Синтия Виктор
Интимни предателства (23)

Двадесет и трета глава

— Но, Тим, това е любимия ти герой.

Разочарованието на Дорис Бекли беше почти осезаемо, когато внукът й взе фигурката от Пауър Рейнджърс, която му подаде и вяло я мушна в пъстрата кутия. Всички подаръци, които беше получил за рождения си ден, лежаха подредени неразопаковани в голям кръг върху ливадата.

Дърветата обграждащи двора, бяха разцъфтели, а червените и розови балони и гирляндите от разтегателна хартия допълваха празничната обстановка. Азалиите и ирисите се бяха разлистили грациозно — сякаш в чест на празника. Но всички подаръци на този свят и всички цветове на дъгата не можеха да накарат Тим Коул да се усмихне. Той почти не обърна внимание на новите летни кънки, които Лейни му подари, а дори и обещаният от Пен риболов в северен Мейн предизвика само бегла усмивка.

Лейни внимателно наблюдаваше разговора между детето и баба му. Стана й мъчно за Дорис Бекли. Тя би трябвало да предположи, че Тим отдавна вече е минал времето на Пауър Рейнджърс, но жената очевидно се бе старала да му достави удоволствие. Впрочем, тази задача се оказа невъзможна за когото и да било през изминалите два дни. От известно време Лейни смяташе, че забелязва у него някакви признаци на емоционално възстановяване, но изведнъж Тим клюмна и изглеждаше още по-нещастен от преди, сякаш тъгата му беше бездънна.

Никой не беше пощаден от враждебното му отчуждение. Нито Лейни, нито Райли, нито дори великият вуйчо Пен. Все пак, Лейни реши да омекоти удара за Дорис Бекли, въпреки че тя трябваше да се досети, че играчка, подходяща за петгодишно дете, два чифта трикотажни пижами и вълнен пуловер, няма да накарат сърцето на един десетгодишен хлапак да затупти от радост.

Никоя баба, обаче, не заслужаваше пълно безразличие вместо благодарност.

Лейни се приближи до възрастната жена.

— Тези раирани пижами ще го радват всеки път, когато си ляга — каза тя като се засмя непринудено.

Дорис я погледна студено.

— Знам много добре какво харесва моя внук — каза тя, обърна се и я остави сама.

Защо ли ми трябваше? — съжали Лейни, докато прекосяваше поляната, за да помогне на Райли да си отреже второ парче торта.

— Страхотна е, но когато дойде моят рожден ден, може ли вместо шоколад да сложат глазура от ягодов крем? — момиченцето й подаде чинията си, после я грабна от ръцете на Лейни и отхапа от парчето. — Благодаря ти — каза то с пълна уста. След това тръгна към приятелите на Тим, които започваха игра на американски футбол.

Пен мина покрай Лейни и взе ножа от ръцете й.

— Когато дойде нейния рожден ден, ти ще си на хиляди мили оттук, нали? — той си отряза огромно парче от кафявата, богато сиропирана вътрешност на тортата, вперил ожесточен поглед в нея, сякаш под ножа не беше сладкиша, а самата тя.

Лейни нямаше никакво намерение да се кара с него. От няколко дни подготвяше това празненство, покани всички, за които се сети, включително и целия клас на Тим, баба му и дядо му, дори и собствените си родители, така че той да се почувства в центъра на вниманието. Беше приготвила две големи купи с чили и тава с лазаня. Домъкна няколко пакета газирани напитки от супермаркета и стана в пет и половина сутринта, за да подреди празнично задния двор.

Като възнаграждение за усилията си, проведе два отвратителни телефонни разговора с Ал Смайли. Той й напомни за работата, която тя не намери време да свърши в петък, защото бързаше да подготви тържеството. Освен това, трябваше да се примири с празния поглед на Тим, с който той я даряваше целия ден — от момента, в който си отвори очите досега. А ето че имаше и удоволствието да чуе сърдечните думи на Пен Бекли. Наистина се оказа щастливка.

Лейни се огледа из двора. Децата се разделиха на отбори и едно дребничко момче, което играеше куотърбек, се наведе над топката и извика Старт! Тя наблюдаваше как играчите се придвижват от единия край на „игрището“, отбелязан със зелен градински стол, към караваната, която беше контролната линия. Накъдето и да погледнеше, виждаше празни кутии от газирани напитки, пластмасови чаши, картонени чинии с останки от тортата, разкъсана опаковъчна хартия от подаръците и огромно количество смачкани книжни салфетки.

Мегън Бърк се приближи, за да прецени обстановката.

