Синтия Виктор
Интимни предателства (19)

Деветнадесета глава

— След малко си тръгвам.

Госпожа Майлс стоеше на вратата на спалнята и наблюдаваше Лейни, която сновеше между големите кашони, задръстили стаята. Почти всичко, с което беше пълен скринът от кленово дърво на Джон, сега лежеше на купчини до спалнята, а една част вече беше добре сгъната и подредена в кашоните.

— Направила съм варено за вас и децата. Мисля, че, господин Бекли ще ги доведе след около час — госпожа Майлс погледна купа дрехи и съчувствено поклати глава. — Имате ли нужда от помощ?

Лейни въздъхна.

— Благодаря ви, но не.

Тя се пресегна към дъното на най-горното чекмедже и извади камара бели тениски и няколко носни кърпи. Сложи ги в кашона пред себе и протегна ръце над главата си, за да разкърши врата си. Много време беше отлагала тази работа и когато реши да свърши всичко за един следобед, то се оказа по-трудно, отколкото си беше представяла.

Карла Мирски се обади преди час и й предложи билет за тази вечер за новата постановка в Ийст Вилидж на една от любимите й пиеси на Тенеси Уилямс. Лейни се питаше дали ще успее да свърши всичко навреме, за да отиде. Може би трябваше да се уговори с Пен да гледа децата. Въпреки, че по-голямата част от времето му беше заето с новата му длъжност в Ен Би Си, той им отделяше изненадващо много време. Понякога оставаше при тях вечер или ги водеше някъде в събота и неделя. Но днес беше изпълнил задълженията си, помисли си тя гузно. Добре, че се съгласи да ги заведе на кино, за да не са вкъщи този следобед. Последното нещо, което искаше да им причини, беше мъката да се разделят с последните спомени за живота на родителите им.

— Скоро ли ще се преместите в тази стая? — попита госпожа Майлс.

Лейни осъзна, че не знае какво да й каже.

— Ако ме питате, мисля, че е време да го направите — добави госпожа Майлс с категоричен тон, преди да излезе.

Не съм те питала — прииска й се да изкрещи след нея Лейни, но се хвана, че се държи като разглезено дете. Засрами се от себе си и отново се зае да проверява всички чекмеджета, за да се убеди, че са празни.

Приближи се до скрина на Фаръл с голям трепет. Протегна ръка към най-близкото чекмедже и го издърпа. Спокойно, тук няма бомба — каза си тя, като се учудваше на собствения си страх. — От какво толкова се притеснявам? Стоеше втренчена в скрина, сякаш чакаше той да й отговори.

Отвратена от себе си, тя се отдръпна и седна на ръба на спалнята. Изведнъж в съзнанието й изплува сцената отпреди два дни. Беше в кабинета на д-р Шафър в Ню Хейвън, сама, както беше я помолила лекарката. Първия половин час, психиатърката задаваше въпроси на Лейни за децата и си водеше бележки в малка тетрадка, която държеше в скута си. Бяха обсъдили дори дали не е уместно да изнесат вещите на родителите им от къщата.

— Това, че не избързвате, е хубаво — каза й д-р Шафър. — Важно е да запазите нещата стабилни колкото е възможно по-дълго. Но трябва да започнете и да се развивате като семейство.

Лейни нямаше представа какво накара д-р Шафър да зададе следващия въпрос. Единственото, което почувства беше изключително неудобно.

— Защо вие се грижите за децата? — попита лекарката много сериозно, почти строго.

Лейни се почувства като първокласник, който търси верния отговор.

— Бях най-добрата приятелка на Фаръл. Тя и Джон така искаха.

Колко нескопосано звучи — помисли си тя, осъзнавайки, че казва не това, което трябва.

Едва след многозначителна пауза лекарката заговори отново.

— Както знаете, да поемете грижите за едно семейство е много голяма отговорност. Това е решение, което може да промени живота ви. Щом сте могла да приемете такова предизвикателство, би трябвало ясно да осъзнавате защо го правите.

Лейни понечи да отговори, но д-р Шафър я прекъсна с вдигната ръка.

— Аз не оспорвам вашата преданост към приятелката ви Фаръл Коул или любовта ви към децата й. Виждам колко много ги обичате, повярвайте ми — тя се наведе напред. — Просто ви предлагам да си помислите защо вие самата искате да бъдете при тях, а не защо семейство Коул са избрали вас или пък защо децата са щастливи, че сте с тях — тя кимна, за да подчертае, че е свършила и остави тетрадката си на масичката до нея. Очевидно сеансът беше приключил.

