Синтия Виктор
Интимни предателства (18)

Осемнадесета глава

Лейни наблюдаваше как Райли рови мрачно из царевичните топчета. Събираше ги на купчинка в единия край на купата си, а търкулналите се настрани прибираше едно по едно и ги струпваше при останалите.

— Скъпа — каза й нежно Лейни, — не искам да прекъсвам гигантския слалом за царевични топчета, но след две минути трябва да тръгваме. Макетът ти готов ли е, за да го сложа в колата?

Райли грейна, след това отмести стола си и се затича към стълбите. Домашното им за днес беше да направят скулптура от отпадъчни материали. Много по-интересна домашна работа, отколкото тези, които Лейни правеше, когато беше във втори клас. От пластмасови шишета от газирани напитки, стари копчета, картоненото руло от изразходвана ролка тоалетна хартия, празни кутии от мляко, консерви от бира и клечки от близалки, малката беше измайсторила голям шарен робот.

След две минути тя се върна, гордо понесла творението си.

— Мисля, че най-много ми харесват очите му — каза Лейни и се усмихна одобрително, като видя пъстрите копчета, залепени с тиксо. Приближи до Райли и я прегърна. Отдръпна се, присви очи и пак погледна робота. — Всъщност целият много ми харесва.

— Да, страхотен е, ако си падаш по боклуци — шумът от влизането на Тим в кухнята беше подсилен от влаченето на тежката му чанта по пода.

Райли погледна брат си с пренебрежение.

— Това не са боклуци, а вторични суровини. И ако искаш да знаеш, е изкуство, при това екологично чисто изкуство.

— Това не само, че е боклук, ами е екологично чист боклук — продължи за я дразни Тим безмилостно.

Лейни с облекчение видя, че децата се държат помежду си, както и преди, въпреки че се караха, но трябваше да внимава конфликтът да не се разрасне, за да не закъснеят за училище, а тя — за работа.

— Кой какво иска за обяд? — попита тя, стана от стола си и отиде до хладилника.

— Сандвич с фъстъчено масло и сладко — отговорът на Райли беше един и същ всеки ден.

— И за теб ли същото? — обърна се Лейни към Тим, когато отвори вратата на хладилника и посегна към буркана със сладко от ягоди.

— Бъррр — отвърна й той и изразът на лицето му подкрепи негласно изразеното му мнение.

— Какво тогава? — тя се облегна на вратата на хладилника нетърпеливо, докато го чакаше да реши.

— Не знам — промърмори момчето като изсипа огромно количества царевични топчета в купата си и ги поля с мляко.

Лейни нервно погледна часовника.

— Имаме точно седем минути докато удари звънецът, така че, моля те, яж по-бързо.

Тим лапна огромен залък, напоен с мляко и я накара да съжалява, че го е подканяла да бърза.

— Последното, което ми се иска да правим сега, е да те спасяваме от задавяне, хлапе — каза тя и неодобрително поклати глава. Изчака го да глътне огромната топка храна и повтори въпроса си. — И така — за обяд? Какво да бъде?

— Пуйка — каза той най-накрая. По брадичката му отново започна да се стича мляко, когато натъпка в устата си още един огромен залък.

Лейни извади франзела пълнозърнест хляб и половината от бялото пуешко месо, което беше купила преди няколко дни.

— Горчица? Майонеза? Кетчуп? — тя го погледна въпросително.

— Разбира се — отговори той, без да я слуша.

Лейни погледна пак часовника и реши да не го пита повече нищо. Набързо разбърка малко кетчуп с майонеза и го намаза върху едната страна на филията. Не ги разби достатъчно добре и сместа изглеждаше като розова слуз със странни бели нишки тук-там. Правя също като майка си — упрекна се тя нервно и стомахът й се обърна, щом си спомни отвращението си, когато точно такава смес се появяваше в сандвичите й за училище. Объркай това хубаво, казваше тя на майка си всеки понеделник сутрин с отвращение, защото имаше навик да дава грандиозни имена като „руска салата“ на забърканата криво-ляво смес, с която поливаше пуешкото месо или телешкото печено, останали от неделната вечеря.

Този спомен й напомни за друга традиция.

