Белва Плейн
Звездно небе (24)

Двадесет и трета глава

Навън падаше ноемврийският мрак, докато вътре, за пръв път от много години, всички столове около масата бяха заети: Ема седеше в единия край и в момента режеше пая, а Адам — от другата страна, където бе таблата с остатъците от пуйката. Усмихнаха се един на друг безмълвно. Нямаше нужда от думи. Момчетата си бяха у дома.

Всичко бе постарому. Огънят пращеше в камината, свещите грееха на масата, а в главата на Адам проблясваха откъслечни спомени: как очаква със свито сърце пощата, как гледа седмичния кинопреглед с разрушенията от войната, колко пъти се бяха редили да дават кръв, как малките момичета се бяха научили да плетат чорапи за войниците и колко много се измъчваше Анди от отказа да го мобилизират заради лошото му зрение.

Тъкмо сега Джеймс отново го уверяваше, че „без хора като теб, които да работят във военните заводи, Анди, армията нямаше да разполага с оръжия“.

Джеймс имаше подход към хората. Нищо чудно, че искаше да стане лекар — винаги бе искал да стане такъв.

Вече всички ядяха второто си парче тиквен пай, когато Адам попита Джон дали няма най-сетне да свали униформата.

— Ами няма да е скоро, татко.

— Какво искаш да кажеш? Че си толкова хубав с нея, майор Арнинг, със златните си пагони, че не можеш да понесеш мисълта да се разделиш с нея ли?

Адам се шегуваше, но със златните офицерски пагони и лентичката на гърдите Джон наистина изглеждаше изключително привлекателен.

— Не. Взех решение. Оставам на служба.

— Оставаш? Как така оставаш?

— Харесва ми този начин на живот. А и Елизабет няма нищо против.

Джон огледа смълчаните им лица, които се бяха извърнали към Адам, сякаш водени от една-едничка мисъл.

— Винаги сме мислели, че ти ще поемеш бизнеса — изтъкна Адам.

— Знам и много се интересувах от него. Оценявам високо шанса, който ми даваш, и винаги ще го ценя. Но сега сърцето ми принадлежи на военновъздушните сили. Четири години прекарах там и те ме промениха.

Сърцето на Адам се сви. Заседна като топка в гърлото му. Синът му трябваше да го наследи. Да продължи в бъдещето онова, което той бе създал почти от нулата. Вярно, нямаше право да определя живота на синовете си, но един баща има право на надежда.

Изминаха няколко минути, преди да успее да отвърне:

— Не мога да изразя разочарованието си, Джон. Разбира се, нямам право да съм разочарован, но съм длъжен да бъда откровен с теб. Макар и да е егоистично, поне съм откровен.

— Съжалявам, татко. Наистина. Знам, че искаше да предадеш всичко на някого от нас.

— Разкажи на всички какво правеше ти на тихия фронт, Анди — намеси се Ема, за да наруши неловката тишина.

И Андрю започна с историите си. Отново напълниха чашите с вино. Ема предложи на всеки сладолед, а после донесе и купата с плодове. Болезнената тема бе забравена. През изминалите тежки години писмата на момчетата не бяха разкривали почти нищо. Едва сега узнаха, че Джон е пилотирал един от бомбардировачите, прекосили Ламанша по време на десанта в Нормандия, и че Джеймс е прекарал две седмици в изоставена немска ферма по време на последната отчаяна битка за надмощие.

Да, бяха изпълнили дълга си. Всякакво разочарование от негова страна беше маловажно и изглеждаше като неблагодарност. Такива мисли го измъчваха на следващата вечер, когато на вратата се почука тихо и Анди влезе в кабинета, където баща му работеше.

— Питах се — започна той — дали не мога аз да работя в магазина. Какво ще кажеш, татко?

