Синтия Виктор
Интимни предателства (16)

Шестнадесета глава

— И така, ако до седем и половина ти и децата вече сте готови, а закуската е сложена на масата, ще успееш да ги заведеш на училище и да си тук в девет и петнадесет — Карла Мирски щракна пудриерата си, сякаш за да подчертае думите си.

Лейни се облегна на стола си и избута настрани пластмасовата табла, в която върху картонена чиния се мъдреше недояденият й сандвич с риба тон.

— Карла, ако успея да свърша поне едно от нещата, които изброи, ще се изправя и ще извикам „ура“. Та аз едвам успявам да накарам Тим да стане и то след едночасови увещания и заплахи. А пък Райли си мисли, че всеки път, когато я оставям пред училище, ще изчезна завинаги.

— Не смяташ ли да ги заведеш на психотерапевт?

Лейни кимна утвърдително.

— Мегън Бърк ми препоръча една лекарка в Ню Хейвън. И тримата я посетихме миналия петък. Тази седмица тя ще приеме само децата — прокара нервно пръсти през косата си. — Искрено се надявам да е добра. На малките им е нужна повече подкрепа, отколкото аз мога да им дам.

— Недей да се подценяваш. Ти безумно много ги обичаш, а и те теб също.

— Да, наистина много ги обичам.

— Какво те притеснява тогава? — самодоволната усмивка на Карла показваше, че има само един верен отговор на този въпрос и тя го знае.

На Лейни не й се искаше да продължава тази игра.

— Не разбирам за какво говориш? — тя изправи гръб и посегна към недоядения сандвич. — Между другото, къде е Гейл?

— Гейл си е вкъщи, болна е от грип и ти много добре го знаеш — Карла я погледна ядосано. — Стига си се опитвала да смениш темата.

Лейни остави сандвича.

— Защо, за Бога, се дразниш толкова? Мисля, че аз съм тази, която има сериозен проблем.

Карла се наведе напред.

— Лейни, проблемът ти е, че не знаеш какво искаш — тя се поколеба за миг преди да изстреля — както обикновено.

Лейни ядосано се изправи. Обикновено директните намеци на Карла я разсмиваха, но днес я караха да се чувства неловко.

— Знам, че твоят живот е напълно подреден, но напоследък при мен възникнаха някои усложнения, не по моя вина, така че ме остави на мира.

Карла също стана. Двете взеха таблите си и се насочиха към един огромния контейнер за отпадъци, където ги изхвърлиха. Карла поздрави някакъв колега от своя отдел докато вървяха към изхода.

Тя се спря пред вратата.

— Слушай — каза, като сложи ръка на рамото на приятелката си. — Никой не е искал всичко това да ти се случи, най-малко пък аз, но в този живот понякога трябва да се вземат основни решения. Ако искаш да се справиш с нещо, например да отгледаш тези деца, да приемеш работата в Калифорния, или да си останеш тук, да живееш в Ню Йорк или в Кънектикът, трябва да разбереш, че това дали ще успееш зависи единствено от теб.

Двете отново спряха на площадката пред асансьора.

Карла мрачно я погледна.

— В момента, в който направиш своя избор, всичко ще си дойде на мястото, кълна ти се. Просто вземи някакво решение и го изпълни до край.

Монологът й беше прекъснат от появата на Джулиан Крол, който забързано мина покрай тях на път за кафенето, но щом съзря Лейни, се спря.

— О, госпожице Улф — каза той смутено, когато забеляза, че не е сама, — нали не сте забравили за консултацията в четири и половина? — но като не получи никакъв отговор, кимна и продължи.

Карла се облегна с едното рамо на стената, когато Джулиан отмина и неодобрително заклати глава.

— А докато не престанеш да се занимаваш с него, няма да успееш да се справиш с нищо.

Лейни усети как се изчервява.

— Не разбирам за какво говориш и възразявам срещу намеците ти.

Карла я изгледа продължително и я накара да вдигне очи.

— Играеш си с огъня и дори не разбираш, че сама го подклаждаш.

Лейни изведнъж забеляза, че хората около тях започнаха да ги заглеждат с любопитство. Тя бавно натисна копчето със стрелката нагоре.

— Карла, предавам се. Моля те престани да ме нападаш — сниши гласа си в напрегнат шепот.

Отговорът бе също тих:

— Съжалявам, че съм толкова рязка с теб, но аз те обичам. Ти си ми приятелка. Не мога да гледам как объркваш живота си.