— Деца — каза тя и вдигна глава от сандвича като си отбеляза с недоволство, че едва сега се сети да ги пита. — Даваха ли ви сутрин някакви джобни пари?

Тим неспокойно се размърда на стола си. Сигурно му е било неудобно да ме помоли — помисли си Лейни, като си каза, че някой път трябва да проведат дълъг разговор за това какво имат право да изискват от нея. Тя бързо разряза сандвича и го постави в кутията за закуска. Избърса ръцете си на една кърпа и отиде до входната врата, където беше окачила дамската си чанта.

— Колко? — попита тя.

Райли я погледна.

— Не си спомням — каза тя и смутено вдигна нагоре ръце.

Тим погледна сестра си пренебрежително.

— Тя получаваше петдесет цента, а аз долар — промърмори той с чувство на притеснение, очевидно все още смутен, че трябва да моли Лейни за пари.

Тя извади от голямата си черна чанта портфейла. В джобчето откри две монети от двадесет и пет цента, след това разрови отделението за банкнотите и видя по двадесет и десет долара и две по пет долара. Приближи се до Райли и й подаде двете монети. След това се обърна към Тим:

— Това ще ти свърши работа — каза тя и му подаде една банкнота от пет долара.

Той я погледна, но не посегна към нея.

— Вземи я, миличко — каза Лейни окуражително. — Следобед ще ми донесеш рестото.

Тим отбягваше погледа й, забил очи в пода.

— Един долар, ми е достатъчен Лейни. Честно.

Лейни се тревожеше, че времето неумолимо напредва. Остави банкнотата на масата пред него.

— Съжалявам, нямам по-дребни. А сега и двамата побързайте. Нямаме абсолютно никакво време.

Райли стана от масата и взе скулптурата робот. Занесе я в антрето и свали палтото си от закачалката. Лейни погледна Тим с очакване, но той нямаше никакво желание да помръдне.

— Тим — тонът й стана строг, — хайде да вървим! — тя сложи ръце на облегалката на стола му като се опитваше да го издърпа назад, но се спря, когато чу тихо изхлипване. Сложи ръцете си на раменете му. Седна на стола до него и го накара да я погледне. Сълзи се стичаха по бузите му.

Лейни го прегърна.

— Какво има — попита тя успокояващо, като галеше меката му коса и опря буза до неговата.

Тим вдигна глава и погледна към антрето.

— Райли — извика Лейни, защото веднага разбра, че трябва да останат сами, — занеси робота си в колата и си закопчай предпазния колан. Идваме след минута.

Когато чу, че вратата се затваря, Тим й отправи поглед, изпълнен с благодарност.

— И така, какво има? — попита Лейни и избърса сълзите му с книжна салфетка.

За няколко мига момчето се поколеба. След това разказа всичко на един дъх: за това как го обираха, за гнева и безпомощността му, когато виждаше, че Гарт и Джей го причакват зад ъгъла, за да го унижат и да вземат това, което според тях им се полагаше.

— Достатъчно е, че им давам по един долар — каза той, вече престанал да плаче. — Пет долара само ще направят нещата по-лоши.

Лейни силно го прегърна. Искаше й се да разполага с някакво магическо решение на този проблем, но единственото, за което се сети, Тим нямаше да й позволи да направи. Знаеше го. Все пак реши да опита.

— Какво ще кажеш да говоря с директора на училището и да му кажа какво се е случило?

Детето се сви на стола си.

— Да не си луда? Те ще ме убият — в очите му имаше страх. — Освен това — добави, докато се взираше в лицето й с надеждата, че тя ще го разбере — никой после няма да иска да говори с мен.

Лейни полека го погали по бузата и се изправи.

— Тим, ще оправя тази работа.

Момчето стана на мястото си.

— И как точно? — попита той язвително.

— Не знам — каза тя мрачно. — Но наистина ще го направя. Ще сложа край на това. Обещавам ти.

Тим се изправи с нежелание и се остави тя да го отведе от масата. Лейни излезе в антрето. Загаси лампата в кухнята, след това откачи от закачалката палтото си и якето на Тим. Думите му Как точно? отекваха в главата й, докато вървеше към колата.

