Синтия Виктор
Интимни предателства (27)

Двадесет и седма глава

Когато Чарли Коул отвори външната врата на жилището си, отвътре го лъхна топъл спарен въздух. Стъпи върху дебелия куп писма и вестници, насъбрали се през десетината дни, докато отсъстваше. Бързо остави куфара си и отиде до климатика като го включи докрай. Едва тогава си свали сакото и запали лампата.

Огледа дневната и изведнаж тя му се стори мрачна и малка. Всички апартаменти, които видя в Маями, бяха просторни и светли. Представи си къщата в Брикел и красивата млада собственичка. Нищо не можеше да замени усещането, че се събуждаш под топлия, огрян от слънцето повей на океана. Усмихна се като си представи и други моменти от времето, прекарано във Флорида.

Апартаментът, които си нае там, беше много по-малък. Щеше да му трябва известно време, за да се установи на новото място и стабилизира финансово, за да живее така, както иска. Но сделката, която бившия му състудент му предложи, беше много добра и твърде скоро щеше да се чувства чудесно.

Никога преди не беше обръщал внимание на ресторантския бизнес, но когато отиде и видя „Южното сомбреро“, разбра, че той е много по-стабилен и интересен, отколкото беше предполагал. Наистина, Чарли нямаше ума и целеустремеността на брат си, но чар и енергия притежаваше в изобилие. А тези качества, необременени от желанието за саморазрушение, което беше решил да забрави, щяха добре да му послужат. Тед щеше да отговаря за хотела, а Чарли — да се грижи за ресторанта.

Когато през седемдесетте и осемдесетте години бащата на Тед ръководеше това място, то привличаше по-възрастни клиенти. Чарли си спомняше, че ходеше там през семестриалните ваканции, докато беше студент. Двамата с Тед обикаляха по цели нощи и сваляха мацките, а когато се връщаха към осем или девет сутринта, виждаха как групи от беловласи мъже и жени, разположили се на шезлонги гледат океана.

Но това беше някога. Сега Саут Бийч беше едно от най-модерните, лъскави места в страната и разрастващ се център, който привличаше много млади хора с енергия и изобретателност като него. Вече го нямаше бавният ритъм, възрастните летовници. Населението беше предимно от амбициозни пришълци и кубински емигранти, всичките готови да разгърнат своята предприемчивост.

Намръщи се, когато отиде до хладилника и извади изстудена бутилка Хайнекен. Честен живот в най-трудолюбивата му форма — помисли си той и отпи голяма глътка. Отиде до кафявия плюшен диван и с наслада се протегна. Тази нощ ще си почине. Утре ще започне да урежда преместването си и ще осъществи намеренията си.

Досега винаги беше живял на ръба на закона. Време беше да започне да се съобразява с правилата, на които преди не обръщаше внимание. Нарушаването им се оказа твърде опасно. Никакво пране на пари повече, никакви измами. Отсега нататък беше гражданин с главно Г.

Положението му и без това стана опасно, когато убиха Марина Полсен. Първоначално много се уплаши, защото беше замесен във финансовите й машинации — особено, когато брат му дойде да говори с него. Но когато Джон и Фаръл се оказаха мъртви, нещата коренно се промениха. Не вярваше, че някой ще го обвини за прането на пари, след като досега не бяха успели да го хванат, но трима мъртви и всеки един от тях свързан с него, бяха твърде сложна ситуация.

Като малък, майка му често го упрекваше, че взима дребни суми от чантата й или че задига тениски и мокасини от търговския център. После, когато го арестуваха за наркотици, баща му се наежи срещу него. Но всъщност никога не взимаше на сериозно думите на родителите си. За него това бяха младежки щуротии. Дори и историята с Марина започна като шега. Правеше го не само заради парите, които щеше да получи, а и за да изпробва късмета си, да види дали ще му се размине.

Но след убийствата всичко се промени. А това наистина бяха убийства. Знаеше го много добре, въпреки, че никой друг още не се беше досетил. Джон беше адвокат на Марина и някой го премахна, точно както и нея. Нямаше друго обяснение за случилото се. И това караше Чарли да се чувства отвратително.

