Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
What Matters Most, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Слава (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Синтия Виктор. Интимни предателства

ИК „Ера“, София, 1996

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Лейни не вярваше на ушите си.

— Пази се от Хармън. Изглежда като старец, но ще те накълца и ще те изяде, ако му дадеш и най-малката възможност — Рик прокара пръст през гърлото си, за да подсили ефекта.

Джери Стърч стоеше в другия край на големия бял килим и гледаше към Лейни.

— Не си мисли, че преувеличава — каза той почти обвинително. — Веднъж го видях как съкрати цял отдел, само защото някакъв вицепрезидент го помолил да загаси цигарата си, докато свърши заседанието.

— И когато съобщил на четиридесет души, че остават без работа, се усмихвал в продължение на пет-десет минути, сякаш им раздава коледни премии! — Рик гледаше гневно, а зелените му очи горяха, сякаш се зареждаха с енергия от независим източник.

Джери отиде до прозореца на оскъдно, но елегантно обзаведената дневна и отвори капаците.

— Хармън поне е умен. Макгрегър е истинското препятствие. Четиридесет-петдесет години в управителния съвет, около четиридесет хиляди привилегировани акции и нито една нова идея.

— Или каквато и да е идея — добави Рик. — Непрекъснато разказва спомени от далечното минало, като например — спомням си, когато Бийни се измъкна от клетката? — поклати глава с отвращение. — Онова тъпо анимационно зайче отпреди втората световна война — виж, за това намира време да мисли.

Лейни бе изтощена. През прозореца се виждаше четвъртинка луна. Чуваше се успокоителния плясък на вълните, които се удряха в брега. За последен път бе погледнала часовника в един часа, а самолетът бе кацнал в Лос Анджелис около девет. Рик и Джери я взеха от летището и започнаха лекцията веднага щом докараха колата. Първата важна среща за Мариса бе определена за същия следобед и нямаше нито миг за губене. И ето я сега, все още по Нюйоркско време, с багаж изоставен почти неразопакован в хотелската стая, пиеше четвърто кафе в къщата на Рик и Джери.

— Има ли поне един човек в тази компания, който да е симпатичен, или умен, или да разбира от работата си? — попита Лейни и уморено разтърка очи.

Рик се замисли.

— Ами — каза той най-сетне. — Касава е умен, но не можеш да го наречеш симпатичен. Уайли е горе-долу симпатичен, но е кух като хралупа на дърво — той хвърли въпросителен поглед на Джери, за да го подсети за някой, който попада в третата категория.

Джери отвърна със смях:

— Фарли разбира от работата си, разбира от банковата ти сметка, разбира от подчинените си…

— „Много се забави в тоалетната!“ — продължи Рик вместо него. — „Колко пъти се обади на майка си!“; „Чорапите ти не отиват на вратовръзката.“ Все такива важни неща.

Джери най-накрая забеляза колко изморена е Лейни и стана сериозен.

— На заседанието ще присъстват няколко души с мозък в главата. Проблемът е, че дори най-умните се страхуват да скочат нависоко толкова бързо.

— Или въобще да скочат — прекъсна го Рик. — Слушай, Лейни, „Карпатия“ не е станала мултимилиардно предприятие благодарение на идиоти, но дори самият Солзбъри — Рик и Джери на шега отдадоха почит при произнасянето на световноизвестния президент на „Карпатия“ — си мисли, че светът все още се управлява от мъже като Дуайт Айзенхауер[1], на които жени с престилки поднасят кафе на всеки кръгъл час и ги наричат „сър“.

— И вие двамата не сте критерий — противопостави се Лейни.

— Не питаме и не казваме — отговори Джери. — Докато продължаваме да правим огромни пари, големите шефове ще продължават да ни питат кога ще срещнем някое хубаво момиче и ще се оженим. Ще се шашнеш колко глупави могат да бъдат дори и най-умните хора.

Лейни тайно хвърли поглед на часовника си. Вече бе два и петнадесет. Шансът да поспи преди срещата бързо се стопяваше, а двамата я притесниха още повече, отколкото тя самата го бе сторила.

— И така, какво трябва да направя? Да се облека като кукла и да мълча?

Рик сви рамене.

— Това би ме отвратило.

Изтощена, неспокойна и раздразнена от тяхната несериозност, Лейни започна да усеща, че в стомаха й се надига яд, докато най-накрая Рик и Джери се разсмяха.

— Извинявай, скъпа — каза Рик, приближи се до нея и я прегърна. — Това, което трябва да направиш, е да покажеш въображението и ума, който притежаваш и ще направиш удар — той я поведе към стола, където бе захвърлила сакото си.

Лейни се наметна с дрехата и отново почувства познатия страх. Покажи въображение и ум, каквито притежаваш — повтори си тя цинично. — В моя случай май повече трябва да се преструвам.

Рик я завъртя към себе си и Лейни видя, че той забеляза уплахата и смущението в очите й.

— Хей, какво става? — попита той смаяно.

