Синтия Виктор
Интимни предателства (28)

Двадесет и осма глава

Този, който й се обаждаше, затвори. Лейни остави слушалката и отстъпи крачка назад уплашено.

Кой, по дяволите, беше това? Който и да беше, беше убеден, че Джон и Фаръл са били убити. Може би знаеше и кой го е направил или защо. Може би самият той беше убиеца.

Отпусна се на леглото и се опита да подреди мислите си. Слава Богу, че телефонът иззвъня точно когато тя минаваше покрай него и не попадна на някое от децата. Дали този, който се обаждаше, щеше да каже същото на Тим или Райли? Тя леко потрепери. И защо се обаждаше тук, вместо в полицията?

Защото искаше да говори именно с нея. Точно тя трябваше да узнае, че станалото не е злополука. Мъжът нямаше нищо общо. Само се опитваше да й съобщи, че Джон не е замесен. Значи, трябва да е видял статията във вестника.

Тя се изправи, странно отмаляла и още по-изплашена. Ето, че имаше някой, който знаеше какво се е случило. Внезапно Лейни осъзна, че няма никакво време за губене. Ужасният глас беше разбил тайната й надежда, че страда от развинтено въображение. Обаждането му беше предупреждение, че трябва да намери отговор на въпросите си, вместо да се рови в тайни догадки. Трябваше да открие истината преди…

Преди, какво?

Лейни тръгна надолу по стълбата. Хиляди мисли се въртяха в главата й, но едно беше безспорно — не можеше повече да си позволи лукса да оставя нещата неизяснени. Трябваше сериозно да се заеме с този въпрос. Дали да се обади в полицията? — чудеше се тя. Но веднага разбра, че няма смисъл. Не знаеше нищо ново от предишния път, когато посети инспектор Иейтс. Вместо полза — можеше да нанесе нова вреда на децата.

Лейни видя, че Райли минава през площадката към всекидневната с малко пакетче пуканки в ръка. Момиченцето й се усмихна, а тя му отвърна разсеяно. Сети се, че именно то я насочи към отворения прозорец в мазето. Може би децата знаеха и нещо друго, което беше важно, без да предполагат, че има значение. Колкото й да не й се искаше да ги въвличай това, трябваше да разбере истината.

— Мила, мога ли да поговоря за малко с теб? — попита тя, бързо слезе при Райли и я прегърна през рамо.

— Разбира се.

Детето мушна ръка в плика и хвърли в устата си шепа пуканки.

— Става дума за мама и татко.

Райли спря да дъвче и погледна. Гласът й вече не беше така бодър.

— Какво?

Лейни я въведе в дневната, като не спираше да й говори и двете се разположиха на дивана.

— За мен ще бъде от голяма полза, ако ми кажеш как се държаха помежду си твоите родители. Искам да кажа дали ти се струваха весели, или тъжни.

— Моля? — Райли я погледна много смутено.

Подходих много нескопосано — уплаши се Лейни. — Дори не знам какво точно се опитвам да разбера. Търсеше думите, които да накарат детето да се сети за нещо свързано със случилото се.

— Преди злополуката всичко в къщи ли беше нормално, или имаше нещо по-особено? Идваха ли тук някакви хора, които вие двамата с Тим не познавате?

Малката очевидно беше все още объркана.

— През цялото време идваха разни хора. Не ги познавахме всичките.

Лейни въздъхна. Това нямаше да я доведе до никъде.

— Съжалявам. Знам, че въпросите ми звучат странно. Просто искам да разбера как са живеели родителите ви преди злополуката.

— Аха — Райли лапна още пуканки и задъвка замислено. — На мен винаги са ми изглеждали щастливи.

— Права си, миличка — Лейни бързо я прегърна. — Те наистина бяха щастливи.

Стана и точно преди да излезе от стаята, гласът на Райли я спря.

— Май е най-добре да прочетеш дневника на татко. Може би там е написал дали тогава е бил тъжен или весел.

Лейни се обърна и изненадано я погледна.

— Баща ти е имал дневник?

Райли кимна.

— В компютъра — тя смутено наведе поглед. — Веднъж, много отдавна четох малко от него. Не ни беше разрешено, но аз го направих — тя отново вдигна очи. — Повечето неща не ги разбирах, защото се отнасяха за работата му и други такива неща. Някъде пишеше за мама, Тим и мен.