Не предполагаше, че брат му толкова ще му липсва. Последният път, в който разговаряха, се скараха и то точно преди да го убият. Още по-зле се чувстваше от факта, че не можеше да открие кой е убиецът. Кой по дяволите е той — помисли си Чарли за стотен път. Седна изправен на дивана и остави бирата на малката масичка. Кой познаваше тримата — Марина, Фаръл и Джон? Размишляваше върху това всеки ден, откакто умряха, но с течение на времето нищо не се изясни.

С изключение на едно, осъзна, че трябва да промени живота си. Може би той не беше гения, който щеше да разкрие убийството на брат си, но поне животът му нямаше да води направо в затвора, или още по-лошо — към собственото му убийство някой ден.

Обезпокоен от мислите си, той се изправи, взе писмата и ги остави на кухненския плот. След това се върна и прибра вестниците. Нямаше как да навакса с новините за близо двуседмичното си отсъствие, а освен това трябваше да си разопакова багажа. Можеше спокойно да ги изхвърли. Тед искаше той да пристигне и да се настани най-много след една седмица.

Едва когато започна да подрежда пресата откри заглавието „СМЪРТТА НА СЕМЕЙСТВОТО МОЖЕ БИ Е УБИЙСТВО“.

Веднага седна и очите му зашариха из статията.

— Боже Господи — каза той на глас, когато стигна до пасажа, който брат му се обвиняваше в убийство и самоубийство. Ужасен хвърли вестника на пода. Да нарекат Джон Коул убиец — това беше нелепо. Невъзможно.

Вероятно имаше много хора, които искаха да отстранят адвоката на Марина. Хора, които са се страхували от информацията, която документите й съдържат. Но Чарли нямаше как да подскаже това на полицията, без да издаде участието си. Той погледна още веднъж заглавието и се изненада, когато буквите се размазаха от сълзите в очите му.

Брат му беше страхотен човек, независимо, че при последната им среща Чарли се държа много лошо с него. Не можеше да позволи на пресата да го обвинява в убийство. Помисли си за Тим и Райли. Как можеше да допусне племенниците му да мислят, че баща им е способен на толкова ужасно нещо?

Изправи се и започна да крачи из дневната. Въпреки всичко, което беше извършил досега и колко често си беше играл с огъня, той никога не беше се самозалъгвал. Познаваше най-низките си инстинкти, най-слабите си места, но никога не беше се чувствал толкова отвратен от себе си. Не можеше да остави нещата така. Трябваше да намери някакъв изход от това положение, но такъв, че той самият да не се окаже в затвора. Трябваше да има някой, който ще настоява разследването да продължи, докато се разкрие истината, независимо каква е тя.

Продължи да крачи из стаята около час, временно забравил мислите за Флорида. Най-сетне му хрумна какво може да направи, независимо колко несигурно можеше да се окаже.

Решението, което взе, го успокои. Отиде до телефона и докато набираше познатия номер заглуши слушалката с носна кърпа. След третото позвъняване, чу как Лейни Улф вдигна и каза „ало“.

Тя надали щеше да разпознае гласа му, но за да е сигурен, го снижи до почти неразбираемо ръмжене.

— Твоите приятели, Коул — прошепна той дрезгаво, — и двамата са били убити. Мъжът няма нищо общо с това — без да каже нищо повече, той затвори телефона. Ръцете му трепереха, докато избърсваше капчиците пот, избили по лицето му.

Изведнъж изпита дълбок срам. Знаеше колко тъпо, колко малодушно беше обаждането му. Но поне направи нещо, успокои се гузно. Направи първата крачка, наистина малка, но поне не остана със скръстени ръце.

Усети известно облекчение, отиде в кухнята и си взе от хладилника още една бира. Ако започна да опаковам тази нощ — съобразяваше Чарли, докато отпиваше от бутилката, може би ще мога да се кача на самолета за Маями утре вечер.