Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган

1

Би могло да се каже, че е човек, който се е разглобил на части или може би винаги е бил на части; вероятно се бе появил на бял свят разглобен. Различните части на тялото му изглеждаха халтаво свързани една с друга. Мършавите му космати крайници бяха съединени чрез грубо изпъкнали стави; обраслата му с черна брада челюст висеше закачена тромаво на черепа му като лешникотрошачка. Различните части от живота му също бяха отделени една от друга. Жена му не познаваше почти никого от приятелите му. Децата му никога не бяха виждали работното му място; не се намирало в безопасна част на града, казваше майка им. Хобито му от миналия месец — поставяне на нови струни върху развалено, купено от заложна къща банджо, под претекст, че на 42 години е станал изведнъж музикален — нямаше нищо общо с хобито от този месец: бе се захванал да пише научнофантастичен роман, който щял да му донесе слава и пари. Темата на романа — краят на Земята. Всички онези появили се напоследък летящи чинии според него принадлежали на същества, които знаели със сигурност, че нашата слънчева система ще изгори след година и половина. Те не бръмчали около Земята за едното удоволствие, а за да установят какви съоръжения ще им са необходими, за да ни прехвърлят на някоя друга планета, в една по-сигурна и далеч по-изрядна слънчева система. Бе написал първата глава, но срещаше трудности с първото изречение на втора глава.

Или погледнете дома му: висока тухлена къща в колониален стил в северната част на Болтимор. Дори и в тази ранна януарска утрин, когато слънцето бе само розово петно в матово бялото небе, ставаше ясно, че има някаква разпокъсаност в нея. Мраморната площадка пред главния вход бе изронена в краищата като стар калъп сапун, тежки дантелени пердета проблясваха на прозорците на първия етаж, но на втория, където спяха дъщерите му, пердетата бяха ушити от отделни парчета американско знаме, а на третия, където бе спалнята на майка му, те бяха отново дантелени и се спущаха като мъгла пред гъсталака от папрати на прозорците. А ако можехте да надникнете вътре, в бавно изсветляващия мрак на антрето, щяхте да откриете частиците от несвързаните светове на свързаните чрез роднински връзки хора: ученическите чанти на дъщерите му, захвърлени върху радиатора в антрето, който служеше и като лавица за пощата, рафт за пуловери и поставка за бележки; листовките на жена му от Лигата на жените избирателки, стегнати с ластик, които се издигаха като кула върху малката масичка във всекидневната; старата сумтяща хрътка на майка му, която сънуваше зайци и шаваше с лапи, докато спеше върху студеното тухлено огнище. Под дивана имаше дъска за отбелязване на точки на крибидж^[2]. (Никой не знаеше това. От седмици я смятаха за загубена.) Имаше и някаква картинна мозайка, наредена наполовина, с която сестрата на Морган, Бриндъл, запълваше дългите си безрадостни дни на стара мома — изглед от алпийско селце през пролетта. Църковната камбанария бе наредена, както и рамката от прави линии и цялата планинска верига с лилавите светлосенки, но Бриндъл положително никога нямаше да стигне до небето. Никога нямаше да успее да нареди цялото това еднообразие от ясносиньо, което бе фон на всичко останало.

В стъкления шкаф-библиотека близо до вратата на трапезарията редиците книги или се бяха наклонили на една страна, или срутили върху лавиците; захвърлените справочници на Морган отразяваха различните изблици на ентусиазма му (как се реставрират стари картини и мебели; как да се лекуват болести с билки; как да се отглеждат пчели на таван). Под тях лежаха колежанските албуми на жена му Бони, в които тя се явяваше като луничаво темпераментно момиче в спортните екипи на седем различни отбора, а под албумите бяха разкъсаните детски книжки на дъщерите му, учебниците им от началното училище и малкият дебел албум с автографи на майка му, чието заглавие изписано със златни букви, бе проядено от молци, плесен или просто от времето — от него бе останала единствено едва забележима лъщяща следа, сякаш охлюв бе прекосил тъмночервеното кадифе на зигзази, които по случайно съвпадение образуваха думата „Автографи“. (А върху първата пожълтяла страница беше написано с такъв елегантен и решителен почерк, какъвто днес можете да видите само върху някоя покана за сватба: Скъпа ми Луиза, вуйчо Чарли не е поет, затова и ще напише само името си тук — Чарлс Бриндъл, Коледа, 1911 г. — този малък непохватен израз на неумение се предаваше през годините недокоснат от времето, макар че човекът бе мъртъв повече от четвърт век и дори Луиза трудно би си го спомнила.) Върху най-долната лавица се намираше лъскава почетна значка на момичетата скаути, почти изцяло запазен рапан и фотоалбум от кафяв картон, в който снимките бяха лепени през такива големи промеждутъци от време, че цели поколения като че ли препускаха стремително по страниците му, нетърпеливи да достигнат края на пътя си. Тук бе снимката на бащата на Морган, Самюъл, като момче с къси до коленете панталони, а до него се мъдреше порасналият вече Самюъл на сватбата си с Луиза, подстригана късо, обута с лъскави чорапи. Тук бе и снимката на невръстния Морган, облечен с нескопосано плетено костюмче; до него — Морган на единадесет години, вдигнал на ръце малката си сестричка Бриндъл с такава неохота, сякаш предпочита да я изпусне. (Я вижте! Нима това не е същото плетено костюмче? Само че още по-измачкано и с ново петно или сянка отпред.) А после изведнъж Морган на двадесет и четири години, с по-къса от всякога коса, с мършав врат, застанал смутено до своята закръглена засмяна съпруга с първородната им дъщеря на ръце. (Никой не можеше да каже къде се е запиляла тяхната сватбена снимка, както и онова прословуто плетено костюмче, тъй като Ейми бе увита само в провиснала пелена.) Тук снимките спират за малко, за да си поемат дъх. Следват цели петнадесет страници, посветени на невръстната Ейми, всяка една снимка заснета от Морган в първото опиянение на гордото бащинство. Ейми спи, Ейми я хранят, Ейми се прозява, Ейми си разглежда юмручетата. Ейми се учи да седи. Ейми се учи да пълзи. Ейми се учи да ходи. Тя бе здраво дете с благоразумното изражение на майка си; изглеждаше по-реална от всички останали в албума. Може би това се дължеше на бавните й тежки стъпки, с които напредваше, страница след страница, през ранните стадии на своя живот. Открояваше се на фона на останалите като спрян филмов кадър. (Експертите се навеждат напред: някой сочи нещо на екрана с дълга показалка…) След това снимките отново се втурват напред във времето. Ето невръстната Джийн, после близначките с миниатюрните им очила, сетне Лиз, снета през първия ден в детската градина. Лентата преминава в цветна, с цветове, по-ярки от действителните, а декорът бе вече само плажен — винаги Бетани Бийч, щата Делауеър, понеже къде другаде мъж със седем дъщери би могъл да намери време за фотоапарата си? Като гледате албума му, вероятно ще останете с впечатлението, че семейството му се е радвало на една безкрайна ваканция. Бони беше вечно изгоряла от слънцето, а формите на тялото й преливаха леко от горната и долната част на ластичния й бански костюм. Момичетата бяха вечно намазани с кокосово масло и телата им лъщяха в оскъдните бикини; придържаха с ръце косите си, които вятърът духаше в лицата им, докато позираха усмихнати пред фотоапарата. Винаги усмихнати! Къде бяха сълзите и кавгите, съперничеството за любов, място и внимание в неговото сърце? Ами простудите и операциите на сливиците? Къде бе заекването на Моли? Или хроничните кошмари на Сюзан? Тези неща не бяха излезли на снимките. Момичетата се усмихваха, без да ги е грижа за нищо на този свят. Тъничка ивица по-светла кожа се показваше изпод краищата на бикините им, единствено доказателство за съществуването и на други сезони. Ах, ето го и Морган! В албума имаше по една негова снимка годишно, заснета накриво и не на фокус от някоя дъщеря — любителка във фотографията! Морган с измачкани плувки, които се спускат по бедрата му като клош-поличка, с космато тяло, недокоснато от лъчите на слънцето, напрегнал бицепси и навярно усмихнат. Но нима може да се твърди това със сигурност? Тъй като на главата му е кацнала тропическа шапка, купена от универсалния магазин „Л. Л. Бийн“, от която пада на свободни дипли мрежа против комари, напълно забулила лицето му.

Светлината бе проникнала вече до подножието на стълбите и изпращаше отблясъци нагоре по парапета, но покритите с килим стълби тънеха все още в мрак, а котката, която се промъкваше нагоре по тях, бе само една сянка; ивиците по тялото й бяха невидими, а заострената й муцунка проблясваше като бяло копие. Тя безшумно прекоси дъсчения под на горната площадка. Тръгна към задната северна спалня, спря се на прага й, а после влезе вътре така решително, че всяка става на изопнатото й тяло се открояваше ясно под кожата й. Приближи се до леглото на Бони, повдигна се на задните си крака, за да провери дали електрическото одеяло е включено — цап, цап по края на дюшека с опитна лапичка, а после заобиколи леглото, застана до Морган и отново затупа с лапичка по дюшека. Леглото бе по-топло откъм страната на Морган. Котката се сви напрегната и скочи върху гърдите му, а той изръмжа и отвори очи. Беше точно преди зазоряване, когато въздухът е сякаш видим; грапав като филц, той постепенно се наслояваше и всеки миг щеше да добие цвят. Завивките върху леглото напомняха пейзаж от натрошени, назъбени канари; по горните ъгли на стаята се стелеше сивкава мъгла, като издигащ се от бомбардирани сгради пушек. Морган скри лице под завивката.

— Изчезвай! — изсъска той на котката, но тя само измърка и погледна косо настрани, преструвайки се на глуха.

Морган седна в леглото. Отхвърли котката от себе си, запрати я към Бони (гнездо от смотана кестенява коса, голо луничаво рамо) и се измъкна от леглото.

През зимата той спеше с ватено долно бельо. Имаше дрехите си (всички дрехи) за театрални костюми и му беше приятно, докато се влачеше към банята с олюляваща се походка, да подръпва нагоре дългите си наполеонки и да рови в брадата си като герой от златната треска в Клондайк. Върна се в спалнята с по-ведро и оптимистично настроение, след като бе зърнал лика си в огледалото на банята: предстоеше му да вземе някои решения. Щракна лампата на вградения гардероб и остана замислен пред него, докато решаваше какъв да бъде днес. Многобройните му дрехи висяха плътно наблъскани до измачканите поли и блузи на Бони — моряшки костюми, военни костюми… Те изглеждаха като театрални одежди, задигнати от пътуваща оперета. Над тях бяха шапките му, натрупани една връз друга върху рафта по цялата му ширина и дълбочина. Посегна и извади плетена моряшка шапка, нахлузи я върху главата си и се огледа в цял ръст в огледалото: китоловец. Свали я, после пробва огромна кожена шапка с широка периферия, която буквално „погълна“ главата му и скри очите му. Ах, отново Клондайк! Намъкна върху наполеонките си чифт измачкани всекидневни кафяви панталони и ги прихвана с раирани тиранти, та да може да припъхва палци в тях. Разгледа внимателно физиономията си в огледалото. После отиде до скрина и затършува в най-долното чекмедже.

— Бони! — извика.

— Хмм.

— Къде са чорапите ми от битпазара?

— Какво?

— Грубите вълнени туристически чорапи.

Тя не му отговори. Трябваше да слезе бос по стълбите, като си мърмореше под носа: „Проклети чорапи! Проклета къща! Нищо не е на мястото си! Нищо не е на мястото си, когато ти потрябва!“

Отвори вратата на черния вход, за да пусне кучето навън. Струя студен въздух нахлу в кухнята. Плочките на пода бяха ледени под краката му. „Проклета къща“ — промърмори той отново. Застана пред кухненския плот със стисната между зъбите незапалена цигара и напълни кафеварката, загребвайки с лъжица от кафето.

Кухненските шкафове се издигаха чак до високия боядисан в слонова кост таван. Бяха натъпкани с неизползувани от никого, потъмнели сребърни сервизи за чай и прашни съдове. Пред тях бяха наблъскани бутилки с кетчуп, кутии с житни храни и мръсни пластмасови комплекти за сол и пипер с оризови зърна в солта, останали от миналото лято, когато всичко се слепваше от влагата. Проклета къща! Нещо не бе наред в нея. Беше така голяма, тържествена и елегантна — сватбен подарък от бащата на Бони, който бе богат човек. Тя беше наследила част от парите му. Когато децата изпълниха мансардния етаж, именно Бони се обади по телефона на бояджиите и винаги тя викаше майстори, за да сменят счупените стъкла на прозорците, да закачат капаците им, увиснали на пантите си, да запълнят пукнатините във външната мазилка, проядена на места от бръшляна, но Морган все имаше чувството, че къщата затъва. Ех, можеше просто да я изпразнят от всичко и да я подредят отново, мечтаеше си понякога той. Или да я продадат! Да я продадат и да приключат с нея, да си купят една по-обикновена, по-спретната къща. Но Бони не искаше и да чуе — пазарната цена на къщата нараствала, той не разбирал от тези работи. Все така ставаше, че когато повдигаше този въпрос, никога не улучваше подходящия момент.

Трите по-малки спални, предназначени за изискан брой деца, едва побираха дъщерите на Морган, а Бриндъл и Луиза живееха заедно на третия етаж върху ограничена площ и в изнервена атмосфера. Поляната пред къщата, където бащата на Бони вероятно си бе представял, че ще си играе крокет, бе задръстена от ръждясали велосипеди и разнищени плетени мебели. Днес наоколо никнеха като гъби жилищни блокове, съседските къщи биваха разделяни на апартаменти и в тях се настаняваха какви ли не младежки тумби, а уличното движение с всеки изминал ден ставаше все по-интензивно. Сякаш живееха в центъра на града! Е, добре! Самият Морган бе израснал в града и не се отнасяше отрицателно към градския живот. Все пак не можеше да се начуди как се е стигнало до това положение. Доколкото си спомняше, имаше съвсем други намерения. Право да си каже, беше взел жена си заради парите й, което не значеше, че не я обича; просто бе впечатлен от увереността, която, изглежда, й даваха парите. Те сякаш кръжаха над лявото й рамо, намятайки я с някакъв плащ на издръжливост и способност. В периода на ухажването Морган специално си бе купил шапка с орел отпред, сякаш бе собственик на яхта, бели моряшки панталони и блейзер с метални копчета — костюм, с който ходеше на гости в лятната вила на семейството й. Седеше навън на терасата, най-после намерил ролята си, и въртеше в ръце столчето на чашата с тропически пунш, който бащата на Бони настояваше да приготви лично за него — макар че всъщност Морган не пиеше, не можеше да пие и никога нямаше да се научи да пие. Алкохолът развързваше езика му, караше го да се издава — поне така му се струваше. А той се стараеше да играе добре ролята си.

Пак в рамките на ролята той бе поискал ръката и от нейния баща. И много се изненада, когато я получи: та той бе само един студент без пукнат грош и с неизвестно бъдеще. Освен това знаеше, че външността му не е нищо особено. (По онова време не носеше брада, а в лицето му имаше нещо маймунско и недодялано.) Когато излизаше с Бони, например на гости у някоя нейна приятелка, имаше чувството, че се движи с фалшиви документи. Сякаш бе влязъл в кожата на чужд човек. Само Бони се чувствуваше там в собствени води — безгрижно, приятно момиче, по-голяма от него с две-три години, с къдрава кестенява коса, която се спускаше ниско върху тила й в пухкава конска опашка. По-късно Морган разбра, че баща й, изглежда, си беше направил добре сметката. Когато си достатъчно богат, навярно е разсъждавал той, няма значение за кого се жениш: животът ти ще продължи да тече постарому. И така той бе дал благословията си, подарил им бе тази къща с надеждата, че нищо няма да се промени. За щастие умря скоро след сватбата им. Така и не видя тайнствения начин, по който къщата започна да затъва надолу, настрани, както и всичко останало, което ставаше в нея. Беше му спестена гледката, която Бони предлагаше със своите тиролски поли (някога така ефирни, така елегантни), започнали една по една да провисват на подгъва, и със своите блузи, които се бяха скъсили неизвестно как и се измъкваха от полата й, издути като пълни торби.

— Баща ти отдавна да е продал тази къща — често й повтаряше Морган. — Колкото и да е нараснала пазарната й цена, щеше да ти каже да си купиш нова.

Но Бони недоумяваше:

— Че защо? Защо да я продавам? Какво й е на къщата? Поддържам я добре. Току-що оправиха покрива. Миналия май я боядисахме.

— Да, но…

— Всъщност какво те тревожи? Можеш ли да назовеш поне едно повредено нещо? Назови го и аз ще го поправя. Всеки сантиметър от тази къща е в идеално състояние, а от фирмата „Дейви“ току-що изпратиха градинари да наторят дърветата.

Да, но.

Морган излезе, за да прибере вестника си. Усети боцкането на острите връхчета заскрежена трева по босите ходила. Всичко наоколо му блестеше. По леда на ваничката за птиците се търкаляше малка гумена топка. Съскащ от студ, той хукна обратно към къщи и затръшна вратата след себе си. Дочу звъна на нечий будилник отгоре, зазвънял сякаш от трясъка на вратата. Дъщерите му скоро щяха да плъпнат из къщата. Морган извади от вестника страниците с новините и комиксите, постави ги върху един кухненски стол и седна отгоре им. После запали цигара и се зачете в специализираните обяви.

Загубена бяла сватбена рокля, номер 10. Ако я върнете, няма да ви задаваме въпроси.

Ухили се с цигарата в уста.

В този миг влезе Бони с отпусната походка, тътреща чехлите си, но още неуспяла да закопчее пеньоара си до долу. Косата й бе разрошена, върху едната й буза се спущаше дълбока бразда — отпечатък от възглавницата.

— Замръзнало ли е? — попита. — Има ли скреж на земята? Смятах да покрия чимширите.

Тя повдигна пердето, за да погледне навън.

— О, господи, замръзнало е!

— Ммм?

Бони отвори вратата на един шкаф и затрака с нещо. Потъмнял сребърен пепелник се озова между страниците на вестника му. Морган изтръска в него пепелта от цигарата си.

— Чуй това — каза й. — Намерено бижу в зоологическата градина „Друид Хил Парк“. Този, който позвъни, трябва да го опише. — Ще се обадя и ще кажа, че съм загубил диамантен пръстен.

— Как така? — попита Бони.

Тя извади яйца от хладилника.

— Хм, едва ли някой си е сложил истински перли или платинени гривни за зоологическата градина, но много хора носят годежни пръстени, нали така? А освен това един пръстен може лесно да се опише. Да, ще кажа, че съм загубил пръстен. Точно така.

— Може да си прав — рече Бони, като счупи едно яйце в ръба на тигана.

— Загубена горна челюст. С голяма сантиментална стойност — прочете Морган на глас.

Бони изсумтя презрително.

— Това за сантименталната стойност го измислих — каза й той.

— Никога не бих се досетила — отвърна Бони.

До слуха му достигаше шум на боси крака, шляпащи горе, от течаща вода, от бучащи сешоари. Миризма на филтрирано кафе изпълни кухнята и се смеси с острия мирис на дима от „Камълс“. О, той отново влизаше в темпо. Бе успял да се впише в новия ден. Разгъна по-широко вестника.

— Страшно си падам по специализираните обяви — обади се след малко. — Направо гъмжат от лични истории.

— Ще занесеш ли обувките на поправка тази сутрин?

— Хм? Чуй това: М. Г. Нищо не е простено и никога няма да бъде.

Бони постави пред него чаша кафе.

— Ами ако се отнася за мене? — попита Морган.

— Кое?

— М. Г. Морган Гауър.

— Нима си извършил нещо непростимо?

— Не може да не си зададеш този въпрос, като видиш такава обява. Не може да не се замислиш…

— О, Морган — въздъхна Бони, — защо винаги вземаш присърце всичко, което се пише по вестниците?

— Защото чета личните обяви — отвърна той и обърна вестника на другата страна. — Търси се — прочете на глас — началник на геотехническа лаборатория.

(От петнадесет години той ужким все си търсеше по-добра работа. Не че очакваше да я намери.)

— Ето една! Квалифицирана танцьорка за бар.

— Ха!

Семейството на Бони го бе назначило за управител на един от железарските им магазини. Беше от мъжете, които все майсторяха нещо — все човъркаха, все оправяха туй-онуй. Когато бе в гимназията, учителят му по вероучение се бе оплакал веднъж, че Морган прекарал годишното събрание на методистите приклекнал в ъгъла, разговарящ през рамо, докато поправял течащата тръба на радиатора.

— Търси се барманка, прислужник за кучета, оператор на асансьор…

Най-много харесваше оригиналните обявления. (Частен шофьор за възрастен джентълмен, желателно е да има познания върху творчеството на Омир.) От време на време дори отговаряше на някоя и друга обява. Дори се хващаше на работа за няколко дни. И изчезваше от железарския магазин, като го поверяваше на подчинения си чиновник. После вуйчото на Бони, Оли, научаваше за това и довтасваше побеснял при Бони, а тя ту въздишаше, ту се смееше и питаше Морган какво си въобразява, че прави. Това й беше хубаво на жена му, че не се ядосваше лесно. Животът просто я носеше редом с него. Сега, когато тя мина покрай него с кана портокалов сок, посегна и обхвана бедрата й или по-скоро се опита да ги обхване; тя си мислеше за нещо друго.

— Къде е Бриндъл? Къде е майка ти? — попита: — Стори ми се, че чух майка ти да става много отдавна.

Той остави страниците с обявите настрани и издърпа изпод себе си другата част на вестника: новините. Но вътре нямаше нищо, което да заслужава да се прочете. Самолетни катастрофи, влакови катастрофи, пожари… Прелисти страниците и стигна до некролозите:

— Мисис Грим. Възторжена почитателка на операта — прочете той на глас. — Тили Абът, колекционер на напръстници. О, боже!

Дъщерите му бяха започнали да слизат долу. Препираха се в антрето, изпускаха книги на пода, а от транзисторите им се разнасяха няколко различни мелодии едновременно. Под звуците на електрическите китари отекваше дълбокият твърд тътен на ударните инструменти.

— Пийтър Джейкъбс, на 44 години — прочете Морган. — На 44! Как се умира на 44 години!

— Момичета! — извика Бони. — Яйцата ще изстинат.

— Ужасно мразя, когато не казват от какво си е отишъл човекът — забеляза Морган. — Поне да напишат след продължително боледуване. Искам да кажа, че продължителното боледуване ще е по-добре, отколкото нищо. А тук само се казва неочаквано се спомина.

Наведе се напред на стола си, за да пропусне някой да мине зад него.

— На 44 години! Естествено, че е било неочаквано. Мислиш ли, че е било инфаркт? Какво друго?

— Морган, не ми се иска да се интересуваш толкова много от некролозите — отвърна Бони.

Тя трябваше да повиши глас: момичетата вече бяха превзели кухнята. Всички говореха ведно за контролни по история, за момчета и пак за момчета, за мотори, за баскетболни състезания, кой бил взел нечия грамофонна плоча и изобщо не я върнал. Говорело се, че някакъв певец бил умрял (една от дъщерите му заяви, че и тя щяла да умре, ако слухът излезел верен). Ейми си играеше нещо с тостера. Близначките бъркаха с миксера плодовата си напитка. Отнякъде изхвърча учебник по френски и цапардоса Лиз по тила.

— Не мога повече да живея в тази къща! — заяви тя. — Нямам нито минутка спокойствие. Всички се заяждат с мене! Ще се махна оттук! — Но само си наля чаша кафе и седна до Морган. — За бога! — обърна се към Бони. — Какво е това на главата му?

— Чувствувай се свободна да се обръщаш с въпроси направо към мене — рече Морган. — Имам отговор за случая. Не се стеснявай!

— Трябва ли да носи тези свои шапки? Дори вкъщи си ги слага. Защо трябва да изглежда като смахнат?

Това беше неговата тринадесетгодишна дъщеря. Едно време може би щеше да се засегне от тези думи, но вече бе свикнал. Когато ставаха на единадесет-дванадесет години, те сякаш се променяха изцяло. Като малки ги обичаше. Появяваха се на бял свят такива едни мънички и грозни, бузести, къдрокоси и спокойни, топуркащи предано след него, а после съвсем неочаквано започваха диети, отслабваха, изнервяха се и се източваха далеч над майка си. Изправяха косите си с щипки, докато увисваха като воал покрай лицата им. Вместо роклите си намъкваха избелели джинси и тесни тениски. А вкусът им спрямо момчетата беше отвратителен! Направо отвратителен! Не можеше да повярва на очите си, като виждаше какви твари мъкнеха вкъщи! На всичко отгоре престанаха да го намират прекрасен. Разправяха, че ги излагал. Не можел ли да обръсне брадата си? Да подстриже косата си? Да се държи достойно за възрастта си? Да се облича като другите бащи? Защо пушел тези цигари без филтър и обирал с пръсти власинките тютюн, полепнали по езика му? Съзнавал ли, че непрекъснато си тананикал, дори и на масата, даже и сега, когато му задавали тези въпроси?

Той се опита да спре с тананикането. За известно време премина на лула, но мундщукът й се пукна на две, когато го захапа. А веднъж дори се подстрига по-късо от обикновено и подряза брадата си тъй ниско, че тя стана квадратна, следвайки извивката на челюстта му. Приличала на изкуствена, казаха те. Изглеждала като дървена!

Имаше чувството, че е яхнал някакво неспокойно и буйно животно и докато се мъчеше да запази равновесие, се усмихваше блажено, без да издава страха си.

— Вижте го! Бос е! — отбеляза Лиз.

— Шт! Върни кафето обратно — нареди й Бони. — Знаеш, че още не ти е разрешено да пиеш кафе.

Най-малката им дъщеря, Кейт, влезе в кухнята с куп учебници. Не бе навършила единадесет години и все още имаше бузестото весело лице на Бони. Минавайки зад седналия Морган, тя вдигна шапката му, целуна го по косата отзад и отново я нахлупи на главата му.

— Сладурана! — промърмори Морган. Може би трябваше да имат още едно дете.

Когато всички сядаха около масата, човек не можеше дори да свие лакти. Морган реши да се оттегли. Надигна се от мястото си и се измъкна заднишком от стаята, като човек, който напуска компанията на кралска особа, та дъщерите му да не забележат скритата зад гърба му страница с комиксите от вестника. Влезе във всекидневната, шляпайки с босите си крака. От един транзистор се разнасяше „Фантастичен любовник от пластмаса“ и Морган се спря, за да потанцува малко бос върху килима. Майка му го наблюдаваше строго от канапето. Беше дребна, прегърбена старица с все още черна като смола коса, опъната назад с гребени от полирана черупка на костенурка, изпод които тя изскачаше, виеща се и буйна. Тя седеше скръстила в скута си ръце, изпъстрени със старчески петна и вени; носеше рокля, която падаше на свободни гънки около тялото й и изглеждаше с няколко номера по-голяма.

— Защо не си на закуска? — попита я Морган.

— О, ще почакам всичко оттатък да утихне.

— Но Бони ще бъде в кухнята цяла сутрин!

— Когато станеш на моите години — подхвана Луиза, — храната ще е почти единственото ти удоволствие, затова нямам никакво намерение да се храня надве-натри. Искам една хубава и топла английска кифличка, обилно напоена с масло, която да се реже не с нож, а с вилица, и чаша горещо кафе с бита сметана. Искам да закуся на спокойствие! На тишина!

— Бони ще получи удар — рече той.

— Не бъди глупав! Бони не обръща внимание на такива неща.

Майка му навярно имаше право. (Бони бе с широко сърце, приемаше всичко спокойно. Всъщност Морган беше този, който се чувствуваше потиснат от съжителството с майка си.) Той въздъхна и седна на дивана до нея. Разтвори вестника.

— Не сме ли делник? — попита го тя.

— Да — промърмори той.

Майка му смъкна с пръст вестника, за да види лицето му.

— Няма ли да ходиш на работа?

— След малко.

— След малко? Часът е седем и тридесет, Морган, а ти още не си се обул. Знаеш ли какво съм свършила днес? Оправих си леглото, полях папратите, лъснах хромовите кранчета в моята баня; а през това време ти седиш и четеш комикси, докато сестра ти горе спи като пор. Какво става с моите деца? Откъде са наследили този мързел? След малко значи!

Той се предаде. Сгъна вестника и рече:

— Добре, майко.

— Приятен ден! — пожела му тя ведро.

Излезе от стаята, като остави майка си да седи със скръстени върху скута ръце, доверчива като дете, в очакване на английската си кифличка.

2

Морган се носеше по тротоара в галоп, с коравите си кожени ботуши, които скриваха хавлиените чорапи под тях, напълно неподходящи за клондайкския му костюм. Бе облякъл маслиненозеления си анорак, купен с намаление от „Сънис Сърплъс“. Железарският магазин се намираше в центъра на града, твърде далеч, за да ходи дотам пеш, а за нещастие колата му бе разглобена на части, разхвърляни по целия под на гаража, и още не бе я сглобил. Трябваше да вземе автобуса. Тръгна към автобусната спирка, като подръпваше от цигарата, която държеше между палеца и показалеца си, а изпод широката периферия на шапката му се издигаше облак цигарен дим. Мина край цяла редица еднотипни къщи, край жилищен блок, а после край дрогерия, будки за вестници и зъболекарски приемни. Под едната си мишница стискаше кафява кесия, в която бе сложил мокасините си. Те отиваха чудесно на костюма му „ала Даниел Бун^[3]“. Така ги беше износил, че меката кожена подметка се бе пробила отпред на пръстите. На края на пресечката свърна и влезе в „Поправка на обувки — при Фреско“. Харесваше миризмата на обущарницата; миризма на кожа и машинно масло. Може би трябваше да стане обущар. Но когато влезе вътре и звънчето над вратата издрънча, той не намери никого — видя само отрупания с шила, моливи и квитанции тезгях, зад който бе шкафът с прегради, натъпкани с обувки, и чаша кафе, която изстиваше до черната шевна машина.

— Фреско! — извика.

— Тук съм — обади се глас от дъното на обущарницата.

Морган остави пакета на тезгяха, заобиколи го и застана от вътрешната му страна. Издърпа някакъв ботуш за работа, с подкован с мед нос. Къде ли ги купуват тези? Сигурно щяха да му свършат добра работа. Звънчето над вратата издрънча отново. В обущарницата влезе дебела жена с кожена наметка, без съмнение обитателка на новите жилищни блокове. По краищата на наметката й висяха малки главички на животни, захапали собствените си вретеновидни опашки. Жената решително тупна върху тезгяха официален сандал с тънко токче.

— Бихте ли ми казали какво смятате да правите с този сандал? — попита тя.

— Какво ще го правя ли? — учуди се Морган.

— Не виждате ли, че токчето пак се е счупило. Счупи се точно когато влизах в клуба, а именно вие го поправихте последния път. Изглеждах като кръгла глупачка, като малоумна…

— Хм, какво да ви кажа! — промърмори Морган. — Тази обувка е италианска.

— Е, и?

— Токчето е кухо.

— Нима?

И двамата погледнаха токчето. То изобщо не беше кухо.

— Много ги има — продължи Морган. Загаси цигарата си и вдигна сандала. — Тези италиански обувки са с кухи токчета, за да се пренасят в тях наркотици. Така че съвсем естествено е да са слаби. Контрабандистите отпорват токчетата, без изобщо да ги е грижа за обувките; не проявяват ни най-малък усет към работата си. Заковават ги обратно надве-натри, продават обувките на някой нищо неподозиращ магазин… но, разбира се, от тях вече нищо не става. О, колко още подобни истории бих могъл да ви разкажа! — Поклати глава. Жената го гледаше с присвити очи; едва забележимите бръчици около тях станаха по-дълбоки. — Е, добре — заключи той с въздишка, — до петък сутринта тогава. Име?

— Хм… Петърсън — отговори тя.

Морган издраска името й на гърба на някаква квитанция и я постави с обувката в една преградка на шкафа.

След като жената излезе, той написа бележка на Фреско с указания за мокасините си.

Гауър. За поправка! Не мога да живея без тях!

Пъхна мокасините с навитата на руло бележка в тях до сандала на жената. После бързо излезе от обущарницата и с делови жест запали нова цигара под заслона на шапката си.

На тротоара го очакваше хрътката на майка му. Бе вирнала муцуна и наострили уши като индиански колиби. Морган се закова на място.

— Бягай вкъщи — нареди й той. Тя завъртя опашка. — Бягай вкъщи! Какво искаш от мене? Какво съм ти направил?

Тръгна към автобусната спирка. Хрътката го последва със скимтене, но той се престори на глух. Ускори ход. Скимтенето продължи след него. Обърна се кръгом и й тропна с крак. Мъж в пардесю спря, после се завъртя в кръг около Морган от разстояние, хрътката обаче само приклекна; дишаше шумно и го гледаше очаквателно.

— Защо трябва да се влачиш след мене? — попита я Морган.

Спусна се към нея, за да я сплаши, но тя не се мръдна от мястото си. Разбира се, трябваше да я заведе у дома, а никак не му се искаше. Не му се биеше целия път обратно до вкъщи, след като бе излязъл оттам така забързано и бодро. Ето защо се обърна и се втурна напред, като придържаше шапката на главата си и тропаше тежко по тротоара, следван по петите от хрътката. По едно време тя започна да губи кураж. Морган усети това, макар че не посмя да се обърне. Усети я как се колебае, а после спира, ококорила очи след него и конвулсивно размахала опашка. Морган се улови за гърдите, които здравата го боляха, и със сетни сили се метна на един автобус. Запотен и запъхтян, той затършува из джобовете си за дребни пари. Другите пътници го погледнаха бегло, после отместиха очи.

Автобусът мина покрай още магазини и обществени сгради. Профуча през една част от стария квартал на Морган, в който прозорците на повечето къщи бяха заковани с дъски, а от пробитите им покриви растяха дървета. (Не му бе провървяло на квартала, след като го беше напуснал.) Ето фабриката за дюшеци „Работник“ и „Мадам Шийба — отговаря на всички въпроси и щастливо разрешава любовни проблеми“. Улици с еднотипни къщи, коя от коя по-западнали, се нижеха край прозорците на автобуса. Морган, свит на мястото си, стиснал здраво металната дръжка на седалката пред себе си, се взираше навън през стъклото към „Асо пика — сандвичи“ и „Обувки лъскаме всякакви“. Автобусът се движеше вече в сърцето на града, далеч от квартала, в който бе живял. Отпусна леко здраво вкопчилата се в металната дръжка ръка. Потопи се в живота на хората, седнали тук-там пред входовете на къщите си: жена с бутилка бира, облечена с нощница и шушляково яке; двама мъже, които се бутаха един друг с лакти и се смееха за нещо; малко момче, обуло гуменки на възрастен, прегръщаше мръсна бяла котка. Морган усети как го изпълва спокойна празнота. Почувствува се оголен и свободен, като празните витрини, без рамки и стъкла, на горния етаж на „Сирения — свинско печено“.

3

„Кълън — железарски стоки“ в центъра на града бе толкова стар, опушен и мръсен, така вмирисан, тесен и паянтов, че Морган често имаше чувството за гмуркане вътре, а не за влизане — с главата напред, като само подметките на ботушите му оставаха видими на повърхността. В дъното под наклонените греди на покрива на магазина се издигаше малка платформа, която му служеше за канцелария: издраскано дъбово бюро, шкаф-картотека, тапицирано с лилав плюш канапе и черна като катран пишеща машина „Удсток“, чиято лента трябваше да навива на ръка. Преди него същата платформа е била използувана за канцелария от дядото на Бони. Магазинът бе първият железарски магазин, основан от дядо Кълън. Днес, разбира се, магазините им бяха разпръснати из целия град. Почти всеки търговски център в радиус от осемдесет километра имаше железарски магазин „Кълън“. Но всички те бяха просторни и модерни; единствено този бе автентичен. Понякога Оли, вуйчото на Бони, идваше и заплашваше, че ще го закрие. „И това ми било магазин! — възмущаваше се той. — И това ми било доходно предприятие!“ Той оглеждаше със свиреп поглед огромните дървени рафтове, върху които електрическите бормашини „Блак енд Декър“ изглеждаха нелепи редом със старомодните сандъчета с пирони. Гледаше намръщен ръждивите железни решетки на прозорците, изкривени при няколкото обира на магазина. Морган само се усмихваше, като угрижено подръпваше брада, защото знаеше, че вуйчо Оли се дразни от него и най-добре беше да си мълчи. После вуйчо Оли отново излиташе навън разярен, а Морган се връщаше в канцеларията си облекчен, като си тананикаше. Закриването на този магазин в центъра нямаше да го остави без работа: заради Бони Кълънови щяха да се почувствуват задължени да му намерят друга служба. Но тук той имаше по-голямо поле на действие. Горе в канцеларията си имаше започнати половин дузина проекти — складирал бе купчина дървен материал до стълбището, извадил бе инструментите в отделението за преписки. Знаеше едно хубаво ресторантче недалеч от магазина. Имаше приятели само на няколко пресечки оттук. Единственият му подчинен — Бъткинс, вършеше почти цялата работа, макар й да не беше интересен събеседник. Някога, преди много години, Морган бе наел за продавачка едно момиче на име Мари. Бе доста младо, кръглолико и червенокосо и винаги носеше свободна сива престилка върху дрехите си, за да не ги праши. Морган започна да си представя, че Мари е негова съпруга. Не че я намираше за чак толкова привлекателна, но във въображението си бавно изгради една сцена, в която двамата бяха собственици на железарски магазин „мама-и-татко железари“ в провинциално градче. Може би са били гаджета още от детинство. Мислено той я състари. Как му се искаше косите й да са бели! Започна да носи измачкано сиво сако и сиви панталони на работа; смяташе се за „татко-железаря“. Най-странното бе, че понякога можеше да гледа право в нея, но във въображението си да я вижда съвършено друга — сякаш тя не стоеше пред него. После, един следобед, когато се бе качил на подвижната стълба, за да подреди някои рафтове, а тя му подаваше пълни с шнурове кутии, той се наведе случайно надолу и взе, че я целуна по бузата. Каза й: „Изглеждаш уморена, майко. Може би трябва да подремнеш малко.“ Момичето зяпна от изненада, но не каза нищо. На другия ден то не се яви на работа и никога вече не се мярна в магазина. Сивата му работна престилка още висеше в склада. От време на време, като минаваше покрай нея, Морган изпитваше тъга по дните, когато бе „татко-железар“.

Но сега имаше Бъткинс, този изпълнителен, безцветен млад човек, който вече бе започнал да подрежда витрината с нова колекция от продукти на фирмата „Ръбърмейд“.

— Добро утро — поздрави го Морган и продължи към канцеларията си.

Свали анорака си, окачи го на закачалката и седна пред бюрото на въртящия се стол с напукана кожена тапицерия. Би трябвало да се захване веднага с книжата — да пише ордери на машината, да попълва фактури, — поне това се очакваше от него. Вместо това той отвори средното чекмедже и извади отвътре чертежите на една хранилка за птици. Строеше тази хранилка за Бони. Следващият вторник бе годишнината от сватбата им. Бяха женени от деветнадесет години. Боже мой! Разви чертежите и внимателно ги разгледа, като прокарваше потъмнял от никотин пръст през ъглите на различните нива и преградки. Щеше да пробие четири дупки върху окачената на подпорки хранилка — за бъбречна лой или по-скоро за фъстъчено масло, защото Бони твърдеше, че лойта е причина за появата на холестерол в кръвта на птиците. Морган се усмихна. Бони е малко маниачка на тема птици, помисли си той. Изпъна чертежите, закрепи ги с едно телче и пакет с бургии и отиде да потърси хубава дъска, за да започне.

През по-голямата част от сутринта той ряза с триона, търка с шкурка и си тананика, като от време на време спираше, за да бутне назад шапката си и да избърше лице о ръкава си. Стълбите, водещи към канцеларията му, станаха чудесно магаре за рязане на дъски. В предната част на магазина неколцина клиенти купуваха по нещо: капан за мишки, филтър за фурна, спрей против хлебарки. А той си тананикаше блус и подостряше молива си.

После Бъткинс отиде да обядва, а Морган остана да го замества. Трябваше да се надигне, макар и с неохота, за да изтърси праха от коленете на панталона си и да обслужи някакъв мъж в работен комбинезон, който искаше да купи специална кутийка за криене на резервен ключ.

— За какво ви е? — попита го Морган. — Защо да си харчите парите за тенекиена кутийка? Я вижте колко струва!

— Да, но миналата седмица блъснах вратата на колата и ключовете останаха вътре, нали разбирате, та ми дойде наум, че бих могъл да скрия един резервен ключ под…

— Вижте какво — прекъсна го Морган, — необходим ви е само навосъчен конец. Сигурно ви се намира вкъщи. Закачвате резервния ключ на него, на два ката за по-голяма издръжливост, после го завързвате за решетката на радиатора и пускате ключа да виси от вътрешната страна. Проста работа! И нищо няма да ви струва.

— Да, но кутийката…

— Вие се намирате в компанията на човек, чиято жена постоянно губи ключовете от колата му — заяви Морган.

Мъжът се огледа.

— Себе си имам предвид. Тя постоянно губи нещо — продължи Морган, — но никога не съм имал кутийка за криене на резервен ключ.

— Хм, все пак — настоя мъжът — мисля да купя тази.

— Но за какво ви е? — попита Морган. — Нямате ли навосъчен конец? Нищо! Ето какво ще направим: ще дойдете утре сутринта по същото време и аз ще ви донеса конец от къщи. Безплатно. Подарък. Съгласен ли сте? Ще ви донеса два-три метра.

— За бога! — кресна мъжът. — Ще ме оставите ли да си купя една обикновена кутийка за криене на ключове?

Морган вдигна ръце, предавайки се.

— Разбира се! — каза той. — Каквото желаете! Хвърлете парите си на вятъра! Натъпчете живота си с боклуци! — Затрака по клавишите на касата, а после отсече: — Долар и 29 цента.

— Тези долар и 29 цента са мои и ще ги изхарча, както си пожелая! — тросна се мъжът, като тикна парите в ръката на Морган. — Луд човек!

— Боклукчия!

Мъжът почти изтича от магазина, стиснал здраво в ръка тенекиената кутийка. Морган промърмори нещо под мустак и тръшна чекмеджето на касата.

Когато Бъткинс се върна, Морган на свой ред можеше да отиде на обяд. Запъти се към закусвалнята „Ноу Джайв“ — харесваше туршията, която сервираха там. Всички други клиенти обаче бяха негри и не желаеха да разговарят с него. Те подаваха тънки пачки банкноти на мъжа зад бара, промърморваха нещо и поглеждаха настрани изпод полупритворените си клепачи. През това време Морган се бе навел над чинията си и дъвчеше с голямо удоволствие туршията. Тя наистина бе чудесна. Чесънът беше толкова лют, че просто щипеше на езика. Но към сандвича сервираха само една порция. Често бе молил за още, но всеки път му отказваха: трябвало да си поръча нов сандвич — нещо, което той не желаеше.

След като се наобядва, Морган реши да се поразходи. Имаше постоянен маршрут от любими места. Вдигна ципа на анорака си и пое по улицата. Денят не беше много топъл — лицата на минувачите бяха зачервени от студ като след плач. Морган бе доволен, че има брада. Вдигна яката на анорака си, притисна я плътно около врата си и продължи почти тичешком, присвивайки очи срещу вятъра.

Първо се отби при Потър, търговеца на музикални инструменти на старо, но Потър имаше клиентка — непохватна и грозновата млада жена, която изпробваше някаква цигулка.

— Отец Морган! — извика Потър. — Мис Милър, запознайте се с отец Морган, уличния свещеник на Болтимор. Как я карате? Как се чувствуват вашите наркомани? Заповядайте на чаша чай!

Но клиентите в този магазин бяха рядкост и Морган не желаеше да пречи на търговията.

— Не, не — възпротиви се той, като вдигна ръка. — Бързам. Моята благословия. — И излезе заднишком.

Сви по една уличка и излезе на Мариана Стрийт. Екзотична на вид жена с черна коса, спускаща се като водопад по раменете й, стоеше до количка за хотдог. Гримът й бе поразителен — бакърен фон дьо тен на лицето, крещящо червило на устните и черен туш на миглите, нанесен тъй обилно, че сякаш върху всяка мигла бе нанизано по едно мънисто. Понеже беше зима, тя се бе навлякла със стари палта и пуловери, но Морган знаеше от по-топли сезони, че под тях носи червена дантелена рокля и безброй нащърбени, лъскави, уж златни гривни.

— Зосем пас^[4]! — извика той.

— О, здравей! — поздрави тя на свой ред.

Гласът й беше много жизнен. Движеше устните си повече, отколкото бе необходимо.

— Как си днес? Получи ли писмо от къщи? — попита тя.

Морган се усмихна смирено, неразбиращо.

— Писмо! — извика тя и започна да пише върху дланта си с въображаем молив. — Получи ли писмо?

— Аха! — възкликна Морган, като че ли схвана изведнъж за какво става дума. Поклати отрицателно глава.

— Пок — рече тъжно. — Кун саломен басо.

Ъгълчетата на устните му увиснаха; побутна с ботуш колелото на количката за хотдог.

— Бедничкият! — въздъхна тя. — Е, може би утре, а?

— Бранкусо — отвърна той. — Зосем пас! — Махна с ръка, усмихна се и продължи по пътя си.

На ъгъла на Мариана и Кросуел Стрийт той се поколеба. Как му се искаше да свие по Кросуел — просто да продължи натам. Нима имаше нещо лошо в това? От няколко седмици не беше минавал по тази улица. Удивително как бе устоял на изкушението. Пъхна и двете си ръце в джобовете на анорака и тръгна по Кросуел Стрийт.

„Художествени занаяти“, гласеше табелата над магазина. Сградата, в която се помещаваше, бе стара, четириетажна. Еркерният прозорец на първия етаж беше изпълнен с покривки, ушити от разноцветни парченца плат, кукли, изработени от царевични кочани, единични модели домашнотъкани платове, играчки. Горните прозорци бяха по-тесни, тъмни и без пердета. Морган, скрит в сянката на входа на една обществена пералня, наблюдаваше прозорците на третия етаж — прозорците на Емили и Лейън Мередит. Лесно бе открил адреса им, просто го бе потърсил в телефонния указател. Беше открил също, че приблизително по това време (сигурно малко преди бебето да заспи) някой от двамата се мяркаше зад прозореца вляво и го отваряше. После се подаваше нечия ръка — бялата на Емили или по-мургавата на Лейън — и оставаше за момент протегната навън: момент, в който обмисляха как да облекат детето си за разходка. Това забавляваше Морган (при последните им няколко деца Бони просто бе мятала в количката онова, което й бе подръка — одеяло или якето на някое от по-големите деца; беше й все едно). Във въображението си виждаше как Мередитови пръсват върху китките си няколко капки от шишето с биберона, преди да го поднесат към устата на дъщеря си, как проверяват с лакът водата за къпане, преди да натопят детето във ваничката — приятно му беше да си мисли, че правеха всичко по предписание. Така, както трябва! Зачака, вдигнал усмихнатото си лице нагоре, заровил ръце дълбоко в джобовете.

Дали не ги бе изпуснал? Не, ето ги, излизаха от остъклената врата до табелата „Художествени занаяти“. Лейън носеше бебето през рамо. (Естествено не бяха си купили детска количка.) Дъщеря им трябва да бе вече на девет-десет месеца — пухкаво дете с румени като ябълка бузи, облечено с дебело ескимосче. Емили, с износения си шлифер, вървеше до Лейън; хванала го под ръка, вдигнала нагоре оживеното си лице, говореше нещо на бебето и ситнеше леко и бързо с черните си ниски обувки. Морган харесваше начина, по който Мередитови се обличаха. Те явно много отдавна бяха решили какви да бъдат дрехите им и никога не им изменяха. Лейън винаги носеше чисти панталони в защитен цвят и бяла риза. Изпод ръкавите на кадифеното му ръждивокафяво сако се подаваше ивица безупречно бял маншет. А Емили бе облякла едно от трите си трика с дълбоко деколте — кафявото, тъмновиолетовото или (най-често) черното, с пола с прехвърлена предница в същия цвят от мека материя, която падаше свободно до средата на прасците й. Бе забелязал, че така се обличат танцьорките от телевизионните постановки на модерен балет и тяхната ефирност винаги го бе възхищавала. Сега обаче видя, че на улицата тези дрехи някак си оставаха извън модата. Всъщност, както подозираше, дължината на полата не отговаряше на модните тенденции за тази година или дори за това десетилетие, а къде се бе чуло и видяло младо момиче като нея да носи такива убити цветове! Но тези дрехи сякаш имаха свой собствен характер. Тя съвсем не изглеждаше старомодна. Нищо подобно! Видът й бе чист и спретнат. Бе се отказала от всичко излишно.

На Морган му беше приятно да си представя тяхната кухня-трапезария — само с две чинии, два комплекта прибори за ядене и една керамична купа за детето. Приятно му бе също да си мисли, че в банята им има само един тоалетен сапун и три хавлиени кърпи. Ах, да, и бръснарските принадлежности на Лейън, разбира се. Но нищо друго. Никакви лосиони за тяло, кутии с талк, кремове против пъпки, сешоари, детски шини, какви ли не шишенца с парфюми, които злобно се конкурират, провесени на въжета сутиени, гащи, украсени с дантели бански шапчици. Втренчи изпълнения си с копнеж поглед след Мередитови. Овалните им лица, вглъбени и непроницаеми, бавно се отдалечиха. Личицето на дъщеря им бе кръгло като монета и той го виждаше дълго след като родителите й му бяха обърнали гръб, но то бе също тъй непроницаемо.

Разбира се, трябваше просто да прекоси тичешком улицата и да ги настигне. „Помните ли ме? Аз съм доктор Морган. Спомнихте ли си? Какво съвпадение! Съвсем случайно бях наблизо…“ Нямаше да бъде трудно. Можеше да премери пулса на детето, да попита за имунизацията против дифтерит. Толкова е лесно да си лекар — въпрос на най-обикновено здравомислие! Дори прекалено лесно! Виж, по-трудно му бе да издържи докрай в ролята на електротехник например или на някой от майсторите, дето слагат изолационен материал между стените на сградите.

Все пак нещо го възпираше. Изпитваше някакво страхопочитание към Мередитови — към техния аскетизъм, самоувереност, предрешеното им и предначертано бъдеще. Остави ги да отминах недокоснати, сякаш бяха затворени в сапунен мехур.

4

Следобедът навлизаше бавно в магазина и здрачът постепенно се настаняваше в ъглите. Бъткинс преглътна една прозявка и замислено погледна към витрината. Морган изобрети сложно колело с перки за събаряне на катерички, приближили се до хранилката за птички. Внимателно изтърка с шкурка всяка перка и я нагласи върху колелото. Този вид работа го успокояваше. Караше го да се сеща за баща си — методичен човек, който щеше да е много по-щастлив като дърводелец, отколкото като посредствен гимназиален учител по английски език и литература. „Единственото, в което нашето семейство винаги е вярвало — често казваше баща му, — са инструментите от най-добро качество. Купувай най-добрите инструменти за работа: от ковка стомана, с ръчки от твърд дървен материал. А после се грижи добре за тях. Всичко да бъде на своето място. И добре смазано.“ Това бе единствената философия, която той бе излагал открито, и Морган се придържаше сега към нея, като към издълбан върху камък завет. Баща му се беше самоубил, когато Морган бе в последния клас на гимназията. Без никакъв намек за отчаяние или лошо здраве (макар винаги да беше изглеждал затворен в себе си), той бе наел стая в „Уинкън, Блинкън Моутър Хоутел“ през една звездна априлска нощ и бе прерязал китките си с ножче за бръснене. Морган беше прекарал доста голяма част от живота си в опити да проумее причината за това самоубийство. Искаше само да разбере защо — нищо друго: големи дългове, рак, изнудване, извънбрачна връзка; нищо не би го смаяло. Всичко щеше да е за предпочитане пред тази мъглява, многозначителна неизвестност. Дали баща му е бил нещастен в брака си? Или бе попаднал във властта на гангстери? А може би бе извършил убийство? Разрови кореспонденцията на баща си, открадна ключа от бюрото му и мукавената кутия с картотеката му. Подложи майка си на безмилостен кръстосан разпит, но тя очевидно не беше по-осведомена от самия Морган или може би просто не желаеше да говори по въпроса. Ходеше из къщи мълчалива и изтощена — започна работа като продавачка на ръкавици в „Хъцлър“. Постепенно Морган престана да я разпитва. Напоследък мисълта, че в края на краищата не е имало никаква причина, бе започнала да се уталожва у него незабележимо, като прах. Навярно интересът на човек към живота би могъл просто да изтънее до едва забележима струйка и да секне. Дали не бе това причината? Не му се щеше да повярва. Пропъждаше тази мисъл всеки път, когато му минеше през ум. Дори сега често се застояваше над откраднатата картотека, но не откри нищо повече от онова, което бе намерил в началото: подредени в азбучен ред указания за сглобяване на велосипеди, почистване на електрически тревокосачки и инсталиране на трансмисионни ремъци на прахосмукачки. Поправка, подмяна, поддръжка. „Следвай указанието стъпка постъпка и ако си свършил с втората, третата положително ще ти стане ясна.“

Морган изтърка с шкурка колелото с перките, като поклащаше глава. Тананикаше си наум.

Бъткинс се качи при него:

— Отивам си, ако нямате нищо против. До утре!

— Ъъ? — промърмори Морган. — Стана ли време? — Изправи се и избърса чело с опакото на ръката си. — Ами да, Бъткинс, разбира се — рече. — До утре значи.

Магазинът потъна в тишина и постепенно се изпълни с мрак. Минувачите бързаха към домовете си за вечеря и дори не поглеждаха витрината. Морган стана, облече анорака си и тръгна по пътеката. Изгаси осветлението и заключи трите масивни секретни брави, които никой крадец не би могъл да разбие. Погледнат отвън, магазинът приличаше на едновремешна снимка: безжизнена, размазана, а издутините и изпъкналостите по витрината си оставаха завинаги неразгадани. Може би призракът на дядо Кълън го навестяваше нощем и бродеше по пътеките между стоките замаян, потънал в размисли за големите градинарски ножици. Морган вдигна яката на анорака си и се затича да хване автобуса.

5

На вечеря възрастните се бяха струпали в единия край на масата, като че ли да се спасят от децата — Морган с неизменната си шапка, Бони, Луиза и Бриндъл, сестрата на Морган, облечена със светлолилав хавлиен халат. Бриндъл бе наследила от майка си жълтеникавото лице с орлов нос и прегърбената стойка, но не и нейната жизненост. Тя лениво мажеше с масло филийки френска франзела, които редеше в кръг по ръба на чинията си, а Луиза предаваше дума по дума някаква готварска програма, която бе гледала по телевизията.

— Първо нареди телешките флейки по дължина в една тава. После ги заля със сос от доматено пюре, лимонова кора и нарязана на ситно целина… но всичко бе предварително нарязано! Как няма да изглежда лесно, като не си видял цялото това белене и кълцане!

Морган се пресегна през нея за солницата.

— Не показват достатъчно истински живот по телевизията — заключи Луиза.

— Там е цялата работа! — откликна Бриндъл.

— Да го питам аз как е изстъргал доматеното пюре от онези лилипутски консервни кутийки!

— Мамо, говорихме за всичко това миналата седмица — рече Бриндъл. — Гледала си повторението, а и възраженията ти бяха съвършено същите.

— Не е вярно! Нищо такова не съм гледала миналата седмица!

— Ти ни го разказа дума по дума: лимоновата кора, целината…

— Да не би да искаш да кажеш, че паметта ми изневерява? — попита Луиза.

— Моля ви! — повиши глас Морган.

Вярно бе, че напоследък паметта на майка му явно й изневеряваше. На моменти тя упорито повтаряше едно и също; умът й като стара грамофонна плоча непрекъснато заораваше в определени бразди. Но тя само се ядосваше, когато й го казваха. Морган изгледа намръщено Бриндъл, която сви рамене и намаза с масло нова филийка хляб.

През това време дъщерите му се хранеха, изолирани в свой порой от клюки, пререкания и кикот — седем стройни момичета с джинси плюс дребно светлокосо момиче с обици-топчета от фалшиви диаманти — приятелка на Кейт. То седеше между Кейт и Ейми и се взираше в Морган, сякаш не го одобряваше. Това го притесни. Винаги му ставаше неприятно, ако почувствуваше, че някой, непознат дори, го намира за несимпатичен. Бе започнал да се храни в добро настроение: навиваше с театрален жест спагети на вилицата си и говореше със силен италиански акцент, ала постепенно въодушевлението му се изпари.

— Защо ме гледаш така? — попита той момичето. — Познаваме ли се отнякъде?

— Моля, сър?

— Това е Кокет — представи му я Кейт.

— А, Кокет.

— Учим в един клас. Харесваме едно и също момче.

Морган се намръщи.

— Едно и също какво? — попита той.

— Едно и също момче на име Джаксън Епо.

— Но вие сте едва в пети клас!

— Харесвахме го и в четвърти.

— Това е нелепо! — обърна се Морган към Бони. Тя му се усмихна; никога не знаеше кога да започне да се безпокои. — Докъде сме я докарали, а? — попита този път сестра си. — И накъде сме тръгнали? За всичко са виновни онези кукли, дето ги продават с комплекти от гримове, тоалети и какво ли не!

— И аз харесвах едно момче в пети клас — прекъсна го Бриндъл.

— Наистина ли?

— Робърт Робъртс.

— О, за бога, Бриндъл, само не подхващай пак за твоя Робърт Робъртс.

— В пети клас ли беше с Робърт Робъртс? — попита Кейт. Тя смушка с лакът Кокет: — Робърт Робъртс е гаджето на Бриндъл от детските години.

— Не само в пети — отвърна Бриндъл — а и в четвърти, трети, втори… Често четяхме от един и същ учебник в час — той винаги губеше своя. Когато бяхме в детската градина, веднъж отидохме заедно в магазина за преоценени стоки и Робърт лепна едно етикетче върху бузата ми: „Леко дефектна“. Заведе ме на първата ми училищна забава, на първата ми автомобилна любовна среща и на първия ми гимназиален излет.

Морган въздъхна и наклони стола си назад. Бони си сложи нова порция салата.

— После, в колежа, скъсах с него — продължи Бриндъл. — Върнах му колежанския пръстен както си беше с парафина вътре, за да стане на пръста ми — сигурно имаше парафин колкото за половин свещ. Ако се бях опитала да плувам с него, навярно щях да се удавя.

— Но защо скъсахте? — полюбопитствува Кокет.

— Омъжих се за друг.

— Но защо скъсахте? Защо е трябвало да се омъжвате за друг?

Бриндъл бутна чинията си настрани и постави лакти на масата.

— Хм, не знам… Когато говоря за него, всичко звучи така просто. Обаче дори тогава, в детската градина, той понякога се държеше глупаво и ме отегчаваше, макар в други моменти да бях луда по него; а после, като пораснахме, стана още по-зле. Ту го харесвах, ту не, ту не се и сещах за него. А и той понякога не ме харесваше, знаех го; познавахме се твърде добре. Никога не ми е минавало през ума, че мога да изживея същото с някой друг. Искам да кажа, че той бе единственото ми изживяване от този род. Разбираш ли?

Кокет явно не беше разбрала нито дума. Тя бе станала неспокойна и от време на време поглеждаше крадешком към купата със сладки върху бюфета. Но Бриндъл не забелязваше това.

— Взех, че се омъжих за по-възрастен мъж — говореше тя, — който живееше в съседната къща — старата къща на мама в центъра на града. Това беше ужасна грешка! Беше ревнив, третираше ме като своя собственост и живееше в постоянен страх, че ще го оставя. Никога не ми даваше пари, само кредитна карта и нищожни суми за продукти веднъж седмично. Цели седем години пазарувах с кредитна карта от деликатесните щандове на големите универсални магазини — малки консерви шунка и снежнобели филизи аспержи, ангинари и палмова сърцевина, само и само да спестя малко от парите, които ми отпускаше за продукти. Често купувах с картата по цяла дузина чилета прежда, а после ги връщах едно по едно за налични. Всяко предложение за отбивка от цената на стоката с няколко цента или за връщане на пари, в случай че стоката не ви хареса, бе добре дошло за мене. В края на седмата година рекох: „Виж какво, Хорас, спестила съм си пет хиляди долара. Тръгвам си.“ И си тръгнах.

— Спестила пет хиляди долара — каза Морган, вдигнал глава към тавана, — за да хване градския автобус от нейната къща до моята! Шест километра, най-много седем!

— Чувствувах, че той ме предизвиква — възрази Бриндъл.

— При това винаги съм й предлагал помощта си!

— Искаше ми се да му дам хубав урок: „Видя ли! Не можеш да ме победиш така лесно. Имам повече смелост, отколкото си мислиш.“

Интересно, помисли си Морган, дали смелостта се изчерпва? Дали всеки не получава толкова, колкото му е необходима, и не може да се презареди, щом я изразходва? Защото през всичките четири години, откакто напусна съпруга си, Бриндъл живееше безучастна на третия етаж на Моргановата къща, рядко облечена с нещо друго, освен с избелелия си лилав хавлиен халат. И до ден-днешен не бе обелила дума, че иска да си намери работа или да живее самостоятелно. А когато съпругът й се спомина от удар по-малко от шест месеца след като го бе напуснала, тя изобщо не се трогна.

— Това ще ми спести едно пътуване до Ниро — забеляза само.

— Да не искаш да кажеш Рино^[5]? — попита Морган.

— Все едно — отвърна тя.

Всъщност смелост проявяваше единствено когато разказваше тази история. Очите й ставаха триъгълни, а лицето й се изопваше.

— Никак не ми беше лесно — говореше тя. — Всичко свърши толкова зле. А Робърт Робъртс чух, че се е оженил за някакво момиче от Гейтърсбърг. За малко го изпуснах от поглед и той, моля ви се, хоп! Да вземе, че да се ожени! Как ви се струва! Не че го виня. Знам, сама си го направих. Съсипах си живота и е твърде късно вече. Сама включих мотора, взех кормилото в ръце и се насочих право към пропастта.

Думата „пропаст“ отекна в стаята с високия, украсен с гипсови розетки таван. Бони сервира сладкишите, момичетата си взеха по два-три наведнъж, предавайки си купата едно на друго. Морган неочаквано пусна наклонения си назад стол. Вгледа се в лицето на Бриндъл любопитно и изпитателно, но тя сякаш не забеляза това.

6

Морган и Бони се връщаха от кино. Крачеха с тежка стъпка по лъскавия черен паваж към автобусната спирка. Нощта бе мъглива и влажна, по-топла от деня. Неоновите реклами преливаха като небесни дъги, а задните габаритни светлини на колите, които се плъзгаха безшумно покрай тях, сякаш им намигаха и изчезваха в мъглата. Бони бе хванала Морган под ръка. Носеше измачкания шлифер от времето на първите им срещи и обувки с подметки от суров каучук, които поскърцваха, като вървеше.

— Може би утре ще сглобиш колата — каза тя.

— Да, може — разсеяно отвърна Морган.

— Цяла седмица се возим с автобус.

Морган си мислеше за филма. Струваше му се малко неправдоподобен. Всеки бе така уверен в намеренията на другия. Главният герой, който бе един вид двоен агент, беше скроил сложни планове, зависещи от друго, неизвестно лице, което трябваше да се появи на определено място или да вземе определено решение и винаги, моля ви се, вършеше това най-услужливо! Часовоите поглеждаха настрани в критичните моменти. Високопоставени чиновници отиваха да вечерят точно начаса. Нима „Б“ никога не се случваше вместо „А“ в живота на тези хора? Морган крачеше с равномерна стъпка и гледаше намръщено в краката си. Съвсем неочаквано пред погледа му изплуваха добре поддържаните ръце на главния герой, които вещо сглобиха винтовка от какви ли не части, внесени тайно в кожено куфарче.

Стигнаха до автобусната спирка; спряха се и се загледаха надолу по улицата.

— Ще видиш, че цяла нощ така ще си чакаме — добродушно забеляза Бони.

Тя свали найлоновата забрадка от главата си и я изтръска от капчиците дъжд.

— Бони, защо нямам сако от рипсено кадифе?

— Имаш.

— Имам ли?

— Имаш, онова черното с велурените ревери.

— О, онова!

— Че какво му е?

— Иска ми се ръждивокафяво.

Тя го изгледа. Понечи да каже нещо, но после промени решението си.

Появи се автобус с блеснали като злато светлини: сякаш цяла цивилизация, която кръстосва из космоса, реши Морган. Автобусът спря със свистене и те се качиха. Изглеждаше необичайно пълен за такъв късен час. Не бяха останали свободни двуместни седалки. Бони се настани до някаква жена с униформа на медицинска сестра, а Морган, вместо да си намери някъде място, застана на пътеката между седалките, олюлявайки се над жена си.

— Ще ми се да имам едно хубаво ръждивокафяво сако, протрито на лактите — каза й той.

— Хм — сухо забеляза тя, — ще трябва сам да си го протриеш на лактите!

— Не знам; бих могъл да намеря нещо на старо.

— Морган, престани да пазаруваш от магазини на втора ръка! Сигурна съм, че дрехите, които купуваш оттам, са на умрели хора.

— Това не е аргумент, заради който да отиде на вятъра някоя напълно запазена дреха!

Бони избърса дъждовните капчици от лицето си със смачкана книжна кърпичка, която извади от джоба си.

— Освен това — продължи Морган — искам да си купя чифт панталони в защитен цвят и една истинска стара, чисто бяла мека риза.

Бони пъхна книжната кърпичка обратно в джоба си. Автобусът я друсаше и тя гледаше право пред себе си, умълчала се за миг.

— Кой е този път? — попита след малко.

— Как така „кой“?

— Кой е човекът, който носи такива дрехи?

— Никой! — отвърна той. — Какво имаш предвид?

— За сляпа ли ме имаш? Да не би да не ми се е случвало същото поне сто пъти!

— Не разбирам за какво говориш!

Бони сви рамене и обърна поглед към прозореца.

Бяха наближили техния квартал. Над входовете на тухлените къщи и жилищни блокове светеха лампи. Мъж с шапка на глава разхождаше кучето си. Момче закри запалена клечка кибрит със свитата си ръка и поднесе огънчето към цигарата на едно момиче. Две жени с кожени палта, седнали на седалката зад Бони, разговаряха.

— Предполагам, че вече си чула новината — каза едната. — Съпругът на Ейнджи умрял.

— Умрял ли? — попита другата.

— Просто взел, че умрял.

— Как е станало?

— Ами обръснал се, сложил си лосион след бръснене, върнал се в спалнята и седнал на леглото…

— Но от какво? От сърце ли?

