Синтия Виктор
Интимни предателства (3)

Трета глава

— Изпивам, значи, червеното вино докрай и нещо метално се блъска в зъбите ми. Първоначално почти се задавих, но като видях изражението на Джими, оставих чашата, а на дъното — диамантен пръстен!

Закръглените като на катерица бузи на Гейл Салерно се зачервиха, а очите й стрелкаха ту Лейни, ту Карла Мирски, в очакване на тяхното мнение. Най-накрая, като видя, че не реагират, тя се наведе напред и хвърли един сандвич с риба тон върху подноса пред себе си.

— Искам да кажа, мислех, че ще умра от шока. Щях да го убия.

Карла избърса устни с книжна салфетка, по-скоро за да скрие усмивката си, отколкото да заличи следите от ягодов крем.

— От какво си толкова потресена, след като горкият Джими през последния месец непрекъснато ти повтаря колко те обича?

— И Кени ме обича, но още нищо не е решил. Аз изобщо не съм готова да се омъжвам — отвърна Гейл ядосана.

— Права си, Джими заслужава да бъде убит за това, че е извършил толкова позорно и отвратително дело като ти е предложил брак — отвърна още по-злобно Карла. — Честно казано, повечето неомъжени жени в Ню Йорк са доста нехайни по отношение на чувствата. Искам да кажа, че ако аз имах нещо общо с четиринадесет различни мъже, когато се запознах с Лари, той не само нямаше да се ожени за мен, ами нямаше никога повече да ми проговори.

Карла довърши ягодовия крем, захлупи празната кофичка, сгъна салфетката точно по ръбовете и извади малко огледалце, за да си сложи червило. Провери дали късата й кестенява коса е наред, прибра огледалцето в чантата и отново се обърна към Гейл:

— Не можеш да ходиш с цял батальон и да очакваш, че ще бъдеш щастлива. Един мъж е напълно достатъчен според мен.

Подигравателната усмивка на Гейл бе предизвикателна.

— Зная, че Негово величество Лари и двамата малки принца те въодушевяват, но някои от нас имат нужда от малко приключения, малко своеволие, преди да влезем в строй и да умрем.

— Господи, Гейл — Карла започна да се смее, — защо оприличаваш семейния живот на поход към смъртта? Аз обичам съпруга и децата си. Обичам също така работата си и до днес бях много привързана към приятелките си.

— Е, ти може би си съвършена, но ние, останалите, нямаме такъв късмет — Гейл огледа добре ушития сив костюм и сивите лачени обувки на Карла със зле прикрито презрение.

— Гейл, искаш ли поне веднъж да подхванеш Лейни вместо мен? Хайде, рожденият ми ден наближава. Направи го като подарък — Карла се облегна на стола.

Гейл също доволна от възможността да се прицели в друга мишена.

— Като стана дума, ти какво правиш, Лейни? Винаги си толкова загадъчна. Човек може да си помисли, че вършиш нещо съмнително.

— Няма по-добро момиче от мен, кълна ви се — Лейни с нежелание се включи в разговора. През двете години, в които се хранеха заедно в служебния ресторант, тя бе успяла да запази в тайна личния си живот, нещо много трудно като се има предвид близостта, породила се между трите жени. — Вечер се прибирам вкъщи, изпирам си чорапогащите, прочитам вестника и си лягам.

Карла и Гейл я погледнаха с недоверие.

— А вие какво си въобразявате, че правя? — попита Лейни. — Къде са мъжете, с които бих могла да кривна от правия път?

Карла реши да обсъди въпроса сериозно.

— А какво ще кажеш за онези двамата от Калифорния, с които работиш?

С Рик Дийн и Джери Стърч я свързваха служебни отношения по дейността на „Карпатия“ в Лос Анджелис. Двамата бяха добре поставени вицепрезиденти и харесваха проектите на Лейни. Като се добави и присъщата им калифорнийска непосредственост, те се превръщаха в една от най-привлекателните страни в работата й. Освен това Рик и Джери бяха талантливи художници с усет към фирмената политика, който Лейни не притежаваше. От няколко месеца и двамата се опитваха да усъвършенстват поведението й по начин, който би я изкачил над поста й на обикновен дизайнер, но засега единственият резултат от техните усилия бе нарасналата й неувереност.

— Страхотни са, но нямат време за мен, защото излизат заедно — самата Лейни съжаляваше за това. — Вижте какво — бутна стола назад като искаше да сложи край на този разпит за личния й живот, — познавам стотици приятни мъже, които са или хомосексуалисти или женени, и хиляди очарователни жени. Може би проблемът ми ще се реши с божията намеса — в края на краищата всяка вечер си лягам с молитвата да се събудя лесбийка.