Бащата се почувства засрамен пред момчето си. Но синът му вече не бе момче — беше на осемнадесет, а разсъждаваше зряло като тридесетгодишен мъж! Но у него все пак имаше нещо, което караше хората да го оприличават на момче. Какво, за Бога, би могъл да прави той в „Кейс-Арнинг“, в тази цитадела на идеалния ред? Та той дори не се обличаше достатъчно елегантно, за да стане продавач в мъжкия отдел на магазина, който освен това бе доста малък и вече си имаше служители.

— Няма да ти хареса — отвърна Адам. — След като си работил в оръжеен завод, няма да ти се понрави да станеш продавач на дрехи, а в крайна сметка работата в магазина е именно такава.

— Е, ако не опитам, как да знам дали ще ми хареса или не?

Не можеше да се спори с подобен разумен аргумент.

— Дай ми шанс. Ако не задоволя изискванията ти — изхвърли ме.

Джон би направил голямо впечатление на всички в магазина. Можеше да се издигне до управител на отдел и дори и по-нагоре. Много по-нагоре.

— Ще работя без заплата. Нека опитам, татко.

Внезапно Адам си спомни за един друг случай, с друг младеж, когото не бе искал на работа в магазина. Но Лео не беше искал работата. Нали?

— Добре — каза той накрая. — Ела с мен в понеделник и ще ти намеря някакво занимание.

Късно следобед в понеделник Адам отиде да потърси сина си в склада.

— Как се справяш, Анди? — попита той.

— Не е зле, предполагам. Цял ден броя разни неща и ги слагам там, където ми кажат, че им е мястото — Анди се озърна наоколо и продължи с малко по-тих глас: — Не е особено стимулираща работа, честно казано.

Баща му отвърна сковано:

— Но пък някой трябва да я свърши.

— Знам, знам. Но си мислех за нещо, докато се занимавах тук. Тези дебели памучни пуловери — имате ги от доста време, както разбрах, затова ще трябва да идат на разпродажба. Жалко, защото наистина са хубави и могат да донесат прилична печалба — изтъкна Анди с толкова сериозен вид, че Адам се развесели.

— Така ли? И как?

— Просто е. Накарайте шивачките, които се занимават с поправките на дрехите, да изпишат „Гимназия Чатахучи“ на всеки пуловер — това отнема само няколко секунди с машината, и те направо ще излетят от магазина. Момчетата много ще ги харесат.

— Мислиш ли?

— Разбира се. А ако искате, може да продължите и да добавите „футбол“, „бейзбол“ или нещо подобно, ако някой иска специален надпис.

Свалянето на цената на няколкостотин пуловера едва ли бе краят на света. Но лицето на Анди светеше от идеята, а очите му гледаха толкова жадно и очаквателно, че Адам не можеше да го разочарова.

— Ще помисля над това, сине.

По-късно, на вечеря, Анди искаше да разбере дали баща му е взел решение за пуловерите.

— Честно казано, нямах време да помисля, но ще го направя.

— Имам още много други идеи.

Усмивката на Ема сякаш му казваше: Много е сладък. Не е ли най-милото дете?

— Разкажи ни — подкани го тя.

— Мислех си за онова пространство под стъкления покрив. Може да ви донесе много по-голяма известност, ако не го използвате само за тържествени случаи. Например миналата година, когато Айлийн и Луиз трябваше да представят картините си в онзи склад, нает от училището им, можехте да предоставите безплатно терена за изложбата. Светлината от стъкления покрив щеше да е идеална, а всички родители и роднини щяха да минат през магазина, за да разгледат творбите на децата — би било перфектно! Не мислиш ли?

— Може да сложите моята картина по средата — обади се Айлийн, — а името ми да е написано с най-големи букви, защото съм дъщеря на магазина.

— Не знам — намеси се Луиз, — това май няма да е много справедливо, нали?

Айлийн й се скара:

— Все се притесняваш какво ще си помислят другите. Кога ще се научиш да отстояваш своята позиция?

Ема въздъхна измъчено. Тези двете пак започват. Кога ли най-сетне ще…

— Разбрах — прекъсна ги Анди, — че Джон ще го местят във военна база в Калифорния. Джеймс ми каза вчера.

