротив, използват. Чух ги — Лео побърза да продължи с разказа си, след като вече бе станал център на внимание: — Говореха по време на баскетболния мач в салона. Двама мъже, които седяха зад мен. Когато Адам вкара кош и спечели играта, единият каза: „Жалко, че е копеле, такова умно и добре изглеждащо момче като него“. Чух ги, татко.

— Това е нелепо! Този човек трябва да се засрами, който и да е.

„На седем години ли бях, във втори клас, или може би само на шест, в първи клас, когато едно по-голямо момиче от пети клас каза на приятелките си, че Адам Арнинг е копеле?“ Начинът, по който бе изрекла думата, и присмехулното изражение на лицето й му бяха подсказали, че го нарича със срамно име — също толкова срамно, колкото и да повърнеш в училищния двор, както му се бе случило веднъж.

— Не съм! — бе извикал в отговор.

— Точно такъв си. Съседката каза на майка ми. Чух я.

— Разбира се, че не си — беше заявил баща му. — Това са глупости. Изобщо не мисли за тях.

Така и бе направил. Но защо сега си припомняше всичко толкова ясно?

— Лео, ще бъдеш наказан — строго се обади Рейчъл, — ако отново използваш тази дума.

— Не ме интересува.

— Или ще ме послушаш, или много ще те заинтересува. А сега бъди добро момче и дай тези огризки на Артър.

Чуло името си, старото куче, кръстоска между майка коли и неизвестен баща, вдигна глава, сякаш искаше да попита нещо с топлите си кафяви очи.

— Аз ще го нахраня — побърза да се обади Адам.

Изведнъж почувства необясним прилив на нежност към това зависимо от тях същество, което вярваше, че ще се грижат за него и никога няма да го наранят. Сложи купичката с храна пред кучето и го погали по главата.

Сякаш нищо не бе станало на масата преди малко, баща му напомни, че е събота.

— Сложих ваната в килера, а водата в чайника на печката сигурно е достатъчно гореща, за да се изкъпеш, Адам.

— Не тази вечер, татко. По-уморен съм, отколкото си мислех. Направо ще си легна.

Нито Рейчъл, нито баща му продумаха. Не се ли чудеха защо се качва горе толкова рано? О, определено знаеха, че е станало нещо ужасно!

На тавана, където покривът бе толкова скосен, че човек можеше да стои прав само в центъра на стаята, Адам свали ризата и панталоните си, запали газената лампа, взе книгата си и легна, но без да чете. Дъждът барабанеше по стъклото на единствения прозорец. В помещението бе студено и макар да бе с дебело долно бельо и покрит с плътна завивка, усещаше не просто студ, а се чувстваше съвсем гол, сякаш изложен на показ пред света.

Никога не бе мислил много за майка си. Беше починала — и толкоз. Хората умират. Бе си отишла по време на епидемията от дифтерия, когато той бил само на три седмици.

Понякога, много рядко, поглеждаше снимките на хора, които не познаваше и никога нямаше да срещне: родителите на баща му, застанали пред малка дървена къща в една страна отвъд океана; баща му и млада жена на фона на каменна стена — жената бе съвсем дребна и слабичка под огромна шапка с пера.

Незаконен. Копеле. Дали тези двамата бяха направили онова, за което си мислеше в момента? Когато си на тринадесет, вече си мъж и си научил разни неща. Много от приятелите му имаха по-големи братя, които се събираха и наемаха някоя каруца, за да ги закара в събота вечер на пет километра извън града до къщата на Грейси — възрастна дебела дама, която живееше с десетина млади жени. Там братята „правеха разни неща“. Трябваше да заделиш малко пари, за да идеш там. Знаеше го.

Но онова, което съпрузите правеха, беше много различно. Имаха деца, защото са женени. Да имат деца, без да са женени, приличаше на кражба. Да направиш някому копеле бе все едно да излезеш от магазина на татко, скрил под палтото си пакетче, без да платиш. Не си представяше баща му да открадне каквото и да било. Той не би го излъгал. Онези момичета в училище, както и мъжете в салона — те може и да лъжеха, но не и баща му.