— Ами нали ти разказвам, Либи…

Постепенно в ума на Морган се загнезди неприятна мисъл. Реши, че ръката му, стиснала седалката пред двете жени, представлява за тях такава отблъскваща гледка, че те бръщолевеха какви ли не глупости, само и само да не мислят за нея. Постави се на тяхно място, видя през техните очи ръката си с нейните кокалести пръсти, къдрави черни косми и талаш, засъхнал около ноктите. Всъщност видя се целия. Каква жаба! Шапка и брада на два крака! Усещаше очите си огромни, трескави и натежали върху бароковото изобилие от тъмни торбички.

— Пресегнал се за чорапите си — отчаяно продължи първата жена — и започнал да ги развива. Единият чорап бил завит в другия, нали разбираш…

Тя бе отместила погледа си от Морган; избягваше да гледа ръката му. Той пусна седалката и пъхна и двете си ръце под мишниците. До края на пътуването остана без опора, залитайки стремително при всяко спиране на автобуса.

Когато се прибраха у дома, където момичетата си пишеха домашните на масата в трапезарията, а Бриндъл редеше пасианса си в кухнята, Морган пое направо по стълбите към спалнята.

— Мислех, че ще пиеш кафе — каза Бони. — Морган, не искаш ли чаша кафе? — викна след него тя.

— Не, тази вечер не искам. Благодаря ти, скъпа — отвърна той и продължи нагоре по стълбите.

Влезе в спалнята, съблече се и остана по ватено бельо. Запали цигара от пакета, оставен на скрина. За първи път през деня бе гологлав. Погледна се в огледалото. Челото му изглеждаше набръчкано. Забеляза бели нишки в брадата си. Бели косми! „Господи!“ — възкликна гласно. После се наведе напред и се разгледа внимателно в огледалото. Хрумна му, че би могъл да се представя за някое от онези старчета от Съветския съюз, които бяха по на сто и десет, сто и двадесет години, но все още се катереха из планините със стадото кози. Лицето му просветна. Би могъл да изнесе лекции из страната. Навсякъде ще сваля ризата си и ще показва обраслата си с черни косми гръд. Журналистите ще го питат за тайната му.

— Кисело мляко и папируси, приятели — произнесе той пред огледалото.

Направи няколко крачки, наперен като млад петел.

— Само кисело мляко и папируси — произнесе с руски акцент.

Вече в по-добро настроение, той отиде до гардероба и извади отвътре мукавената кутия, в която държеше картотеката си. Тупна я върху леглото си. Всмукна силно от цигарата, докато сновеше из стаята и се приготвяше за сън; включи електрическото одеяло, оправи възглавницата си, намери пепелник. Седна в леглото и постави пепелника в скута си. Първо трябваше да приключи със споходилия го пристъп на кашлица. Пепелта от цигарата се посипа върху фланелката му. Махна парченце тютюн, полепнало на езика му.

— Ех, другари! — произнесе с дълбока въздишка.

Отвори картотеката си, извади първия лист и се облегна назад, за да го прочете:

1. Преда да започнеш, запознай се с всичка инструкции.

2. Винаги имай подръка следните инструменти: клещи, отвертка…

Отпусна листа и се загледа в черните стъкла на прозорците. Представи си как прозорците на Кросуел Стрийт, на мили оттук, угасват един след друг — първо левият, после десният. Бебето се размърдва в съня си. Лейън отдръпва ръката си от електрическия ключ и прекосява студения под до техния матрак. После всички шумове на деня замират; чува се само дишането на дълбоко спящите без сънища, неподвижни върху старичките чаршафи.

Морган също изгаси лампата и се намести в леглото.

1

Какво всъщност искаше той от тях? Струваше им се, че бе навсякъде — причудлива, настойчива сянка, която ги следваше отдалеч, когато излизаха на разходка, спотайваше се по входовете, прилепваше се към ъглите на сградите. Всъщност трябваше просто да се обърнат и да застанат лице срещу лице с него. „Ах, вие ли сте, доктор Морган! — усмихнати, изненадани. — Каква мила среща!“

Не, някак си все не намираха удобния момент. Джина бе още бебе, когато го видяха за първи път (или всъщност почувствуваха присъствието му), но не разбраха, че е той.

Веднъж по здрач, на връщане от пазар, усетиха студени тръпки на ужас от мрака, който сякаш пълзеше на приливи и отливи по уличките зад тях. Емили се изплаши. Лейън се ядоса, но тъй като тя вървеше до него, а Джина бе в ръцете му, не му се искаше да предприеме нещо. Само ускориха ход и заговориха с по-висок и нехаен тон, без да споменат нито веднъж случилото се.

Втория път Емили бе сама. Беше оставила детето на Лейън и излезе да купи плъст за кукли. Точно срещу сградата, в която се намираше апартаментът им, някаква фигура внезапно се отдръпна и потъна в мрака на сводестия гранитен вход. Тя почти не й обърна внимание — пресмяташе наум колко метра филц са й необходими. Но същата вечер, докато шиеше островърха шапка за Рапунзел, споменът за случилото се отново я споходи.

Пред погледа й изплува фигурата на непознатия, който бе побързал да се скрие във входа — макар шапката му да не бе островърха, а плоска, по всяка вероятност барета. И все пак, къде ли го бе виждала преди?

— Ой! — възкликна тя и остави ножиците. — Познай кого видях днес — каза на Лейън. — Оня доктор. Доктор Морган.

— Попита ли го защо не ни е изпратил сметката за хонорара си?

— Не, всъщност той не беше… По-точно това не бе среща. Искам да кажа, че той не ме видя. Е, да, видя ме, но изглежда… Може би — заключи тя — този човек изобщо не беше доктор Морган. Сигурна съм, че щеше да ме заговори, ако беше той.

След около месец той я проследи по Бийкън Авеню. Емили се бе спряла пред витрината на магазина за детско облекло и усети, че зад нея някой също спира. Обърна се и видя един мъж, застанал на разстояние, с гръб към нея, да се взира неизвестно в какво надолу по улицата. Все едно, че бе излязъл от някой филм за джунглата: риза и къси панталони за сафари, три четвърти чорапи, високи до глезените ботуши и огромен тропически шлем на главата. По целия му костюм — по раменете, ръкавите и задните джобове — проблясваха, напълно излишни, безброй катарами и войнишки копчета. Мъжът не бе опасен. Просто беше един от онези ексцентрици, които често се срещат из улиците на града и дават външен израз на сложната вътрешна представа за себе си. Емили продължи по пътя си. На следващия светофар отново хвърли бегъл поглед назад и го видя забързан към нея с наперената си войнишка походка, която бе напълно в унисон с костюма за сафари. Тропическият шлем скриваше очите му, но буйната му брада отдалеч биеше на очи. О, човек не би могъл да сбърка тази брада с никоя друга. Това бе доктор Морган. Направи крачка към него. Той вдигна очи, плесна се по шлема и бързо хлътна в някаква стъклена врата с надпис „Фризьорски салон“.

Емили се почувствува глупаво. Навярно лицето й бе светнало от радост, когато понечи да му се обади. Но в какво бе сбъркала? Защо той вече не я харесваше? Изглеждаше тъй запленен от тях двамата, когато се роди Джина.

Не каза на Лейън за случилото се. Може би щеше да се ядоса, знае ли? Реши, че това бе просто едно от многото необясними неща без никакво значение, за които не си заслужава да безпокои Лейън.

Така че, би могло да се каже — всичко започна не както трябва. Имаше един момент, когато можеха да уредят въпроса направо, но го пропуснаха. След няколко подобни случая /станали в продължение на няколко седмици и дори месеца/, при които едно или друго им попречваше да отидат при човека и да го поздравят съвсем естествено, започна да им се струва, че положението бе поело по свое собствено русло. Вече нямаше начин да оправят нещата с елегантна лекота. Стана ясно, че той по всяка вероятност бе смахнат — или най-малкото обзет от необяснима мания. Тръпки на ужас побиваха Емили, когато се сетеше, че Джина се е появила на бял свят в неговите ръце. Все пак, както твърдеше Лейън, той бе безобиден. Нито веднъж не ги заплаши или дори наближи; нямаше от какво да се оплачат. Всъщност Емили много усложнявала нещата, каза той. Трябвало просто да свикнат с човека като с всичко останало. Бил част от нещата, съпровождащи ги в живота им, като дългата редица от еднотипни къщи по Кросуел Стрийт с прашните си проскубани дървета, загиващи от бензиновите изпарения, или като куклите в тензухените торби, окачани на закачалки в гардероба на задната спалня.

2

С настъпването на зимата заетостта им бе понамаляла. Около Коледа имаше леко оживление (новогодишни базари, празненства за децата на богаташите), но нямаше ги панаирите на открито или цирковете, които им осигуряваха работа през цялото лято. Емили използува свободното време, за да скове нова сцена — дървена, на панти, която да се сгъва и пренася. Поправи куклите и им уши нови костюми. Няколко подмени напълно, което й постави обичайния въпрос какво да прави със старите. Те бяха като трупове, не можеха просто да ги изхвърлят в кофите за боклук. „Използувай ги за резервни части — винаги я съветваше Лейън. — Запази очите, запази този хубав нос.“ Нима можеше да сложи сипаничавия нос на Бабата от „Червената шапчица“, направен от коркова тапа, върху лицето на някоя друга кукла? Нищо нямаше да излезе. Нямаше да е и редно. Пък и как би могла да разкъса лицето на Бабата? Сложи я в един кашон до износената Красавица от „Красавицата и Звярът“ — първата кукла, която бе създала. В момента играеха с третата Красавица, много по-изискана версия на първата, с лице, съшито изцяло от плат. Всъщност не пиесите износваха куклите, а децата, които се качваха на сцената след представленията, за да пипнат перуките им, да погалят бузите им. Кожата на Красавицата беше посивяла от отпечатъците на детските пръсти. Жълтата й коса бе разрошена, придаваше й вид на обезумяла.

Цялата тази стая принадлежеше на куклите — задната стая с лющещата се сребърна боя от високите до тавана тръби на парното, жълтото дъждовно петно, което нарастваше като балон надолу по едната й стена. Прозорецът бе запечатан с блажна боя — не можеше да се отваря — и стъклата му бяха толкова зацапани, че лъчите на следобедното слънце образуваха непрозрачен, белезникав пласт. Тресчици от дъсчения под се забиваха в коленете на Джина, а гащеризонът й почерняваше от мръсотията. Дръжката на вратата — порцеланова валчеста топка — бе цялата напукана. Вратата висеше изкривена на пантите си. Вечер, когато Емили работеше до късно на една-единствена нощна лампа, под вратата се процеждаше светлина от антрето в клинообразна форма, като много дълго парче торта.

Емили седеше до късно нощем и поправяше Вещицата, която използуваше и като Мащеха в толкова много пиеси. Нищо чудно, че тя все се износваше. Едното й око — черно копче — висеше на конеца си. Емили, седнала върху едно стъпало на подвижната стълба — единствената мебел в стаята, направи възел на дълъг конец.

Най-използуваните кукли държаха в ъгъла в кашон от бургундско вино „Алмаден“. Главите им стърчаха от картонените преградки: две момичета (блондинка и брюнетка), принц, жаба от зелен филц, джудже. Другите бяха в тензухени торби, окачени в гардероба, с прикрепени към шнуровете табелки с имената им: Рип Ван Уинкъл, Глупак, Кон, Крал. Емили обичаше понякога да ги сменя, да им възлага непривични роли. Рип Ван Уинкъл без подвижната си брада ставаше чудесен трети син в някоя от приказките, в които глупавият добряк — третият син, накрая се оженва за Принцесата и получава половината кралство. Пасваше чудесно за тази роля. Само Емили знаеше, че мястото му не е в пиесата, и чувствуваше как това придава някаква острота в играта му. Тя произнасяше неговите реплики (Лейън играеше ролите на другите двама по-големи синове). Гласът й звучеше с нов, по-носов и по-характерен тон. Истинският Трети син — по-красив и по-безволев, през това време лежеше по гръб зад сцената със застинала глуповата усмивка на лицето.

Всъщност Емили никога не бе възнамерявала да става кукловодка и дори сега, както и Лейън, смяташе работата си за временна. Бе постъпила в колежа да следва математика на пълна стипендия — единственото момиче в Тейни, Вирджиния, което не само че не беше се оженило на другия ден след матурата, но и не бе започнало работа в концерна „Хартиени продукти“ в града. Баща й беше загинал при автомобилна злополука, когато бе малка; след това в началото на първата година в колежа майка й почина от някаква сърдечна болест. Ето защо Емили трябваше да се оправя сама. Надяваше се да стане гимназиална учителка по математика. Харесваше спокойния систематизиран процес, който превръщаше оплетения числов израз в едно-единствено число накрая — преразпределението и опростяването на уравненията — основата на математиката, която се изучаваше в гимназията. Но още преди да изкара първия семестър, срещна Лейън, студент трета година, който бе страшно увлечен по театъра. Не следваше актьорско майсторство (нямаше тази възможност), а английска литература и едва-едва изкарваше изпитите си, но пък играеше във всяка пиеса, поставяна в колежа. За пръв път Емили разбра защо наричат актьорите „звезди“. В него наистина имаше нещо ослепително — винаги когато се появеше на сцената. Отблизо той бе слабо момче с издължено, навъсено лице, с очи, чиито външни ъгълчета бяха дръпнати надолу, и с уста, обградена от две бръчки с форма на полумесец като от две скобки. Суровата му външност всяваше смут у околните. Но на сцената всичко това му придаваше някаква сила и изразителност. Беше така напрегнат и вглъбен в себе си! Характерите, които пресъздаваше, бяха толкова ярки и живи, че в сравнение с него всички останали актьори изглеждаха като дървени на сцената. Гласът му (малко по-нисък и дрезгав в живота) сякаш проникваше много по-далеч в залата от гласовете на другите актьори. Изпитваше удоволствие да се спира преди някоя дума и да я произнася ясно след кратка пауза, сякаш за да подразни публиката. Създаваше впечатление на актьор, който не възпроизвежда, а съчинява репликите си.

Емили го намираше чудесен. Не бе срещала още човек като него! Собствените й роднини бяха толкова обикновени и безлични; детството й не бе забележително с нищо. (Неговото било ужасно!) Започнаха да прекарват заедно цялото си свободно време — следобедите висяха в студентското кафене пред бутилка пепси, учеха в библиотеката, допрели коленете си под масата. Емили беше прекалено стеснителна, за да играе в някоя пиеса с него, но бе много сръчна и се записа в театралната трупа като сценичен майстор. Ковеше подиуми, стълби и балкони. Рисуваше разлистени гори върху огромни платна, а за следващата пиеса превръщаше горите в цветен тапет или облицована с махагонова ламперия стена. Струваше й се, че дори и тази тънка връзка с театъра прави живота й по-драматичен. Имаше сцени с родителите му, при които тя бе само случаен наблюдател — дълги тиради от страна на баща му, банкер от Ричмънд, докато майка му бършеше очи и се усмихваше учтиво на пространството пред себе си. Очевидно университетската управа ги бе уведомила, че успехът на Лейън бе по-нисък от всеки друг път. Ако не го подобреше, щяха да го изключат. Почти всяка неделя родителите му пропътуваха с колата целия път от Ричмънд само за да седнат в претрупаната с мебели, безлична приемна в общежитието на Лейън и да го питат на каква професия се надява с такива слаби оценки. Емили предпочиташе да не присъствува на тези срещи, но Лейън настояваше да е там. В началото родителите му бяха любезни с нея. После поохладняха. Не можеше да е заради нещо, което бе направила. Може би заради нещо, което не бе направила. Винаги беше сдържана и немногословна с тях. Произхождаше от стар квакерски род и имаше склонността, така й бяха казали, да се чувствува по-спокойна от необходимото, когато в разговора настъпваше дълга пауза. Понякога си мислеше, че нещата се развиват чудесно, докато всъщност всички останали отчаяно търсеха тема за разговор. Все пак тя полагаше големи усилия, за да бъде по-общителна. Слагаше си червило, обуваше копринени чорапи и когато разбереше, че родителите му ще идват, предварително си намисляше неутрални теми за разговор. Докато Лейън и баща му спореха на висок глас, тя прехвърляше всички теми през умствената си картотека, за да открие нещо, което да ги отклони от спора им.

— Нашият курс в момента изучава Толстой — каза тя на майката на Лейън един неделен ден през април. — Харесвате ли Толстой?

— О, да, имаме го подвързан в кожа — отвърна мисис Мередит, попивайки носа си с носна кърпичка.

— Може би Лейън трябва да запише руска литература — добави Емили. — Изучаваме също и пиеси.

— Нека първо завърши нещо на собствения си език, дявол да го вземе! — избухна баща му.

— О, но ние го четем на английски.

— Каква полза от това? — попита мистър Мередит. — Имам чувството, че родният му език е монголски.

През това време Лейън стоеше до прозореца с гръб към тях. Емили се трогна от рошавата му коса и отчаяната стойка, но в същото време не можеше да се начуди как бе довел родителите си до това състояние. В действителност те не бяха хора, склонни да вдигат скандали. Мистър Мередит беше солиден, делови мъж; мисис Мередит бе тъй представителна и сдържана, че бе забележително от нейна страна да предвиди необходимостта от носна кърпичка. Въпреки това всяка седмица нещо се случваше. Лейън се хвърляше неочаквано в битка. Избухваше по-бързо от всеки друг. Очевидно умът му правеше бърз скок напред, който Емили не можеше да следва, и се приземяваше насред гневен изблик, докато секунди преди това бе напълно уравновесен и разумен. Отговаряше на родителите си. Удряше с юмрук в дланта си. Това беше твърде много за Емили.

Тя се обърна отново към мисис Мередит:

— В момента сме на „Ана Каренина“.

— Както и да е, всички тези книги са комунистически — намеси се в разговора мистър Мередит.

— Какви са?

— Ами да, тези совхози, бригади…

— Хм, не съм… струва ми се, че това става малко по-късно.

— Какво, да не си и ти левичарка?

— Не, но струва ми се, че Толстой не е живял толкова дълго.

— Разбира се, че е живял! — възрази мистър Мередит. — Какво щеше да прави Ленин, ако не беше Толстой?

— Ленин ли?

— Отричаш, така ли? Виж какво, моето момиче — подхвана мистър Мередит и се наведе със сериозен вид към нея, като преплете пръстите на ръцете си. (Навярно седи по същия начин в банката, помисли си Емили, докато обяснява на някой фермер защо няма да отпусне заем за тютюневата му реколта.) — Веднага щом Ленин се настанил в креслото, първият, когото повикал, бил Толстой. Толстой това, Толстой онова… Всеки път, когато трябвало да се напише някаква пропаганда: „Помолете Толстой, казвал той, помолете Лев.“ Ами да! Нима не са ви казвали това на лекциите?

— Но… струва ми се, че Толстой е умрял през 19…

— И 40-а — вметна бързо мистър Мередит.

— И 40-а?

— Бях последен курс в колежа.

— О!

Лейън рязко се обърна и излезе от стаята. Чуха го да се качва по стълбите, водещи към спалните помещения. Емили и мисис Мередит се спогледаха.

След малко чуха Лейън да слиза по стълбите. Влезе в приемната с отворена енциклопедия в ръце.

— „Толстой, Лев — прочете на глас. — Роден през 1828-а, умрял през 1910 година.“

Настъпи мълчание.

— „Роден през 1828 г., умрял през 19…“

— Добре де! — прекъсна го мистър Мередит. — И какво от това? Не се опитвай да променяш темата, Лейън! Обсъждаме лошия ти успех. Лошите ти бележки и идиотското ти комедиантство!

— Имам сериозни намерения по отношение на театъра — заяви Лейън.

— Сериозни! Комедиант!

— Не можеш да ме накараш да се откажа! На двадесет и една години съм. Знам си правата!

— Не си ти, който ще ми каже какво мога и какво не мога! — сряза го мистър Мередит. — Предупреждавам те, Лейън, ако не се откажеш, ще те отпиша от колежа! Няма да ти платя таксата за догодина!

— Ах, Бърт! — възкликна мисис Мередит. — Нали няма да го направиш! Та той ще получи повиквателна!

— Войниклъкът ще му бъде само от полза — заяви мистър Мередит.

— Не можеш да го направиш!

— Така ли? — Той се обърна към Лейън. — Още днес ще дойдеш с нас вкъщи — викна, — освен ако не подпишеш заверена при нотариуса декларация, че се отказваш от всички извънучилищни занимания: пиеси, приятелки…

Той махна с розовата си гладка ръка към Емили.

— Няма да стане! — рече Лейън.

— Тогава започвай да си стягаш багажа!

— Бърт! — извика мисис Мередит. Но Лейън я прекъсна:

— С удоволствие! Ще изчезна до довечера. Обаче не за вкъщи — нито днес, нито някой друг път.

— Видя ли какво направи? — обърна се мисис Мередит към съпруга си.

Лейън излезе от стаята. През квадратните шуплести стъкла на прозореца Емили видя ъгловатата му фигура да се разлага многократно на части, които ту се разделяха, ту се събираха, докато крачеше през четириъгълния вътрешен двор на колежа. Тя остана в стаята с родителите на Лейън, които изглеждаха като зашлевени.

Емили имаше чувството, че се числи към това семейство и че й е отредено да прекара остатъка от живота си в претрупани с мебели и завеси приемни — тя, изсушеното като клечка момиче.

— Извинете — промърмори и се надигна от мястото си.

Прекоси стаята и излезе навън, като внимателно затвори вратата след себе си. После се втурна да догони Лейън.

Откри го до фонтана пред библиотеката — хвърляше нехайно камъчета във водата. Доближи се до него задъхана и докосна ръката му, но той дори не я удостои с поглед. На слънчевата светлина лицето му лъщеше матовожълто, което й се стори красиво. В продълговатите му, с тежки клепачи очи сякаш гъмжеше рояк от замисли. Стори й се, че дори силуетът му се откроява по-ясно в сравнение със силуетите на другите хора.

— Лейън, какво ще правиш? — попита го тя.

— Ще замина за Ню Йорк — отвърна той, като че ли го беше решил месеци преди това.

Винаги си бе мечтала да види Ню Йорк. Стисна по-силно ръката му. Но той не я покани да замине с него.

Влязоха в мрачно италианско ресторантче недалеч от колежа, за да избягат от родителите му, в случай че тръгнат да ги търсят. Лейън продължи да говори за Ню Йорк, можел да изкара нещичко като нещатен член на някоя театрална трупа през лятото или с малко повече късмет да получи малка роля на оф-Бродуей. Непрекъснато повтаряше „аз“, нито веднъж не каза „ние“. Обхвана я отчаяние. Ех, ако можеше да открие някакъв недостатък на лицето му, което сякаш излъчваше своя собствена светлина в сумрака на ресторанта.

— Направи ми една услуга — каза й той. — Иди в стаята ми и ми стегни багажа, само най-необходимото. Безпокоя се, че мама и татко ще ме чакат там.

— Добре — съгласи се тя.

— Донеси ми и чековата книжка от най-горното чекмедже на скрина. Тези пари ще ми потрябват.

— Лейън, аз имам осемдесет и седем долара.

— Задръж си ги.

— Това е остатъкът от джобните пари, които ми даде леля Мърсър. За нищо не ми трябват.

— Престани да се суетиш! — сопна й се той, а после промърмори: — Извинявай.

— Няма нищо.

Върнаха се в двора на колежа и докато той чакаше край фонтана, тя се качи в стаята му. Неговите родители не бяха в приемната. Двата фотьойла, в които бяха седели, зееха празни; тапицерията леко въздишаше, докато се издигаше постепенно и заличаваше оставените от телата им вдлъбнатини.

Емили изкачи стълбите към спалните помещения, където рядко бе влизала дотогава. Момичетата можеха да влизат, но те не идваха често; имаше нещо недодялано в цялата обстановка. Две момчета си подхвърляха в коридора бейзболна топка. Спряха неохотно, когато тя се промъкна покрай тях, и в следващия миг отново чу плясъка на топката зад себе си. Почука на вратата на № 241. Отвътре се обади съквартирантът на Лейън:

— Да.

— Аз съм Емили Каткарт. Мога ли да взема някои от вещите на Лейън?

— Разбира се.

Той седеше пред бюрото си с наклонен назад стол и изстрелваше с ластик кламерчета. (Как би могла да се влюби в друго момче, след като Лейън си заминеше?) Кламерите се удряха в едно табло за обяви, а после издрънчаваха върху металното дъно на кофата за боклук под таблото.

— Трябва да намеря куфара му — каза Емили.

— Под онова легло е.

Тя го издърпа. Целият бе покрит с прах.

— Мередит да не би да ни напуска? — попита съквартирантът.

— Заминава за Ню Йорк. Не казвай на родителите му.

— Ню Йорк значи? — попита той без особен интерес.

От гардероба до леглото на Лейън Емили започна да вади дрехите, които го бе виждала най-често да носи: бели ризи, панталони в защитен цвят, любимото му кадифено сако. Дрехите, колосани и чисти, носеха мириса му. Остана приятно изненадана от дължината на панталоните му, в които щеше да се загуби цялата, ако ги облечеше.

— И ти ли заминаваше него? — попита я съквартирантът.

— Май че не ме иска.

Още едно кламерче отхвръкна от таблото.

— Бих заминала, ако ме помоли, но не ме е молил — добави тя.

— Е, нали ти предстоят изпити. Трябва да си получиш отличните оценки.

— Бих заминала, без да му мисля!

— Човекът май иска да пътува без много багаж.

— Това ли е неговият скрин?

Съквартирантът кимна утвърдително и пусна стола си да падне напред с глух шум.

— Да не мислиш, че ще сложа снимката ти върху моя скрин? — каза той. — Е, не се впрягай!

Погледна снимката, която бе подарила на Лейън за Коледа. Беше подпряна на един будилник, все още в картонената си рамка с нарязани краища — подарък от фотографското ателие. Емили се надяваше, че момичето от снимката почти не прилича на нея. Винаги й ставаше неприятно, когато насочваха вниманието й към собствената й външност. Възприемаше света чрез тялото си, но не се замисляше много за него, затова й беше неприятно, когато я накараха да седне на столче за пиано, с вдигната в неестествена поза глава, принудена да се замисли за твърде светлата си кожа и безцветните мигли, които обичайно не излизаха на снимка. „Усмихнете се — бе й казал фотографът, — не сте на ешафода я!“ Бе се усмихнала нервно, усещайки колко изкуствено се разтягаха устните й. Когато фотографът приклекна зад камерата, тя моментално заличи усмивката от лицето си. На снимката то бе излязло сериозно и напрегнато, покрито от мрежата на грижите, с леко стиснати устни като на леля й, старата мома. Не прибра снимката в багажа. Когато се върна при Лейън край фонтана, тя мъкнеше не само неговия, но и своя куфар.

— Не ме интересува какво ще кажеш! — рече. Изговори тези думи отдалеч, толкова бързаше да ги произнесе. Пъшкаше и залиташе между двата куфара. — Идвам с теб! Не можеш да ме оставиш тук!

— Емили!

— Мисля, че трябва да се оженим. Ако живеем в грях, това ще ни създаде неприятности — продължи тя. — Но ако така предпочиташ, ще се съглася. Обаче кажеш ли ми да не идвам, пак ще дойда. Ню Йорк не е твой! Така че спести си думите. Ще седя в автобуса една седалка зад теб. Ще кажа на шофьора на таксито: „Карайте след онова такси!“ В хотела ще кажа: „Дайте ми, моля, стая до неговата!“

Лейън се засмя. Тя разбра, че го е спечелила. Пусна куфарите на земята и застана пред него, без да се усмихва. Всъщност това, с което го спечели, беше една добре обмислена и пресметната нахаканост, която в действителност не притежаваше, и изпита леко, безпокойство, като откри колко лесно се бе хванал на въдицата й. Или може би изобщо не бе се хванал, но знаеше, че публиката очаква точно това: когато едно момиче те преследва с куфара си и се държи намахано, трябва да се засмееш и да се предадеш с вдигнати ръце. Смехът не му подхождаше. Никога преди не бе виждала лицето му така неспокойно, така изкривено. Имаше нещо асиметрично в него.

— Емили, какво ще правя с теб?

— Не знам.

Самата тя бе започнала да се тревожи за това.

Още същата вечер се качиха на един автобус на „Грейхаунд“ за Ню Йорк. До другия ден следобед се настаниха, макар да имаха чувството, че са на палатка, в мебелирана стая с мивка в единия ъгъл и тоалетна в края на коридора. Ожениха се в четвъртък — най-близката дата, разрешена им по закон. На Емили й хрумна, че връчването на шофьорската й книжка бе минало по-тържествено. Бракът не предизвика в живота й сътресението, което бе очаквала.

Намери си работа като сервитьорка в полски ресторант. Лейън временно чистеше залата на един театър след представленията. Привечер висеше из разни кафенета, за да слуша рецитали на актьори и поети. Водеше и Емили със себе си, когато тя не бе на работа.

— Нали са ужасни? — питаше я той. — Мога да го изиграя по-добре от тях.

И Емили мислеше така. Веднъж чуха някакъв монолог, изпълнен тъй некадърно, че двамата станаха и тръгнаха към изхода, а актьорът спря насред изречението, за да викне: „Хей, вие! Не забравяйте да пуснете монета в чашата!“ Емили щеше да го направи — би направила всичко, за да избегне скандал, — но Лейън кипна. Видя го как си пое въздух, стори й се, че стана по-голям. Вече знаеше докъде може да стигне гневът му. Вдигна ръка, за да го хване за лакътя, но не посмя да го докосне. Човек никога не биваше да докосва Лейън, когато бе разгневен. После той изпусна въздуха и я остави да го изведе от залата, докато актьорът все още крещеше след тях.

Лятото се оказа много горещо, изпълнено с дъждовни бури и черни облаци. Горещината в стаята им бе осезаема като живо същество. А те постоянно бяха на ръба на пълното безпаричие. Никога преди Емили не бе съзнавала значението на парите. Чувствуваше, че трябва да диша леко, да пази енергията си, да се движи скромно, без да бие на очи, когато се промъкваше покрай по-богатите от нея. Започнаха да се карат с Лейън как да харчат парите, които имаха. Той беше по-екстравагантен — „разточителен“, казваше тя. Той пък я намираше за стисната.

През юли Емили се изплаши, че може да е бременна. Бе ужасена, сякаш хваната в капан; не смееше да каже на Лейън. Ето защо, когато разбра, че все пак не е бременна, не можа да сподели с него и облекчението си. Съхрани това преживяване в паметта си. Постоянно се връщаше към него, опитвайки се да го проумее. Що за брак имаше, ако не можеше да съобщи на съпруга си, че е бременна? Но той щеше да избухне, а после да се затвори в себе си — като превтасало тесто. Женитбата била нейна идея, щеше да й каже, и тя именно опявала винаги за всичко, което не можели да си позволят. Емили си представи сцената така ясно, че почти повярва в нейната реалност. Очите й се насълзяваха понякога, когато си спомняше лошото му държане. А всъщност той не се бе държал така. Никога не бе имал тази възможност (щеше да й каже). Все пак тя продължи да го вини за преживяното.

Посети клиника (Брачна консултация) и каза, че съпругът й ще я убие, ако някога забременее. Разбира се, говореше фигуративно, но от начина, по който я погледна чиновничката, разбра, че в този квартал човек не е застрахован срещу подобно нещо. Жената хвърли бърз поглед към ръцете на Емили и я попита дали няма и други проблеми. Емили искаше да й разкаже за своята самота, за това как бе крила страха си, че е бременна, от собствения си съпруг, но знаеше, че проблемът й не е достатъчно сериозен. В този квартал убиваха жени. (Почувствува колко лекомислена навярно се бе сторила на чиновничката: бе облякла цялото си трико, а отгоре — полата с прехвърлена предница от курса по модерни танци в колежа.) В този квартал нападаха жените и ги обираха, а съпрузите им ги пребиваха от бой. Съпругът на Емили никога не би я докоснал с пръст. Беше сигурна в това. Все едно, че бе в центъра на неприкосновен кръг.

Самата тя не беше избухлива. Най-многото, на което бе способна, бе искрица на закъсняло възмущение, което се проявяваше от дъжд на вятър във връзка с някоя отминала случка, когато е трябвало наистина да реагира, стига да я бе осъзнала навреме. Може би ако нравът й беше избухлив, щеше да знае кой конец да дръпне, за да върне Лейън в състоянието му на покой. А сега просто трябваше да се задоволи с ролята на наблюдател. Налагаше се да си напомня: „Той може да причини болка на другите, но никога не е вдигал ръка срещу мен!“ Тази мисъл я караше да изпитва лека тръпка на удоволствие. „Понякога се разбеснява — каза тя на чиновничката в клиниката, — но с пръст не ме е докоснал!“ После поглади полата си и впери поглед в белите си безкръвни ръце.

През август Лейън се срещна с четирима актьори, които сформираха трупа за импровизации, която така и нарекоха — „Импровизация“. Единият от тях имаше камионетка; предвиждаха турнета надолу по източното крайбрежие. („В Ню Йорк се пробива много трудно“ — каза момичето на име Пола.) Лейън стана член на трупата. Още от самото начало той бе най-добрият им актьор, така смяташе Емили. Та биха ли го приели иначе с тази негова безчувствена като дърво съпруга, която се парализираше пред публика? „Мога поне да правя декори“ — каза им Емили, но те, изглежда, не използуваха декори. Играеха на гола сцена. Имаха намерение да играят в нощни клубове и да черпят идеи от публиката, върху които след това да импровизират. Самата мисъл ужасяваше Емили, но Лейън заяви, че това била най-добрата подготовка, която се надявал да получи. Репетираше с тях в апартамента на Бари Мей, собственика на камионетката. Нямаше как да репетират в истинския смисъл на думата, разбира се, но поне можеха да свикнат да работят заедно, да си пращат сигнали, да си подават реплики, които да ги тласнат към някакъв край. Смятаха да се специализират в комични сценки — човек не можел да се надява на нещо повече в нощен клуб. Импровизираха върху случки, които всяваха тревога у Емили — загубен багаж, обезумял зъболекар; всеки път, докато ги гледаше, веждите й бяха свити неодобрително, дори когато се смееше. Всъщност да загубиш багажа си бе нещо ужасно. (Беше й се случило веднъж. Не бе мигнала цяла нощ, докато не го откриха.) А и прекалено лесно бе да си представиш как зъболекарят ти губи разсъдъка си. Хапеше кокалчетата на пръстите си, наблюдавайки как Лейън превземаше сцената с широките си отривисти жестове, с плавната си походка, при която бедрата му леко се полюляваха. В една сценка той бе съпруг на Пола. В друга — неин годеник. Целуваше я по устните. Това бе само игра, но кой знае? Понякога, когато достатъчно дълго играеш ролята на определен човек, ставаш като него. Нима бе възможно?

Тръгнаха на турнето през септември. Напуснаха Ню Йорк в камионетката, с цялата им покъщнина, натоварена отгоре на багажника, включително и двата претъпкани куфара на Емили и Лейън и сребърната кана за кафе — сватбен подарък от леля Мърсър. Първо се отправиха към Филаделфия, където Бари познаваше някакво момче, чийто вуйчо бе собственик на бар. В продължение на три вечери те представяха комичните си сценки пред публика, която нито за миг не спря да говори, та се наложи да черпят идеите си от Емили, която бяха предвидливо подковали с няколко предложения и настанили за всеки случай на високо столче край бара. После се прехвърлиха в Хейтсвил, южно от Филаделфия. Там смятаха да използуват някаква връзка, но планът им не успя и завършиха в кръчма, наречена „Клуб на юздата“, украсена като конюшня. Емили остана с впечатлението, че повечето от клиентите бяха женени не за дамите си, а за други жени, които може би ги очакваха у дома. Публиката бе на средна възраст — набити мъже, облечени като бизнесмени, жени с лакирани и напудрени прически и рокли, които изглеждаха с един номер по-малки. Тези хора също разговаряха помежду си по време на сценките, но те поне наистина подхвърлиха няколко идеи. Някакъв мъж поиска да изиграят как момиче съобщава на родителите си, че напуска училището, за да стане танцьорка на екзотични танци. Една жена предложи семейна разправия заради опитите на съпруга си да въведе полуфабрикати в храната на мъжа си. И двете предложения предизвикаха лека вълна на оживление в залата и трупата ги превърна в доста смешни сценки, но Емили все си представяше, че те са може би истински. Мъжът наистина имаше потиснатия жалък вид на неуспял баща; жената бе така неудържимо весела, че като нищо можеше да е избягала току-що от досадния си съпруг. Емили чувствуваше, че всъщност публиката предаваше на актьорите собствената си мъка. Дори и смехът звучеше болезнено, когато излизаше от мъжете с охранени червендалести лица и жените, които държаха главите си храбро изправени под смазващия товар на високите си прически. За третата сценка един мъж в компанията на трима други предложи следното: съпругата си е въобразила, че мъжът й, който пие само за компания и може да мине без пиене или да го зареже, когато си пожелае, ако наистина някога го пожелае, е всъщност алкохолик. „Изиграйте как тази жена започва да губи всякакво търпение — каза той. — Изиграйте как хитрува, как долива уискито с вода, вика доктора и хората от АА-то^[6]. Когато мъжът й я моли за нещо за пиене, тя му носи безалкохолно газирано питие, в което е разбъркала лъжица готварски екстракт от бренди. Когато той иска да вечеря навън с приятелите си, тя казва…“ — „Моля ви! — прекъсна го Бари, като вдигна ръка. — Оставете нещо и за нас!“

При тези думи всички се засмяха, с изключение на Емили.

Играха в „Клуба на юздата“ три вечери, но на втората Емили не отиде. Вместо това тя се разхожда из града почти до десет часа, разглежда тъмните витрини на магазините. От време на време пълни с младежи коли профучаваха край нея, свирейки с клаксони, но Емили не им обръщаше внимание. Чувствуваше се толкова по-стара от тях, че се чудеше как я забелязват.

В дрогерията, единствения все още отворен магазин, тя си купи козметичен несесер с цип, предназначен за пътуване, зареден с пластмасови бурканчета и шишенца и с минитубичка паста за зъби „Пепсодент“. Точно тогава бяха почти без никакви пари. Налагаше се да спят разделени с Лейън — Емили и другите две момичета в младежкото общежитие, мъжете в камионетката. Козметичен несесер от четири долара и 98 цента бе последното нещо, което можеха да си позволят. Емили побърза да се прибере в стаята си; чувствуваше се доволна и виновна. Залови се да пренарежда личните си вещи — внимателно пресипа лосиона за ръце в едно от шишенцата, напъха сребърната си четка за коса в пластмасовата преградка. Но всъщност не носеше много грим; несесерът заемаше повече място, отколкото няколкото козметични средства, които притежаваше. Беше направила грешка. Дори не можеше да си вземе парите обратно — бе употребила шишенцата. Чак й се догади. Започна да изхвърля всичко от куфара си навън — белите училищни блузки, джинсите, цялото си бельо. (Ако носи само цели трика, няма да й е необходимо бельо.) Когато свърши, в куфара й останаха само две поли с прехвърлена предница, две цели трика, нощница и козметичният несесер. Малкото картонено кошче за боклук до леглото й бе препълнено с тънко, измачкано бельо.

Третото им представление в „Клуба на юздата“ бе отложено заради гаджето на братовчеда на собственика, която бе певица на сантиментални любовни песни. „Не знаех, че все още ги има“ — каза Лейън на Емили. Изглеждаше потиснат. Каза също, че вече не бил сигурен дали тази подготовка е толкова ценна, колкото смятал в началото. Но Бари Мей, който бе малко или много шеф на групата, отказа да капитулират. Искаше да опитат късмета си в Болтимор, който бил пълен с барове. Освен това едно от момчетата, Виктор Апъл, имаше майка в Болтимор и поне можеха да разчитат на безплатна квартира.

Веднага щом пристигнаха, Емили разбра, че в Болтимор няма да им провърви. Макар да навъртяха доста километри с камионетката (Виктор съумя да се изгуби), градът продължи да й се струва тесен и душен — редиците мрачни, еднотипни къщи, някои не по-широки от една-единствена стая; страничните улички, задръстени от стари автомобилни гуми, бутилки и пружини за легла; бездействуващи, обезнадеждени мъже, тежко отпуснати на верандите пред къщите си. Но майката на Виктор веднага й хареса. Мисис Апъл беше снажна, жизнерадостна, оправна жена с късо подстригана сивееща коса и лице със загрубяла кожа. Беше собственичка на магазин „Художествени занаяти“ и на сградата, в която той се помещаваше. Какви ли не майстори на художествени занаяти пълнеха апартаментите; някои от тях й плащаха само символичен наем, докато се изправят на крака. Тя предостави на актьорите апартамент на третия етаж, немебелиран и неуютен, но чист. Тъмен коридор го делеше на две: от едната му страна бяха всекидневната и спалнята, а кухнята и втората спалня — от другата. В дъното на коридора се намираше допотопна баня, чийто прозорец бе запушен много отдавна от съседната сграда. Ако човек застанеше на този прозорец, щеше да види само стена от стари шуплести тухли. Неизвестно защо, Емили намираше някакво успокоение в нея. Това бе единствената гледка, пред която напоследък се чувствуваше уверена.

Сега й се струваше, че приспособяването към новите места изразходва част от човека. Големи късове от нея се бяха отделили и останали в Ню Йорк, във Филаделфия, в Хейтсвил — навсякъде, където добросъвестно бе поставяла сребърната четка за коса от майка си върху нечий олющен скрин и бе успявала да се престори, че привиква към нечии напластени с боя стени и високи пропукани тавани. Навсякъде вървеше по петите на мисис Апъл; правеше го несъзнателно. Бършеше праха от дърворезбите и ръчно изработените мебели долу в магазина и се научи да работи с автоматичната каса. Обслужваше клиентите през натоварените часове на деня — не срещу заплащане, а само заради слънчевия мирис на младо дърво, наскоро изтъкани материи и енергичната непосредствена дружелюбност на мисис Апъл.

Емили и Лейън спяха в предната спалня в два спални чувала. Виктор разстла омотаните си на кълбо завивки в един ъгъл на всекидневната. Бари, Пола и Джанис спяха в задната спалня, един до друг. (Емили се бе отказала да проумее тази работа.)

През деня Бари ходеше да търси работа, докато другите оставаха в апартамента и играеха на карти. Вече не репетираха комичните си сценки и даже не говореха за тях; но понякога, докато ги наблюдаваше как играят покер, Емили имаше чувството, че за тези хора всичко бе комична сценка. Когато губеха, ръмжаха и скубеха косите си. Когато печелеха, скачаха на крака, подхвърляха картите си към тавана, имитираха тръбен зов „та-таа“ и правеха театрални поклони. Гласните им бяха по-отворени, отколкото на повечето хора, и сякаш произнасяха думите много натъртено. Човек трябваше да говори като тях, понякога просто за да бъде чут над глъчката. Емили откри, че се променя. Улови се, че произнася трудно думите. Те излизаха някак провлачено от устата й. Веднъж неочаквано се зърна в едно огледало — дребното й сухо лице бе призрачно бледо, ала едната й ръка бе отметната във величествен жест, сякаш стоеше с наметало и шапка в центъра на някаква сцена. Спря по средата на изречението и отново се сви в черупката си.

Баровете в Болтимор не бяха подходящи за театрални представления. Били барове за пиене, каза Бари, а Болтимор бил град на пиячи. В един бар трябвало да прекрачи някакъв проснат през прага човек, който бил или в безсъзнание, или мъртъв; решил, че няма смисъл да пита вътре за работа. Мина седмица, после втора. Хранеха се с евтини рибни консерви, а мисис Апъл бе престанала да ги кани толкова често на вечеря. Кутията с театралния грим се разпадна. Тубите с мъртвешки розов телесен цвят се втвърдиха като тебешир, изтърколиха се в ъглите и останаха да лежат там, изпускайки своята миризма на цветя и старица. Джанис и Пола спряха да разговарят помежду си, а Джанис премести спалния си чувал в кухнята.

После Бари намери работа само за себе си. Приятел на негов приятел поставяше собствена пиеса. Емили не беше вкъщи, когато той им съобщи това. Беше слязла да помага долу в магазина. Единственото, което разбра, като се върна, бе, че Бари си стяга раницата. Долната му устна бе подута, а Лейън го нямаше. Другите седяха на пода и наблюдаваха как Бари си сгъва джинсите с треперещи ръце.

— Твоят хубостник не е с всичкия си! — каза той на Емили. Дори гласът му трепереше.

Емили попита:

— Какво се е случило?

И изведнъж всички заговориха в един глас: Бари не бил виновен; на този свят човек трябвало да внимава да не изтърве големия си шанс; какво очаквал Лейън? Емили така и не научи подробностите, но схвана главното. Остана изненадана, че почти не се обезпокои. Подутата устна на Бари й достави някакво удовлетворение. Кожата се бе разцепила — заприлича й на презряла слива.

— Е, нищо — каза тя. — Всяко зло за добро.

— Помни какво ти казвам — рече Бари, — живееш с опасен човек! Не разбирам защо не те е страх от него.

— О, на мен той никога няма да посегне — отвърна Емили.

Не можеше да проумее защо Бари взема случилото се толкова присърце. Нима драматичното, екстравагантните жестове бяха част от живота на тези хора? Свали няколко фиби от косата си и прикрепи с тях плитките по-високо на главата си. Другите я наблюдаваха. Почувствува се грациозна и безгрижна.

Джанис и Пола се върнаха в Ню Йорк; Джанис възнамеряваше да приеме някакво старо предложение за женитба. „Надявам се само, че е още в сила“ — каза тя. Емили си нямаше представа за плановете на Пола, но и не се интересуваше. Беше й омръзнало да живее групово. Разбираше се добре с тях до последния момент и се сбогува достатъчно учтиво, но вътрешно се дразнеше от всяка тяхна дума.

Остана само Виктор. Той не бе толкова лош. Беше само на седемнадесет години, дори изглеждаше по-млад. Дребно, прегърбено и свенливо момче, с едва наболи мустачки, които Емили умираше от желание да обръсне. След като всички си заминаха, той премести завивките си в задната спалня. Явяваше се на обяд и вечеря срамежлив и обнадежден. „Все едно, че си имам син“ — помисли си Емили.

Вече нямаха пукната пара и Емили започна работа като платена помощничка в „Художествени занаяти“. Лейън си намери работа на час в една бензиностанция. Виктор просто вземаше пари на заем от майка си. Мисис Апъл му даваше, но винаги придружени с нравоучения. Тя искаше Виктор да се върне в училище или поне да вземе приравнителните изпити за гимназиалния курс. Заплашваше го, че ще го прати да живее при баща му, когото Емили до този момент бе мислила за умрял. След тези лекции Виктор се мотаеше из апартамента и подритваше первазите на дървения под. Емили му съчувствуваше, но смяташе, че мисис Апъл е до голяма степен права. Не можеше да разбере как са я карали досега; като че ли всеки живееше живот без форма, без гръбнак.

— Като си помисли човек — каза тя на Виктор, — чудно е как майка ти изобщо те е пуснала в Ню Йорк. Наистина, тя е много… учудваща жена!

— За теб може да е такава — отвърна Виктор. — Чуждите майки винаги изглеждат симпатични. А отблизо са взискателни, хищни и нямат чувство за хумор.

После мисис Апъл отиде при Емили с предложение. (Може би усещаше, че Виктор автоматично ще го отхвърли.) Щом като са така запалени по театъра, каза тя, защо не играят пред детска публика, на рождени дни? Биха могли да дадат обявление във вестника, да си прекарат телефон, да заемат шевната й машина и да ушият няколко театрални костюма. Майките щели да позвънят и да поръчат „Червената шапчица“ или „Рапунзел“. (Емили с нейната дълга руса коса ставала чудесна Рапунзел.) Щели да им плащат добре, сигурна била, тъй като рождените дни били такава мъка за родителите.

Емили предаде на другите предложението на мисис Апъл, защото имаше чувството, че би могла да се справи. Поне нямаше да се парализира на сцената пред няколко дечица. Виктор се съгласи веднага, но Лейън бе изпълнен със съмнения.

— Само ние тримата ли? — попита той.

— Бихме могли да сменяме много костюми. А и винаги ще се намери някой, ако закъсаме за още герои.

— Майка ми става за вещица — рече Виктор.

— Хм, не знам — каза Лейън. — Да ви кажа правата, за мен това не е театър.

— Ох, Лейън!

Тя не отвори дума за това през следващите няколко дни.

Наблюдаваше го как обмисля предложението. Връщаше се от бензиностанцията с почернели ръце, оставяйки мръсни следи по топките на вратите и електрическите ключове. Дори и след като измиеше ръцете си, чернилката оставаше в гънките на кожата и около ноктите. Един ден, седнал пред кухненския плот в очакване на порцията си консервирана риба, той разпери ръце върху коленете си и ги разгледа внимателно, после ги обърна и отново впери поглед в тях. Най-накрая произнесе:

— Тези детски пиеси, предполагам, ще свършат работа колкото да запушим дупката.

Емили нищо не каза. Лейън продължи:

— Няма да ни навреди, ако опитаме, стига да е временно.

През цялото време Емили и Виктор бяха кроили планове, тъй като бяха уверени, че той ще промени решението си. Вече бяха поръчали да им инсталират телефон в кухнята. Поръчката бе изпълнена на другия ден след като Лейън се предаде. Пуснаха обява във вестника и нарисуваха голям жълт афиш, който щяха да окачат на витрината на „Художествени занаяти“: „Рапунзел“, „Пепеляшка“, „Червената шапчица“ или… предложете вие, пишеше на афиша. („Стига да не ни потрябва трупа от хиляда души“ — забеляза Лейън.)

После седнаха и зачакаха. Нищо не се случи. На шестия ден позвъни някаква жена, за да попита дали изнасят куклени представления.

— Не ми трябва пиеса с актьори, трябва ми куклен театър — обясни тя. — Дъщеря ми е просто луда за кукли. Изобщо не обича пиеси с актьори.

— Е, съжалявам — въздъхна Емили.

— Миналата година поканих „Куклите на Питър“ и тя направо се влюби в тях. Освен това им платих всичко на всичко тридесет и два долара. Но сега научавам, че са се преместили в…

— Тридесет и два долара! — изненада се Емили.

— По четири долара на дете, за седем гостенчета плюс Мелиса. Напълно разумно, не мислите ли?

— Твърде разумно — каза Емили. — За куклено представление вземаме по пет долара на дете.

— Боже мой! — възкликна жената. — Хм, май че ще трябва да не каня децата на Макинтошови.

За две седмици преди представлението Емили взе на заем шевната машина на мисис Апъл и уши една красавица, две сестри, един баща и един звяр, който всъщност бе обикновена ръкавица с един пръст от изкуствена кожа, върху която постави очи. Избра „Красавицата и звярът“, защото й бе любимата приказка. Виктор каза, че също я харесва. На Лейън сякаш му бе безразлично. Ясно беше, че за него това бе просто вариант на работата му в бензиностанцията. Почти не обърна внимание на Емили, която се приближи радостна към него с Красавицата, надяната на ръката й. Емили изряза сцена от картонена кутия и купи черен тюл за завеса. Двамата с Виктор разиграха сценките, преправяйки гласовете си така, че да съответствуват на топчестите лица на куклите. Накараха двете сестри да пеят дуети и да танцуват валс върху перваза на прозореца в кухнята. Лейън само стоеше мрачен. Беше изчислил, че по-голямата част от хонорара им е вече изразходвана за материали.

— От това няма да забогатеем — каза той.

— Но помисли за следващия път — възрази Емили, — когато вече ще имаме реквизит.

— Ох, Емили, хайде да няма „следващ път“!

В деня на представлението — дъждовен зимен следобед — те натовариха всичко в колата на Викторовата майка и потеглиха на север, към къщата на мисис Тибит в Хоумланд. Мисис Тибит ги поведе през всекидневната към голям студен салон, където Лейън и Виктор инсталираха картонената сцена върху маса за тенис. През това време Емили извади куклите. После двамата с Виктор заиграха с двете кукли-сестри, които си зашепнаха и се закикотиха, опитвайки се да привлекат към играта и Лейън. Той трябваше да играе с куклата-звяр, която даже не бе изпробвал върху ръката си; наложи се също така да му разкажат и съдържанието на приказката, докато пътуваха към къщата на мисис Тибит. Твърдеше, че единствената приказка, която знаел, била „Пепеляшка“. Сега не обърна никакво внимание на куклите, а закрачи неспокойно нагоре-надолу из салона, като от време на време спираше, за да повдигне крайчеца на някоя завеса и да надникне навън, към градината. Такъв е заради родителите си, помисли си Емили. Къщата приличаше на тяхната, която Емили бе посетила веднъж по време на една ваканция. Всекидневната имаше същия суров, студен изглед със светлите килими, по които като че ли никой не бе стъпвал, и празните вази, тишината, нарушавана само от тиктакането на часовниците, и тапицираните с плътна раирана коприна столове, на които явно не се е разрешавало на децата да сядат. Мисис Тибит дори приличаше малко на мисис Мередит — тъй благовъзпитана и сладникава, с прошарени коси, с тънки стиснати устни и нещастни нотки, които се долавяха в гласа й, стига само Лейън да им обърнеше внимание. Емили се пресегна да го погали по ръката, но не посмя и сви протегнатите си пръсти.

От входната врата се разнесе звън, по-скоро цяла мелодия.

— Като в катедрала, дявол да го вземе! — измърмори Лейън.

Първите гости пристигнаха и Мелиса Тибит, грозновато дете със слабо лице, облечено със синя кадифена рокля, отиде да ги посрещне. Децата бяха пет-шестгодишни, беше им казала мисис Тибит. Достатъчно малки, за да пристигнат твърде рано, издокарани с официални роклички, които в най-скоро време щяха да съсипят, и достатъчно големи, за да се разделят без плач с подаръците, донесени за рожденичката. Емили ръководеше церемонията по отварянето на пакетите с подаръците. Мисис Тибит бе изчезнала, а Виктор и Лейън, изглежда, смятаха, че е работа на Емили да се оправя с децата. Тя научи имената на някои от тях — палавницата (Лайза) и срамежливката, която се свиваше из ъглите (Дженифър). После ги настани и двете пред самата сцена.

Виктор играеше ролята на Бащата. Емили бе последователно всяка една от дъщерите. Скрита зад завесата, тя не чувствуваше кой знае каква сценична треска.

— Какво искаш да ти донеса, дъще моя? — разнесе се из салона пискливият глас на Виктор.

— Донеси ми ковчеже, пълно с бисери, татко — изписука Емили.

Лейън вдигна очи към тавана.

— А на теб, Красавице?

— Само една роза, татко, една прекрасна роза!

През завесата Емили виждаше силуетите на децата. Те слушат, но вътрешно са неспокойни, помисли си тя. Тази мисъл я притесни. Чувствуваше, че нещата са на ръба на пропастта.

Докато протичаше дългата сцена с Бащата, останал сам в двореца, тя забеляза потрепващия силует на мисис Тибит, която бе влязла в салона и се бе загледала в представлението. Колко жалко, бе влязла по време на най-скучната част.

— О, каква маса с вкусни ястия е приготвена за мен! — произнесе Бащата. — Я гледай, хубаво златно легло с копринени чаршафи! Интересно, чие е то?

Мисис Тибит премести тежестта на тялото си на другия крак.

И тогава се появи Звярът. Емили очакваше, че той ще изреве, но вместо това той заговори с дълбок, тържествен глас, който я изненада.

— Кой е излапал цялата ми храна? — попита той жаловито. — Кой е спал в леглото ми?

(О, господи, дано не е объркал текста с този на „Трите мечки“.)

— В моето чудесно легло, постлано с копринени чаршафи, за да запазят фризурата ми! — изстена той.

Децата се засмяха.

Публиката! Емили разбра, че той бе схванал нейното значение. Видя как Звярът повдигна рунтавата си глава и погледна към децата. Сега вече силуетите им бяха неподвижни, а лицата им протегнати в очакване напред.

— Знаете ли кой? — обърна се той към тях.

— Той! — викнаха те, сочейки с пръсти.

— Какво казахте?

— Бащата! Той е!

Звярът се обърна бавно.

— Охооо! — изрева той, а куклата-баща се сви назад като пометена от горещия му дъх.

След представлението прислужницата поднесе сладки и млечен пунш, но повечето от децата бяха твърде заети с куклите, за да ядат. Емили ги научи как да задвижват устата на Звяра и накара Красавицата да изпее на Мелиса „Честит рожден ден“. Мисис Тибит каза:

— О, това представление бе много по-добро от миналогодишното „Пънч и Джуди“.

— Никога не играем „Пънч и Джуди“ — рече Лейън важно. — Много е нелепа. Придържаме се към приказките.

— Само едно ме озадачи — каза мисис Тибит.

— Какво е то?

— Ами Звярът. Той изобщо не се превърна в принц.

Лейън стрелна с очи Емили.

— Принц ли? — попита Емили изненадана.

— Оставихте я да живее щастливо със Звяра. Но в приказката не е така; тя му казва, че го обича, и той се превръща в принц.

— О! — промълви Емили. Изведнъж се сети! Как е могла да забрави! — Хм! — измънка тя.

— Но предполагам, че за това ще са ви необходими твърде много кукли.

— Не — отвърна Емили. — Работата е там, че ние използуваме една по-автентична версия.

— Аха, ясно — каза мисис Тибит.

3

До настъпването на пролетта вече бяха изнесли доста представления, веднъж или два пъти седмично — отначало за приятелките на мисис Тибит, а после за приятелките на тези приятелки. (Очевидно в Болтимор предаваното от уста на уста бе по-ценно от всякакви обяви.) Печелеха достатъчно, за да започнат да плащат наем на мисис Апъл, а Лейън да напусне работата си в бензиностанцията. Емили продължи да работи в „Художествени занаяти“ само защото работата й доставяше удоволствие, но вече печелеше почти толкова, колкото й беше заплатата, от куклите, които изработваше и продаваше в магазина. Постепенно започнаха да ги канят за куклени представления по училищни увеселения и църковни празници. Веднъж се наложи Емили да не мигне цяла нощ, за да ушие набързо костюми за библейски герои. Едно частно училище ги покани да изнесат представление, посветено на зъбната хигиена.

— Зъбна хигиена ли? — попита Емили Лейън. — Че какво можем да направим?

Но Лейън измисли герой с име Мръсната уста, лукаво малко човече, което се тъпчеше с бонбони, мокреше четката си за зъби с вода, за да излъже майка си, че си е мило зъбите, и скачаше на въже с конеца за чистене на храна между зъбите. Най-накрая, разбира се, той завърши зле, но децата много го харесаха. Още две училища изпратиха покани за следващата седмица, а някакъв нашумял детски зъболекар им плати петдесет долара, за да изнесат представление една събота сутрин за двадесет пациенти рецидивисти и майките им, които (Емили научи по-късно) е трябвало да платят по двадесет и пет долара за себе си и детето.

Успехът си дължаха главно на Лейън. Той продължаваше да мърмори всеки път, когато трябваше да играят, но истината бе, че от самото начало знаеше какво е необходимо: оригинални малки герои с важен вид (нямаше вече пискливи гласчета) и активно участие на публиката. Героите му винаги изпускаха предмети и се чудеха къде са ги забравили, а децата пощуряваха, докато се опитваха да им подскажат; винаги пропускаха очевидното и то трябваше да им се обяснява. Емили пък обичаше повече самите кукли. Доставяше й удоволствие да ги измисля, да ги ушива и да се рови в купа с „резервни части“ за нещо, необходимо за новата кукла. Обичаше момента, в който някоя кукла „оживяваше“ — обикновено, след като бе зашила очите й. Откри, че веднъж създадена, всяка кукла си имаше собствен характер. Той не можеше да се променя или губи, нито пък да се повтори. Ако куклата се износеше непоправимо — или биваше открадната, което се случваше понякога — Емили правеше нова кукла, която да замести първата; но не можеше да ушие повторно същата кукла.

Лейън намираше това за нелепо.

За Емили светът бе съставен от две категории хора: създатели и изпълнители. Тя бе създател, а Лейън — изпълнител. Тя седеше вкъщи и създаваше куклите, а Лейън ги караше да скачат по сцената с такава дарба и усет! Нейното участие като гласове за героините бе само стечение на обстоятелствата.

Виктор не бе нито създател, нито изпълнител или бе и двете, а може би нещо средно, или пък… Какво му беше на Виктор? Първо, той стана мълчалив и не отговаряше веднага на въпросите й, сякаш умът му се бе отплеснал по по-важни неща и трябваше да превключи. Мотаеше се унил из апартамента, взираше се в Емили с тъжен поглед и поглаждаше едва наболите си мустачки. Когато Емили го попита какво му е, той й каза, че бил роден в неподходяща година.

— Как така? — изненада се тя. Предположи, че Виктор се е увлякъл по някакъв вид астрология. — Какво значение има годината?

— Нима това не те тревожи?

— Че защо да ме тревожи?

Той кимна, като преглътна.

Същата вечер на вечеря бутна настрани чинията си с консервиран зелен фасул и рече:

— Трябва да ви кажа нещо.

Още нямаха мебели и Виктор се хранеше върху перваза на прозореца. Той стоеше пред стъклото като в рамка с оранжев залез, та трябваше да присвият очи, както бяха седнали на пода. Виктор сплете пръсти и ги изви толкова силно назад, че кокалчетата им изпукаха.

— Никога не съм бил подлец — каза. — Лейън, искам да ти съобщя, че съм влюбен в Емили.

— Ъъ? — изрече Лейън.

— Няма да го увъртам; мисля, че ти не си за нея. Ти си един мърморко, все си сърдит, а тя е тъй… ведра. Смяташ нейните кукли за нищо, за досадна работа, нещо, което ти е натрапено, докато стигнеш до истинското си призвание — актьорската игра. Но щом като си актьор, защо тогава не играеш? Ако питат теб, в този град нямало театрални трупи! Аз знам защо — скарал си се с онзи Бронсън или Брансън, как му беше името, когато си отишъл да питаш за работа. С всички се караш! Не пожела да се явиш на прослушването за Чеховата пиеса, защото Бари Мей играе в нея и той ще каже на всички що за човек си. Но въпреки това разправяш, че си актьор и че си поставен в неизгодно положение, че ти пречат, че си губиш таланта тук, когато можеш да вършиш други неща. Какви други неща?

Лейън бе спрял да дъвче. Емили почувствува стягаща болка в гърдите. Виктор беше по-дребен от Лейън, тъй млад и стеснителен, че никога не би отвърнал на удара. Представи си го как ще отстъпи заднишком към прозореца, прикривайки главата си с ръце, но тя не знаеше как да се намеси и прекрати този разговор.

— Давам си сметка, че съм много млад за Емили — продължи Виктор, — но бих могъл да се грижа по-добре за нея. Бих се отнасял по-добре с нея! Бих я ценил, бих могъл по цял ден да седя и й се възхищавам, ако искаш да знаеш! Двамата бихме заживели истински, а не както живеете сега: тя — превила гръб над шевната машина, а ти — седнал в някой ъгъл, потънал в мрачни мисли, сляп за нея, вечно недоволен от нещо, което никой не може да отгатне… Е, добре, ще ти кажа направо — искам да отведа Емили далеч оттук.

Лейън се обърна и я погледна. Тя видя, че той изобщо не бе ядосан. Беше спокоен и развеселен, а върху устните му играеше усмивка на толерантност и любезност.

— Е, Емили — попита я Лейън, — искаш ли да заминеш с Виктор?

Изведнъж тя се почувствува угнетена.

— Благодаря ти, Виктор — каза, като притисна длани една в друга. — Много мило от твоя страна, но аз и така съм си добре, благодаря ти.

— О! — промълви Виктор.

— Но съм ти благодарна за вниманието.

— Не исках да бъда потаен.

После той отново седна на перваза и вдигна чинията си със зелен фасул.

На другата сутрин от него нямаше и следа, както и от омотаните му на кълбо завивки, платнения сак и картонената кутия с дългосвирещи плочи. Дори не се сбогува о майка си. Е, донякъде въздъхнаха с облекчение. Как щяха да се държат естествено след случилото се? А те двамата с Лейън наистина изпитваха нужда да живеят сами. Нали бяха семейство — започнаха да осъзнават факта, че наистина са женени. Тя бе започнала да си мисли за бебе. Лейън не искаше, но след време щеше да се съгласи. Сега можеха да използват стаята на Виктор за работилница, а по-късно за детска. Всъщност имаха късмет, че Виктор си замина.

Но колко й бе неприятна неговата миризма на загоряло момче, която остана да витае във въздуха на празната стая дни след неговото заминаване.

Няколко пъти в живота на Емили се бяха случвали подобни неща. Мъжете като че ли се залепваха за нея — но не за самата нея, смяташе тя. Това, което харесваха, бе представата им за нея. Сети се за едно момче от курса по логика, което й пишеше бележки, молейки я да разпусне косите си. Косата й — сноп мъртви клетки, които нямаха нищо общо с нея самата. „Мисли си за косата ми като за по-дълги и по-тънки нокти“ — коравосърдечно му беше писала в отговор. Неприятно й бе да гледат на нея по този начин — да бъде само момичето с руса коса и старомодно лице. Преди това, в Ню Йорк, един мъж бе започнал да се храни всеки ден в ресторанта, в който тя работеше, и всеки път, щом минеше покрай масата му, той заговаряше за бившата си съпруга, която също носеше плитките си вдигнати високо на главата. Край нямаше неговият разказ. Емили му сервираше хлебчетата, а той й казваше: „На втората ни среща отидохме в Зоологическата градина.“ Доливаше му чашата с кафе, а той продължаваше да й говори: „Напълно съм убеден, че тя ме обичаше в началото.“ След няколко седмици той изчезна, но Емили не можеше да забрави бившата му съпруга. Тя бе втората й същност; двете биха се разбирали помежду си, но тя се бе измъкнала и оставила Емили да поеме вината. В случая с Виктор Емили се чудеше коя ли е имал предвид. Не нея Емили, която се щураше из къщи, облечена със стари дрехи с полепнали по тях конци, и търсеше носове за куклите си — сигурна бе в това. Навярно е била някоя друга, която е изглеждала като нея, но способна да побере повече хора в живота си.

„Бедният Виктор! Колко жалко!“ — мислеше си Емили. Изненада се, че толкова й липсва. Не си представяше, че би могла да обича друг освен Лейън, но когато ушиеше нова кукла и й се искаше някой да я изпробва на ръката си, тя се сещаше за Виктор и техните дуети, изпълнявани с пискливи гласове. Сещаше се за сестрите на Красавицата, които безгрижно се закачаха преди първото им куклено представление, докато Лейън крачеше мрачен из салона.

