Белва Плейн
Звездно небе (20)

Деветнадесета глава

Животът съвсем не бе толкова прост, колкото Адам си бе представял, че ще бъде, стига да има достатъчно пари, за да си плаща сметките. Сега той бе един от старшите вицепрезиденти на компанията — с толкова много отговорности и очи, вперени в него, че рядко се прибираше навреме у дома, за да се нахрани със семейството си. Къщата на Сабин още не бе напълно изпразнена от събираното в нея в продължение на четиридесет години и Ема не можеше да се справи сама с всичко без помощта му. Така им оставаха уикендите, в които да сортират, да продават или да раздават безплатно всякакви вещи — от масивните и тежки мебели до бижутата на Сабин, повечето от които Риа прие с голяма радост.

— Не знам защо съм толкова изморен — оплака се той един ден на Ема. Бе наблюдавал как тя учи Джонатан на тенис корта в парка на играта, която той самият никога не бе намерил време да научи. С плисираната си пола и бяла блуза, с лентата за коса, която да придържа немирните й кичури, тя приличаше на осемнадесетгодишно момиче.

— Беше тежка година — отвърна Ема, — една от лошите години, за които често споменаваше Сабин. Започна с болест и смърт и завърши с болест и смърт. Трябваше да разчистим къщата, после Джеймс си счупи ръката… сякаш нещастията нямаха край.

— Ти също изтърпя всичко това, но виж се само, кипиш от енергия!

— Да, но аз си почивам за малко през деня. Ти не можеш. Аз посядам с хубава книга в ръка или се разхождам. Ти — не. Защо не си вземеш няколко почивни дни и не заминеш някъде? Например да идеш на риба със Спенсър Лорънс.

— Не бих имал нищо против, но Дан Кейс ме помоли за услуга. Трябваше той да замине за Ню Йорк за пролетните ревюта. Нашата Мадам Бланш ще бъде сред най-изявените участници. Страхотна реклама е. Но тъй като Дан трябва да отиде на сватбата на сестра си, ме помоли аз да заема мястото му.

— Разбира се, че ще го направиш. Как би могъл да откажеш? Срещнах случайно Бланш в града онзи ден. Тя изглеждаше много въодушевена от някакви нови връзки за доставка на ирландски вълнени платове и френска коприна. Трябва да идеш, Адам. Промяната ще ти се отрази добре.

— Господи, та нали знаеш, че не разбирам абсолютно нищо от мода, Ема. Работата ми започва и свършва със сградата, фабриката и оборудването. Да не мислиш, че искам да гледам някакви кльощави жени, които дефилират с копринените си или вълнени рокли?

— Може пък да ти хареса повече, отколкото си мислиш — подразни го тя. — Днес просто си уморен и кисел.

— Добре, но проклет да съм, ако остана цяла седмица. Ще се покажа на голямото дефиле и на няколко обяда или каквото там трябва да прави Дан и после се връщам.

 

 

— Навсякъде се оглеждах за господин Кейс — подхвана Бланш по време на вечерята в хотела, — а сега откривам, че ти изпълняваш неговите задължения! Горкият Адам, знам, че изобщо не се интересуваш от мода! Дан е този, който знае всичко за модните ревюта. Дори иска да започнем със собствено ревю в магазина веднъж седмично, знаеш ли?

— Чух нещо такова. Мисля, че идеята е добра, но може би не всяка седмица. Едно събитие престава да бъде специално, ако е толкова начесто. Аз бих го направил четири пъти в годината, при смяната на сезоните. Върху червен килим, с музика, цветя, освежителни напитки и Мадам Бланш като звездата на вечерта.

— Шанел и аз!

— Защо не? Не е задължително да си французойка, за да си звезда. Между другото, каква е тази пола, с която си днес? Направи ми впечатление, когато влезе във фоайето.

Полата на черния костюм на Бланш бе с дължина до средата на прасеца; бледосинята й блуза бе съчетана по цвят не с познатата шапка клош, а със съвсем мъничка шапка, кацнала на върха на главата и обкръжена от къдриците й.

— Това е най-новата мода. Едва ли си прочел елегантната картичка във витрината ми още преди четири месеца, когато предсказах тази промяна в стила.

— Не съм я видял. Но си спомням друг случай преди време, когато полите бяха дълги и ти предсказа, че скоро ще се носят къси.