Оттогава Лейни непрекъснато мислеше за този разговор.

Какво правя тук? — се питаше тя непрекъснато. Дали даваше на Тим и Райли това, от което те се нуждаеха, или след като преживяха най-страшната трагедия в живота си, Лейни Улф щеше да се окаже най-голямото им разочарование?

Ужаси се като осъзна до къде би могъл да я доведе този въпрос. Не й се искаше да мисли повече за това, рязко се изправи и се върна до скрина на Фаръл. Дръпна най-горното чекмедже и започна да вади памучните пуловери и да ги подрежда на купчини. Работеше, като се опитваше да не мисли за нищо. Едва когато изпразни скрина, придърпа един голям кашон и започна да подрежда дрехите в него. Когато взе да оправя един червен кашмирен пуловер, който се разгъна, докато го изваждаше, някакъв лъскав метален предмет падна на пода.

Лейни се наведе да го вдигне и го повъртя в ръка. Беше дълъг ключ от бял метал, много по-голям и тежък от нормалните. Колко странно — помисли си тя, като забеляза знаците „С. Т.“, елегантно изписани с черни букви от едната му страна. От другата беше написана цифрата 1012.

Без да му обръща повече внимание, тя го прибра в джоба на дънките си и продължи да пълни кашона.

Минаваше пет, когато качи багажа на тавана. Остави спалнята така както си беше, поне на външен вид. Може би децата дори нямаше да забележат, че нещо се е променило, реши тя, докато подреждаше кашоните в спретната купчина в един ъгъл на тавана. Добре беше, че успя да прибере дрехите на Джон и Фаръл. Някой ден, когато синът им и дъщеря им поискат, ще могат да ги разгледат и да решат каквото да вземат.

Всичко с времето си — каза си Лейни, като се почувства доволна, че е свършила тази работа. Като слизаше от тавана, чу колата на Пен.

— Как беше? — извика тя, като зърна двете деца в кухнята.

— Ядохме хотдог и огромни шоколади и пихме кола — бърбореше Райли развълнувано.

Тим не беше толкова вдъхновен.

— Първият филм беше кофти, а втория още по-кофти — отговори той като й кимна, преди да излезе от кухнята.

— Като Том и Джери са — каза Пен влизайки и се разсмя. Отиде до хладилника и извади бутилка кока-кола.

Лейни също се засмя.

— След като толкова добре се справяш, какво ще кажеш да останеш с тях и довечера? Имам ангажимент в града, който не ми се иска да пропусна.

— Съжалявам — каза Пен, въпреки, че това не пролича в тона му. Сипа си в чаша кола и я изпи. — След половин час трябва да бъда на едно място — той сви рамене и върна бутилката в хладилника.

Лени го проследи с поглед, докато излезе. Защо ли въобще го попита.

— Може ли да ям нещо? — Райли се настани на кухненската маса.

Лейни я погледна с умиление.

— Не мога да повярвам, че си гладна след всичките лакомства, с които ви е нахранил вуйчо ви.

— Но аз раста — отбеляза момиченцето доволно.

Добре е, че поне едно от децата е способно да изживее момент на щастие — помисли си Лейни с благодарност, радостна, че водят такъв нормален разговор.

— Искаш ли да ти дам малко моркови, за да се заситиш, докато дойде време за вечеря.

— Добре — каза Райли.

Взе една лъжица от масата и със замах ловко я плъзна по повърхността й, така че тя спря точно на ръба.

Лейни изведнаж усети, че някаква буца засяда в гърлото й. Децата много обичаха да си играят така с приборите. Джон твърдеше, че е против, но само привидно, защото всъщност всички, дори и тя се включваха в състезанието по време на дългите неделни закуски. Обърна се с гръб към Райли и се съсредоточи върху панера със зеленчуците, за да се овладее.

— Какво ще кажеш да идете тази вечер у семейство Джизонди — попита Лейни. Извади плика с моркови и го занесе до мивката. После взе ножа за белене, който лежеше на сушилнята за съдове. — Поканиха ме на едно място, което много искам да посетя и си помислих, че ще ви бъде по-приятно да прекарате вечерта с приятелчетата си, отколкото с гледачка.

Райли се нацупи и издаде възглас на отвращение. Лейни я погледна.

— Но нали ходите при тези деца?

— Никога не съм ходила при тях — детето се замисли над това, което каза. — Само онзи път — добави то тихо.