Не беше лесно да се закачаш безгрижно с Лейън.

4

Емили облече Джина с тениска, розов кадифен гащеризон и ескимосче. Закопча червените й обувчици. Джина гореше от нетърпение да излязат.

— Ще се полюлеем ли на люлките? — попита тя.

— Не днес, миличка.

— Но аз искам на люлките!

— Може би утре.

— Защо да не се полюлеем днес?

Тя вече бе почти на две години. Ужасните две години; децата имат собствено мнение на тази възраст. Но това важеше за Джина на всяка възраст. Тя съумяваше да държи и двамата си родители непрекъснато ангажирани, на ръба на пълната изнемога. Навярно бъркаха в нещо. Другите хора като че ли гледаха по-лесно своите деца.

Емили облече палто и завърза шал на главата си. Беше февруари, влажен, студен ден. Дори в апартамента бе студено. Надникна в кухнята, за да каже довиждане на Лейън. Той седеше до масичката с пропукан емайл, купена на старо, и четеше „Вилидж Войс“.

— Лейън, ще изведа Джина на разходка.

— Искаш ли и аз да дойда?

— А, не, скоро ще се върна.

Той кимна и се зачете отново във вестника. Емили изведе Джина. Слязоха по скърцащите стълби, минаха покрай страничния вход на „Художествени занаяти“ и излязоха през остъклената врата на сградата. Емили хвърли бърз поглед към обществената пералня отсреща. Там нямаше никой. Вдигна Джина на ръце и тръгна към Бийкън Авеню. Джина непрекъснато се опитваше да слезе — харесваше й да ходи сама (само време да имаш). Вече тежеше толкова много, че едва я удържаше на ръце. Емили вървеше по-бързо, отколкото възнамеряваше, тласкана от тежестта на Джина. Ниските й обувки шляпаха по тротоара.

Пристигнаха в закусвалнята „E-Z“ пет минути преди уреченото време, но майката на Лейън вече ги очакваше, седнала напрегната на най-предната маса, със скръстени върху чантата си ръце. Щом зърна Емили (всъщност, когато зърна Джина), тя сякаш разцъфна като цвете. Лицето й просветна от радост, ръцете й сами се отпуснаха, а перата върху шапката й потрепнаха.

— Ах! — възкликна тя. Стана от мястото си и леко докосна с бузата бузата на Емили. — Страхувах се, че няма да дойдете — каза тя. — Не бях сигурна, че ще я изведеш в такова време.

— О, извеждам я във всяко време — отвърна Емили.

Мисис Мередит настани Джина на високото въртящо се столче, което предварително бе навила нагоре.

— Студено ли ти беше? — загука тя. — Не замръзна ли малкото личице?

Разсъблече Джина така, сякаш разопаковаше колет, и я потупа по гъстата тъмна коса.

— Същата коса като на Лейън — каза. (Не пропусна да го каже и този път.) — Я гледай колко е пораснала! За един месец така е израснала, че изобщо не бих я познала! Макар че бих я познала навсякъде, разбира се — забеляза тя, изпадайки в явно противоречие.

Джина впери в нея замислени очи. Винаги ставаше по-кротка в присъствието на баба си.

Закусвалнята не бе в стила на мисис Мередит, но тук можеха да се справят с Джина. Беше на самообслужване, не чакаха сервитьора да вземе поръчката им и можеха да тръгнат веднага щом детето станеше неспокойно.

Доста време им трябваше, за да стигнат до варианта със закусвалнята. По предложение на мисис Мередит първата им среща бе в „Бряста“, близо до Тоусън, но Емили трябваше да пътува с автобус дотам. „Брястът“ бе единственият ресторант в Болтимор, известен на мисис Мередит. А в интерес на истината, тя не знаеше, че кани на обяд и малко дете. Всъщност ето какво се беше случило. Когато Емили се ожени, тя естествено съобщи в Тейни на леля Мърсър. Леля й не остана много доволна, но направи каквото бе по силите й. Върху дебелите листи за писма, обрамчени със сребърни линии, които миришеха така, сякаш ги бе съхранявала в мазето си през последните десет години, тя писа на Емили, за да разпита за този млад Мередит.

Как се казва баща му? Дали не познавам някой от рода му? Да не е случайно от онези Мередитови от Нашвил?

А щом получи отговор, естествено се почувства задължена да се представи на родителите му с официално писмо. После Лейън получи писмо от майка си, изпратено направо на нюйоркския адрес — За мистър Лейън Мередит. Името на Емили не фигурираше на плика. Той го захвърли, без да го отвори.

— Ех, Лейън! — възкликна Емили. Вярно, че не се чувствуваше удобно с родителите му, но човек не може да се откаже току-така от роднините си.

Лейън й се сопна тогава:

— Казах ти, че бъркаш, като пишеш на леля си! Не ти ли казах!

Писмото остана в кошчето за боклук.

После се преместиха в Болтимор, но писмата ги следваха, защото майка му трябваше само да попита леля Мърсър за новия адрес. Лейън продължи да ги изхвърля. Може най-накрая да бе отворил някое (това не би могло да продължава вечно, нали?), но точно тогава родителите му извършиха нещо непростимо. Съобщиха на военната комисия адреса му в Болтимор.

Не го направиха от злонамереност. Емили бе сигурна в това, но Лейън мислеше точно обратното.

— Виждаш ли ги какви са? — рече той. — Предпочитат да умра в джунглата, отколкото да съм жив и щастлив без тях!

Продължи да ги ругае дори и след като бе освободен от лекарската комисия. Откриха, че единият му крак е с четири сантиметра по-къс от другия вследствие на счупена през детството му бедрена кост. Никой не бе забелязал това досега. Той се върна, накуцвайки мъчително, и каза:

— Свободен съм, но няма да забравя какво се опитаха да ми сторят!

Ако името на Емили бе изписано също върху пликовете, тя щеше да ги отвори. Вече беше бременна и й се искаше да има майка. Леля Мърсър не бе от полза; със своя неясен, твърд почерк тя й пишеше:

… Тази година минзухарите закъсняха, а гризачите са нападнали луковиците на…

Мисис Апъл й съчувствуваше, но нямаше спомен от раждането на Виктор. („Може да са ми сложили упойка — каза тя. — Слага ли се упойка при раждане? Като че ли съм проспала всичките девет месеца.“) Емили си мечтаеше, как мисис Мередит ще пристигне внезапно, като по чудо омекотена и майчински настроена, как ще я приласкае и ще я признае за своя дъщеря. Но мисис Мередит така и не дойде.

После, три месеца след като роди Джина, най-сетне се получи писмо и за „мисис Лейън Мередит“. Емили се почуди, че е дошло след толкова време. Тя тайно отнесе писмото в банята и заключи вратата, за да го прочете.

Знам, че сигурно ти не даваш на нашето момче да ни вижда. Още от самото начало разбрах що за студен човек си! Но той е единственото ни дете. Постави се на наше място.

Емили бе поразена. Не можеше да повярва, че човек може да е толкова несправедлив. Очите й се насълзиха, тухлената стена отсреща затрепка пред погледа й.

Защо ми пишете такива неща? — писа тя в отговор. Нямам пръст във всичко това и нищо не разбирам. Оправете се сами с Лейън.

Майка му й писа:

Изглежда, си се обидила. Моля те, нека започнем отначало. Какво ще кажеш да се срещнем в ресторант „Бряст“ в сряда по обяд?

Емили нямаше желание да се срещне с нея. Идеше й да накъса писмото на парченца. Погледна към Джина, която гукаше в кашона си, и се опита да си представи какво би могла да извърши дъщеря й — да се омъжи, да се разведе, да убие, — дето би я изключило от живота на Емили, както Лейън бе изключен от живота на родителите си. Такова нещо не можеше да има. Тя просто нямаше да го допусне — Джина бе най-важното в живота й; дори чувствата й към Лейън като че ли бледнееха.

Тя разглади писмото върху скута си и пред погледа й изплува изопнатото напудрено лице на мисис Мередит, с изскубаните вежди, тънки като две дъгообразни жички, и клепачите й, винаги леко подпухнали, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Емили бе възпитана да съблюдава известно приличие. Трябваше да отиде, макар и само този път.

Мисис Мередит пристигна с такси чак от Ричмънд. Изглежда, не можеше да шофира и просто бе наела таксито за цял ден. Шофьорът седеше на съседната маса, мажеше пастет върху сух бисквит и четеше списание „Мъж“. Мисис Мередит чакаше зад запотена чаша с мартини. Гърбът й бе много изправен. И точно тогава влезе Емили с Джина в любимата й поза — увиснала на ръката на майка си, с опряно на бедрото й задниче, вперила намръщен поглед в босите си крачка.

— О! — възкликна мисис Мередит и вдигна ръка към гърлото си, като катурна мартинито върху скута си.

Сега, когато си спомняше тази първа среща, Емили си мислеше, че е трябвало да подготви мисис Мередит. Нахлуването й в ресторанта с внуче, за което не й бе съобщила, бе твърде театрално. Беше повече в стила на Лейън. Изглежда, бе приела някои от неговите особености. Той от своя страна беше приел част от нейните (рядко говореше вече за местене в друг град). Също като леките катастрофи по паркингите, при които калникът на една кола ожулва калника на друга. Винаги я бе учудвал фактът, че върху калника на всяка кола се появяваше боя от другата. Би трябвало да има боя само върху едната, а не върху двете. Сякаш колите си разменяха боите.

Опита се да каже на Лейън за състоялия се обяд. Подхвана разговора отдалече:

— Майка ти вече пише на мен, знаеш ли? — попита го тя.

Но Лейън я сряза:

— Емили, не искам да чувам за това и не желая да имаш нищо общо с майка ми, ясно ли е?

— Добре, Лейън — отвърна тя.

Странно, но дори и мисис Мередит изглеждаше доволна, че никой не насилва развоя на събитията. Явно искаше само да влезе във връзка; за нея бе безразлично кой я бе осъществил. Приятно й беше да чува от Емили за плановете на Лейън. Помагал ли й в грижите за Джина?

— Разхожда я вечер и я гледа, докато съм в магазина — каза й Емили, — но все още не може да се насили да й смени гащичките.

— Също като Бърт — забеляза мисис Мередит. — Съвсем същият!

Но тя никога не се опита да се приближи повече от това. Може би намираше нещата за по-лесни такива, каквито бяха. Често се отплесваше в истории за детството на Лейън, когато го е разбирала. „Беше красиво бебе — разказваше тя. — Всички медицински сестри ми го казваха. Най-хубавото бебе, което някога са виждали. Не можели да му се нарадват.“ Всичко, което говореше, някак си се изплъзваше от контрола й. Дори докторите се спираха да го погледат. Имаше един лекар, сърдечен хирург, който излезе от операционната зала, за да го види. „Мисис Мередит, каза ми, никога в живота си не съм виждал такова красиво бебе. Да, този млад господин ще стане нещо голямо, когато порасне. Ще видите!“ После се обади на жена си по телефона — чух го от коридора: „Да видиш само какво бебе имаме тук! Какво бебе!“

Емили си помисли, че сега ще чуе как над родилното отделение изгряла звезда… Започна да разбира защо Лейън става раздразнителен в присъствие на майка си. Покритото с руж лице на мисис Мередит, чиито блеснали очи се взираха в нейното невидимо за другите момче, изглеждаше преднамерено затворено и упорито. Всъщност тя изнервяше и Емили и тези обеди никога не й доставяха удоволствие, нито пък я сближиха с нея. Когато й разказваше нещо или дори докато говореше на Джина в присъствие на мисис Мередит, Емили чуваше как собственият й глас придобиваше фалшиви нотки, неприсъщи за нея. Чувствуваше, че нищо от онова, което би могла да каже, не ще оправдае някога очакванията на мисис Мередит. Но какво можеше да направи? Още на другия ден след обяда им в „Бряст“ мисис Мередит започна шофьорски курс. След месец тя имаше шофьорска книжка и чисто нов буик, който караше сама през целия път от Ричмънд до Болтимор, макар да твърдеше, че се плашела до смърт от магистралите с техните многобройни платна и не обичала да кара с повече от петдесет километра в час. Когато се обаждаше задъхано на Емили от някой уличен телефон: „Успях! В Болтимор съм, за да ви изведа на обяд!“, нима Емили можеше да й заяви: „Не, благодаря!“ и да затвори телефона?

Уговориха си определен ден — първата сряда на всеки месец. Емили изобщо не каза на Лейън. Знаеше, че рано или късно Джина ще каже. Сега, когато тя вече говореше, това бе въпрос на време. „Като обядвахме с баба…“ — щеше да каже, а Лейън щеше да попита изненадан: „С кого си обядвала?“, а после щеше да настане истински ад. Но дотогава Емили ходеше покорно на всички обеди, леко намръщена от усилието.

Веднъж дойде и мистър Мередит. Изглеждаше объркан от присъствието на детето. Остави жена си да говори през цялото време, а той наблюдаваше мръсните старци, които сърбаха супа в закусвалнята „E-Z“.

— Та къде е този мой син? — попита най-накрая.

— Той е… много зает вкъщи — излъга Емили.

— Вярваш ли, че някога не беше по-голям от това малко човече тук? — попита той, като кимна с брадичка към Джина. — Можех да го нося върху дланта си. А сега не си говорим!

— Бърт! — обади се мисис Мередит.

— Винаги беше бърз, щом трябваше да изхвърли нещо.

По-късно, когато стана време да си ходят, той попита Емили дали си имала всичко.

— Всичко!? — В гласа на Емили прозвуча изненада.

— Всичко. Нали разбираш?

Може би я питаше дали е с всичкия си, щом се е омъжила за сина му. Но той добави:

— Креватче, кошарка, високо столче, количка…

— О, нямаме нужда от всичко това! — отвърна Емили. — Джина спи в кашон. Много е удобно.

— Ще й изпратя креватче — заяви мистър Мередит.

— Но, мистър Мередит, моля ви, недейте!

— Още утре ще й изпратя креватче. Боже мой! В кашон! — промърмори той и се отдалечи, доволно клатейки глава като човек, чиито очаквания поне са се сбъднали.

Креватчето пристигна — бяло, с малко отвърстие за прикрепване на балдахин. Никога не бе виждала по-голяма глупост. Двамата носачи го изкачиха, пухтейки, по стълбите, и го подпряха разглобено на стената в коридора. Емили пъхна пръст в една от опаковките и напипа някаква металическа капсула. Тогава влезе Лейън, подхвърляйки в ръце зелката, която го бе помолила да купи.

— Какво е това?

— Родителите ти го изпратиха — отвърна тя.

Той отстъпи крачка назад и погледна креватчето.

— Ленън — подхвана тя, — щом като стана дума за това, трябва да ти кажа нещо.

Той я сряза:

— Не искам да чувам, не искам да знам и ако обичаш, това чудовище да го няма, когато се върна!

После се обърна и излезе, все така със зелката в ръце.

Емили се замисли. Смачка един банан за вечеря на Джина и я нахрани с разсеян вид, опитвайки един-два пъти от пюрето. Погледна през отворената кухненска врата към коридора, където стоеше креватчето, елегантно подпряно на стената. Тогава Джина беше на шест месеца и кашонът бе започнал да й става малък. Все по-често спеше при родителите си, сънливо премлясквайки от гърдата на Емили. Хубаво щеше да е да имат сигурно място, където да държат детето, помисли си Емили. Обра с лъжица банановото пюре от брадата на Джина и го натъпка в устата й. Погледна отново към креватчето.

Когато Лейън се върна, то беше още в коридора, но той не каза нищо. Може би бе размислил. На другия ден Емили се зае със сглобяването му. Сглобяваше две части, а после спираше за малко; можеше приятно да пропилее времето си с това занимание — сякаш бе кръстословица или бродерия. После отново се залавяше за работа: затягаше някой болт, прелистваше инструкцията. За няколко дни го сглоби. Видя й се глупаво да го остави насред път в коридора, затова го избута на колелцата му в спалнята. Ефектът бе поразителен. Белотата му накара всичко останало в стаята да изглежда опърпано. Матракът им й се стори на буци, изтърбушен. Върна се в коридора за Джина, отнесе я в спалнята и я сложи в креватчето. Детето се кокореше по металните болтове, ваденките и пръчките на преградата. „Какъв ужас — сякаш говореха очите му, — с какво заслужих този затвор?“

Той бе създаден сантиметър по сантиметър. Нещата в живота просто се наслагват.

5

Детето промени живота им до неузнаваемост, повече, отколкото бяха предполагали. Човек би си помислил, че такова малко същество би могло просто да попълни няколко пролуки и животът да продължи обичайния си ход, но изобщо не беше така. Още от самото начало Джина като че ли ги погълна изцяло. Дори като малко бебе тя бе агресивно общителна, шумна и възторжена, лесно минаваше без сън, рядко спеше през деня и непрекъснато се мъчеше да се изправи. Нощем я слагаха по коремче, но тя веднага надигаше глава, извиваше я назад и така кокореше очи, че челцето й се набръчкваше от усилието. Обичаше да й говорят, да й пеят, да я подхвърлят във въздуха. Когато поотрасна, се влюби във Вълка от „Червената шапчица“ и трябваше да й го отстъпят. Ако изобщо спеше, спеше с Вълка, допрян до бузата й, и в съня си подръпваше от време на време червения му филцов език. Езикът периодично се късаше и тогава Джина много се разстройваше — плачеше и не пускаше Емили, докато не го зашиеше отново. Мразеше също да я оставят сама. Ханна Майлс, която живееше в апартамента срещу техния, нямаше нищо против да я гледа от време на време, но всеки път, когато Емили и Лейън излизаха, Джина се разплакваше така неутешимо, че се налагаше Емили да остане. Или ако все пак Лейън я накараше да излезе с него, ако много настояваше, тя си мислеше само за Джина и през целия филм или каквото и да е друго се измъчваше, нервно закопчаваше и разкопчаваше палтото си, без да чуе нито дума. Тогава Лейън кипваше, скарваха се и излизането им отиваше по дяволите, а у дома намираха Джина будна и усмихната в единадесет-дванадесет часа през нощта, заслушана в приказките, които Ханна й четеше, и почти не забелязваше завръщането им.

Разбира се, никога не си задаваха въпроса дали тя заслужаваше това. Просто бе станала център на живота им. Можеха да се захласват дълго по малкото хладно връхче на нослето й, по дебелите й пръстчета или по ясно очертаните й устнички. Когато най-сетне заспиваше, отсъствието на цялата тази пламенна енергия правеше апартамента им пуст. Емили обикаляше из стаите, без да знае какво да подхване, макар през целия ден да бе искала да свърши толкова много неща, за които все не й оставаше време. Чудеше се как бяха създали такова дете. Самата тя, винаги кротка, все гледаше да угоди на другите; Лейън бе пламенен като Джина, но нямаше нейното весело добродушие. Откъде го бе наследила? Беше като сменено от феите дете. Родило се бе с чужди качества. Беше детето на гнома, а не тяхното.

Той стоеше скрит във входа на пералнята с нахлупена над очите шапка. Потъна в мрака, когато минаха покрай него. Понякога шапката му бе островърха, друг път плоска или широкопола. Понякога им изглеждаше остарял, отпуснат, грохнал, както неочаквано става с някои хора; появяваше се с очила със златни рамки и с брада, подрязана толкова ниско, че би могъл да мине за небръснат. След известно време отново се появяваше изненадващо млад, без очила, с буйна брада. В някои случаи изобщо нямаше вид на гном, а по-скоро на достолепен джентълмен, издокаран с такива безупречни костюми, сякаш някой моделиер го бе облякъл. В други случаи можеше спокойно да се включи в куклено шоу и щеше да е на мястото си. Походката му биха разпознали навсякъде, тя принадлежеше на много по-млад човек — дръзка, стремителна, с гъвкаво прегъване на коленете и пружиниране с предната част на стъпалото. Но веднъж го видяха да излиза от магазин за дрехи на старо с тежката предпазлива походка на мъж на средна възраст, примирил се вече с много неща в живота. Беше си пуснал дълга коса, която падаше безредно, на фитили отзад над яката му и будеше съжаление.

По коледните празници Лейън като че ли го зърна на едно куклено представление, далеч от Болтимор, близо до Вашингтон, но може да е бил просто някой, който да прилича на него, каза той. По-късно сподели с Емили, че е бил глупав — не защото си помислил, че това е Морган (в края на краищата той ги преследваше навсякъде), а защото си бил въобразил, че някой някъде някога би могъл дори малко да прилича на Морган.

1

Най-голямата дъщеря на Морган се женеше. Изглежда, трябваше сам да открие това, постепенно; всъщност никой не му го съобщи. Знаеше само, че от няколко месеца един млад мъж бе започнал все по-често да ги навестява, докато не след дълго за вечеря на масата съвсем естествено поставяха прибори и за него, а Бони се обръщаше към младежа за съвет както към останалите членове на семейството, когато не знаеше в какъв цвят да боядиса трапезарията. Младежът се казваше Джим. Имаше плоското бежово лице на манекен от витрината на универсален магазин и, изглежда, си падаше по поло пуловери. Морган не можеше да намери обща тема за разговор. Стигаше му само да го погледне, и по тялото му пропълзяваше някакъв особен вид умора. Внезапно го спохождаше мисълта, че на този свят има много малко неща, които си заслужават усилието да говориш за тях, да се мъчиш с граматика и произношение и да си напъваш гласните струни.

От известно време Ейми започваше всяко изречение с „ние“. „Ние мислим това, ние се надяваме на онова.“ А по-късно: „Когато започнем да печелим достатъчно“; „Когато си намерим хубав апартамент“; „Когато си имаме деца“. Тези неща просто се „промъкваха“ в разговорите, така да се каже. Нищо не се обявяваше официално. Един неделен следобед Бони попита Морган дали смята, че задният двор ще е достатъчно голям за приема.

— Приема ли? — изненада се той.

— Не става въпрос само за мястото, безпокои ме и времето — продължи Бони. — Ами ако завали? Знаеш какво е през април!

— Но сега сме март — възрази Морган.

— Тази вечер ще се съберем всички, за да вземем някакво решение.

И така, Морган отвори гардероба си и избра подходящ за събитието костюм — на ситно райе, който бе пожелал да наследи от бащата на Бони. Костюмът му беше твърде голям в раменете, но Морган си въобразяваше, че мистър Кълън навярно е бил облечен със същия костюм, когато той, Морган, бе поискал ръката на Бони. И на всяка цена ще си сложи и бутонелите от оникс. Откри ги в дъното на едно чекмедже и изгуби доста време, докато ги натика през колосаните маншети на единствената си риза с маншети за бутонели.

Но когато четиримата седнаха да обсъдят въпроса, никой не потърси съвета на Морган, за каквото и да е. Говореха само за храната и за нищо друго. Заслужавало ли си да им я доставят отвън, или да я приготвят сами? Според Ейми най-просто било да наемат доставчик. Джим обаче предпочиташе домашно приготвена храна. „Интересно как може да говори така, след като толкова пъти е вечерял у нас“ — учуди се Морган. Бони не я биваше много в готвенето. Осланяше се предимно на шерито — слагаше по няколко лъжици във всяко ядене, което според нея трябваше да има по-пикантен вкус. Почти всичко, което ядяха, сладнеше на коктейлно шери.

Морган се бе настанил върху люлеещия се стол и скубеше косми от брадата си. Помисли си, че ако ето сега стане и излезе от стаята, те дори няма да забележат това. Сети се за една отдавнашна несправедливост: веднъж Бони бе забравила да му каже за поредната си бременност. Тогава тя очакваше Лиз или може би Моли. Бони винаги твърдеше, че той бъркал; разбира се, че му била казала, много добре си спомняла. Но Морган си знаеше най-добре. Дори подозираше, че нарочно не му беше казала, понеже той се дразнеше от небрежното й отношение към различните методи за предпазване от бременност. Със сигурност узна, когато една сутрин Бони влезе в кухнята облечена с торбестата синя памучна роба, която обикновено носеше като бременна. С положителност би си спомнил, ако му бе казала.

— Ейми ще тръгне надолу по стълбите — рече Бони. Очевидно вече обсъждаха самата церемония. — Баща й ще я посрещне в подножието на стълбището и ще я отведе до средата на всекидневната.

— Татенце, обещай ми, че няма да носиш пак някоя от твоите шапки — обърна се Ейми към него.

Морган се залюля върху стола и продължи да скубе косми от брадата си, като си представяше високия черен цилиндър, който щеше да си купи специално за случая. Знаеше къде може да си намери точно такъв: „Смокинги при Том — Официално облекло на намалени цени“. Това го разтуши за малко.

Но по-късно, когато Джим и Ейми излязоха, отново го налегна тъга. Спомни си какво слънчево дете бе Ейми като малка. Имаше две големи букли, които се издигаха над ушите й като холандска шапчица. Точно за онова дете с холандска шапчица тъгуваше той сега — не за порасналата двадесет и една годишна Ейми, оправната секретарка в застрахователна компания. Спомни си как някога се бе тревожил за нея. Беше къде-къде по-притеснителен родител от Бони.

— Знаеш ли — обърна се той към жена си, — непрекъснато живеех с мисълта, че някое от децата ще умре. Или дори всичките — колко живо си го представях. Толкова се страхувах, че ще ги блъсне кола, че ще ги отвлекат или ще се разболеят от детски паралич. Често ги предупреждавах да се оглеждат и на двете страни, като пресичат улицата, да не тичат с ножица в ръце, никога да не играят с въжета, ножове или пръчки. „Спокойно“, казваше ми ти. Спомняш ли си? Но виж сега: все едно, че въпреки всичко те са мъртви. Онези смешни малки дунди, Ейми, с нейното гащеризонче, са мъртви, нали? Те наистина умряха. Бил съм прав през цялото време. Само че това стана по-бавно, отколкото предвиждах.

— Е, хайде, скъпи, такъв е животът — успокои го Бони.

Той я погледна. Бони бе седнала до кухненската маса и съставяше списъка на гостите за сватбата. На стената зад нея имаше нещо като закачалка за шапки — къси дървени лостчета, наредени в редица. Ако натиснеш перления бутон в коя да е стая, кухненският гонг проехтяваше, някое от лостчетата излиташе нагоре и сигнализираше на несъществуващия вече прислужник. Под всяко лостче пожълтяла табелка определяше стаята, от която са сигнализирали — или (ако се звънеше от спалните) човека, който е звънял: Мистър Арманд, Мисис Арманд, Мис Каролайн, Мастър Кийт. Когато се взираше в тези табелки, на Морган му се струваше, че едно по-младо и по-благородно семейство живее редом с неговото. Членовете на това семейство се прокрадваха по коридорите, викаха слугите да сервират чая или да донесат грейките за леглата. Вечер госпожата седеше край камината в бял пеньоар и четеше на децата си, седнали по едно от двете й страни. Момче и момиче — колко изискано! На вечеря обсъждаха прочути книги, а в неделя се обличаха официално и отиваха на църква. Никога не се караха. Никога не губеха и не забравяха нещата си. Натискаха бутоните и търпеливо чакаха. Гледаха през семейство Гауър със спокойното отнесено изражение на запалени любители на театъра, които не обръщат внимание на незначителния смут, настъпил един ред пред тях.

— Иска ми се да поканя леля Поли — обади се Бони, — но тогава трябва да поканя и вуйчо Дарвин, а той е такъв глух и опак старец.

Тя се взираше в него през очилата си с черни рамки, които бе започнала да носи отскоро при четене.

— Ако питаш мен, и ти си мъртва! — произнесе Морган.

— Аз ли?

— Къде е онова момиче, с което ходех на разходки? Хващах те над лакътя, а ти поглеждаше настрани и се изчервяваше, но не отдръпваше ръката си.

Бони добави ново име в списъка.

— На разходки ли? Не си спомням такова нещо. Струва ми се, че не излизахме от колата.

Той плъзна пръсти по вътрешната страна на ръката й над лакътя, където кожата беше най-нежна. Тя сякаш не забеляза това.

— За щастие Джим няма много роднини — рече.

— Навярно се омъжваш за него от съжаление.

Бони най-сетне вдигна очи към него.

— Не можеш ли да обичаш въпреки всичко дъщерите си? Човек не престава да обича някого само защото е израснал.

— Разбира се, че ги обичам!

— Но не както преди! Ти като че ли се вкопчваш във външния вид на някого; искам да кажа, в единствената представа, която си изградил за него. — Тя щракна с химикалката. — Пък и защо избързваш толкоз? Не всички са пораснали. Моли и Кейт са още гимназистки.

— Не, не, все едно, че ги няма вече — възрази Морган. — Всяка вечер излизат, ходят някъде, кроят нещо… все едно, че ги няма. — Той се оживи. — Аха! Най-после сме сами, душичке! — Но тези думи му костваха твърде голямо усилие. Понесе се унил към печката и запали цигара от горелката. — Къщата ми се струва такава голяма, че ни е необходима самоходна прахосмукачка.

— Гардеробите винаги са ти тесни!

— Тръснаха ни хамстерите си и изчезнаха.

— Морган, тази вечер бяхме девет души на масата, като включвам в числото майка ти и Бриндъл. Спомням си, че като бях малка, винаги когато ставахме девет човека на масата, трябваше да повикаме Мати Айда, за да помага в сервирането.

— Трябва да се преместим, ето какво трябва да направим — заяви Морган. — Бихме могли да си купим къща извън града и дори да се издържаме от земеделие.

Във въображението си той се видя със сабо на краката, облякъл син работен гащеризон. Къщата им ще е дървена, с една-единствена стая, в която ще има огромно каменно огнище, черга и легло, застлано с ръчно тъкана покривка. Незнайно откъде се появи и Ейми със своята холандска шапчица от къдрици и заподскача в средата на леглото. Той се намръщи.

— Ще се пенсионирам по-рано — рече на глас. — На четиридесет и пет се чувствувам по-стар, отколкото предполагах. Ще се пенсионирам и ще имаме малко време и за нас двамата. Нали ще бъде хубаво?

— Хайде, не се увличай пак по някоя налудничава идея — отвърна Бони. — Ще умреш от скука като пенсионер. Ще се чувствуваш безполезен.

— Безполезен ли? — изненада се Морган. После се навъси.

Но Бони се бе отплеснала по нещо свое, докато почукваше замислено с химикалката по зъбите си.

— Морган, смяташ ли, че на такъв ден в наше време майката на младоженката все още провежда с нея малък разговор?

— Ъъ?

— Искам само да знам дали трябва да проведа с Ейми разговор за секса, или не.

— Бони, необходимо ли е да употребяваш тази дума?

— Но как другояче да го нарека?

— Ами…

— В края на краищата то си е секс, нали?

— Да, но ми се струва, че…

— Ами ти коя дума би употребил? Думата си е „секс“, нали така?

— Бони, престани, моля те, да ми я набиваш в главата!

— Така или иначе — рече тя и се върна към списъка си, — обзалагам се, че в наши дни тя ще ми се изсмее в лицето, ако се опитам да поговоря с нея.

Морган взе да търка челото си с два пръста. Мина му през ума, че ако Бони бе по-сериозна и с по-голямо чувство за отговорност, сега нямаше да се стигне до тези вълнения! Или поне не толкова скоро! Струваше му се, че жена му бе оставила децата да се изплъзнат от ръцете й по нехайния, безотговорен и безгрижен, неповторимо неин начин. Сети се, че веднъж, когато придружаваше няколко деца от класа на Кейт на екскурзия до Вашингтон, тя бе загубила и осемте деца, за които отговаряше, в Смитсъновия музей. Откриха ги във витрините, в които бяха изложени първобитни хора, да преписват рецептата за сушене на човешки глави. На годишния училищен пикник с майки и дъщери, на който всички носеха картофена салата и лимонада, Бони занесе пълен сак с купешки сандвичи с кюфтета и термос с бяло вино. Освен това тя действуваше пагубно на всякаква техника: достатъчно бе да седне зад волана, и колата се разпадаше на части. Контролните лампички започваха да мигат, радиаторът изпускаше пара, заглушителят падаше, а джантите се търкулваха на всички посоки, задрънчаваха по паветата надолу към канализационните шахти. Ако вземеше един най-обикновен десен завой, десният мигач се разваляше завинаги. Нищо чудно, че той прекарваше половината от почивните си дни легнал по гръб в гаража! Жена му бе предала всичко това на момичетата. Първият урок по кормуване, който тя проведе с Ейми, завърши катастрофално: предният ляв прозорец се плъзна надолу във вратата и изобщо не можаха да го извадят. Трябваше да купи нов прозорец.

Ами сестра му, която не бе съблякла хавлиения си халат от Коледа насам? Той висеше на нея като увехнала орхидея, чиито стари, набраздени с жилчици листа ухаеха тежко и силно. Паметта на майка му западаше все повече и повече, въпреки че я обземаше ярост само ако й намекнеха за това. На вечеря, за да докаже остротата на паметта си, тя рецитираше цели пасажи от „Хайауата“^[7] или „Рубаят“^[8]. „Хайде, напълни чашата!“ — подхващаше, съвсем неочаквано, като удряше с вилица по чашата си. Бриндъл възкликваше: „О, господи, пак ли!“, а всички останали изпъшкваха и се разделяха на групички.

Щял да се чувствува безполезен! Този негов живот бе такава непосилна работа, че даже утре да се пенсионира, нямаше да има никаква надежда да се почувствува безполезен.

2

Ейми стоеше горе на стълбищната площадка в бяла рокля и с букет рози в ръка. Прозорецът зад нея осветяваше дългите пенливи поли на роклята й. В подножието на стълбището чакаше Морган, опрял ръка на колоната, която подпираше перилата. Беше с новия си цилиндър и гарвановочерен костюм, купен от оказионен магазин. (Посдърпа се с домашните заради цилиндъра, но не отстъпи.) Очила със златни рамки (стъклата бяха без диоптър) бяха кацнали на носа му. Подстригал бе брадата си. Чувствуваше се като Ейбрахам Линкълн.

Един от недостатъците на Морган беше, че официалните поводи — сватби, погребения — никога не го засягаха истински. Те просто не го трогваха. Почти не бе мигнал през изминалата нощ, тъгувайки по дъщеря си, но всъщност сега, когато церемонията щеше да започне всеки момент, единствената мисъл, която го занимаваше, бе за розите на Ейми. Ясно бе чул шивачката й да казва, че трябва да ги държи ниско, на дължината на ръката — съвсем ниско дори, каза тя, защото, ако Ейми е нервна, тя, така или иначе, щеше да ги вдигне високо! И ето сега, преди още да е прозвучала музиката, Ейми държеше букета на височината на гърдите си. Не това безпокоеше Морган (не виждаше никаква разлика), а се питаше защо нервността кара хората да вдигат ръцете си нагоре. Дали това нямаше нещо общо с човешкия инстинкт да се пази сърцето? Морган направи експеримент със себе си. Стисна ръцете си първо ниско, а после ги вдигна по-високо. Не намери единия начин за по-удобен от другия. Направи няколко тържествени крачки из антрето, сплел ръце точно под брадата си, като си тананикаше някакъв химн.

— Татко! — изсъска Ейми.

Морган пусна ръцете си и се върна бързо до колоната.

Кейт постави игличката на грамофона върху плочата. Сватбеният марш прозвуча не съвсем от началото. Във всекидневната гостите изведнъж утихнаха: Морган чуваше само поскърцването на взетите под наем столове. Усмихна се уверено на Ейми, очилата му уловиха светлината и я отразиха в две бели кръгчета върху лицето й. Ейми, лека като перце, стъпваше със заострената си сатенена пантофка по средата на всяко стъпало и плъзгаше ръка по перилата. Месинговите пръчки, които прикрепяха персийската пътека към стълбите, подрънкваха леко от допира на роклята й. Вчера сутринта Бони бе намазала с червен флумастер дупките в пътеката. След това бе използувала кафяв, за да заличи цепнатините върху кожения фотьойл. (Понякога Морган имаше чувството, че живее в някоя от хартиените къщички, които близначките често правеха.) Ейми стигна до подножието на стълбището и хвана баща си под ръка. Тя леко трепереше. Той я въведе във всекидневната, а после двамата поеха по импровизираната пътека между подредените столове.

С часове я бе носил на ръце по същия този килим с ресни, когато тя беше пеленаче. Гушваше главичката й на рамото си, крачеше напред-назад по него и ръмжеше приспивни песни. Споменът не го развълнува. Той просто витаеше тук, бе само по-долен пласт в тази стая, изпълнена със спомени.

Морган заведе дъщеря си до свещеника на Бони, когото никак не харесваше. (Не харесваше никой свещеник!) Ейми пусна ръката му и застана до… как му беше името… ах, да, Джим. Морган отстъпи назад и остана прав с разкрачени крака и сключени на гърба ръце. Леко се олюляваше в ритъма на приспивната песен, която не излизаше от главата му.

— Кой дава тази девойка за женитба? — попита свещеникът.

От начина, по който въпросът прозвуча в тишината, Морган предположи, че е бил може би зададен вече веднъж, без да го чуе. Изглежда, бе пропуснал част от службата.

— Майка й и аз — отговори.

Щеше да бъде по-точно, ако бе отговорил: „Майка й.“ Обърна се и откри мястото си до Бони, красива и спокойна, със синя рокля с голямо деколте, което непрекъснато се свличаше ту по едното, ту по другото й рамо. Тя постави ръка върху неговата. Морган забеляза сива нишка от паяжина, провесена от тавана.

Джим сложи пръстен на пръста на Ейми. Ейми сложи пръстен на пръста на Джим. Целунаха се. На Морган му хрумна нещо: да отиде да живее при тях в новия им апартамент. Те нищо не умееха да правят, нищичко. Несъмнено още през първата седмица щяха да развалят всички електрически уреди в кухнята, а какво оставаше за домашното им счетоводство — пълен хаос — и точно тогава ще се появи той, за да поправя и съветва. Ще се предреши като старец, като някой от онези съкрушени старци, останали без зъби, без работа, без съпруга, без семейство. Ще се прави на безпомощен в някоя незначителна област, та Ейми да се почувствува задължена да се погрижи за него. Ще се изтърси у тях може би без копчета на ризата и ще я помоли да му ги зашие. Няма представа как да го направи сам, ще й каже. Всъщност Морган умееше чудесно да шие копчета. Зашиваше не само собствените си, но и тези на Бони и на дъщерите си, освен това кърпеше джинсите им и скъсяваше или удължаваше подгъвите на роклите им, тъй като Бони не я биваше в шиенето. Ейми много добре знаеше това. Знаеше също, че той не е щърбав старец и че в действителност има жена и семейство. Бедата на бащинството е, че децата ти те познават твърде добре. Изобщо не можеш да промениш фактите. Децата те фиксират със спокойния си поглед, винаги бдителни и критично настроени, готови да ти издадат присъда. Могат да ти посочат толкова случаи, когато си бил непоправимо и безвъзвратно на погрешен път.

3

Направиха компромис по отношение на храната. Бони поръча от деликатесния магазин няколко подноса с готова храна, а Морган купи сирене и сухи хрупкави бисквити, с които момичетата направиха сандвичи сутринта. Беше се разстроил, като разбра, че изисканите сиренета се продават на твърда цена.

— Знаете, ли колко струват тези сандвичи? — попита той бащата на младоженеца, който тъкмо бе посегнал към един бисквит, намазан с нещо синкаво.

След това Морган излезе на двора, за да провери как върви камамберът. Около сиренето стояха три деца — по всяка вероятност племенниците на Джим.

— Това сирене мирише на конюшня — казваше най-малкото.

— Мирише на кафез с хамстери.

— Мирише на… клетката на слона в зоологическата градина.

Времето се оказа хубаво въпреки всичко. Беше топъл ден в жълто-зелени пролетни тонове; близо до гаража бяха нацъфтели нарцисите. Усмихната прислужница негърка, наета от вуйчо Оли, разнасяше поднос с напитки между гостите, като внимателно заобикаляше калните локви, все още лишени от пролетна растителност. Булката отпиваше от чашата си с шампанско и слушаше някакъв възрастен господин, непознат на Морган. Другите му дъщери — непривично грозни в официалните си рокли — черпеха гостите със сандвичи и хапки, набодени на клечки за зъби, а майка му обясняваше на майката на младоженеца защо живее на третия етаж.

— Отначало живеех на втория — говореше тя, — но се преместих заради козела.

— Разбирам — отвърна мисис Мърфи, като докосна перлите на врата си.

— Козелът беше питомен естествено, но неудобството идваше от това, че единствено аз от нашето семейство чета списанието „Тайм“. Всъщност абонирана съм за него. И по едно случайно стечение на обстоятелствата този козел е бил приучен само върху това списание. Искам да кажа, че той правеше само върху… тоест при необходимост, единственото място, където той желаеше да… бе върху разтворено на пода списание „Тайм“. Предполагам, че го разпознаваше по червената рамка на корицата. И разбирате, нали, ако случайно оставех списанието дори за секунда, и хоп, това животно се довличаше отнякъде и просто се… такова…

— Просто се изпикаваше върху него — намеси се Морган в разговора. — Толкоз по-зле, ако не го беше прочела до края.

— О, така ли! — промърмори мисис Мърфи. Тя отпи глътка от шампанското си.

До лакътя на Морган върху разнебитен плетен стол седеше непознат мъж с извърнато настрани лице. Навярно бе от рода на младоженеца. На темето му имаше плешив участък, прикрит с няколко редки кичура коса. Мъжът вдигна чаша към устните си. Морган зърна тежкия му златен пръстен с монограм.

— Били!

Заобиколи стола и застана пред него. Боже господи, та това бе Били, братът на Бони!

— Хубава сватба, Морган! — отбеляза Били. — Бил съм на много сватби, знаеш — предимно на моите собствени. Спец съм по сватбите.

Той се засмя. Гласът му прозвуча прозаично, а на Морган му се стори, че това бе същата онази внезапна, зловеща прозаичност, която се среща понякога в сънищата. Нима това беше Били? Какво се бе случило с него? Та Морган го бе видял за последен път преди по-малко от месец!

— Били, като те гледах отзад, не можах да те позная — каза Морган.

— Наистина ли? — попита Били невъзмутим. — А как съм отпред?

Отпред си беше същият — приличаше на хлапак с високото си заоблено чело и яркосини очи. Но не, ако го срещнете някъде на улицата, сигурно ще го вземете за един от многото полуплешиви бизнесмени. Само някой, който го познаваше отдавна като Морган, би могъл да разпознае черепа под отпуснатата плът на лицето. Морган стоеше насреща му и премигваше. Първо взе Били за непознат мъж на средна възраст; после той бе жизнерадостното братче на Бони; накрая отново стана мъж на средна възраст — Били му заприлича на една от стереокартичките, които се променят, ако ги гледаш от различен ъгъл.

— Е? — попита Били.

— Защо не опиташ шампанското? — на свой ред го попита Морган.

— Не, благодаря, оставам на скоч.

— Вземи си от сиренето тогава. Много е скъпо.

— За добрия стар Морган! — вдигна тост Били. — За добрия стар Морган — прав ли съм?

Морган се отдалечи от него. Потърси друг човек за разговор, но очевидно никой от гостите не бе по вкуса му. Всички бяха така възпитани, така префинено отпиваха на малки глътки от чашите си с шампанско, а дамите ситнеха на високите си токчета предпазливо, та да не затънат в мократа почва. Всъщност кой от присъствуващите бе приятел на Морган? Той спря и се огледа. Никой! Гостите бяха приятели на Бони, на Ейми или на младоженеца. Една от близначките се стрелна край него — Сюзан, с шифонена рокля. Зачервеното й сериозно лице и запотените очила му напомниха, че поне дъщерите му имаха някаква връзка с него.

— Сю! — извика той.

— Не съм Сю, а Каръл — отвърна тя.

Разбира се, че беше Каръл. От години не бе допускал подобна грешка. Помота се още малко из двора, като клатеше недоумяващо глава. Под кучешкия дрян трима чичовци със сиви костюми провеждаха вероятно нещо като съвещание.

— Не, напоследък съм занемарил винарската си изба — говореше единият. — Пия каквото ми падне. Вече съм на седемдесет и четири години. Този юни ще стана на седемдесет и пет. Неотдавна, като купувах каса с вино, ми препоръчаха да го оставя да отлежи осем години. На езика ми беше да им кажа: „Че защо, виното е достатъчно добро“, после размислих. „Не, не беше така.“ Изпитах нещо много странно. Необикновен миг! Казах: „Не, струва ми се, че не е за мене. Благодаря!“

Морган се измъкна навън през една дупка в живия плет. Озова се на тротоара на оживената шумна улица през един обикновен съботен следобед. Колата му бе паркирана до бордюра. Отвори вратата и влезе вътре. Поседя известно време, като търкаше влажни длани о панталона си. Но слънцето го жареше през стъклото и той най-накрая се сети да смъкне един прозорец. Зарови из джобовете си за ключовете и запали мотора.

Ето кои бяха най-близките му приятели! Питър — търговецът на употребявани музикални инструменти, продавачката на хотдог, съдържателят на гръцка таверна на Бродуей и Казари — търговецът на килими. Нито един от тях не му бе достатъчен. По една или друга причина нямаше на кого да каже: „Най-голямата ми дъщеря се жени. Мога ли да поседна при тебе и да изпуша една цигара?“

Колата се носеше все по-навътре към центъра на града, сякаш се спускаше през черни пластове вода. „Заложна къща“, „Билярдна“, „Легла“, „Бирария“, „Дом на Исус“. Цветя цъфтяха на най-невероятни места — около градските кофи за смет и в малкото изсъхнало буренясало парче земя под прозорците на някоя типова къща. Взе един завой на косъм от седнал на бордюра мъж, който си играеше с автоматичен нож: леко перваше острието с ръка, то се затваряше, а после отново автоматично изхвърчаваше навън. Морган продължи по Мелър, после по Мърджър Стрийт. След това сви по Кросуел. Паркира, изключи мотора и остана да седи в колата, загледан в магазина на „Художествени занаяти“.

Бяха изминали месеци от последното му идване тук. Витрината на магазина вече бе отрупана с великденски стоки — ръчно изрисувани яйца и плюшени зайчета, пъстроцветни кувертюри, „цъфнали“ като пролетна градина. Прозорците на Мередитови както винаги бяха голи; човек не можеше да познае нищо по тях. Навярно се бяха преместили. (Биха могли да се преместят само с едно такси, с един-единствен куфар, след десетминутна подготовка.) Измъкна се от колата и тръгна към магазина. Изкачи стълбите, бутна остъклената врата и вдигна очи към тясното стълбище. Но нямаше кураж да продължи. (Какво щеше да каже? Как щеше да обясни появата си?) Вместо това свърна вляво, мина през втора остъклена врата и се озова в магазина. Лъхна го мирис на сурово дърво. Сивокоса жена с квадратно лице, облечена с басмена престилка, подреждаше дървени животни — ръчна дърворезба — върху една маса.

— Здравейте — поздрави го тя, а после вдигна очи и го изгледа стресната. Заради цилиндъра, предположи той. Ах, защо не носеше някоя по-подходяща шапка? И защо нямаше други клиенти? Беше единственият и се хвърляше веднага на очи в потъналата в тишина стая. И тогава видя куклите.

— Ах, зо! Кукльите! — възкликна. Внезапно бе заговорил с чужд акцент — какъв точно, не можеше да определи. — Теси кукльи за продан? — попита.

— Да — отвърна жената.

Те лежаха върху централната маса: Пинокио, принцеса, джудже, старица — всички далеч по-сложно изработени в сравнение с първите, които бе видял. Главите им не бяха вече кръгли, от проста гумена топка, а бяха ушити от сгънат на няколко ката плат, върху който ситните бодове създаваха илюзията за бръчки и неравности на лицето. Особено старицата имаше такова сбръчкано лице, че той не са стърпя и прокара пръст по него.

— Чудешни! — възкликна, все още с чуждия акцент.

— Изработени са от едно момиче на име Емили Мередит — обясни жената. — Забележителен творец наистина!

Морган кимна с глава. Изпита някакво смесено чувство на ревност и щастие. „Да, да! — искаше да извика. — Много добре я познавам! И двамата ги познавам! Коя сте вие да говорите за тях?“ Но искаше да чуе мнението на тази жена, мнението на останалия свят. Чакаше, стиснал куклата в ръце. Жената се обърна към дървените животни.

— Дали е възмошно да види нейна работилница?

— Моля?

— Тя шивее наблисо, да?

— О, да, на горния етаж, но не съм сигурна дали…

— Това сначи много за мене — каза Морган.

Точно насреща му, от другата страна на масата, се издигаше светъл дървен шкаф, пълен с домашнотъкани платове. Вратите му бяха от релефно стъкло и фигурата на Морган се отразяваше скъсена и изкривена в тях — тантурест брадат мъж с цилиндър на главата. Тулуз-Лотрек. Разбира се! Той пооправи цилиндъра на главата си, усмихнат. Всичко черно ставаше прозрачно в стъклата на шкафа. Над главата му вместо цилиндър се издигаше купчина от домашнотъкан плат с цветовете на дъгата, а върху брадичката му се бе размазало пъстроцветно петно.

— Виждате ли, ас също художник — каза Морган на жената.

Без съмнение акцентът му бе френски.

— Оо! — промълви тя.

— Ас самотен човек. Не поснава други худошници.

— Но вие май не ме разбрахте — подхвана жената. — Емили и съпругът й, те просто изнасят куклени представления главно пред детска публика. Продават само куклите, които са им в повече. Не са точно…

— Въпреки това — прекъсна я Морган. — Шелая да се срещна с тях. Шелая вие да ме представите. Вие поснава толкова много хора на искуство. Ас расбира това. Приятелка на худошниците. Как се касвате, моля?

— Хм… мисис Апъл. — Тя се замисли за момент. — Е, добре. Дано да нямат нищо против — рече и извика на някого в задната част на магазина: — Ханна, ще се погрижиш ли за клиентите?

После се обърна и излезе през остъклената врата, следвана от Морган.

Поеха по стълбите нагоре. Миришеше на запръжка от лук и препарати за дезинфекция. Погледнати отзад, бедрата на мисис Апъл изглеждаха много масивни. От този ъгъл тя му се стори доста привлекателна жена. Навярно разговаря с Мередитови всеки ден, знае подробно как прекарват деня си, какви са навиците им, полива цветята им, когато са на турне. Едва потисна импулсивното си желание да лепне приятелска длан върху задните й части. Тя го погледна през рамо и той й пусна една вдъхваща увереност усмивка.

На стълбищната площадка мисис Апъл свърна вляво и почука на висока дъбова врата.

— Емили!

Но когато вратата се отвори, пред тях застана Лейън с вестник в ръка. Като видя Морган, той рязко дръпна вестника към гърдите си.

— Доктор Морган! — възкликна.

— Доктор ли? — промълви мисис Апъл силно изненадана. Погледна първо към Морган, а после към Лейън. — Ах, да не би това да е докторът, за когото сте ми говорили? Онзи, който акуширал при раждането на Джина? — попита тя.

Лейън кимна утвърдително.

— Но аз ви мислих за художник! — обърна се мисис Апъл към Морган. — Казахте ми, че сте художник.

Морган наведе глава. Запристъпя от крак на крак.

— Срамувах се от цилиндъра си — оправда се той. — Идвам от сватба. Знам, че изглеждам нелепо. Казах, че съм художник, за да не ми се смеете.

— О, бедният! — промълви мисис Апъл. После тя наистина се засмя. — Ах вие, с вашия смешен акцент! „Худошник“!

Морган набра смелост и вдигна очи към Лейън. Той не се смееше. Гледаше го гневно, без да отпуска притиснатия към гърдите си вестник, сякаш пазеше някаква тайна.

— Аз наистина искам да видя работилницата ви — рече Морган. — Може би ще купя голям брой кукли.

— Нямаме много кукли — отговори грубо Лейън.

— Е, хайде, Лейън — намеси се мисис Апъл, — защо да не му ги покажеш! Какво лошо има в това?

Тя бутна с лакът Морган.

— Ах вие, с вашето „приятелка на худошниците“! С вашите „кукльи“!

Тя отново се засмя. От ъгълчетата на очите й плъзнаха снопчета бръчки. Лейън я гледаше намръщено.

— Е, добре — произнесе той след малко с нелюбезен тон, отстъпи назад, обърна се и ги поведе по коридора.

Пътем Морган хвърли бърз поглед към стаята отдясно — успя да зърне изтърбушен диван и полупразен шкаф за книги. Отляво бе кухнята; остана с впечатлението за студена, блестяща белота. Следващата врата вляво бе работилницата. Всъщност вътре нямаше никакви мебели — само една шевна машина под прозореца и ниска подвижна алуминиева стълба, върху която седеше Емили и режеше с ножица хартия. Черната й пола падаше на вълни около нея и почти закриваше стълбата. Плитките, вдигнати високо на главата й, събираха светлината отнякъде и проблясваха като разхвърчани метални стружки.

— Емили! — повика я Лейън.

Тя вдигна очи. В следващия миг скочи от стълбата и скри това, което режеше, зад гърба си.

— Какво искате? — обърна се към Морган.

— Но, Емили, за бога! — възкликна мисис Апъл. — Дошъл е доктор Морган! Не го ли познаваш? Идва да купи кукли. Голям брой кукли, Емили.

— Да ги купи долу! — отвърна Емили с побледняло лице.

Човек би си помислил, че тя има нещо против него. Морган положи усилие да не се издаде, че е засегнат. Усмихна й се.

— Всъщност бих желал да видя процеса на работата ви — каза той.

— Няма никакъв „процес на работа“! — тросна му се тя.

Морган поглади брадата си.

— Но… Емили — подхвана мисис Апъл, — покажи му куклите за театъра на сенките! — После се обърна към Морган: — Емили опитва нещо ново, докторе, изработва кукли-сенки от хартия. Ето вижте!

Тя прекоси стаята до шевната машина и извади нещо от едно чекмедже. Това бе хартиен силует на рицар с броня, закрепен върху тънка пръчка.

— Както виждате, крайниците му са подвижни — каза тя. — Задвижва се зад екран и хвърля сянка върху него. Нали е умно измислено?

— Да, безспорно! — промърмори Морган.

Огледа стаята. Интересно, на какво ли седи Емили, когато шие на шевната машина? Може би на стълбата? Дори и в най-смелите си фантазии не бе си представял такава голота. Беше очарован.

— Ще използувате ли куклите-сенки във вашите представления скоро? — попита той Емили.

— Да — отвърна тя кратко.

— Не — побърза да каже Лейън.

Настъпи малка пауза. Мисис Апъл се изсмя.

— Цялата философия на куклите-сенки е в съединяването на крайниците им, нищо повече! В начина, по който при изработката Емили прави крайниците им подвижни — обясни Лейън.

— И какво от това? — попита Емили.

— Просто ги нареждаш на перваза зад екрана и крайниците им сами се наместват. За теб не остава какво да правиш — много по-малко в сравнение със старите кукли.

— Нима?

Те впериха погледи един в друг. Морган се изкашля.

— Вашето дете ли чувам? — попита.

Разбира се, че беше детето им. То пееше със слабо дрезгаво гласче някъде в друга стая. Но никой не отговори на Морган. Той подаде глава навън в коридора. После го прекоси и влезе в спалнята. В единия ъгъл направо на пода бе проснат матрак, в другия стоеше скрин, а покрай едната стена имаше тясно детско креватче. На него седеше момиченце и играеше с кубчета. То пееше: „… Как да стигна до Сезам Стрийт“. Като видя Морган, млъкна.

— Здравей! — бодро рече Морган.

Детето го погледна подозрително.

Морган чу шум от приближаващи стъпки и побърза да каже:

— Искаш ли шапката ми?

Рязко дръпна цилиндъра от главата си и го сложи върху главата на детето, като го килна назад, за да не я погълне напълно.

Емили извика от прага:

— Джина! Свали тази шапка! Никога не слагай чужди шапки!

— Тя е моя! — възрази Джина. — Той ми я даде.

— Свали я! — нареди й Лейън.

— Няма!

Джина имаше кръгло личице и остра брадичка; трябваше да я държи вирната, за да задържи цилиндъра, който всеки миг щеше да покрие очите й. Тази поза й придаваше горд и предизвикателен вид. Всъщност тя приличаше на Лейън, помисли си Морган.

Когато Емили се опита да вземе цилиндъра от главата й, Джина отблъсна ръцете й.

— Това е моя шапка! Моя!

— Разбира се! Това е подарък! — каза Морган.

Емили се отказа да се бори с детето, но продължи да стои между Морган и него — сякаш да го прикрие от Морган. Очите й бяха безцветни и студени. Бе скръстила здраво ръце, а Лейън стоеше непоколебимо до нея.

— Доктор Морган! — извика мисис Апъл.

Тя влезе задъхана в спалнята и му подаде още една кукла-сянка. Това бе крал. Сякаш беше слязъл от стъклопис: сложната композиция върху дрехата му бе изработена от червена и синя прозрачна хартия. Осветен зад екран, той щеше да хвърля пъстроцветни като скъпоценни камъни сенки.

— Нали е чудесен? — възкликна мисис Апъл. — Това е изкуство! Може да го окачите на стената.

— Вярно, може — съгласи се Морган.

Той прокара палец по шарената хартия. Нещо в прецизно изработената композиция на дрехата го накара да се почувствува тъжен и ограбен. Очите му се отместиха от краля и зашариха из стаята, като най-накрая се спряха на скрина. Върху него нямаше почти нищо. Нямаше шишенца, безопасни игли или квитанции; само една-единствена снимка в рамка на Емили и Лейън, хванали се за ръце, пред същата тази къща. Джина бе яхнала раменете на Лейън. Закръглените й крачета бяха обхванали като скоби врата му. И тримата се усмихваха, примижали срещу слънцето. Морган пристъпи по-близо до снимката и се наведе над нея; пощипваше долната си устна с палец и показалец. Кралят висеше забравен в лявата му ръка. Увлечен, той надникна в едно полуотворено чекмедже. После го отвори още малко и разгледа съдържанието му: три бели ризи и кутия с книжни носни кърпички.

— Доктор Морган! — стресна го резкият глас на Емили.

— Да, да.

Той последва останалите навън; за миг положи ръка върху главицата на Джина, когато мина покрай нея. Косата й бе толкова мека, че известно време след това още я усещаше по пръстите си, сякаш се бе залепила за тях.

Когато се върнаха в работилницата, той попита:

— Какво правите с Джина по време на представления?

Емили се извърна настрани, давайки му да разбере, че не желае да отговори.

— Вземаме я с нас — отвърна Лейън.

— Ами помага ли ви, докато играете?

— О, не! Та тя е само на три години!

— Все пак познава естеството на работата ви — предположи Морган. — Нали е израснала зад кулисите! Знае, че трябва да мълчи по време на представлението.

— Джина ли? — попита Лейън и се засмя. — Джина не е била мълчалива дори за една минута. Все трябва да й шъткаме по време на представлението, а ако то е по случай нечий рожден ден — тежко ни! Разревава се, ако някой друг духне свещичките върху тортата. Неприятно й е, когато Емили обръща внимание на другите деца.

— Трябва да видите някое тяхно представление! — вметна мисис Апъл. Тя издърпа краля от ръката на Морган. Без да забележи, той бе подгънал единия край на шарената му дреха. — Вече са много известни! Ходят на турнета чак във Вашингтон. Един директор на компания за атракции поиска да ги наеме на работа, да ги направи членове на трупата си, също като професионалисти. Какво каза на този човек, Лейън? Отговори ли изобщо на писмото му?

— Изхвърлих го! — отвърна Лейън.

— Изхвърлил си го?

— Това бе някаква религиозна трупа. Певци на госпели и тям подобни.

— Но… да изхвърлиш писмото! Можеше поне да отговориш!

— И да замина за някое сбутано градче в провинцията — каза Лейън. — Тинвил, Тиндейл…

— Сигурно изобщо не отговаряте на писма — намеси се Морган в разговора. Изведнъж се почувствува доволен и развълнуван.

— Ами…

— Всъщност какъв смисъл има да се отговаря на писма? Защо да си усложнява човек живота? От време на време слизате да почистите пощенската кутия, преглеждате пощата, изхвърляте всичко в кошчето за боклук и се връщате горе с празни ръце.

— Хм, понякога е така — съгласи се с него Лейън.

— Кога? — попита Емили съпруга си. После се обърна към Морган и рече: — Не сме такива, за каквито ни вземате!

— Моля?

— Не сме такива, каквито си мислите, че сме!

— Елате да видите Рип Ван Уинкъл! — обърна се мисис Апъл към Морган.

— Живеем като всички хора, оправяме се чудесно! Моля ви, оставете ни на мира! — каза Емили. — А сега ми позволете да ви изпратя до вратата!

— О, Емили! — извика мисис Апъл. — Та той не е видял всичките кукли!

— Стига му толкова!

— Но той искаше да купи голям брой кукли!

— Не, не, няма нищо… Аз наистина трябва да си тръгвам — смотолеви Морган. — Благодаря ви все пак!

Емили се обърна бързо, излезе през вратата, а той я последва. Тръгнаха по коридора в индийска нишка — Емили, Морган и Лейън. Мисис Апъл остана в стаята; сигурно гледаше куклите объркана.

— Може би някой друг път? — извика тя след Морган.

— Да, може би.

Той се подхлъзна върху някаква детска играчка и залитна към стената.

— О, извинете. — Пипна си главата. — Най-добре е да се прибера вкъщи да се преоблека.

— Да се преоблечете ли? — попита Лейън.

— Да, имам… нужда от друга шапка.

Гласът му проехтя — бяха излезли на стълбището. Но вместо да тръгне надолу, той погледна вратата отсреща.

— Кой живее там? — попита.

— Джо и Ханна Майлс — отвърна Лейън, а Емили каза:

— Никой!

— Майлс? И те ли се занимават с художествени занаяти?

— Ще ви изпратим до улицата — рече му Емили.

Бутна го напред, почти го изтика към стълбите, и когато той слезе от първото стъпало, тя го последва на такова близко разстояние, че той се почувствува като преследвано животно.

— Не ви разбирам — подхвана тя. (Трябваше да се досети, Емили не би скрила нищо; бе открита като прозорците на апартамента си.) — Какво искате от нас? Какво сте си наумили? Защо се мъкнете подире ни през всичките тези месеци, спотайвате се във входовете, надничате иззад ъглите?

— О, значи сте забелязали! — възкликна Морган. Залитна от смущение и се улови за парапета.

— Можехте да дойдете направо горе и да ни кажете едно „здрасти“, както е прието между нормални хора.

— Да, но аз бях тъй… Бях си изградил своя представа за вас. Предпочитах да бъда само наблюдател, не разбирате ли? Собственият ми дом е невъзможен! Много объркан, много скучен! — каза той. Спря насред стълбите, малко преди края им. — О, вие си мислите, че всичко е така романтично, предполагам — продължи да говори. — Доктор в голям град! Спасява живота на хората! Но в по-голямата си част работата ми е еднообразно блъскане. Работя доста навътре в центъра; пациентите ми са от бедните слоеве. На два пъти кабинетът ми бе разбит от наркомани, търсещи наркотици, а единия път дори присъствувах на обира. Завързаха секретарката ми за стола с колан от шлифер и ме накараха да претърся всички чекмеджета на бюрото. Беше ужасно! Самият аз да изсипвам от чекмеджетата опаковки с аспирин, хапчета против синузит и детски капки за нос… Голям пъзльо съм! Дадох им всичко каквото имах. Разказвам ви това, за да ви покажа какво съществуване водя, Емили, Лейън…

Беше са задъхал. Усещаше главата си празна, сякаш се намираше на необичайна височина, към която не бе привикнал.

— Чуйте само какво се случи миналото лято — подхвана отново. — Имах пациент, когото бяха наръгали с нож пред един бар във Фелз Пойнт заради някаква жена. Доведоха го вкъщи и ме събудиха посред нощ. Ето каква клиентела имам — такива възпитани пациенти! И нямам телефонистка, нито пък вила в Оушън Сити, където да изчезвам в края на седмицата… Както и да е. Та този пациент имаше дълга плитка рана, която се спущаше по цялата му лява страна, от гръдния кош до бедрената кост. За щастие сърцето му не бе засегнато. Положих го върху масата в кабинета си и го заших. Това ми отне час и четвърт — уморителна работа, уверявам ви. После, точно когато правех последния възел, бум! Вратата се отвори с трясък. И вътре нахълта човекът, който го бе наръгал. Извади нож и разпори пациента ми от дясната страна, от гръдния кош до бедрената кост. Отново се залових за иглата и конеца. Още час и четвърт.

Лейън внезапно прихна, но Емили само смушка Морган, за да тръгне отново. Той заслиза по стълбите, като се облягаше тежко на парапета, сякаш бе ревматичен старец. След малко отново заговори:

— Идват при мене с главоболие, настинка, синини… болести, които се лекуват от само себе си. Някакъв мъж, който води заседнал живот — шофьор на такси например — прекарва целия уикенд в пренасяне на мебели, а после ме вдига от леглото в неделя през нощта. „Докторе, имам страшни болки в кръста. Смятате ли, че може да е дискова херния? Или размекване на кост? Трябва ли да се оперирам?“ Ето за какво съм следвал медицина!

— Оттук — прекъсна го Емили.

Бяха стигнали до главния вход. Тя бутна вратата навън и протегна ръка към него.

— Довиждане! — каза му.

Лейън се усмихваше притеснено зад нея, сякаш се опитваше да смекчи обидата. Морган пое ръката й и остана изненадан от нейната лекота и сухост.

— Значи изобщо не желаете да бъдем приятели? — попита.

— Да — отвърна Емили.

— Ах! — въздъхна той. — И защо така?

— Не харесвам начина, по който се опитвате да влезете в живота ни! Неприятно ми е! Не обичам да ме шпионират!

— Емили! — извика Лейън.

— Не, недейте — запротестира Морган. — Така си е! Разбирам!

Той погледна настрани, към прашната си очукана кола. Не изпитваше абсолютно нищо. Сякаш бе празен отвътре.

— Може би ще пожелаете да се запознаете с жена ми — произнесе с усилие. — Искате ли да се запознаете с Бони? Говорил ли съм ви за нея? А може би ще харесате децата ми? Имам много хубави деца, много нормални, много обикновени; очевидно твърдо са решили да бъдат обикновени… Две от тях са в гимназията. Всъщност едната е голяма, секретарка е, другите четири ходят в колежи на различни места. През по-голямата част от годината отсъствуват. Много рядко ни пишат. Но така е във всички семейства, нали? Всички родители се оплакват. Нали виждате, семеен човек съм. Това ще промени ли отношението ви? Не, предполагам, че няма.

Оказа се, че още държеше ръката на Емили. Пусна я.

— Най-голямата ми дъщеря се жени — изтърси той ни в клин, ни в ръкав. — Аз не съм лекар. Работя в железарски магазин.

— Какво? — учуди се Емили.