— Това беше преди сто години.

Стори му се, че долавя нотка на тъга в гласа й, макар да се усмихваше. И мигновено видя себе си през нейните очи: един мъж, не много по-възрастен от нея, със семейство, къща, три деца и преди всичко сигурност в живота. Отново си помисли, че тя не е преодоляла загубата на Джон и навярно никога няма да го забрави.

Ресторантът бе пълен с мъже и жени в официално облекло.

— Всички са се запътили към театъра — обясни Бланш. — Понеделник е вечерта за театрални постановки в Ню Йорк.

— Не знаех. Може да се каже, че съм провинциалист. Огромни перлени колиета и изобилие от диамантени обици — толкова много бижута ме заслепяват. Човек не очаква подобно нещо в тежки времена като днешните.

— Винаги има хора, които живеят в благоденствие, дори и в лоши периоди. Пак могат да си купят всичко, което пожелаят. Колко малко пострада „Кейс-Арнинг“… Помисли си за това.

— Често мисля. Затова още преди години направихме отдела за стоки с по-ниски цени. Но понеже ти не работиш в онази част на сградата, вероятно не си го и забелязала.

— Забелязвам го винаги, когато срещна жена ти. Тя пазарува точно оттам, освен ако купува дрехи за „важно събитие“.

— Да, Ема си е такава. Трябва ли да носи някой от твоите костюми, докато дава урок по пиано? — попита Адам.

— Не я критикувам, Адам. Тя винаги изглежда чудесно. Дали някога ще подкъси косата си?

— Не желае да го прави, а и аз не искам. Защо трябва да е с къса коса?

— Не казвах, че трябва. Само попитах, Адам, нищо повече.

Нямаше намерение да се държи грубо с Бланш и понеже усети, че е бил малко сопнат, й се извини.

— Уморен съм от дългото пътуване с влака. Пък и — добави скръбно той — не съм деликатен като Джонатан.

— Струва ми се, че всеки път, когато се срещнем, което не се случва често, намесваме и него в разговора. Предполагам, че такава голяма трагедия те белязва за цял живот.

— Да, двамата с теб споделяме една мъка. Вие с Джонатан бяхте идеална двойка, сякаш родени един за друг.

Тя не отвърна нищо. Адам смени темата и попита в колко часа ще започне ревюто на другия ден, къде ще се състои вечерята, за която Дан Кейс му бе дал покана, и кои ще са гостите.

— Някои от големите производители пътуват до Париж всяка година, за да видят какво се случва там. Господин Кейс смята, че трябва да се срещна с някои от тях, защото може би ще е добре един ден и аз да отида до Париж.

 

 

Адам не бе съвсем убеден в това.

— Ние сме само магазин, а не фабрика. Чудя се дали с разумно да харчим толкова пари.

— Мога и сама да покрия разноските по пътуването. Струва си отново да видя Европа. Продадох всичките си акции, когато бяха на най-високата цена — един месец преди краха на борсата, така че финансовото ми състояние е много добро.

— Умна жена. Опитах се да накарам баща ми да направи същото, но не се получи. Още ме боли, като се сетя, че спестяванията му от цял живот тежък труд отидоха на вятъра.

— Трябва да загърбиш всичко това, Адам. Какъв смисъл има да се измъчваш?

— Права си. Стореното — сторено.

— Е, не е съвсем така. Някои неща могат да се повторят или да се поправят.

— Звучи ми като объркана игра на думи.

— Да тръгваме ли? Утре е големият ми ден и трябва да се наспя добре.

 

 

Следобедът се проточи ужасно. По подиума крачеха кльощави момичета с особена походка, завъртане и пак тази наперена походка, дизайнерите грееха от удоволствие, а публиката ги аплодираше. Адам внимателно записваше информацията, която Дан Кейс би искал от него, после седеше, изпаднал в безразличен унес, докато не го събудеше някоя наистина важна новина. Двеста и петдесет долара за една рокля! Моделът бе на Мадам Бланш, в яркорозово, напоследък по-известно като „шокиращо розово“. Сега вече напълно буден, наострил уши и отворил широко очи, Адам усети как публиката е настръхнала от въодушевление. Зад гърба му се чуваше шепот и шумоленето на хартия — репортерите изписваха страница след страница.