С тези думи тя се изправи и взе подноса си от масата, очаквайки Карла и Гейл да я последват. Гейл въздъхна и също стана, а Карла не сваляше поглед от Лейни. На лицето й цъфна превзета усмивка, когато покрай масата мина Джулиън Крол.

— Здравейте, Карла, Гейл, госпожице Улф — таблата с плодова салата и билков чай с лед, която Джулиън носеше, отиваше на морскосиньото му двуредно сако „Армани“ и опашката, която докосваше елегантната яка. Венчалната златна халка на лявата му ръка светеше с нов блясък на фона на слънчевия загар, останал от новогодишната ваканция, прекарана със семейството в Антигуа^[1]. — Надявам се, че сте прекарали весела Коледа.

— Дядо Коледа тази година бе много щедър — отговори Гейл вместо трите.

Лейни отвърна на поздрава му, но гледаше встрани, надявайки се, че околните няма да забележат вълнението й. Опита се да не обръща внимание на изучаващите погледи, които Карла хвърляше ту към нея, ту към Джулиън. Лейни бе запазила в тайна връзката си, в продължение на цяла година, но Карла не се заблуждаваше. С хитри въпроси бе повдигала темата многократно, но Лейни умело избягваше истината. Чувстваше се неловко, че се налага да лъже приятелката си, но ако разкриеше историята пред някого от службата, можеше да усложни още повече положението.

Лейни винаги се смущаваше, когато с Джулиън бяха заедно сред колеги. Опитваше се да надмогне вътрешното си напрежение, впускайки се в делови разговори.

— Джулиън, знаеш ли нещо за скиците на Матилда и Мами?

Бе изпратила на Рик и Джери незавършени рисунки с бърза поща. Често те направо одобряваха проектите й, но понякога потвърждението на сроковете минаваше през Джулиън, чиято работа като художествен директор на „Карпатия“ до голяма степен се състоеше в това да поддържа стройната система на единомислие между твърде многото поделения на фирмата.

— Не — отвърна Джулиън с очи, вперени в нея. — Очаквам да получа информацията днес следобед. Имаше две дребни неща… — усмихна се той с леко неудобство.

— Какви дребни неща?

Лейни добре знаеше какво означава „дребни неща“. „Карпатия“ се гордееше с непоклатимата си репутация на изключително консервативна компания. Само един неудачен косъм или несполучлива усмивка на някой от героите и империята щеше да реагира незабавно сякаш е извършено убийство или покушение.

— Ами — Джулиън отговори разсеяно, сякаш става въпрос за нещо незначително, — споменаха, че някои от рисунките приличали на „Дорсет“.

„Дорсет“ бе най-върлият конкурент на „Карпатия“ корпорация, почти толкова голяма и известна с оригинални и живописни анимационни герои и зашеметяващи пазарни похвати. За повечето изпълнителни директори на „Карпатия“ да приличаш на Дорсет бе почти същото, като да се появиш гол на главната улица. Лейни се замисли за скиците, които бе пратила в Лос Анджелис. В едната от тях бе използвала твърде много пурпурно червено, а на другата бе нанесла боите на ситни капки — като резултат бе харесала и двете и ги бе определила като по-наелектризирани в сравнение с обичайните си уравновесени образи. Трябваше да внимавам — помисли тя, а сърцето й се сви. „Карпатия“ осигуряваше постоянна работа, но индивидуалното творчество далеч не се поощряваше, дори често ставаше причина за уволнения.

Джулиън я потупа дружелюбно по рамото, като задържа ръката си само за миг — достатъчен да предизвика нов трепет у Лейни.

— Обади ми се като разбереш за какво става въпрос — каза тя.

— Разбира се. Трябва да ме потърсят до три часа. Ще бъдеш ли в офиса?

Лейни кимна и тръгна към дъното на ресторанта, където събираха мръсните табли. Карла и Гейл я следваха една зад друга.

— Джулиън Крол е много привлекателен мъж — изчурулика Гейл.

— И много, много семеен.

Лейни разбра, че целомъдреното предупреждение на Карла бе отправено по-скоро към нея, отколкото към Гейл, но не си даде труд да й отвърне.

— До скоро — каза тя на двете, обърна се бързо и се запъти към асансьора.

 

 

— Хей, ти! — припреният, гръмък глас на Ал Смайли се носеше километри пред него самия, така че петима души по коридора обърнаха едновременно очакващи погледи, когато той се понесе шумно към редицата канцеларии, съставляващи отдел „Изкуство и развитие“ на корпорация „Карпатия“. Лейни отмести поглед от дъската за рисуване, както направи и Фран Майерсън в другия край на голямата стая.