— Управител съм на един железарски магазин.

— Но… вие акуширахте при раждането на нашето бебе! — промълви тя.

— Ах, да! Ненапразно съм присъствувал на три от ражданията на моите дъщери — обясни той и се потупа по джобовете за пакета с цигарите, но когато го откри, остана с него в ръка, взирайки се в смаяните лица на Лейън и Емили. — Онази история с намушкването, хм, прочетох я във вестника — заговори Морган отново. — Представих ви се в невярна светлина. Всъщност често го правя. Често създавам погрешна представа за себе си. Не го правя преднамерено, разберете. Струва ми се едва ли не, че другите хора влизат в заговор с мен, тласкат ме към това. Онзи път, когато потърсихте доктор в залата — никой не ви се притече на помощ. Паузата беше дълга, прекалено дълга. А ми се стори толкова просто — да ви вдъхна малко увереност, да ви откарам с колата до болницата. Представа си нямах, че ще акуширам. Събитията просто ме носят напред, образно казано.

Ах, как му се искаше да му кажат нещо! Но те само се взираха в него. Междувременно някакво момиче със старомодна рокля изкачи стълбите пред къщата и поздрави:

— Здравей, Емили, здравей, Лейън.

Но те дори не го удостоиха с поглед и даже не се отместиха, когато се провря покрай тях и мина през отворената врата.

— Но разберете, вината не е само у мене — рече Морган. — Защо хората ми вярват с такава готовност? Просто ми кажете, защо? И точно това е потискащото: хващат се на въдицата ми много по-бързо, ако ги разочаровам с разказа си. Например казвам им, че да си кинозвезда, не е чак такава хубава работа. Прожекторите са толкова силни, казвам, че гримът ми потича и яките на ризите ми винаги събират сиво-розова мръсотия от вътрешната страна, която кара жена ми да изпада в отчаяние. „Клорокс“ изобщо не помага, нито дори „Уикс“, макар тя да е решила проблема отчасти, като предварително взема предпазни мерки. Натрива яката ми с парче бял тоалетен сапун, преди да облека ризата. Да, казвам, очевидно този начин върши доста добра работа.

— Но това е лудост! — извика Лейън.

— Така си е.

— Трябва да сте луд!

Но Емили се намеси:

— Хм, кой знае. Май че разбирам какво иска да каже.

Двамата мъже се обърнаха и втренчиха погледите си в нея.

— Наистина ли? — попита Лейън.

— На него просто му е необходимо от време на време да излиза от своя живот.

В същия миг Морган въздъхна дълго и треперливо и се отпусна на стъпалата.

— Най-голямата ми дъщеря се жени — произнесе той. — Мога ли да поседя тук с вас и да изпуша една цигара?

1

Във вестника пишеше: Има ли възраждане на художествените занаяти в Болтимор? Фестивалът започва на втори юни.

Следваше снимка на Хенри Прескът, който дълбаеше с длето една от дърворезбите си, потънал до глезените в стърготини. Имаше снимка и на Лейън Мередит, вдигнал кукла в ръка, до него стоеше съпругата му, а дъщеря им бе седнала в краката му. Беше сериозен хубав мъж с дълбоки бръчки около устата. Нямаше го вече момчето Лейън. Емили трябваше да го види на снимка, за да проумее този факт. Разстла вестника върху кухненската маса, като избута настрани няколко чинии от закуската, и се наведе над него, облакътена, за да разгледа по-внимателно снимката. Шуплестата хартия на вестника придаваше драматичен вид на Лейън — целият бе в контрастни сенки и светлосенки. До него Емили изглеждаше почти безлична. Дори Джина не успяваше да покаже колко необикновено дете е. „Целият майсторлък е в импровизацията — бе казал Лейън. — Импровизираме постепенно. Приспособяваме се към нея по време на играта. Говоря за пиесите, нали разбирате, не за куклите. Куклите са работа на съпругата ми. Тя ги изготвя по определени модели. Те не са импровизирани.“

Това бе вярно само донякъде. Емили наистина имаше кройки от груба кафява хартия, но те бяха най-незначителното при изработването на една кукла; най-важното бе ушиването на лицето, с неговите хлътнали и изпъкнали неравности, които му придаваха физиономия, и колкото точно да следваше модела, като насочваше плата под иглата на шевната машина, той все се извиваше неочаквано в криволичещи тегели. Да, определено можеше да се каже, че и куклите бяха импровизирани. Ах, защо не се бе обадила, когато репортьорът ги интервюираше — защо не бе казала нещо в своя защита! „Главите са с пълнеж — продължаваше цитатът, — който се втвърдява с лепило. Съпругата ми смесва лепилото. По нейна собствена рецепта — има си свой патент за тези неща. Понякога й помагам в изготвянето на реквизита, но държи да шие куклите без чужда помощ.“

Емили сгъна вестника и го остави настрани. Излезе от кухнята и тръгна по коридора към задната стая. Сега тя бе стаята на Джина. Шевната машина и тензухените торби бяха преместени в спалнята; вещите на Джина се бяха увеличили твърде много, за да се поберат в някое ъгълче. Неоправеното й легло беше отрупано с плюшени животни, книги и дрехи. Върху стола-люлка до прозореца бе плюшеното й куче Снупи, по-голямо от самата Джина. Дядо и баба Мередит й го бяха подарили за шестия рожден ден. Емили смяташе за нелепо да се подарява толкова голяма играчка на дете — да не говорим за цената! Къде им е бил умът? „Е, хайде — беше й казал Лейън, — това е напълно в техния стил. Знаеш ги какви са.“

Джина се бе навряла под леглото. Подаде се отдолу чорлава, с гуменка в ръка.

— Още ли не си готова? — попита я Емили. — Време е да тръгваме.

— Търсих гуменката си.

Емили я взе от ръката й и развърза омотаната на възел връзка.

— А сега, Джина, слушай — подхвана тя. — Днес трябва да играем в провинцията и ще тръгнем, преди да се върнеш. Когато свършат заниманията в детската градина, ще се прибереш вкъщи с момичетата на Бъргър и ще чакаш в магазина, докато се върнем. Мисис Апъл каза, че ще се погрижи за теб.

— Защо да не остана днес вкъщи и да замина с вас?

— Лятото скоро ще дойде — отвърна Емили. — Ще си бъдеш у дома цяло лято.

Тя напъха крака на Джина в гуменката и я завърза. Късите й чорапки се бяха вече смъкнали надолу, изцапани и измачкани. Върху блузката й отпред се мъдреше петно от яйце. Емили бе познавала деца като Джина, когато тя самата беше дете. Те бяха някак си показно мръсни: имаше нещо диво в неугледния им външен вид. Винаги беше смятала, че вина за това носят майките им, но сега й бе ясно как стоят нещата. Преди по-малко от половин час Джина блестеше от чистота — Емили се бе погрижила за това.

Отстрани валмо, прах от косата на Джина, гъста и тежка като на Лейън.

— Хайде, ще закъснееш! — подкани я тя. Преметна дръжката на чантата си през рамо и двете излязоха от апартамента, като тракнаха секретната брава много леко след себе си, защото Лейън още спеше. Тръгнаха надолу по стълбите, чийто въздух бе наситен с миризмите от закуските на обитателите — бекон, прегоряло масло, пушени херинги. Минаха покрай вратата на все още тъмния магазин и излязоха на улицата. Беше топла слънчева сутрин. Градът изглеждаше като току-що окъпан, с позлатени от слънчевите лъчи сгради, които се издигаха в утринната омара в далечината. Жени с пролетни рокли метяха площадките пред къщите си, а от прозорците на една запустяла къща се виеше навън бръшлян. Джина бе увиснала на ръката на Емили, подскачаше и пееше:

Мис Люси бебенце роди

на име — мъничкия Тим,

във ваната го потопи

да провери, да провери

дали ще плува Тим.

Емили поздрави с „добро утро“ мисис Елъри, която изтърсваше навън парцала за прах, и престарелия слепец, чиято дъщеря или внучка може би го извеждаше на предната веранда всеки хубав ден с метната върху краката му сивкава кувертюра.

— Хубаво време — извика Емили, а старецът кимна и обърна своите сякаш херметически затворени клепачи към слънцето — също като стайно растение на прозорец. Спря се на втория ъгъл, за да изчака момичетата на Бъргър. Хелена Бъргър ги изтика навън през вратата — две малки, луничави, червенокоси момичета, облечени с плисирани роклички. Те хукнаха напред с Джина и на следващата пресечка Емили трябваше да извика: — Спрете! Почакайте!

Ускори ход и ги настигна, останала почти без дъх, а те се олюляваха напред-назад на ръба на тротоара. Емили протегна ръце и по-малкото момиче на Бъргър се хвана за едната, а Джина за другата. Ръката на малката Бъргър бе кожа и кости; Емили изпита прилив на нежност към топлите топчести пръстчета на Джина, леко лепнещи на гънките. Прекоси улицата, заобиколена от деца, и пусна ръцете им чак когато стигна на отсрещния тротоар. Те отново се пръснаха пред нея и заподскачаха една през друга.

Мис Люси доктора повика

и на сестрата позвъни,

мис Люси и жената викна

с чантата от крокодил…

Емили почувствува нечие присъствие до себе си, фигура на познат човек, извърна се и видя Морган Гауър да крачи до нея. Той килна назад очуканата си тропическа каска и й се усмихна.

— Морган! — възкликна тя. — Откъде се взе толкова рано!

— Не можах да спя след пет сутринта — обясни той. — Вкъщи има прекалено много вълнение.

В къщата на Морган винаги имаше прекалено много вълнение. Емили никога не бе ходила у тях, но винаги си я представяше като издута, натъпкана до краен предел кутия — покривът й се огъваше навън, стените се пръскаха по ръбовете.

— Какво има този път? — попита го тя.

— Заради Бриндъл. Сестра ми. Нейният възлюблен се върна.

Не знаеше, че сестра му си има възлюблен. Засенчи очите си с ръка и извика!

— Деца, почакайте ме! — После се обърна към Морган: — Свалиха ли вече гипса от крака на Кейт?

— На кого? О, да… Да… свърши се… но разбираш ли, около седем часа снощи, точно към края на вечерята, звънецът на входа иззвъня и Бони рече: „Бриндъл, иди виж кой е, моля те!“ и понеже Бриндъл бе най-близко до вратата, отиде до отвори и…

Бяха стигнали до края на пресечката. Емили протегна ръце и децата я наобиколиха, избутвайки Морган крачка назад. След като прекоси улицата, тя се обърна и го видя да вдига търкулналата се в уличния канал каска. Морган я изтри с ръкав и я сложи на главата си, натъжен. Каската отиваше на петнистото маскировъчно яке и на измачканите му мръсно зеленикави панталони — костюм за сафари в джунглата. Винаги се облича като за бедствия, които няма никаква вероятност да се случат, помисли си Емили.

— Тези ботуши се продават с писмена гаранция, че са устойчиви на змии — каза й той сега.

— Много са хубави — отбеляза тя и извика: — Деца, по-бавно, моля ви!

— Откъде се взеха тези две момичета? — попита Морган. — Не си спомням да съм ги виждал по-рано.

— Сменяме се с майка им. Тя днес ще доведе Джина вкъщи, за да мога да отида на представлението.

— Хм, всичко това ми се струва така объркано! — забеляза Морган. — Идвам при твоето семейство за мир и спокойствие и виж какво намирам — безпорядък! Гледай — Джина дори не ме поздрави!

— О, ще те поздрави; знаеш, че винаги ти се радва. Само че сега е с приятелки.

— Предпочитам да виждам теб и Лейън с Джина помежду ви, без никой друг. Къде е Лейън? Защо не е с вас?

— Спи. Снощи се върна късно, бе на прослушване за роля в някаква пиеса.

— Всичко е твърде объркано — каза Морган мрачно. Спря и погледна надолу към якето си. После извади пакет цигари. — И така, Бриндъл отива до вратата — подхвана, — а ние не чуваме нищо. Само тишина. Е, помислихме си, че може би се е изпарила нанякъде. Забравила за къде е тръгнала. Загубила се е или нещо от този род. Познаваш Бриндъл. Или най-малко чувала си за нея: постоянно ходи с хавлиен халат, безразлична към всички и всичко. „Как мина денят ти?“ — питаш я, а тя се чуди: „Денят ли?“, сякаш е изненадана, че е било ден. „Иди виж къде е отишла! — вика ми Бони. — Сестра ти е; виж какво е станало.“ И така, бутам стола си назад, ставам от масата, отивам да проверя и не мога да повярвам на очите си — някакъв напълно непознат за мене мъж я целува в антрето. Дълга, дълбока целувка с прегръдка като на филм. Направо се сбърках! Струваше ми се грубо да се намесвам, но ако се обърнех и тръгнех, те несъмнено щяха да чуят скърцането на пода, ето защо просто останах там и стисках зъби, а те се целуваха ли, целуваха. Представи си ги: той — мъж с яко телосложение и зализана назад коса, Бриндъл — облечена с неизменния си хавлиен халат! Най-накрая наруших мълчанието: „Желаете ли нещо?“ И тогава те се разделиха, а Бриндъл ми вика: „Това е Робърт Робъртс, моят любим от детството. Не го ли познаваш?“

— Деца! — извика Емили.

Бяха стигнали до ново кръстовище. Тя изтича напред, за да ги хване за ръце. Морган я последва, мърморейки си нещо под носа:

— Дали го познавам! И още как! Знаех го още като хлапе, когато идваше да играе с Бриндъл на нашата уличка. Викаше й „идиотка“, „тъпачка“, „глупачка“ така нежно и гальовно, както само влюбените деца си разменят обиди…

Училището се показа в далечината: мрачна сграда в центъра на напукан асфалтов двор, пълен със зле облечени деца. Емили се наведе, за да целуне Джина за довиждане.

— Приятен ден, мила — пожела й тя, а Морган попита:

— Ами за старчето Морган? Няма ли целувка за чичо Морган?

Той се наведе, а Джина се хвърли на врата му и го целуна по бузата.

— Ела след училище и ми помогни пак да издигнем във въздуха хвърчилото — каза му тя.

— Добре, сладур.

— Обещаваш ли?

— И още как! Да съм те лъгал някога?

Усмихнат, ръсейки пепел от цигарата по ботушите си, остана загледан след нея, докато тя тичаше към училищната сграда.

— Ах, ах — въздъхна, — какво сладко дете! Как ми се ще да остане завинаги на тази възраст!

— Това училище ми е крайно неприятно! — каза Емили.

— Защо? Кое му е лошото?

— Претъпкано е с ученици; класовете са толкова големи. И се съмнявам, че някога ще посмея да я пускам сама. Иска ми се да я изпратя да учи в някое частно училище. Родителите на Лейън предлагат да плащат издръжката, но знам ли? Трябва да помисля как да повдигна този въпрос пред Лейън.

— Не, не, остави я тук! Не се отказвай от принципите си! — каза й Морган. Хвана я за лакътя и я поведе към къщи. — През ум не ми е минавало, че ще изпратиш дъщеря си в частно училище.

— Защо? За какви принципи говориш? — попита го Емили. — Ти нали прати дъщерите си в частни училища?

— Това е работа на Бони, — отвърна Морган. — Парите са нейни. Ние не ги виждаме, никога не купуваме нещо за удоволствие с тях, но те съществуват за незабележими неща — нови аспидни плочи за покрива, за образованието на децата. Парите й са тъй благовъзпитани! Аз самият бих предпочел да дам дъщерите си в държавно училище. Ами да, защо не? Нали не искаш да я отпратиш в някое далечно училище, като се редуваш в шофирането с някои родители от вашия район…

— Дядо й Мередит случайно спомена за училището, докато Лейън не бе в стаята — прекъсна го Емили. — Нарочно, предполагам. Сигурно се надява, че ще преодолея съпротивата на Лейън, и когато отново се заговори на тази тема, той ще е запознат с нея. Но аз и дума не съм споменала, защото Лейън е много горд на тема пари. А и ти знаеш какъв характер има…

— Характер ли?

— Може да избухне.

— О, не мога да си го представя.

— Винаги е имал гневна жилка в характера си.

— Изобщо не мога да си го представя — повтори Морган. Спря и се огледа. — Щях да ти предложа разходка с кола — просто да отпразнуваме завръщането на Робърт Робъртс, така да се каже. Днес съм прекалено възбуден, за да ходя на работа. Но за нещастие задигнаха ми колата!

— О, но това е ужасно! — възкликна Емили. — Кога стана?

— Току-що.

— Сега ли? Тази сутрин?

— В този миг — отвърна той и посочи едно празно място за паркиране до бордюра, близо до пощенска кутия. — Паркирах колата тук, защото сметнах, че може би ще минем оттук. И ето че я няма.

Емили зяпна от изненада.

— Е, хайде, хайде, аз не съм разстроен — успокои я той. — Какво значение има една кола в края на краищата? — Той разпери ръце, усмихнат. — Бреме и нищо друго. Един товар в повече. Прав ли съм? По-добре ми е без нея!

Емили не разбираше как е възможно да се говори по този начин. Колата бе много важна. Те с Лейън пестяха за кола от години.

— Трябва веднага да телефонираш на полицията! — каза му тя. — Ела от нашия телефон! Не бива да се губи време!

— Безсмислено е! Никога не съм изпитвал кой знае какво доверие в полицията.

Отново я хвана за лакътя и я поведе напред. Топлите му пръсти около лакътя й й напомниха за Джинините пръстчета.

— Миналото лято — подхвана той — на път за океана някакъв полицай ни спря и ни помоли да го качим. Обясни, че му откраднали патрулната кола. Представяш ли си? Намести се при Моли, Кейт и майка им на задната седалка… носеше огромни лъскави ботуши и пистолет в кобура: облегна се напред, върху седалката пред себе си, и видя, че Бони яде сърцевината на една ябълка. „Трябва да внимавате със семките — рече й, — моята братовчедка Донна много обичаше ябълкови семки. Били най-хубавото нещо на ябълката, казваше. Цяла една година събирахме с брат ми семки от ябълки в празна кутия от детски будилник и на Коледа й я подарихме пълна догоре със семки. Тя бе трогната. Изяде ги до една и до вечерта хвърли топа. Ето тук слизам“ — каза и аз спрях, той слезе и повече не го видяхме. Сякаш се бе отбил при нас само за да ни разкаже тази история. А после се изпари като дим. Викам на Бони: „Като си помисля само, че животът на обикновените граждани е в ръцете на такъв тип! Размотава се нагоре-надолу с пистолет! Сигурно е и запънат, или каквото се прави там с един пистолет!“

— Да, но… — прекъсна го Емили.

Искаше да му каже, че следващият полицай сигурно няма да бъде такъв чудак. Но се разколеба. Някои хора очевидно привличат като магнит всичко странно през целия си живот.

— Във всеки случай няма да навреди, ако просто се обадиш в полицията — довърши изречението си тя.

— Може би имаш право — промърмори Морган. Очите му шареха по очукана табела с олющен надпис: „Ресторант Юнола“. — Хубав ли е този ресторант? — попита я.

— Никога не съм влизала в него.

— Да живееш в съседство и никога да не си влизала в него!

— Въпрос на пари.

— Хайде да влезем и да изпием по едно кафе! — предложи Морган.

— Нали трябваше да отваряш вече магазина?

— О, Бъткинс ще свърши тази работа. В интерес на истината, на него му е по-добре без мене. Само му се пречкам.

Той отвори вратата на ресторанта и пропусна Емили да влезе първа. Вътре имаше четири малки масички и тезгях, пред който цяла редица мъже с шапки седяха и пиеха кафе, забулени от цигарен дим.

— Сядай! — нареди й Морган, като стигнаха до една маса. Той се настани на стола срещу нея. — Знаеш ли какво значи тази работа с Робърт Робъртс? Разбираш ли какво може да последва? Ах, не е ли чудесно! Първо годините се нижат, без Бриндъл да съблече хавлиения си халат, унила тътри чехли из къщи и се интересува само от следващото ядене. „Приготви си го сама, ако си гладна“ — казвам й, а тя ми вика: „Ами като не знам къде какво държите, къде са ви продуктите, съдовете и всичко останало.“ Разбираш ли, и то в къщата, където живее от 19… 64-та май? Или от 1965-а, тогава се премести у нас. Кейт вече ходеше на училище, спомням си. Сю бе започнала уроци по пиколо… И изведнъж се появява Робърт Робъртс! Появява се изневиделица, като гръм от ясно небе. Казва, че жена му била умряла. Но сърцето му винаги било вярно на Бриндъл. Тя е толкова обикновена на вид и изобщо не е добра по душа. Но сърцето му било винаги нейно, казва. Този Робърт Робъртс бе единствената й тема за разговор, с която пълнеше главите ни на трапезата всяка божия вечер. Ами да, дъщерите ми знаеха името на Робърт Робъртс, преди да научат собствените си имена! Знаеха всичките му любими игри и колко удара прави средно с бухалка на бейзбол. И ето го съвсем неочаквано на вратата ни с огромен букет рози в ръце, най-грамадния букет, който съм виждал — цялото антре ухаеше изискано, както миришат розите след дъжд… и я моли да се омъжи за него! Нима животът не е… справедлив? Аз наистина съм го подценявал.

Една келнерка стоеше над тях и почукваше с молив. Емили се изкашля и рече:

— За мен едно кафе, моля.

— И за мен. Ах, каква нощ беше! Останаха будни до зори: крояха планове. Аз им правех компания. Искат да се оженят през юни.

— Не можеш да се оплачеш от липса на сватби в семейството ти — каза Емили.

— А, не, защо? — възрази той. Пресегна се през масата за чантата й, отвори я и надникна вътре. — Сватбата на Ейми, разбира се, и на Джийн, но не смятам тази на Каръл: тя се разведе, преди да е отговорила на всички поздравителни писма. — Той обърна чантата с дъното нагоре и я изтръска върху масата. Отвътре падна портмонето на Емили, последвано от връзка ключове. Морган отново разтърси чантата, но тя бе вече празна. — Виж ти! — възкликна той. — Толкова си прибрана!

Емили събра вещите си и ги пъхна обратно в чантата. Морган наблюдаваше с леко вирната глава.

— Аз също съм човек на реда — каза й.

— Така ли?

— Е, поне проявявам интерес към реда. В смисъл, че редът винаги е възбуждал любопитството ми. Като дете си мислех, че ще стана прибран, когато гласът ми се промени. После си казах: не, може би като завърша училище. По едно време дори си мислех, че ще стана прибран, ако поне веднъж спя с жена.

Той взе една салфетка, разгъна я върху коленете си и я приглади с ръце.

— Е, и? — подкани го Емили.

— Е и какво?

— Спането с жена направи ли те по-прибран?

— Как можеш да задаваш такива въпроси? — каза Морган и въздъхна.

Сервираха им кафето. Той грабна захарницата и започна да загребва захар с лъжичката си. Четири лъжички, пет… разбъркваше кафето след всяка лъжичка захар и ръсеше капки по масата и в захарницата. Топчета с цвят на карамел осеяха повърхността на захарта в захарницата. Емили погледна към тях, а после към Морган. Той оголи зъби в насърчителна усмивка. Тя отново отмести поглед.

Защо го търпеше? Такъв чудак бе наистина, че понякога навън, на публично място, изпитваше импулсивното желание да върви няколко крачки пред него, та никой да не се досети, че се познават. Или когато излизаха тримата заедно, тя нарочно хващаше Лейън под ръка. Но Морган някак си се превръщаше в необходимост. В него имаше нещо; не можеше да се каже какво точно. Той правеше нещата да изглеждат по-интересни, отколкото бяха в действителност. Понякога идваше с тях, когато изнасяха представления, и от съсредоточеното внимание, с което наблюдаваше играта им, тя неочаквано разбираше колко много екзотика има в тази професия — професията на странствуващите кукловоди! Е, не съвсем странствуващи, но все пак… И тя поглеждаше към Лейън и осъзнаваше колко е надарен той, с неговите тъмни, дълбоки очи и енергични движения. В такива моменти тя самата не се чувствуваше безцветна; забелязваше, че Джина, която понякога я поразяваше с раздърпания си външен вид, приличаше много на децата купидончета, изрисувани върху кутиите с шоколадови бонбони от миналия век.

— Във вестника има снимка на Лейън — каза Емили.

— Какво?

Тя се наведе напред. Прозря, че навярно това е причината, поради която се бе съгласила да пие кафе с Морган.

— В сутрешния вестник излезе статия за нашите кукли — обясни тя.

— Виж ти, пропуснал съм я! Тръгнах от къщи много рано.

— На снимката сме тримата — Лейън, Джина и аз, но всъщност статията е за Лейън.

Морган запали цигара и наклони стола си назад: изучаваше я с поглед.

— Лейън разправя за куклите, че са… че не са импровизирани. Че били ушити по модел. — Тя сплете ръце и се вторачи в кокалчетата им. — Иска да каже нещо с това. Но не знам точно какво. Ако ти кажа какво означава, ще си помислиш, че си въобразявам какво ли не.

— И вероятно е така.

— Например снощи, нали отиде на прослушване на онази пиеса… Едно време учеше наизуст всяка роля, с която се явяваше на прослушване. Не отиваше просто да я прочете, като останалите кандидати. Запаметяваше ролите много бързо. Паметта му винаги правеше впечатление. И така, вчера следобед се захвана с ролята, която искаше да му дадат, а се оказа, че не може да я наизусти. Запаметяваше един стих и преминаваше към следващия, но когато трябваше да свърже двата, откриваше, че е забравил първия, и всичко започваше от началото. Това продължи дълго време. Странно! Най-накрая аз научих стиховете само като го слушах, но не и той. И за това бях крива аз. Не ми го каза направо, но си го знам.

— Въобразяваш си!

— Не, той много се промени от първата ни среща.

Морган се залюля на стола си; пушеше намръщен.

— Споменавал ли съм някога, че вече съм бил женен веднъж?

— Какво? Не, не си ми споменавал. А сега е толкова любезен с родителите си. Е, разбира се, може да се каже, че всичко е благодарение на мен: аз единствена разговарях с тях, когато бяха скарани едно време. Но сега, струва ми се… хм, честно казано, те ни посещават твърде често и той се разбира с тях прекалено добре.

— Ожених се като студент в последния курс — рече Морган. — Името й бе Летиша. Избягахме, без да кажем на никого. Но веднага щом се оженихме, загубихме интерес един към друг. Това бе най-странното! Помъкнахме се с различни компании; Летиша се присъедини към някаква трупа за старинна музика и замина за Ню Йорк за коледната ваканция… отдалечихме се един от друг, както се казва. Всеки пое по своя път.

Емили не можеше да проумее защо й разказва това. Направи усилие да се съсредоточи и се поизправи на стола си.

— Така значи? Ти си се развел?

— Хм, не.

— Какво стана после?

— Нищо — отвърна Морган. — Просто пътищата ни се разделиха. В края на краищата, никой не знаеше за нашия брак.

Емили се замисли над думите му. След малко рече:

— Но тогава си двуженец?

— От техническа гледна точка изглежда, че съм — отвърна Морган бодро.

— Но това е незаконно.

— Е, да, май че е така.

Тя се вторачи в него.

— Но всъщност е много естествено — каза й той. — Няма нищо необикновено, като се поразмислиш. Нима всички ние не сме седнали на копа от минали събития? И не всяка копа е гладко подравнена отгоре. Прав ли съм? Понякога някой долен пласт стърчи над горния. Не е ли така?

— Честна дума, не разбирам за какво ми говориш всичко това.

Тя посегна за чантата си и се надигна. Морган също стана и се втурна да отдръпне стола й назад, но тя бе по-бърза от него. Дори не го изчака да плати. Излезе навън и го остави на касата. Трябваше да тича, за да я настигне.

— Емили! — извика след нея.

— Време е вече да се прибирам вкъщи.

— Но аз май се отклоних от въпроса. Всичките тези приказки за двуженство и закони ме накараха да забравя какво исках да кажа.

— През повечето време, Морган — каза Емили, — предполагам, ми разказваш опашати лъжи. Май че току-що ми разказа една. Нали? Така ли е? Или не?

— Виж какво, Емили — подхвана Морган, — разбира се, че мъжът ти се е променил. Всеки човек се променя; всеки се носи като лодка, която ту влиза в тихи заливчета, ту се измъква от тях, натъква се на плавеи, плъзга се стремително по бързеите… Хм, да не се увличам. Но, Емили, вие сте все още много привързани един към друг. Посоката ви е една и съща. Все още много си приличате.

— Да си приличаме! — възкликна Емили. Спря се пред будка за вестници. — Как можа да го кажеш! Ние сме съвършено различни! Произхождаме от съвършено различни семейства. Дори религиите ни са различни.

— Така ли? — изненада се Морган. — Каква е религията на Лейън?

— О, той е презвитерианец или методист, не знам със сигурност. — Тя отново тръгна. — Ни най-малко не си приличаме!

— За мене си приличате! — заяви Морган. — А така добре се разбирате!

— Ха! — горчиво изрече тя.

— Имате най-щастливия брак, който съм виждал, Емили. Обожавам вашия брак!

— Не виждам защо.

Тя го изчака и тръгна в крак с него. Минаха покрай някаква жена, която боядисваше вратата на къщата си в яркозелено.

— Любимият ми цвят! — извика Морган, а жената се засмя и се поклони, сякаш бе на сцена.

Минаха покрай отворен прозорец, от който долиташе песента на Фатс Домино „Аз се разхождам“; Морган разпери ръце и затанцува. Танцът му изглеждаше мъчителен и рискован поради факта, че бе стиснал цигара между зъбите си. Тя застана отстрани — люлееше несръчно чантата си и се усмихваше. След малко той спря и махна цигарата от устата си.

— Я гледай! — възкликна и се ококори към нещо точно зад нея.

Тя се обърна, но видя само някаква кола, паркирана до пощенската кутия.

— Колата ми! — извика той.

— Какво?

— Това е моята кола!

— Сигурен ли си?

Но това беше глупав въпрос; дори Емили бе сигурна, че това е неговата кола. (Иначе защо би предявил претенции към такава бричка?) Морган се втурна към колата, като изпускаше кълбета дим от цигарата си.

— Виждаш ли? Ето я тенис ракетата на Лизи, тюрбана ми, моряшкия ми костюм, който връщах от… Виждаш ли онази лимонадена бутилка? Търкаля се по перваза на задния прозорец от шест месеца — обясни Морган.

След кратка пауза попита:

— Възможно ли е друг да има кола също като моята?

— Изключено, Морган! Разбира се, че е твоята. Иди да позвъниш на полицията!

— Защо? Защо просто да не си я открадна обратно?

— Нали искаш да арестуват крадеца?

— Да, но междувременно колата е паркирана в забранена за паркиране зона и може да ме глобят.

— Но нали не ти си я паркирал тук?

— Човек не може да бъде сигурен в нищо на този свят — отвърна той. — Обещах на Бони, че няма вече да ме глобяват за пътни нарушения.

Опита се да отвори всички врати на колата, но те до една бяха заключени. Заобиколи, застана пред радиаторната решетка и приклекна.

— Имаш ли джобно ножче? — попита той Емили.

— Ножче ли? Не.

Той дръпна някаква промушена през решетката връвчица. После приближи лицето си до нея и я загриза със зъби. Жената, която боядисваше вратата, отпусна четката си и се опули към тях.

— Не разбирам какво правиш — рече Емили.

— Ключът — отвърна Морган.

Нещо издрънча на земята. Той заопипва асфалта под колата.

— От дясната страна — каза му Емили, — по-близо до колелото.

Морган се просна по корем, вирнал крака назад. (Подметките на устойчивите на змии ботуши бяха дълбоко нарязани като грайфери на автомобилни гуми.) Протегна ръка навътре под колата.

— Намерих го!

Малък пощенски електрокар на три колелета, голям колкото количка за голф, подскочи леко и спря.

— Помощ! — изкрещя Морган и вдигна глава. Емили чу как тропическата му каска издрънча по вътрешната страна на калника. — Прегазиха ме! — извика той отново.

— Морган?

— Прегазиха ме! Кракът ми!

Подсвирквайки си, от електрокара слезе пощаджия и тръгна към пощенската кутия. Емили го сграбчи за ръкава и извика:

— Отместете го!

— Какво?

— Отместете електрокара! Прегазихте един човек!

— Бре! Не е ли видял знака „Паркирането забранено“.

— Веднага отместете този електрокар, казвам ви!

— Добре, добре — отвърна пощаджията. Обърна се и тръгна към електрокара си, като погледна мимоходом надолу към Морган.

— Побързайте! — подкани го Емили, като мачкаше полата си с ръка.

Междувременно се приближи и жената с бояджийската четка, от която капеше яркозелена боя.

— О, горкичкият, горкичкият! — завайка се тя.

Емили клекна до Морган. Почувствува тежест като при гадене ниско в стомаха си. Но поне не видя кръв. Кракът на Морган, притиснат за пищяла под миниатюрното колело, изглеждаше сплескан, но нищо повече. Морган дишаше на пресекулки. Емили сложи ръка върху гърба му.

— Боли ли те? — попита.

— По-малко, отколкото очаквах.

— Ей сега ще отмести електрокара.

— Проклет глупак, пълен идиот…

— Няма нищо, с всеки може да се случи — успокои го Емили и леко го потупа по гърба.

— Имах предвид пощаджията.

— А!

Пощаджията освободи ръчната спирачка. Електрокарът издаде стържещ звук и бавно се отмести назад.

— Ууф! — изпъшка Морган.

Претърколи се; кракът му бе освободен. Седна и внимателно го заразглежда. Върху зеления крачол се бе отпечатала прашна клинообразна следа.

— Счупен ли е? — попита Емили.

— Не знам.

— Разпорете крачола — предложи жената с бояджийската четка.

— Не, не пипайте панталона! — извика Морган. — Реликва е от Втората световна война.

Емили започна да навива предпазливо крачола нагоре, напрегната заради гледката, която всеки миг щеше да се разкрие пред погледа й. Към групата им се бяха приближили и две стари жени с пазарски чанти, а пощаджията им обясняваше:

— Ако бях кофти човек, щях да се оплача от него в полицията, задето е паркирал на забранено място.

— Нищо ти няма на крака — каза Емили на Морган, след като внимателно разгледа белия му космат пищял. — Можеш ли да движиш пръстите?

— Да.

— Можеш ли да се изправиш?

Той се опита да стане, като прегърна Емили с една ръка за подкрепа. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше; жилав, топъл, а от тялото му се излъчваше остра миризма на цигари, характерна за дългогодишните пушачи.

— Да — промърмори той, — мога да стоя на краката си.

— Може да е прегазил само панталона ти.

Морган се дръпна рязко от нея.

— Не е вярно!

— Ами няма кръв, костта не е счупена…

— Усетих го. Усетих натиска, прищипването, така да се каже, от едната страна на прасеца. Да не мислиш, че не мога да усетя, когато някой ме прегазва? Не всяка болка се вижда. Не можеш да си само страничен наблюдател и да се произнасяш дали съм контузен, или не. Да не мислиш, че не мога да усетя, когато един пощенски електрокар ме разплесква върху паважа?

— Господи! — въздъхна пощаджията.

Двете стари жени си тръгнаха, а жената с бояджийската четка отново се залови за работа. Пощаджията отвори пощенската кутия. Морган вдигна ръка и нещо проблесна във въздуха.

— Но поне намерих ключа — каза той на Емили.

— Ах, да. Ключа.

Той отвори вратата откъм страната до шофьора.

— Бързо! Скачай вътре! — нареди й.

— Аз ли?

— Скачай в колата. Ами ако крадецът се върне? Цялата тази бъркотия и олелия…

Почака я да влезе в колата, после затвори вратата и тръгна към мястото на шофьора.

— Напоследък ми се насъбраха прекалено много вълнения — каза. — Не знам защо нещата не тръгнат малко по-спокойно. — Настани се със сумтене и се наведе напред, за да вкара ключа в стартера. — Ето виж! Нова неприятност! — Ключът не влизаше. В ключалката вече имаше друг ключ, от който висеше кожен калъф. — Какви са тези ключове?

— Навярно са останали заключени в колата — отвърна Емили.

— Винаги съм се чудил на некадърността на средния престъпник.

— А може колата изобщо да не е била крадена — рече Емили.

— Как така?

— Може просто да си мислел, че си я паркирал на другата улица.

— Не, не — прекъсна я нетърпеливо. — Това би било нелепо!

Той включи стартера, зави покрай електрокара и подкара нагоре по улицата. Колата издаваше такъв шум, сякаш бе на неподходяща скорост.

— Ела у дома да се запознаеш с Бони — предложи й той.

— О, Лейън ще се чуди къде съм. Пък и не трябва ли вече да отидеш на работа?

— Днес не мога да работя. Снощи спах само един час. Заради Бриндъл, онази работа с Бриндъл. Чувала ли си някога подобно нещо? Робърт Робъртс да се изтърси след толкова години!

Емили се надяваше, че няма да започне наново за Робърт Робъртс. Чувствуваше се изтощена. Струваше й се, че няколкото пресечки от училището на Джина й бяха отнели часове, дори дни; бе изразходвала енергия за цели години, за да ги измине. Видът на Морган, седнал до нея (тананикаше си „Аз се разхождам“ и тактуваше върху волана, свеж като маргаритка, безгрижен като птичка), й причиняваше главоболие.

Но скоро наближиха сградата, където бе апартаментът й. Магазинът на „Художествени занаяти“ бе току-що отворен и флуоресцентното му осветление потрепваше несигурно, сякаш неспособно да набере сила. Прозорците над магазина бяха тъмни. Сградата приличаше на празна мидена черупка. Морган я подмина, като все така си тананикаше. Емили не се опита да го спре.

2

Емили и Лейън често се бяха чудили какво представлява съпругата на Морган, като се вземе под внимание времето, което съпругът й прекарваше далеч от нея. Той постоянно се отбиваше у Мередитови, споменаваше им другите места, откъдето идваше, и тези, където щеше да отиде след това. Всъщност дали изобщо се прибираше у дома? Дори за уикенда? Тъй като в събота той бе зает с неповторимия си начин на пазаруване. Впускаше се в дебрите на Болтимор и се връщаше с необикновени стоки: очукани консерви, обемисти пакети, увити в кафява хартия, с омотана около тях връв, завързана на десетина калпави възела. (Като че ли там, където Морган пазаруваше, още не бяха чували за найлонови торбички.) В неделя ходеше по панаири и фестивали. И по празници, на които Емили и Лейън изнасяха представления. (Винаги съществуваше вероятността да се натъкнат на него съвсем случайно.) Поглеждаха през прозрачната завеса към насядалата публика и го откриваха, застанал в дъното на залата, по внезапно щръкналата странна шапка, винаги сам, винаги замислен за нещо, обвит в кълбета цигарен дим. (Но когато след представлението излизаха да се поклонят, забелязваха сияещото му в щастлива усмивка лице и енергичното му, като на горд родител, ръкопляскане.) През зимата, когато панаирите замираха, той тръгваше по църковни базари и училищни тържества, организирани за набиране на средства. Нямаше събитие, което да не е достатъчно важно за него. Никога не бе прекалено зает, та да не спре, за да разгледа апликираното с филц коледно дърво върху някоя пола или стиропорния снежен човек с очи от пайети. И така, коя бе тази Бони, която той зарязваше тъй нетърпеливо? Може би е някоя мърморана, каза Лейън. Може би е някоя от онези елегантни фризирани дами, които седят сами в грижливо подредените си всекидневни, сред излъскани статуетки, които Морган не бива да пипа, и кристални пепелници, в които му е забранено да тръска пепелта от цигарите си. Но Емили не мислеше така. Съпоставяше всичко, казано й от Морган, вземайки предвид многобройните му злополуки и премеждия, възхищението му от голия апартамент на Мередитови, тя си представяше Бони като повлекана, облечена с домашна рокля с цип отпред, с прическа на ситни къдрици. Не се изненада, когато Морган паркира колата пред добре поддържана тухлена къща в колониален стил — в края на краищата знаеше, че има пари и аспидни плочи за покрива, — но премигна изненадана, когато излезе от колата и се намери лице срещу лице с една жена с кестеняви коси, облечена със спретната пола и блуза. Тя плевеше петуниите, които растяха по цялата дължина на пътеката, водеща до входа на къщата. „Хм, това може би е сестрата“ — помисли си Емили, но Морган извика:

— Бони!

Бони се изправи и избърса чело с опакото на ръката си. От колебливата й усмивка около очите й се образуваха бръчици. Напуканите й устни бяха начервени с червило без блясък, изядено на места. Тя бе в добро настроение, но явно нямаше желание да се ангажира с гости; изглежда, очакваше някакво обяснение от страна на Морган.

— Бони, това е Емили Мередит — рече Морган.

Бони все още изчакваше.

— Емили и съпругът й са кукловоди — поясни Морган.

— О, така ли?

До този момент на Емили не бе й хрумвало, че Бони не е чувала за нея. (Та нали тя бе чувала за Бони все пак!) Почувствува се леко засегната. Протегна ръка към Бони и каза:

— Приятно ми е да се запознаем, мисис Гауър.

Бони се ръкува с нея.

— Хм, дошли сте тук да… видите Морган? Или какво?

— Тя е тук да види тебе! — отговори вместо Емили Морган.

— Мене ли?

— Ето какво се случи — заговори Морган. — Откраднаха ми колата, но после си я откраднах обратно, много скоро, но още съм така развълнуван, отгоре на всичко и този Робърт Робъртс…

— Искаш да кажеш, че си я поканил у дома?

— О! Разбира се, че не желая да прекъсвам работата ви — побърза да каже Емили.

— Няма нищо! — отвърна Бони. — Морган, защо не спуснеш надолу навития крачол на панталона си?

Тя се обърна и ги поведе по пътеката към къщи.

— Но, мисис Гауър…

— Остани, остани! — настоя Морган от наведено положение, тъй като изопваше маншета на крачола си. — Тя е просто изненадана. Дошла си чак дотук; остани!

Емили последва Бони нагоре по стълбите. Чувствуваше, че няма избор, макар че би предпочела да е някъде другаде. Минаха покрай глинена саксия, в която растяха подправки — зелен лук и навярно риган или мащерка. Погледът й се изпълни с копнеж. При други обстоятелства, помисли си, би могла много да хареса Бони, но бяха започнали зле. Вината за това носеше Морган. Беше толкова неделикатен и безцеремонен. Изпита раздразнение от куполовидната му тропическа каска, която подскачаше до нея.

— Забележи розите на Бони — каза й той.

Това можеше да мине за намек — указание за слабото място на Бони, — но жена му рече, без да се обърне:

— Как да ги забележи? Те не са цъфнали още!

Тримата влязоха в антрето. Върху радиатора се издигаше куп библиотечни книги в мръсни найлонови обвивки, имаше лейка и кутия бисквити. Емили трябваше да гледа внимателно в краката си, докато газеше през изобилието от обувки и гуменки, а веднага след това се озоваха във всекидневната.

— Гледай! — извика Морган и се спусна към някаква ваза. — Тази ваза е направена от Ейми в един летен лагер, когато беше на десет години.

— Много е хубава — каза Емили.

Вазата беше крива; от горния й ръб се спускаше пукнатина.

— Иска ми се да се запознаеш с Ейми, но сега тя живее в Роланд Парк. Обаче мога да те запозная с мама и Бриндъл.

— Бриндъл излезе да купува годежен пръстен — каза Бони.

— Пръстен ли? Да, аз разказах на Емили всичко за Бриндъл. Я виж тук, върху полицата на камината — снимката на Моли. Нали е красавица! Снета е в една училищна пиеса; казват, че имала талант за актриса. Не виждам от кого го е наследила! В нашето семейство никога не е имало артисти. Какво ще кажеш за нея, а? Бони, сватбеният албум на Джени още ли е у нас?

Има нещо трескаво в него, помисли си Емили. Той сновеше из стаята, ровеше по претъпканите с предмети и книги лавици. Емили и Бони стояха на прага на стаята и го наблюдаваха. По едно време срещнаха случайно погледите си, но съзирайки някаква странна прикритост в изражението на Бони, Емили побърза да отмести очи.

— Моля те — обърна се тя към Морган, — трябва да си тръгвам. Ще взема автобуса.

— Но ти не си се запознала с майка ми! — рече той и изведнъж спря да снове из стаята. — Освен това исках Бони да те опознае; исках вие двете… Бони, в днешния вестник пише за Емили.

— Така ли? — попита учтиво Бони.

— Къде е вестникът? Изхвърлила ли си го?

— Май че е в кухнята.

— Елате с мене в кухнята. Хайде всички в кухнята! Да пийнем по чашка кафе! — предложи той и хукна напред.

Бони, която себе подпряла на рамката на вратата, се изправи и го последва, а Емили тръгна след тях. Ех, защо не можеше просто да изчезне! Дали да не се измъкне безшумно навън, без да я забележат? Отдръпна се, за да не се блъсне в няколко хартиени корабчета, провесени от тавана, и влезе в кухнята.

Върху кухненския плот бяха струпани купища мръсни чинии, а подът бе задръстен от купички с храна за домашните животни. Върху едната стена бяха залепени пожълтели комикси, изрезки от вестници, програма за хокейни мачове, рецепти, календари, снимки, телефонни номера, записани върху парченца вестник, картончета за час при зъболекаря, покани, дори една гимназиална диплома. Емили се почувствува обсадена, затрупана. Близо до черния вход Морган ровеше в куп вестници.

— Къде е той? Къде е? Дойде ли днес? — питаше, нетърпелив, Бони. — Аха!

Вдигна един вестник. Разстла го върху пода, наплюнчи палец и започна да прелиства страниците.

— Новини… уводната статия… Възраждане на художествените занаяти в Болтимор.

Надничайки през рамото му, Емили видя сериозното лице на Лейън. Той сякаш се взираше в нея от някакъв друг свят.

— Бони, ето го Лейън. Съпругът на Емили — извика Морган.

— Много добре! — отбеляза Бони, докато нареждаше чашите за кафе.

— Знаеш ли — каза замислено Морган, — някога приличах малко на Лейън.

Бони хвърли бегъл поглед на снимката.

— На този мъж тук ли? Никога не си приличал! — сряза го тя. — Нямате нищо общо!

— Е, добре де — съгласи се Морган, — все пак имаме някаква прилика, в очите може би, знам ли. Или в устата? А може би в челото? Не съм сигурен.

Надигна се от пода, като забрави вестника там, и издърпа изпод масата един стол.

— Сядай! Сядай! — нареди на Емили.

Той самият се настани срещу нея и я гледа настойчиво и втренчено, докато тя не седна. Емили се чувствуваше като хваната в капан. Чиниите върху кухненския плот се издигаха толкова високо над нея, че за миг си представи, как ще се олюлеят, наклонят и рухнат, затрупвайки я. Върху масата, в средата на локва портокалов сок, се мъдреше пишеща машина с лист хартия… бе взето решение чрез гласуване, прочете тя, и Матилда Грейсън пожела да…

Бони сложи пред нея картонена чашка прясна сметана и смачкано книжно пликче със захар.

— Върху нещо специално ли работите? — попита Емили, като кимна към пишещата машина на масата.

— Да — отвърна Бони. Тя подаде на Емили чаша с кафе и седна до нея.

— Хм… каква е професията ви, мисис Гауър?

— Съпруга съм на Морган.

— О, разбирам — промърмори Емили.

— Да, но разбирате ли, че това е работа с пълен работен ден? — попита Бони. — Всяка минута ми е ангажирана, вярвайте ми. О, отстрани той изглежда толкова весел и безгрижен, скица, чудак, но представяте ли си какво значи да си имаш работа с него? Имам предвид дреболиите: ето на, стоя затворена в тази къща и си блъскам главата на какъв ли се прави днес, докато той е бог знае къде. Да не би ние с вас да не можем да бъдем като него? Да се шляем по улиците, издокарани с лъскави кадифени пелерини и шапки с перо? Тази роля е най-лесната. За минута си представете какво е да му бъдеш съпруга: трябва да намериш химическо чистене, което приема щраусови пера, да го чакаш с топла вечеря, без да знаеш кога ще се върне. Представяте ли си какво значи да го чакаш за вечеря, докато той е навън с някой от приятелите си нехранимайковци, които никога не съм виждала: безделници от Армията на спасението, астролози или други отрепки, които той изравя отнякъде.

Емили остави чашата си на масата.

— Мислите, че не го ценя ли? Питате се защо се е оженил за мене?

— Не, не!

Емили погледна към Морган, който седеше невъзмутим. Беше наклонил стола си назад, люлееше се на него като дете, което знае, че е център на вниманието, и пушеше цигара. Главата му се губеше в облак от дим.

— Емили — произнесе Бони.

Емили се обърна към нея.

— Емили, Морган е управител на магазин за железария.

Емили почака, но Бони не каза нищо повече. Изглежда, очакваше Емили да заговори.

— Да — промълви Емили след минута.

— На магазина „Кълън“ — поясни Бони.

— Тя знае това, Бони — обади се Морган.

— Така ли? — Бони се втренчи в него. После попита Емили: — Значи не мислите, че е равин или грък, собственик на частна флота?

— Не — отвърна Емили.

Реши да не споменава при какви обстоятелства се е запознала с Морган.

Бони притисна пръсти към устните си. Емили видя, че ръката й е осеяна с лунички. Все пак тя бе приятна жена.

— Сигурно мислите, че съм изгубила ума си — рече Бони и се изсмя. — Лудата Бони, така ли? Лудата съпруга на Морган?

— О, не!

— Просто съм притеснена, че може да ви е… заблудил. Морган е такъв шегаджия…

— Да, знам.

— Знаете ли? — В гласа на Бони прозвуча изненада. Тя погледна бързо към Морган. Той се усмихна с ангелска благост и издуха облаче дим.

— Но струва ми се, че той се опитва да се откаже от всичко това — каза Емили.

— Ах, дано! — въздъхна Бони. — Колко много енергия хаби за глупостите си… като си помисля само какво би могъл да постигне, ако използуваше мозъка си за нещо разумно! Ех, ако се оправи, ако реши да влезе в правия път…

— Много малко! — обади се с весел глас Морган.

— Какво, скъпи?

— Бих постигнал много малко. Какво си въобразяваш, че щях да правя?

— О, ами… просто щеше да си гледаш работата. Искам да кажа, че щеше да обърнеш внимание на работата си. — Тя се извърна към Емили. — Няма нищо лошо в това да си управител на железарски магазин, нали? Моето семейство винаги е било в железарския бранш — няма нищо унизително в това! Но вуйчо Оли казва, че тази работа не допада на Морган. „Каква е ползата от един магазин, казва, когато буквално трябва да изтръгваш стоката от ръцете на управителя? В случай че го намериш на работното му място.“ Викам на вуйчо Оли: „Остави го на мира! В края на краищата магазинът не е всичко на света!“ Така му казвам, но е вярно, че Морган би могъл да съсредоточи вниманието си върху нещо. Той не умее да отказва. Никога не отказва да бъде повлечен нанякъде.

— В повечето случаи е от мускулите — вметна Морган.

Изглежда, и друг път го беше казвал, защото Бони направи отчаяна физиономия. Морган се обърна към Емили и повтори:

— Въпрос на мускули.

— Не разбирам.

— Трябва просто да ги следваш там, където те водят. Влизала ли си в кухнята, да речем, и да не помниш защо си дошла? Стоиш и се мъчиш да си спомниш. И тогава ръката ти леко помръдва. Аха! — казваш си. Тя мърда така, когато пускаш кранчето на чешмата. Сигурно си дошла за вода! Просто се доверявам на мускулите си, да ми подскажат за какво съм дошъл в кухнята. Те ще ми подскажат един ден истинската ми същност. Оставям се да ме водят.

— Оставя се да го подведат да разправя, че е духач на стъкло — намеси се Бони, — капитан на влекач и индианец, който сега е строителен работник. Всичко това съм го чула съвсем случайно, господ знае за какъв още се е представял… — Устните й потрепнаха, сякаш да сподави смеха си. — Вървиш си с него по улицата — продължи тя — и изведнъж някакъв напълно непознат човек го спира и пита кога ще се проведе следващият международен конгрес на илюзионистите. Слушаш речта на някой политик и внезапно съзираш Морган на подиума, седнал до съпругата на сенатора, с карамфил в бутониерата. Чакаш си реда на опашката за раци на пазара и не можеш да повярваш на очите си — зад щанда, препасал гумена престилка, стои Морган и обяснява на купувачите къде е хванал тези хубави стриди. Имал лодка, завещана му от някакъв вуйчо, малка плоскодънна лодка без мотор…

— Моторите нарушават покоя на морското дъно — прекъсна я Морган. — Освен това не харесвам лодки с такелажи и платна. Това, което е вършило работа на вуйчо ми, ще свърши работа и на мен.

Бони му се усмихна и поклати глава.

— Излизаш за две минути да купиш хляб, оставяш го у дома на сигурно място по пижама, а на връщане минаваш покрай самия Морган, застанал на ъгъла, облечен с лъскава алена риза и с атлазено кепе на глава, да разказва на четири малки момчета тайната, която го била направила единствения непобедим жокей в историята на Пимлико. Жокей, висок метър осемдесет и два! Само не мога да разбера защо му се хващат на приказките! Никога не бил използувал камшика, казва, само шепнел нещо в ухото на коня. Прошепвал нещо, което звучало като изпляскване с камшик. Каква беше думата?

— „Святкай!“ — отвърна Морган.

— Ах, да! — засмя се Бони.

Морган заподскача в тръс на стола си, стиснал в ръце въображаеми юзди.

— Святкай, святкай! — шепнеше той, а Бони се смееше все по-гръмогласно и бършеше очи.

— Невъзможен е! — каза тя на Емили. — Той просто е… непредсказуем.

— Мога да си представя — забеляза учтиво Емили. Беше започнала да харесва Бони (нейното розово весело лице и безпомощния начин, по който се облягаше назад на стола си), но мнението й за Морган постепенно се рушеше. Никога не беше й хрумвало, че той много добре знае как изглежда в хорските очи и тяхното удивление му доставя удоволствие, дори се домогва до него. Погледна го намръщено. Морган подръпна замислено носа си.

— Тя е права — каза той. — Аз усложнявам живота й. Но смятам да се променя. Чу ли, Бони?

— Така ли? — отвърна Бони. Тя стана, за да отвори прозореца на кухнята. — Не мога да разбера градината си — рече, като погледна навън. — Сигурна съм, че засадих някъде зеленчуци, а навсякъде никнат само цветя.

— Сериозно ти говоря — продължи Морган и се обърна към Емили: — Не ми вярва. Бони, не виждаш ли кой е тук пред теб? Дошла е Емили Мередит: аз я доведох. Казах им и на двамата с Лейън кой съм. Разказах им за теб и за момичетата. Знаят за второто бебе на Ейми и за катастрофата на Кейт.

— Вярно ли е? — попита Бони.

Емили кимна.

— Хм, не мога да разбера защо — каза Бони. — Не мога да разбера защо ви е отегчавал с всичко това.

— Обединявам моите светове! — рече Морган и вдигна чашата с кафето си към Бони.

Но Бони отбеляза:

— Тук има нещо. Нещо ми се губи. Не го разбирам какво цели.

И Емили не разбираше. Тя поклати глава; Бони също. Всъщност изглеждаше така, сякаш Бони и Емили са стари приятелки, а Морган е новодошлият. Той седеше леко встрани, с тропическата каска на глава, също като джудже под гъба, и въртеше лице ту към едната, ту към другата, докато те го наблюдаваха с присвити очи и се мъчеха да проумеят какво пак е намислил.

1

Дори когато заспа, Морган не изгуби напълно съзнание. Тялото му бе в покой, но умът му остана тревожно буден и изострен, изброяваше какво ли не — кабарчета, копчета на дюшеци, цветята върху роклята на една от дъщерите му… Влезе водопроводчик и поръча няколко тръби: шест колянови и десетина нипли. „Разбира се“ — каза Морган, но едва сдържа смеха си. После участвува в музикален конкурс за певци. Пя песен от 50-те години — „Мигове за спомен“. Знаеше думите й, но не можеше да ги произнесе правилно. „Наградата за танци, която почти спечелихме“ излезе като „Сбиването в бара, което почти спечелихме“. Така или иначе, партньорката му танцуваше зле и нямаха никакви шансове за наградата. Виж ти! Та тя била Лора Лий Келър, първата му любов — момичето, чиито следи бе загубил дълго преди „Мигове за спомен“ да излезе на мода. След връчването на дипломите той, Лора Лий и половината клас отидоха с автомобили до океана и двамата лежаха върху едно одеяло на плажа и се целуваха. Дори и сега, след всичките тези години, шумът на океана му напомняше за разкриващите се пред него възможности: за всичко ново и още неопитано, което го чакаше зад ъгъла. Отвори очи и чу шума на океана само на няколко улички оттук — на същия този океан, край който бе лежал с Лора Лий, но той самият не бе вече същият — беше на средна възраст и много изнервен. Предположи, че и Лора Лий е станала такава, където и да бе сега; почувствува неприятна горчилка в устата от многото цигари, които изпуши предната вечер.

Беше шест часът сутринта в Бетани Бийч, щат Делауър, в паянтовата вила, която наемаха от вуйчо Оли всеки юли. Изметнатите стени от насмолен картон, боядисани доста отдавна в мръсно синьо, се издигаха над леглото с хлътналата пружина. Край прозореца, се мярна размазана жълтеникава сянка. (Къде другаде, освен близо до океана може да се види прозорец като този — евтина алуминиева рамка, разядена от соления въздух, издута мрежа срещу комари, отпусната и рехава, като от изкуствена материя? Къде другаде вратите с мрежа и верандите имат диагонални дървени пришивки в ъглите, така че никакъв прав ъгъл да не съществува на един хвърлей камък от Атлантическия океан?) Стаята бе изпълнена със стари ненужни мебели: гардероб със застрашителни размери, върху чиято лицева страна бе закрепено олющено огледало; скрин с изметната предна част, покрит със закърпен тишлайфер от тоалетна масичка (всички чекмеджета заяждаха, а няколко стъклени топки-дръжки липсваха); мъхест розов килим, тънък и нагърчен като бърсалка пред вана; тоалетка до леглото с каренце в средата, върху което се мъдреше транзистор с часовник от напукан кафяв бакелит. Морган седна на леглото и пусна транзистора. Току-що бе изпуснал религиозната проповед в шест часа; Гай и Рална вече пееха „Какъв приятел имаме в лицето на Исус“.

Бони се размърда до него и промърмори:

— Морган! За бога…

Той намали звука. Надигна се бавно от леглото, извади едно сомбреро от гардероба и го нахлупи на главата си, без да се погледне в огледалото. Бос, по долни гащета, тръгна, тътрейки крака, към кухнята. Въздухът вече бе толкова топъл и тежък, че се почувствува омаломощен.

Вилата имаше четири спални, но само трите бяха заети. Майка му спеше във втората, а Кейт, най-малкото им дете, което живееше с тях, в третата. А бяха времена, когато вилата бе претъпкана. Момичетата спяха по две на леглата и диваните; Бриндъл спеше в една стая с Луиза; приятелите на дъщерите му нареждаха спалните си чували в редица навън, на верандата. Тогава Морган се оплакваше от бъркотията, но сега тя му липсваше. Питаше се дали има смисъл да идват повече тук. Кейт почти не си стоеше вкъщи — вече беше осемнадесетгодишна, погълната от собствените си любовни приключения, непрекъснато гостуваше у приятелки в грозните нови комплекси южно от града. Що се отнася до Луиза, изглежда, пътуването съвсем бе разтърсило паметта й: говореше по-несвързано от обикновено. Само Бони като че ли се забавляваше. Разхождаше се по брега на океана с кофичка и търсеше раковини. На носа й бе цъфнало розово петно, което непрекъснато се белеше. Понякога сядаше на мократа пясъчна ивица, разкрачила крака, зачервени отгоре, бели отдолу, и цапаше като дете, когато големите вълни се разбиваха край нея. В такива моменти Морган сновеше нервно зад нея, пъхнал палци в колана на плувките си, изложил се смело на слънцето и лепкавите пръски, тъй като никога не беше спокоен, когато някой от семейството му беше във водата. Смяташе плуването (както и ветроходството и ски спорта) за противоестествено, измишльотина на богатите, за да запълнят свободното си време. Макар да можеше да плува (стегнат, безшумен бруст с плътно стиснати устни, почти без да си мокри лицето — само връхчето на брадата), Морган никога не вършеше това просто за удоволствие. А още по-малко — в океана! Недоверието към него бе логично и разбираемо, поне той така смяташе. Държеше се на прилично разстояние от водата, винаги обут със солидни обувки и вълнени чорапи. Стигаше му само да се заслуша в шума на разбиващите се вълни, за да изпадне в дълбок, бавен транс, в който отново си представяше как лежи с Лора Лий Келър върху одеялото под звездите.

Беше твърде горещо за кафе, но щеше да го заболи глава, ако се опиташе да мине без него. Направи си нес, с вода направо от чешмата. Наред с вкуса на „Максуел Хаус“ и захар улови и наситения, натрапчив привкус на крайбрежна вода, но все пак надигна стъклената чаша от горчица с изрисувани по нея клоуни. После я изплакна. Взе чантата на Бони от кухненската маса и я пъхна в камерата за дълбоко замразяване на хладилника. (Още една глупост на богатите бе убеждението им, че в курортните градчета не съществува престъпност. Морган знаеше, че това не е вярно. Предусещаше надвисналата опасност и би се чувствувал далеч по-спокоен в сърцето на Болтимор.)

Върна се в спалнята и завари Бони седнала в леглото, облегната на възглавницата.

— Защо си станал толкова рано? — попита тя. — И защо радиото е пуснато?

— Исках да чуя новините — отговори той.

Това не беше вярно; новините изобщо не го засягаха. Всъщност искаше само да заглуши шума на океана. Днес беше вторник. Бяха тук от три дни. Оставаха им още единадесет. Въздъхна и седна на ръба на леглото, за да си обуе чорапите.

— Ще донеса закуска от хлебарницата — каза на Бони. — Искаш ли нещо друго от града?

— Хлебарницата още не е отворена.

— Ще почакам. Ще купя вестник. Тук е твърде тихо.

— Е, добре тогава, донеси пасти с череши… — Тя се прозя и разроши косата си. Възглавницата се бе отбелязала на лявата й буза. — Щастливец си ти! Снощи заспа веднага.

— Спах ужасно.

— Да, ама заспа веднага!

— Но през цялата нощ сънувах — възрази Морган. — Събудих се и погледнах часовника. Сега не мога да си спомня какво сънувах. Стори ми се, че някакъв мъж във фрак излезе от гардероба. Мисля, че тази къща е обитавана от призраци, Бони.

— Всяка година го казваш!

— Е, значи всяка година е обитавана от призраци. — Той навлече раирана тениска. Когато главата му се показа през отвора, додаде: — Толкоз безсънни нощи, какви ли не мисли… Единственото, на което се надявам от отпуската си, е възможността да си почина, след като свърши.

— Днес пристига брат ми — съобщи Бони, като спусна крака от леглото.

Морган дръпна ципа на туристическите си къси панталони, чисто нови, с многобройни джобове и капаци по тях, които все още не бе проучил. На единия от джобовете бе прикрепена метална катарама, вероятно за закачване на компас.

— Едва ли си донесла компас — рече той на Бони.

— Компас ли?

Погледна я. Тя стоеше пред гардероба в къса, съвсем обикновена нощница, която много му харесваше. Харесваше дори тъмните вени на краката й и грапавите колене. Помисли си дали да не се прокрадне незабелязано и да целуне пулсиращата веничка на шията й, но в следващия миг се почувствува смазан от горещината, вълните на океана и изметнатите, пропукани стени.

— О, господи! Трябва да направя нещо за този мой живот! — въздъхна той.

— Какво му има? — попита тя, като свали една блуза от закачалката.

— Докарал съм го до задънена улица! До задънена улица!

Бони го стрелна с очи и отворя уста, за да го попита нещо, но той я изпревари:

— Значи от пастите панделки? С череши.

И излезе от стаята, преди тя да успее да го запита каквото си бе наумила.

2

Хванал майка си под ръка, той я поведе по дъсчената пътека към плажа. Беше почти пладне и тя носеше голяма черна шапка, като колело на каруца, за да я пази от слънцето. Плажната й роба от раиран хавлиен плат бе с дълги ръкави и стигаше до глезените й; под нея не носеше бански костюм, а всекидневна рокля, тъй като можела да плува толкова, колкото и да лети, казваше винаги тя. Лицето й бе бледо и подпухнало, дори в тази горещина, а върховете на пръстите й бяха студени, когато го докоснаха. Тя го хвана за ръката, за да го накара да спре за малко. Искаше да види строежа на някаква къща.

— Каква необикновена форма — забеляза тя.

— Във формата на буквата А — поясни Морган.

— Я гледай, всъщност тя е само с мансардни помещения.

Морган събра мислите си. В моменти като този, когато Луиза очевидно не губеше връзката със заобикалящия я свят, той винаги полагаше усилия да проведе пълноценен разговор с нея.

— Цената на този строеж е значително по-ниска, отколкото на другите къщи, струва ми се.

— Да, сигурно имаш право — произнесе тя.

Потупа го по ръката да продължат.

— Чакай да пресметнем. Откога сме тук? — попита след малко.

— От три дни, мамо.

— Остават още единадесет.

— Да.

— Господи! — въздъхна тя.

— Може би нашето семейство не е за почивки на море — каза Морган.

— Така изглежда.

— Това сигурно е нравствен проблем, свързан с липсата на работа — предположи той.

— Хм, не знам какво значи това. По-скоро имам чувството, че сме в целогодишна почивка.

— Как можеш да говориш така? — възмути се Морган. — Ами моят железарски магазин?

Тя не отговори.

— Ние сме градски чеда — подхвана Морган. — Имаме си градски навици, неща, които поглъщат времето ни. Опасно е да се отпускаме по този начин. Не е препоръчително да се търкаляме по цял ден из плажа и да размишляваме. Ами да, вие с татко нито веднъж не отидохте на почивка. Така ли беше?

— Не си спомням.

Тя никога нищо не си спомняше за баща му. Понякога Морган се питаше дали причината за чезнещата й памет, която напоследък все повече й изневеряваше, дори за съвсем пресни събития, не се коренеше в липсващия спомен за съпруга й — селективната забрава едва ли беше възможна. След като си бе избрала да забравя в дадена област, тя би трябвало да забравя по същия начин и във всички останали. Неочаквано му се прииска да я разтърси. Да я попита: „И аз ли остарявам по същия начин както татко? По-далеч ли съм отишъл от него? Или съм твърде близо? Какво трябва да продължа да правя тук, на този свят? Движа се като слепец; вече прехвърлих годините, до които доживя собственият ми баща.“ Вместо това попита:

— Не отиде ли веднъж с него в Оушън Сити?