— … не е ламе, а шифон ламе… едно тясно колие… не отнема от златната пола… обшито с кожа от норка… дългите поли са минало… не се използват шлейфове, прекалено е отживяло… ски яке… най-новият спорт…

— Отличен вкус — отбеляза мъжът до Адам. — Истинско откритие е тази Мадам Бланш.

А седящият до него човек добави:

— И изглежда далеч по-добре от онези плоски момичета на подиума. Не бих имал нищо против да ми падне в ръчичките. Сигурно… — гласът заглъхна.

Адам си каза, че изобщо не го засяга какво прави Бланш. Животът си бе неин. Но беше страхотна придобивка за магазина! Името й щеше да се появи във всички модни списания след това ревю. Трябваше да се погрижат и името на магазина да е изписано с големи букви. И беше наложително тя да получи повишение на заплатата — при това солидно. Щеше да повдигне въпроса на събранието още следващата седмица.

На вечерята предния ден му изглеждаше малко раздразнителна. Или само така му се струваше. Може би грешката бе негова. Тази вечер щяха да седят един до друг и понеже бяха единствените представители на магазина, той щеше да се постарае да изгладят отношенията си.

 

 

— Как се чувства един победител? — попита Адам и преди Бланш да успее да отговори, отбеляза колко е красива.

Тя му благодари и допълни, че и самият той изглежда много изискано.

— Не съм те виждала във вечерно облекло от откриването на магазина — вечерта, когато жена ти носеше роклята за бременни, която бях преправила специално за нея.

 

 

Адам отново изпита усещането, че в думите й има двусмислие. Дали не смяташе, че по някакъв начин я изолират от бляскавия си светски живот?

— Не водим особено активен светски живот — обясни съвсем откровено той. — Приятелите ни не излизат на вечеря с официални тоалети всяка седмица.

— Брат ти Лео не е на същото мнение — Бланш се засмя. — Според него сте наравно с Уелския принц.

— Брат ми Лео ли? Какво знае той за мен? Всъщност почти не съм го виждал от погребението на татко. По-рано често се отбиваше да види момчетата, но напоследък не го е правил.

— Знаеш ли защо? Защото Руди отбелязал нещо по повод, че синовете ти са пораснали високи. Високи като баща си — казал той — и умни като него. Лео го приел като обида към себе си и престанал да посещава момчетата.

— Мили Боже! — простена Адам. — Горкият Лео. Колко често се срещате двамата?

— Доста. Той живее само на три преки от моя апартамент и се отбива. Говорим си на немски.

— Немски! Та той знае само няколко фрази на развален немски, които е чул у дома. Само толкова.

— Напротив, той говори немски отлично и съвсем свободно.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Иначе защо ще го казвам?

— Всичко това е загадка за мен. Не че е нещо ново, тъй като Лео винаги е бил загадка, която май никой не може да разгадае.

— Мога да те уверя в едно: нуждае се от жена.

— Сигурно би могъл да си намери някоя.

— Той иска да е красива. Има едно момиче в сградата, където живее той, което би излязло на среща с него, но Лео казва, че е прекалено грозновата.

Адам бе толкова смаян, че само поклати глава.

— Веднъж се опита да ме целуне, но ясно му заявих, че съм му само приятелка и нищо повече.

— Още ли си му приятелка?

— Защо не? Не ме притеснява. Винаги ми се обажда, преди да дойде, и ако не искам да го виждам, просто му го казвам.

— Вероятно ти можеш да разбереш какво прави с всички онези книги.

— Опитвала съм, но не иска да каже. Отказва да сподели каквото и да било за себе си.

Под светлината на бляскавите полилеи огромната зала бе изпълнена с оживени разговори. Хората се разхождаха между масите, поздравяваха се един друг; сервитьорите разнасяха плата с храна и чаши шампанско; веселите мелодии на оркестъра подканваха двойките да танцуват. Не беше нито мястото, нито времето да се отдават на мрачни размисли за Лео Арнинг, каза си Адам и като изгълта шампанското си, покани Бланш на танц.

Тя започна да си тананика в тон с музиката:

„Кой открадна моето сърце…

ти открадна моето сърце…“

Игривата мелодия повдигна настроението му и заглуши, макар и за малко, обърканите му мисли: смърт, акции, „Кейс-Арнинг“, счупената ръка на горкия Джеймс. Сега просто танцуваше и се чувстваше добре.