Когато спомена името на брат си, изведнъж се уплаши.

— Моля ти се не казвай на Тим, че съм го отваряла. Това не ни беше позволено и знам, че той не го е чел.

— Мила — каза Лейни бавно, — можеш ли да ми покажеш дневника?

— Разбира се — отговори Райли, успокоена, че признанието й не прозвуча скандално. — Сега ли?

Тя стана и заведе Лейни в кабинета на баща си. Остави пликчето с пуканките на бюрото и седна на стола.

— Първо да го намеря.

Лейни я наблюдаваше, удивена от скоростта и сигурността, с която това седемгодишно дете избираше необходимите команди по клавиатурата. Думи и списъци на файлове и директории се появяваха и изчезваха от екрана, докато пръстите й пробягваха уверено по клавишите.

— Ето — тя бутна стола си назад, така че да направи място, за да се види директорията на монитора.

Лейни се приближи. Видя дълъг списък компютърни файлове, подредени по години и месеци. Разбира се — помисли си тя — всичко е ясно и логично, какъвто беше самият Джон. Прегледа бързо имената като търсеше месеца, в който приятелите й починаха.

— Виждаш ли файла за февруари тази година? — попита тя. — Може би е под друго име, въпреки че не знам защо този месец трябва да е записан различно от останалите.

Двете още веднъж провериха списъка от началото до края.

— Мисля, че не.

— Нека тогава погледнем януари.

Райли й отвори файла и зачетоха ежедневните вписвания. Джон беше писал за взаимоотношенията в кантората, за някакво дело, върху което работи, за възможността цялото семейство да замине през юли в Южна Франция. Освен това, беше си отбелязвал кой какви ангажименти има през седмицата — вечери, спортни събития, посещения на театър. В темата нямаше нищо необичайно. Просто Джон беше писал педантично всеки Божи ден, Лейни реши, че е малко вероятно той внезапно да е спрял да води дневника след този януари. По-скоро е продължил да пише и през месеца, в който умряха. Къде тогава беше този файл?

— Благодаря ти, Райли — каза й нежно и я целуна по главата. — Добра работа, компютърна магьосница.

— Свърши ли?

Кимна в отговор и детето натисна няколко клавиша, преди да изключи компютъра.

— Надявам се това да ти е помогнало — изчурулика то като си взимаше пуканките. — Имаш ли нужда от още нещо?

— Не, сладурче.

Райли излезе, а Лейни седна на стола на Джон. Тя се взря в тъмния компютърен екран. Джон си беше водил дневник редовно, като по часовник, години наред. Но месеца, завършващ с нощта, в която умря — с нощта, в която го убиха — не можеше да се открие.

Дали наистина беше възможно някой да се е промъкнал и да е изтрил точно този файл?

Лейни преглътна с усилие. Беше ужасно изплашена. Някой е влизал в къщата. Някой е свършил работата незабелязано. Побиваха я тръпки само като си го представи, но най-неприятното беше, че не е плод на фантазията й. Беше напълно реално.

— Лейни, къде си?

Гласът на Тим вероятно идваше от кухнята.

— Тук съм, скъпи — извика тя и се опита бързо да дойде на себе си. — В кабинета на баща ти.

Той застана на вратата и като я видя седнала пред компютъра попита:

— Работиш ли нещо? Искаш ли да ти помогна?

— Не, благодаря. Просто си стоях така и мислех.

Той се приближи до нея.

— Така ли?

Мислите й пробягнаха като пътни знаци. Райли й показа дневника. Кой знае какво пък щеше да й разкрие Тим. Колкото и болезнено да беше, нямаше друг избор.

— Тим — започна Лейни, — чудех се как вървяха нещата между майка ти и баща ти преди злополуката?

— Злополука ли? — повтори той с горчивина. — Никой не мисли, че това е злополука, Лейни. Всички знаят, че татко е убил и двамата.

— О, Тим!

Бяха изтърпели толкова много клюки след появата на статията, но все пак за Лейни се оказа голям удар да чуе същите думи от момчето.

— Ти не вярваш, че е така, нали?

— Разбира се, че вярвам — каза той. — Татко го е направил. Това е.