Фран бързо извади четка за коса от най-горното чекмедже, прокара я през русата си грива, наведе глава напред, след това рязко назад и къдриците й се изсипаха като златен душ върху раменете. Изглежда намираше неспособността на Ал да се обръща към хората от персонала по друг начин, освен с „Хей, ти!“, за предизвикателство, което я караше да търси начини да бъде запомнена. За Лейни това бе просто още един пример за просташко поведение на мъж, който ходи с петна от горчица по вратовръзката и стръкчета спанак между зъбите. Като художествен директор на „Карпатия“, най-важната функция на Ал бе да следи дали петнадесетте художници възпроизвеждат точно копията на доходоносни създания като „Матилда и Мами“ — майка с детенце, които бяха звездите в четири пълнометражни филма и красяха няколко милиона чаши, раници и пластмасови кутии. В ролята си на надзирател, Ал бе безкомпромисен перфекционист. Във всичко останало обаче, на него не можеше да се разчита — дори да си закопчее правилно ризата.

— Хей, ти… а, Улф — извика Ал като спря до бюрото на Лейни.

Лейни остави маркера, с който рисуваше поредната фланелка с кончето Патси и насочи вниманието си към Ал. Той дъвчеше дъвка и буквално танцуваше на място — две неща, които правеше винаги, когато бе принуден да стои относително неподвижно в продължение на повече от няколко секунди.

— Как върви? — попита Ал като посегна и обърна рисунката, без да поиска позволение.

— Направи ми една услуга, Ал, ела след час — тя върна нарочно рисунката в първоначалната й позиция и я покри с ръка. — Обещавам фланелката с Патси да бъде толкова възхитителна, че децата ще се избиват помежду си за нея. Просто ме остави още един час.

— Какви са новините от Калифорния?

— Още не знам. Очаквам да ми се обади Джулиън Крол.

— Кой работи върху дракона Снап? — попита Ал, а очите му шареха из стаята, сякаш очакваше отговор от мебелите.

Фран услужливо му предостави информацията, използвайки възможността да се наведе провокационно, докато дава на Ал името, което търсеше. Припрян и неспокоен както винаги, той дори не забеляза загатнатото деколте, което се разкри при маневрата, обърна се на пети и хукна през вратата.

— Господи, страхотен е — искреността на Фран бе толкова неочаквана за Лейни, колкото и вкусът й.

— Ал Смайли? — попита тя невярващо.

Фран я погледна изненадано.

— Не го ли намираш привлекателен? Мислех си, че целият отдел е луд по него — тя повдигна рамене, когато забеляза липсата на отклик у Лейни. — Цялата тази негова енергичност! Винаги съм си падала по нервни типове.

Лейни се замисли за миг и каза:

— Очевидно свръхподвижните мъже не са ми по вкуса. Все пак ти пожелавам късмет. Кой знае, може Ал да се възползва от жена, която харесва високите стойности на ендорфин^[2] — тя се усмихна на Фран, — най-малкото, за да му носи дрехите на химическо чистене повече от веднъж в годината.

Телефонът иззвъня точно, когато се върна обратно към работата си.

— Лейни Улф.

Гласът на Джулиън от другата страна прозвуча като милувка.

— Казах ли ти колко си хубава днес? — измърка доволно той.

— Да, господине, с какво мога да ви помогна? — Лейни знаеше, че Фран напряга слух, за да не изпусне клюката.

— Какво ще кажеш да се измъкнем оттук точно в пет и да ме наричаш „господине“ в интимната атмосфера на твоя дом. Ако обичате, господине!, Благодаря, господине!, Може ли още малко, господине! Харесва ли ти идеята ми?

Дрезгавият глас на Джулиън изведнъж я подразни. Всеки четвъртък прекарваха вечерта заедно, но в останалите случаи всичко бе непредвидено и ставаше точно както на него му е удобно. Защо никога не урежда нещата предварително? Защото той е семейният, глупачко — каза си Лейни.

— Мисля, че не е възможно — отвърна тя безстрастно заради Фран. — Има ли някакъв отговор за рисунките?

Джулиън се върна към служебния тон.

— Да, всъщност има. От Лос Анджелис настояват за един по-стандартен образ — гласът му стана извинителен. — Съжалявам, Лейни. Знаеш как минават тези събрания на комисията. Вкусът им се е оформил през 1938 година и не виждат никаква полза да го променят.

— Благодаря ти, Джулиън — Лейни затвори телефона, преди той да успее да каже още нещо. Защо всеки контакт с него ме разстройва? — запита се тя и се обърна, за да избегне любопитния поглед на Фран. — Защо, наистина — измърмори под носа си. — Само защото имам работа без бъдеще и любовен живот без бъдеще — трябва ли да се притеснявам?