Докато баща му се качваше нагоре, старото стълбище проскърцваше под тежките му стъпки. Когато влезе в стаята, седна на ръба на леглото, сякаш правеше това всяка вечер, а не му се случваше за първи път.

— Пак ли четеш, Адам? Коя книга този път?

— „Последният мохикан“. За индианци.

— Когато пристигнах в Америка, все още имаше неколцина индианци в Джорджия. Повечето отдавна са прогонени, горките. Разказвал ли съм ти някога за тях?

Адам можеше да му отвърне, че вече знае наизуст цялата история. За пътуването на север, защото Югът бил много беден след Гражданската война; за коня Уайти и фургона, който баща му купил веднага щом спестил малко пари; за пристигането в този град и откриването на първия малък магазин на Саймън Арнинг. Но сега само кимна и зачака.

— Хиляда и деветстотната година е. Всичко ще бъде различно. Не знам точно как, но ще бъде. Така казват. Сигурно скоро ще трябва да си прекарам телефон, нали? Говори се, че цената му в близко време ще падне доста. Ако не падне, просто ще минем и без него. Пенитата стават на долари. Светът си вървеше много добре толкова години наред и без всички тези нови изобретения — автомобили, телефони, електрически лампи и какво ли не. Да, пенитата стават долари.

Баща му бе пестелив, но не скъперник. Саймън Арнинг бе известен с извънмерната си благотворителност, както и със снизхождението си към най-бедните му клиенти. Адам добре знаеше всичко това, но разбираше, че баща му не се е качил тук, за да говори за Гражданската война в Джорджия, нито пък за новия век, затова кимна и отново зачака.

Саймън имаше навика да говори на пресекулки. Хората казваха, че е пестелив на думи, което бе вярно, освен в редките случаи, когато думите внезапно започваха да се леят от устата му… а после, също толкова внезапно, спираха.

— Май чувам Артър да се мъчи да се покатери по стълбите. Вече едва успява да се повдигне. На неговата възраст…

Баща му се загледа към вратата. Настана тишина, леко унила и плътна, като нещо, което можеш да пипнеш с ръка. Мълчанието продължи достатъчно дълго, за да има време Артър да влезе, да се протегне и да потъне в обичайната си дрямка. Баща му се прокашля, за да прочисти гърлото си, понечи да заговори, после спря. Накрая си придаде ведро изражение и започна отначало:

— Никога не съм ти казвал, на никого не съм казвал, че нямаше да те има, ако не беше Артър, нали?

Адам си помисли: „Ако е дошъл да ме забавлява с някоя кучешка история, не искам да слушам. Би трябвало да го знае“.

— Историята е доста дълга. Мога да ти я разкажа, ако искаш.

Адам чу презрението в собствения си глас, когато повтори:

— Ако не е било кучето, нямаше да ме има ли? Не разбирам. Мисля, че е добре да я чуя.

— Такааа… Точно в деня, преди да отворя магазина си тук, трябваше да доставя нещо в една ферма. Беше пролет и прекалено горещо за сезона. Конят се умори и го водех бавно. Затова забелязах тази ужасна случка край пътя, видях едно току-що родило куче. Малките, пет или шест, всяко не по-голямо от мишка, лежаха полумъртви до горката си майка. Тя изглеждаше прекалено слаба, за да помръдне, и едва дишаше с увесен език под жаркото слънце. Някой негодник, който не заслужава да се нарече човек, я бе захвърлил в гората. Само Бог знае колко време е лежала там, вероятно цялата нощ. Вдигнах я и я качих във фургона заедно с кученцата, оцапах се целият, но не можех да оставя горкото животно ей така. В най-близката ферма спрях и помолих за вода, за да ги разхладя. Едно младо момиче излезе да ми помогне. Казваше се Айлийн. Айлийн Мърфи.