— Миличък, не бива да се влияеш от вестниците.

Той сви рамене.

— В този случай са прави.

Въпреки че изрече тежките думи твърдо, Лейни забеляза как очите му се пълнят със сълзи.

— Скъпи — приближи се тя, за да го прегърне, — защо говориш така? Баща ти обичаше майка ти. Обичаше и вас с Райли. Той никога не би сторил това. Тим извърна лицето си.

— Грешиш.

Тонът й стана по строг.

— Не греша. Не познавам друг мъж, който да е обичал семейството си повече от баща ти.

Лейни се стресна, когато детето захлипа. Наведе се и нежно допря лицето си до неговото.

— Той не ни обичаше — Тим повиши глас. — Нея поне не обичаше. Мразеше я — след това избъбри: — Толкова се беше ядосал, че искаше да я убие. И го направи.

Лейни се отдръпна поразена.

— Това не е вярно — повтори тя настойчиво.

Тим продължи да плаче.

— Вярно е. Чух ги същия ден, в който той го направи. Сутринта се върнах в къщи, но те не ме видяха. Караха се. Той беше бесен — никога не съм го виждал толкова вбесен.

Тя го изчака да се успокои и каза.

— Чу ли за какво се карат.

Той пое дълбоко въздух, целият разтреперан.

— Не разбрах. Спомням си единствено, че говореха за някакъв апартамент.

— Апартамент? Смяташ, че са спорили за някакво жилище? — Лейни се замисли и се опита да направи връзка между чутото и догадките си.

— Не знам — отговори Тим унило. — И аз се опитвам да разбера. Той крещеше и споменаваше някакъв апартамент. Поне е апартамент — каза той тогава.

— Апартамент ли? — продължаваше да недоумява тя. — Чакай малко. Да не би да е апартамент в хотел?

Изненадан, Тим се втренчи в нея.

— Въобще не съм се сещал за хотел — поклати глава изненадан. — Какво значение има това? Знам само, че беше толкова ядосан, че сам е предизвикал изтичането на газта. Искал е да го направи.

Когато напълно осъзна какво й казва Тим, започна да шепне ужасено:

— Значи през цялото време си смятал, че баща ти го е направил? От самото начало.

— Да, разбира се — той се обърна настрана, сякаш беше смутен и засрамен.

В съзнанието на Лейни изплува денят на погребението. Тим седеше с каменно лице, докато се прибираха с колата в къщи. Мили Боже, даде си сметка едва сега — той е вярвал, че баща му е убил майка му, още преди някой дори да е предположил такова нещо. И го е пазил в тайна. Не искаше и да мисли, какви терзания преживява момчето.

Клекна до него и го прегърна. Той не се противопостави.

— Миличък — каза тя с уверен глас. — Заклевам ти се, ще докажа, че баща ти е невинен. Знам, че е така, точно както знам, че двамата с теб сега сме тук и аз те обичам.

Замълча и след кратка пауза добави:

— Вярваш ли ми?

Той тъжно я погледна.

— Много би ми се искало.

Лейни го целуна по бузата.

— В момента нямам отговор, какво точно е станало. Но ще имам. Кълна ти се.

Тя го притисна към себе си, като се питаше, как, за Бога, ще спази обещанието си.

Беше посред нощ, когато Лейни се събуди и отвори широко очи. Постепенно в съзнанието й изплува картината на разговора й с Каръл Ан Джизонди пред хотел „Сен Тропе“. Апартамент. Фаръл е имала ключ от стая в този хотел. Нейната приятелка Каръл Ан също е идвала в хотела или поне беше там онзи ден.

Лейни отметна завивките си, запали лампата и отиде до скрина. Отвори рязко най-горното чекмедже, за да провери. Какво направи с ключа? Опита се да си припомни къде го беше сложила същия ден, когато го откри и разбра, че не го е вадила от джоба на дънките, с които беше облечена тогава. Но те бяха прани, вече няколко пъти, а госпожа Майлс не й беше дала никакъв ключ, както обикновено правеше с нещата, които Лейни забравяше да извади от джобовете на дрехите си преди пране.

Тя отиде до гардероба и видя въпросните дънки окачени. Бързо провери предните и задните джобове. Празни. Ключът вероятно е паднал, когато ги е носила към пералнята, а може би дори и в самата пералня. Освен ако — подсказа й отново вътрешният глас — някой не се е промъкнал тук и го е взел. Господи, не.