— Танцуваш прекрасно — каза той на Бланш.

— Не си видял и наполовина какво умея.

Когато тя се усмихна, му се стори, че вижда два реда горни зъби в устата й; едва тогава се усети, че вероятно е пил повече шампанско, и й каза, че е най-добре да си седне на мястото.

— Не мога да пия много, Бланш, никога не съм могъл. Но пък не помня да съм пил чак толкова тази вечер.

— Не си. Но шампанското замайва по-бързо, особено някои хора. Нека довършим вечерята си, да пийнем кафе и ще си тръгнем. Денят беше дълъг.

 

 

Едва пет минути след като Адам се бе прибрал в стаята си, телефонът звънна.

— Не искам да те притеснявам — обади се Бланш, — но малките кукички на копчето на врата ми се заплетоха в дантелата. Не мога да ги освободя, без да разкъсам всичко, а ако знаеш колко струва тази дантела. Би ли ми помогнал?

Чувстваше се уморен и вече бе свалил ризата си, но не можеше да й откаже. Затова облече отново ризата и излезе.

В стаята й ухаеше силно на цветя. Дан Кейс се бе погрижил за това; когато една компания разполагаше с ценен кадър като Мадам Бланш, трябваше да държи на него. Наоколо имаше разхвърляни всякакви женски глезотии: кутия за бижута, прозрачна жълта нощница и чифт пухкави чехли в същия цвят.

В ъгъла, огряна от розовата светлина на нощната лампа, Бланш стоеше мирно, докато той се мъчеше с кукичката на роклята й. Когато най-сетне успя да освободи дантелата, цялата рокля — деликатният корсаж и тежката копринена пола — се свлече на пода. Три къса коприна, всеки не по-голям от кърпичка, покриваха голото й тяло.

Адам зяпна.

— Боже! — прошепна той.

Очите й се смееха. Грееха и блестяха като черни опали под светлината.

— Е? — отвърна предизвикателно тя.

 

 

Адам лежеше буден в стаята си и се мъчеше да възстанови в мислите си случилото се. Отначало му се струваше, че то е просто необмислена, машинална реакция на внезапно възникнала ситуация, също като натискането на спирачка, за да се избегне връхлитаща кола и да се предотврати катастрофа. Този път спирачката бе отказала. И сега резултатът бе световъртеж, страх и разтуптяно сърце. Скоро щеше да настъпи часът, в който трябваше да стане и да изпълни поетите от Дан Кейс задължения за деня. Нямаше нищо сложно в това да поговори с няколко производители, само че главата му бучеше. Спомняше си обяснението на баща си за собственото му раждане: „Такива неща се случват. Съвсем естествено е.“ Спомняше си също как някой му бе казал, че Бланш е: „лесна за съблазняване“. Всъщност няколко човека му го бяха казвали по различни поводи. Но какво извинение бе това за собственото му поведение? Малко вино, музика… това съвсем не можеше да оправдае станалото. Ами ако тя забременееше в резултат на такова „естествено нещо“? Смътно си спомняше, че бе прошепнала нещо за любов. Дали наистина вярваше, че е влюбена в него? Или още по-зле, дали си въобразяваше, че той е влюбен в нея?

Някак си успя да избута деня. В складовете на търговците поне нямаше опасност да се натъкне на нея. Но рано или късно трябваше да застане лице в лице с тази жена и да приеме онова, което бе сторил.

Още не се чувстваше готов за неизбежната им среща. Нуждаеше се от време да преосмисли всичко. Затова реши да не рискува да я срещне случайно в ресторанта на хотела. Вместо това отиде на кино и изгледа две прожекции само за да установи, че нито Чарли Чаплин, нито Харолд Лойд могат да го разсмеят.

Оставаше му да изпълни още едно задължение на Дан. Обзе го непреодолимо желание да се прибере у дома — сякаш там можеше да има някакъв лек за съвестта му — и след като взе решение да хване първия влак на сутринта, се приготви да си ляга. Надяваше се, че ще успее да заспи.

 

 

Повтаряше си, че е направил нещо, което мнозина мъже вършеха, когато са далеч от дома си. Но това не го караше да се чувства по-добре. Не беше като другите мъже.