 

 

Лейни вдигна глава от заседателната маса, когато вратата се отвори и в залата беше вкарана голяма количка, пълна с чинии със сандвичи и консервни кутии с газирани напитки. Заседанието за „Мариса“ беше започнало преди няколко часа и някои от присъстващите очевидно бяха доволни от прекъсването.

— Най-добре да направим петнадесет минутна почивка — каза Патрик Фушард като леко се прозя и се изправи.

Лейни видя, че Джулиан, който седеше от лявата страна на Фушард, се опитва да улови погледа й, но се направи, че не забелязва. В действителност, откакто й направи предложение за женитба, тя се страхуваше да го погледне.

Рик Дийн, който седеше до нея й се усмихна.

— Какво мислиш? — попита той като оправи купчината компютърни разпечатки пред него.

Лейни просто вдигна рамене и в отговор Рик загадъчно й кимна.

Тя се присъедини към групата от изпълнителни директори на „Карпатия“, които вече се бяха скупчили около чиниите със сандвичите. Преди това с бърз поглед се увери, че Джулиан е все още в другия край на залата. Рик застана зад нея. Когато дойде техният ред, се оказаха сами.

— И така, какъв е проблема? — попита той тихо.

Лейни се огледа из салона пълен с мъже и жени, които дъвчеха шунка и сирене. Никой не им обръщаше внимание. Дори Джулиан увлечено разговаряше с един от търговските директори от Лос Анджелис.

— Просто се чувствам глупаво тук. Това е.

Рик се разсмя.

— Миличка, ти си много неща, но в никакъв случай не си глупава.

Лейни си избра сандвич и кола и посочи два свободни стола в другия край на залата. Рик кимна, взе два сандвича и тръгна до нея.

— И така? — каза той с очакване в гласа, когато двамата се настаниха и сложиха храната си на малка дървена масичка между тях.

— Това е. Мястото ми не е тук — повтори тя като се намръщи, докато отхапваше от сандвича.

— Разбира се, че не е така — каза Рик възмутен. — Та ти си, за Бога, създателката на „Мариса“.

Лейни замислено задъвка сандвича си.

— И сега я давам за осиновяване.

Той отпи от колата си.

— Може и да е така, но за момента ти все още участваш в проекта, поне тук в Ню Йорк и няма никаква причина да се чувстваш не на място. Това просто е лудост.

— Не става дума „за момента“ — отговори тя горчиво. — Тим и Райли няма да изчезнат изведнъж и да ме освободят от ангажимента ми, за да замина в Калифорния.

— А би ли искала да е така? — попита нежно Рик.

Лейни енергично поклати глава.

— Разбира се, че не. Просто когато присъствам на такива заседания, не мога да не се вълнувам. Това наистина е нелепо, защото когато проектът започне да се реализира, аз въобще няма да се занимавам с него.

Той й кимна съчувствено.

— Никога не знаеш какво ще ти предложи бъдещето — каза й окуражително, — но за момента ми се струва, че се справяш много добре, с ролята на работеща майка.

— Като първи левак — смотолеви тя глухо, когато си спомни за разкритието на Тим тази сутрин. — Когато беше малък, по-големите момчета тормозеха ли те? — попита тя внезапно.

— Моля? — той явно беше объркан.

— Някакви по-големи ученици всяка седмица обират джобните пари на Тим.

Рик се почеса по брадичката.

— Да, и мен са ме тормозили — каза той леко смутен. — Казваше се Джим Чапман. Боже, беше като канара — Рик се усмихна. — Трябва да съм бил на седем или осем.

— И какво направи? — попита тя като остави сандвича си и насочи цялото си внимание към него.

Този път усмивката му криеше огромна наслада.

— Доколкото си спомням, брат ми Били го хвана една неделя, на път за тренировките му по бейзбол и го смаза от бой. Накрая се наложи да го закарат в болницата — Рик се разсмя толкова високо, че няколко души се обърнаха. — Родителите ми забраниха на брат ми да излиза в продължение на един месец — той спря да се смее и погледна Лейни. — Но на твое място не бих постъпила по този начин. На възрастните не им забраняват да излизат, а ги пращат в затвора и пишат за тях във вестниците.