Тим влезе в кухнята с колекцията си от картички с бейзболисти.

— Какво само веднъж? — попита той.

— Аз пък си мислех, че много често преспивате у семейство Джизонди — каза Лейни озадачено.

— Ти майтапиш ли се? — отвърна възмутено момчето. — Та аз не мога да ги търпя тия деца.

Много странно — помисли си тя и реши да не обсъжда повече този въпрос. Но кого можеше да помоли да ги гледа тази вечер? За миг се почувства ужасно изморена.

Май беше по-добре да не ходи в Ню Йорк. Отиде до телефона, за да се обади на Карла. Със сигурност ще има кой да използва билета й. Погледна през прозореца. Слънцето се скриваше зад хоризонта. Къщата беше топла и уютна и идеята да вечерят рано с децата й се стори много по-привлекателна.

 

 

Лейни погледна часовника си и се намръщи.

— По дяволите.

Трябваше й повече от час, докато измине разстоянието от около петнадесет мили от Медоувю. Или беше завила в неправилна посока, или не беше разбрала обърканите обяснения на магазинера. Беше четвъртък следобед и тя се върна по-рано от работа, за да купи бейзболна бухалка на Тим, която му трябваше за началото на тренировките. Единственият магазин, в който продаваха такива неща се намираше в Гленвейл, градче, където Лейни никога не беше стъпвала и се надяваше, че няма да й се наложи отново да го търси.

Тя с облекчение съзря табелата „МАКЛЕЙН“.

Бе изписана с големи червени букви над един голям ъглов магазин. Още повече се зарадва, когато забеляза знак, които показваше, че наблизо има паркинг. Зави наляво и продължи по една дълга улица, а след това проследи знаците и влезе в паркинга.

Самият паркинг представляваше празно място точно пред висока модерна сграда. На входа й имаше надпис „ХОТЕЛ СЕН ТРОПЕ“.

Лейни прецени, че ако мине през хотела, ще излезе точно на улицата, на която е разположен магазина. Приближи се до входа и вратите се отвориха.

— Здрасти!

Гласът на Лейни изненада Каръл Ан Джизонди, която вървеше към изхода.

Стресната, Каръл Ан за миг не можа да разбере кой я поздравява. Вместо усмивката, която Лейни очакваше да види, лицето й застина в напрегната уплашена гримаса.

— О, здрасти! — най-сетне отвърна тя.

— Каква изненада да се срещнем тук, когато почти никога не се виждаме в Медоувю — каза Лейни като се опитваше да поведе разговор.

— И аз се радвам, че те виждам — нервността на Каръл Ан опровергаваше любезните й думи. Тя погледна часовника си, сякаш бързаше за някаква среща.

— Какво правиш тук? — попита я Лейни.

Младата жена изглеждаше объркана.

— О, трябваше да свърша нещо на Джей Джей.

Лейни беше започнала да й описва затрудненията, които е имала докато открие града, когато забеляза надписа над рецепцията. Веднага го позна. Ключът, който намери в чекмеджето на Фаръл трябва да беше от този хотел, съобрази тя, усмихвайки се удовлетворена, че е разкрила една загадка.

— Боже Господи — възкликна тя, като прекъсна собствения си разказ, — май на вас двете с Фаръл този хотел много ви харесва. Тя дори има ключ оттук. Заедно ли идвахте?

Изведнъж Каръл Ан се изчерви.

— Имам среща — добави тя почти грубо и подмина Лейни. Излезе от сградата без никакви други обяснения.

Какво й стана? — зачуди се Лейни, докато пресичаше фоайето към другия вход на хотела. Излезе и тръгна към „Маклейн“. Купи бухалката, която Тим й беше поръчал и отново се върна на паркинга, но мина по обиколния път.

Докато палеше колата си припомни разговора с Каръл Ан Джизонди и неочаквано се разтревожи. За какво точно се безпокоя? — чудеше се тя, докато караше към Медоувю, този път без никакви проблеми в ориентацията.

Сякаш отвсякъде изскачаха въпроси без отговор. Но не, всъщност те нямаха никакво особено значение, успокояваше се тя, когато се прибра вкъщи. Свали си сакото и сложи вода, за да свари спагети.

Но безпокойството й нарастваше. Защо Каръл Ан беше толкова странна този следобед и защо Фаръл е пратила децата си при нея, щом никога преди това те не са преспивали в нейната къща? Какво странно и едновременно с това щастливо съвпадение бе, че децата не са били вкъщи в онази ужасна нощ. Ако бяха останали, цялото семейство щеше да загине. Усети как при тази мисъл я побиват ледени тръпки и се опита да я прогони.