Лейни знаеше, че една истинска професионалистка щеше да намери начин да се престори и да се измъкне от ситуацията. Нищо — щеше да каже тя със съвършена самоувереност. — Всичко е наред. Но тя не можеше да го постигне. Освен това, тези двамата бяха заложили името си на нея и имаха право да научат каква е вероятността да ги провали.

— Вижте какво, момчета — каза и седна обратно на един от кухненските столове тапициран с жълто-зелен брокат, като стисна здраво облегалката му за подкрепа. — Знам, че разчитате на мен и ще направя всичко по силите си, но трябва да сте наясно, че това начинание надскача възможностите ми.

Двамата я погледнаха с недоумение.

— Кое начинание? — попита Джери най-сетне.

Лейни го погледна сериозно.

— Вие двамата и Оуен Солзбъри сте тези, които знаят точно какво правят, вие имате действителен талант. Дори хората, с които се занасяте, са опитни професионалисти с истински познания.

Джери се приближи и застана пред нея, като я гледаше сякаш вижда екзотично животно.

— А ти за какво се мислиш? Отявлена дилетантка? Или може би шестгодишно дете?

Лейни почувства, че се изчервява от срам.

— Всъщност, да.

Рик и Джери се спогледаха невярващо. След това отново погледнаха Лейни.

— Лейни — започна Рик и придърпа стола, за да седне срещу нея, — ти си най-добрия професионалист в Нюйоркския офис от години насам.

Лейни го погледна с искрена изненада.

— Защо, по дяволите, мислиш се спряха на теб? — добави Джери, като постави ръка върху облегалката на стола на Рик.

— Защо, според теб, Ал Смайли се занимава с теб? — обади се отново Рик. — Всеки директор, с когото работим, вижда способностите ти. Търсим възможност за теб от две години насам.

Изразът на Лейни излъчваше съмнение.

— Но аз не мога да реша дори какви обувки да си обуя.

— Кой се интересува какви обувки носиш? — загуби търпение Рик. — Но не съм те виждал объркана от нещо истински важно.

— Господи, Лейни — каза Джери, който очевидно не схващаше съвсем онова, което чува, — не може да си толкова сляпа и да не виждаш какво мислят хората за теб. Искам да кажа, че ти самата може да се чувстваш като ягодово желе, но за останалия свят изглеждаш твърда като скала.

Лейни се облегна назад, опитвайки се да проумее какво говорят. Сериозно ли го казваха или искаха да й внушат фалшиво чувство за сигурност, за да й помогнат да преживее следващите двадесет и четири часа.

— Стига вече — каза Рик. — Когато Мариса стане готова, ще разбереш, колко си добра — ще станеш най-големия хит в Лос Анджелис.

Той направи знак с ръка да предотврати евентуален отговор от нейна страна и продължи:

— Сега ще те закараме в хотела и ще ти изпеем няколко приспивни песнички, докато потънеш в блажен сън.

Лейни му се усмихна благодарно.

— Само ме събудете навреме.

— О, не се притеснявай. Ще се погрижим за всичко, от което се нуждаеш през следващите дванадесет часа. Сега ти предлагам да поспиш час-два преди най-важната среща в живота си.

При тази перспектива Лейни отпусна рамене с облекчение.

— Благодаря ти, шефе.

— Няма за какво — отвърна Рик самодоволно. — Аз съм доброжелателен деспот.

 

 

— Спомням си вълнението на дъщеря ми, когато на екрана се появи Анет Фуничело. Каси танцуваше из стаята с изкуствени уши на главата и пееше заедно с телевизора — Том Уайли притвори носталгично очи, а някои от останалите мъже около елипсовидната маса кимнаха.

Бил Фарли се наведе напред.

— Мисля, че е важно да се съхраняват истинските стойности. Например, учтивост и уважение към околните. Като че ли това ни липсва. Вземете например „Ласи“. Той не беше просто едно куче. Той беше спасител. Тридесет минути след началото на предаването децата се чувстваха добри и обичаха света, в който живеят.

Лейни седеше облегната назад и слушаше. Тримата с Рик и Джери бяха единствените членове на творческия екип, допуснати на тази среща. Всички останали на масата бяха висши администратори — вицепрезиденти на един от деветте клона на „Карпатия“. Начело на масата, с безизразно лице, седеше Оуен Солзбъри. Лейни се питаше какво ли мисли като седи там такъв всемогъщ и упражнява властта си? Дали съществува някаква малка вероятност и той като нея да намира всичко това безсмислено и старомодно?

Сякаш прочел мислите й, Солзбъри се обърна към Лейни.

— А вие какво ще кажете, госпожице Улф? Става въпрос за вашата рожба.

Мисля, че сте изостанали с хиляда години от времето — това й се искаше да каже.

— За мен — започна тя колебливо, — е интересно да си спомняте колко трогателна е била телевизията. И аз обичах да гледам как Ласи спасява детето от кладенеца. И аз — тя се усмихна приятно на Том Уайли — притежавах мой комплект изкуствени уши. Всъщност майка ми още ги пази в едно чекмедже в детската стая, в случай, че реша да се върна у дома.