— Откъде да знам.

— Господи! Такъв инат си! — извика той, като се плесна по бедрото.

Майка му остана невъзмутима, но две момичета с бикини, които вървяха пред тях, го изгледаха през рамо.

— Давала ли си си някога сметка как се чувствувам? Понякога имам чувството, че съм зарязан тук. Никой не ми е останал от миналото. Аз съм един самотен чужденец. Не мога да разчитам на Бриндъл; тя е много по-млада от мене и така е погълната от онзи неин съпруг…

— Винаги можеш да се осланяш на мен — прекъсна го майка му и заобиколи едно дете с кофичка в ръка.

— Да — отвърна той, — но ти често, така да се каже… отсъствуваш, майко; наистина те няма.

Беше я засегнал. Това го зарадва, но само за миг; после изпита дълбоко угризение.

Майка му вдигна високо глава и се загледа в нечия островърха вила, върху чийто балконски парапет се вееха хавлиени кърпи.

— Я! — възкликна тя. — Колко бързо я свършиха!

— Кое, майко?

— Вилата с форма на буквата А е завършена — рече тя. — За нула време я построиха!

И тя вирна напред брадичка и го изгледа победоносно, огорчено.

— Така си е, миличка! — промърмори той.

3

Морган излезе да купи за вечеря пица и като се върна, разбра, че братът на Бони е пристигнал. Бе довел новата си жена, Присила, хубаво момиче с къса и права руса коса, прибрана назад със сребърна баретка. Бяха женени само от няколко седмици.

Носеха еднакви бели панталони, несъмнено нови, и ризи в пастелни тонове; като младоженци в меден месец. Морган не беше се запознавал с Присила — или поне всички смятаха така, защото Били му я представи и тя се ръкува официално с него. Бони обясни:

— Присила е учила в „Роланд Парк Кънтри Скул“ заедно с момичетата на Семпълови, Морган.

— О, така ли — промърмори Морган, но всъщност можеше да се закълне, че Били се бе женил вече веднъж за Присила. Морган много добре си я спомняше. Мина му през ума, че тя май им беше гостувала тук на вилата. Но се държеше така, сякаш вижда всичко за първи път.

— Каква симпатична вила! — забеляза тя. — В нея има атмосфера!

И обиколи всекидневната, докосвайки пепелниците от раковини, взирайки се в снимката на вуйчо Оли с отбора по лакрос^[9] от 1934 г., а после изчете заглавията на всички книги в съдържанията на „Рийдърс Дайджест“. Морган бе сдържан, влезе в играта й. Но при първа възможност хвана Бони в кухнята, където тя отнесе пицата.

— Бони — прошепна, — това момиче не е ли бивша негова съпруга?

— Не, скъпи, това е настоящата му съпруга.

— Но, Бони, той не се ли е женил вече за нея?

— Какви ги говориш!

— Знам, че е така — заяви той. — Беше женен за нея и я е водил тук; беше по същото време на годината.

Бони вдигна глава от фурната. Лицето й бе зачервено, косата около слепоочията — влажна.

— Морган, никак не ми е приятно да пускаш такива остроти по адрес на брат ми! — сряза го тя.

— Остроти ли? Какви остроти?

— Само защото той си пада по един-единствен тип момичета…

— Не ти говоря за типа, Бони. Съвсем за друго става дума! Той я доведе тук преди няколко години и тя имаше едно кученце — Келти ли беше или Килти… защо го отричаш? Няма нищо лошо, че се е оженил за нея втори път. Много хора се връщат назад, връщат се по старите пътеки, опитват се да започнат отново. Защо да се крие това?

Бони само въздъхна и се върна във всекидневната. Морган я последва. Били и Присила бяха седнали на плетеното от палмови листа канапе и разговаряха с майката на Морган. Били изглеждаше стар и глупав, наконтен като младеж, с плешивото си теме и русолявата си рядка коса, щръкнала зад ушите му. Бе хванал ръката на Присила и я галеше в скута си като уловено в капан животинче. Присила се преструваше, че ръката не е нейна. Беше се навела напред със сериозно изражение, заслушана в разказа на Луиза за пътуването им до Бетани с пикапа на Морган.

— Взех със себе си пълен термос с чай — говореше Луиза — и две хубави, сочни праскови, кутия с нишестени бисквити, които Бони понякога ми купува за храносмилането.

Присила кимна, по лицето й се четеше интерес. Беше много млада. Изключено да е била омъжена преди няколко години; тогава все още е била ученичка, облечена с яркосинята униформа на „Роланд Парк Кънтри Скул“. Морган се обърна. Седна на един люлеещ се стол.

Луиза продължи:

— На моста имаше задръстване, затова спряхме; слязох от колата и седнах на тревата край шосето. Там видях момченце, ей такова мъничко, и му дадох една от прасковите, а то ми даде хубава сочна круша. После се качихме в колата и минахме по моста, но в Делауеър отново спряхме да хапнем печени пилета. Аз изядох половин пиле, пликче пържени картофи и пих една лимонада. Нямаха сандвичи с туршия. На сергията за зеленчуци…

Чантата на Присила бе от онези, дето се затварят с копче и имат дървени дръжки. Май им викаха „бермудски чанти“. Към дръжките посредством копчета се закачаха различни калъфки в цвят с тоалета. Бас държеше, че куфарът на Присила е пълен с калъфки — розова, морскосиня… Мисълта му се зарея.

Интересно, какво го бе прихванало, че остави фотоапарата си да виси у дома, в килера на долния етаж? За първи път от двадесет години нямаше да направи снимки от почивката им. От друга страна, какъв смисъл имаше да прави снимки? Те всяка година бяха едни и същи. Същите вълни, същите загорели от слънцето тела, същите решителни усмивки…

— Като пристигнахме в Бетани, пак усетих глад, та затова отидохме с Кейт на пазара и избрахме една диня. Беше чудесна наистина, огромна, като я чукнах, проехтя глухо, а като я донесохме във вилата, само я докоснахме с върха на ножа, и тя се разцепи на две. Но беше безвкусна. Вярвате ли ми? Нямаше никакъв вкус. Толкова хубава на цвят, а съвсем безвкусна. Просто не мога да го проумея — не млъкваше майка му.

Съвсем неочаквано Морган си спомни още един сън от снощи. Бе сънувал, че стои на поляна до красива и грациозна жена, която никога преди това не бе виждал. Тя го поведе към една детска люлка, висяща от клона на едно дърво. Качиха се на нея: жената седеше, а Морган се бе изправил, обгърнал тялото й с краката си. Залюляха се над някаква урва. Долу, под тях, се бе ширнала поляна, осеяна с дребни жълти цветчета. Морган знаеше, че когато се залюлеят достатъчно високо, ще скочат в пропастта. Той щеше да загине. Този факт не го разстройваше. После жената облегна главата си назад и той усети тялото й между краката си — извивката на гръдта й, лъскавия хлад на дрехите й. Разтрепера се като момче. И тогава разбра, че докато е способен да изпитва това чувство, щеше да има желание да живее — и изведнъж се изплаши, че трябва да скача. Събуди се внезапно, с такова силно сърцебиене, че цялото му тяло вибрираше.

4

През последните четири години Морган се бе пристрастил към писането на писма. Ако го попитаха, едва ли щеше да обясни защо. Просто понякога биваше обзет от безпокойство, не можеше да си намери място из къщата, езикът го сърбеше да каже нещо, но не знаеше какво, нито на кого. Тогава сядаше и пишеше писма — макар това да не го удовлетворяваше напълно; то бе само заместител. В магазина използуваше пишещата си машина „Удсток“, от която буквите излизаха неравни и зацапани, разтанцували се по целия лист. Удряше по нея с двата си показалеца, като спираше час по час, за да отлепи клавиша на буквата А, който все не се връщаше. У дома пишеше с течаща химикалка, която пълнеше с пластмасова спринцовка. (Бе задигнал иглата от кошче за боклук от „Бърза помощ“, по време на злополука с едно от децата. Смяташе, че купуването на пълнители е излишна екстравагантност.) Пишеше писма до всичките си дъщери, дори и до онези, които още живееха в Болтимор. Пишеше на търговския пътник, който идваше в магазина, както и на приятелите си Казари и съдържателя на таверна. Тъй като често нямаше какво да каже, даваше съвети:

Направи ми впечатление, че спреят за растения на твоята компания е изключително ефикасен за гасене на огъня в камината вечер преди лягане. Трябва само да се напълни празната бутилка с вода, дюзата да се нагласи на 4-а степен…

Или:

Скъпа Ейми!

Забелязвам, че изпитваш затруднения в претрупаното ти с вещи домакинство.

Разбери, не те виня за това, и майка ти има същия проблем. Но както й говоря от години, той има разрешение.

Просто вземи една картонена кутия, мини с нея по стаите и я напълни с играчки, мръсни дрехи и други подобни, а после я скрий в килера. Ако те попитат за някоя липсваща вещ, ще можеш да им кажеш къде е. Ако не те попитат (това е най-важното), ако мине седмица и никой не забележи, че вещта липсва, тогава можеш да бъдеш сигурна, че е излишна, и да я изхвърлиш! Ще видиш колко много неща в къщата ти са излишни. Изхвърли всичко от кутията, абсолютно всичко! Опрости си живота! Не се колебай!

Изпращам ти цялата си любов, скъпа моя.

Татко

Тази нощ, след като всички си легнаха, Морган седна на кухненската маса и написа пощенска картичка до Потър, търговеца на музикални инструменти…

… времето е тихо и топло, температурата стигна до 26,6° и през трите дни… трябва да сме благодарни, тъй като чух, че в Риобот паднал 4,445 см дъжд за 47 минути…

Искрено твой: Гауър Морган

Написа на Тод, тригодишния си внук, едно хубаво мъжко писмо:

Новият пикап върви добре и багажникът му ми върши голяма работа. Докарах в него пълния комплект на „Енциклопедия Британика“. Километражът му показва 24 151 км, цената на горивото за 1 км излиза 1,7 цента, а сборът от експлоатационните разходи на километър е 4,76 цента. Ако приемем, че годишната амортизация е 30%…

Адресира писмото до Тод и го сложи върху пощенската картичка на Потър. Остана известно време седнал, без да мисли за нищо. После се пресегна за нов лист хартия.

Скъпа Емили, Лейън и Джина, написа той. Тук времето е хубаво и температурата е…

Но никога не можеше да напише едно и също нещо два пъти. Зачеркна изречението и написа:

Защо не дойдете в петък да прекарате тук уикенда? Просто карайте по моста Бей и продължете по Уай Милс, където трябва да завиете, за да излезете на магистрала 404, а после на 18…

5

В четвъртък към обяд се появи и Бриндъл. Никой не я очакваше. Морган, отпуснат върху люлеещия се стол на верандата, прелистваше един том на енциклопедията. Погледна случайно към улицата и видя малката червена спортна кола, сватбен подарък на Бриндъл от Робърт Робъртс, да спира точно пред тях. Бриндъл издърпа ръчната спирачка и излезе разплакана от колата. Главата й бе омотана в бяла кърпа от тънък воал, с която винаги спеше, за да не разваля фризурата си. Беше облякла огромно, до глезените, бяло палто. Напомни на Морган за първите шофьори на автомобили.

— Много ми харесваш — каза й той, когато тя тръгна по стълбите към верандата. — Тюрбанът, мантото…

— Това не е манто, а хавлиен халат — отговори Бриндъл. Издуха носа си в мокра книжна кърпичка. Плачът бе омекотил чертите на лицето й, изглеждаше почти хубава. Миглите й лъщяха, а жълтеникавата й кожа бе порозовяла. Отпусна се на стола до Морган и извади от пакетчето суха кърпичка…

— Купих ги миналата седмица от „Стюърт“ с намаление, от 32,98 цента на 16,49 — обясни тя.

— На половин цена; никак не е лошо — забеляза Морган. — Ето, скъпа, вземи си цигара.

— Не пуша!

— Вземи, вземи. Ще ти подействува добре.

Той й предложи пакета с подканващ жест, но тя само попи с кърпичка сълзите си.

— Не мога да го понасям повече! — изхлипа. — Сигурно не съм била с всичкия си, за да се омъжа за това… дърво, за този пън, седи като пън по цяла сутрин вкъщи — нищо друго не прави. Не мога да го понасям повече!

— Вземи си хапче против киселини. И едно против кашлица. И ментова дъвка — затършува Морган из джобовете си.

— Поставил е абитуриентската ми снимка върху телевизора. През повечето време се преструва, че гледа телевизия, а всъщност зяпа снимката. Щом вляза в стаята, той бързо отмества погледа си от нея и го насочва към екрана. Когато си мисли, че съм заета с нещо из къщи, отива до снимката, вдига я и се вторачва в нея. После тръсва глава и отново я връща на мястото й върху телевизора.

Лицето й се изкриви и тя отново зарида. Морган погледна към улицата. Е, не си тананикаше, но от време на време се чуваше едно „мм-мм-мм“, а пръстите му барабаняха по отворената книга.

Малко момче на колело мина покрай тях, подрънквайки със звънчето. Две жени по бански костюми, върху които бяха облекли поли, носеха помежду си кошница с пране.

— Разбира се, всеки си има своите трудни моменти — каза Морган. Изкашля се.

В този миг на верандата излезе Бони.

— Бриндъл! Какво правиш тук!

— Бони, не мога повече да го понасям! — извика Бриндъл.

Протегна ръце към Бони, а Бони се приближи до нея, за да я прегърне и успокои:

— Е хайде, Бриндъл, няма нищо! — Тя винаги знаеше по-добре от Морган какво да каже. — Не се тревожи, Бриндъл!

— Започвам да ревнувам от самата себе си — рече Бриндъл с глух глас. — Ревнувам моята снимка и посребрената гривна с моето име, която му подарих като тринадесетгодишна. Той никога не я сваля. Спи с нея, къпе се с нея. „Свали я! — ще ми се да му викна. — Не можеш ли да я забравиш онази Бриндъл?“ Седи в стаята с телевизора и се взира в снимката ми… няколко пъти дори забелязах сълзи в очите му. Казвам му: „Робърт, моля те, нека си поговорим“, а той отвръща: „Да, да, след малко.“

Бони приглади подалия се изпод белия шал на Бриндъл кичур коса.

— О, това ще мине, не ще и дума! — рече Морган.

— Никога няма да мине! — изправи се Бриндъл в стола си и му хвърли гневен поглед. — След като не мина цели две години, как можеш да си мислиш, че изобщо някога ще мине? Казвам ти, няма нищо по-лошо от това двама души с една и съща мечта да се съберат най-накрая. Тази сутрин се събудих и разбрах, че не си е лягал снощи. Слязох долу в стаята с телевизора и го намерих там, заспал дълбоко, прегърнал с една ръка снимката ми. Грабнах ключовете на колата и напуснах къщата. Дори не си направих труда да се облека. Бях направо като обезумяла. Отидох до вас, паркирах и слязох от колата, преди да се сетя, че сте в Бетани. Знаете ли, че онзи идиот — пощальонът — още ви носи вестниците? Бяха разпръснати по тревата в градината. Неделният вестник беше така пожълтял, сякаш някой е пикал върху него — и нищо чудно да е така! Слушай, Морган, ако оберат къщата ти в твое отсъствие, имаш пълно право да дадеш пощальона под съд. Помни ми думата! Това е открита покана за обир към всеки минаващ покрай къщата ти престъпник.

— Но вие започнахте толкова добре — прекъсна я Морган. — Какви надежди хранех, когато Робърт Робъртс ни навести за първи път. Позвъни на входа с букет рози…

— Рози ли? Никога не е носил рози.

— Как да не е носил!

— Не е!

— Много добре си спомням, че носеше.

— Морган, моля те — намеси се Бони. — Престанете с този спор!

— Добре тогава. Ами когато те грабна в прегръдките си… спомняш ли си?

— Преструвал се е! — отвърна Бриндъл.

— Как така се е преструвал?

— Ако е бил наполовина искрен — рече тя, — щеше да грабне в прегръдките си абитуриентската ми снимка! И да я целуне по устните! И да й подари спортна кола!

Брадичката й се сбърчи отново и тя притисна свитата на топка мокра кърпичка към устата си. Бони погледна Морган над главата на Бриндъл, сякаш очакваше от него да предприеме нещо. Но какво да бъде то? Никога не бе се чувствувал истински близък с Бриндъл; никога не бе я разбирал, макар естествено да я обичаше. Имаха такава голяма разлика в годините, че едва ли можеха да се считат за брат и сестра. Когато тя се роди, той вече беше ученик в горните класове, играеше на улицата и имаше приятели. Смъртта на баща им не ги сближи, а само им показа колко се бяха отдалечили един от друг. Скърбяха за него по толкова различен начин. Бриндъл се държеше здраво за майка си, а Морган се губеше навън, затворен в себе си, сякаш скърбяха за съвсем различни хора.

Морган се намести по-напред в стола си и се почеса по дъното на сомбрерото.

— Знаеш ли — наруши мълчанието, — бях сигурен, че той донесе рози.

— Никога не е носил рози.

— Мога да се закълна, че донесе: червени рози. Огромен букет червени рози…

— Ти си ги измисли тези рози! — рече Бриндъл троснато и пъхна книжната носна кърпичка в джоба на халата си.

— Колко жалко! — въздъхна тъжно Морган. — Това бе най-хубавата част от цялата история.

6

За обяд той приготви спагети, любимото ястие на Бриндъл. Облече се като готвач — мръсна бяла престилка и моряшка шапка — и превзе кухнята, докато Бони и Бриндъл седяха край масата и пиеха кафе.

— Спагети „ала Морган“! — обяви той, размахвайки сноп спагети.

Жените само го погледнаха с празни погледи, очевидно замислени за нещо свое.

— Още от самото начало имах предчувствия — подхвана Бриндъл, — но не позволявах да надделеят над разума ми. Знаеш как става. Кажи-речи, първото, което ми каза онзи ден, когато се появи, бе… Отдръпна се от мен, взе и двете ми ръце в своите, впи поглед в лицето ми и каза: „Не мога да проумея, каза, защо си мисля само за тебе. Да кажеш, че си красавица или някога си била“, ето какво ми каза. „Освен това остарявам, рекох му, а зъболекарят ми твърди, че зъбите ми от година на година стават все по-криви.“ Нищо не съм крила от него. Никога не съм се опитвала да се изкарам такава, каквато не съм.

Бони цъкна с език.

— Не те оценява както трябва — отбеляза тя. — Той е от хората, които трябва да се отдалечат, за да разберат какво чувствуват — да погледнат от миналото или през очите на другите, или да го сложат в някаква рамка, като книга или снимка например. Правилно си постъпила, като си го напуснала, Бриндъл.

Морган почувствува леко прищракване в слепоочията.

— Но тя не го е напуснала, просто е решила да си почине малко от него — рече той на Бони.

Бони и Бриндъл се взираха в празното пространство пред тях. Изглежда, не го чуха.

Миналата пролет бившата съквартирантка на Бони от колежа се разведе след двадесет и седем години брак. Разбира се, ако вземе да смята и съпругите на Били (всички до една го бяха напуснали, някои, без да му оставят дори бележка), както и дъщерята на Морган, Карол, върнала се у дома точно една седмица след сватбата си, в чудесно настроение, за да се настани отново в стаята, която делеше със своята сестра — близначка, преди да се омъжи… Морган знаеше също така със сигурност, че две от най-близките приятелки на Бони смятаха да се развеждат, а едната дори бе говорила вече с адвокат. Безпокоеше се, че разводът е заразителен. Опасяваше се, че Бони може да се зарази от тази болест или по-скоро мода, която искаш да хванеш на всяка цена; Бони щеше да се осъзнае и да го остави. Щеше да отнесе със себе си… какво? Нещо съвсем определено се въртеше в периферията на ума му. Бони щеше да отнесе със себе си комбинацията на секретна брава, така му се струваше — тайна, която той трябваше да узнае, а на нея й бе известна през целия им съвместен живот, без да е полагала някакво усилие. Когато тя се връщаше у дома, след като бе обядвала с някоя приятелка, Морган бързаше да изтъкне недостатъците и задните помисли на приятелката й: „Тя е недоволна по природа; всеки глупак може да го разбере. Как изобщо е могъл онзи дръвник, съпругът й, да се влюби в нея… Не вярвай на нито една нейна дума!“ — говореше й той. О, човек трябва да си отваря очите на четири за приятелките на жена си, всъщност мъжете изобщо не влизаха в сметката, жените бяха опасните!

Той изтрака с лопатката по тигана, за да привлече вниманието на Бони. Направи няколко стъпки от танца на „готвача на аламинути“.

— Яйца върху препечена филия за маса номер четири! — пропя той. — Сандвич с бекон, маруля и домат, без майонеза!

Бони и Бриндъл го изгледаха с еднакви празни, втренчени погледи, без да мигат, като котки.

— Бони, не виждам никакъв чесън — каза той, сменяйки тактиката.

— Използувай чеснов прах.

— Прах! Изсушени люспички чесън? И дума да не става!

— Никой няма да усети разликата.

— Как не се научи да правиш списък на продуктите! — извика той. — Трябва да си организираш домакинството, Бони! Залепи един лист хартия върху вратата на хладилника и записвай всеки привършен продукт.

Бони прекара пръсти през косата си. Жестът й приличаше на тъкане — пръстите й улавяха снопче коса и го сплитаха сръчно зад ухото.

— Ето какво ще направим — обърна се Морган към жена си. — Щом се върнем в Болтимор другата седмица, ще отида с едно бележниче в супермаркета. В него ще начертая всички пътеки между стелажите. Първа пътека: маслини, туршия, горчица. Втора пътека: кафе, чай… нищо няма да пропусна. После можеш да го размножиш на ксерокс в двеста и шестдесет екземпляра. Пръстите й застинаха.

— Колко пъти?

— Пет пъти по петдесет и две. Ще ти стигнат за пет години.

Тя се втренчи в лицето му.

— След пет години ще ти направя нова схема — продължи Морган. — Дотогава могат да настъпят някои промени.

— Да, много е вероятно — промърмори Бони.

Спогледаха се заговорнически с Бриндъл, усмихнаха се една на друга. Това бе такава слънчева и открита усмивка и толкова явно затворническа, че Морган отново се разтревожи. Хрумна му, че те сигурно често си говорят за него зад гърба му. „О, нали го знаем Морган — навярно си казват. — Знаеш го какъв е.“

— Както и да е — продължи той, — исках само да… Нали разбираш, ако отмятаме продуктите по тази схема, пазаруването ще стане проста работа. Всичко ще влезе в релсите си. Не си ли съгласна?

— Да, да.

— Аз ли да ксерографирам схемата?

— Не, скъпи, аз ще свърша това — увери го Бони.

После въздъхна, засмя се по своя характерен начин и изпи последната глътка кафе от чашата си.

— А сега — обърна се тя към Бриндъл — да отидем в града и да купим чесън!

— Няма нужда. Ще използувам на прах — побърза да каже Морган.

Но Бони настоя:

— Разходката няма да ни навреди. Ще вземем и майка ти.

Тя се надигна и погледна под купчината със списания. След това надникна във фурната и накрая в хладилника. Взе си чантата отвътре и целуна Морган.

— Искаш ли да купя още нещо? — попита.

— Можеш да купиш неквасена сметана.

— Имаме сметана.

— Да, но като пристигнат още хора, може би отрано, за закуска…

— Кой ще дойде?

— Мередитови.

— Мередитови ли?

— Аз поне си мисля, че могат да дойдат. Драснах им едно писъмце, нали разбираш, тъй като Бриндъл я нямаше и не знаех, че Били и жена му ще останат за уикенда. Мислех, че ще има достатъчно място. Ами да, разбира се, че ще има! Къде сложихме спалните чували?

— Морган, кога ще се научиш да ме питаш, преди да каниш гости — рече Бони.

— Нали ти харесват! Винаги си казвала, че ти харесват.

— Кого харесваш? — попита Бриндъл. — За кого става дума?

Бони й отговори:

— О, нали си ги… спомняш, Бриндъл, семейство Мередит. Виждала си ги у дома няколко пъти, Лейън и Емили Мередит. Вярно, харесвам ги. Много ги харесвам и двамата, така е, но все пак…

— Аз лично ги намирам за суховати — отбеляза Бриндъл. — Нея поне. Едва ли ще бъде душата на компанията на плажа.

— О, Емили съвсем не е суха, само…

— Пък и не съм те питал за мнението ти — рече Морган на Бриндъл. — Освен това не си спомням да съм те канил в Бетани, така че не виждам на какво отгоре критикуваш поканените от мене гости.

— Престани, Морган! — смъмри го Бони.

— Ще видите, че няма да дойдат — заяви Бриндъл. — Не се тревожи, Бони! Емили едва ли си пада по пясъка. Няма да хареса хаоса тук. Няма да пожелае да влезе в този мръсен, лепкав океан. Познавам нейния тип — няма да дойдат!

После излезе с Бони, тъй ободрена от собствената си прозорливост, че лицето й светеше от удоволствие, сякаш Робърт Робъртс никога не бе съществувал на този свят.

7

Но те дойдоха. Пристигнаха към десет часа на другия ден, с малкия черен фолксваген, който Лейън бе купил на старо. Морган още не бе свикнал с мисълта, че имат кола. (Според него, ако това трябваше да стане, тази малка кола с формата на камбана бе най-подходяща за тях. Още повече черна, което вече говореше за добър вкус. Да, и в края на краищата какво лошо имаше двама странствуващи артисти да притежават превозно средство? Може би трябваше да си купят и фургон.) Морган беше в двора, полюляваше се от пръсти на пети и ги наблюдаваше как паркират. Първа слезе Емили и бутна седалката напред, за да може Джина, която седеше отзад, също да слезе. Емили бе обута с неподходящи обувки — туристически половинки. Морган не можеше да повярва на очите си. Имаше нещо почти шокиращо в тези груби, твърди кафяви половинки с бели гумени подметки, които изобщо не отиваха на черното трико и раздиплената черна пола, които бе облякла. А Джина, с нейните премигващи на светлината очи имаше вид на току-що събудена. Лицето на Лейън бе непроницаемо. Беше се порязал при бръсненето по брадичката и бе покрил порязаното с квадратно парченце тоалетна хартия. Не, те определено не изглеждаха в най-добрата си форма. Като че ли само бяха чакали Морган да напусне града, за да се разкапят, да се втурнат напред без него, да захвърлят цялото си старо обаяние и да вложат парите си в неподходящи дрехи! (Новото поло на Лейън в синьо електрик дразнеше очите.) Въпреки това Морган пристъпи напред с усмивка на любезен домакин.

— Ах! Така се радвам да ви видя! — възкликна той и целуна Емили по бузата. После прегърна Джина и се ръкува с Лейън. — Добре ли пътувахте? Натоварено ли беше движението? Как беше на моста, а? — питаше той.

Лейън измърмори нещо за шофьорите с голям стаж и рязко отвори капака на багажника.

— Леко пътувахме, но не видях нищо от пейзажа, защото Лейън караше толкова бързо — все едно, пътувах в мъгла — обясни Емили.

— Емили смята, че карам бързо, ако не може да прочете и най-ситните буквички на всяка крайпътна табелка, пътен знак или стълб за обяви — каза Лейън. — Ако не може да преброи всички плодове по всички сергии за плодове…

— Хм, не забелязах полицаят да е на по-различно мнение от моето.

— Тахометърът му беше повреден! И точно така ще им кажа в съда. — Той извади от багажника малък куфар и после затвори с трясък капака му. — Те просто си имат норма. Хващат, който им падне, ако не са глобили достатъчно хора през деня.

— Е, хайде — успокои го Морган, — нали пристигнахте здрави и читави, това е най-важното! — Той пое куфара от Лейън. Куфарът тежеше повече, отколкото бе очаквал. — Заповядайте вътре! Бони, Мередитови са тук!

Поведе ги по стълбите на верандата към всекидневната. Миризмата на къщата — плесен и керосин — го удари в носа за пръв път така неприятно. Забеляза, че възглавниците върху плетените столове бяха сплескани като палачинки, просмукани от влагата, а от ръкохватките им висяха спираловидни палмови ленти. Може би не биваше да ги кани. Емили и Лейън се оглеждаха неуверено. Джина се облегна на вратата и загриза нокътя на палеца си. Очевидно това бе лятото, когато щеше да изтънее. Блузката й с презрамки на врата бе увиснала трогателно около плоските й малки гърди. Неочаквано Морган се почувствува така, сякаш наблюдаваше всички, включително и себе си, от гледна точка на геометрията: те представляваха зле подбрана сбирка от вдлъбнатини и изпъкналости, хаотично разхвърляни в пространството.

Емили наруши мълчанието.

— Донесох фотоапарат.

— Ъ! — не разбра отначало Морган. — А, фотоапарат!

— Обикновен „Кодак“.

— Но това е чудесно! — извика той. — Тази година забравих моя в Болтимор. Браво, че си се сетила!

Точно в този момент откъм кухнята се появи Бони, усмихната, бършеща длани о полата си. Морган разбра, че все пак всичко щеше да е наред. (Животът бе пълен с такива потискащи, мимолетни пристъпи на униние, които идваха и си отиваха; те бяха без значение!) На лицето му грейна усмивка, докато наблюдаваше как Бони прегръща новодошлите. Зад нея се появи майка му, също усмихната.

— Мамо, спомняш ли си Мередитови?

— Разбира се — рече тя и протегна ръка първо на Лейън, после на Емили. — Вие ми донесохте плодов кейк миналата Коледа — каза на Емили.

— Ах, да.

— Беше с много хубава глазура.

— Благодаря — промърмори Емили.

— Съпругът ви оправи ли се от удара?

— Моля?

Морган мигновено схвана положението. Майка му бе объркала Емили с Натали Чернов, тяхна съседка от детските години. Мисис Чернов също правеше плодови кейкове за Коледа. Бе така запленен от това превъртане във времето (сякаш плодовият кейк бе ключ, с който се отварят едновременно няколко врати, няколко пласта на времето), че забрави да се притече на помощ на Емили.

— Ето го съпруга ми, мисис Гауър — каза Емили.

— А, чудесно, значи е по-добре вече — забеляза Луиза.

Емили погледна Морган.

— Ще ви покажа стаята — рече той.

Отново вдигна куфара и ги поведе към стаята на Кейт. Леглото бе застлано с чисти чаршафи, а на пода имаше спален чувал за Джина.

— Банята е до вас — обясни той, — над мивката има хавлиени кърпи. Ако ви потрябва нещо…

— Бъди спокоен, Морган, всичко е наред — рече Емили.

Тя отвори куфара. Морган зърна няколко купчинки сгънати нови дрехи. През това време Лейън прекоси стаята с отривиста крачка и погледна през прозореца. (Щеше да види само дълга редица от изпочукани кофи за боклук.) После се приближи до картината над леглото: избеляло синьо море, равно като тепсия, по което се носеше лодка, направена от истински мидени черупки.

— Не трябваше да идваме — каза, докато се взираше в платното на лодката, изработено от цяла раковина.

— Но, Лейън, имаме нужда от почивка!

— В понеделник сутринта трябва да изнесем представление. Следователно се налага или да се преборим с неделното движение по моста, или да се върнем в понеделник призори, което значи да карам като луд, за да стигнем навреме, и само господ да ни е на помощ, ако спукам гума или ни се случи някоя малка авария по пътя.

— Хубаво е, че се махнахме за малко от града! — рече Емили на Морган.

Тя извади фотоапарата от куфара и отново го затвори.

— Лейън смяташе, че нямаме толкова време, но аз му казах: „Лейън, уморена съм. Искам да отида. До гуша ми дойде от кукли!“

— До гуша й били дошли! — рече Лейън. — А чия идея бяха те? Аз само ти вървя по свирката, Емили. Ти започна всичко това.

— Все пак за един уикенд можем и без тях, Лейън!

— Тя си въобразява, че можем хей така да заминем за някъде, когато си пожелаем — обърна се Лейън към Морган.

Морган прекара ръка по челото си.

— Моля ви, сигурен съм, че всичко ще се оправи. А сега не искате ли да дойдете с мене да видите океана?

Нито Лейън, нито Емили му отговориха. Стояха един срещу друг от двете страни на леглото, с изправени гърбове, сякаш събираха сили за нещо сериозно. Дори не забелязаха, че Морган излезе от стаята.

8

Да, идеята да ги покани тук не бе от най-добрите. Времето течеше толкова бавно; то по-скоро не течеше, а едва-едва се влачеше. Замираше напълно, а после отново тръгваше. Стържеше по нервите на Морган. Всъщност нямаше защо да вини за това само Мередитови. Не по-малка вина имаше и Бриндъл, която избухваше в плач по десетина пъти на ден; и Бони, която прекали със слънчевите бани и непрекъснато ту я тресеше, ту я побиваха студени тръпки; и Кейт, която бе арестувана в Оушън Сити за притежаване на половин унция марихуана. Но Морган някак си стовари вината върху Мередитови. Все си мислеше, че навъсеният Лейън бе направил някакво лошо заклинание, освен това беше раздразнен и от начина, по който Емили се навърташе около Бони. (Кой все пак пръв се бе запознал с Емили? Кой пръв я бе открил?) Тя бе променена; и то само защото бе обула неподходящи обувки. Започна да я отбягва. Посвети се изцяло на Джина — тъжно дете, което сега встъпваше в трудна възраст, която можеше да го трогне до сълзи. Направи й хвърчило и тя му благодари от сърце, но когато я погледна, видя, че тя всъщност наблюдава родителите си, които се караха тихо в другия ъгъл на верандата. Морган се отдаде на мисли за Джосая Бенет, новия му съсед в Болтимор. Този Бенет бе търговец на стари вещи с антикварна стойност. (Това се казва професия!) Приличаше на Хенри VIII и живееше като благородник — ядеше по малко, но все скъпи ястия, после четеше подвързани с кожа исторически книги, докато отпиваше бренди от чашата си. Рано миналата пролет, когато Бенет се нанесе в къщата до тях, Морган го посети и го завари облечен със смокинг от кафяво кадифе с ревери от лъскава материя. (Откъде ли се купуват смокинги?) Всъщност Бенет неизвестно как бе останал с впечатлението, че Морган е потомък на стар балтиморски род на корабостроители и че има таван, пълен с бронзови антики, затова беше особено любезен към него — предложи му бренди и пура с мундщук от слонова кост. Морган се питаше дали Бенет не би приел една покана да погостува тук, в Бетани. После взе да крои планове за завръщането си в Болтимор — приятелството, което щеше да завърже, разговорите, които щяха да водят с този Бенет. Гореше от нетърпение по-скоро да се върне в Болтимор.

Междувременно съботата бавно се влачеше. Бони заяви, че Кейт била опозорила семейството, била вече влязла в полицейските досиета, опетнена за цял живот. Очевидно го приемаше много навътре (слънчевото изгаряне й придаваше трескаво тревожен и напрегнат вид). Тъй като нямаха телефон във вилата, полицията на Оушън Сити трябваше да телефонира на полицията в Бетани и да я помоли да уведоми семейство Гауър за случилото се. Естествено новината се бе разпространила вече из целия град. На закуска в събота Бони постави пламналата си ръка върху рамото на Луиза и попита Кейт:

— Как, мислиш, се чувствува баба ти? Името на покойния й съпруг, което до ден-днешен бе неопетнено!

Никога досега Морган не бе чувал жена си да употребява думата „неопетнен“ и дори не бе сигурен, че такава дума съществува. Необходимо му беше известно време, за да я асимилира. През това време Луиза продължаваше спокойно да загребва с лъжичка от грейпфрута.

— Какво ще кажеш, майко? — обърна се към нея Бони.

— Хм, не знам защо е цялата тая дандания. Едно време давахме на малките деца марихуана. Успокояваше ги, когато им никнеха зъби.

— Не, майко, онова бе беладона — възрази Бони, Кейт изглеждаше отегчена до смърт. Бриндъл се изсекна. Мередитови седяха един до друг и наблюдаваха семейната сцена, сякаш бяха съдебни заседатели.

На плажа — където океанът ту се къдреше, ту се изравняваше под дълбокия син небосвод, а чайките се рееха бавно като платноходки в небето — тяхната група представляваше пъстроцветна бъркотия от одеяла, термоси, хавлиени кърпи, чадър, който оголваше половината си спици всеки път, когато вятърът го разклащаше, пращящ транзистор и разпръснати страници от вестник. Кейт, закотвена в Бетани до края на ваканцията си, прелистваше сърдито списанието „Седемнадесетгодишните“. Бони ту се потеше, ту трепереше от студ под пластове от дрехи. Белият крем от цинков окис върху носа и долната й устна, както и огромните слънчеви очила й придаваха вид на насекомо от научнофантастичен филм. Джина изкопа дупка в пясъка и влезе вътре. Били и Присила бяха за смях, легнали твърде близо един до друг върху одеялото си.

Емили, с бледосин бански костюм, който не й отиваше, тъй като подчертаваше тънките й отпуснати бедра, правеше снимки, които щяха да станат лоши, но не искаше да отстъпи фотоапарата на Морган. Безпокояла се, че щял да я снеме, каза. Той й се закле, че няма. (Вече се бе запечатала в ума му такава, каквато искаше да я помни винаги — с разлюляната си като камбанка черна пола и ниски обувки тип „балетни пантофки“. И дума не можеше да става, че ще запечата на снимка тази друга нейна външност, която сега бе придобила.) „Искам само — каза й той — да направя няколко групови снимки. Да уловя хората в движение, разбираш ли?“ Не можеше да понася дребнавите й разтакавания, замръзналите пози, за които настояваше. Морган самият бе фотограф с голям размах; улавяше с фотоапарата си хората в групи, в движение или смях. Емили си избираше обект и предпазливо тръгваше по пясъка към него, като се спираше почти на всяка крачка, за да отърси старателно полепналия пясък от белите си ходила, а после цяла вечност се гласеше: ту примижаваше през фотоапарата, ту към небето — сякаш имаше кой знае какво за нагласяване на фотоапарат като „Кодак Инстаматик“. „Стой сега мирно!“ — казваше на обекта си, но после се бавеше толкова много, че който и да бе, той заставаше в напрегната и неестествена поза, макар Морган да й викаше по няколко пъти: „Хайде, снимай, по дяволите!“ Тогава Емили отпущаше фотоапарата и се обръщаше, широко отворила очи, зяпнала от изненада, и всичко трябваше да започне от самото начало.

В неделя следобед Мередитови се скараха кога да отпътуват за Болтимор; Емили искаше да изчакат до понеделник, а Лейън — да заминат същата вечер.

„Боже господи! Заминавайте си! — искаше да изкрещи Морган. — Заминавайте си!“ Не само на Мередитови, но и на всички останали. Можеха да го изоставят на плажа. Щеше да настъпи есен, наносите пясък щяха да го зарият под себе си и над него щяха да се носят само няколко пожълтели есенни листа, отвеяни от вятъра към океана. Представи си спокойствието, което най-сетне щеше да го обхване. Огромните вълни щяха да вършат работата вместо него, да го заливат, а той щеше да лежи неподвижно. Най-после щеше да му се отдаде възможност да направи равносметка на живота си. Всъщност хората объркваха живота му — Луиза с раираната си плажна роба, в която му напомняше бедуин с орлов нос, Бриндъл със стария разтегнат бански костюм на Бони, който обвиваше свободно изкорубеното й тяло, като образуваше малки хралупи. Той седеше под чадъра със сомбреро на главата, по плувки и обувки, с вълнени чорапи. Голата му гръд го сърбеше и лепнеше от пот. Дъвчеше клечка кибрит и слушаше кавгата на Мередитови.

Лейън каза, че ако тръгнат в понеделник, щели по всяка вероятност да изпуснат представлението си. Емили възрази — голяма работа едно куклено представление! Лейън се възмути. Нима идиотските кукли с глупавите си усмивки не били нейно хрумване, в което въвлякла и него, направо го бе насилила! Тя му отговори, че никога не го била насилвала за нищо и негова работа било да прави каквото си ще. В никой случай не го била накарала насила да стане кукловод. Като чу това, Лейън скочи и тръгна на юг, към града. Морган гледаше след него и лениво констатира, че Лейън е позатлъстял в поясната област, над колана на плувките. Сега той бе солиден, як мъж, който стъпваше с тежка крачка. Рояк стройни момичета се разделиха, за да му направят път. Той мина през тяхната група, без дори да ги удостои с поглед.

Изглежда, Били и Присила също се караха, защото бяха седнали далеч един от друг и Били рисуваше дълбоки кръгове в пясъка между краката си. Жените се скупчиха на едно място; мъжете останаха в периферията на групата, всеки от тях горд в самотата си. Нежните гласове на жените се вплитаха в шума на океана.

— Виж птиците — каза Емили на Джина. — Виж как кръжат. Търсят риба.

— А може би само охлаждат крилата си — обади се Луиза.

Бони, която се взираше в хоризонта през слънчевите си очила, заговори със спокоен, невъзмутим глас:

— Тук, на този бряг, разбрах за пръв път, че вече съм на години. Толкова дълго се бях смятала за момиче — дори след като се омъжих. Бях на двадесет и девет години, бременна с близначките. Ейми и Джени бяха с мене и си играеха на плажа. Видях как спасителят ме погледна, а после се вторачи в някаква точка зад мене и тогава разбрах, че изобщо не ме беше забелязал. Казал си е: „Жена. Деца. Играчки“, когато ме бе погледнал и бързо отместил очи от мене. О, не искам да кажа, че съм била от онези момичета, след които момчетата подсвиркват. Нито пък бях свикнала да ме ухажват тълпи от мъже, дори когато бях много млада. Но поне, разбирате ли, някога ми бяха обръщали внимание, а сега вече не. Бях дисквалифицирана. Така се натъжих. Като че ли ми бяха отнели нещо, в което бях толкова сигурна, че дори не го забелязвах. Не знаех, че това рано или късно ще ме споходи, така както спохожда всяка друга жена.

Морган забеляза, че някой се бе запътил към тях — мъж с костюм от металносив плат. Хората, покрай които минаваше, се втренчваха след него за момент. Той набръчкваше гладката повърхност на лицата им като вятър, а после те отново ги извръщаха настрани. Това бе Робърт Робъртс. Морган извика:

— Бриндъл!

Бриндъл, изглежда, разбра всичко само по тона, с който бе произнесено името й. Тя се прегърби още повече върху одеялото, обхвана коленете си с ръце и се намръщи, без да вдигне очи. Трябваше Морган да посрещне Робърт. Стана и изплю кибритената клечка.

— Ах, Робърт Робъртс! — възкликна той и подаде твърде рано ръката си.

Робърт бе все още на известно разстояние от него. Забърза се, залитайки и пуфтейки, по нагорнището, за да не кара Морган да го чака. Дланта му бе влажна. Лицето му лъщеше от пот. Беше човек без ръбове и ъгли, а рядката му кестенява коса бе разделена на път почти в средата, откъдето се спущаше на пластове надолу. Очевидно краката му бавно потъваха в пясъка. Пясък имаше в гънките на обувките и в маншетите на панталоните му. Сграбчи ръката на Морган като удавник и го фиксира с погледа си — но това без съмнение бе трик от обучението му за търговски пътник.

— Боб — произнесе той, дишайки тежко.

— Моля?

— Аз съм Боб. Вие винаги ме наричате Робърт Робъртс, като че ли това е някаква шега.

— Така ли?

— Идвам за Бриндъл.

Морган се обърна към Бриндъл. Тя притисна по-силно колене към тялото си и се залюля, зареяла поглед към океана.

— Все едно и също, нали? — обърна се Робърт към Морган. — Същата стара история. Тя отново ме напуща.

— Аа, хм… седнете, Робърт, Боб. Не се дръжте като непознат.

Робърт не му обърна внимание.

— Бриндъл, събудих се във вторник сутринта и гледам — тебе те няма. Помислих, че навярно се цупиш за нещо, но вече изминаха четири дни, а тебе все те няма. Бриндъл, едно и също ли ще повтаряме цял живот? Събираме се, ти ме напущаш, после пак се събираме и ти отново ме напущаш?

— Все пак остава ти снимката ми — рече Бриндъл, обърната към океана.

— Какво значи това?

Бриндъл стана. Изтръска пясъка, полепнал по долнището на банския й костюм, оправи едната си презрамка. После пристъпи към Робърт Робъртс и приближи лицето си толкова близо до неговото, че той се отдръпна назад.

— Виж — рече тя, като леко потупа жълтеникавата си скула. — Това съм аз. Бриндъл Гауър Тийг Робъртс. Целият този наниз от имена.

— Да, Бриндъл, разбира се — каза Робърт.

— Казваш това тъй спокойно! Но откакто бяхме деца, аз се омъжих и овдовях. Омъжих се за стария Хорас Тийг, нашия съсед, и се преместих в неговата къща; купувах малки консерви шунка от гастрономите на големите универсални магазини…

— Разправяла си ми всичко това, Бриндъл.

— Аз не съм момичето от снимката!

Тя беше права. Кожата под очите й имаше същия неприятен жълтеникав цвят като на Морган. Трапчинката върху бузата й се бе превърнала в суха цепка — нещо, което Морган изобщо не бе забелязал. Тя бе на тридесет и осем години. Морган поглади брадата си.

— Бриндъл, какво говориш? — попита Робърт Робъртс. — Да не искаш да кажеш, че вече не ме обичаш?

Откъм малката група жени, всички загледани от учтивост в друга посока, долетя съвсем леко шумолене, като от смях или въздишка. Робърт погледна към тях. После се обърна към Морган.

— Какво говори тя? — попита.

— Не знам — отвърна Морган.

Луиза се обади:

— Ако се оженят, надявам се, че няма да ме пратите да живея при тях.

— Те са женени, майко — каза Морган.

— Толкова е тежко — продължи Луиза — да не знаеш накъде ще те засилят в следващия момент.

— Мамо, нима някога сме те засилвали нанякъде? Поне веднъж през целия ти живот?

— Не сте ли? — попита тя. Замисли се и пъхна глава в качулката на плажната си роба. — Хм, имам чувството, че ми се е случвало — произнесе след малко. — Не, предпочитам да остана при вас. Бони, няма да му позволиш да ме изпрати да живея при Бриндъл, нали? Трудно се живее с Морган, но все пак е… интересно, какво ще кажеш?

— О, да — сухо се съгласи Бони.

— Обещаваш ли?

— Мамо — рече Морган, — те са женени. Вече са женени и никой никъде не те е пращал. Кажи й Бриндъл, кажи й, Робърт, Боб…

Но Робърт се бе обърнал към океана и не слушаше. Вятърът духаше в косите му, щръкнали нагоре като остри шипове, което му придаваше отчаян вид. Докато другите го наблюдаваха, той се наведе, за да изтръска пясъка от панталоните си. Придърпа маншетите на ризата си под ръкавите на сакото — точно колкото е редно. После тръгна към океана.

Заобиколи едно дете с лопатка и прекрачи назъбена стена от пясък, оградена с ров. Но, изглежда, наблюдателността му отслабна, като се приближаваше към океана; хлътна в плитко басейнче, изкопано от три малки момчета. Излезе от него, без да обръща внимание на крясъците на децата. Крачолите на панталоните му бяха придобили цвета на карамелизирана захар. Стъпка случайно пластмасова чашка. Стигна до плискащите се вълни и нагази в океана. Млад мъж, вдигнал едно крещящо момиче, за да го хвърли във вълните, изведнъж отпусна ръце, зяпнал от изненада. Робърт бе нагазил до колене в разпенената вода. После тя стигна до кръста му. Когато вълните се отдръпнаха назад за нова атака, тежките прогизнали дрехи му придадоха библейски вид.

До този момент никой не бе помръднал. Стояха като фигурки на къпещи се върху картичка с морски изглед. Изведнъж Бриндъл изкрещя: „Спрете го!“ и всички жени скочиха на крака. Спасителят се изправи на високото си дървено столче, с вдигната към устата свирка. Били се изтърколи покрай тях. Морган дори не го чу да става. Той хвърли сомбрерото си в скута на Бони и го последва, но спасителят бе по-бърз и от двамата. Докато Били и Морган стигнаха до брега, спасителят вече бе до кръста във водата, насочил към Робърт своята спасителна лодка. Робърт я отблъсна настрани и се хвърли навътре.

Голяма вълна, по-студена, отколкото бе очаквал, се разби в коленете на Морган. Стана му неприятно от мокрите вълнени чорапи. Въпреки това продължи напред. Всъщност беше си наумил не толкова да спаси Робърт, колкото да го победи. Не, на Робърт нямаше да му мине номерът; нямаше да се отърве толкова лесно; не биваше да го допуснат. Морган запори водата, размахал некоординирано крайниците си. Някаква жена вдигна плувната шапка над ушите си и се ококори слисана. Спасителят сграбчи Робърт отзад за врата и Робърт (чиято коса дори не бе намокрена) залитна и падна по гръб. Бе погълнат от голяма вълна, но след миг се появи на повърхността на водата, кашлящ, все още хванат здраво от спасителя. Той го изтегли навън. Морган ги последва с разперени ръце, издал напред глава. Спасителят извлече Робърт на брега и го стовари върху пясъка като вързоп мокри дрехи. После го ръгна с дългия си загорял крак.

— О, господи! — промълви Морган уморено, седна до Робърт и погледна съсипаните си обувки.

Били се отпусна до него, останал без дъх. Робърт продължи да кашля, докато наоколо се трупаха хора.

— Назад! Назад! — викаше спасителят. После попита Морган: — Какво, да не е пиян?

— Представа си нямам — отвърна Морган.

— Трябва да докладвам за случилото се.

— Всъщност не е необходимо — отвърна Морган и се надигна. — Аз съм от управата.

— Коя управа?

— На „Паркове и обществена безопасност“ — отговори Морган. — Как се казваш, синко? Разбира се, ще спомена добра дума за теб в управата.

— Хендрикс — отвърна спасителят. — Дани Хендрикс.

— Браво, Хендрикс! — похвали го Морган и отривисто разтърси ръката на спасителя, който се помая още малко наоколо, чешейки се по главата, а после нагази във водата, за да изкара оранжевата си лодка, която се носеше навътре в океана.

Изправиха Робърт на крака и го подпряха — едната му ръка бе провесена около врата на Морган, а другата — около врата на Били. Изглеждаше добре, но бе тежък и летаргично отпуснат, та се наложи да го влачат.

— Хайде, приятел! — весело му подвикна Били. Имаше доволен вид, може би си спомни студентските години — „най-щастливите в живота ми“, бе казал веднъж на Морган. Самият Морган мълчеше. Пушеше му се.

Издърпаха Робърт до одеялото, където жените събираха багажа си. Бриндъл приглаждаше и сгъваше хавлиени кърпи. Не вдигна очи към Робърт. Морган изпита гордост. Нека Робърт види с кого си има работа! Нека види как можаха да се оправят с положението — всички за един, един за всички. Защото това не бе просто семейна кавга или любовно пререкание. Не, случилото се бе показателно за цялото им семейство — за хаоса, който цареше в семейния им живот. Та нали Робърт бе стоял точно до това одеяло, бе слушал Луиза, забравила се във времето, спорещия с нея Морган и всички останали, групирани в „бойни“ единици… и точно тогава той направи пробив — избяга. Негодник! Беше ги оскърбил всичките, всички до един. Морган почувствува прилив на гняв. Симулирайки интерес към Хендрикс, той спря без предупреждение, измъкна се изпод тежката ръка на Робърт и се обърна към океана. Робърт залитна и едва не падна. Морган заслони очи с ръка. Хендрикс изпращаше сигнали на другия спасител на плажа. Морган не разбираше езика на флагчетата, но лесно можеше да си представи провеждащия се в този момент разговор. „Какво стана?“ — питаше съседът, а Хендрикс отговаряше: „Бъркотия, хаос, каша…“

Кейт също наблюдаваше спасителя. (Без съмнение го намираше красив.)

Морган я попита:

— Можеш ли да разбереш какво казва?

Тя сви рамене:

— Дава само знак за „чисто“.

— Какво?

— Ами „всичко е чисто, всичко е наред“.

— Какво ли знае той! — промърмори Морган.

9

Бони каза на Морган, че нямат свободни легла. Дали Мередитови ще си заминат тази вечер или утре сутринта, искаше да знае тя. Този разговор се провеждаше в кухнята, късно следобед, докато Бони пресипваше кубчета лед в голямата кана. Над пукота и подрънкването на леда тя прошепна, че проблемът безспорно щял да се реши, ако Мередитови си заминат още вечерта. Тогава можела да настани Бриндъл и Робърт в тяхната стая. Но Морган смяташе, че Бриндъл няма в никакъв случай да се съгласи да спи в една стая с Робърт.

— Остави, Бони! — рече той. — Нека Робърт спи на верандата в спален чувал.

— Но, Морган, те са женени!

— Той е смахнат. По-добре й е без него.

— Нали ти именно се обяви срещу нея, когато го напусна — възрази Бони. — А сега само защото той влезе в океана…

— С всичките дрехи на гърба си! С костюма си! Направи ни за смях пред хората, сякаш сме от лудница, изведени на излет.

— Никой не се смя!

— Напоследък железарският магазин е все в главата ми… и това е предзнаменование, че почивката ни минава зле — отбеляза Морган.

— Той просто й показа, че я обича.

— Почти съм решил да позвъня на Бъткинс утре сутринта и да проверя дали е поръчал нова партида торби за събиране на листа. С наближаването на есента…

— Какви ги говориш! Юли сме!

Морган подръпна носа си.

— Иди попитай Емили какво са решили — нареди му Бони.

— Искаш да им кажа да си тръгват, така ли?

— Не, просто попитай! Ако останат, ще измислим нещо.

— Защо не си тръгнем ние? — рече той, изпълнен с надежда. — Другите да останат, а ние да си тръгнем…

Бони само го изгледа.

Той отиде във всекидневната, където майка му и Присила играеха на скрабъл^[10]. Кейт лакираше ноктите си, седнала край малка плетена масичка. Миризмата на ацетон изпълваше стаята — остра градска миризма, която Морган харесваше. Би предпочел да остане тук, но само попита:

— Някой виждал ли е Емили?

— Навън е, на верандата — отговори Присила.

Излезе на верандата, като пусна разнебитената врата с мрежа срещу комари да се хлопне зад него. Емили отново правеше снимки. Фотографира Джина, която нареждаше върху парапета мидички. Фотографира Робърт, седнал надут и унизен в един люлеещ се стол, облечен с взети на заем дрехи — белите сватбени панталони на Били и ярката му раирана риза. После фотографира Морган. Трябваше да стои дълго, без да мърда, докато тя примижаваше през визьора на фотоапарата. Постара се да прикрие раздразнението си. Слава богу поне, че си бе съблякла банския костюм. Носеше черния си тоалет, а на краката си нямаше обувки. Отново бе същата грациозна, ефирна фея от приказките, която познаваше. Веднага щом чу фотоапарата да щраква, Морган каза:

— А сега аз ще ти направя една снимка, понеже изглеждаш чудесно!

Слезе по стълбите на верандата и взе фотоапарата от ръцете й. За пръв път тя не му оказа съпротива. Имаше уморен вид. Дори когато той се отдръпна назад и насочи фотоапарата към нея, тя не приглади косите си, нито пък придаде по-ведро изражение на лицето си.

Направи й снимка и й върна фотоапарата.

— Ъъ… Бони просто се интересуваше — подхвана той — дали да разчитаме на вашето присъствие тази вечер.

— Не знам — отвърна тя и превъртя лентата с леко свистене. — Ще трябва да говоря с Лейън.

— А той къде е?

— Не се е върнал още от разходката си. Смятах да отида в града да го потърся.

— Ще дойда с тебе — рече Морган. — Джина! Искаш ли да се поразходиш?

— Заета съм — отвърна Джина и започна да нарежда нова редица мидички.

— А ти, Робърт?

— Чакам Бриндъл.

Морган и Емили тръгнаха надолу по улицата. Тя бе тясна, с кърпен асфалт; можеха да вървят по средата, без да се страхуват особено от уличното движение. Минаха покрай някаква жена, която простираше плажни кърпи, и малко момиче, което правеше сапунени мехурчета на верандата. Къщите бяха съвсем близо една до друга, та им се струваше, че минават покрай редица от стаи; чуха Нейл Даймънд по радиото, а после концерт за обой, лъхна ги мирис на кафе и пържени кюфтета от раци, видяха на една веранда мъж и момче да подреждат рибарските си принадлежности върху зелен шезлонг.

— Ще има дълго да чака! — каза Емили.

— Кой? — попита Морган.

— Робърт Робъртс. Бриндъл се върна в Болтимор.

— Така ли?

— Били я закара с колата до автобуса в Оушън Сити.

— Но колата й е паркирана пред нас!

— Каза, че вече не я иска.

— Ха! — възкликна Морган. Помисли малко и рече: — Значи е отишла в моята къща, така ли?

— Не попитах — отвърна Емили.

— Пада му се! — каза Морган. — Досега бях на негова страна, заради начина, по който позвъни на вратата ни с букет рози в ръце… Но тази история с океана! Не! Хората си въобразяват, че могат да те държат с такива неща. Сами си причиняват зло, а очакват ние да поемем отговорността. Но тези не ми минават! Да имат да вземат! Не, Бриндъл никога няма да му прости!

Емили не каза нищо. Той погледна надолу към нея и откри, че лицето й е изопнато и бледо; вървеше до него: стиснала здраво фотоапарата в синкавата си ръка. Как не бе изгоряла на слънцето? Стоя на плажа колкото и другите. Той избърса с ръка потното си чело.

— Сигурно ти се струваме много скучни. Така ли е? — попита.

— Прекарах чудесно!

— Ами!

— Прекарах чудесно — повтори Емили.

— Е, да, много мило от твоя страна, но… няма значение, знам, че не си свикнала на такъв живот. Ние не си спестяваме нищо един на друг. Не мисли, че не съм го забелязал.

— Беше чудесно! Истинска почивка! Когато получихме писмото ти, така се развълнувах — излязох и купих на всички ни нови дрехи. От години не съм ходила на море. Още от ученичка.

— Ах, да, училището! — въздъхна Морган.

— Той все смята, че не можем да отделим време за това. Предпочита да остане вкъщи. Ние или изнасяме представления, или си стоим вкъщи. Понякога си мисля, че го прави от злоба — казва ми: „Нали искаше да се ожениш и да имаш дом? Е, ето ни у дома и никога никъде няма да заминем.“ Странно! Надявах се, че ще заприличам повече на него, че ще стане по-дейна, но, изглежда, стана обратното. Ние просто си седим вкъщи. Аз в онази стая с шевната машина; чувствувам се като героиня от приказките, като дъщерята на мелничаря, оставена да изпреде злато от слама. Гостуването тук ми дойде много добре — толкова неща се случиха…

— О, боже господи — промълви Морган. Почувствува се неудобно, а бе забравил и цигарите си. Минаха покрай някакъв мъж, който пушеше на стълбите пред къщата си. Морган напълни гръдния си кош с острия сив дим. — Не ти ли се струва, че слънцето тук залязва различно — забеляза той. — Дълго и хоризонтално; светлината е такава една убита…

Тръгна по-бързо. Емили също ускори крачка. Завиха на изток и минаха покрай първия ред от магазини.

— Поставя ме в неловко положение — рече тя, — прави така, че всичко да изглежда като моя идея, сякаш аз организирам живота ни по този начин, а това не е вярно! Искам да кажа, ако той само си седи, какво ми остава да правя? Кажи ми!

— Честно казано, не бих могъл да издържа още един ден на това място — каза Морган.

— В Бетани? — попита Емили. Тя се огледа. — Но тук е красиво!

— Мирише на умряла риба.

— Не е вярно, Морган!

Минаха покрай магазин за сувенири, на чиято витрина бяха провесени жълти рибарски мрежи и имаше остри лакирани раковини от Флорида, оловни съдове във формата на морски таралежи, морски кончета в преспапиета, лавици, отрупани с обици, имитиращи морски звезди и делфини. Тръгнаха нагоре по прогнило дървено стълбище и докато вървяха по рампата към дъсчената пътека, водеща към плажа, Морган зърна отражението си в тъмните стъкла на ресторанта „Холидей Хаус“.

— Боже мой! — възкликна.

Емили се обърна към него.

— Погледни! — каза той, като опипваше бузите си и се взираше в стъклото. — Толкова съм стар! Толкова съм съсипан! Като че ли съм се… разпаднал.

Тя се изсмя.

— Не виждам нищо смешно!

— Морган, престани да се тревожиш! Много си си добре! Човек винаги изглежда така, ако първо не стегне мускулите на лицето си.

— Да, но аз съм ги стегнал! Я гледай! Никаква полза!

Тя престана да се смее и върху лицето й се изписа съчувствие. Но, разбира се, не би могъл да очаква от нея да го разбере. Кожата й сякаш бе позлатена; косата й блестеше на слънцето като метал. Тя отново тръгна и след малко той я последва, като продължи да опипва с пръсти лицето си.

— Мислех, че ще е някъде тук — каза Емили, взирайки се нагоре-надолу по дъсчената пътека.

— Може да се е отбил в някое кафене.

— А, никога не ходи сам.

Думите й го заинтригуваха.

— Защо? — попита. — Какво има против?

Тя не отговори. Постави ръце върху парапета на дъсчената пътека и погледна към океана. Беше около пет часа, а може би по-късно, и във водата имаше само двама плувци. Един-единствен сал от стиропор бе подмятан от прибоя. Няколко брачни двойки се разхождаха край брега, облечени с чисти сухи дрехи, с които приличаха на малки деца, разбудени нежно от сън. Там, където през деня семействата бяха лежали върху одеяла, пясъкът на плажа бе утъпкан, виждаха се и изоставени пясъчни замъци и кули с форма на детски кофички. Но от Лейън нямаше и следа.

— Може би се е върнал във вилата — каза Морган. — Емили?

Тя плачеше. По бузите й се търкаляха едри сълзи, а тя гледаше пред себе си с широко отворени очи.

— Но защо, Емили? — измънка Морган. Ех, защо Бони не беше тук! Прегърна я несръчно с една ръка и произнесе онова, което може би щеше да каже Бони: — Хайде, хайде! Няма нищо! — А когато тя се обърна към него, той я притегли към себе си и прошепна: — Няма нищо! Не се безпокой!

Косата й миришеше на свежо пране, простряно да съхне на слънце. Усети издутината на фотоапарата, притиснат към гърдите й, но навсякъде другаде бе мека, сякаш нямаше кости, и удивително крехка, като безплътна. Смути го внезапната болка, която го накара да я прегърне по-силно и да я притисне по-близо до себе си. Главата му олекна. Тя издаде някакъв звук, подобен на въздишка, и се отскубна.

— Емили, чакай! — промълви той. Едва си пое дъх. — Емили, нека ти обясня! — Но тя бе отстъпила назад и Морган остана замаян, с пламнало от срам лице. Преди да успее да се съвземе от тази нова беда, той погледна надолу и видя Лейън да минава под тях, зачел се във вечерния вестник.

10

Хубавото време свърши в понеделник и не видяха слънцето чак до четвъртък, но тогава вече бе твърде късно: всеки останал във вилата бе сърдит на останалите. Били и Присила си тръгнаха рано — скарани; Присила взе колата на Бриндъл. Луиза се скара с Кейт за някакви стафиди, а Бони каза на Морган да вземе Луиза в пикапа си, когато тръгнат за Болтимор. Тя явно не можеше да пътува и с двете. Но Морган не искаше да вземе майка си. Очакваше с нетърпение да пътува сам, да тръгне рано, без да спира никъде по пътя. Щом пристигнеше у дома, веднага щеше да се отбие при Джосая Бенет, търговеца на антики. А може би след това щеше да се поразходи до центъра на града, просто да види какво ново е станало в негово отсъствие. Не, за Луиза нямаше място в плановете му. И така, в събота сутринта, докато другите още стягаха багажа си, той нахвърли томовете на енциклопедията отзад в пикапа.

— Довиждане на всички! — извика и потегли.

Докато караше по тяхната уличка, преди да свие за главното шосе, погледна в огледалото за задно виждане и видя как Кейт се затича след пикапа, как Бони се втурна надолу по стълбите на верандата и извика нещо, а Луиза, застанала на вратата, си заслони очите с ръце. Човек не можеше да си вземе едно просто довиждане в това семейство! След него винаги се влачеха заплетени конци и възли!

Караше със скорост малко над допустимата, веднъж дори свърна в банкета на шосето, за да задмине една автомобилна колона. Забави се само няколко минути на стеснението на пътя при Кент и мина по моста без никакво чакане. Почувствува се волен като птица, носейки се по него. Пристигна в покрайнините на града в единадесет часа, а в единадесет и тридесет си бе у дома — дълго преди Бони и останалите.

Тревата в двора бе избуяла, осеяна с навити на рула вестници. В къщата, зад спуснатите щори, беше прохладно и миришеше на мухъл, а в антрето под процепа на вратата се бе натрупала цяла планина от поща. Бриндъл седеше в трапезарията и редеше пасианс. По хавлиения й халат отпред жълтееха петна от кафе. Когато Морган влезе, тя нехайно размаха пръстите на ръката си за поздрав, а после постави вале каро върху дама пика.

— Извинявай, че не внесох вестниците — каза, — но не исках да излизам, защото Робърт Робъртс бе паркирал колата си пред къщи почти цяла седмица.

— Настоятелен е значи — рече Морган.

Седна до нея, за да прегледа пощата.

— Не можах дори да отида за мляко или хляб, затова преживях от това, което се намираше из къщи — предимно сардини и царевична каша. Имах чувството, че съм в подводница; така ми се дояде салата. Но не беше чак толкова лошо. Всъщност гладът нямаше никакво значение. Спомних си миналото, когато бяхме деца и бяхме бедни. Морган — ръката й спря във въздуха с десетка спатия, — не бяхме ли по-щастливи в някои отношения, когато се борехме с беднотията?

— Доколкото ми е известно, все още се борим с нея — отвърна Морган.

Имаше изискан син плик от Присила, който навярно съдържаше благодарствено писъмце. Мисълта за това го отегчи. Премина към един по-дебел плик, чийто вид бе обещаващ, и го разкъса в единия край. Вътре имаше тесте снимки, увити в писмо. Хвърли бегъл поглед на подписа: „Емили“. Това пък какво беше?