Лейни забеляза, че погледът му се насочи над главата й и усети позната ръка върху рамото си.

— Нали не възразявате, ако ви отнема за малко госпожица Улф? — веселият тон на Джулиан беше предназначен за Рик. Той дори не я погледна, като че ли се страхуваше, че ако срещне погледа й, тя ще му откаже.

Лейни знаеше, че няма друг избор. Отказът й само би събудил любопитство.

— Благодаря ти — каза тя на Рик, когато тръгна с Джулиан към вратата.

И двамата запазиха естествено изражение докато пресичаха залата, но в момента, в който бяха зад вратата, Джулиан я грабна за ръката и я дръпна в някаква съседна стая като дори не провери дали е празна.

— Боже, толкова много ми липсваш — промърмори, докато я прегръщаше и я целуваше по ухото.

Лейни се стегна и това го накара да се отдръпне. Той втренчено я гледа няколко секунди.

— Какво има? — попита я, докато ръцете му шареха по гърба й. Усетил липсата на отклик от нейна страна, той ги отпусна унило.

Лейни не знаеше какво да отговори. Пред нея стоеше мъжът, в когото беше влюбена, мъжът, за когото можеше да се закълне, че иска да се омъжи, но в момента той й се струваше толкова чужд — като напълно непознат. Дори не можеше да си спомни за страстта, която изпитваше към Джулиан в безсънните нощи, когато тъй дълго беше мислила и копняла за него. Сега дори не можеше да стисне ръката му.

— Лейни, ни най-малко не искам да те принуждавам да се омъжиш за мен. Честно мила, нещата между нас могат да си продължат постарому, кълна ти се.

Тя се помъчи да каже нещо само за да не стои като парализирана.

— Джулиан, не трябва повече да се срещаме. Не е хубаво, неморално е и е нечестно спрямо теб, жена ти и децата ти.

Той я погледна смутено.

— Защо това изведнъж стана такъв проблем? Та ние се срещаме — вече колко… две години и тези неща никога не са те притеснявали.

Ненадейно я обзе гняв от лукавия му отговор. И същевременно й олекна. Беше истинско облекчение да разбере, че чувства нещо.

— Що за отговор е това? — каза тя нападателно.

— Ей, Лейни — отвърна Джулиан като нервно приглаждаше конската си опашка. — Исках да кажа, че наистина съм готов да се оженя за теб. Ако ми позволиш, готов съм да се преместя при теб още сега.

Неговата самонадеяност само я раздразни още повече.

— Предлагаш ми го сега, когато вече не съм свободна. А какво ще кажеш за времето, когато изцяло бях на твое разположение. Какво ти пречеше тогава?

Лицето на Джулиан почервеня. Изведнъж не само тя се оказа ядосана.

— Слушай — тонът му започна да се повишава. — От самото начало винаги съм бил честен спрямо теб. Не знам какво ти става, но не ме вини за това.

Лейни отиде до вратата и хвана дръжката. Обърна се към него, а очите й бяха леденостудени.

— Искаш да се ожениш за мен, защото не можеш. Ако се бях съгласила, след три седмици щеше да си в прекрасни отношения с някоя друга жена.

Кафявите очи на Джулиан заблестяха заплашително.

— Може би ти самата си мислиш за друг. Защо ти е да се занимаваш с мен, когато братът на твоята приятелка живее при теб.

Очите на Лейни се разшириха от гняв.

— Ето какво ще ти кажа, щом толкова много те интересува това. Трябва земята да спре да се върти, за да ти проговоря отново.

Тя отвори вратата и тръгна към дамската тоалетна. Беше доволна, че остана сама. Застана пред мивката, намокри една кърпа със студена вода и избърса лицето си. Няколко минути се опитваше да укроти топлата червенина, която я заливаше на вълни от врата към челото, с нарастването на гнева към Джулиан. Той беше копеле, мръсник, негодник. Беше се хванала на най-голямата въдица.