Звънецът сигнализира пристигането на асансьора и Лейни хлътна в него веднага, щом се отвориха вратите. Заби поглед право пред себе си и не знаеше какво да каже. Какво облекчение щеше да бъде, ако можеше да говори открито за Джулиан, мислеше тя, когато кабината тръгна. Искаше й се да сподели страховете и объркването си. Но осъзнаваше, че всъщност не трябва да го прави.

— Вече съм голяма, няма нужда да се държиш с мен като майка — отговори най-накрая, когато стигнаха до етажа на Карла.

Тя шумно въздъхна, излезе и остави Лейни в асансьора, задържа вратата и се обърна към нея:

— Добре — каза твърдо. — Наистина ще постъпя като майка. Ето и моят съвет. Внимавай какво си пожелаваш, скъпа — тя повдигна вежди, — предполагам, че знаеш края.

 

 

— Консултацията в четири и половина! — Лейни се изтегна сластно в прегръдката на Джулиан. Спалнята й изглеждаше чужда, точно както и хола, и целия й апартамент, в който влязоха преди час. — Каква проява на импровизаторски талант.

Джулиан плъзна ръка по извивката на корема й и спря на венериния й хълм.

— Не съм много силен в думите — оправда се той нежно, докато бавно движеше пръстите си в кръг.

— Ти си творчески директор на голяма американска корпорация — разсмя се Лейни, несъзнателно нагаждайки тялото си към ръката му.

— Наистина се чувствам творец — отвърна й той и плъзна пръстите си в нея.

Лейни за миг се поддаде на усещането, след това виновно погледна часовника.

— Не започвай пак, скъпи. Трябва да се връщам при децата — тя се отдръпна от Джулиан и с въздишка се облегна на възглавницата.

Джулиан също седна и я притегли към себе си. Обгърна я с двете си ръце и обсипа врата й с бързи целувки.

— Не издържам вече — каза той, наведе лицето си към нейното и я целуна отново. — Имам нужда да бъда с теб. По дяволите, нужна си ми.

Лейни не можеше да отрече удоволствието, което думите му предизвикаха. Силата на желанието му явно си струваше раздялата им, траяла повече от месец.

— Джулиан, и аз имам нужда от теб, но трябва да се връщам в Кънектикът. Разбери ме.

Той се отдръпна и я погледна. Мълчаливо стана от леглото и започна да се разхожда из стаята. Лейни също се изправи. Той я наблюдаваше как събира дрехите си, нахвърляни небрежно на пода и започва да се облича.

— Ами ако се оженим?

Въпросът я накара да замръзне на място. Някъде дълбоко в съзнанието си тя чу гласа на Карла. Внимавай какво си пожелаваш. Опита се да се отърси от тази мисъл. Беше облякла само единия ръкав на бялата си копринена блуза, когато се оказа отново седнала на леглото.

— Какво каза? — прошепна механично тя, като се опитваше да облече другия ръкав, но само още повече го омотаваше.

Джулиан седна до нея, търпеливо съблече ръкава и й помогна да го сложи както трябва.

— Говоря сериозно, скъпа. Обичам те. Искам да бъда с теб — той внимателно я закопча, сякаш беше дете.

Лейни беше изгубила и ума и дума. За няколко мъчителни мига имаше чувството, че се намира положена в ковчег, чийто капак се затваря бавно, но безвъзвратно и прекъсва достъпа на въздух завинаги.

— Но аз вече не съм сама — отговори тя най-сетне. — Трябва да мисля и за децата.

Джулиан обхвана лицето й с две ръцете и нежно я целуна по устата.

— Зная това и те разбирам. Искам теб и всеки, който ще ми доведеш.

Главата й започна тъпо да бучи и всякаква разумна мисъл й бягаше. Това са някакви мои фантазии — помисли си тя замаяно. — аз сънувам. След малко ще се събудя и със сигурност ще се чувствам глупаво.

Джулиан забеляза обърканото й изражение.

— Не е нужно веднага да вземеш решение. Знам, че те изненадах.

— Защо реши да ми го кажеш точно сега? — прошепна тя отчаяно.

Джулиан взе ръцете й в своите.

— През изминалите няколко седмици ти беше в Кънектикът. Когато дойдеш на работата си толкова заета, че въобще не мога да те видя. Когато се прибереш, си ангажирана с децата и не можем да говорим нормално по телефона. Толкова много ми липсваше. Разбрах колко много те обичам.