Скъпи Морган и Бони, пишеше тя с прегледния си почерк, който му се стори закърнял. Благодаря ви още веднъж за чудесната почивка. Надявам се, че не ви притеснихме много с присъствието си. Към края така се бяхме разбързали, за да успеем да се приберем по светло, че не успяхме да се сбогуваме както му е редът. Но беше толкова мило от ваша страна, че ни поканихте, и ние тримата прекарахме така…

Морган направи гримаса и взе снимките. Прехвърли ги нехайно. После стана и още веднъж ги разгледа. Постави една на масата, до нея друга, трета — Бони, Робърт, Бриндъл, Кейт…

Всеки позираше сам, на фона на кехлибарена светлина, която, разбира се, не съществуваше в Бетани Бийч, Делауеър. Бони със скръстени на корема ръце и грейнало в лъчезарна усмивка лице. Робърт Робъртс, сияещ като младоженец в меден месец, докаран с взетата на заем риза, а кожата на Бриндъл имаше топлия отблясък на безценна картина. Кейт, със своята нацупена физиономия, бе знойна и тайнствена като екзотичен плод. Сомбрерото на Морган, килнато назад, обграждаше главата му като ореол, а белите нишки в брадата му придаваха на снимката дълбочина и наситеност както при дърворезба. Хм, това се дължеше само на филмовата лента. Или бе купена с намаление, или датата й бе изтекла, а може би бе недостатъчно осветена.

Но всеки гледаше така спокойно, с такова доверие и съсредоточеност. Самата Емили, мраморно бледа над черните дипли на полата си, срещна критичния му поглед с толкова чисти очи, че той сякаш видя през тях; успя да зърне онова, което навярно виждаше и тя — своя собствен свят през нейните очи. У него започна да се надига малко жизнерадостно мехурче на надежда. Отново и отново взе да прехвърля снимките, да ги подрежда в права линия и да ги разбърква, като ту въздишаше, ту се смееше, без да обръща внимание на втренчения в него изумен поглед на сестра си — влюбен мъж.

1

С настъпването на пролетта Емили тръгна по разходки. Разхождаше се през цялата пролет и лято, по тесни улички, през малки паркове с оскъдна растителност, из магазини, които миришеха на туршия и чесън. Влизаше през главни входове и излизаше през задни, като се озоваваше на някоя непозната улица, пълна с товарни камиони, камари дървени щайги, строителни работници, които разбиваха паважа с пневматични бормашини. Ниските й обувки — тип „балерина“, — почти безшумни, стъпваха леко и бързо в такт с музиката в главата й. Обичаше песни за раздяла, за жени, които стягат багажа си и напускат домовете си, и за мъже, които се будят сутрин и намират леглата си празни. Ако изпуснеш влака, в който съм се качила, ще разбереш, че съм заминала…

Провря се между две деца, които ядяха пуканки от кесия.

Някоя сутрин, много скоро, ти ще ме повикаш, но аз ще съм заминала…

Почти се блъсна в една старица, която носеше пазарска чанта, пълна с бутилки, и без да се извини, продължи пътя си:

Знам, че ти, ездачо, ще тъгуваш за мене, когато съм…

Заминала, заминала, заминала: обувките й глухо отмерваха ритъма по паважа. Започваше с отривиста походка, но постепенно тя се омекотяваше — и това се повтаряше всеки ден; капваше от умора и се успокояваше. Мислите й се въртяха все около Лейън: за това как сакото му пада върху широката, едва забележима извивка на плешките му; за това колко завършени звучаха думите му, произнесени с равен, наситен със специфична тежест тон — гласът му бе по-уверен от гласовете на другите; за навика му да държи устата си затворена, без напрежение, със спокойно отпуснати устни, като по този начин създаваше у нея впечатлението, че крие някакви тайни.

Въздъхваше и поемаше обратния път към къщи.

Често по време на тези разходки бе следена от Морган Гауър — кожена шапка с широка периферия и рошава брада подскачаха зад гърба й.

Ако го изчакаше да се изравни с нея, той започваше да се държи като глупак. Влязъл бе в някаква нова фаза, развил бе нова фикс идея. Безобидно наистина, но досадно. Той й се обясняваше навсякъде — разперваше ръце за прегръдка насред рибния пазар „Бродуей“, сияещ от радост.

— Снощи сънувах, че спах с тебе!

Тя цъкваше с език и го отминаваше. Стигаше до края на пресечката, заобикаляше бумтяща боклукчийска кола, спряла на малката уличка, а той все я следваше, но от разстояние. Шапката му изникваше иззад ъглите на улиците подобно на летяща чиния, плоска, въртяща се, а той самият се носеше под нея. Щом се обърнеше назад, тя не можеше да сдържи смеха си. Бързо се извръщаше, но той вече я бе забелязал; чуваше го, че също се смее. Нима не разбираше, че на ума й тегнеха мисли? Мисли за Лейън бяха надвиснали над нея като облак. Отначало с отривиста и бодра стъпка, а после все по-бавно и по-спокойно тя преминаваше през „чворовете“ и „чеповете“ на живота си с Лейън. Любовта не бе комедия. Но ето че отнякъде се появяваше и Морган, винаги засмян. Емили се предаваше и спираше още веднъж в очакване. Той се приближаваше до нея и сочеше неоновата реклама, олюляваща се над главите им.

— Виж! „“Ла Трела" — стаи под наем"! Седмично! Дневно! Да се качим горе за малко, а?

— Моля те, Морган!

Такъв беше дори пред Лейън — къде му беше умът? Пред намръщения мрачен Лейън той казваше: „Емили, грабвай четката си за зъби! Ще избягаме двамата!“ Където и да бяха, щом чуеше музика — от радиото на някоя минаваща покрай тях кола, — той я хващаше през кръста и започваше да танцува. Напоследък все го избиваше на танци. Изглежда, краката му не можеха да стоят спокойно. Никога не бе го виждала да се държи така глупаво.

За щастие Лейън не го вземаше на сериозно.

— Само да не съжаляваш после — казваше той на Морган.

Все пак тя го предупреди:

— Морган, не желая да се шегуваш по този начин в присъствието на Лейън. Какво ще си помисли той?

— Какво ще си помисли ли? Аз ще те открадна от него — заяви Морган и започна да обикаля кухнята, където Емили в този момент миеше чинии, и да отваря едно след друго всички кухненски шкафчета.

— Какво ще вземеш със себе си? Тези чинии? Тази купа? Тази кана за портокалов сок?

Тя отпусна в мивката насапунисаните си ръце и го погледна.

— Морган, никога ли не изпитваш неудобство?

— Хм — промърмори той и затвори вратата на едно шкафче. Поглади брадата си. — Това е много интересен въпрос. Радвам се, че ми го зададе. Факт е, че… аа, да, смущавам се.

Тя го стрелна с очи.

— Нима?

— Всъщност в твое присъствие: ами да, смущавам се.

Стоеше усмихнат пред нея. Имаше нещо недодялано във външния му вид, което я накара внезапно да прозре какъв трябва да е бил като юноша — едно от онези недодялани момчета, които не знаят за какво да говорят с момичетата или пък говорят прекалено много, може би от притеснение — натрапчиво разказват цели сюжети на филми или обясняват как работи мотор с вътрешно горене. Това й подействува като шок — никога не беше си представяла, че Морган може да бъде такъв. Но навярно бъркаше, тъй като само миг по-късно той бе отново старият Морган, когото винаги бе познавала: енергичен клоун с прошарени коси, който танцуваше степ в кухнята й. Поне можеше да я разсмива.

2

Разходките й продължиха през цялото лято и цялата есен. Разбира се, правеше и други неща — изнасяше куклени представления, шиеше костюми за куклите, готвеше, помагаше на Джина в домашните. Но нощем, когато затваряше очи, виждаше лабиринт от улици, така както вманиачените шахматисти сънуват шахматни дъски. Спохождаше я споменът, дори за най-дребните подробности от тези разходки — металният звук от подметката й върху някой капак на канализацията, блясъкът на парче слюда в асфалта и пожарникарските помпи с разперени встрани ръчки като две сакати ръце, които й напомняха за децата с вродени недъзи. Отваряше очи, сядаше в леглото и започваше да оправя възглавницата си.

— Какво има? — питаше я Лейън.

Би могла да му даде най-различни отговори, до един верни. Понякога казваше, че в брака им нещо не било наред, нещо куцало, но не можела да определи какво точно. „Може би имаш право — отвръщаше Лейън, — но какво искаш от мен?“ Не вярвал, казваше, че на този свят имало нещо, което да я направи истински щастлива. Освен ако успеела евентуално да въведе ред в цялата слънчева система съвсем по свой вкус, да подчини всички планети на волята си. „Какво собствено очакваш от мен?“ — питаше. Тя мълчеше.

Друг път му казваше, че се безпокояла за Джина. Не било хубаво едно деветгодишно дете да се държи така сериозно, казваше. Сърцето й се късало от мъка, като я виждала все нащрек, да дебне настроенията им: наблюдавала ги отстрани и само гледала да заглади кавгите им. Но Лейън възразяваше, че Джина просто растяла — това било всичко. „Природа — повтаряше й, — остави я на мира!“

Освен това, казваше Емили, представленията им вече не минавали добре. Играта им била някак объркана — героите застъпвали репликите си: несинхронизирани, непълни или изцяло липсващи, неумело подхвърляни. Приказките се разпадали на части, на откъслечни изречения. Когато Пепеляшка танцувала с Принца, облечените им тела се прилепвали, но ръцете вътре в тях се отдръпвали една от друга. Струвало й се, че публиката щяла да се досети за това. Сигурна била, че щяло да стане така рано или късно. Лейън казваше, че това са глупости. Печелели повече от всякога, трябвало дори да отказват покани. Нещата вървели чудесно, казваше той.

В съня си тя вървеше по въртящи се в кръг тротоари, а когато се събудеше, продължаваше да се чувствува уморена.

Често, когато имаше да свърши някаква работа, тя прекарваше сутрините си в магазина долу. Сядаше на някое високо столче зад щанда и докато шиеше, слушаше мисис Апъл. Мисис Апъл познаваше стотици майстори на художествени занаяти, с целия им разпасан, живописен живот, и можеше да говори часове наред за тях с живия си маниер, нижейки една след друга истории за напълно непознати на Емили хора. Емили се успокояваше, отпускаше сърцето си, гледаше как добре облечени баби купуват куклите й. Веднъж дойде и синът на мисис Апъл — Виктор. Сега той живееше във Вашингтон и бе пристигнал неочаквано с колата да види майка си. Беше доста наедрял и обръснал мустаците си. Съпругата му, красива жена с руса и мека като коприна коса, носеше малкия им син на ръце.

— Ах, ах, ах! — възкликна Виктор, като видя Емили. Пъхна палци в малките джобчета на жилетката си. — Виждам, че все още правиш кукли.

Тя почувствува, че трябва да се оправдае:

— Да, но сега те са много по-различни. Правя ги по съвсем нов начин.

Обаче, когато слезе от високото столче и отиде до масата, за да му покаже един крал със съсухрено лице, тя осъзна, че навярно изглежда страшно безлична в очите на Виктор — в същата сграда, със същата професия, облечена със същите дрехи. Внезапно си помисли, че навярно и плитките й се бяха втвърдили от времето върху главата й. Ех, защо се бе оставила Морган Гауър да я убеди да започне да носи отново ниски обувки! Виж, ако Джина бе тук — единствената промяна, за която биха могли да я попитат. Виктор пружинираше леко на пръсти и пети, докато разглеждаше внимателно краля. „Мелиса“ — внезапно й мина през ума. „Мелиса Тибет“ — така се казваше онова дете, което имаше рожден ден на първото им представление. Тогава Виктор играеше ролята на Бащата, който се чудеше какво да донесе на своите деца от пътуването си. Мелиса трябва вече да е прехвърлила тринадесет години — бе най-малко на шестнадесет; отдавна й бе минало времето за кукли. Емили остави краля върху масата и приглади кадифената му роба.

— Какво прави Лейън? — попита Виктор. — Играе ли в пиеси?

— А, не много. Не, няма много ангажименти в момента — отвърна тя.

Той кимна. Неприятно й стана от разбиращия поглед, с който се вторачи в нея.

Същия следобед тя извади от килера картонена кутия и разопакова марионетките си. От няколко години експериментираше с кукли-марионетки. Харесваше й предизвикателството — с тях се работеше по-трудно. Бе измислила свой начин за подреждане на конците, които излизаха от една-единствена кръстатка, направена от две клечки от захарни петлета. Ръцете се управляваха от два конеца, коленете от още два, а главата и гърбът — от един. (По панаирите бе виждала двойни и тройни кръстатки, като биплани, и с половин дузина допълнителни конци, които като че ли не бяха толкова важни.) Емили извади една Червена шапчица, най-успешния й опит, и влезе във всекидневната. Лейън седеше на канапето и четеше следобедния вестник. Джина пишеше домашното си по литература.

— Виж! — обърна се Емили към Лейън.

Той вдигна очи от вестника. После рече:

— О, Емили, не започвай пак с тези марионетки!

— Но виж! Виж колко е лесно!

Тя задвижи конците така, че Червената шапчица заподскача първо по пода, после нагоре по дивана до скута на Джина. Джина се разкикоти. После Червената шапчица се отдалечи с подскоци, като люлееше малка жълта кошничка, ловко преметната през лакътя й.

— Какво мислиш, а? — попита Емили Лейън.

— Много е хубава, но не е за нас — отвърна той. — Емили, нашите стари кукли могат да правят и това, и още много други неща. Могат да поставят кошничката долу и отново да я вдигнат. И без всички тези конци, които само пречат.

— Същото казваше и за куклите-сенки. Не искаш да опиташ нищо ново! — каза тя. — Омръзнаха ми старите кукли!

— Така ли? Не можеш всеки път, когато нещо ти омръзне, просто да завъртиш земното кълбо в обратна посока.

Тя прибра марионетките отново в кутията. Излезе на разходка, макар че трябваше да се заеме с приготвянето на вечерята. Спря се на светофара на ъгъла на Кросуел и Хартли Стрийт и в същия миг до нея застана Морган Гауър. Носеше официален черен костюм, риза с колосана яка и бомбе — толкова старо, че бе станало ръждиво. Поклони й се и леко докосна бомбето си. Емили се засмя. Зад брадата му цъфна широка усмивка, но той, изглежда, предугади настроението й и не каза нищо. Всъщност, когато светофарът светна зелено, Морган отново изостана, макар тя да усещаше присъствието му — вървеше на прилично разстояние след нея и си тананикаше някаква мелодия, без да я изпуска от очи.

3

През октомври втората братовчедка на Емили, Клеър, се обади по телефона, за да й съобщи, че леля й умряла в съня си. Била „дарила тленните си останки за каузата на медицинската наука“, каза Клеър напълно в стила на Мърсър, която би се изразила по същия начин, но все пак щяло да има бдение в Дома за молитви. Емили реши, че трябва да присъствува на бдението. Не бе виждала леля Мърсър от дванадесет години — още отпреди женитбата й с Лейън. Бяха си разменяли само коледни картички с учтиви постскриптуми под подписите. Разбира се, отиването й сега там бе безсмислено, но въпреки това Емили отложи едно представление, остави Джина на Лейън, качи се във фолксвагена и потегли на юг.

Беше притеснена от факта, че ще пътува четири часа сама, но веднага щом излезе на междущатската магистрала, се почувствува чудесно. Стори й се, че въздухът тук е по-разреден и по-лек. Дори бе доволна от голямото движение, сред което се озова — толкова много коли се носеха по пътя! По всяка вероятност те бяха тук денем и нощем, безспирно обикаляха планетата и ето че тя най-после се бе присъединила към тях! Усмихваше се на всеки шофьор, който я задминаваше. Беше очарована от безпорядъка на интимните светове, които успяваше да зърне — карти и плюшени животни върху первазите на задните прозорци; заспал с отворена уста пътник; две деца, които решат козината на кучето си.

Свърна от магистралата и пое по все по-тесни шосета, които лъкатушеха отначало през плодородна, а после през бедна фермерска земя, мина покрай небоядисани бараки, наежени като таралежи от телевизионните антени, и дворове, пълни с камиони върху скрипци и фюзелажи на коли, а после профуча през гориста местност, осеяна с шубраци и стари изхвърлени мебели. Стигна до Тейни в ранния следобед. Градът бе все така малък, неколцината мъже, насядали пред бензиностанцията, й бяха познати — сякаш старостта не ги бе докоснала; изглеждаха изрисувани, стиснали със замечтан вид ръчно навитите си цигари. Имената им изплуваха в паметта й: Шъфорд, Грайндстаф и Хейткок. (Несъзнателно ги бе помнила през всичките тези години.) Есенни листа се носеха по главната улица. Кривна по Ерин Стрийт и паркира пред тумбестата къщичка, в която бе живяла с майка си и леля Мърсър.

Дворът бе засенчен от големи стари дървета. Всъщност в него не растеше трева — само тук-там върху малки участъци спечена оранжева земя се виждаше живовляк, от циментова урна се виеха навън плевели, а от неподкастрения чимширов жив плет се разнасяше остра натрапчива миризма. Какво бе станало с цветните лехи на леля Мърсър? Тя обикновено садеше цветя, които цъфтяха целогодишно, дори през късна есен. Емили изкачи стълбите на верандата и спря пред входа; колебаеше се дали да почука, или да влезе направо. В този миг вратата се отвори и Клеър възкликна:

— Емили, скъпа!

Не беше се променила. Все така закръглена и миловидна, с дребни посивели къдрици, увиснали като пискюли над челото и тила й. Носеше официална тъмносиня рокля, възтясна за фигурата й, и груби черни обувки, отворени отпред на пръстите.

— Скъпа, не стой на вратата! Къде е семейството ти?

— Оставих ги вкъщи — отвърна Емили.

— Оставила си ги вкъщи! Дошла си дотук сам-сама? О, надявахме се да видим сладката ти дъщеричка…

Емили не можеше да си представи Джина в тази къща. Нищо не излизаше: двете бяха несъвместими като мисъл. Последва Клеър в антрето, от което я лъхна миризма на стари вестници, към гостната. Мебелите бяха тъмни и груби. Те така изпълваха стаята, че Емили едва успя да забележи седналите върху мекото кафяво канапе мъж и жена — съпругът на Клеър, Клод, и майка й, леля Джуни — внушителна на ръст старица, която също живееше тук. Никой от двамата не й бе кръвен роднина, но Емили се наведе да ги целуне по бузите. За последен път ги бе видяла, когато се върна у дома след смъртта на майка си — тогава те седяха на същото това канапе. Може би изобщо не бяха помръдвали от него — изоставени, клюмнали като две големи парцалени кукли. Когато Клод протегна ръка, за да я потупа по рамото, останалата част от тялото му бе потънала във възглавниците на канапето; ръката му й се стори непропорционално дълга и отдалечена от него. Леля Джуни възкликна:

— Ах, Емили, колко си пораснала!

Емили седна на дивана между тях. Клеър се настани на един стол-люлка.

— Яла ли си? — попита тя Емили. — Искаш ли да се измиеш? Искаш ли кока-кола? Или чаша мляко?

— Благодаря, добре ми е така — отвърна Емили.

Чувствуваше се престъпно добре, по-голяма, по-силна и по-малко нуждаеща се и от тримата, взети заедно. Скръсти ръце върху чантата си. Настъпи кратко мълчание.

— Хубаво е да се върнеш у дома — забеляза след малко тя.

— Ах, колко доволна щеше да е леля Мърсър! — възкликна Клеър.

Настъпи леко оживление — бяха намерили тема за разговор.

— Как щеше да се радва, ако те видеше седнала тук! — възкликна на свой ред леля Джуни.

— Ех, ако знаеше какво я чака! — каза Клеър. — Ако можеше да дойдеш, преди да умре!

— Но смъртта й бе безболезнена — намеси се в разговора Клод.

— Е, да. Отиде си така, както й се искаше…

— Щом й е било писано да мре, хм, така е най-добре.

— Как я боляха ставите, Емили; ти не я видя как се мъчеше — подхвана Клеър. — Така се поду от артрита, че цялото й тяло стана на буци. Понякога й бе трудно дори да си приготви нещо за ядене, но ти я знаеш каква беше: за нищо на света не се предаваше. Не можеше да закопчее дрехите си или да набере номер по телефона, а и мама с този неин лакът… Казвах й: „Лельо Мърсър, позволи ми да дойда да те погледам известно време“, а тя ми отвръщаше: „Не, вика, не мога да допусна такова нещо!“ Държеше всичко да прави сама. Обичаше да храни котката си сама, казваше, че тя нямало да приеме храна от друг човек — искаше й се да е така; и бе решена на всичко, само и само да може лично да пише писмата си. За Коледа — спомняш ли си, Емили? Винаги ти пишеше на ръка и винаги пращаше по някое дребно подаръче за детето. А на Великден, ах, това бе нейният ден, когато ни събираше всички и приготвяше абсолютно всичко сама. Лъскаше сребърните прибори, нареждаше масата… но трябваше да се погрижи за тези неща дълго преди това, заради артрита си, разбираш… Отбивах се при нея на страстния петък и гледам, масата застлана с покривка, а върху нея нареден най-хубавият порцеланов сервиз. Питам я: „Лельо Мърсър, защо си извадила всичко това?“, а тя ми отговаря: „Искам да съм сигурна, че всичко е наред, защото майка ти не може нищо с този неин лакът, а на мен шетнята наистина ми доставя удоволствие.“ Разбираш ли, тя дори не споменаваше за артрита си. Трябваше лекарят да ни осведомява за състоянието й; казваше ни: „Боли я повече, отколкото дава да се разбере.“ Тя мразеше да ни притеснява, изобщо не пожела да се облегне на някой друг. Може да се каже, че смъртта дойде, за да я облекчи.

— Е, всяко зло за добро — забеляза леля Джуни.

— Смъртта й бе облекчение — добави Клод.

— Трябваше да дойда по-рано — каза Емили. — Нищо не знаех. Нито веднъж не ми писа за болестта си.

— Е, да, такава си беше.

— Но щеше да се гордее, че си дошла сега — успокои я леля Джуни.

— Сигурно искаш да прегледаш вещите й — има такива хубави неща, които знам, че тя би искала да вземеш — каза Клеър.

— Нямам място в колата — отвърна Емили.

Но изведнъж й се прииска да притежава цялата тази къща — тапетите на кошнички с цветя, килима, порцелановата пантофка с високо токче, пълна с тебеширенобели рози. Представи си, че се нанася в къщата. Представи си, че отново започва живота си тук от момента, в който бе заминала: сутрин пие какаото си от голямата отровнозелена чаша, която бе намерила като осемгодишна в кутия с готова тестена храна. И когато чу Клеър да казва: „Поне нефритената й игла за шапки, Емили, за нея не е необходимо място“, тя мигновено си представи иглата, цялата на резки, подобни на дървесните, с виещи се в единия й край потъмнели златни листенца. Остана смаяна, че в паметта й се бяха запечатали толкова много неща. Като имената на Шъфорд, Грайндстаф и Хейткок, като къщата на леля Мърсър, която продължаваше да живее в нея с всяка своя керемидка и малко прозорче, независимо дали ги извикваше в спомена си, или не. Щеше да остави иглата за шапки на леля Джуни, която носеше такива неща, но в известен смисъл тя щеше да остане завинаги нейна и може би в някой миг на събуждане или заспиване, дори след петдесет години, от паметта й съвсем неочаквано ще изплува отново същата тази игла за шапки.

— Нямам място дори за нея — каза тя на глас.

После разпери ръце и погледна към тях — набръчкани бели ръце с тънка като жичка венчална халка.

В четири часа станаха и започнаха да се приготвят за посещението в Дома за молитви. Стори й се, че роднините й бяха навлекли купища палта и шалове, макар че денят бе топъл. Помагаха си взаимно при обличането, като инвалиди. Клеър оправи яката на Клод и изпъна реверите му.

— Нямаш ли шал, скъпа? — попита я леля Джуни. — Твоята… как се казва… пола и горнище — много са тънки. Да ти дам един пуловер? Нали не искаш да се простудиш?

Но Емили тръсна отрицателно глава.

Нагоре по Ерин Стрийт те наистина срещнаха няколко младежи, напъхали в ботуши джинси, с кадифени блейзери, каквито бяха на мода и в Болтимор. Този град не бе чак толкова изолиран, колкото си представяше. Но Домът за молитви — единственият в околията Тейни, бе все толкова малък и беден, както едно време: малка сива постройка, сгушена в задния двор на баптистката църква; и всички хора, които се задаваха, бяха стари. Те разговаряха тихо и се държаха под ръка, докато изкачваха стълбите към входа. Емили се надяваше, че ще види приятелките си, с които бе ходила на неделно училище — и в най-добрите времена броят им не надвишаваше числото четири, — но те навярно бяха напуснали Тейни. Никой от посетителите не беше под петдесетте. Емили седна на една пейка с облегалка между леля Джуни и Клод. Огледа малкото помещение и преброи четиринадесет човека. Петнадесетият влезе и затвори вратата след себе си. Настъпи тишина, сякаш бяха на лодка с изключен мотор и вдигнати платна.

Емили бе израснала в такава тишина — не абсолютна, а наситена със звуците от тиктакането на часовник и човешко дишане, тишина, нарушавана от време на време от прошумоляването на дрехи, проскърцването на леки стъпки, покашляне, шумолене от отварянето на целофанени пакетчета с хапчета против кашлица или ровене из чанти. Нищо не очакваше от посещението си в Дома за молитви. (Не бе религиозна.) Питаше се, за кой ли път, какво е предназначението на прашната червена чаша, поставена на перваза на източния прозорец. Тя бе пълна почти до ръба с нещо като восък. Може би беше някаква свещ. Всеки път бе стигала до това заключение. (Но в началото вземаше съдържанието на чашата за нещо, което втасва — кисело мляко, тесто, култура, която нараства от нищото.) Опита се да прехвърли през ума си имената на всички щати в САЩ. Четири започваха с А, два с К… но тези с М бяха много повече: Монтана, Мисури, Мисисипи…

Старец с бяла като памук коса се надигна и остана прав, подпрян на бастуна си.

— Мърсър Дълани — рече той — веднъж извървя две и половина мили във влажно време, за да нахрани кучето ми, когато бях заминал да гостувам у сестра си във Фейърфакс. Сега съм решил да взема котката й и да се грижа за нея, ако се разбира с моите кучета.

Той седна и затършува из джобовете си за носна кърпа, с която избърса устните си.

— Ах, ах — въздъхна.

Въздишката му накара Емили да се сети за Морган Гауър: и той понякога въздишаше по същия начин. Изненада се, че се сеща за другия си живот — с неговата шеметност, съвременност и забързани шумни хора. Спомни си как Морган се втурваше по улицата зад нея; как дъщеря й (дъщеря!) махаше на градския автобус да спре; как Лейън изпразваше джобовете си от монети, преди да се съблече вечер, и ги захвърляше върху скрина. Спомни си и първата среща с Лейън. Беше влязъл в читалнята на библиотеката, облечен с кадифеното си сако. Остана до вратата, огледа се, затърси с поглед някого и след като не го откри, се обърна да излезе; но при обръщането зърна Емили и спря, погледна я отново, после сбърчи вежди и излезе. Всъщност мина цяла седмица, преди да се запознаят. Но сега й се струваше, че при неговата поява — когато мина през въртящата се врата на читалнята, с една-единствена книга в ръка (кожата му бе гладка и мургава, маншетите — съвършено бели) — животът й изведнъж се бе задвижил. Всичко се бе задвижило, сякаш някакви сложни колела и механизми най-после се бяха свързали и втурнали напред с такава шеметна бързина, че от този миг нататък очертанията им се бяха напълно замъглили. И чак сега, в тази стая, където времето сякаш бе замряло, можа да подложи на преоценка всичко, което й се беше случило. Майка й се бе поминала! Нейната майка — а тя дори не я оплака истински. Спомни си последния междуградски разговор, който беше водила с нея по телефона във фоайето на общежитието. („Тук вали — беше казала майка й, — но не искам да пропилея трите минути в разговор за времето. Получи ли полата, която ти изпратих по пощата? Не искам да пропилея времето ни в разговор за дрехи, боже мой…“) Спомни си и за студентската си стая в общежитието: двете тесни железни легла и плюшеното бяло еднорогче върху възглавницата й. (Някога имаше хоби да събира еднорогчета — бе влюбена в тях.) Какво ли беше станало с колекцията й от еднорогчета? Навярно бе прибрана от съквартирантката й или просто бе изхвърлена в боклука. Колко още неща бяха отишли на боклука: любимите й книги, които беше донесла в колежа от къщи, дневникът й, медальонът с капаче, което прикриваше единствената снимка на баща й — усмихнат млад мъж. Изпита болезнен копнеж по всички тези вещи. Чувствуваше се така, сякаш те бяха изтръгнати от ръцете й точно в този миг. Спомни си за леля Мърсър и нейното одухотворено, с остри черти и продълговата брадичка лице, с бледи, добре очертани устни, винаги готови за усмивка. Ах, каква загуба; загубена бе без леля Мърсър!

— Когато бяхме момичета — заговори леля Джуни, като се изправи бавно и пусна рязко чантата си в скута на Емили, — често ходехме заедно на училище. Бяхме единствените баптистки и се поддържахме една друга. През ум не ми минаваше, че един ден ще се омъжа за брат й! Смятах го за толкоз досаден. Двете крояхме планове да заминем, да се махнем от Тейни. Искахме да тръгнем с циганите. В онези времена навсякъде имаше цигани. Мърсър поръча да й изпратят по пощата книга за гледане на карти, но нищо не разбрахме от нея. Аз все още пазя картите някъде из къщи и марионетките, с които имахме намерение да играем по панаирите върху някоя изрисувана каруца, както и книгата по ораторско изкуство от времето, когато искахме да станем актриси… Разбира се, искахме да станем и журналистки! Но нищо не излезе от всичко това. Нима сме знаели тогава как ще се развият нещата? Какво ли щеше да се случи, ако някой ни кажеше какви ще станем в действителност — че ще остареем в Тейни, щата Вирджиния, и че тук ще си умрем?

Тя седна и взе чантата си от скута на Емили, затвори очи и продължи бдението.

4

По-късно вечеряха у Клеър — печено, донесено от други членове на сектата, плодови сладкиши с фамилните имена на тези, които ги бяха приготвили, написани върху картончета и залепени със скоч върху тавичките. Никой не яде много. Клод дъвчеше клечка за зъби и гледаше портативния телевизор, поставен върху кухненския плот. Беше образован мъж, зъболекар, но има нещо недодялано и селско в него, помисли си Емили, когато той ненадейно избухна в подобен на кучешки лай смях, докато гледаше повторението на „Бандата на Брейди“. Клеър човъркаше парче сладкиш с вилицата си. Леля Джуни се взираше в чинията си и дъвчеше вътрешната страна на устната си. По-късно, след като измиха съдовете, се преместиха в хола — заради по-големия телевизор. В девет часа леля Джуни каза, че е уморена, и Емили й помогна да се приберат в съседната къща — на леля Мърсър, където двете смятаха да пренощуват.

— Май ще трябва да продадем тази къща — каза леля Джуни, докато се тътреше едва-едва по тротоара. — Няма никакъв смисъл да поддържаме две къщи.

— Но къде ще живееш, лельо Джуни?

— Ще се преместя при Клод и Клеър — отвърна тя.

Във въображението си Емили видя нещо черно, като око, което се свиваше и ставаше все по-черно. Някога е имало три къщи, много отдавна, когато бащата на Емили е бил още жив.

Леля Джуни мина първа през вратата, тътрейки крака. В антрето светеше лампа, която хвърляше кръг от жълта светлина.

— Трябва да си избереш от къщата каквото ти харесва — каза леля Джуни. — Ами да, някои вещи са с антикварна стойност. Избери си нещо, което искаш да вземеш със себе си.

Тя се облегна на ръката на Емили и двете тръгнаха към всекидневната. Емили запали лампата. Мебелите изскочиха от мрака, всеки със своята рязка сянка — масата с подвижен капак във формата на листо, вдигнат и опрян на стената, голямото кресло, бюрото с елегантно извити крачета, което някога й напомняше кльощава дама на високи токчета. Би могла да вземе всичко това, господи! Ако й предложеха някое бюро или диван например, щеше да им отговори. „Да, благодаря. Нашият апартамент наистина изглежда празен.“ Всъщност в нея би могло да припламне изгарящото желание да притежава тези мебели. Но когато застана насред стаята и ги видя отблизо, тя не ги пожела. Бяха твърде солидни, твърде плътно обвити в спомени за отминали събития; не би могла да обясни. Гласно каза:

— Лельо Джуни, продай всичко. Парите сигурно ще ти влязат в работа.

— Вземи поне някоя дреболия — настоя леля й. — Емили, скъпа, ти си единствената ни млада роднина. Ти и твоята дъщеричка; на теб ще завещаем всичко.

Емили си представи Джина, седнала в голямото кресло, как чете и усуква на пръста си кичур коса, паднал над слепоочието й, — навик, който се проявяваше винаги когато вниманието й бе погълнато от нещо. (Дали си бе легнала вече? Беше ли си измила зъбите? Знаеше ли Лейън, че тя все още обича нощем да й свети лампа, макар да не си го признава?) Липсваха й Джинините бдителни очи и нежните й бледи, напукани устни — устата на леля Мърсър. Как не бе се сетила досега? Замря, поразена от тази мисъл.

Междувременно леля Джуни сновеше из стаята, като придържаше схванатата си ръка със здравата.

— Тази порцеланова пантофка може би. Или тези пиринчени маймунки: не чуват зло, не виждат зло…

— Лельо Джуни, моля те, ние не водим такъв живот — прекъсна я Емили.

— Какъв живот? Какъв живот трябва да водиш, за да поставиш няколко пиринчени маймунки върху малката си масичка?

— Нямаме малка масичка — каза Емили и се усмихна.

— Вземи тогава масичката на Мърсър.

— Не, моля те.

— Или някое бижу, часовник, брошка. Можеш да закачиш иглата й за шапки на якичка.

— Не нося якички — отвърна Емили. — Нося само тези цели трика, а те са направени от еластична материя, нищо не може да се закача по тях.

Леля Джуни се обърна и я изгледа.

— Ех, Емили, майка ти те изпрати да следваш така добре облечена! Изчете „Мадмоазел“ и сама ти уши всичките дрехи за колежа. Безпокоеше се, че няма да си облечена както трябва. Никое друго момиче от класа ти не отиде да следва — нито момичетата на Хейткокови, нито на Бидиксови. Майка ти искаше да заминеш добре облечена и да им покажеш на всичките, да се върнеш образована, да се задомиш тук, да се ожениш добре, както направи моята Клеър — виждаш ли моята Клеър? Та майка ти ти уши онази хубава вълнена рокля с малка бяла якичка и маншети. Виж, на нея можеш да закачиш брошка. Каза да я носиш на срещите на сектата. А ти й отвърна: „Мамо, нямам намерение да ходя на срещи на сектата там и единственото, от което имам нужда, е чифт джинси. Заминавам, каза, заминавам оттук, за да се приобщя към хората, да стана частица от някоя голяма група, и никога вече няма да се различавам от другите.“ Какво смешно малко същество беше! Но, разбира се, тя не ти обърна внимание, и с право, както виждаш; съвсем с право. Не знам как му викаш на това, което носиш. Цяло трико? Така ли? Хм, сигурна съм, че е много модерно в Болтимор, но, Емили, скъпа, то не може да се мери за нищо на света с онази вълнена рокля, която уши майка ти.

— Онази вълнена рокля я няма вече — прекъсна я Емили. — Оттогава минаха дванадесет години! Сега с нея чистя прозорците!

Леля Джуни извърна лице. То изглеждаше каменно, погледът — студен, оскърбен. Тя заопипва мебелите за опора — креслото, бюрото, другото кресло, — стигна до дивана и се отпусна върху него.

— Но, разбира се, носих я дълго — излъга Емили.

Във въображението си видя как роклята още виси в гардероба на студентската й стая — призрак, който се предава на всеки курс от новопостъпили студентки. („Тази рокля е на мис Емили Каткарт, която изчезна една неделя през април и повече не я видяхме. Властите на колежа все още претърсват Езерото на второкурсничките. Говори се, че духът й обитава фонтана пред библиотеката.“)

Седна до леля Джуни. Докосна ръката й и произнесе:

— Съжалявам.

— За какво? — попита леля Джуни с весел тон.

— Ако искаш, ще взема иглата за шапки. Или някоя друга дреболия… знам какво: марионетките!

— Марионетките!

— Куклите на конци, както ги нарече. Нали каза, че си ги запазила?

— Да — вяло отвърна леля Джуни. — Май са някъде из къщата.

— Ще си взема една.

— Да, сега си спомням, че ми спомена за някакви детски представления — рече леля Джуни и нагласи парализираната си ръка във вдлъбнатината под бюста си. — Ах, какъв тежък ден!

— Искаш ли да ти помогна да си легнеш? — предложи Емили.

— Не, не, върви да си легнеш! Мога и сама!

Емили я целуна по бузата. Леля Джуни като че ли не забеляза това.

В стаята — която някога бе делила с майка си и в която бе водила такъв объркан, лишен от интимност живот, че дори и сега не се почувствува в истинския смисъл сама — Емили съблече полата си и събу обувките си. Собственото й, по-младо лице, с неоформени черти, й се усмихваше от една снимка в сребърна рамка, поставена на скрина. Изгаси лампата, внимателно отметна назад покривката на високото легло и се качи на него. Чаршафите бяха толкова студени, че й се сториха влажни. Обгърна с ръце тялото си, стисна тракащите си от студ зъби и се взря в същите стари квадрати лунна светлина по пода, които помнеше отпреди. През това време леля Джуни явно се движеше из някоя друга част на къщата. Отваряха се чекмеджета, щракаха катинари. На Емили й се стори дори, че чува скърцащи стъпки по дъсчения под на тавана. О, този муден свят на грохнали старци! Неусетно потъна в несвързан и объркан сън. Присъни й се, че майка й размества мебелите в стаята: „Чакай сега да видим, ако столът е тук, а масата там, дали ще трябва да поставяме леглото под прозореца…“ По едно време се събуди и седна в леглото, за да придърпа покривката нагоре към раменете си, понеже й бе станало студено. В дърветата навън бухаше бухал. Когато отново заспа, присъни й се, че пада тежко в нещо бездънно.

Събуди се и видя, че стаята тъне в перленосива предизгревна светлина. Стана, олюлявайки се, посегна за полата си и я облече. Обу се и излезе в антрето, където бе по-тъмно. От стаята на леля Джуни се разнасяше хъркане. О, господи, те всички сигурно щяха да спят още часове! Пипнешком стигна в мрака до всекидневната, за да вземе чантата си, в която бе пъхнала гребен и четка за зъби. Чантата беше върху малката масичка. От нея се подаваше нещо валчесто. Емили запали лампата, премигна на светлината и извади отвътре една стара кукла-марионетка с басмена рокля.

Главата и ръцете й бяха направени от грубо боядисан гипс. Имаше голяма бледа уста и две избледнели кръгчета руж на бузите. Черната й сплетена на плитки коса беше от прежда. Конците, които я движеха, бяха омотани и завързани към една-единствена кръстатка, точно като тази, която Емили бе изобретила. Или може би (имаше такова чувство) тя изобщо не я беше изобретила, а просто си я бе припомнила от детството. Макар да не можеше да си спомни някога да са й показвали тази малка кукла. Навярно тя се предаваше в мрака от поколение на поколение — може би дори самата мисъл да се захване с кукли. А тук, в тази къща, Емили си бе въобразила, че е отишла така далеч, че живее напълно различен живот! Сега видя своята Червена шапчица в съвсем нова светлина — като че ли беше осакатена. Държеше марионетката за възела от конци. Сините очи я гледаха безжизнено. Гипсовите ръце — с един отчупен пръст — висяха разперени в снизходителен жест.

От кухнята се чуваше приглушеното тиктакане на часовник — сякаш бе заровен в земята. Човек едва ли можеше да се движи свободно из стаята, без да закачи някое кресло или масичка. Мебелите бяха така наблъскани, че Емили почувствува как се задушава. Остави марионетката на дивана, взе чантата си и излезе от стаята. Свежият въздух, помисли си, може би ще избистри ума й. Отвори входната врата и се озова навън, на верандата, където студът мигновено я прониза през дрехите. Но въпреки това чувството за задушаване не я напусна. Слезе по стълбите. Излезе на улицата и спря, трепереща от студ, пред колата на Лейън — цяла-целеничка и блестяща. След минута колебание отвори вратата, вмъкна се вътре и пое дълбоко мириса на кожа. После извади ключовете от чантата си. Включи мотора и без да пали фаровете, потегли, незабелязана от никого.

Болтимор я посрещна в делничния ден с тълпи от хора и шум, слънцето блестеше в морето от метал, а шофьорите непрекъснато бибипкаха с клаксоните и преминаваха с колите си ту в едното, ту в другото платно на шосето. Емили зави по Кросуел Стрийт и паркира; къде точно, не можеше да каже със сигурност. Изскочи от колата и се затича към входа на сградата, бързо изкачи стълбите до апартамента, но после не можа да намери ключа и докато подрънкваше нервно връзката с ключове пред вратата, Лейън отвори. Застанал с книга в ръка, той се взираше в нея, а тя се хвърли към него с разтворени обятия и притисна лице о гърдите му.

— Емили, скъпа — промълви той. — Случило ли се е нещо?

Тя само поклати глава, без да го освободи от прегръдката си.

5

Почти ежедневно получаваше писма от Морган, въпреки че той непрекъснато се отбиваше у тях.

Скъпа Емили,

Прилагам към писмото тази диплянка на „Сиърс“, ти имаш нужда от нова тръба за мивката, а тръбите на „Сиърс“ са по-добри от тези, които се продават в „Кълън“…

Понеже бе поел грижата по апартамента им, запретваше ръкави и отстраняваше дебнещите от всеки ъгъл повреди, бодро потракваше с чука под кухненската мивка — място на какви ли не тайни.

Скъпа Емили,

Снощи попаднах на един практически съвет, който би могъл да реши онази повреда на тостера ти. Просто изрежи от твърда хартия, например от кибритена кутия, едно парче с размери 2,3 на 2,3см…

Той бе личният съветник по потребителските въпроси на семейство Мередит: съчиняваше на малката си старомодна пишеща машина изпълнени с възмущение писма до радиото, атакуваше сервизите за поправка на коли, разрешаваше всяко малко недоволство, споменато мимоходом от Емили. Тя започваше да разчита на него за всичко. Понякога казваше: „Знам, че не бива да те моля за това…“, но той я прекъсваше: „Защо не? Та кого друг би помолила, ако не мене? Не ме обиждай, Емили!“

Веднъж тя срещна някакво затруднение с касетофона си, който бе купила, за да озвучава куклените представления. Морган не й беше подръка и докато си играеше с копчетата, тя се улови, че си задава с раздразнение въпроса къде е той. Как можеше да я оставя да се оправя без него, след като я бе направил зависима от себе си? Грабна касетофона и измина тичешком няколкото квартала до железарския магазин. Пристигна, останала почти без дъх, стовари касетофона на щанда между Морган и някакъв клиент.

— Слушай — рече тя, като натисна един бутон. В магазина се разнесоха звуци от тромпет — запис към пиесата „Бременските музиканти“, — но те бяха толкова нестройни и глухи, че от високоговорителя се чуваше само пращене. Клиентът отстъпи назад, озадачен. Морган седна на високото си дървено столче и поклати замислено глава. — Това ме влудява! — заяви Емили и изключи касетофона. — И ако сега записът ти се струва ужасен, трябва да го чуеш, когато звукът е увеличен до крайност, посред някое представление. Не може да се познае тромпет ли е или фагот!

Морган се приближи до една въртяща се поставка, взе от там малка четка за рисуване, върна се на мястото си, сложи касетофона върху скута си и бавно, внимателно изчетка пластмасовите жлебове на високоговорителя. Навън изхвърчаха някакви бели зрънца.

— Захар или пясък — забеляза той. Натисна бутона и напрегна слух. Звукът на тромпета бе ясен и чист. Върна касетофона на Емили и се зае със сметката на клиента.

Като някой домашен дух, той оставяше след всяко свое посещение поправени сякаш по чудо електрически реотани, добре уплътнени прозорци, кранчета, от които вече не капеше вода, и клозетни казанчета, по които висяха изкусно изработени приспособления от телена закачалка, за да не изтича водата от тях. „Колко ли е хубаво непрекъснато да го имаш подръка — каза Емили на Бони. — Все ще ти оправи туй-онуй из къщи“, но Бони само я изгледа с неразбиращ поглед и възкликна: „Кой, Морган ли?“

Е, Бони си имаше други грижи. Гледаше една от дъщерите си, която караше трудна бременност. Бебето трябваше да се роди през февруари, но непрекъснато заплашваше да се появи преждевременно на бял свят — сега, през ранния ноември; дъщерята се бе прибрала у дома, за да изкара легнала последните три месеца. Бони говореше само за това. „Когато се понадигне, колкото да си оправи възглавницата — казваше тя, — все си представям как бебето пада, как се изтърколва от нея като монета от касичка. Викам й: «Лизи, скъпа, лягай веднага, моля те.» Тази бременност преобърна наопаки възгледите ми за нещата. Едно време си мислех, че бременността е нещо, което трябва да отгледаш докрай; сега си мисля само, че тя е нещо, което се мъчиш да задържиш, което ще се случи, независимо от желанието ти. А Морган ли? Хм, знаеш го Морган! Постоянно е в движение, не проявява никакво разбиране… Връща се нощем вкъщи и й чете либрета на опери! Напоследък се е увлякъл по операта — казал ли ти е? Щур човек!… «Дон Жуан се среща с една статуя и я кани у дома си на вечеря», чете й. «Това ми звучи съвсем в твоя стил», казвам му. Той продължава да чете. Струва ми се, че има Лиз още за дете, на което трябва да се четат приказки преди сън; или може би просто си търси предлог, за да ги чете на себе си — но що се отнася до всекидневните неща!… Да й занесе например подноса с храна или да й изпразни подлогата!“

Емили поклати замислено глава. Съчувствуваше на Бони; сигурно беше трудно да се живее с него…

Спомни си колко възрастен й се бе сторил в началото — с неговите шапки и костюми, с педантичния му стил на изразяване, присъщ на възрастен господин. А сега го намираше за… е, не обикновен като другите, а по-разбираем. Постепенно я обхващаше желание да повярва в тезата му, че не е необходимо събитията да бъдат непременно обусловени от някаква причина. Миналия месец бяха седнали с Лейън и Морган в ресторант „Юнола“, когато Морган погледна през прозореца и рече:

— Колко странно, ето го Ламонт! А аз го мислех за мъртъв! — Не изглеждаше кой знае колко изненадан, но забеляза с весел тон: — Такива неща ми се случват все по-често напоследък. Все си мисля, че виждам например бащата на майка ми, дядо Бриндъл, как върви по улицата, а той е мъртъв вече четиридесет години. Казвам си: може би изобщо не е умирал — просто му е омръзнало предишното съществуване и ни е напуснал, за да започне нов живот без нас. Кой ще каже, че това е невъзможно? Навярно някъде съществува цяло едно малко селище — град дори, пълен с хора, които по общо мнение са умрели, но всъщност са живи. Замисляли ли сте се някога за това?

Лейън изсъска уморено през зъби, както правеше винаги когато Емили казваше нещо глупаво. Е, защо да не съществува такъв град? Какво толкова невъзможно имаше в това? Емили се поизправи на стола си и сведе виновно очи.

— Светът е странно място — продължи Морган. — Залитащи от старост дами, хора, на които не би поверил да ти откарат количката с продукти до касата в супермаркета, летят срещу тебе в двутонни автомобили със скорост сто и двадесет километра в час! Животът ни изцяло зависи от непознати хора. Липсва логика или последователност в толкова много неща!

— Господи! — промърмори Лейън.

Но Емили се почувствува окуражена; сякаш всичко наоколо й просветна. (Това се случи наскоро след завръщането й от Тейни. Широкият кръгозор на Морган й се стори чудесен.) Тя се усмихна на Морган. Той й се усмихна в отговор. Носеше кожена ушанка, тъй като времето се беше развалило. Сякаш малко мече бе клекнало върху главата му. Той се наведе през масата към Лейън и заговори:

— Често изпадам в отчаяние. Може би това ще ти се стори странно. Очевидно съм от онези хора, чиято потиснатост изглежда смешна. Но за мене тя е нещо много сериозно. Мисля си, след десет хиляди години докъде ще стигне всичко това? Нашата планета ще е изчезнала до тогава. Какъв е смисълът? Така си мисля и се качвам на погрешен автобус. Но когато съм щастлив, щастлив съм, без да имам особени причини. Въобразявам си, че съм много духовит например, че съм спечелил всички на моя страна, но нещата изобщо не стоят така.

Лейън въздъхна и се загледа в келнерката, която доля чашите им.

— Аз май ти ходя по нервите — рече Морган.

— Не, не е вярно — възрази Емили.

— Имам чувството, че е вярно, нали, Лейън? Ходя ли ти по нервите?

— Ни най-малко — мрачно отвърна Лейън.

— Склонен съм да мисля — подхвана отново Морган, — че нищо истинско не ми се е случвало досега; но когато се обръщам назад, виждам, че не съм прав. Баща ми умря, ожених се, жена ми и аз отгледахме седем дъщери. Дъщерите ни претърпяха обичайния брой злополуки и трагедии; пораснаха, омъжиха се, родиха деца, а някои се и разведоха. Сестра ми изкара два развода, или поне прекрати два брака, а майка ми остарява и паметта й изневерява… но все имам чувството, че всичко това е някаква измислица, нещо, което се е случило на някой друг, а не на мене. Все едно, че гледам отстрани с леко любопитство и си мисля: „Ето значи какъв е животът ми.“ Кой би предположил, че това е моят истински живот? Кой ли би предположил, че съм възнамерявал да опитам късмета си отново — втори, трети път, най-хубавите два опита от трите възможни. Изглежда, не мога да приема сериозно целия си живот.

— Хм, имам малко работа — прекъсна го Лейън, надигайки се от стола.

— Знам какво искаш да кажеш — каза Емили на Морган.

„Как ми се иска да разбера“ — ето какво трябваше да му каже. Маниерите му бяха ужасни (често си мислеше тя): пушеше твърде много и страдаше от хроническа кашлица, която сигурно щеше да го довърши, ядеше твърде много бонбони (всеки път, когато отвореше уста, насреща й лъсваха черните му пломби), ръсеше пепел по дрехите си, гризеше кожичките на ноктите си, чоплеше зъбите си, рошеше брадата си, не го свърташе на едно място, крачеше нагоре-надолу, чешеше се по корема, започваше да тананика разсеяно винаги когато дойдеше редът на някой друг да заговори, не бе умерен в поведението си. Обличаше се със скъпи дрехи, купени на старо, лекьосани и измачкани, лошо поддържани, а над тях носеше мръснозелен безформен шушляков анорак, чиято качулка бе обточена със сплъстена кожа, която би могла да бъде и маймунска. Миришеше на застоял тютюн. Когато носеше очила, те бяха покрити с толкова много отпечатъци от пръсти и мазни петна, че очите му почти не се виждаха. Винаги бе възбуден и непредсказуем в постъпките и думите си, понякога почти се вманиачаваше и макар да бе много мило от негова страна да поеме изцяло поддръжката на домакинските им уреди, факт бе, че често ставаше… хм, самонадеян е точната дума — нахален, склонен да командува, подчинявайки семейство Мередит на своята представа за тях, която бе толкова далеч от действителността. Позволяваше си твърде много и допускаше това, което не биваше да допуска. Говореше прекалено и доста объркано или ставаше излишно подробен и ги отегчаваше с дълги истории от вестниците, придружени от хитроумните забележки на внуците му, или цитати от „Справочник на потребителя“, а в някои моменти, когато трябваше да бъде общителен — когато Мередитови канеха и други гости, в навечерието на празника Всички светии например, той млъкваше и се свираше в някой ъгъл, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, с мрачно изражение на лицето. А когато той канеше гости! Е, колкото по-малко говорим за тях, толкова по-добре! Събираше боклукчии с професори по философия, слагаше малки деца до свещеници със слухови апарати…

Но веднъж, като минаваше покрай една книжарница, Емили съвсем случайно зърна на витрината увеличена снимка на първия полет на Уилбър Райт, приземил самолета в хоризонтално положение върху плажа на Кити Хок^[11]. Уилбър, с каскет и костюм, необикновено елегантен, застинал завинаги в напрегната, приповдигната и изкуствена поза, й напомни, неизвестно защо, за Морган и тя внезапно почувствува, че никога не бе му отдала нужното уважение. А друг път, когато включи касетофона, за да провери дали музиката е за пиесата „Хензел и Гретел“, тя откри, че Морган навярно си бе играл с него, защото внезапно се разнесе неговият дрезгав, приглушен от брадата му глас, преправен с немски акцент: „Ами сега? Къде бутон?“, а после се чу едно: „Ах, така ли!“ с японска интонация, последвано от две щраквания, като при изключване и включване отново на касетофона. „Рам, та-рам“ изпя той с глух и безжизнен глас, сякаш изшумоля целофан. Чу се звук от драсване на клечка кибрит, от издухване на облаче дим. „Ах ти, палавнико Пинокио! — произнесе весело. — Виждам, че пак си лъгал. Носът ти е пораснал с петнадесет сантиметра.“ След това прозвуча глухият му и хъхрещ смях на пушач: „Ха-ха-ха!“, който премина в кашлица. Но Емили не се засмя с него. Напрегна слух, бърчейки чело. Наведе се много близо над касетофона, със сериозно изражение, като се опитваше да разбере що за човек е Морган.

6

Емили и Лейън бяха поканени на фестивала в „Пърси Скул“, за да изнесат представление по случай Деня на благодарността^[12]. Не бяха посещавали това училище никога преди. Емили се чудеше какво да играят. Дали „Рапунзел“? Или „Палечка“. Късно един следобед, няколко дни преди фестивала, тя извади Рапунзел от тензухената й торба и я постави върху кухненската маса. Рапунзел не бе използувана от много време и имаше неугледен и занемарен вид. Дългите й плитки се бяха разръфали.

— Май трябва да й направя друга перука — каза Емили на Джина.

Джина си пишеше домашните; само промърмори нещо неразбрано.

В този миг влезе Лейън и възкликна изненадан:

— Я, Рапунзел? Какво прави тук?

— Мислех да я вземем за фестивала.

— Снощи каза, че ще играем „Спящата красавица“.

— Така ли?

— Предложих „Спящата красавица“ и ти се съгласи.

— Нима? Не можем да играем „Спящата красавица“. В пиесата участвуват тринадесет феи. Без да броим Краля, Кралицата, Принцесата…

— Казах ти: „Емили, защо да не изиграем нещо различно този път?“, а ти отвърна: „Добре, Лейън“.

— Но не съм казала „Спящата красавица“ — прекъсна го Емили.

— Казах ти: „Какво ще кажеш за «Спящата красавица»“, а ти отвърна: „Добре, Лейън“.

Съчиняваше си. Въпреки че никога не обичаше да си съчинява. Емили не би могла да проведе този разговор дори и в полусънно състояние. Ами да, ако брои и Старицата на чекръка, Принца… И дума де можеше да става! Не биха могли да се справят с такъв брой действуващи лица! Помисли си, че вероятно Лейън бе обсъждал тази тема с някой друг, по грешка. Напоследък те постоянно губеха връзка помежду си. Всяка сутрин започваха така внимателни един към друг, така изпълнени с надежда, но бързо влошаваха отношенията си и завършваха деня легнали в най-външните краища на леглото, обърнали си ръб.

Тя забеляза двете вертикални дълбоки бръчки, врязали се напоследък в бузите му. По-скоро две вдлъбнатини, каквито се образуват по лицето на човек, свикнал да стиска здраво челюсти.

Лейън наруши мълчанието:

— Какво ще кажеш, ако вземем Джина? Би могла да играе с някоя кукла фея.

— Но представлението е в сряда следобед — възрази Емили. — Джина ще е още на училище.

— Нямам нищо против да не отида на училище — побърза да каже Джина.

Емили подозираше, че Джина само се опитва да запази мира вкъщи. Тя обичаше да ходи на училище.

— Да, но аз съм против — сряза я Емили.

— Но, мамо!

— Тринадесет феи! Дори да имаме толкова кукли, как ще ги задвижим всичките само с още един чифт ръце!

— Бихме могли да намалим броя им — предложи Лейън.

Емили закрачи нервно около масата. Джина и Лейън я наблюдаваха. Джина гризеше молив и люлееше крака, но Лейън стоеше неподвижен. Изведнъж Емили се извърна към него и рече:

— Нарочно ли го правиш?

— Моля?

— Това трябва ли да докаже нещо, Лейън? Опитваш се само да ми покажеш, че съм… непреклонна, а? Искаш да заявя на всеослушание, че отказвам да играя в пиеса с осемнадесет кукли и дъщеря ми да избяга от училище, защото съм непреклонна и ограничена, така ли?

— Единственото, което казах, бе: „Какво ще кажеш за «Спящата красавица», Емили…“

— Никога не си го казвал!

Лейън замълча, сви рамене и излезе от стаята. Емили погледна към Джина, която ги наблюдаваше, но внезапно спря да гризе молива и наведе глава над домашното си.

След малко Емили откачи палтото си от закачалката в антрето и излезе от апартамента, напъхвайки ръце в ръкавите, докато слизаше с войнствена стъпка по стълбите. Беше късно вече, защото миризмите от различни ястия бяха започнали да изпълват стълбището: зеле, чушки, загоряло олио, пържен лук. Магазинът на „Художествени занаяти“ бе тъмен, напълно замрял. Емили тръшна вратата на главния вход след себе си. Здрачът бавно обгръщаше сградите, като ги лишаваше от цветовете им. Една старица се спря на ъгъла, за да остави на тротоара всичките си пакети и ги подреди отново. Емили я заобиколи, без да отпуска ръце, свити в юмруци и напъхани в джобовете на палтото. Пресече улицата на червено и ускори ход.

Лейън беше невъзможен. За тях двамата нямаше никаква надежда. Бе се обвързала завинаги с човек, когото не можеше да понася.

Подмина момче и момиче, застанали насред тротоара, хванати за ръце; момичето се въртеше на токчетата си и се усмихваше срамежливо на момчето. Сцената бе сърцераздирателна! Изпита желание да спре и да ги извади от заблуждението им, но, разбира се, те нямаше да й повярват, въобразяваха си, че ще направят всичко другояче. Срещна едно дете, приятелка на Джина.

— Здравейте, мисис Мередит.

— Здравей, аа, Поли — отвърна тя майчински, с подобаващ на възрастна жена глас, неотличим от гласа на всяка друга жена.

Понякога виждаше бедата в това, че се познаваха твърде добре с Лейън. И най-невинната забележка извикваше в съзнанието им такава верига от асоциации, толкова много стари обиди и оскърбления, никога неуталожени или забравени напълно, а само привидно загладени. Вече не бяха в състояние да изпитат никакво дори най-обикновено човешко чувство един към друг.

Не след дълго чу зад себе си шум от стъпки. Стъпки, които постепенно се приближаваха. Забави ход, а ъгълчетата на устата й въпреки волята й се заизвиваха нагоре в усмивка, но като се обърна назад, видя непознат мъж, забързан нанякъде. Бе скрил лице в яката на палтото си. Остави го да я подмине. После отново погледна назад. Но макар дълго да се взира в здрача, тротоарът остана пуст.

Зави надясно по Мелър Стрийт и тръгна с по-целеустремена стъпка. Пресече още една улица и кривна вляво. Попадна в поток от хора, сгушени в дрехите си, погълнати от мисли, забързани към домовете си за вечеря. Хрумна й, че железарският магазин може би е затворен вече. Намали ход, намръщена. Но не, прозорците му все още светеха с онази бледа светлина, която винаги изглеждаше като покрита с тънък слой прах. Бутна вратата на магазина и влезе вътре. Бъткинс беше зад щанда, наведен над лист хартия.

— Морган отиде ли си? — попита го тя.

Бъткинс се изправи и прокара ръка по високото си чело.

— О, мисис Мередит — промърмори той. (Беше неизменно официален към нея, макар че се познаваха от години.) — Не, той е горе в канцеларията си.

Емили тръгна по пътеката между лопатите за сняг и чувалите със сол към стълбите в дъното на магазина. Всяко стъпало проскърцваше под краката й. Горе на площадката канцеларията на Морган й се стори необикновено тиха — никакви шумове от трион, чук, дрелка или облак прах от дървени стърготини. Морган лежеше върху кафяво плюшено канапе. Беше като никога гологлав, по халат с лъскави ревери, които подхождаха по цвят на канапето. Косата му изглеждане сплъстена и рядка. Бледото му лице проблясваше в мрака.

— Морган? Болен ли си? — попита Емили.

— Настинал съм — отвърна той.

— О, само настинка — въздъхна тя облекчено. Свали палтото се и го метна върху бюрото.

— Само настинка! Как можеш да говориш така! — възмути се Морган.

Енергията му като че ли постепенно се връщаше. Седна на канапето, изпълнен с негодувание.

— Представяш ли си как се чувствувам? Главата ми е като плажна топка. Тази сутрин вдигнах температура 37,2, а снощи бе 38,3. Лежах буден цяла нощ и имах кошмари.

— Не можеш и двете неща — възрази Емили, — да си бил буден и в същото време да си сънувал кошмари.

— Защо да не мога?

Такъв си беше, трябваше винаги да се хвърля презглава във всичко — дори в болестта. Канцеларията му приличаше на болнична стая. Върху кантонерката лежеше медицински справочник, а върху бюрото му бяха струпани в безпорядък лекарства и мръсни водни чаши. На пода до дивана имаше шише със сироп против кашлица, лепнеща чаена лъжичка и картонена кутия, от която се бяха разпилели някакви листа. Емили се наведе и вдигна един. Това бе снимката на най-допотопната и проста перална машина, която бе виждала — с прикрепена към нея ръчна центрофуга. Модел 504-А, прочете, може да се свърже лесно към всеки… Пусна листа на пода и седна на въртящия се стол пред бюрото. Морган кихна.

— Може би трябва да си вкъщи, в леглото — каза му тя.

— Не мога да си почивам вкъщи. Там е цяла лудница. Лиз още лежи по гръб и се опитва да задържи бебето. Сервират й закуската с хубавия поднос; за мен остава само тенекиеният. А и къщата вече започна да се пълни с гости за Деня на благодарността.

Бъткинс извика нещо.

— Какво? — обади се Морган.

— Ще си тръгвам, мистър Гауър.

— Как не разбра, че нищо не чувам с тази настинка — рече Морган.

— Каза, че си отива — обясни Емили. — Да ти помогна ли да затвориш магазина?

— Да. Благодаря. Не съм на себе си.

Но той продължи да седи на дивана, попивайки носа си е носна кърпа. Емили чу как Бъткинс затвори входната врата след себе си.

— Понякога се чудя — рече Морган — дали Бъткинс не се дематериализира, когато си тръгва от магазина. Замисляла ли си се някога върху това?

Тя се усмихна. Морган я погледна сериозно, без да се усмихва.

— Какво има? — попита я.

— Как какво! Нищо! — отвърна Емили.

— Върхът на носа ти е бял.

— Няма нищо.

— Не ме лъжи! — настоя той. — Познавам те от девет години. Когато върхът на носа ти е бял, нещо не е наред. Пак Лейън, предполагам.

— Смята ме за ограничена.

Морган отново кихна.

— Смята ме за ограничена, със закостенели възгледи, но всъщност той е такъв. Не си дава труда да изиграе нещо ново, онзи мъж от трупата за религиозни песни все още ни преследва, но Лейън не иска дори да го изслуша. Имам вече клаустрофобия. Не мога да шофирам вечер, защото ми се струва, че мястото е стеснено — имам предвид осветения коридор на шосето, в който се движи колата. Като че ли съм мръднала от нерви — само от тези малки, незначителни адове. А после казва, че аз съм била ограничената!

Морган изтръска цигара от някакъв зелен пакет, какъвто не беше виждала досега у него.

— Видя ли? Най-добре да избягаме — каза той.

— Мислиш ли, че е редно да пушиш сега?

— Тези цигари са безвредни. Ментолови са.

Запали цигара и в същия миг се разкашля. Изправи се на крака, залитна, сякаш не му достигаше въздух, и тръгна из канцеларията, като кашляше и се тупаше с ръка по гърдите. Между два пристъпа на кашлицата изрече:

— Емили, знаеш, че винаги съм на твое разположение.

— Искаш ли малко сироп против кашлица, Морган?

Той поклати отрицателно глава, изкашля се за последен път и се настани върху бюрото си. Шишенцата с лекарствата се раздрънчаха наоколо му. Емили се изтласка леко назад със стола на колелца, за да му направи място. Забеляза, че чорапите му бяха от прозрачна черна коприна, върху тях носеше островърхи черни лачени пантофи, които й напомниха за Фред Астер. Беше седнал върху палтото й, мачкаше го, но тя реши да не му прави забележка.

— Знам, че сигурно ме намираш смешен.

— Е, не бих казала „смешен“ в истинския смисъл…

— Но аз съм сериозен — прекъсна я той. — Хайде да престанем да се занасяме, Емили. Обичам те.

Той се смъкна от бюрото, като едва успя да се откачи от палтото й, омотало се по някакъв начин около единия му крак. Емили се изправи. (Какво ли си бе наумил?) В края на краищата беше достатъчно възрастен; слаб мъж от плът и кръв. Настървението, с което дръпна от цигарата, я накара да пристъпи зад стола си. Но той я подмина. Отиде до парапета, огледа тъмния магазин под себе си и се върна обратно при нея.

— Разбира се — каза, — нямам намерение да развалям брака ти. Възхищавам се от твоя брак. Искам да кажа, в известен смисъл обичам и Лейън, и Джина, цялото ти семейство… Кого ли всъщност обичам? Но ти, Емили… — Той изтръска пепелта от цигарата си на пода. — На петдесет и една години съм — продължи, — ти си на колко — на двадесет и девет или тридесет? Мога да ти бъда баща. Каква шега, а? Сигурно изглеждам смешен.

Но той изглеждаше тъжен, мил и изнурен. Емили пристъпи към него. Той я заобиколи, замислен.

— Смятам те за болест — произнесе. — За болест, която повтаря, като маларията. Потискам мисълта за тебе, разбираш ли. Минават седмици… Въобразявам си, че съм станал по-сериозен, когато успявам да я преодолея. Чувствувам се по-силен и по-мъдър. И тогава изпитвам удоволствие от това, което върша. Изхвърлям боклука вкъщи; идвам навреме на работа…

Тя го докосна по лакътя. Морган се отдръпна от нея и продължи да крачи напред-назад из канцеларията с наведена глава, като изпускаше облачета дим от цигарата си.