Някои от мъжете около масата се засмяха одобрително.

— Но, честно казано, моята концепция за Мариса е по-различна — нищо не излиза, помисли си тя и седна по-изправено в стола като погледна за миг Рик, сякаш търсеше кураж. — Преди да дойда тук, направих неофициално проучване. Децата между десет и четиринадесет години, с които разговарях, нямат много общо нито с мен, нито с повечето от вас като деца.

Усмивката на Том Уайли изчезна.

— Ако попитате десетгодишно момиченце какво обича да прави — а това е най-долната граница на възрастта, към която се стремим — най-вероятно ще ви отговори, че обича да пазарува в големите супермаркети, да чете списания за мода, като „Севънтийн“ и „Уай Ем“. Гледат Джанет Джаксън и Солт ен Пепа, Бойз ту мен и Пърл Джем по MTV, обичат бижутерски магазини, които продават евтини обици и аксесоари за коса. Половината от децата, с които се срещнах, имаха намерение да си продупчат дупки за обици на носовете и пъпа.

В стаята се чу колективно неодобрително ахване, но Лейни веднага продължи:

— Децата на тази възраст, особено момичетата, гледат телевизионни сериали за възрастни, дори ако от време на време разглеждат комикси. Възрастовата граница за анимационни филми като „Аладин“ и „Покахонтас“ е поне с три до пет години по-ниска от аудиторията, която е нашата цел.

Джон Касава я наблюдаваше.

— Това, което казвате, е отвратително.

От всички страни се чуха промърморвания в знак на съгласие.

Робърт Бродхърст, старши вицепрезидент по маркетинг, взе думата.

— Може би сте права в някои от нещата, които казахте Лейни, но „Карпатия“ все още означава нещо.

Този път още повече гласове се надигнаха в знак на съгласие. Оуен Солзбъри, обаче, продължаваше да мълчи.

Хорът от мнения се усили, а в това време Рик драсна няколко реда върху жълтия тефтер пред себе си, който можеше да види единствено Джери. Ако корабът на Лейни потъне, аз оставам с нея — прочете там Джери.

— Вижте — обади се Рик, достатъчно високо, за да го чуят, — това, което каза Лейни, се потвърждава от нашето проучване. В действителност, ако бях допуснал, че неофициалните разговори с децата на приятели могат да постигнат същото равнище на точност, щях да спестя на „Карпатия“ няколкостотин хиляди долара от проучването — той се облегна назад в стола и заговори бавно, с желание да намали напрежението в стаята. — Ако искаме да променим продукцията си, да се харесаме на деца от по-ниска възрастова група, можем да тръгнем в една по-миловидна, по-лирична посока. Но ако искаме да привлечем децата между десет и четиринадесет, по-добре да сме готови да се изправим до MTV и Брад Пит. Защото подготвени или не, те са нашата конкуренция.

— Всичко това е много интересно — гласът на Оуен Солзбъри въдвори моментално тишина. — И така, госпожице Улф — каза той, обръщайки лице към нея — каква е вашата идея за Мариса?

Лейни вдиша дълбоко и посегна към голямата черна кожена чанта в краката си. Извади голям скицник за рисуване, обърна корицата и показа рисунката на първа страница.

— Виждам Мариса като едно от момичетата в големите универсални магазини. Тя е по-голяма от основната ни публика. Може би на седемнадесет и нещо. И не е клиент, а работи в магазин — продава на един от онези бижутерски щандове, по които се зазяпват децата.

Том Уайли се пресегна през масата и грабна скицника.

— Това на рамото й татуировка ли е? — попита той явно скандализиран.

— Мариса не е точно пример за подражание. Всъщност, тя е онова, на което не искаме да приличат нашите деца. Не е богата и не й пука, не е особено учтива с възрастните.

Лейни си взе обратно скицника и обърна следващата страница. На тази рисунка Мариса бе направила голям балон с дъвката си, докато обслужваше млад клиент, чиято смаяна физиономия показваше, че Мариса току-що безучастно е изтърсила някаква неуместна забележка.

— Мариса е остра по характер, но същевременно има дяволско чувство за хумор.

Робърт Бродхърст се хвана за дръжките на стола.

— Американските деца не трябва да подражават на някаква татуирана хаймана.

Оуен Солзбъри го сряза.

— Като Розан, например? Знаете ли какво, господа — каза той, оглеждайки лицата около масата, — доколкото зная, „Карпатия“ е печеливша корпорация, а не исторически паметник. Струва ми се, че Америка обича герои с характери.

Лейни го гледаше вторачено, шокирана от неочакваната му подкрепа. Почувства как през тялото й мина трепетно вълнение.

— Давайте напред, Лейни — продължи той. — Разкажете ни още нещо за вашата Мариса.

Обичам те, Оуен Солзбъри — прошепна си тя, докато взимаше отново скицника и започна да разлиства страниците.

Бележки

[1] Американски президент между 1953–1961 г. — Б.пр.