Наистина бе много мил, съобразителен и добър. Когато двете сестри започнеха словесна битка в негово присъствие, винаги успяваше да ги укроти, сменяйки темата.

— Нека оставим идеите за магазина до уикенда — отговори му Адам. — Двамата с теб ще седнем и ще си поговорим.

 

 

В петък вечерта заглавието на рубриката на Джеф Хорас гласеше: „Второто поколение Арнинг представя идеите си“.

Напълно слисан, Адам прочете за идеите на Анди, към които бяха добавени нови предложения: Залата със стъкления покрив може да бъде използвана за камерни концерти, например изпълнения на квартета на Ема Арнинг; сериозни млади творци от други краища на Америка да излагат за първи път в магазина „Кейс-Арнинг“…

Адам захвърли вестника настрани и се обърна гневно към Анди:

— Какво, по дяволите, е това? Да не си полудял? Какво си направил? Обадил си се на Джеф Хорас?

— Татко, не съм! Не съм го молил да публикува това. Вярно, видях го на улицата и отидох при него. Знам, че сте добри приятели, и просто исках да го поздравя. Само си поговорихме, това е.

— Искал си да стане публично достояние, не ме заблуждавай, Анди.

— Е, може и да ми е минало през ума, но никога не съм искал всичко това.

— Просто си се раздрънкал. Изложил си себе си, а също и мен. Как сега да го обясня на хората, на борда на директорите, на служителите? Иде ми да извия врата на Джеф. Ясно му е, че не може така. И нищо че ми е приятел, смятам да си поприказвам хубавичко с него…

— Татко, наистина съжалявам. Беше съвсем невинно, повярвай ми…

И така продължиха до късно в петъчната вечер, докато най-сетне изтощението ги надви и в полунощ светлините в дома им угаснаха.

Но в събота се случи непредвидено събитие. Мъжкият отдел на магазина бе препълнен с ученици от гимназията, които искаха да си купят от пуловерите с надписи и дори оставиха депозит, след като им обещаха да ги получат в рамките на десет дни. На основния търговски етаж имаше много младежи, момчета и момичета, все приятели на Анди, които бяха изненадани, че е започнал работа тук. Те предизвикаха доста шумно оживление на партера, в добавка към предколедната суетня, така че се наложи Адам да слезе от кабинета си, за да види за какво е врявата.

— Прочетох във вестника, че е възможно да организирате детски изложби тук, господин Арнинг. Помните ли ме? Аз съм госпожица Братън. Бях учителка на Луиз в пети клас. Много ми липсваше, когато премина в шести. Наистина ли ще го направите? Надявам се да стане. Ще бъде прекрасно, господин Арнинг.

Адам не я помнеше, но естествено каза, че си я спомня. Не знаеше какво иска да направи, нито какво решение ще вземе бордът относно тези изложби, концерти и всичко останало. Но определено бе принуден сериозно да се замисли. Защо, за Бога, се бе ядосал на Анди?

 

 

Шест месеца по-късно юнски рози грееха ярко в саксиите върху новите високи пилони от ковано желязо навсякъде в „Кейс-Арнинг“. Бизнесът през последната половин година се бе увеличил с два процента. Анди Арнинг, който сега отговаряше за отдел „Връзки с клиентите“, присъстваше също толкова забележимо и носеше също толкова радост, колкото и розите.

— Каза й, че й трябва чанта, която да подхожда на новите й обувки — обясни на Адам една от продавачките. — Дори я доведе при мен и тя купи две чанти. Толкова е предразполагащ с тази негова дружелюбна усмивка, а и с червената си коса. Хората не го забравят.

Райли също имаше какво да допълни:

— Хлапето притежава вроден усет. Страшно много прилича на теб, Адам. Същата енергичност, амбиция… също като теб…

— Странно — отбеляза Ема, когато той й предаде думите на Райли. — Смятах, че от тримата ни синове той най-малко прилича на теб. Чудно как човек си мисли, че познава някого, дори когато става дума за собственото му дете, а всъщност изобщо не е така, нали?