След това погледът й се спря на отражението й в огледалото. Каква глупачка само е била, мълчаливо осъзна тя. В момента, в който й предложи брак, той премина от прекрасната фантазия в ужасяващата действителност. Реалност, която я задушаваше, караше я да се чувства като животно, хванато в капан. Не само, че не можеше да си представи да се омъжи за него, тя дори не можеше да го гледа.

Пусна студената вода, отново изплакна кърпата и след това я притисна към врата си. Сети се за последното обвинение на Джулиан. Наистина ли я привличаше Пен? Глупости.

Разбира се, че присъствието му й беше от помощ. Занимаваше се с Тим и Райли, отменяше я, когато трябваше да излезе. Спомни си как беше успокоил децата в „Деня на майката“, как нежно беше прегърнал Райли, когато плачеше в стаята си.

Добре — каза си тя и несъзнателно сложи кърпата върху деколтето си. Вярно беше, че понякога, когато неочаквано го видеше в кухнята или в гаража, не можеше да не забележи мургавата му красота, слабото, но мускулесто тяло, което тениската и дънките трудно скриваха. За миг затвори очи и си спомни нощта, когато прекараха заедно — колко гладка беше кожата му, колко умели бяха ръцете му, които събудиха най-дълбоките й желания. Той беше като пантера, гъвкав и красив, но също така и опасен, а това именно я възбуждаше най-силно.

Очите й се отвориха с отвращение. Що за човек си ти — помисли си тя, смачка кърпата и я хвърли в кошчето за боклук.

Да, Джулиан беше даже много търпелив към нея. Тя го обвини, че иска нещо, защото знае, че не може да го има, но много добре знаеше истината. Обожаваше Джулиан именно защото имаше дом и семейството. А ето я нея, увлечена в мечти по Пен Бекли — мъж, който и пет пари не даваше за нея, с когото прекара една толкова безсмислена нощ, че дори и не му хрумна да я потърси отново.

Усети пак да се зачервява, но този път не можеше да се преструва, че е от гняв. Не, беше от унижение.

 

 

Ал Смайли кимна не особено приветливо на Лейни, когато тя го подмина на път за офиса си. Седна на бюрото си и го чу да вика на някого ей, ти — явно на Боб Стилман, художникът от стаята в края на коридора, който работеше в „Карпатия“ поне от двадесет години. Раздразнено поклати глава. Може би Ал щеше да научи името му чак на пенсионерското тържество на Боб.

Прегледа съобщенията за телефонните й обаждания и се запита колко ли работа ще може да свърши за оставащия час, преди да тръгне за гарата. Разбра, че не може да се съсредоточи върху нищо. Да бъде проклета, ако продължи да си мисли за Джулиан Крол, или — още по-зле, за Пен Бекли.

Имаше един проблем, който трябваше да реши, а именно: как да помогне на Тим. Разбираше нежеланието на момчето да говори с училищните власти. А пък тя не можеше да наеме някой бияч, за да накаже две деца, колкото и привлекателна да й се струваше идеята в този момент.

Извади разсеяно бял лист от най-горното чекмедже и започна да драска по него с един маркер. Без да усети, беше нарисувала дявол, който лети, с вила в едната ръка. В другата държеше две момчета с маски, които се опитваха да се отскубнат. Едното стискаше банкнота от един долар. Лейни взе една по-тънка химикалка и написа върху банкнотата: „незаконен притежател“.

Погледна рисунката с някакво удовлетворение и извади още един лист от чекмеджето. На него отново нарисува дявола, но сега той държеше банкнотата и летеше сам над огромен пламтящ ад. Под него двете момчета падаха към дълбоката бездна. Усмихвайки се тя написа нещо под рисунката. Злорадния надпис гласеше „Ей, вие! Входът е само долар“.

Това обаче не беше решение на проблема на Тим, Лейни внимателно сгъна листовете и ги прибра в чантата си. Поне ще го разсмеят, когато си отвори кутията за закуска утре.

 

 

— Обаждат се от местния вестник — извика госпожа Майлс, щом я чу, че се прибира.

Икономката още притискаше телефонната слушалка към масивния си бюст, когато тя влезе в кухнята с кесии продукти. Двете жени тромаво си размениха местата. Лейни занесе подвижния телефон до масата, а госпожа Майлс започна да разпределя покупките.