— Хайде — каза тя — да започваме да прибираме боклука. Вечерта ще ти се стори много по-приятна, ако сега изчистим задния двор.

Лейни й се усмихна с благодарност. Чудесно беше, че поне един от гостите, нямаше претенции към нея. Двете жени започнаха да събират разхвърляните боклуци в голяма найлонова торба. Натоварени с бутилки и хартиени чинии, те тръгнаха към кухнята.

— И правиш това всяка година? — попита Лейни като отвори вратата и я задържа, за да мине Мегън.

— Две деца, две празненства — каза Мегън бодро. — Нещо като един човек, един глас.

— А на организатора на тържеството полага ли се почивка за кафе по време на събитието? — попита Лейни, като остави товара си, преди да се отпусне на един стол.

Мегън вдигна вежди въпросително.

— Всъщност водката е предпочитаната напитка по време на тези почивки. Не можеш да си представиш каква енергия и наслада изпитваш, когато настъпи края на тържеството, защото ти вече си заредена с подходящия ободрител.

Лейни погледна към шкафа, където бяха подредени няколко бутилки с алкохол.

— Знаеш ли, май няма да мога да стигна до там. Просто ще си постоя така — тя положи глава на масата и се усмихна на приятелката си. — След четиридесет или петдесет години ще ме намерят тук вкочанена. Тя даде всичко от себе си, но то не беше достатъчно — ето какво ще напишат на гроба ми.

Мегън се разсмя с разбиране.

— Преди да се омъжа смятах, че всичко свързано с децата, е просто песен. Ха!

— Никога не съм си представяла, че е песен — отвърна й Лейни. — Всъщност, от всички неща, които виждах да прави Фаръл, тържествата за рождените дни винаги са ми се стрували най-трудните. Всичките тия подробности, тези малки муцунки, които разчитат на теб да им осигуриш весело прекарване — тя вдигна глава и шумно се прозя. — Честно казано, в сравнение с рождените дни, всичко друго може да мине за песен.

Мегън присви очи, сякаш сериозно обмисляше казаното.

— Не знам — каза тя накрая. — Аз слагам тържествата на първо място, след това идва ред на повръщането по време на път — тя наклони глава на една страна — а пък удоволствието от воденето и взимането на децата от училище бих класирала на трето място.

Лейни се смееше неудържимо. Рязко спря, когато Дорис и Хю Бекли влязоха в кухнята.

Бащата на Фаръл кимна на Мегън, преди да погледне строго Лейни.

— Моят внук се движи като робот на тържеството по случай собствения му десети рожден ден. Радвам се, че неговото страдание не ти пречи да се забавляваш.

Мегън го погледна изненадано го погледна, след това обърна глава към Лейни. В погледа й се четеше готовност за подкрепа, но Лейни поклати глава почти незабележимо и жената й кимна в отговор.

— Извинете — каза тя рязко и бързо излезе на двора. Лейни се изправи и започна да разчиства нещата, които двете бяха внесли отвън. Не знаеше как да отговори на родителите на Фаръл. Реши нищо да не казва.

Докато прибираше мръсните чаши и чинии в голям найлонов плик, усети, че Дорис Бекли я хвана за ръката.

— Лейни, извинявай, че съпругът ми се държи така. Знам, и двамата знаем, че даваш най-доброто от себе си.

Тя изненадано вдигна поглед, за да види изражението зад такава щедра похвала. Очите на Дорис бяха студени като лед, но тя се опитваше да се усмихне окуражително.

— Благодаря — каза Лейни простичко.

Хю Бекли дори и не се постара да бъде малко по-любезен.

— Най-доброто, обаче, не е достатъчно и всички знаем това — тъмните, кафяви очи на Хю я пронизваха. — Предполагам, че дори и ти го знаеш.

Лейни усети как в гърдите й започва да бушува гняв.

— Нямам ни най-малка представа — каза тя възможно най-учтиво.

Хю почервеня.

— Да престанем с тази игра — изръмжа той, а едната му ръка разряза въздуха като с меч. Беше толкова ядосан, че дори не забеляза, Пен и родителите на Лейни, които влязоха зад гърба му. — Защо по дяволите, ти трябва да играеш ролята на майка в къщата на дъщеря ми, когато Дорис и аз с радост бихме заели твоето място. Тим и Райли трябва да бъдат при нас. За Бога, та ние сме им баба и дядо.

Дълбоко засегната, младата жена се опита да запази хладнокръвие.

— Вашата дъщеря и зет ви пожелаха децата да останат тук в тази къща, и аз да се грижа за тях.

Хю вече се развика.