Тя потрепери.

— Няма да си мисля такива неща — прошепна яростно. После отново се съсредоточи върху ключа.

Беше голям бял ключ — спомни си тя. От едната му страна бяха инициалите „С. Т.“, но от другата имаше номер. Номерът на стаята. Тя затвори очи и се опита да го възстанови. 1012. Този беше.

Изгаси лампата и отново си легна. Не можеше да си представи защо Фаръл имаше ключ от местен хотел. Кой пазеше ключ от хотел? И защо в деня на смъртта, нейният — обикновено спокоен и уравновесен съпруг й е крещял, (а според Тим е бил дори вбесен) заради някакъв апартамент.

— Фаръл — прошепна тя в тъмнината, — какво си направила?

 

 

Вратите на асансьора се отвориха и Лейни слезе на десетия етаж. Зави надясно и тръгна по коридора като се взираше в номерата на стаите. Най-накрая спря. Стая 1012 „Ла плаж“. Това беше последният номер в коридора. Забеляза, че между вратата и края на коридора оставаше доста място, което може би подсказваше, че 1012 е апартамент. Но Лейни нямаше как да разбере със сигурност.

Огледа се, за да реши къде да застане. Въпреки, че нямаше представа какво точно чака, не й се искаше да стои пред вратата или на такова видно място като креслото до прозореца в края на коридора. Когато се върна и мина покрай асансьора, видя до него малка ниша, в която стояха машините за кока-кола и лед. Идеално. Мушна се там.

В коридора не се чуваше нищо. Може би в късния следобед в хотела нямаше много движение. Ще трябва да изчака, колкото и дълго да е и независимо какво ще излезе, помисли си тя и въздъхна. Отвори голямата си чанта, извади списание „Тайм“, което си беше донесла и зачете.

Няколко минути по-късно шумът от отваряща се врата я стресна. Мушна списанието обратно в чантата си, поколеба се, след това надникна. Някаква жена излезе от една стая в противоположния край на коридора. Лейни се престори, че си сипва кола от машината, докато жената отмине. Отдъхна си, когато отново седна и се върна към списанието.

Когато прочете и последната статия, го затвори и погледна часовника си. Почти половин час, откакто беше дошла. Може би всичко щеше да се окаже само губене на време. Но не можа да измисли друг начин, за да разбере какво е станало.

В този момент някаква врата се отвори и я накара да надзърне О, Боже — сепна се тя, а сърцето й затупа силно. Беше вратата на стая 1012. От нея излезе мъж в тъмен костюм. Лейни отново се скри. Чу, че мъжът се смее, след това каза нещо, което тя не можа да разбере. Женски глас му отговори. После вратата се затвори и мъжът тръгна към асансьора. Лейни се изправи, замръзнала на място и затаила дъх. Мъжът мълчаливо изчака асансьора. Едва, когато влезе в кабината и се чу мекия шум на затварящи се врати, тя се отпусна и си пое въздух.

В стаята явно имаше мъж и жена. И какво от това — възрази си веднага, това нищо не доказва. Тя все пак остана на мястото си и след пет минути отново чу, че се отваря врата. Надникна. 1012. Оттам излезе привлекателна руса жена, затвори вратата и с бързи крачки тръгна към асансьора. Лицето й беше наведено, защото ровеше в чантата си.

Все още нищо не знам — помисли си Лейни, докато слушаше как вратите на асансьора се затварят след блондинката. Сега какво? Отвратена, извади от портмонето си дребни пари, за да си вземе кола от машината. Отвори консервната кутия и отпи голяма глътка. Заклевам се никога да не участвам като доброволец в хайки, организирани от полицията — отбеляза саркастично тя. — Човек може да умре от скука и при това нищо да не разбере.

Асансьорът отново спря на етажа. Лейни внимателно надзърна. Една висока, тъмнокоса жена вървеше по коридора с гръб към нея. Тя я проследи с поглед, докато стигна до стая 1012. Извади ключ от джоба на сакото си, отвори и влезе вътре.