— Увещавам се сам — продължи той, — че в тривиалното, в обикновеното се крие някаква добродетел. Ха! Що за мисъл! Сещам се за онези телевизионни предавания, излъчвани директно от улицата, в които триумфира тривиалното и баналното. Спират например някой обикновен човек и го питат дали може да изпее някоя песен, да каже някое стихотворение… Спират дори моторизирана банда младежи. Гледал съм ги по телевизията! Спират облечени с черни кожени дрехи мотоциклетисти и ги питат: „Можете ли да изпеете някоя коледна песен докрай?“ И ето че тези момчета започват, съвсем сериозни, като се стараят колкото могат — да не повярваш просто, че са чували тази песен! Стоят, прегърнали се пред камерата, с ножове, които стърчат от джобовете им, с металически боксове в джинсите, стоят и пеят с най-сериозно и умилено изражение на лицето…

Отново я беше забравил. Беше се отплеснал в собствените си мисли, докато крачеше из канцеларията. Емили седна на дивана и се огледа. Над шкафа имаше скара за окачване на обяви, покрита с изрезки от вестници и какво ли не. Метално копче от униформа, оръфано червено перо, сватбена снимка, синя копринена риза… Представи си как Морган се втурва в канцеларията си с тези трофеи от някаква своя тайна война, окача ги на скарата и пак изхвърчава навън. Неочаквано бе поразена от самотата му. Нямаше нищо, което да я свързва с него. Всъщност никога нямаше да го разбере.

— Спират някоя стара дебелана — продължи той. — Ужас! Пълна нещастница! Посивяла и подпухнала като втасващо тесто, облечена с пластове дрехи, които изглеждат като слети с тялото й. „Можете ли да изпеете «Юни идва отново»“ — питат я, а тя отговаря: „Разбира се“ и веднага запява, с такова раболепие, с такава мазна усмивка, и завършва песента с разперени ръце, като тропа с крак на финала.

Морган захапа цигарата си и спря, за да имитира дебеланата — разпери ръце и вдигна крак във въздуха. „Само… защото… е юни!“ — изпя и удари с крак по пода.

— И аз те обичам — изтърси Емили.

— „Юни“!

Той внезапно спря. Извади цигарата от устата си.

— Какво? — попита я.

Тя му се усмихна.

Той подръпна брадата си. Стрелна я косо с очи изпод вежди, а после пусна цигарата си на пода и бавно, замислено я стъпка с пета. Седна на края на дивана, но, изглежда, още размишляваше за нещо. Когато се наведе да я целуне, лъхна я топлина като от козината на рунтаво животно, миризма на цигари и ментолов сироп против кашлица.

1

Лиз, дъщерята на Морган, най-сетне роди бебето си през най-студената нощ на най-студения от много години февруари. Морган, а не друг, трябваше да стане и да я откара в болницата. После, разбира се, съпругът й Честър пристигна от Тенеси и когато Лиз бе изписана от болницата, остана с Честър и бебето за няколко дни в моминската си стая, докато събере сили да пътува. Междувременно къщата се пълнеше с нови хора, сякаш постепенно се наводняваше от мазето нагоре. Ейми и Джийн продължаваха да се отбиват с децата си, близначките се изтърсиха от Шарлотсвил, Моли и семейството й — от Ню Йорк, а когато пристигна Кейт с приятеля си, единственото място, където можаха да го настанят, беше килерът на третия етаж, под покрива. Така бе винаги в края на седмицата. „Ще си заминат до понеделник“ — повтаряше си Морган. Обичаше ги всичките, но животът бе станал много труден. Дъщерите му, с които се разбираше в миналото, не се бяха променили кой знае колко. Новото бебе, изглежда, страдаше от колики. И все не му оставаше време да се види с Емили.

— Ако сервираме на децата в кухнята — изреждаше Бони на пръсти, — това прави шестнадесет възрастни в трапезарията, или петнадесет, ако Лизи пожелае да вечеря в леглото, но майките непрекъснато ще трябва да стават, за да ги наглеждат, така че може би ще се наложи да нахраним децата предварително. Но след това пък ще се мотаят около нас, докато се опитваме да хапнем нещо, а сега ми идва наум, че Лиз каза, че нейната съквартирантка от колежа щяла да пристигне в 7,30, ето защо не можем да ядем твърде късно. Или може би е имала предвид не сутринта, а вечерта. И ти ли мислиш така? В такъв случай ща станем седемнадесет на масата, ако приемем, че Лиз пожелае да вечеря с нас, а естествено е да пожелае, след като бившата й съквартирантка ще вечеря долу, но нашият сервиз е само за шестнадесет души — така че ще трябва да се разделим на две смени; да речем, ти, аз, Бриндъл и майка ти в първа смяна, а после момичетата със съпрузите си и… о, господи, Дейвид е евреин, струва ми се. Дали тогава да поднеса шунка?

— Кой е Дейвид? — попита Морган.

— Приятелят на Кейт, Морган. Внимавай! Съвсем не е толкоз сложно!

После, след вечерята, един от внуците му, изглежда, си счупи пръста на крака; никой не бе сигурен, макар всички да се съгласиха, че за това не е необходима шина; както и да е, нямаше никакъв смисъл да безпокоят някой лекар след работно време. Всъщност Морган нямаше нищо против да откара момчето до болницата, която вече можеше да намери и насън. Имаше нужда от чист въздух. Всекидневната беше море от тела — хора, които четяха, плетяха, боричкаха се, караха се, играеха на табла или шах, разбъркваха огъня в камината, мотаеха се, прозяваха се, говореха за политика. Щорите не бяха спуснати и напиращият вътре мрак придаваше на къщата мрачен вид. Хари, черният лабрадор на Луиза, бе сдъвкал найлонов плик и целият килим бе осеян с малки сиви парченца.

Морган се качи горе в спалнята си, но там завари две момиченца да стоят пред скрина и да пробват червилото на Бони.

— Вън! Вън! — изкрещя той.

Те вдигнаха към него намазаните си като на малки уличници личица, но не му се подчиниха. Излезе от стаята, като затръшна след себе си вратата. В антрето го удари миризма на застояла шунка, от която се почувствува дебел. Чу пискливия глас на бебето, който се заби като нокти в тила му.

— Това вече е прекалено! — рече той на онзи, как ли се казваше, ах, да, Дейвид, слаб, внимателен младеж, който в този момент слизаше по стълбите от третия етаж с книга в ръка.

Дейвид бе твърде възпитан, за да каже нещо, но с начина, по който влезе в крак с Морган, докато слизаха надолу, даде на Морган да разбере, че му съчувствува.

Бони се разхождаше с бебето на ръце в преддверието, което, изглежда, бе единственото свободно място в къщата.

— Би ли взел за малко Пами? — попита тя.

— Пами? Ах, да. Бебето.

Не го искаше, но лицето на Бони изглеждаше изопнато и посивяло от умора. Пое малкото топло и свито телце. Бебето сигурно щеше да олигави цялото рамо на раирания му официален костюм, който винаги обличаше при такива случаи, за да си личи, че е глава на семейство.

— Бони, струва ми се, че сме попрекалили с тези гости — каза той.

— Хайде, Морган, винаги така казваш. А после, на другия ден след като си отидат, бродиш из къщата като куче, което е загубило кученцата си.

— Да, но всеки път броят им се увеличава, разбираш ли, а освен това струва ми се, че се застояват все по-дълго.

Моли излезе от кухнята с кофа в ръка.

— Кристофър повръща — обясни тя.

Морган попита бебето:

— Какви впечатления имаш вече от света?

Звънецът на главния вход издрънча.

— Кой ли може да е? — учуди се Бони.

— Сигурно съквартирантката на Лиз.

— Морган, моля те! Съквартирантката на Лиз седи във всекидневната.

— Така ли?

— Тя току-що вечеря с нас, Морган!

Морган отвори вратата с една ръка. Отвън стоеше Емили. Тя блесна пред погледа му като ярка звезда. Всичко наоколо засия в излъчената от нея светлина.

— О! — възкликна той.

Тя му се усмихна. Държеше пакет, завързан с розова лента, и противно на логиката му се стори, че подаръкът е за него. (Като че ли тя бе подаръкът.)

Точно тогава Бони извика:

— Емили! — И пристъпи напред, за да я целуне.

Емили погледна към Морган над рамото на Бони. Със сериозността на дете, тя се отдръпна, обърна се към него и потупа голото краче на бебето.

— Красавица! — забеляза. Гледаше го право в очите.

Бебето бе готово отново да заплаче, но неочаквано хлъцна и млъкна — изненадано може би от ледения вятър, нахлул през вратата, или от допира на студената ръка на Емили.

— Хайде, влизай вътре! — подкани я Бони. — Сигурно си замръзнала! С колата ли си? Виждала ли си такова време!

Тя въведе Емили във всекидневната. Морган ги последва. Имаше чувството, че Емили е единствената точка на покой в цялата стая. Около нея всичко се движеше, а тя стоеше неподвижно в центъра. Имаше нещо удивително просто в начина, по който подаде подаръка си на Лиз, сякаш не бе сигурна, че ще бъде приет. Но Лиз нададе радостно възклицание още докато го поемаше. (Майчинството я беше наляло, загладило ъгловатостта й; цялата бе обвита от пеньоара си и миризмата на мляко.) Разбира се, тя хареса агънцето, което извади от пакета. Куклата обиколи всекидневната, като всеки се опита, да я задвижи с ръка. Накрая я пъхнаха под бузата на бебето. То се уплаши и замаха с двете си юмручета.

— Предложи нещо за пиене на Емили, моля те! — рече Бони на Морган.

Морган се наведе, за да сложи бебето в скута на Луиза. Тя го пое неумело, без да изпуска чашата с портвайн.

— Какво е това? — попита.

— Бебе, майко.

— Мойто ли е?

Той размисли, взе обратно бебето и го връчи на Бриндъл. Тя се бе зачела в някакъв каталог за поръчки по пощата и предаде детето на една от близначките. През цялото това време то, изглежда, се забавляваше повече, отколкото през целия ден.

— Одрала е кожата на Лиз — отбеляза Емили. — Нали? Също като нея е! Но има очите на Честър.

— Емили, скъпа, къде е Лейън? — попита Бони. — А Джина? Не искаше ли да види бебето?

— Има да пише съчинение по биология за понеделник. Работи над него вече цяла седмица.

Морган си представи тишината в апартамента им; голата чиста всекидневна, Джина, наведена над една-единствена книга.

— Но поне би могла да доведеш Лейън — каза Бони.

— Искаше да гледа някаква програма по телевизията. Реших, че ако изчакам края на програмата, ще сложите бебето да спи.

Преди две години Мередитови си купиха малък телевизионен апарат. Морган все забравяше това. Всеки път, когато Емили споменаваше за телевизора, той потрепваше; като че ли трябваше да се приспособи към нещо, нарушаващо вътрешното му спокойствие. Отиде до бюфета и наля малко шери в една чаша — единственото питие, което знаеха, че Емили пие. Подаде й чашата, докато тя си сваляше палтото.

— Дай да го окача! — каза й той.

— Няма нужда. Мога да остана само за минута.

Тя седна на канапето и се заговори с Бони и Лиз, а Морган се защура из всекидневната. Настъпи някаква детска игра, хвърли нова цепеница в огъня. Нави часовника, който стоеше върху полицата на камината. Клекна, сумтейки, вдигна хартията от подаръка на Емили и я сгъна внимателно, в случай че пак потрябва, Емили навярно сама бе изрисувала хартията или я бе купила от „Художествени занаяти“. Върху нея бяха нарисувани камбанки. Морган харесваше старомодните провинциални маниери на Емили — навременните й подаръци, картички и благодарствени кратки писъмца, плодовия й кейк за Коледа, никога не изневеряващата й памет по отношение на всеки официален случай. Тя беше най-благовъзпитаната жена, която познаваше. (Преди известно време бе успяла да се измъкне за една нощ от къщи — тяхната единствена цяла нощ заедно. Бяха толкова уморени от откраднатите мигове на всекидневието. Бе казала на Лейън, че отива във Вирджиния. Срещна се с Морган в хотел „Патриции“ и настоя да се регистрира в хотелската книга с истинското си име; името, адреса и телефонния номер — всичко това изписа, хванала химикалката някак си сковано и неестествено перпендикулярно на листа, което го възхити. По-късно я попита защо не се регистрира под измислено име. Няма да е честно, отговори тя.)

— Паркирах колата на ъгъла — казваше Емили на Бони — и точно когато излизах, ги забелязах: мъж, жена и две деца. Едно от децата беше паднало, плачеше и аз забавих крачка, за да видя какво му е; знаеш как се чувствуваш, като чуеш да плаче дете. Е, само си ожулило коляното. Но очевидно бащата беше сляп. Той, изглежда, не разбираше какво се бе случило. Непрекъснато питаше: „Какво има, Дороти? Дороти, какво има? Дороти, какво става?“, а Дороти не му отговаряше. Тя вдигна плачещото дете, а после взе и по-голямото, всъщност твърде голямо за носене, вдигна го върху другия си хълбок, така затруднена в движенията си от зимните палта, от шаловете, от голяма чанта и още нещо като огромна пазарска торба, знам ли, пълна с покупки и какво ли не. Жената се олюляваше, едва се държеше на краката си. А мъжът я питаше: „Какво има?“ и опипваше неистово около себе си, като безумен. Тя му каза: „Виж какво, чакай ме тук, аз трябва да докарам колата. Никълс не може да върви.“ Мъжът извика: „Защо не може да върви? За бога, какво се е случило?“, а тя кипна и кресна: „Просто чакай, казвам ти; запази спокойствие! Стой тук, аз ще се върна. Джейсън, тежиш цял тон! Дръж се за мама, Никълс…“ Искаше ми се да кажа на мъжа: „Няма нищо. Само си е ожулил коляното.“ Искаше ми се да кажа на жената: „Защо ще ходиш за колата? Защо го правиш? И ако наистина трябва да докараш колата, защо не оставиш децата, чантите и всичко останало при него? Той може да се справи. Защо ще залиташ по улицата като пияна, защо? Защо усложняваш, защо объркваш така нещата?“

— Ах, когато човек наблюдава отстрани чуждите неволи — забеляза Бони, — трябва да благодари на щастливата си звезда, че собственият му живот е толкова лесен. Нали?

Тя не бе разбрала най-същественото. Както и всички останали в стаята, реши Морган. Те продължиха да хвърлят зарове, да потракват с иглите за плетене. В огъня падна цепеница и от нея се разхвърчаха искри. Кучето се размърда и вяло помаха с опашка. Бриндъл прелистваше каталога с ярки замазани илюстрации. „Удивителна сапуниерка!“, прочете Морган, „Забележителни пинсети за вежди“, „Изключителна мрежа за коса, която спестява големите сметки при фризьора“. Вдигна очи и срещна погледа на Емили. Изглеждаше му красива и далечна, толкова различна от всички други жени, та му се стори по-крехка и от дете.

После, когато трябваше да си тръгне, Бони бе тази, която нареди на Морган да я изпрати до колата й. Съдейки по своите нещастни преживелици, Бони му каза: „Провери дали е затворила добре вратите на колата, Морган. Знаеш какви странни типове се мотаят наоколо!“

Емили позволи на Морган да й държи палтото, махна с ръка, пожелавайки лека нощ на останалите, и целуна Бони по бузата.

— Ела през седмицата! — рече й Бони. — Ела да обядваме някой ден, докато Джина е на училище. Отдавна не сме обядвали заедно! Какво става с теб?

Емили не отговори.

Двамата с Морган слязоха по стълбите на верандата и се озоваха на улицата. Нощта беше толкова студена, че въздухът сякаш бе твърд като кремък и подметките на Морган отекваха с метален звън. Беше се свил в анорака си, вдигнал качулката; но палтото на Емили не изглеждаше топло и макар че носеше черен чорапогащник, ниските й обувки, тънки като хартия, вероятно не я предпазваха от студа. Хвана я за ръка. Ръката й бе грозд от студени пръсти с малки, фини кокалчета.

— Утре е неделя — рече той. — Предполагам, че няма да можеш да се измъкнеш.

— Не.

— Може би в понеделник?

— Може би.

— Излез по време на вечеря, да купиш мляко или нещо подобно. Аз ще остана до късно в магазина.

— Толкова често съм го правила.

— Той нищо не ти е казвал, нали?

— Не.

Пуснаха ръцете си, разделени от думата „той“ — дума, която подчертаваше потайността на връзката им. Когато бяха сами, вече не споменаваха Лейън в разговорите си. Морган не можеше да си го представи, без да изпита вътрешна болка и угризения на съвестта. Струваше му се, че харесва Лейън дори повече от преди, както и сдържаното достойнство на лицето му с високи скули, което бе — сега му хрумна — удивително стоическо, като на индианец. Напоследък Лейън гледаше Морган някак си особено с продълговатите си черни очи — студени, мътни, безпристрастни. Но колкото и да бе странно, Морган изобщо не изпитваше чувство на вина спрямо Бони. Сякаш беше изолирал мислите си за нея в друга част на мозъка си. Когато се връщаше у дома при нея, винаги му ставаше приятно да чуе непринудения й смях, да види тежкия й бюст и да бъде прегърнат разсеяно, докато се разминаваха из задръстените с мебели и претъпкани с вещи коридори на къщата.

Стигнаха до колата на Емили. Тя понечи да влезе вътре, но Морган я спря и я притегли към себе си. От нея се излъчваше чистота и свежест, като от снега, а в дъха й се долавяше мирис на шери. Целуна извивката на челюстта й, точно под ухото.

— Морган — прошепна тя, — някой ще ни види.

(Страхуваше се прекомерно от клюки; въобразяваше си, че хората са по-наблюдателни, отколкото бяха в действителност.) Чувствуваше как не може да й се насити. Целуна я по устните — сухи, тръпчиви, изпръхнали, необикновено трогателни — и разкопча палтото й, колкото да пъхне ръце, за да я прегърне. Тялото й бе толкова крехко и гъвкаво, че той винаги имаше усещането за нещо недовършено.

— Остани още малко — прошепна на ухото й.

— Не мога — отвърна тя, но остана за миг неподвижна; после се отдръпна и влезе в колата.

Светнаха фаровете. Моторът изръмжа и тя потегли. Морган не мръдна от мястото си, вперил очи в отдалечаващите се светлини, пощипвайки долната си устна и прехвърляйки през ума си всичко, което трябваше да й каже: „Ела, нищо, че утре е неделя. Обещай ми, че ще дойдеш в понеделник. Защо не носиш ръкавици? Напоследък, когато се събуждам сутрин, усещам някакво обнадеждаващо чувство и разбирам, че си заслужава да се живее все пак.“

2

Щом снегът се стопи, Емили започна да тича. Това, което прави, е странно, мислеше си Морган — никак не е типично за нея. Купи си чифт груби жълти маратонки и крачкомер, който прикрепяше на кръста си със стар кожен колан на Лейън. На няколко пъти, когато им отиваше на гости, Морган я съзираше в другия край на улицата да тича към него, облечена с напълно неподходяща пола, изпод която краката й изхвърчаха като пръчки. Обутите с жълти маратонки крака като че ли бяха най-голямата част от тялото й. Имаше вид на човек, който случайно се е затичал — за да хване автобус или внезапно се е сетил, че е забравил тенджера на включената печка. Това навярно се дължеше на леката й нехайна походка, лишена от тежест. А може би впечатлението се създаваше от разлюляната й като камбана пола. Наближавайки го, тя му викаше, без да намали темпото: „Ей сега ще дойда! Само още една обиколка!“ Но когато най-накрая спираше, крачкомерът й го изненадваше: четири мили, четири и половина мили, пет. Тя винаги се напрягаше до крайност.

Веднъж Морган я попита защо тича.

— Просто така! — отвърна Емили.

— Заради сърцето? Фигурата? Кръвообращението? Да не тренираш за маратон?

— Просто така, тича ми се — повтори тя.

— Но защо се пресилваш?

— Не се пресилвам.

Но тя се пресилваше. След бягане ставаше напрегната. Кожата й лъщеше от пот, изопната, цялото й тяло бе куп вибриращи мускули. Разрошената й коса хвърчеше на всички посоки, наелектризирана, всеки кичур накъдрен като вълнообразните й фуркети с кехлибарен цвят. Емили бе така различна от другите жени, че Морган не знаеше как да се държи с нея. Беше объркан, трогнат и очарован; обичаше да плъзга пръстите си по появилите се отскоро здрави мускулчета над свивката на коленете й. Не можеше да си представи какво значи да си Емили.

Един следобед в железарския магазин той затвори очи и рече: „Разкажи ми какво виждаш. Бъди моите очи за света.“ Тя отвърна: „Бюро. Картотека. Канапе.“ После като че ли се предаде. Той отвори очи и я видя застанала безпомощна, чудейки се какво ли иска от нея. Но Морган искаше само това — ясния й, прост поглед върху нещата, който той никога нямаше да притежава.

Той самият не обичаше спорта. Дори го мразеше. О, в интерес на истината, той бе един много, много по-стар мъж, отколкото изглеждаше, и вече в не много добра физическа форма. Лейън също не проявяваше интерес към физическите упражнения. Беше от хората, които без никакви усилия изглеждаха в добра спортна форма. Имаше хубава фигура, едра и солидна, с гладки мускули. Наблюдаваше тичащата в далечината Емили с търпеливо изражение на лицето.

— Към всичко подхожда неправилно — каза той на Морган. — Много се престарава.

— Нали и аз казах същото?

— Все трябва да държи положението в ръце.

Седяха в един слънчев мартенски ден на стълбите пред главния вход на сградата, в която беше апартаментът на Мередитови. Времето бе променливо. След необикновено студената зима хората като че ли гледаха на пролетта с недоверие. Продължаваха да носят вълнените си дрехи и ги сваляха постепенно, на ден по една, когато им станеше по-топло. Бони все още държеше чимшировото дърво покрито със зебло. Вайкаше се за пъпките на камелията, подлъгани от времето, но според нея обречени на окапване при следващия мраз. Но пролетта шествуваше навсякъде. Пъпките на камелията разцъфтяха в ярки, розови цветове. Морган и Лейън бяха по ризи — не им бе много топло, но ги мързеше да влязат вътре за саката си. И тогава Емили се появи иззад ъгъла — малка черна пеперуда с жълти крачета. В бягането й имаше нещо нескончаемо. Заприлича им на селското девойче с плитки от приказката, поело по своята безкрайна предопределена пътека, в дъжд и пек, спечелило с постоянството си симпатиите на хората. Морган почувствува как постепенно олеква от щастие; протегна се на слънцето и лицето му засия от любов към всички и всичко; към Лейън и устремените към небесата дървета, към Емили, която ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, и към кръжащата над комините заблудена чайка, понесла се бавно към пристанището.

3

Бащата на Лейън получи сърдечен удар и Лейън замина за Ричмънд, за да го види. Същата вечер Морган отиде при Емили. Джина бъркаше в кухнята кекс за училищния базар — разпродажба на домашни сладкиши. Постоянно влизаше при тях във всекидневната и питаше ту за ванилията, ту за ситото или подскачаше около Морган и пребъркваше джобовете му за ментови бонбони против кашлица, които много обичаше. Морган бе търпелив с нея. Вдигна безучастно ръце настрани, докато тя го претърсваше. После, когато тя се върна в кухнята, той поведе с Емили обикновен разговор, който му звучеше някак неестествено. Едно време се отпускаше до нея на канапето, без да се замисли, но сега внимаваше да не сяда много близо — настани се на стол с права облегалка. Изкашля се и рече:

— Бони заръча да те питам не искаш ли да ти услужи с колата си.

— О, много мило от нейна страна. Не, благодаря.

— Ами ако той се забави? Може да ти потрябва кола.

— Не.

— Ами ако остане до края на седмицата и това обърка представленията ви?

— Ще ги отложа.

— Аз мога да го заместя. Защо не? Ще играя вместо Лейън.

— Просто ще отложа представленията.

Спогледаха се. Емили изглеждаше по-бледа от обикновено. Ръцете й непрекъснато приглаждаха полата, но когато забеляза, че я наблюдава, тя внезапно спря и ги скръсти в скута си. Напрежението й се отразява, предположи той. Не бе свикнала да мами мъжа си. Нито пък той.

Ех, ако можеха просто да обявят пред всички и да приключат с този въпрос веднъж завинаги. Лейън щеше да каже: „Разбирам“ и Морган можеше да се нанесе у тях; и тогава те, четиримата, щяха да бъдат безгрижни като птички, най-после заедно; щяха да се смеят на първоначалната си потайност, на чувството за собственост, което изпитваха един към друг, на егоизма си.

Под очите на Емили имаше сенки, които й придаваха вид на бухал.

Той стана и рече:

— Трябва да тръгвам. Ще ме изпратиш ли?

— Да, разбира се — отвърна Емили, също стана и отново приглади полата си с нехарактерен за нея нервен жест.

Тръгнаха по коридора, минаха покрай кухнята, където Емили надникна и извика:

— Джина, веднага ще се върна.

— Добре.

Цялата бе изцапана с брашно и изглеждаше измъчена и объркана.

Морган хвана Емили за ръката и я изведе навън. Но по средата на стълбището чуха шум от изкачващи се нагоре стъпки и тя пусна ръката му. Беше мис Апъл, енергично подрънкваща с ключовете си, облечена с мъхесто перуанско пончо.

— А, Емили! Доктор Морган! — възкликна тя. — Тъкмо се канех да се отбия у вас, Емили, за да разбера как е бащата на Лейън. На подобрение ли върви? Имате ли някакви новини?

— Не, поне засега — отвърна Емили. — Лейън ми каза, че ще ми позвъни довечера.

— Хм, мога да си представя колко сте притеснени!

Морган се облегна на парапета, загубил търпение, докато чакаше разговорът им да свърши.

— За съвременната медицина — продължи мис Апъл — такива болести са нищо. Сърдечният удар е проста работа. Всичко на този свят може да се подмени; ще му сложат изкуствена тубичка, батерия или нещо от този род и ще живее още много години. Кажи на Лейън, че пред баща му има много години живот. Нали така, доктор Морган?

— Точно така — отвърна Морган, вперил поглед в тавана.

Ако повдигне ръката си с няколко сантиметра по парапета, би докоснал полата на Емили — хладна плътна материя със загатната под нея топлина. Съвсем леко я докосна. Мисис Апъл не забеляза нищо.

— Ако не се върне до утре вечер — говореше тя на Емили, — заповядай на вечеря с Джина. Без специалитети; знаеш, че вече съм вегетарианка…

Когато най-после ги освободи от присъствието си, Морган тръгна сърдит надолу по стълбите и излезе, без да се сбогува. Емили трябваше да се затича, за да го настигне.

— Не мога да понасям тази жена! — каза той.

— Аз пък мислех, че ти е симпатична.

— Повтаря се като грамофонна плоча.

Бързо пресякоха улицата и се отправиха към пикапа на Морган. Беше хладна и ветровита нощ с бледо небе над главите им. По тротоара почти нямаше минувачи — тук-там около някой електрически стълб се навъртаха младежи, няколко жени бяха излезли на верандите. Когато стигна до пикапа си, Морган хвана дръжката и рече:

— Хайде да отидем някъде.

— Не мога.

— Някъде наблизо. Колкото да поостанем сами.

— Джина ще се пита къде съм.

Той се облегна на вратата.

— Не знам какво да правя — прошепна Емили.

— В какъв смисъл?

Погледна я. Стоеше насреща му скръстила ръце, с поглед, втренчен в някаква неподвижна точка от другата страна на улицата.

— Ще се махна — рече тя, — ще се махна от къщи.

Сигурно пак заради Лейън. Морган си мислеше, че тя ще престане да се тревожи. Никога не можеше да проумее напълно какво именно я тормози, макар да бе опитвал. Изглежда, някаква нишка непрекъснато му се изплъзваше. Дали говореха за един и същ брак? „Емили, какъв е твоят проблем?“ — искаше му се да я попита, но не го правеше. Стоеше облегнат на вратата на пикапа, заслушан внимателно в думите й, с нахлупена над очите широкопола шапка.

— Дори си събрах багажа — говореше тя, — почти го събрах. Готов е от години. Събудих се тази сутрин и ги помислих: „Защо да не си тръгна? Няма ли да бъде по-просто, ако си тръгна?“ Дрехите ми са толкова удобни за пътуване, немачкаеми са. Заемат само едно чекмедже и лесно могат да се поберат в куфара, който държа в гардероба. Още пазя онзи несесер, купен, когато бях младоженка. Решила съм! Изглежда винаги съм знаела, че ще се реша на това. Подредила съм багажа си така, че да мога да го грабна по всяко време и да замина.

Морган слушаше с интерес.

— Да, да — измърмори той, кимайки с глава по-скоро на себе си. — Разбирам какво искаш да кажеш.

Емили продължи като трескава:

— Когато бягах, знаеш ли какво си представях? Представях си, че тренирам за някакво непредвидено обстоятелство — принудително кацане, национално бедствие. Успокояваше ме мисълта, че съм способна да пробягам няколко мили. Понякога, нощем, се събуждах стресната, уплашена до смърт, с разтуптяно сърце. После си казвах: „Спокойно, Емили, ти можеш да се оправиш. Бива те да оцелееш. Можеш да пробягаш пет мили без прекъсване, ако се наложи, а куфарът ти ще е готов точно за тридесет секунди…“

— Всъщност имаш нужда от раница — прекъсна я Морган, — от войнишка раница, купена на разпродажба, та да ти са свободни ръцете.

— Мензисът ми закъснява със седемнадесет дни! — изтърси Емили.

— Седемнадесет дни!

Отначало си помисли, че му говори за нов рекорд по бягане. После, дори и след като проумя, изглежда, му бе трудно да възприеме новината. (Много години бяха изтекли, откакто двамата с Бони се бяха занимавали с такива неща!)

— Виж ти! — произнесе той на глас, като се опитваше да спечели време, и заклати още по-бързо глава. — Разбира се, може да е фалшива тревога.

— Ами да, фалшива тревога!

— Моля те, престани да повтаряш след мене!

Изведнъж той проумя всичко. Изправи се и дръпна рязко дръжката на вратата. Тя се отвори, заливайки с поток светлина лицето на Емили.

Изглеждаше сънлива и уморена; очите й премигнаха срещу светлината, но твърдо издържаха втренчения му поглед.

— Емили — промълви той, — какво ми говориш?

— Какво мислиш, че ти говоря?

Той забеляза, че лицето й се е изопнало, сякаш от уплаха. Изведнъж погледна на това от нейна гледна точка — седемнадесет дни, прекарани в очакване, без да сподели с нито една жива душа! Отново затвори вратата и несръчно я прегърна с една ръка.

— Трябваше да ми кажеш по-рано!

— Страхувах се от реакцията на Лейън.

— Да, хм… — Той се изкашля. — А… дали ще разбере? Искам да кажа, дали ще си даде сметка, че… аа, това не е негово дело?

— Разбира се! — отвърна Емили. — Той знае да брои!

Морган се замисли над думите й. Потупа я по рамото и каза:

— Хайде, Емили, не се тревожи.

— Може това да са нерви.

— Ами да. Нерви.

Разбра, че повтаря след нея като ехо, и побърза да са поправи:

— Тези неща са като омагьосан кръг. Как да го нарека? Ах, да, самоповтарят се. Колкото по-голямо е закъснението, толкова по-нервна ставаш, разбира се, и по този начин закъснението става още по-голямо, а ти ставаш още по-нервна…

— Аз не съм против аборта — каза Емили, — но мисля, че не е за мен.

— Аха. — Морган се намръщи. — А за кого е тогава?

— Струва ми се, че не бих издържала самото абортиране, Морган.

— Хм, да. Ами…

— Просто не мога да го направя! Не мога!

— Да, естествено. Разбира се, че няма да го направиш. Няма, разбира се — мърмореше той.

Забеляза, че още я потупваше по рамото — машинален жест, от който ръката му постепенно изтръпваше.

— Да не стоим навън, Емили — каза той. — По-добре влез в колата.

— Мислех се за толкова внимателна — отвърна тя, — просто не мога да разбера как е станало!

И Бони казваше същото — много, много отдавна в един по-млад и по-слънчев свят. Вече бе изживял всичко това. На няколко пъти беше ставал дядо. Поведе я обратно към дома й с неуверената походка на стар човек.

— Да, хм, да, хм — мърмореше, за да запълни мълчанието, легнало между тях.

Чак пред входа реши да й каже:

— Но винаги можем да се консултираме с някой лекар. Да ти направят изследвания…

— Знаеш, че не понасям лекарите. Неприятно ми е… да се оставям в ръцете им.

— Хайде, хайде, не се разстройвай! Ами да, утре може да се окаже, че е грешка — нерви или погрешни изчисления. Ще видиш!

Целуна я за лека нощ и държа вратата отворена, докато тя влезе вътре. Усмихна й се през стъклото. Беше напълно спокоен. И защо не?

Нищо не беше се случило.

4

Сега всеки ден означаваше едно кръстче върху календара, още един прошепнат разговор по телефона или в железарския магазин. Лейън се бе върнал от Ричмънд, не можеха да разговарят в апартамента. Но сведеният поглед на Емили, когато Морган се отбиваше да я види, му казваше всичко. Измина седмица, после втора.

— Какво става с Емили? — попита Бони. — Виждал ли си я? Не ни навестява вече.

Ех, да можеше да й отговори! Да й разправи простичко всичко. „Е, стават и такива неща“ — навярно щеше да каже Бони. Може би дори с безгрижен тон: „А, така ли, и аз се досещах.“ (Тя бе най-старата му приятелка. Познаваха се повече от тридесет години.) Но не й каза нищо или по-скоро импровизира нещо незначително.

Един ден срещна съвсем случайно Емили в бакалията. Тя избираше консервирана супа. Веднага, без дори да се поздравят, те се впуснаха в разговор за белезите и симптомите на бременността й. („Сутрин дори не ми се повръща. А би трябвало, не мислиш ли? Когато бях бременна с Джина, ужасно повръщах.“) Както стояха насред пътеката, Морган пъхна ръка в деколтето на блузата й и започна да опипва с намръщено изражение гърдите й, но те както винаги бяха малки и стегнати. Остана поразен от внезапно обзелото го силно желание да я притежава отново върху избелялото канапе в канцеларията си. Но не й го предложи. Не, ако бременността й се окажеше фалшива тревога, обеща си мислено, че ще станат най-духовитите, най-веселите и най-искрените приятели; той, Емили и Лейън ще си заживеят весело и безгрижно, а той и Емили няма да правят повече нищо, освен да се държат за ръце, когато… си помагат взаимно при слизане от лодка или при бягство през прозорците на пламнали сгради.

Непрекъснато прехвърляше тези мисли през ума си, но най-странното бе, че все още се чувствуваше блажено спокоен и неангажиран. Сякаш постепенно се беше отдалечил от всичко. Дори видя собствената си къща и семейството си с очите на външен човек. Често се спираше на прага на някоя стая, например на неговата, надничаше вътре, като че ли преценяваше живота на чужд човек. Стаята не беше лоша, с отворения прозорец и развените на вятъра пердета. Забеляза колко хубава ставаше Бони, когато неочаквано се разсмиваше: бе склонна към непредвидени реакции. Забеляза също, че когато къщата беше пълна с жени, от стаите на горния етаж се разнасяше шум като от течаща вода, който ту се усилваше, ту утихваше. Майка му и сестра му произнасяха любимите си реплики, изтъркани като припев на песен: „Настъпи сезонът на ангинарите, полети с масло и лимонов сок, тези остри листенца…“, „Ако Робърт Робъртс не бе отнел цялата ми енергия — цялата любов, която трябваше да му дам…“. Една от близначките — Сюзан, която още не се беше омъжила и се съвземаше от току-що прекаран хепатит, лежеше спокойно в моминското си легло и плетеше красива, дълга нощна шапка на Морган от най-пъстрите вълнени прежди, които се намираха в къщата. А другите му дъщери — започна да му се струва, че най-после се е издигнал в очите им, защото се радваше на благоволението на кресливите им деца. Това, което ги притесняваше у бащата, изглежда, бе привлекателно ексцентрично у дядото. Да, ако се замислеше дори работата му не бе чак толкова ужасна — железарският магазин с миризмата си на дърво и машинно масло и Бъткинс, кацнал на високото столче зад тезгяха. Бъткинс! Слаб като скелет, с жълтеникаво лице и толкова вирнат нагоре нос, че от върха му сякаш постоянно висеше прозрачна капка секрет. Някога е бил млад — двадесет и три годишен, когато вуйчо Оли го нае на работа в магазина. В съзнанието на Морган той бе застинал завинаги на тази възраст, но сега, след като го разгледа по-внимателно, откри, че Бъткинс наближава четиридесетте, превит под бремето на болнавата си жена и загубата на единственото си дете. Като че ли тялото му се беше огънало в средата, хлътнало навътре. Цветът на очите му, ангелски меки и кротки, бе най-бледото млечносиньо, което Морган беше виждал. Почувствува, че бе изгубил много време, почти бе оставил този мъж да се изплъзне незабелязано. Започна да виси по стълбите на канцеларията си, като пушеше цигара след цигара и наблюдаваше с интерес работещия Бъткинс, докато той се изчервеше и започнеше да пръска монети по целия тезгях, когато връщаше рестото на клиентите.

Емили му позвъни в магазина.

— Обаждам ти се от къщи — каза тя. — Лейън излезе.

— Как си? — попита я Морган.

— Добре.

— Всичко наред ли е?

— Да, но ми се явиха болки отзад, в кръста.

— Болки в кръста? Ами добре! Да, това е добър знак, сигурен съм.

— А може да е точно обратното! Както и да е, може само да си въобразявам!

— Не, не, как може да си въобразяваш болки в кръста?

— Възможно е. В това няма нищо необикновено.

— Хм, какво точно чувствуваш?

— Не знам, може би всичко е просто плод на въображението ми!

— Кажи ми само какво чувствуваш, моля те, Емили!

— Морган, не ми говори с такъв тон!

— Скъпа, не ти говоря с груб тон. Само ми кажи!

— Гласът ти винаги става един такъв… като на възрастен човек.

Той запали цигара!

— Емили!

— Е, добре, нещо ме придърпва в кръста, разбираш ли, всъщност чувствувам някаква умора. Мислиш ли, че има надежда? Тази сутрин се опитах да тичам и не можах да стигна до края на пресечката. Ей сега трябва да отида на гимнастическо състезание в училището на Джина. Мислех си преди малко: „Няма да мога да се завлека дотам. Знам, че няма да мога. Единственото ми желание е да допълзя до леглото и да заспя.“ Но това е ужасен симптом — сънливостта! Току-що се сетих. Това е най-лошият симптом!

— Глупости! — прекъсна я Морган. — Напрегната си, това е всичко. Ами да, съвсем естествено. Трябва да си починеш малко, Емили.

— Може би след състезанието на Джина.

— В колко часа е то? Ще отида вместо теб!

— След половин час. Но тя ме очаква.

— Ще й кажа, че не се чувствуваш добре и ще трябва да се задоволи с моето присъствие.

— Но аз напоследък непрекъснато я разочаровам.

— Емили, отивай в леглото! — нареди й той и затвори телефона.

Каза на Бъткинс, че ще излезе за малко. Бъткинс кимна и продължи да подрежда по азбучен ред пакетите с цветни семена. „Когато всичко свърши — реши Морган, — ще се посветя на железарския магазин. Ще си нося сандвич и ще работя дори през обедната почивка.“ Кривна баретата си под остър ъгъл и отиде да търси паркирания някъде пикап.

Училището на Джина бе в северната част на града — Девическо училище „Сейнт Андрю“, избрано от родителите на Лейън специално за нея. Те плащаха за обучението й и имаха право да избират, предполагаше Морган. Все пак нямаше голямо мнение за училището. Ако го питаха, би предпочел Джина да остане в държавното. Смяташе, че родителите на Лейън упражняват лошо влияние: миналата Коледа подариха на Емили електрически миксер. Ако Емили не внимава, апартаментът им ще се напълни с вещи като всеки друг. „Вещите могат да те затрупат“ — предупреди я Морган.

Свърна по сенчестата алея, водеща към „Сейнт Андрю“, и паркира до училищния автобус. Сградата точно пред него трябва да беше физкултурният салон. Досети се по глухото ехо, с което гласовете ехтят в големите зали. Пресече игрището, като натика ризата в панталона си, и приглади брада, надявайки се, че изглежда добре. (Джина бе вече на десет години — възрастта, когато човек започва да внимава за всяка своя стъпка. Дори и най-дребното нещо можеше да я натъжи.)

Очевидно беше закъснял. Състезанието бе започнало. В огромния ехтящ, облицован с дърво физкултурен салон, в който миришеше на боя, малки момичета се люлееха на висока хромирана висилка. Морган се запъти към амфитеатрално разположените седалки и се настани на най-долния ред до група майки. Всички бяха с блейзери, а изрусените им коси бяха подстригани „ала гарсон“. Опита се да си представи Емили сред тях. Наведе се наред и се огледа за Джина. Необходимо му бе известно време (малки момичета, облечени със сини и лилави спортни трика, се тълпяха на рояци, а той дори не знаеше кой е цветът на „Сейнт Андрю“), но най-накрая я забеляза. Беше от „синия“ отбор. Облак къдрици обграждаше главата й. Лицето й бе все още кръгло и пълничко — навсякъде би разпознал тези сънливи очи и бледата нежна уста, — но тялото й се беше източило, тесните й бедра се издигаха дълги и тънки, виждаше се как капачетата на коленете й се движат, когато вървеше. Приближи се до него, пръстите на босите й крака се вкопчваха в пода. Обикновено го прегръщаше, но никога пред приятелките си.

— Къде е мама?

— Не се чувствува добре.

— Не идва вече на нищо — рече Джина, но някак нехайно; вниманието й бе заето с нещо друго. Тя се обърна, за да разгледа момичетата от противниковия отбор. После изведнъж изкрещя пронизително:

— Морган! Тук не се пуши!

Сигурно имаше очи и на тила си. Морган измърмори:

— Извинявам се — и върна цигарата в пакета.

— Щях да умра от срам — процеди тя.

— Извинявай, скъпа.

— Ще ме откараш ли след това? Онова червенокосо момиче е Кити Потс. Мразя я и я презирам — каза тя и избяга.

Морган наблюдаваше няколко групи момичета, които изпълняваха бавно и несигурно упражнения върху гредата. От време на време някое момиче падаше и трябваше отново да се качи. Джина падна два пъти. Докато свърши упражнението, мускулите го боляха от напрежение, бе затаил дъх. Спомни си, че дъщеря му Кейт също обичаше гимнастиката като ученичка. Беше спечелила няколко награди. Всъщност никога не бе я виждал да пада или да греши по време на състезанията, на които бе присъствувал. Разбира се, възможно беше да е забравил. Но бе сигурен, че резултатите й бяха по-добри от тези на Джина. Джина получи 4,3 точки, които бяха съобщени по микрофона от някаква жена с отегчен вид. Идването му тук, в този салон, бе неприсъщо за него, реши Морган. Наистина какво общо имаше той с всичко това — с непознатия физкултурен салон, с облечените с блейзери майки, с нечия дъщеря в спортно трико? Искаше му се да стане и да се върне в магазина.

Момичетата свършиха упражненията на греда и се преместиха за прескока на кон. Морган смяташе прескока за скучна дисциплина. Отмести ботуша си по-навътре, за да могат момичетата да тичат покрай него, всяка с право на два скока. Ръцете и краката им изглеждаха изопнати от съсредоточаването, а лицата им бяха комично напрегнати. Джина изтича покрай него, присвила очи. Подскочи и мина над коня, но после, вместо да се приземи права, падна в омотано кълбо върху матрака.

Майките замръзнаха на местата си; една остави плетката си настрани. Морган скочи на крака. Бе сигурен, че Джина си е счупила врата. Но не, нищо й нямаше, или почти нищо — плачеше, но не беше сериозно контузена. Изправи се, хванала едната си китка. Млада жена по шорти, с провесена на врата свирка, се наведе над нея, за да я попита нещо. Отговорът на Джина не се чу, но видяха как бършеше с ръкав сълзите си.

Жената я поведе отново към старта за втори опит, макар че Джина клатеше отрицателно глава и хлипаше. Жената я увещаваше, погали я по косата, говореше й нещо настоятелно. Това бе варварско! Морган мразеше спорта! Седна на мястото си и пъхна с трепереща от вълнение ръка незапалена цигара в устата си.

Джина отблъсна жената, изопна тяло и се втренчи с присвити очи в коня. Дишането й бе все още учестено. Това бе най-силния звук във физкултурния салон. Всички се бяха навели напред. Джина стисна зъби и се засили. Когато стигна до Морган, тя беше вече тежко като стомана тяло с размазани очертания. Направи великолепен прескок и се приземи с отлична стойка, вдигнала високо ръце. Морган скочи и хвърли цигарата си. Препусна с всичка сила по пътеката към коня и го заобиколи, за да я прегърне. По бузите му се стичаха сълзи.

— Скъпа, ти беше чудесна! — извика той.

— Морган! — промълви тя и се изсмя нервно.

(Бе невредима, вече беше забравила всичко.) Измъкна се от прегръдката му, за да отиде при съотборничките си. Морган се върна на мястото си, бършещ очи и сияещ от радост.

— Нали беше чудесна! — обърна се към майките.

Изсекна се в носната си кърпа. Почувствува се изведнъж щастлив и великодушен. Какво ли не би могъл да извърши! Беше голям, умен, силен мъж и крайно време беше да предприеме нещо.

5

— Как мина състезанието? — попита Емили.

— Добре — отговори Джина.

— Съжалявам, че не можах да дойда. Морган, искаш ли да влезеш?

— Да, благодаря — отвърна Морган.

Видът на Емили го изплаши. Преди четири дни — когато я видя за последен път — лицето й бе леко изопнато, но сега кожата й беше придобила жълтия напукан вид на стар порцелан.

— Скъпа — промълви той.

Емили погледна многозначително, напомняйки му за Джина, но той не й обърна внимание. Дори не се огледа за Лейън, който навярно се беше върнал.

— Дойдох да те заведа на лекар — каза.

— Мама наистина ли е болна? — попита Джина.

— Трябва да се прегледа. Ти остани тук, Джина. Няма да се бавим.

Той затършува из гардероба за жилетка или яке, за нещо леко, но откри само зимното палто на Емили. Свали го от закачалката и й помогна да го облече. Тя стоеше покорно, докато той й закопчаваше копчетата.

— Не е чак толкова студено — забеляза Джина.

— Трябва да се грижим добре за нея.

Изведе Емили от апартамента, затваряйки вратата след себе си. Насред стълбището чу вратата отново да се отваря. Джина се надвеси над парапета.

— Мога ли да изям последния банан? — попита тя майка си.

— Да, за бога! Яж каквото искаш! — извика Морган.

Емили мълчеше. Тя пое надолу по стълбите с нерешителна крачка. Като наистина болен човек.

В пикапа го попита:

— Имаме ли час?

— Ще си насрочим час, като стигнем там.

— Морган, ще трябва да чакаме седмици, за да ни дойде редът.

— Но не и днес! — заяви той, като изкара пикапа от паркинга.

Заведе я на Сейнт Пол Стрийт, при стария акушер-гинеколог на Бони. Не си спомняше номера на къщата, но много ясно помнеше тапицерската работилница до нея, а когато откри витрината, пълна с прашни тапицирани с кадифе мебели, спря веднага, паркира пикапа напречно на малка уличка и помогна на Емили да слезе.

— Откъде познаваш този човек? — обърна се тя към него, оглеждайки високите сгради наоколо.

— Той е акуширал при раждането на всичките ми дъщери.

— Морган!

— Какво?

— Не можем да влезем тука!

— Защо?

— Той те познава! Трябва да намерим някой друг. Да се запишем под чуждо име или нещо подобно.

Морган я хвана за лакътя и я поведе по стъпалата към главния вход, през обкованата с месинг врата, в покритото с мокет фоайе.

— Всичко това няма значение — каза той, докато натискаше бутона на асансьора. — Не е време за капризи, Емили.

Вратата на асансьора се плъзна безшумно. Стар негър с червена униформа със златни ширити седеше в ъгъла на високо столче. Морган беше забравил, че все още съществуват хопове.

— Трети етаж — произнесе той.

Застана до Емили. Пътуваха в мълчание, заредено с недоизказаност. През цялото време Емили не престана да върти горното си копче.

В чакалнята Морган се представи на администраторката:

— Морган Гауър. По спешност.

Администраторката погледна Емили.

— Трябва веднага да се срещнем с доктор Фогърти! — каза Морган.

— Часовете на доктора са плътно заети. Желаете ли да си насрочите час?

— Случаят е спешен, казвам ви!

— Какво оплакване имате?

— Ще говоря за оплакването си, когато се срещна с доктора.

— Доктор Фогърти е много зает, сър. Може би ако оставите телефонен номер, след като свърши с пациентите си…

Морган мина покрай нея, заобиколи бюрото й и отвори дъбовата врата. Често, когато чакаше да му дойде редът в различни чакални, си представяше, че прави това, но винаги бе смятал, че първо ще трябва да повали администраторката на земята. Всъщност тя беше дребно безцветно момиче с рехава коса, което дори не стана, когато той мина през вратата. Понесе се по къс бял коридор, вмъкна се в пълна с инструменти стая, излезе отново в коридора и хлътна в друга стая. Вътре един остарял и посивял доктор Фогърти седеше на бюро с формата на бъбрек, изискано допрял върховете на пръстите на двете си ръце, докато разговаряше с някаква много млада брачна двойка. Двойката изглеждаше свенлива и доволна. Момичето се бе навело напред, готвейки се да зададе сериозен въпрос. Въпреки че бе нахълтал в стаята неочаквано, Морган има време да изпита чувство на съжаление, което премина през него като лека спазма. Колко ограничени му се сториха! Вероятно си въобразяваха, че това е най-значителният момент в историята.

— Простете — промърмори Морган. — Неприятно ми е да ви прекъсвам работата…

— Мистър Гауър! — възкликна докторът, без да се изненада ни най-малко.

— А, вие ме помните.

— Как може да ви забрави човек?

— Идвам по спешност! — рече Морган.

Доктор Фогърти пусна наклонения си назад стол да се върне в нормално положение и раздели върховете на пръстите си.

— Нещо лошо с Бони ли? — попита той.

— Не, не, с Емили, с друга жена. Става дума за Емили.

Трябваше да я доведе и нея. Къде му е умът?

— Ужасно важно е. Тя се съсипва, предполага, че е бременна. Фогърти, ако е права, трябва да го разберем още сега, в този миг, а не в два и петнадесет следващия вторник, сряда или петък.

— Мистър Гауър, за бога! — въздъхна докторът. — Защо вземате всеки момент от вашия живот далеч по-присърце от останалите хора…

Морган незабавно се почувствува успокоен. Значи това бе само момент от живота му! Той се обърна към двойката и каза:

— Простете. Нима думите ми прозвучаха така? Съжалявам, ако съм ви се сторил груб.

Младите се взираха в него с безизразни лица.

— Въведете я в съседната стая — каза докторът на Морган. — След минута ще дойда при вас.

— О, благодаря ви, Фогърти — промърмори Морган.

Почувствува прилив на симпатия към доктора — към любезното му изражение и пухкавите му сиви мустаци. Сигурно бе чудесно да гледаш на нещата така просто и делово. Може би Морган трябваше да обръсне брадата си и да си остави само мустаци. Излезе с неуверени стъпки, като опипваше замислено бакенбардите си. Върна се в чакалнята, където Емили седеше нащрек, готова да хукне, до някаква жена с крушовиден корем, облечена със свободна рокля. Администраторката дори не го погледна. (Такива неща се случваха всеки ден.) Той махна на Емили, тя се надигна от канапето и тръгна към него. Заведе я в стаята до кабинета на доктора — същата онази с инструментите — и й помогна да свали палтото. Нямаше къде да го закачи. Сви го на топка и го сложи върху едно емайлирано шкафче с витрина.

— Нали ти казах! — обърна се към Емили. — Всичко ще се оправи! Аз ще се погрижа за тебе, скъпа.

Емили стоеше и го гледаше.

— Седни — каза й той.

Поведе я към магарето. Тя седна предпазливо и оправи полата си. Морган започна да обикаля стаята. Всички инструменти му се сториха зловещи — клещи и пинсети. В какъв свят живееха жените! Поклати глава. В един ъгъл откри медицински кантар. Последният човек, стъпвал на него, тежал 82,5 кг.

— Господи! — възкликна неодобрително. Премести тежестите наляво. Усети тяхната твърдост, дори властност. — Хайде, млада госпожо — обърна се към Емили, — ако обичате, да скочите на нашето кантарче…

— Трябваше да се прегледам в някоя клиника — рече Емили сякаш на себе си. — Все се канех да отида, но не знам, напоследък имам чувството, че съм заключена, замразена.

— Искаш ли престилка? — попита Морган, който ровеше из шкафа. — Виж, розови са. Бихте ли желали една от нашите престилки „Кристиан Диор“, госпожице…

Емили не отговори. Седеше напрегната, здраво сключила ръце в скута си. Морган се приближи до нея и докосна ръката й.

— Емили! Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Емили! Нервирам ли те? Искаш ли да изляза от стаята? Да, ще изляза и ще чакам навън, това е добра идея… Емили, не искам да се чувствуваш зле!

Тя пак не му отговори.

Морган излезе от стаята и седна в чакалнята. Избра един стол в ъгъла, колкото се може по-далеч от жената с крушовидния корем. Въпреки това имаше усещането, че тя едва ли не го притиска с него. От тялото й се излъчваше на вълни настойчива топлина, макар да се преструваше, че не забелязва това, и изглеждаше погълната от някакво списание. Морган отпусна глава и закри очи с ръка. Всичко бе заблуда. Вече знаеше истината, колкото и време да му трябваше на Фогърти, за да я докаже научно. Така си беше.

С него бе свършено.

Жената прелистваше страниците на списанието, отвън се чуваха автомобилни клаксони, телефонът звънеше приглушено. Морган вдигна глава и заби поглед в дъбовата врата. Започна да гледа на положението от друг ъгъл. Беше му възложена задача. Нечий живот, животът на няколко души бе поставен в дланта му. Може би никога вече нямаше да му се предостави такава възможност: да приеме поръчението си с благородство и любов и да направи всичко, което бе по силите му.

6

В сряда сутринта, след като Емили чу резултата от лекаря, Морган се върна вкъщи от работа, за да каже на Бони. Тя бе започнала една от пролетните си атаки за чистене, след които къщата винаги изглеждаше по-разтурена отпреди. Замириса му на прах веднага щом прекрачи прага. Бони беше в трапезарията и с кърпа на главата, миеше портретите на прадедите си. Няколко намръщени джентълмени, облечени с фракове от XIX век, се бяха облегнали в столовете си. Бони не бе ни най-малко впечатлена от тях. Търкаше лицата им със същата отривиста енергичност, с която някога миеше лицата на собствените си деца. Морган стоеше на прага и я наблюдаваше. Тя изстиска гъбата, избърса чело с опакото на ръцете си и погледна към него.

— Морган? Какво има?

— Емили е бременна.

През секундата, която й бе необходима, за да проумее думите му, той разбра, че бе се изразил неправилно. Можеше да го разбере погрешно. Можеше да възкликне: „Но това е чудесно! Сигурно са много развълнувани!“

Но не, тя го разбра съвсем правилно. Зяпна от изненада. Лицето й пребледня. Изви се назад и запрати гъбата по него. Гъбата — мокра, топла и груба — го цапна по едната скула, като че ли бе някакво животинче. Беше донякъде впечатлен. (Каква жена! Пряма, като електрически заряд — поразяваше на място.) Но не понасяше да го удрят по лицето. Изпита горчив, величествен гняв и чувството, че е свободен. Обърна се и напусна къщата.

В магазина мина покрай Бъткинс, като го бутна встрани, и вдигна телефона.

— Емили, може ли да говориш?

— Да, Лейън товари колата.

— Казах й.

— А тя?

— Нищо.

— Беше ли много сърдита?

— Не. Да. Не знам. Емили, каза ли на Лейън?

— Не, но ще му кажа.

— Кога?

— Скоро. Точно сега имаме представление в библиотеката. Трябва да почакам, докато свърши…

— Не виждам защо.

— Може би ще му кажа довечера.

— Довечера? Скъпа, колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Просто… нали знаеш, важното е да се издебне подходящият момент.

След като затвори телефона, Морган внезапно изпита страх, че тя никога няма да каже на Лейън. Ами ако трябва завинаги да спи на канапето в канцеларията — един изоставен, необичан от никого мъж. От два стола, та на земята; бе напуснал Бони, без да е сигурен в Емили. Не можеше да си представи ергенски живот.

Седна на бюрото и забарабани с пръсти. Изпита импулсивно желание да напише няколко писма. Но на кого? Интересно, как да докопа картотеката си в картонената кутия? Дали Бони няма да предприеме нещо прибързано, например да я изгори? Или да я изхвърли на боклука? Знаеше колко много той държи на картотеката си.

Най-после стана и слезе долу. Бъткинс обслужваше навън някакъв клиент. През пролетта излагаха част от стоката на тротоара — панери със семена, огромни торби с естествени и изкуствени торове. Морган надникна през витрината и видя как Бъткинс внимателно поставя саксия с невен в кафява книжна кесия. Обърна се и отиде в склада. Там имаше кашони с градински сечива, които трябваше да се разопаковат. Отвори един кашон и извади десетина лопати, които струпа върху пода. Отвори и други кашони и извади градински ножици, култиватори, валяци с лъскави зъбци за валиране на зелени площи. Складът заприлича на битпазар от хромови остриета и боядисани дървени дръжки.

Бъткинс влезе и измърмори нещо.

Морган огледа всичко, което бе разопаковал. После разкъса канапа на още един кашон и посегна към чифт градински ножици, опаковани в картонен калъф.

Бъткинс се обади:

— Мистър Гауър, навън на тротоара има ваши вещи.

— Вещи?

— Приличат ми на… ваши вещи. Дрехи. И едно куче.

— Как са се озовали там?

— Мисис Гауър, ъъ, ги стовари там.

Морган се изправи и последва Бъткинс. Минаха през магазина и излязоха навън, на тротоара, затрупан с шапки и дрехи. Старица с бастун тъкмо пробваше тропическата каска. Хари, който никога не се беше проявявал като истинско куче — пазач, я гледаше мило, изплезил език. Беше клекнал върху нощната риза на Морган, на червено и бяло райе, която той обличаше само на Бъдни вечер.

— Простете, мистър Гауър, но не знаех какво да правя — обади се Бъткинс. — Всичко стана така бързо. Тя буквално ги изхвърли от колата си. Преобърна половината панери със семена.

— Да, но от къде на къде и кучето? — попита Морган.

— Моля?

— Кучето, казвам, кучето. То не е мое; на майка ми е. Никога не съм го харесвал. Голям лигльо е. Защо ми е докарала кучето?

— Има и дрехи.

— Не е честно! Не искам кучето!

— Има шапки и мъжки нощни ризи.

— Върнете се веднага! — Морган извика на старата жена, която тъкмо си тръгваше с тропическата му каска. Беше я нахлупила ниско на главата си — представа нямаше как трябва да се носи. — Върнете ми каската! — извика той отново.

Старицата заприпка все по-бързо, сякаш се движеше на колелца. Като имаше предвид възрастта и бастуна, Морган направо й се възхити.

— Да я догоня ли? — попита Бъткинс.

— Не, помогнете ми да внеса вътре останалите вещи. Иначе ще ми задигнат всичко — каза Морган.

Бъткинс се наведе, за да вземе наръч дрехи, но спря, като чу Морган да казва:

— Обзалагам се, че тя не знае даже как да я навлажнява.

— Моля?

— Каската се навлажнява в горещо време. При изпарението главата остава прохладна.

— Да я догоня ли тогава?

— Не, не.

— И тези ботуши ли са ваши?

— Всичко е мое — отвърна Морган, загреба куп шапки и последва Бъткинс в магазина.

— Всъщност струва ми се, че тя не е донесла целия ми гардероб. Къде ми е гномската шапка? А сомбрерото?

— Да не би да изпитвате семейни затруднения с мисис Гауър?

— Нищо подобно. Защо питате?

Той излезе навън за още дрехи и прогони две момченца, които проявяваха интерес към късото му кожухче.

— Влизай, Хари! — нареди на кучето. — Бъткинс, ще трябва да използуваме онези кашони от склада.

Направиха цели шест тура от магазина до купа с дрехи и обратно. Всъщност Бони не бе забравила нищо. Морган откри под един плащ кутията с картотеката си. Намери гномската шапка и сомбрерото, както и наполеоновската си тривърха шапка, която бе съвсем забравил. Издуха праха от нея и я премери. Огледа се в никелираната повърхност на касата. Изпод обърнатата нагоре периферия надничаше хлътналото му брадато лице. Повдигна му се. Какъв фарс! Каква нелепост! Винаги, дори в ранно детство, беше луд по шапки. Като дете си лягаше нощем с пожарникарски шлемове и индиански пера на главата. И сега не бе по-различно. Сграбчи тривърхата шапка и я запокити на пода.

— Ах! — възкликна Бъткинс. — Та това е антикварна вещ!

— Мразя я.

— Не бива да се напраши — каза Бъткинс и я вдигна от пода.

— Вече се е напрашила. Можете да я вземете за себе си.

Изглежда обаче, че Бъткинс не я искаше. Погледна я с недоверие и тревога и я постави предпазливо на тезгяха до изложените джобни фенерчета.

7

През обедната почивка, когато Морган остана сам в магазина, той отново набра телефонния номер на Мередитови. Никой не се обади. Навярно не бяха се върнали още от представлението. Остави телефона да звъни. Хари лежеше в краката му, пъхнал нос между лапите си, обърнал очи нагоре към него.

Когато Бъткинс се върна, Морган реши да не ходи да обядва. Не беше гладен. Не се качи и до канцеларията си, а остана при Бъткинс, защото черпеше някаква утеха от него, като наблюдаваше мълчаливо скучните ежедневни сделки, които се извършваха в магазина: купуваха боя, пирони, райбери за врати, върнаха един дефектен електрически ключ. Забеляза, че когато Бъткинс нямаше купувачи, той изпадаше в нещо като транс: взираше се в пространството пред себе си, въздишаше и разсеяно опипваше мекото на ухото си. Може би мислеше за съпругата си. Тя страдаше от някаква бавно развиваща се болест. Морган не можеше да си спомни от какво точно. Нещо свързано с мускулите. Вече не можеше да ходи. А детето им бе прегазено от недобросъвестен шофьор, избягал веднага от мястото на произшествието. Чудеше се на издръжливостта на Бъткинс, откъде намира сили да се буди всяка сутрин, да се облича, насила да хапва нещо и да потегля за железарския магазин. Той навярно изпитваше само презрение към Морган. Но когато Бъткинс излезе от транса си и почувствува погледа на Морган върху себе си, само се усмихна с кротката си усмивка.

— Защо не си отидете? — попита Морган. — Защо ще работите следобеда?

— Но свободният ми следобед е в сряда, а не днес.

— Няма значение, вървете си.

— По-добре е да остана.

И добре, че остана, защото… Около 3 часа следобед се появи Джим — съпругът на Ейми. Съдейки по стремителната походка, с която влезе в магазина, облечен с елегантния си сив адвокатски костюм, с дипломатическо куфарче от телешки бокс в ръка, Морган се досети, че е изпратен от Бони. С една дума, Джим знаеше всичко. Лицето му се бе удължило от дълги, сурови бръчки.

— Къде можем да поговорим? — попита той Морган.

— Май в моята канцелария е най-добре.

— Да отидем там.

Джим сам тръгна напред. Морган го последва. По-скоро не вървеше, а се носеше по пътеката между натрупаните стоки, леко докосвайки с тяло инструментите и чуковете. Интересно как Джим ще се справи с тази работа, лениво се питаше той. Какво изобщо го бе подтикнало към такъв разговор? Тръгна след Джим нагоре по стълбите. Джим се настани върху въртящия се стол на Морган. Самият той трябваше да седне на канапето, сякаш е кандидат за работа. (Сигурно ги учат на такава стратегия в Правния факултет.) Морган оправи ръбовете на панталона си и се усмихна широко. Джим не отвърна на усмивката му.

— И така, чух новината — започна той.

— Да, така и предположих.

— На никого не е ясно какво смяташ да предприемеш, Морган.

— Да предприема ли?

— Какво се каниш да правиш?

— Аа…

Джим чакаше. Морган продължаваше да му се усмихва.

— Морган?

— Хм, засега може би ще се наложи да спя на това канапе — отвърна Морган. — Не е от най-удобните, както виждаш — тези идиотски копчета, цялото е на бабуни, каквото и да кажеш…

— Не питам за матрака на канапето ти, Морган. Питам какви мерки ще вземеш.

— Мерки?

— Казал ли си на онази, другата жена, че ще поемеш отговорност?

— Тя не е „онази, другата жена“, Джим. Тя е Емили. Виждал си Емили. Разбира се, че ще поема отговорност.

— Морган, не желая да бъда нетактичен…

— Тогава не бъди!

Джим се облегна на въртящия се стол, взирайки се внимателно в Морган. Беше поставил куфарчето върху коленете си като бюро. Макар да бе заменил много отдавна пуловерите с поло яки с костюми, той не бе загубил нищо от манекенския си вид. Дори и сега, когато косата му бе започнала да побелява, Морган забеляза, че старееше съвсем като манекен (над ушите му се спущаха красиви посребрени букли). Джим забарабани със замислен вид по чантата си.

— Даваш си сметка — рече той, — че не си първият мъж, на когото се случва подобно нещо.

— О, нима?

— Хм, не разбирам какво толкова смешно има, Морган!

— Не, не… Това, което искам да кажа, е, че аз наистина съм първият мъж, на когото се случва подобно нещо точно по този начин. Или по-скоро то се случи за пръв път на мене и на нея. Излишно е да ни вместваш в някаква графа.

Джим въздъхна.

— Да започнем отначало — произнесе той.

— Разбира се.

— Знаеш ли, Морган, че Бони бе доста разстроена тази сутрин от новината. Но не е дошъл краят на света, казах й аз. За такова нещо не се разтрогва брак. Нали така? Овладей се, й казах. Е, безспорно ще й трябва време, за да ти прости. Това е шок за всички ни — за Ейми, за Джийн… те навярно те съдят строго в момента…

Морган кимна и се опита да си придаде сериозно изражение. Разбира се, трябваше да се досети, че и момичетата ще бъдат въвлечени. Те естествено бяха солидарни с Бони и сигурно постъпката му изглеждаше ужасна в очите им. Е, не ги винеше ни най-малко. Но все пак почувствува се леко засегнат, като си представи Бони, заобиколена от кудкудякащите си дъщери. С каква жар се втурваха към всяка трагедия и мелодрама! Сети се за Сюзан, най-трудната им дъщеря, която бе прекарала неприятно и продължително моминство в препирни с Бони. Връщаше се от колежа в края на седмицата и той едва успяваше да извади мръсното пране от колата й, а тя вече изхвърчаше отново от къщи. „Никога няма да се върна тук, никога! Каква глупачка съм, че дойдох!“ — „Но какво се е случило?“ — питаше я той слисан. Тя дръпваше чантата с прането от ръцете му, хвърляше я в колата и включваше мотора. „И как успяхте да се скарате толкова бързо?“ — извикваше той след отдалечаващите се задни светлини на колата. Самозапалване! Два кремъка, намагнетизирани като по чудо! Впускаха се в разправии с огромен ентусиазъм.