— Здравейте — каза Лейни, като се чудеше защо ще я търсят от вестника на Медоувю.

— Лейни Улф ли е? — попита мъжът от другата страна предразполагащо.

— Да — отговори тя учтиво, защото допусна, че най-вероятно им е изтекъл абонаментът и ще й предложат да го поднови. Видя как госпожа Майлс излезе, за да остави праха за пране и белината в мазето.

— Тази, която получихме днес е най-добрата — каза той.

Лейни нямаше и най-малка представа за какво става дума. Тя нетърпеливо въздъхна. Беше събота сутринта и обеща на децата следобеда да ги заведе в Ню Йорк. Те изгаряха от нетърпение да идат там. Идеята беше нейна — искаше Тим и Райли да получат някаква представа от света, в който тя беше живяла досега. Смяташе да ги заведе в апартамента си, където никога не бяха стъпвали. Беше проверила школите по карате и смяташе да посетят някоя от тях по обед. Мегън й каза, че така ще повдигне самочувствието на момчето, но Лейни реши, че това ще хареса и на сестра му.

Не знаеше дали ще има някакво полза от разходката им, но преди да тръгнат трябваше да свърши доста неща и това тайнствено телефонно обаждане не влизаше в сметките й.

— Страхувам се, че не разбирам за какво говорите.

От другата страна за миг настана тишина, след това мъжът продължи:

— Обажда се Бил Карпентър от „Медоувю Леджър“, където сте изпратили карикатурите си. Наистина са много добри. Особено много ми хареса борецът сумо, който играе балет.

Лейни веднага разбра за коя карикатура става дума. Първата рисунка с дявола, която беше оставила в кутията за закуски на Тим беше истински хит и тя продължи да рисува по една за него и сестра му почти всеки ден. Беше направила миналата седмица за Райли. Въпреки това не знаеше как да отговори. Най-сетне мъжът отново се обади.

— Надяваме се да подпишем договор с вас за седмична карикатура — каза мъжът и започна да се смее. — Свободни, слепи мишки — изрецитира той през смях, споменавайки карикатурата на гризачите с тъмните очила, които изскачаха от огромна клетка с надпис „Основно училище Медоувю“.

— Мога ли да ви се обадя по-късно? — попита Лейни, тъй като нямаше желание да говори с него, преди да е разбрала какво точно е станало.

Карпентър с готовност даде служебния си телефон и преди да затвори настоя непременно да му се обади.

Тя отиде до стълбите и извика децата. Изчака докато и двамата слязат в кухнята.

— Някой да знае защо един мъж на име Бил Карпентър от местния вестник ме е търсил? — попита като ги наблюдаваше внимателно.

Райли поклати отрицателно глава, но Тим се усмихна странно.

— Ами, да.

— Ами, да, какво? — Лейни кръстоса ръце на гърдите си.

Тим се приближи до масата и яхна един от столовете.

— Просто реших, че рисунките ти са наистина много добри и ги дадох на едно дете от нашия клас, чиито баща работи във вестника. Мислех, че няма да имаш нищо против.

— Не че имам нещо против — започна Лейни, но след това се спря.

Дали наистина съм против — зачуди се тя като се приближи до масата и издърпа един стол.

Залитна, защото Райли моментално се настани в скута й и сложи глава на рамото й.

— А как бихте се почувствали двамата, ако видите рисунките отпечатани — попита тя, като успокоително галеше момиченцето по гърба.

Тим я погледна.

— Ами че нали за това ги дадох на Сам.

Лейни повдигна главата на Райли.

— И ти ли нямаш нищо против?

Тя веднага отговори с „да“.

— Ами — Лейни се усмихна, — в такъв случай ще трябва да свикнете да ги виждате там всяка седмица.

Госпожа Майлс се появи и взе да разопакова пакета с кутии кока-кола и да ги подрежда в хладилника.

— А какво ще кажете вие, госпожо Майлс — извика й Лейни. — Бихте ли искали да сте обезсмъртена в местния вестник?

Госпожа Майлс се обърна, за да отговори.