Лейни се облегна на стената. Мъж и жена напуснаха стаята, а десет-петнадесет минути по-късно, друга жена си отвари с ключ. Тя се разминава с другата двойка за много малко, но удобно, без притеснения. Случайно или нарочно бе това?

Реши още да изчака. Накрая чу, че асансьорът се отваря. Този път по коридора мина нисък, набит мъж. Наблюдаваше го със свито сърце и не можеше да повярва на очите си. Това не беше възможно. Влез в някоя друга стая — мълчаливо го умоляваше тя. — Моля те, не там.

Той спря пред 1012 и почука три пъти кратко. Лейни успя да различи веселия глас на жена, която се провикна от стаята Кой е и чу грубоватия отговор на мъжа Аз съм. Вратата се отвори и Лейни зърна голата ръка на жената, която го докосна и нежно го издърпа вътре.

Лейни усети, че й се повръща. Моля те, Боже, дано има някакво друго обяснение. Убеди ме, че това не са проститутки и техните клиенти. Кажи ми, че Фаръл не е замесена в такова нещо — повтаряше молитвите си полугласно, разтърквайки чело. Не беше възможно. Фаръл обичаше Джон и децата. Нямаше абсолютно никаква причина да се забърква в такова нещо. Поне не за пари. Може би за удоволствие?

Изведнъж в съзнанието й нахлуха спомени от коледното тържество у семейство Коул. Нервността на Фаръл през цялата вечер, репликите към Джон, че я държи изкъсо. Лейни започваше да се сеща и за други разговори. Когато двете бяха в спалнята и Фаръл й оправяше косата, й каза, че май е избързала с брака си. Понякога поглеждам някой мъж и си мисля за всички неща, за които не ми е позволено дори да мисля — бе казала приятелката й.

Лейни затвори очи. Въпреки спорадичните шеги, винаги беше смятала, че Фаръл е щастлива в избора си, и че доброволно се е отказала от независимостта си, без да съжалява за това. Дали не е й е загатвала, че има нужда от едно последно приключение, а може би и повече?

Лейни бързо отиде до асансьора и нетърпеливо започна да натиска копчето. Искаше час по-скоро да се махне от този хотел. Когато кабината спря във фоайето, тя бързо излезе и се втурна към изхода. Изведнъж спря вцепенена. Срещу нея се задаваше Шугър Таплингер.

За части от секундата Лейни видя пробягналото в очите на Шугър неодобрение. Но почти веднага на лицето й грейна широка усмивка.

— Здравей, мила — каза тя въодушевено и я хвана за ръката, — каква изненада. За събранието ли си дошла?

Лейни я погледна втренчено.

— Какво събрание? — успя да каже накрая.

— Ами, събрание на Организацията за доброволно подпомагане на възрастните — отговори й Шугър бодро.

— Не, не съм тук за това — Лейни поклати глава докато отчаяно се опитваше да измисли някакво подходящо обяснение за присъствието си.

Но Шугър не я попита нищо повече.

— Това е годишното събрание на Организацията — каза тя — и със сигурност ще закъснея, ако не се размърдам — тя мина покрай Лейни усмихвайки се. — До скоро.

Лейни остана на място, и наблюдаваше Шугър, докато се отдалечи. Фаръл, Каръл Ан Джизонди и Шугър Таплингер по някакво странно съвпадение посещаваха този хотел, който се намираше на няколко километра извън Медоувю. Лейни се обърна и тръгна към главния вход. Веднага видя, това, което очакваше. Като повечето хотели, „Сен Тропе“ имаше табло за съобщения, на което се обявяваха мероприятията за деня. Откри търсеното под номер три.

„Събрание на Организацията за подпомагане на възрастните, Син салон.“

Значи наистина имаше такова събрание.

А може би Шугър знаеше за него само от таблото. Дали ако беше останала горе, Лейни нямаше да види как и тя отключва вратата на стая 1012?

Шугър се престори, че се оглежда в позлатеното огледало до асансьора. Оправяше косата си, сякаш това беше най-голямата й грижа. Всъщност се опитваше да потисне гнева си, за да не проличи в изражението й.

Имаше една-единствена причина да срещне Лейни Улф в този проклет хотел. Онази идиотка Каръл Ан се оказа права. Най-близката приятелка на Фаръл, очевидно знаеше истината. И без съмнение щеше да направи нещо.