На вратата се почука. Един вътрешен глас му прошепна да не отваря. Но не можеше вечно да отбягва Бланш. Рано или късно все трябваше да говори с нея. И вероятно бе по-добре да стане тук, отколкото у дома.

Почукването — леко, но настойчиво, се повтори.

Отвори и на вратата стоеше тя — облечена в черното си зимно палто, подплатено с червено кадифе. Под него бе съвсем гола.

— Не — каза той.

Очите й блестяха насреща му.

— Не искаш да кажеш това. Знаеш, че е така.

Не бе сигурен какво иска да каже. В главата му проблесна странна мисъл: може би ако хукнеше много бързо, щеше да успее да пресече улицата, преди сигналът на светофара да се смени…

— Очаква ни дълга нощ, Адам. Можем да я направим незабравима. Хайде, не ме карай да стоя тук. Бъди добричък. Пусни ме вътре.

 

 

В късния следобед на другия ден, когато я срещна в претъпканото фоайе след поредното ревю, той й обясни, че не се чувства добре.

— Имам температура. Ще взема вечерния влак.

— За дома?

— Закъде другаде? Успях да запазя едно купе, така че няма да заразя никого, каквото и да съм пипнал.

— О, много съжалявам — тя го целуна продължително по бузата. — Грижи се за себе си, Адам. Аз ще се прибера в петък. Ще се видим тогава.

Влакът трополеше и тракаше, движейки се на запад. Докато тялото му се потеше и зъзнеше в безкрайните часове на пътуването, Адам сякаш не бе на себе си, загледан в потискащия пейзаж, който с приближаването към дома като че ли ставаше все по-зловещ.

Осъзна, че отчаяно се бои от Бланш. Трябваше да й даде да разбере съвсем ясно, че помежду им не може да има никаква връзка, но все си спомняше старата поговорка за „оскърбената жена“… и за думите, които съвсем определено бе чул от нея предната нощ: „Обичам те“.

Любов! Любовта нямаше нищо общо със случилото се през тези две нощи. Не и за него. А за нея?

Сега съдбата му бе в ръцете на Бланш. Тя можеше да го съсипе. Можеше да разбие живота на Ема.

После, след известно време, се сети колко много бе обичала Джонатан. Вероятно можеше да я призове в името на тази любов да не казва нищо — дори и в случаен разговор, за станалото. Да, точно така щеше да направи. Щеше да отиде при нея и да я помоли най-сърдечно — в името на всичко добро, което бе олицетворявал Джонатан.

 

 

На гарата Ема го очакваше с особено чаровна усмивка.

— Струва ми се, че те е нямало цяла година — извика тя. — Нямах търпение да ти съобщя новината. Скъпи Адам, ще имаме още едно допълнение към семейството. Не бях много сигурна за датите, затова не ти споменах нищо, преди да ме прегледа лекарят. Но е вярно. Следващият декември, навреме за рождения ти ден.

Почувства… не знаеше какво изпитва. Но се наведе, целуна я и се засмя, както правят всички, когато са изненадани приятно.

— Поздравления и за двама ни. Момчетата знаят ли?

— Не, прекалено рано е. Ще трябва да чакат толкова дълго, че ще се отегчат. Моля се да е момиче, защото знам, че ти го искаш.

— Да, определено би било по-различно. Ще има и кукли, вместо камиончета и пистолети.

Трябваше да се радва, да е доволен, че си е у дома, щастлив от новината за бебето и готов да отговаря на въпроси.

— Във вестника имаше прекрасни снимки на ревюто на Бланш. Бални рокли, достойни за принцеси, и скиорски якета. Ските са най-модерният спорт сега, нали? Тя наистина разбира от висша мода. Мисля, че много би искала да е част от нея, нали?

— Откъде да знам? Рядко я виждам и още по-рядко разговаряме.

— Все си мисля каква късметлийка съм. Сещам се за Сабин, която би дала всичко, за да има свое дете. Мисля си и за Бланш. Тя все още е млада, но си няма съпруг. Въпреки всичките й успехи, ми е жал за нея. Понякога изглежда тъжна или обезсърчена. Вероятно затова вече не ни посещава. Не си ли забелязал?