— Стига да не съм в криминалната хроника — каза тя и разсмя всички. — А, между другото — добави тя, — докато бяхте на пазар се обади господин Коул. Искаше да ви предупреди, че няколко дни ще отсъства.

Лейни свали Райли от скута си.

— Каза ли да му се обадя?

— Не — отговори госпожа Майлс. — Каза, че веднага излиза.

Лейни стана и даде знак на децата да се приготвят.

— След пет минути трябва да тръгнем, ако искате да отидем при господин Нагато — каза тя и още преди да довърши, думите й изстреляха децата от стаята.

Какво ли е накарало Чарли Коул да звънне толкова рано в събота? — чудеше се тя. Обикновено в петък вечерта той гуляеше до късно и беше наистина необичайно да е на крак по-рано от два следобед. И защо трябва да я предупреждава, че заминава? След погребението беше идвал само два пъти. Може би чувства племенниците си по-мили, отколкото показва — каза си тя изненадана, но и приятно развълнувана.

— Каза ли колко време ще отсъства? — попита Лейни.

— Не — отговори икономката като затвори вратата на хладилника и отиде до мивката. Взе една жълта гъба, изплакна я в студената вода и енергично избърса масата, преди да продължи:

— Чарли Коул не се раздава лесно, освен ако пред него не стои някоя с тридесет години по-млада от мен — госпожа Майлс презрително сви устни, за да подчертае неодобрението си.

Лейни кимна.

— Май братята Коул не си приличат, а? — каза тя като си представи сигурността и силата, която излъчваше Джон Коул, където и да идеше.

Изражението на възрастната жена омекна.

— Джон Коул беше прекрасен човек. И как обичаше семейството си! Никога не го чух да каже груба дума или да повиши тон… — тя спря по средата на изречението — почти никога — добави тихо.

— Какво искате да кажете? — попита Лейни, убедена, че жената имаше нещо предвид, нещо, което я безпокоеше.

Госпожа Майлс внимателно я изгледа, сякаш я преценяваше.

— Знаете, че не обичам да клюкарствам — започна тя предпазливо, — но точно преди трагедията между тях имаше малка разправия.

— Какво имате предвид?

— Ами — госпожа Майлс се колебаеше, но настоятелният поглед на Лейни я накара да продължи. — В деня, преди да умрат, господин и госпожа Коул се скараха за нещо. Бях в мазето и перях, но чувах гласовете им чак долу.

— За какво се караха? — попита Лейни, сякаш се страхуваше да чуе отговора.

Госпожа Майлс остави гъбата.

— О, не можех да различа думите, но господин Коул викаше ужасно — тя се обърна към Лейни. — Знаете ли, никога преди това не ги бях чувала да се карат — нито един път, откакто работя при тях, вече толкова време. Господин Коул излезе много ядосан от къщи, точно когато качвах панера с чистото бельо, за да го прибера.

— Фаръл каза ли ви нещо?

— Не, разбира се — отвърна тя, шокирана само от възможността за това. — А после чух, че Тим е в стаята си. По някое време се бе прибрал от училище, защото му било лошо. Госпожа Коул през целия ден се занимаваше с него — тя се умълча, след това погледна Лейни в очите сериозно. — Беше ми много мъчно, казвам ви. Чух госпожата и по-късно, когато беше останала сама в стаята си. Плачеше тихо, да не я чуе някой. Но аз я чух.

— Трябва ли да си облека нещо по-специално?

Двете жени се стреснаха, когато видяха Райли в стаята. Госпожа Майлс рязко продължи да търка масата, докато Лейни увери детето, че днес господин Нагато няма да има нищо против дънките.

После извика Тим, напълно механично им облече палтата и влезе в колата. Но през цялото време, докато караше на юг към Манхатън, си мислеше за това, което й каза госпожа Майлс. Разбира се, беше напълно естествено да има кавги в едно семейство. Може би между Джон и Фаръл е имало много повече проблеми, отколкото тя е знаела. Спомни си колко неспокойна беше приятелката й на коледното тържество, странните нотки на неудовлетворение, които бе доловила в гласа й. Когато вече бяха на магистралата и платиха таксата за минаване по моста „Трайбароу“, Лейни вече беше много разстроена и странно разсеяна.