Адам вече знаеше всичко това. Айлийн бе майка му. Знаеше за раждането си в стаята над магазина, за епидемията от дифтерия. Тъжна история, прекалено тъжна, за да я изслуша отново.

— Взех кученцата и майка им у дома и я нарекох Куин. Всички малки, освен Артър, умряха на другия ден. Куин сигурно е била много стара, защото живя само още година. Поне я прекара на добро място.

Баща му се усмихна, но не на него, а на себе си. Потайна усмивка, която обикновено означава, че човек си спомня за нещо, което никой друг не знае.

— Айлийн дойде в магазина с бутилка мляко с биберон, защото решила, че Куин може да няма достатъчно за Артър. Тя му избра името. Честър Алън Артър се казва един от президентите ни. Беше голяма патриотка — поспря за миг. — Трябва да събера мислите си. Струва ми се толкова отдавна. Никога не бях срещал човек като нея. Толкова крехка и нежна. Харесваше цветята, обичаше да ги аранжира. На Четвърти юли слагаше червени, бели и сини букети на витрината. Толкова деликатна по природа, прекалено доверчива… не знам. Баща й работеше в онази ферма, където я бях срещнал. Сигурно се трудеше много, но недостатъчно усилено, че да стои настрана от баровете. Истински грубиян и непрокопсаник. Все се питах как е възможно да има такава дъщеря. Така и не разбрах… не научих много за семейството й, освен че е била най-малкото дете и последна е останала у дома.

И отново се появи онази тайнствена усмивка, толкова тъжна и загадъчна, че Адам, въпреки смесените си чувства на гняв, любопитство и тревога, все пак усети и известно съчувствие.

— Станахме приятели. Понякога, когато нямаше клиенти в магазина, пиехме кафе заедно. Тя никога не бе пътувала, нито пък бе чела за други места и градове. Аз й разказвах за родината си в Европа и за малкото селце, където всички говорехме на немски. Започна да идва по-често. Казваше на баща си, че се среща с приятелки на чаша сода в бакалията, докато той стоеше в бара, но всъщност идваше в моя магазин. Той бе отворен в повечето вечери и сигурно бе по-оживено място от пустата ферма. Какво би могло да я привлече, освен кучето? Аз бях почти тридесетгодишен мъж, а тя — осемнадесетгодишно момиче.

Предстоеше нещо, което Адам се опасяваше да чуе, но въпреки това трябваше да го чуе. Изчака.

— Тя беше такова дете, само пет години по-голяма, отколкото си ти сега. А пък и ти винаги си бил много по-зрял за възрастта си.

Сега вече щеше да чуе онова, което баща му всъщност искаше да каже. Но все пак изглеждаше не съвсем уверен, че трябва да го направи.

— Една вечер, докато беше при мен, в магазина нахлу баща й. Беше побеснял. Наричаше дъщеря си с грозни имена. Заплаши ме с юмрук. Опитах се да защитя Айлийн и се справих сравнително добре, макар че успя да я удари по бузата, преди да го изхвърля на улицата и да го кача във файтона му. Сърцето ме болеше за нея. Тя беше възпитано младо момиче, а той я засрами пред всички в магазина. Направих това, което би направил всеки друг на мое място, за да я успокоя. Измих лицето й и намазах удареното с мехлем. Отстъпих й леглото си на горния етаж и си постлах на кушетката в коридора. Баща й се появи отново на следващия ден, както подозирах, че ще направи, но тя остана скрита горе. Имах неколцина приятели в полицията и предполагам, добре са си поприказвали с него, защото след няколко дни той спря да идва. Чух, че фермата, в която работеше, е продадена и вече нямали нужда от него. А после разбрах, че е напуснал града, а вероятно и щата, само Бог знае накъде е поел…

„Той съжалява, че ми е казал толкова много“, помисли си Адам. Отделните късчета започваха да се подреждат в главата му като мозайка.