Отвори един пакет спагети и го изсипа целия в тенджерата, точно както правеше Фаръл? Но защо го направих? — помисли си натъжена, когато осъзна, че ще вечерят само тя и децата. Някога Джон Коул сам изяждаше половината тенджерата. Представи си го как седи в ранната неделна вечер на същата тази маса и си сипва допълнително на няколко пъти, тетрадките на децата лежат разхвърляни наоколо, а Фаръл, облечена в тениска и дънки, току-що се е върнала с тях от някое спортно състезание, в което са участвали. Видението й припомни друг въпрос без отговор — кавгата, за която й спомена госпожа Майлс, станала в деня на злополуката.

Лейни избърса масата и сложи чиниите и приборите. След това извади салфетки от бюфета и също ги остави на масата.

— Ще вечеряме след десет минути — извика тя към горния етаж и тогава чу лекото почукване на задната врата.

— Има ли някой вкъщи?

Беше характерният плътен глас на Шугър Таплингър. Отвори й и взе от нея чинията с шоколадовите бисквити, която тя й подаде. Помириса ги с удоволствие.

— Току-що са опечени, нали? — попита и вдъхна топлия им мирис.

— Преди десет минути — отговори Шугър, приближи се до масата и издърпа един стол. — Какво готвиш за вечеря?

— Спагети — отвърна Лейни. — Искаш ли?

Съседката се усмихна весело.

— Не се притеснявай. След малко си тръгвам. С Хелмут излизаме тази вечер. В „Смоукис“ ще има барбекю на открито.

— Наистина ще ми бъде приятно да хапнеш с нас.

Поканата прозвуча някак изкуствено и това не убягна на Шугър. Тя внимателно я погледна.

— Какво ти е? Всичко ли е наред?

Лейни понечи да отрече, но се спря. Всъщност трябваше да поговори с някого, за да си изясни някои неща. Помисли си дали да я попита за Каръл Ан, но после реши, че ще бъде нетактично от нейна страна.

— Шугър… — Лейни се поколеба, докато търсеше думите си. — Мога ли да те питам нещо?

— Може, стига да не е за възрастта и теглото ми — отвърна тя.

Изведнъж Лейни се почувства неловко. Как можеше да се бърка по този начин в работите на семейство Коул? Все пак събра смелост и попита:

— Имаше ли нещо… нещо необичайно между Фаръл и Джон преди злополуката?

— Необичайно ли? — Шугър я погледна изненадано. — Защо питаш?

Лейни вдигна рамене.

— Не знам — каза тя колебливо. — Всъщност имахме много странен разговор с госпожа Майлс. Тя ми спомена, че двамата са се карали, и че Джон не бил съвсем на себе си.

Червенокосата я погледна замислено. Дълго мълча, преди да отговори.

— Добре — каза тя най-накрая, като се надигна от стола си и се приближи, — ще ти кажа, след като стана дума за това — гласът й премина в шепот. — Много се безпокоях за Фаръл напоследък. Но причината не беше в нея. Обаче Джон — той беше съвсем друга история.

Лейни озадачено я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Често казано, той беше луд. Непрекъснато й се караше, сърдеше се за най-малкото нещо — Шугър кръстоса ръце на огромния си бюст. — Не знам дали знаеш — каза тихо тя, — но в деня на злополуката се бяха скарали кански. Чуваха се чак в нашата къща. Не искам да си мисля, че това е възможно, но…

Лейни усети, че пребледнява.

— За какво намекваш? — попита тя, страхувайки се от отговора.

Мисис Таплингър я погледна в очите.

— Никога не съм казвала това гласно, като знам какви може да са последствията за децата — тя кимна с глава към тавана, сякаш да подчертае за кого говори. — Мисълта, че Джон сам е предизвикал своята смърт и смъртта на жена си, самата мисъл, че баща им е убил майка им… Това напълно ще съсипе Тим и Райли.

Лейни я погледна ужасена.

— Никога няма да разберем истината — каза тъжно Шугър, като й обърна гръб. — Никой няма да узнае истината.

Лейни почти не разбра кога Шугър е излязла през задната врата, нито пък забеляза, че спагетите са заврели и вече кипят върху печката. Едва шумът от стъпките на Тим и Райли по стълбите я накара да се сепне.