Боже мой — даде си сметка Лейни — това не е сън.

Джулиан отново се изправи.

— Ще ти се обадя по-късно, скъпа. Моля те, помисли си.

Той бързо се облече и я целуна още веднъж, преди да излезе от спалнята.

Лейни чу как хлопна външната врата. Отново погледна часовника. Шест и петнадесет. Трябва да успея да хвана влака в шест и четиридесет и седем — помисли си тя, сякаш се опитваше да излезе от кома.

 

 

— Джулиан ме помоли да се оженя за него — каза тя на глас, като се помъчи отново да се раздвижи.

Беше вече девет и половина, когато свършиха с вечерята и Лейни изми чиниите. По някаква необяснима причина всичко й отнемаше двойно повече време, отколкото обикновено. Дори Райли забеляза колко е разсеяна и три пъти я попита дали всичко е наред. Лейни се опита да я успокои. В крайна сметка, малката не биваше да се тревожи и за нея.

Но нищо не беше наред, призна пред себе си, когато децата се качиха горе да гледат телевизия. Изпитваше истински ужас всеки път, когато си спомнеше за предложението на Джулиан. Искаше й се да си мисли, че страхът й е породен от загриженост за децата на Джулиан, дори за жена му. Знаеше, обаче, че това не е вярно.

Всъщност, сега, когато той открито й предложи брак, тя осъзна, че въобще не го познава. Представи си красивото му лице, кафявите му очи — толкова сериозни, когато разговаряха днес следобед. Но това беше лицето на непознат.

А и бракът, тази обвързаност, за която толкова копнееше, сега й се струваше като тежък чук, които неумолимо кове бъдещето й.

Чу, че телефонът звъни, но нямаше сили да отиде до него. Едно от децата най-накрая го вдигна.

— Лейни, за теб е — извика Райли от стаята с телевизора.

— Кой е, миличка?

— Не знам — отговори тя. — Мисля, че е онзи Джулиан, който все се обажда.

Лейни трепереше, когато посегна към слушалката и не чу, че зад нея вратата се отвори и Пен Бекли влезе в антрето с два големи куфара в ръце.

Той наблюдаваше Лейни и, когато разбра, че тя не усеща присъствието му в стаята, тихо остави куфарите на пода. Видя я, че държи телефонната слушалка и се колебае дали да говори. Когато каза „ало“, забеляза как пръстите й стискаха бяла ленена салфетка, сякаш от това зависи живота й.

— Джулиан — прошепна тя с измъчен глас.

Пен видя страданието, изписано върху лицето й, когато отговори на събеседника си.

— Не мога да го направя — гласът й стана още по-тих — не е само заради твоето семейство. Не е заради нещо определено…

Пен видя как увиснаха раменете й, докогато се опитва да обясни.

— Просто не мога да се омъжа за теб.

Пен с интерес забеляза как тя си отдъхна, когато затвори телефона.

Сякаш усетила нещо, Лейни рязко се обърна и почти извика от изненада, когато го видя застанал до вратата.

— Какво правиш тук?

Пен се усмихна пресилено.

— Много ти благодаря за топлите думи.

— Откога стоиш тук? — попита тя притеснено.

— От минута-две — каза, приближи се до кухненската маса и издърпа един от столовете. — Нали нямаш нищо против? — попита той нехайно, преди да се отпусне на него.

— Вуйчо Пен — развълнуваният вик на Тим изпревари появата на двете деца в кухнята. След няколко секунди те го прегръщаха бурно, залепени за него като за магнит.

— Колко време ще останеш? — попита Райли нетърпеливо, като леко се отдръпна от вуйчо си и го погледна, сякаш да се увери, че той наистина е тук.

— Ами, всъщност, това зависи от Лейни — спокойният поглед на Пен срещна нейния.

Много почтено от негова страна, няма що — избухна вътрешно тя, вбесена за миг. Сякаш можеше да лиши децата от присъствието на героичния им вуйчо Пен.

— Можеш да останеш, колкото желаеш — каза ядосано, като си припомни за миг последната им среща. — Ако добре си спомням, миналият път си беше оправил много хубаво леглото — излезе от кухнята, като едва се сдържаше да не се обърне назад.

Няма ли край днешния ден?, роптаеше тя като проклинаше неприятните усещания в стомаха си.