— Дъщеря ми никога не е знаела какво иска и очевидно съпругът й не прави изключение. Искрено казано, мисля, че и двамата са били напълно откачени, когато са взели това решение и адвокатът ми е на същото мнение — той погледна Лейни с презрение. — Точно ти да отглеждаш внуците ми… — думите му прозвучаха като ругатня.

Сам Улф пристъпи напред и застана пред Лейни, за да я защити.

— Кой си ти, че да крещиш на дъщеря ми?

Хелън Улф се присъедини към съпруга си, като също увеличи дистанцията между дъщеря си и старите Бекли. Междувременно Пен седна на един от кухненските плотове и започна да наблюдава участниците в сцената все едно, че е на театър.

— Не обвинявам Лейни за нищо — каза Хю, като се опитваше безуспешно да говори с по-спокоен глас. — Просто искам да знае какво възнамеряваме да правим с Дорис — той погледна жена си, която кимна в знак на съгласие. — Знаем как трябва да се погрижим за внуците си и вече сме направили необходимите постъпки.

Той се отдръпна от семейство Улф и тръгна към задната врата. Хвърли кратък, гневен поглед към Пен и изведе жена си от стаята.

— Какъв глупак — каза гневно Сам Улф, когато вратата се затвори. Той пристъпи към Лейни и я прегърна силно.

Лейни изпита истинско облекчение, преди да чуе думите, които последваха.

— Разбира се, той е напълно прав.

Тя се отскубна от ръцете му.

— А, не започвай и ти.

— Мила моя — сега се намеси майка й, — ти се справяш страхотно. Но това не е твоя работа.

Баща й живо закима в подкрепа.

— Ако имаше собствени деца и, не дай си Боже, нещо се случеше с тебе, разбира се, че аз и майка ти щяхме да се погрижим за тях. Та ти си ни дете.

Лейни ги гледаше, зяпнала от изненада.

— Аз съм вашата пораснала дъщеря, която е на тридесет и шест години, за Бога.

В гласа на майка й се доловиха нотки на извинение.

— Ти си възрастен човек, неомъжена жена, която би трябвало да живее собствения си живот, със свой съпруг и свои деца.

Лейни имаше чувството, че всеки момент ще избухне.

— Мамо, татко, нямам никакво време да водим този разговор. Навън има над тридесет души и те са мои гости, затова бъдете така добри и ме оставете да си довърша работата. Наистина ще ви бъда много благодарна.

— Тя винаги е правата — каза майка й остро, преди да хване съпруга си за ръката и да го придружи навън.

Не съм винаги правата — помисли си Лейни отчаяно и се отпусна се на един стол докато родителите й излизаха. — Нищо не знам. Искаше й се да заличи случилото се — гневът на Хю Бекли, самодоволството на родителите й. Но трябваше да бъде искрена пред себе си. Не биваше да пренебрегва това, което те й казаха.

Колко прекрасно, ако можеше да избяга от всичко, което я тревожеше — от напрежението, от грижите по две смазани от мъка деца, от затруднението да се справя успешно със служебните си задължения за два пъти по-малко време. Колко прекрасно би било — повтори си тя, като неволно потръпна, — ако не трябваше да мисля дали съпругът на най-добрата ми приятелка е хладнокръвен убиец.

— Е, надявам се, че когато се оттеглиш, много ще зарадваш по-възрастното поколение.

Чак когато чу гласа му, Лейни си спомни, че Пен беше в стаята.

— Нямаш ли някаква по-важна работа? — попита тя с горчивина. — Не е ли убита някоя важна политическа клечка днес или може би някой супермодел с ненадмината проницателност се е изказал за външната ни политика?

— Радвам се, че въображението ти работи толкова добре. Това винаги е било силата ти, нали така. Вечните ти „ако“ — той я погледна с презрение. — Май действителността ти създава проблеми — като например този, какво ще стане с двете деца, които твърдиш, че толкова много обичаш, ако отидат при техни величества Хю и Дорис.

— Слушай, Пен — Лейни беше бясна, — ти въобще не ме познаваш, нито пък съм взела някакво окончателно решение за Тим и Райли.

Пен слезе от плота и се приближи до нея. Очите му блестяха опасно. Постави ръце на облегалката на стола й, наведе го назад и я задържа във въздуха. Мълчалив, заплашителен, той беше толкова близко, че усещаше дъха му.

За част от секундата й хрумна налудничавата идея, че той ще я целуне и тази мисъл я замая. Но той рязко пусна стола обратно и излезе от стаята.

— Не можеш да ме засегнеш — извика тя подире му, като се запита дали наистина е така.