— Не. Току-що ти казах, че я виждам много рядко. Как е ръката на Джеймс? Казаха ли кога ще му махнат гипса?

— Другата седмица. Костите заздравяват бързо на неговата възраст.

След като се превали билото на хълма и докато се спускат към платото от другата страна, често бе истинско удоволствие да забавят ход с колата, за да се насладят на гледката към дома. Сякаш позлатена, сега къщата блестеше под лъчите на обедното слънце, но чистата радост от тази гледка бе помрачена.

Беше още рано и момчетата бяха на училище. Тъй като бе прекарал безсънна нощ във влака, Адам се излегна на терасата и затвори очи. Някои мъже, особено тези, които си имаха любовници, биха се изсмели на страховете му, но много други не биха го сторили; щеше му се да познава някой такъв достатъчно добре, за да си поговори с него. Обвиняваше се жестоко. Бе изгубил почтеността си. Тя можеше да го направи за посмешище или да съсипе напълно живота му, ако дори и думичка за онази лудешка нощ стигнеше до ушите на Ема.

Ема! Половинката му, от която никога и нищо не криеше! Познаваше добре света наоколо. Наблюдаваше, слушаше и четеше много, така че знаеше колко рядък е брак като техния.

А сега се бе появила тази жена, която той нито харесваше, нито мразеше, която не означаваше нищо за него, която нямаше срам… Тя танцуваше, смееше се. Присмиваше му се в очите и той не можеше да се отърве от нея.

Бе задрямал и се събуди от ужасен кошмар, в който тя току-що му бе съобщила, че е бременна и се надява да е момиче.

Момчетата сигурно се бяха върнали от училище, защото чу звука на грамофона, който трябваше да се пренавие; звучеше като човек, който се прозява. Все пускаха плочи и после забравяха за тях.

Беше време да стане и да се стегне, да им бъде баща — силен, безстрашен и справедлив.

 

 

Стаята на Бланш се оказа точно каквато бе очаквал — едновременно удобна и елегантна, обзаведена по френски маниер, с флорални мотиви в прасковено, кафяво и зелено, с добре гледани цветни саксии по прозорците. Леко облечена, Бланш го очакваше. Докато сядаше, през ума му мина мисълта, че по-скоро би приел да му извадят зъб.

Погледнаха се един друг. Запита се дали винаги ще си я представя, независимо с какво е облечена в момента, така както бе изглеждала без дрехи. После се зачуди дали и тя не си мисли същото за него.

— Вероятно — започна тя — на теб дължа благодарност за солидната премия, която ще получа.

— Съвсем не. Решението бе единодушно. Ти си я заслужи. Твоето име, както и това на магазина, се появи във всички вестници, а следващия месец в списанията ще отпечатат и снимки.

— Вярно е, но все пак съм сигурна, че имаш изключителна заслуга за премията ми. Направил си го, за да се опиташ да ме подкупиш, нали? — и черните й очи проблеснаха.

Адам рядко бе изпадал в трудна ситуация, в която да не успее да намери правилните думи, може би дори никога. Трябваше да каже нещо, каквото и да е, само да наруши тази ужасна тишина. И той изтърси първото, което му хрумна:

— Никога не подкупвам хората, както се изрази ти. Не ми се налага.

— Но сега се налага, нали? Хайде, Адам, отпусни се. Ще стане голяма каша, ако жена ти разбере, а? Почтените дами като нея обикновено изпадат в истерия, когато се случи подобно нещо. Това изобщо не би ти харесало.

Това бе врагът в тъмната уличка, насочил пистолет към него. Не биваше да спори.

— Не, не би ми харесало, особено сега. Ема е бременна.

— Семейно щастие. Колко хубаво. Да те поздравя ли?

Жената насреща му се чувстваше огорчена. Защо ли го мразеше толкова? Какво й бе сторил? Вярно, беше се дистанцирал от нея след завръщането си в града. Ясно й бе дал да разбере, че не я обича. И че не я желае.

— Да поговорим за теб — предложи той. — Имам новини. Все още е поверителна информация, но аз ти имам доверие, затова ще ти кажа. Ще отворим магазин в Ню Йорк. Салонът за специални поръчки там несъмнено ще бъде предложен на теб.

— Трябва ли да похарчиш милиони само за да се отървеш от мен?