— Влюбихме се, Адам. И на теб ще ти се случи някой ден. Може би когато най-малко го очакваш или пък искаш. Това си е природен закон, красиво е.

— Но така и не сте се оженили, нали? И затова съм копеле.

— Не използвай тази дума! Какво сме направили или не сме направили, няма нищо общо с теб. Запомни го. Ти струваш колкото всяко друго човешко същество на този свят, а дори и повече от мнозина.

Все пак това не беше отговор.

— Не сте били женени и си ме излъгал, нали?

— Така е и много съжалявам. Не бях прав, но исках да те предпазя.

— А защо не си се оженил за нея? Ожени се за Рейчъл в синагогата.

— Оказа се невъзможно. Попитах, но не искаха да приемат Айлийн.

— Ами църквата? Тази на „Мейн Стрийт“ или другата — на „Сийсайд Авеню“?

— Нито едната, нито другата. Те пък не приемаха мен. Освен това баща й ги бе обиколил всичките и им бе наговорил ужасни неща за мен — Саймън впери поглед в пода. — Е, в някои имаше истина. Тя му беше дъщеря и аз бях постъпил с нея, както не биваше. В сърцето си никога не съм преставал да се извинявам за това.

— Нямаше ли къде другаде да идете?

— Предполагам, че е било възможно да отидем при някой мирови съдия. Но бяхме объркани. Това не е оправдание… Просто ни се струваше, че навсякъде ни отритват, че никой не ни иска. Не мислехме… Не знам.

Винаги, когато баща му казваше: „Не знам“, това означаваше, че няма какво повече да каже или че не иска да каже нищо повече. Но имаше още нещо, за което Адам трябваше да попита.

— Някога съжалявал ли си, че съм роден? Кажи ми истината, татко. Както каза, вече съм на тринадесет. Мъж съм.

— Да съжалявам ли? Господи, Адам, ти си дясната ми ръка. Сърцето ми! Ако можех да се изразявам по-добре на английски, щях да кажа… — гласът му пресекна. — … щях да кажа: искам всичко за теб. Целият свят! О, хората могат да са толкова глупави, толкова жестоки. Адам, вероятно никой не те е наранявал така, както аз те нараних. Но трябва да ти кажа истината сега, преди да умра.

 

 

Баща му слезе на долния етаж, къщата потъна в тишина и дори вятърът заглъхна. Адам угаси лампата и остана да лежи неподвижен. „Смесени чувства“, помисли си той. Учителят му бе използвал този хубав израз предния ден, когато им четеше на глас: „Човек можеше да е страшно ядосан и страшно тъжен едновременно“.

Запита се колко ли момчета мислеха за такива неща. Разбира се, едва ли бе единственият на света, но със сигурност бе единствен в тяхното училище, а вероятно и в целия град. Ако имаше и други, щеше да е чул за тях, също както Лео бе чул за него.

Сега знаеше, че е различен. Баща му бе казал, че светът може да бъде глупав и жесток, но засега той не бе усетил жестокост. Несъмнено щеше да дойде и това време. Рейчъл му бе разказала преди няколко дни за нейна братовчедка, на която не позволили да излезе с момче от „лошо семейство“. „Какво тогава е семейството на Адам Арнинг?“, помисли си той. Освен хората, които спяха долу, нямаше други роднини. Кой беше той?

„О, я стига — скастри се Адам самичък. — Ти си сред най-добрите в класа си. Най-добрият питчър в цялото училище“.

А нима баща му не го бе нарекъл преди малко своя дясна ръка?

На пода между леглото и прозореца Артър скимтеше насън и може би сънуваше катерицата, която го бе надбягала. Светлината от бледото нощно небе падаше върху кльощавите му стари хълбоци. Беше на четиринадесет години и не му оставаше много. „Той е в края на пътя си, а аз съм в началото. Но сме започнали по един и същи начин, Артър. И двамата сме били нежелани“.