— Не ставай смешна, Бланш.

— Ти си смешният. Защо си мислиш, че можеш да ме местиш насам-натам, както ти е угодно? Не ме интересува дали ще отваряте магазин в Ню Йорк или не. Не искам да ходя там. Тук ми харесва. Никога не съм предполагала, че ще е така, но е факт. Доволна съм.

Само го дразнеше, искаше да продължи играта, наслаждаваше й се, докато се почувства готова да нанесе удара, който да сложи край на всичко.

— Радвам се, че си доволна тук — каза той. — Но…

— Няма никакво „но“. Искам да чуя нещо за твоето удовлетворение.

— За моето ли? Не разбирам.

Присмиваше му се. Щеше да разтръби цялата история в магазина — от най-долния етаж до най-горния — ако вече не го бе сторила.

— Твоето удовлетворение. Как беше онази вечер… когато кукичката се закачи в дантелата? И на следващата нощ — нашата незабравима нощ? Хареса ли ти?

Той отново призова мислено Бога. Какво бе сторил, за да заслужи това? Малко весела музика, малко вино — и ето че сега тази жена имаше голяма власт над него. Искаше да й каже, че го отвращава, но не смееше. Може би се чувстваше отвратен от себе си.

Огледа стаята, спря погледа си на рамката на картината, на календара и всички позлатени украшения от къщата на Сабин, а после се върна на жената, която се взираше в него с весели очи.

Сабин не я харесваше…

— Да минем направо на въпроса — каза той. — Просто ми кажи какво ще правиш, за да мога да се подготвя.

— Да правя ли? Защо, Адам, какво, за Бога, си мислиш, че ще направя?

— Не знам. Затова питам.

— Е, скъпи мой, нямам намерение да правя нищо. Не се каня да изваждам на показ мръсното бельо, както се казва, макар че, откровено казано, не смятам, че точно това бельо е особено мръсно. Но мнозина биха сметнали, че е такова, а и жена ти със сигурност би го приела така, затова няма да го направя. Бъди спокоен.

Беше смаян. Можеше ли да й вярва? Попита я дали наистина говори сериозно.

— О, разбира се! Ти си много почтен човек, един от най-свестните мъже и всички го знаят. Жена ти винаги е била мила с мен, но всъщност няма да те посрамвам заради децата ти. Освен това, вече си преживял достатъчно мъка в живота си. Загуби Джонатан, а и все още имаш Лео, за Бога. Виждаш ли, Адам, все пак и аз имам сърце.

Това внезапно споменаване на Лео бе стряскащо.

— Какво? Да не би Лео да те притеснява? Мислех, че е все така погълнат от книгите си.

— Така е. Но това не означава, че няма да ти причини още куп тревоги, преди да си отиде от този свят.

— Е, не мога да се тревожа предварително за това. Проблемите трябва да се решават един по един. Наистина ли да разчитам на онова, което ми каза преди малко, Бланш? — умолително я попита той.

— Заради спокойствието на децата ти — да. Имах нещастно детство и никога не бих наранила едно дете по никакъв начин, нито бих разбила дома му. Никога!

Адам я погледна и по изражението й разбра, че е напълно сериозна. Предишното й шеговито поведение бе нейното отмъщение… Но той трябваше да повярва на последните й думи за децата, защото алтернативата беше да живее в постоянна болка. Тогава реши, че ще й повярва.

Когато Бланш се изправи и му протегна ръка, той я пое.

— Да сключим примирие, Адам. Ти направо се поболя покрай тази история, нали? Сега се прибери у дома и забрави за всичко. Съжалявам, че те притесних. Беше отвратителна и жестока игра от моя страна и не биваше да я подхващам. Просто се позабавлявах.

Възел стегна гърлото на Адам, смесица от различни чувства: отминаващ страх, облекчение, благодарност и внезапно появилата се мисъл за Джонатан. Това ли беше наистина жената, която брат му толкова силно бе обичал?

Беше възрастен човек, живееше сред различни хора и бе срещал всякакви — добри хора, които вършеха ужасни неща, както и такива, които изглеждаха лоши, но правеха добрини. Как би могъл да съди човек? Как да ги различава? Безкрайно уморен от всичко, той пак й благодари и след като вече отново можеше да диша нормално, се прибра у дома.