Слава богу, че скъса с всичко това. В съзнанието му Емили блестеше чиста и спокойна като езеро.

— Смятам да поискам развод от Бони.

— Морган! За бога, Морган! Виж какво…

— Ще вземеш ли по-малък хонорар от семейството?

— Не се занимавам с бракоразводни дела.

— А!

— Пък и… Морган, за бога, какви са те прихванали? Захвърляш всичко с лека ръка!

— Вече обещах на Емили, че ще се погрижа за нея, за Джина и за бебето. Невъзможно е да продължи да живее със съпруга си. Тя го каза. А си няма друг човек, на когото да разчита. Виж какво, разбирам, че поведението ми е ужасно, Джим, но това е ситуация, при която каквото и да направиш, все ще е лошо от една гледна точка и добро — от друга. Искам да кажа, че аз не мога да бъда добродетелен в тази ситуация. Прав ли съм?

— Слушай — подхвана Джим. Наведе се напред над куфарчето си, сякаш се канеше да издаде някаква тайна. — Животът невинаги е първокласен, Морган.

— Моля?

— Искам да кажа, че той по-скоро прилича на хотел с една звезда, ако мога да се изразя така — легло и храна. Няма защо да пращаш всичко по дяволите заради… аа…

Морган затършува из джобовете си за пакета с цигари. Какво си въобразяваше Джим? Животът му с Бони съвсем не беше първокласен. Реши да не казва това на глас. Предложи на Джим цигара. Джим, който не пушеше, взе една и почака Морган да му я запали.

— Разбираш какво искам да кажа…

— Да, но ти не разбра най-важното. Вече съм взел решение, Джим. Няма да го променя. Имам това чувство за… взет завой, сякаш съм хванал лодката си и съм я завъртял на 360°, насочвайки я по един напълно нов, необичаен курс. Не е лошо! Не е лошо усещане! Не можеш да ме накараш да се откажа от него!

И докато говореше, изпита опиянение от собствената си решителност. Кога ли щеше да си замине Джим, та да отиде и намери Емили и да уредят този въпрос веднъж завинаги?

8

С голям труд успя да прилъже кучето да влезе в пикапа. Хари не обичаше да пътува. Наложи се да го тегли по тротоара, а той дращеше с нокти по него. Но Морган не можеше да го остави в магазина, защото Бъткинс бе започнал да киха. Морган вдигна Хари и го стовари в пикапа, напъха опашката му вътре и затвори вратата. После се върна в магазина, за да каже на Бъткинс:

— Не знам колко ще се забавя. Ако не се върна, моля ви, затворете магазина. И не позволявайте на никого да ми рови из дрехите.

Беше късен следобед, когато децата се връщат от училище — спретнати малки ученици с чанти на гърба, гимназисти, издокарани с модни войнишки куртки, увиснали като чували, и момичета със стърчащи от джобовете на джинсите пластмасови гребени. На пресечките се тълпяха младежи, които затрудняваха уличното движение.

По Кросуел Роуд майките очакваха децата си пред къщите. Засланяха с ръце очите си и коментираха времето, бейзболния отбор „Ориълс“ и менюто за вечерята. Някаква дебелана с рокля, която приличаше на долна фуста, бе отворила бира и я предлагаше на жените около себе си. Гълъби с лъскави бледолилави пера кръжаха около разсипано пакетче пуканки.

Морган бутна стъклената врата с надписа „Художествени занаяти“, помъкнал и Хари след себе си. Той се дърпаше и скимтеше, но Морган го затегли нагоре по стълбите с въжето, което бе взел от магазина. Почука на вратата на Мередитови. Отвори му Емили.

— Слава богу, че си се върнала! — извика той и влезе вътре.

— Морган! Какво правиш тук?

— Дойдох да уредя въпроса. — Спря се в антрето и се огледа за Лейън. — Къде е той?

— Отиде да вземе Джина от училище. Наш ред е да приберем с колата нея и приятелките й.

— Каза ли му вече?

— Не.

Обърна се да я погледне. Тя кършеше нервно ръце.

— Не мога! — промълви. — Страх ме е. Не знаеш колко е избухлив.

— Емили… седни, Хари! Седни, по дяволите! Емили, какво говориш?

Струваше му известно усилие да зададе следващия си въпрос, но той попита:

— Нима изобщо не желаеш да го направиш? По-скоро ти се иска да живееш така, както сте живели досега, да се уреди нещо между вас двамата, така ли? Ако това е вярно, трябва да ми го кажеш сега, Емили! Само ми кажи какво искаш от мене.

— Искам да бъда с тебе — рече тя. — Ех, да можехме просто да избягаме.

— Ах! — Идеята й веднага го въодушеви. — Да! Да избягаме! Без багаж, нанякъде… Мислиш ли, че Джина ще дойде доброволно?

— Не знам — отвърна тя и преглътна. — Не мога да се изправя пред него лице срещу лице. Може би ако му се обадя от някоя телефонна кабина, да му го кажа отдалеч…

— Хм, това е идея!

— Или ако му кажеш ти…

— Аз?

— Можеш… да застанеш зад някоя маса или нещо, където той не би могъл да те достигне, и тогава да му съобщиш новината.

— Предпочитам бягството.

— Но как да взема Джина; не бих могла да постъпя така с Лейън. А нея никога няма да я изоставя!

— Добре! Аз ще му кажа!

И като реши, че въпросът е уреден, отиде в кухнята да чака Лейън. Но Емили се понесе след него, без да спира да кърши ръце:

— Ах, не, какво си въобразявам! Защо съм такава страхливка? Разбира се, че аз трябва да му го кажа. Сега си отивай, Морган, и се върни по-късно.

— Изключено! Да влача това куче нагоре-надолу…

— Гади ми се — каза тя.

— Миличката! Това е всъщност много просто! Та нали сме възпитани хора! Разумни същества! Какво си въобразяваш, че ще стане? Мога ли да те помоля за малко вода за Хари?

Тя извади една купа от шкафа и я напълни с вода от кухненската чешма. Сложи купата пред Хари, който започна лакомо да лочи. След това вдигна чантата си от стола и седна до Морган.

— Ако избягаме, ще трябва да си намеря друг вид работа — забеляза тя. — Такава, по която да не могат да ме открият. Толкова е лесно да се открие куклен театър на някой панаир или църковен базар.

— В такъв случай не можеш да избягаш. Как ли би живяла без твоите кукли?

— Мога да се оправя и без тях.

— Не, не…

— Никога не съм имала намерение цял живот да се занимавам с кукли.

— Не бива да ги изоставиш, Емили, скъпа моя.

Тя се отпусна на стола и започна да масажира слепоочията си. Хари вдигна глава и я разтърси, ръсейки вода по целия кухненски под.

— Дръж се прилично! — нареди му Морган.

Пресегна се към масата за чантата на Емили. Ако се съдеше по тежината вътре сигурно имаше интересни неща. През повечето дни съдържаше връзка ключове и портмоне, но винаги когато имаше представление, Емили я пълнеше с внимателно подбрани предмети. Човек може да изкара цял месец в някой пущинак, стига да има тази чанта, помисли си Морган. Зарови из нея и извади отвътре кълбо конци, ролка скоч, джобно ножче, пинсети с остри връхчета…

— Това за какво е? А това? — питаше той.

— Струва ми се, че ще повърна — каза тя.

— За какво е тази торбичка с бонбони?

— За кошничката на Червената шапчица.

— Ах, да! Чудесно!

Постепенно бе обзет от радостно чувство. Наблъска всичко обратно в чантата и затананика, тактувайки с ръка върху коляното си, докато се оглеждаше наоколо за някакво ново занимание.

— Как работи газовият ти котлон? — попита я.

— Добре.

— Виждаш ли? Казах ти, че трябва само да се почисти фитилът.

Изтананика още няколко такта. После рече:

— Не искаш ли да знаеш защо това куче е с мен?

Тя, изглежда, не искаше. Въпреки това той продължи:

— Бони го доведе. Изхвърли всичко на тротоара: шапки, дрехи, упътването за прахосмукачката… и Хари. Но Хари е на мама. Майка ми винаги е имала куче. Това трябва да е нейното десето или дванадесето куче. Как се казваше кучето й, когато се запозна с нас Емили? Елмър? Люсил? Тя не им обръща никакво внимание, не ги поглежда, аз ги извеждам на разходка… Но винаги е имала куче и винаги ще има. Ето по какъв начин се отнасят към всичко вкъщи! Този Хари, разбираш ли, е отмъщението на Бони. О, тя много добре знае какво прави! Да ме затрупа с вещи, та да не мога да си отида! Чудя се защо не е домъкнала и котката.

— Винаги съм искала да имам куче — рече неочаквано Емили.

— Ъ?

— Но не можех, защото майка ми беше алергична.

— Да, това е болестта и на Бъткинс. Алергия към кучета.

— Бъткинс?

Чуха да се отваря вратата на апартамента. Емили се поизправи на стола.

— Мамо! — извика Джина, втурвайки се в кухнята. — Познай колко имам на контролното по биология. Здравей, Морган, какво прави Хари тук?

— Доведох го да пийне нещо — обясни Морган. — И така, мис Джина, колко имаш на контролното по биология?

— А плюс^[13] — отвърна тя. Прегърна го с едната си ръка и погледна към Хари, който се пощеше от бълхите. Влезе Лейън.

— Здравей Морган!

— Лейън!

— Свободен следобед ли имаш?

— Да, хм, има нещо, за което искам да поговоря с теб.

— Какво?

Морган погледна към Джина. Тя бе свалила ръката си от раменете му, но продължаваше да стои до него, толкова близо, че той долавяше нейната солена, лятна миризма на прясна пот и дъвка. Почеса се по главата.

— Лейън, искаш ли да… дойдеш с мен да разходим кучето?

— Какво да правя?

— Да разходим кучето.

Лейън погледна кучето.

— Не идвай, ако не искаш — каза Морган. — Искаш ли да дойдеш?

— Добре, Морган — отвърна спокойно Лейън.

Морган се изправи, напъха ризата в панталоните си, нагласи широкополата шапка на главата си. Излязоха заедно от апартамента. В мига, в който Лейън се готвеше да затвори вратата, Джина извика:

— Почакайте!

— Какво има?

— Забравихте кучето!

— О! — възкликна Морган. Върна се обратно с ленива походка и пое от нея въжето с Хари.

Слязоха по стълбите и излязоха навън. Тъкмо започваше часът на оживеното улично движение. Покрай тях се нижеха с грохот камиони, леки коли с неотстъпчиви шофьори и таксита, в които се возеха жени, отрупани с големи и малки пакети. Необходимо им бе известно време, за да пресекат улицата. После поеха в северна посока. Лейън вървеше напред, свободно размахвайки и двете си ръце по такъв естествен и непринуден начин, че Морган изпита внезапна болка.

— И така — промърмори Морган.

Изчака Хари да потърси с душене подходящо място в тревата. Лейън оправи някакъв пътен знак, който се бе изкривил върху подпората си.

— Малко ми е трудно да започна…

— Говори, Морган.

— Става въпрос за Емили.

Не спряха. Морган се сети за старите жени в квартала, където беше израснал — те никога не съобщаваха за нечия смърт направо, а първо подготвяха опечалените, като постепенно посаждаха дребни семенца новини и по този начин им даваха време да покълнат сами, не по-бързо, отколкото опечалените можеха да ги приемат. Като спомена името на Емили, Морган се надяваше, че то би могло само по себе си да бъде такова едно семенце. Лейън, изглежда, го прехвърляше из ума си. Спряха на светофара и изчакаха да светне зелено, макар да нямаше никакви коли.

— Емили и аз… — започна Морган. Пресякоха улицата. Заобиколиха стъклата от счупена бутилка уиски. — Тя очаква дете!

Лейън не забави ход. Морган го погледна косо и установи, че лицето му е все така безизразно.

— Знаел си през цялото време!

— Не — отвърна Лейън. — За детето не знаех.

— Но за останалото си знаел?

— Да.

— Но… как?

— Може би осмоза. По едно или друго.

— Трябва да ми повярваш! — подхвана Морган. — Никога не съм ти мислил злото. Наистина не мога да обясня… Искам да кажа, ден след ден, разбираш ли, това не ми изглеждаше толкова ужасно. Но знам как изглежда отстрани.

— Какво смятате да правите? — попита Лейън учтиво.

Спряха, обърнати един към друг, а Хари приклекна между тях. Ако Лейън имаше намерение да употреби сила, сега бе моментът. Но той, разбира се, не го направи. Морган така и не разбра защо Емили беше убедена, че Лейън ще налети на бой. Навярно грешеше, измъчвана от някоя от онези нелепи заблуди, в които често изпадат омъжените жени. Или може би говореше за един по-млад Лейън; възможно бе и това, помисли си Морган. Отмести поглед от човека, когото виждаше за последен път и за когото бе слушал от години разни работи. Въздъхна и подръпна носа си.

— И така — рече, — ако си съгласен, ще се преместя с Емили и Джина в друг град. Не знам.

— Искаш ли апартамента?

— Твоя апартамент?

— Искаш ли куклите, целия реквизит, работата? Искаш ли аз да си отида?

— А, хм, не мога да искам такова нещо…

— Наистина, защо ми е всичко това? Вземи го! — бързо изрече Лейън.

— А, не.

— Вземи го!

— Е, щом настояваш…

После Лейън въздъхна:

— Ах, боже мой, Морган! — Тези думи бяха произнесени с умора и отвращение, но без никаква злоба.

Въпреки това Морган потръпна.

Тръгнаха отново, този път в обратна посока, към къщи. Минаха покрай ресторант „Юнола“, където тримата често бяха пили кафе. После наближиха пералнята, в чийто вход Морган се беше крил безброй пъти и бе наблюдавал как Емили и Лейън излизат на разходка с малката Джина. Може би, помисли си Морган, това не е историята на една любов, а на едно приятелство, и се натъжи, като гледаше търпеливия Лейън, пристъпващ тежко до него. (Къде изчезна онзи слаб мургав младеж, повдигнал завесата, за да извика лекар, и дали Емили отново щеше да го погледне някога с онзи спокоен, прям поглед, с който го бе погледнала при първата им среща?)

Пресякоха улицата и влязоха в сградата. Когато Морган видя високото стълбище пред себе си, за миг му се стори, че няма да може да го изкачи. Беше изтощен, усещаше болки в гърдите. Но се случи нещо странно. Настроението му се повдигаше с изкачването на всяко стъпало. Избърза напред, като изостави Лейън след себе си, вземайки по две стъпала наведнъж. Как искаше по-скоро да стигне горе! Да започне своя нов живот!

1

Пепеляшка танцуваше с Принца, притисната в обятията му от кафяв филц, и плавно се въртеше върху бюрото от орехово дърво в кабинета на нечий баща. Над главата й висяха сини лъскави завеси, спуснати от сгъваемата дървена сцена. На гърба на сцената имаше тънка памучна завеса, която не скриваше напълно кукловодите, но публиката бе прекалено прехласната, за да забележи това. Беше много млада — предимно четиригодишна. Детето, което имаше рожден ден, носеше златна книжна корона, напомняща короната на Принца.

— Имайте милост — каза Пепеляшка. — Навярно вече е късно. Сигурна съм, че наближава полунощ.

— Полунощ? Но какво от това? — попита Принцът със своя дрезгав, отсечен глас. — Ще танцуваме до зори! Ще танцуваме и утре.

— Да, но разберете, ваше височество…

Те се бавеха преднамерено. Защо не се чуваше биенето на часовника?

— Часовникът! — прошепна Емили.

С касетофона в ръце, достатъчно далеч, за да бъде достигнат от Емили, Джина пак се бе отплеснала и се взираше замечтано в публиката. Джошуа, поверен на нейните грижи, лазеше под бюрото. Гукаше и лигавеше смотаните конци на една марионетка.

— Дан, дан! — извика в отчаянието си Емили. — Дан, дан, дан!

Някъде по средата тя се улови, че не води точна сметка на ударите на часовника, но се надяваше, че публиката няма да разбере. Чакаше с нетърпение час по-скоро да махне Пепеляшка от сцената, за да се притече на помощ на Джошуа. Щом завесата се спусна, Емили сграбчи детето и го вдигна на ръце. Джошуа носеше само сиви гащички. Малкото му яко телце леко лепнеше; той пусна прозрачна хладна лига по опакото на ръката й.

— Джина, скъпа — рече Емили, — мислех, че ще го гледаш! Не мога да се оправям и с двете неща — да внимавам за Джош и да играя с куклите…

През това време Морган ровеше в куп вещи, струпани на пода.

— Камината, камината — мърмореше той. — Какво стана с камината?

— Видях я за последен път у Джина.

Но Джина бе заета със собствените си мисли. Единадесетгодишна, висока и потайна, премаляла от горещина, тя се беше отпуснала с щръкнали колене на един кожен стол и си тананикаше мелодията на валса, на която бе танцувала Пепеляшка.

— Ето я! — извика Морган. Изправи се с пуфтене, стиснал в ръка картонената камина. Джошуа посегна към нея, но Морган бързо я отдръпна. Постави я в единия ъгъл на сцената. — Ами Мащехата къде е? — попита той Емили. — Къде са сестрите?

— Джина, вземи Джош, моля те!

Джина се надигна с въздишка и пое детето от майка си. То сграбчи лъскавата шнола в косата й. Посегна и към моряшката шапка на Морган, когато той мина покрай него, но не можа да я улови, защото го отнесоха до кожения стол. „Тра-ла-ла“ — пееше Джина, като го люлееше доста силно.

Пред сцената публиката утихна в очакване. Емили свали балната рокля на Пепеляшка. Отдолу се показаха парцаливите й дрехи. Изправи я, готова да започне, и се усмихна на Морган. Той й кимна и вдигна завесата.

2

— Знаеш ли, че Кейт е у дома? — попита Бони.

— Така ли? — изненада се Емили. — Не знаех. — Тя премести телефонната слушалка на другото си ухо. Опитваше се да бърка яхнията и в същото време да говори по телефона. — Случило ли се е нещо?

Вместо отговор чу дълго, едва доловимо издишване. Съвсем неочаквано Бони бе пропушила на стари години. Не пушеше много умело и, изглежда, винаги всмукваше и издишваше дима в неподходящ момент и по този начин държеше слушателите си в напрежение. Беше придобила и други нови навици. Непрекъснато се записваше в странни философски дружества и женски групи, започваше разни служби без бъдеще и ги напускаше почти веднага, телефонираше на Емили по всяко време на денонощието… Макар че никога не пропускаше да клъвне Морган, когато ставаше дума за него, тя явно не винеше Емили за случилото се. Слава богу, разбира се, но беше и малко обидно. Сякаш Емили беше безсилна, без собствена воля. Когато Бони млъкна, за да издиша за пореден път дима от цигарата си, Емили си представи бръмчащите телефонни жици, които ги свързваха. Дори ако прекъснеше разговора, телефонът на Бони щеше да продължава да бъде свързан с нейния, защото Бони й беше позвънила.

— Боли я гърбът — продължи Бони. — Контузи си гърба, натърти го или нещо такова, когато катастрофира с мъжа си. Дейвид се отърва без нито една драскотина, но Кейт увреди гърба си.

— Какво стана с другия шофьор? — попита Емили.

— Кой друг шофьор?

— Шофьорът на другата кола.

— Дейвид бе шофьорът на другата кола.

— Искаш да кажеш, че Кейт се е сблъскала със съпруга си?

— Да, и си контузи гърба, нали ти казах.

— А, сега разбирам.

— Та я накарах да си дойде у дома, защото мога да се грижа за нея по-добре от Дейвид. Господ ми е свидетел, че имам голям стаж. Освен това ходя и на онези лекции по хранене — напълно различен начин на хранене, диета, която лекува всякакви заболявания. Действува при физически и душевни проблеми, депресии, инфекции, тумори… Може би не си спомняш, но миналата зима, когато нападнаха Моли в Бъфало…

Докато солеше и опитваше ястието, Емили слушаше с половин ухо и размишляваше за всички премеждия, сполетели семейство Гауър; за техните корабокрушения, падения и пожари; за всички събития, през които минаваха като на шега. Техният живот изглеждаше катастрофален на Емили, която изобщо не бе преживяла нито едно премеждие; но при Бони голият навик изглаждаше всичко. Емили се опита да си представи, че и тя достига тази фаза, но не можа.

Дори сега, когато Морган се бе преместил при нея заедно с майка си, сестра си, кучето, с шапките и костюмите си, тя самата като че ли изобщо не се беше променила.

3

Емили заведе Джина да си купи някои неща. През август момичето щеше да ходи за един месец на лагер във Вирджиния, на издръжка на Лейъновите родители. Време било да се научи да живее далеч от дома, казаха те. Емили изпитваше безпокойство. Не й харесваше, че ще остане толкова дълго време без Джина, а освен това се страхуваше, че във Вирджиния, близо до Лейън и родителите му, Джина ще й бъде отнета по някакъв начин — ще бъде обърната срещу нея. Те щяха да изтъкват пред нея, че Емили е неморална, изменчива, безотговорна и какво ли не още, сигурна бе в това; а тя нямаше да бъде там, за да се защити. Но нищо не сподели с Джина. Вместо това й каза:

— Толкова си малка, може би ще се почувствуваш самотна. Спомняш ли си как Морган трябваше да те върне у дома от Рандълстаун? Не можа да изкараш дори една нощ в къщата на приятелката си.

— Но, мамо, това бе къщата на Кити Потс и у тях се бяха събрали онези момичета, които не ме харесват.

— Все пак.

— Всички ходят на лагер. Вече не съм малка!

Емили взе Джошуа на ръце и тръгна заедно с Джина по Кросуел Стрийт към Мърджър Стрийт, където се намираше магазинът „Бедният Джон“. Със списъка на необходимите вещи, изпратен от управата на лагера, в свободната си ръка, Емили каза на продавачката, че са им необходими шест чифта къси бели панталонки. Шест чифта! Добре, че родителите на Лейън плащаха и за дрехите. Джина отнесе купа шорти в пробната кабина, а Емили остана да чака отвън. (Напоследък Джина бе станала срамежлива.) Продавачката, тромава върху сандалите си с дебела подметка, приличаше на хилаво копитно животно, докато се навърташе наоколо, хванала единия си лакът. Джошуа започна да нервничи и да иска да се освободи от прегръдката на Емили, но тя не можеше да го пусне долу, защото подът бе мръсен — почернели дъски, осеяни със станиолови обвивки и посивели късове дъвка. Джошуа все повече й тежеше. Емили извика:

— Джина, скъпа, побързай, моля те. Наближава обяд.

Отговор не последва. Почука по стената на кабината, а после дръпна завесата. Джина стоеше пред огледалото в лекьосана тениска и чифт ослепително бели къси панталонки, от чийто колан висяха картонени етикети. По лицето й се търкаляха едри сълзи.

— Скъпа — промълви Емили, — какво има?

— Изглеждам като ненормална — отвърна Джина.

— О, Джина!

— Дебела съм.

— Дебела! Та ти си кожа и кости!

— Гледай какви големи буци тлъстина! Дебела съм! И коленете ми са огромни.

— Това е нелепо! — възрази Емили и погледна продавачката за подкрепа. — Нали?

Продавачката направи с дъвката си чудесно розово балонче.

— Искам да умра! — заяви Джина.

— Не ти ли се ходи на лагер?

Джина подсмръкна.

— Не, ще отида!

— Знаеш, че не е задължително.

— Искам да отида!

— Не могат насила да те накарат.

— Искам да отида! — настоя Джина. — Искам да се махна от тук! И никога да не се върна! Повдига ми се от този вечен хаос, бебета, пелени и онези две стари жени, които се настаниха в стаята ми! Ти просто ги остави да ме изхвърлят оттам! Радваше се, че ги приемаш у дома. Никое друго момиче от „Сейнт Андрю“ не спи на походно легло. И онова куче, дето хърка, идиотските инструменти и вещи на Морган, разхвърляни навсякъде, където река да седна. До гуша ми дойде от него! Защо носи тези смахнати шапки? Постоянно се прави на палячо!

— Но, Джина!

По-късно обаче, когато се върнаха у дома, Джина се държа най-любезно с Морган. По време на обяда двамата непрекъснато се кикотеха, а след това тя погледна предизвикателно Емили със спокойните си непроницаеми черни очи.

4

— Сега съм много по-свободна отпреди — каза Бони. — Искам да кажа, че той придаваше такъв колорит на моя свят. Знаеш какво имам предвид, нали?

Телефонът нещо не беше в ред. Изглежда, и други линии се преплитаха. Емили долови неясен смях и далечни гласове.

— Не — отвърна тя, като изтръгна някаква отвертка от ръката на Джошуа. — Не съвсем.

— А, той направо ме изморяваше! Всичко при него бе неестествено раздуто, екстравагантно, бомбастично. Да вземем например брат ми Били. Виждала си го. Няма си късмет в брака. Женил се е три пъти. Но три брака не са кой знае колко много. А като слушаш Морган как говори за него, ще останеш с впечатлението, че Били се е женил сто пъти. „Коя е сегашната му съпруга? Знаеш ли как се казва?“ И всички ние влязохме в капана му. Дори Били започна да вярва, че е имал дълъг керван от съпруги. Шегуваше се с това, държеше се като неканен гост на собствените си сватби. Ето, виждаш ли! Говоря така, сякаш брат ми се жени всяка седмица!

Нещо кипеше на печката. Бриндъл, навлякла дългия си мръсен хавлиен халат, някога бял, редеше пасианс върху кухненската маса и като чу свистенето на парата, вдигна поглед от картите, но не предприе нищо. Емили прекрачи кучето, опъна телефонната жица докрай, вдигна тенджерата от печката и я остави на мивката.

— Бони, в момента готвя вечерята.

— Той има чувството, че живее истински, когато се вижда през погледа на другите — продължи Бони. — Всичко, което прави, трябва да е пред очите на хората. Сам в банята, той е никой. Ето защо семейството е без значение за него. Близките не му обръщали внимание. Затова той трябва да излезе от семейния кръг и да се открие чрез нечий чужд поглед. Леле, колко досаден беше! За това носи вина майка му. „Можеш да станеш какъвто си искаш“, казвала му тя. Той сигурно я е разбрал накриво: „Можеш да станеш всичко.“

— Той се държи чудесно с Джина — прекъсна я Емили.

— Съжалявам те — каза Бони.

5

Пътнически сандъци и закачалки за дрехи, ръждясал кафез за птички, варели, в които се съхраняваше огромна колекция от чаени и кафени чашки с чинийки, опаковани в слама, купища стари броеве на „Нашънъл Джеографик“, модните каталози на Бриндъл, албумът с автографи на Луиза, самовар, картонена кутия с плочи, дамско колело, плетен стол. Всъщност това бяха само нещата, струпани в коридора, който някога беше празен като тунел. Във всекидневната: два комплекта енциклопедии (обща и медицинска), наредена картинна мозайка, столът-люлка на Луиза с няколко метра омотана прежда върху седалката, пет-шест размазани акварела с праскови, круши и грозде — творения на Бриндъл от един курс по рисуване отпреди двадесет години, още когато бе омъжена за първия си мъж. Самият той (с розово лице и плешиво теме, боядисано с бяла боя, лъскаво като ябълка) висеше в позлатена вълнообразна рамка над една библиотечка пълна с разни ръководства.

В стаята на Джина подът не се виждаше — беше просто море от скринове и неоправени легла. В спалнята на Морган и Емили имаше още скринове (два и половина бяха само за дрехите на Морган), леглото, шевната машина, старото пожълтяло детско креватче с дрипавия балдахин, което бяха качили от мазето за Джошуа, и куклите, закачени по пироните за картини, тъй като за тях нямаше място в гардероба. В него бяха дрехите на Морган. И в тази стая също не се виждаше под — нямаше дори достатъчно въздух. Ако човек престъпеше прага й, веднага биваше обгърнат от плътен като кече мрак, леко ухаещ на нафталин.

Емили обичаше всичко това.

Тя започна да разбира защо дъщерите на Морган постоянно се връщаха у дома, когато трябваше да се съвземат от нещо. Очевидно човек може да черпи живот от самите предмети — от изобилието на сувенири за десетки човешки живота, препускащи покрай него. Майката и сестрата на Морган (и двете по свой начин досадни, вечно оплакващи се жени с големи претенции) не я тревожеха ни най-малко, защото не бяха нейни близки. Бяха й твърде чужди. Чужди — това беше точната дума. Всичко, до което Емили се докосваше — бършеше от праха и предпазливо заобикаляше, — бе част от една чужда страна, тайнствена и екзотична. Поемаше с пълни гърди въздуха, сякаш се опитваше да открие разликата в мириса му. Бе запленена от сина си, който й се струваше, че не беше в пълния смисъл на думата неин, истински неин, макар да го обичаше безмерно. На вечеря бе склонна да мълчи и да наблюдава всички с лека, доволна усмивка. Нощем в леглото не преставаше да се учудва от факта, че лежи до този брадат мъж, до този толкова различен човек. Чувствуваше се привлечена към него от нещо извън себе си — от конци, които я дърпаха, от въжета дори. Будейки се в мрака, тя се обръщаше към него с някакво зашеметяващо чувство. Имаше съвсем осезаемото усещане за телата им, които се срещаха като масло и вода.

Но Морган казваше, че трябвало да се преместят в по-голяма къща — поне с повече бани. Съжалявал, казваше, че я бил подложил на такова изпитание. Знаел, че тя никога не била давала съгласието си да приеме неговите роднини от женски пол, стоварени пред вратата й като бездомни котки. (Всъщност те се бяха качили по стълбите сами, с ръкавици на ръцете, но истината бе, че Бони просто ги беше стоварила от колата си пред къщата.) Желаел, казваше, да има къща на село — голяма, празна фермерска къща. Обаче това беше въпрос на пари. Дори поддържането на този апартамент в днешно време бе трудно. Мисис Апъл беше вдигнала наема. Емили намираше, че тя не бе така любезна, както някога. А и Морган беше загубил работата си. Емили чувствуваше, че това бе твърде злобна проява от страна на Бони. Защо трябваше личните работи на Морган да влияят на службата му в железарския магазин? Но Морган каза, че затова бил виновен вуйчо Оли, а не Бони. Всъщност, каза той, вуйчо Оли, както изглежда, се бил възползувал от положението — бил се втурнал в магазина веднага щом чул новината, и изхвърлил целия гардероб на Морган на тротоара, същия този гардероб, който Бони била изхвърлила там по-рано. („Хората изгарят от нетърпение да се отърват от дрехите ми“ — оплакваше се Морган.) Случило се така, че по това време Морган бил излязъл. Като се върнал, намерил вуйчо Оли да го чака пред магазина. Главата му едва се подавала над купа от шапки.

— Вярно ли е това, което научих?

— Да.

— Тогава си уволнен!

Ако бил отговорил „не“, твърдеше Морган, вуйчо Оли без съмнение щял да остане разочарован. Той сигурно през цялото време очаквал да му се представи такава възможност.

Сега Морган нямаше постоянна работа, макар че няколко пъти седмично помагаше като продавач в магазина за водопроводни части на тяхната улица. Емили се опитваше да шие повече кукли, все по-бързо и по-бързо, като оставаше да работи до късно през нощта, докато Джош спеше. Винаги когато я виждаше приведена над шевната машина, Морган й се извиняваше. Казваше й: „Изглеждаш като излязла от профсъюзна диплянка.“ Той не разбираше, че сега Емили се чувствуваше по-щастлива от всякога. Тя се движеше бързо в този нов живот като… хм, може би като Морган с някоя шапка на главата. Но той все й се извиняваше. Не можеше да повярва, че тя няма нищо против да работи до късно през нощта.

Когато наближи времето Лейън да пристигне в Болтимор, за да вземе Джина, Емили изчисти апартамента, та той да не си помисли, че е занемарила всичко. Но не се опита да въведе някакъв ред или да накара Бриндъл да свали хавлиения си халат. Не скри също колекцията на Морган от стари пътни карти, както и последния му дърводелски проект — безформен сноп летви, подпрян в един ъгъл на банята.

Лейън щеше да дойде в събота. В събота сутринта тя стана рано — нямаше друг избор: Джошуа я събуди. Занесе го в кухнята и го нахрани, като балансираше топлото му влажно телце в скута си. Той размаха юмручета и зарита, щом видя закуската си. Четирите му долни зъбчета, твърди като оризови зърна, потракваха по лъжицата. Беше красиво бебе — мургаво и с матова кожа като на Джина, но по-лесно за гледане. Лейън още не беше го виждал.

Влезе Джина, облечена с новите си бели панталонки и тениска с инициалите на лагера.

— Защо си станала толкова рано? — попита я Емили.

— Бриндъл хърка.

— Защо не облечеш новите си дрехи по-късно? Ще ги изцапаш, преди да ги е видял баща ти.

— Той каза, че ще тръгне на разсъмване.

— А!

Емили погледна кухненския часовник. Изтри устата на Джошуа с ъгълчето на лигавника му, вдигна го и го отнесе в банята, за да го изкъпе.

Когато след малко го внесе мокър в спалнята, Морган стоеше пред един скрин и прекарваше колан през гайките на джинсите си. Тананикаше си полка. После млъкна. Емили вдигна поглед и видя, че я наблюдава в огледалото, докато тя триеше детето с хавлията; очите му бяха потъмнели и сериозни под периферията на черната му каубойска шапка.

— Какво има? — попита тя.

— Да се махна ли?

— Как така?

— Когато той дойде, искам да кажа. Искаш ли да ви оставя двамата сами?

— Не, моля те. Имам нужда от теб.

Морган често се виждаше с Бони. Всеки път, когато изпадаше в мрачно настроение, тя довтасваше у тях с колата и стоварваше нещо ново — някоя вещ на Бриндъл или Луиза, някоя мебел, за която внезапно бе решила, че всъщност е повече Морганова, отколкото нейна. Но Емили не беше виждала Лейън от деня, в който той се изнесе. Дори за Коледа тя просто качваше Джина на някой междуградски автобус и я пращаше при него.

Морган се приближи и застана срещу нея. Напоследък бе започнал да носи очила без рамки с осмоъгълни стъкла — истински, а не от обикновено стъкло за прозорци. Те му придаваха любезно и търпеливо изражение.

— Ще направя всичко каквото искаш, Емили.

— Трябва да си до мен! Не мога да се срещна с него сама!

— Добре.

Спокойствието му се предаде и на нея.

— Не мисли, че срещата ни има някакво значение за мен — каза тя, — хич не ме е грижа!

— Така ли?

— Изобщо никакво значение няма.

— Разбирам.

Той се върна при скрина и пъхна цигарите в джоба си. Джошуа размахваше ръце върху леглото и неочаквано загука.

В кухнята Луиза и Бриндъл закусваха, докато Емили миеше чинии. Луиза превзето дъвчеше препечения си хляб. Бриндъл седеше, подпряла брадичка с юмрук, и бъркаше с разсеян вид кафето си.

— Снощи сънувах Хорас — рече тя на Емили. Хорас бе първият й съпруг. — Каза ми: „Бриндъл, какво направи с чорапите ми?“ Почувствувах се ужасно. По всяка вероятност ги бях изхвърлила на боклука. Отговорих му: „Защо питаш, Хорас, те са на мястото си. Само си отваряй очите!“ После, докато отиде пак да ги търси, изтичах до кофите за боклук и зарових в тях, за да ги открия.

— Аз сънувах, че ям мексиканска храна с люти чушки — каза Луиза. — Ах, Морган умираше за нея! Беше от онези деца, които обичат да се навъртат около тенджерите. Винаги се интересуваше какво готвя. Колко пъти ме е питал какво точно слагам в яденето. „Защо запържваш първо лука?“ Или: „Кое е по-хубаво за спагетите — доматен сос или доматено пюре?“ — „Нито едното, нито другото — отговарях му, — ще си приготвиш сам доматено пюре от пресни домати.“ Хм, това е друга история. Всъщност той най-много обичаше мексиканската храна. Но днес, не знам защо, ми е по-трудно да разговарям с него за храна, струва ми се, не проявява вече същия интерес. Едва ми отговаря. Понякога ми се струва, че дори не ме слуша. Но, разбира се, може и да бъркам.

Звънецът на входната врата иззвъня. Емили се обърна от мивката и погледна Бриндъл.

— Кой може да е? — попита Бриндъл.

— Не знам.

— Може да е Лейън.

— Още е много рано!

— Хм, за бога, иди виж! Винаги се държиш така сковано! — каза Бриндъл.

Емили избърса ръцете си и отиде да отвори. Пред нея застана Лейън, облечен с нов сив костюм. Изглеждаше по-елегантен от всякога — косата му бе подстригана много ниско, кожата му бе мургава и гладка — беше си пуснал дълги увиснали мустаци. Емили бе виждала толкова много подобни мустаци, със същата форма, на млади мъже с дипломатически куфарчета, адвокати, административни чиновници. Имаше чувството, че са взети на заем и залепени.

— Лейън!

— Здравей, Емили.

Тя отстъпи крачка назад. (Не бе имала време да си обуе обувките.)

— Готова ли е Джина?

— Да, струва ми се.

Появи се Морган, който подхвърляше Джошуа във въздуха и подвикваше весело: „Хопа-ла!“ Той спря и възкликна:

— Я, ти ли си, Лейън?

— Здравей, Морган.

— Няма ли да влезеш?

— Нямам време — отвърна Лейън, но престъпи през прага.

Емили затвори вратата след него. След моментно колебание Лейън последва Морган към всекидневната. На Емили й се искаше Морган да свали очилата си. С тях той изглеждаше като покорен домашар. Държеше бебето на рамо и се движеше чевръсто из стаята, като се опитваше да освободи място, за да седне госта.

— Ето тук, сега ще преместя тези неща, ще вдигна това плетиво… хм, а… да извикам ли Джина?

— Ако обичаш, моля те.

Морган стрелна Емили с поглед, който тя не можа да изтълкува, и излезе от стаята, понесъл и Джошуа.

— Хм! — произнесе Лейън.

— Как си, Лейън? — попита Емили.

— Добре.

— Изглеждаш добре.

— Ти също.

Настъпи пауза.

— Знаеш ли, следвам отново в колежа — обади се Лейън.

— А, така ли?

— Да, когато взема дипломата, ще се запиша в курс за повишаване на квалификацията в банката на татко. Работата е интересна. Изглежда скучна, но всъщност е много интересна.

— Чудесно.

— Така че бих желал Джина да остане при мен през цялата година.

— Какво?

— Хайде, Емили, не бързай! Размисли добре. Имам хубав апартамент, спокоен живот, училището е наблизо. Обещавам ти, че тя ще може да те посещава винаги когато пожелае; заклевам ти се, Емили! Сега ти имаш син. Имаш друго дете.

— Джина ще остане при мен — произнесе Емили. Зъбите й тракаха от вълнение.

— Що за обстановка е това за нея?

— Чудесна обстановка!

На вратата се появи Луиза; запристъпя предпазливо по дъските на пода, сякаш бяха потопени под една педя вода. Отиде при Лейън и му каза:

— Седнали сте на моя стол!

— Извинете.

Той стана от мястото.

— Хм, помниш ли Лейън, майко Гауър? — попита Емили.

— Да, отлично — отвърна тя.

Лейън се премести на дивана до Емили. Миришеше на одеколон след бръснене — нещо ново за Емили. Луиза се настани на своя стол и нагласи диплите на полата около себе си.

После влезе Бриндъл с голяма, пропукана порцеланова чаша с кафе. Седна на ръба на дивана, близо до Лейън.

— И така, какви са плановете ви? — попита го тя.

— Възнамерявам да се запиша в един квалификационен курс в банката.

— А, да, квалификационен курс. Хм, тук нещата са в плачевно състояние, мога да ви кажа!

— Бриндъл! — извика Емили. Но Луиза внезапно изтърси:

— А къде е вашата хубава съпруга?

— Извинете?

— Къде е онова момиче, което ми носеше плодов кейк?

Лейън погледна Емили.

— Ще отида да потърся Джина — рече тя.

Когато излезе от стаята, дори раздиплената й пола изглеждаше като изопната по тялото й.

Джина и Морган чоплеха лагерното фенерче на Джина сред неоправените легла в стаята.

— Естествено, че не работи! — казваше Морган. Изтърси батериите върху дланта си. — Заредила си го неправилно.

— Как така неправилно! Използувах батерии според инструкцията.

— Да, но полюсите са разменени.

— Какви полюси?

— Знаеш, че всички батерии имат полюси.

— Не… но трябва да тръгвам вече, Морган.

Тя бе нервна и неспокойна; навиваше кичур коса на пръста си и нетърпеливо поглеждаше към вратата. Джошуа беше допълзял до един скрин и дърпаше някаква сатенена презрамка от отвореното чекмедже. Морган не забелязваше нищо. Вниманието му бе погълнато изцяло от фенерчето.

— Забележи — рече той, като вдигна нагоре една батерия, — знакът плюс на положителния край. Знакът минус — на отрицателния.

Емили изпита болка от назидателния му тон на възрастен човек. Приближи се до него и го целуна по бузата.

— Остави това. Караме Лейън да чака. Джина, тичай да поздравиш татко си. Ние ще ти оправим фенерчето.

Джина излезе — изхвърча навън като изстреляна с прашка. Морган поклати глава и зареди правилно фенерчето.

— На единадесет години е, а не знае, че батериите имат полюси. Как ще се оправя в днешния свят?

— Морган — прошепна Емили. — Лейън иска тя да остане при него.

— При него ли? Подай ми онази капачка, моля те.

— Мислиш ли, че може да ни принуди да се откажем от нея или нещо подобно, а? Чрез съда?

— Глупости! — отсече Морган и завинти капачката на фенерчето.

— Морган, не разбирам как двамата с него си разменихте местата. Той често твърдеше, че съм го ограничавала в действията. А сега изведнъж той работи в банка, а аз водя „неуравновесен“ живот, както каза.

— Нима има по-уравновесен живот от нашия? — учуди се Морган, пусна фенерчето в куфара на Джина, затвори капака и щракна закопчалката.

Но във всекидневната очевидно всички се бяха надумали да представят живота им колкото се може по-неуравновесен. Джина седеше върху коляното на Лейън — нещо, което не бе правила от години. Имаше скован и стеснителен вид. Луиза плетеше вечния си шал. Кучето искаше да излезе навън — разхождаше се нервно нагоре-надолу пред Лейън и ноктите му потракваха по голите дъски на пода. А Бриндъл някак си бе успяла да завърти разговора на любимата си тема: Хорас.

— Никога и през ум не ми е минавало, че ние двамата имаме много общо помежду си, защото той бе човек градинар, все нещо ровеше из градината. Къщата му беше до нашата, още от времето, когато бях дете. Дворчето ни бе колкото една локва, а той имаше ъглов парцел зад къщата, с рози и азалии и няколко ниски плодни дръвчета. Никога не съм ги харесвала тези дървета. Имаше и истинско шадраванче със статуя на някаква богиня. Е, не беше оригинал; само гипсова отливка или нещо подобно, но все пак статуя. Всяка сутрин поливаше цветята, кастреше храстите само ако забележеше, че някое малко клонче стърчи не на мястото си. Подигравах му се за това. После той ми носеше прясно откъснати рози, още с росата и листните въшки по тях, а аз му казвах „благодаря“, без да му обръщам внимание, но ако не дойдеше, забелязвах отсъствието му — като предмет, към който си се привързал и който изведнъж изчезва, оставяйки след себе си празно място. Струва ми се, че беше самотен. Казваше ми, че съм му напомняла за гипсовата богиня, но това само ме разсмиваше още повече. Едната й гърда се подаваше навън от туниката и беше без зърно. А в действителност той бе един старец или ми изглеждаше стар с жилавите си бели крака в къси градинарски панталони… но когато идваше да ме види, беше облечен с елегантни дълги панталони и бяла риза с разперена яка, като криле на птица. Той наистина ми липсва и предполагам, че винаги ще ми липсва. Сега аз съм тази, която му носи рози, когато отивам на гроба му.

— Багажът е готов — каза Емили на Лейън.

— Добре.

Той отмести Джина и стана.

— Най-странното е — продължи да говори Бриндъл, като също се надигна, — че сега съм по-стара от Хорас, когато той започна да ме ухажва. Можете ли да повярвате?

Лейън изгледа Емили многозначително и сурово. Ясно бе какво искаше да й каже: „Това ли наричаш подходящ за едно дете дом?“ Луиза, сякаш го бе разбрала, вирна брадичка и втренчи в него изпълнените с гняв очи.

— Искам да знаете — рече му тя, — че бих предпочела да живея в много по-елегантна къща от тази.

Бриндъл се завъртя към нея.

— О, майко, млъкни! Кой не би предпочел? Млъкни!

Въпреки всичко Емили не отговори на въпроса на Лейън.

Лейън и Морган понесоха багажа през коридора. Хари тичаше най-отпред, радостно забързан, следван от Джина със спалния чувал в ръце. Емили държеше Джошуа на хълбока си. Той вече изглеждаше мръсен — толкова скоро след къпане. Емили притисна буза към него и напълни гърдите си с мириса на мляко, урина и детска пудра, който той излъчваше. После тръгна след другите надолу по стълбите.

— Дойдох с буика на баща ми, защото знаех, че ще ни трябва място за багажа — говореше Лейън на Морган. — Но може би ще трябва да намеря и едно въже отнякъде. Не съм сигурен, че капакът ще се затвори.

— Необходимо е винаги да държиш въже в колата си — каза Морган. — Или по-добре едно от онези найлонови въженца с кукички от двата края. Просто влез в някой магазин за спортни стоки с намалени цени…

Лейън остави багажа на земята и затършува из джобовете си за ключовете от колата. Слънцето придаваше на косата му яркосин блясък, като блясъка на въглища. Емили го гледаше от входа на сградата. Странно, макар да не го обичаше вече, тя имаше чувството, че това бе само поредната стъпка в брака им: Лейън отваря буика на баща си, Морган му помага да натовари багажа, Джина хвърля вътре спалния си чувал. В някои отношения те бяха свързани завинаги. Той се върна при нея и протегна ръка за сбогом. Може би за първи път в живота си тя се ръкуваше с него.

— Емили — каза й, — помисли за моето предложение.

— Не мога — отвърна тя. Вдигна Джошуа. Босонога, с издаден напред хълбок, тя се почувствува в неблагоприятно положение.

— Просто си помисли. Обещай ми!

Вместо да отговори, тя отиде до колата и се наведе да целуне Джина през стъклото.

— Бъди внимателна! — каза й. — Приятно прекарване! Обади ми се по телефона, ако ти домъчнее за вкъщи; моля те, обади се!

— Ще се обадя.

— Върни се у дома.

— Добре, мамо.

Емили се отдръпна от колата, Морган я прегърна, тя се усмихваше и притискаше Джошуа здраво към себе си.

6

— Решила съм да стана писателка — каза Бони. — Винаги съм имала влечение към писането. Пиша разказ, съставен изцяло от тридесетгодишни чекови кочани и стари счетоводни книги на домакинството.

— Що за разказ ще се получи? — попита Емили учудено. Седна на най-близкия кухненски стол, без да сваля телефонната слушалка от ухото си.

— Ще останеш изненадана от начина, по който се развива сюжетът. Имам предвид чековете за обменния сервиз за детски пелени, после за детските градини, за началните училища… но тъжно е да гледаш колко евтин е бил животът едно време. Не мога да повярвам, че съм похарчила десет долара и шестнадесет цента за бакалски продукти през втората седмица на август 1951 година. Морган видя ли личната ми обява?

— Каква обява?

(Разбира се, той я бе видял.)

— Във вестника. Само не ми разправяй, че е престанал да чете личните обяви във вестниците.

— Да не би да си дала обява във вестника?

— Тя гласи: Морган Г.: Всичко знам. Не го ли е видял?

— Морган не е в състояние да чете всяка дреболия във вестника.

— Помислих си, че ще го раздразни! — каза Бони. — Колко ли неприятно ще му стане, като разбере, че всичко се знае!

Тя бе права. Стана му неприятно. Каза: „Какво означава това? Разбира се, давам си сметка, че Бони има пръст в тази работа, но… мислиш ли, че може да е някой друг? Не, разбира се, че е Бони. Какво иска да каже — «Всичко знам»? Какво знае? Какво има предвид?“

— Той обича да си въобразява, че живее анонимно — продължи Бони.

— Струва ми се, че бебето плаче.

— Понякога — Бони не обърна внимание на думите й — се питам дали има смисъл да виня него. Той си е такъв, какъвто е, нали така? Това е в гените или… Никой от семейството му не ми е изглеждал съвсем наред. Не познавах баща му, разбира се, но що за човек трябва да е бил? Да се самоубие без никаква основателна причина! Ами дядо му… и неговият пра правуйчо? Вуйчо Оуен, черната овца на семейството. Какво ли е необходимо, за да станеш черната овца на семейството? Чудно ти е, а? И те сигурно не знаят. Това е било по времето, когато са живеели в Уелс. Вуйчо Оуен ги поставял в такива неудобни положения, че го изпратили в Америка. Като „емигрант лентяй“ — така се наричали емигрантите, които живеели от парите, изпращани от близките им.

— Трябва да привършим разговора — прекъсна я Емили.

— Когато корабът влязъл в пристанището на Ню Йорк, вуйчо Оуен така се развълнувал, че започнал да танцува по цялата палуба — продължи Бони. — Като зърнал Статуята на свободата, просто полудял от радост. Заподскачал нагоре-надолу твърде близо до парапета, паднал зад борда и се удавил. — Тя прихна. — Не ми ли вярваш? Това е документиран факт! Наистина се е случило.

— Бони, трябва да излизам.

— Удавил се! Скица! — И тя продължи да се смее, като сигурно клатеше глава и триеше очи, докато Емили я слушаше.

7

Една вечер през август звънецът на вратата иззвъня несигурно — две бързи иззвънявания. Морган бе излязъл на пазар. Емили си помисли, че може да е той, натоварен с много покупки, за да се справи сам с ключа. Но когато отвори, видя блед дебел момък, който се потеше обилно и се олюляваше върху тънките си крака, стиснал букет червени карамфили.

— Мисис Мередит?

— Да.

— Кучето хапе ли?

Искаше й се да каже, че хапе, макар това да не бе вярно. Хари клечеше до нея, заинтригуван от госта не повече от необходимото, и пляскаше с опашка по пода с гумен звук.

— Ей, приятел! Не мърдай! — рече момъкът, като пристъпи вътре. Емили се отдръпна назад. — Вие не ме познавате — каза й той. — Казвам се Дъруд Линтикъм от Тиндел, Мериланд.

Потта на челото му придаваше отчаян, решителен вид. Емили сметна, че няма повече от осемнадесет години. Интересно, дали цветята бяха за нея? Тогава момъкът каза:

— Този букет е за вашия съпруг.

— За моя съпруг?

— Мистър Мередит — отвърна той и проникна още по-навътре в коридора. Тя направи нова крачка назад и се блъсна във варела с порцелановата колекция. — Баща ми беше преподобният Джонас Линтикъм — каза момъкът. — Помина се. Помина се през юни…

— Моите съболезнования. Мистър Линтикъм, съпругът ми отсъствува в момента…

— Разбирам, че моето име нищо не ви говори.

— Хм…

— Няма значение, съпругът ви ще се сети.

— Да, но, хм…

— Баща ми и мистър Мередит си кореспондираха. Или поне баща ми му пишеше. Той ръководеше театралната трупа „Свещена дума“.

— А, да.

— Чували сте за нея.

— Спомням си, че баща ви искаше да отидем в… и да даваме куклени представления с библейски сюжети.

— Сега вече се сетихте.

— Хм, виждате ли, мистър Линтикъм…

— Дъруд.

— Вижте, Дъруд.

Вратата зад него се отвори по-широко и Морган влезе с десетлитрова бъчонка, в която имаше обезмаслено мляко на прах, с мокро петно в единия й край.

— Мистър Мередит! — обърна се към него Дъруд. — Тези цветя са за вас.

— Ъ? — изненада се Морган. Остави бъчонката на пода и пое карамфилите. Носеше тропическия си костюм — бяла панамена шапка и бял костюм. На фона на тази белота карамфилите изпъкнаха с поразителна сила, толкова ярки, че приличаха на изкуствени, като от реклама за алкохол в илюстровано списание. Морган зарови брадата си в тях и ги помириса, вдишвайки дълбоко и продължително.

— Исках да се срещна с вас още като бях тринадесет-четиринадесет годишен — подхвана Дъруд. — Винаги когато пристигахме в Болтимор, аз молех и не оставях баща си на мира, докато не ме заведеше на някое ваше представление. Дъруд Линтикъм — представи се той, произнасяйки името си с театрална обиграност. Протегна към Морган голямата си мека ръка. Върху дебелите му пръсти се бяха врязали два пръстена: със смарагд и рубин (или от цветно стъкло). — Знам, че ме познавате след всички тези писма, които получихте.

— Линтикъм! — възкликна Морган. Той разтърси ръката му, като хвърли бърз поглед на Емили.

— От театралната трупа „Свещена дума“ — добави Емили.

— Да, да.

— Не се говори лошо за умрелите — каза Дъруд, — но баща ми невинаги имаше нюх към добрата сделка. Например веднъж гледа едно ваше представление и много го хареса, после чете рецензии за вас във вестниците, но единственото, което измисли, беше: „Този момък би могъл да постави някоя чудесна библейска история. «Данаил в бърлогата на лъвовете».“ Знаех, че ще му откажете. Та вие поставяте други пиеси, като „Червената шапчица“ и „Красавицата и Звярът“. Много добре знам.

Морган поглади брадата си.

— Не може ли да седнем? — попита Дъруд. — Трябва да изложа пред вас един план.

— Ами да, разбира се!

Морган се отправи по коридора към всекидневната, следван от Дъруд. Емили тръгна последна с неохота. В цялата история имаше един момент, който й се бе изплъзнал. Възнамеряваше да го изясни, но вече й се струваше твърде късно.

Във всекидневната Луиза се люлееше на стола си и плетеше. Тя погледна бегло към Дъруд и ловко преметна вълнения конец върху куката.

— Мамо — обърна се Морган към нея, — това е Дъруд Линтикъм.

— Приятно ми е — рече Дъруд. Седна на дивана и се наведе към нея, като сплете пръсти пред себе си. — Госпожо, предполагам, че знаете какъв син имате?

Луиза изгледа Морган, вдигнала нагоре гъстите си и рошави, остри като два покрива черни вежди.

— Години наред викам на татко — подхвана Дъруд: — „Татко, наеми този момък, колкото и да е трудно. Така или иначе, трябва да се отделим, днес никой вече не се интересува от тези библейски глупости. С всичките ни връзки — училища, клубове, църкви — пипнали сме сигурна работа!“ Съществува една друга трупа, която също харесвам — „Стъкленият акордеон“. Аз съм просто луд по тяхната музика, ала той каза: „Не, ние ангажираме за нашата трупа само изпълнители на госпели.“ Не искаше и да чуе за тях. Дори не пожела да ги прослуша. Но това е друга история. Смятам да ги посетя веднага след като си тръгна от вас. Всъщност към вас проявявам специален интерес. Мистър Мередит, вие сте едва ли не моят идол! Следя всичко писано за вас. Намирам ви чудесен!

— Благодаря! — каза Морган, като помириса карамфилите си.

— Само че, странно, не приличате много на снимките си.

— Пуснах си брада, както виждате.

— Да, от брадата е, предполагам.

Дъруд погледна към Емили.

— Но, надявам се, това не означава, че сте станали… хипи или нещо подобно?

— А, не — отвърна Морган.

— Е, добре тогава! Добре! Защото, сега си мисля, може би аз и баща ми не гледахме на всичко с едно и също око, но, знаете ли, аз все още държа на едно християнско облекло, все още искам да имам почтена трупа, която да не ме е срам да представя пред училищна аудитория… — Той млъкна и по лицето му премина сянка. — Искрено се надявам, че онези приятели от „Стъкленият акордеон“ не са на наркотици. Как мислите?

— Не, не, не мога да си представя, че това е възможно! — успокои го Морган.

— Ще ви хареса в Тиндел, мистър Мередит.

— Тиндел?

— Е, нали няма да живеете вечно в Болтимор? Имаме връзки по целия щат Мериланд и чак до Южна Пенсилвания.

— Била съм в Тиндел — обади се Луиза.

— Ето, виждате ли! — възкликна Дъруд.

— Никак не ми хареса.

— Тиндел не ви хареса?!

— Стори ми се безлюдно.

— Как може да говорите така?

— Пусто като гробище. Всички магазини бяха затворени.

— Навярно сте били там в неделя?

— Наистина беше неделя — отвърна тя. — Неделя, шести март 1921 година. Морган не беше роден още.

— Кой Морган?

— Ей този.

— Това е семейният ми прякор — обясни Морган. — Емили, би ли завела мама да си ляга вече?

— Да си легна ли? Няма още девет часа.

— Днес нали имаше тежък ден? Емили!

Емили стана и се приближи към майка му. Хвана я за жилавия лакът и внимателно й помогна да се изправи на крака.

— Какво му стана? — рече Луиза с възмущение. — Не забравяй плетката ми, Емили!

— Вземам я.

Тя поведе старицата по коридора към нейната стая. Бриндъл беше вече там и пишеше нещо в дневника си. Вдигна поглед към тях и каза:

— Време ли е вече за сън?

— Морган има гост.

— Как ми се ще да се върнем в къщата на Бони. Там има простор! Тук ме прехвърлят от стая в стая като излишна мебел — рече Луиза.

— Съжалявам, майко Гауър.

Емили отиде до гардероба и извади нощницата на Луиза, която бе закачена вътре на една кука. Копринените рокли на Бриндъл и Луиза висяха плътно наредени на закачалки, а в дъното бяха дрехите на Джина: две училищни униформи, две бели блузи и син хавлиен халат. Емили се натъжи, като ги видя. Откачи нощницата и затвори вратата на гардероба.

— Можеш ли да й помогнеш да се разкопчее? — обърна се тя към Бриндъл. — Трябва да се върна във всекидневната.

Но когато излезе от стаята, тя все пак не отиде във всекидневната. Остана за миг в коридора, заслушана в глухия глас на Дъруд — мистър Мередит това, мистър Мередит онова.

— Никога не съм обичал да гледам куклен театър, никога не съм си падал по Пънч и Джуди, но вашите кукли, мистър Мередит, те са съвсем друго нещо!

Тя прекоси коридора и влезе в спалнята. Първо отвори вратата, така че да вижда само тънка ивица светлина от коридора, а после се преоблече с нощница и се пъхна между чаршафите. Срещу нея Джошуа се раздвижи в детското креватче и изсумтя в съня си. Прозорецът беше отворен и тя чуваше всички звуци на лятната нощ — полицейска сирена, свиренето с уста на някой минувач, музика от транзистор. Дъруд каза:

— Помислете как ще се освободите! Помислете си, мистър Мередит! Ние се грижим за ангажиментите, за афишите, оставяме ви само да си гледате работата. Ами да, дори получаваме хонорар за професионални артисти, национална осигуровка и кредитна карта за Американската банка.

В звученето на гласа му имаше нещо различно, като го слушаше от легнало положение: беше по-нисък, но по-ясен. Тя дори чу Морган да драсва клечка кибрит, за да запали поредната цигара. Помириса острия й пушек. Това й напомни за къщите, които бе посещавала като дете — острият лютив пушек от ръчно свитите цигари, миризмата на пържена сланина и газ за лампи в кухните на Шъфордови и Бидиксови, където се чувствуваше неудобно, беше външен човек. Затворена в себе си, както искаха близките й, тя чакаше току до вратата някоя своя съученичка да си вземе учебника или няколко бисквита за обяд. Но през всичките тези години бе копняла да влезе по-навътре в тези кухни и да ги разгледа. Усмихна се в мрака и се унесе в сън, докато слушаше боботещите отговори на Морган. После апартаментът изведнъж утихна и Морган влезе в спалнята. Застана в светлината, която се процеждаше от коридора, загледан в огледалото над един от скриновете. Широкополата шапка още бе на главата му. Свали очилата и разтърка носа си. Изпразни джобовете си от дребни монети, шумолящ пакет цигари „Камълс“ и нещо, което се изтърколи по скрина и падна на пода. Той се наведе да го вдигне със сумтене.

— Морган! — обади се Емили.

— Да, мила?

— Онзи замина ли си?

— Да.

— Цялата тази работа с „мистър Мередит“… Защо не му каза?

— Ами щом му харесва…

Той се приближи и седна на ръба на леглото. Наведе се, за да я целуне — все още с шапка, която всеки момент щеше да падне върху нея, но точно в този миг чуха шум от бавни, несигурни стъпки по коридора. Морган се изправи. На вратата леко се почука.

На осветения праг леко се открои силуетът на Луиза. През дългата бяла нощница прозираха тънките й като клечки крака.

— Морган!

— Да, майко.

— Страхувам се, че няма да мога да заспя.

— За бога, майко, та ти току-що си легна.

— Морган, как се казваше мъжът, с когото се виждахме толкова често?

— Какъв мъж, майко?

— Все се навърташе наоколо. Живееше в нашата къща, Морган, как му беше името?

— Мамо! За бога! Иди да си легнеш! Махни се оттук!

— Извинявай.

Излезе от стаята. Чуха я да ходи из всекидневната — първо в единия й край, после в другия, като че ли се разхождаше безцелно. Пружините на дивана изскърцаха точно зад главите им.

— Не биваше да бъдеш толкова груб с нея — каза Емили.

— Да — съгласи се той и въздъхна.

— Да й крещиш така! Какво ти става?

— Не мога да се сдържам вече! Тя никога не спи! Стигат й три часа на нощ.

— Но такива са старите хора, Морган.

— Нямаме никаква възможност да останем сами. Мама, Бриндъл, бебето… сякаш са трансплантирани. Аз трансплантирах целия хаос от къщи тук. Всичко ми прилича на дебелашка шега. Не е ли така? Дори отново имам дъщеря в пубертетна възраст! Или почти пубертетна — днес момичетата зреят по-рано.

— Нямам нищо против това — прекъсна го Емили. — Дори ми доставя удоволствие.

— Лесно ти е на теб! Всъщност това не е твой проблем. Стоиш си необременена от нищо, като онези хора, които постоянно се тъпчат с храна, без да пълнеят. Дори още носиш същата онази пола с прехвърлена предница. Същото цяло трико.

Какво ли знаеше той! Колко много трика беше сменила през всичките тези години. Очевидно той си представяше, че те траят вечно. Тя отмахна падналата върху челото му коса.

— Ще се почувствуваш по-добре, когато се преместим — каза. — Естествено трудно е, шест души в две спални…

— И с какви пари ще се преместим?

— Ще намеря други магазини, където да продавам моите кукли. Струва ми се, че мисис Апъл не ми плаща достатъчно. И ще започна да изработвам повече кукли. Ами Бриндъл — защо да не работи и тя?

— Какво да прави? Да помпа бензин ли?

— Все може да има някоя работа и за нея.

— Емили, не ти ли е хрумвало, че Бриндъл не е съвсем с всичкия си?

— Е, не бих казала…

— Живеем в къща със смахнати.

Тя мълчеше. Сякаш той бе развъртял бурма на телескоп.

— Както и да е — рече той по-меко. — Тя трябва да помага на мама. Може да е напълно загубена в някои отношения, но поне ти спестява, например, прескачащата памет на мама, храната и хапчетата й.

Смушка я с лакът да се отмести, легна до нея, напълно облечен, и облегна глава о стената.

— Трябва да изчезнем!

— Какво?

— Просто да зарежем всички и да заминем. Имаме нужда от по-малко, а не от по-голямо жилище.

— Морган, не говори глупости!

— Скъпа, знаеш, че Джина ще е по-добре осигурена материално при Лейън.

Тя седна рязко в леглото и извика:

— Това не е вярно!

— Що за живот е тук за нея? Някакви чужди жени са се настанили в спалнята й… Помни ми думите! След този луксозен лагер, след като гостува на Лейън няколко дни и отиде на разходка с яхтата на дядо Мередит и на пазар за дрехи с баба си, тя ще ти се обади и ще те помоли да остане там. Искаш ли да се обзаложим? Сега е в такава възраст; осъжда всички отклонения от нормалното. Ще хареса плувния басейн пред жилищния блок на Лейън, тенис кортовете и всичко останало. Той може би има и сауна? Помислила ли си за това?

— Не мога да живея без Джина, Морган.

— А другите — продължи той, — мама и Бриндъл. Смяташ ли, че Бони няма да ги вземе пак да живеят при нея? Ако се махнем оттук и ги оставим, Бриндъл ще позвъни по телефона на Бони, преди кракът ни да е стъпил на улицата. „Бони, мила, те ни зарязаха! — Морган каза това с висок радостен глас. — Божичко, сега отново можем да се върнем към цветния телевизор и цивилизацията!“ А Бони ще отговори: „О, господи, предполагам, че на мене се пада честта да се грижа сега за вас“ — и хоп, ще довтаса, ще върти към тавана очи и ще цъка с език, но тайно ще е доволна. Страшно обича вълнението, врявата. Много перушина да лети в гнездото й. Ще я помоля отново за развод и този път тя ще се съгласи. Не, няма да мога, не искам да знае къде сме. Не искам да се юрне с колата си след нас с шапки, кучета и роднини! Ще взема един костюм, една шапка, тебе и Джош. Просто ще изчезнем — ще си вдигнем чукалата и дим да ни няма.

— Да, но къде? — попита Емили. Отново бе легнала по гръб, със затворени очи. Нямаше смисъл да приема думите му сериозно.

— В Тиндел, Мериланд — каза й той. — Ще се включим в трупата на този Дъруд.

— Всъщност той покани Лейън.

— За него аз съм Лейън.

— Морган, моля те!

Той мълчеше. Очевидно размишляваше. Най-после произнесе:

— Не ти ли се вижда странно? Никога не съм сменял името си. Най-многото, което съм правил, е да го обърна. То е единственото, последното нещо, на което държа.

Тя отвори очи.

— Говоря ти сериозно, Морган. Нямам намерение да изоставям Джина.

— Добре, добре.

— Съвсем сериозно ти говоря!

— Просто се разбъбрих.

Той стана, отиде до гардероба и тя чу как широкополата му шапка се удари в другите шапки и падна между тях с глух, тъп звук.

8

— За тебе всичко е толкова лесно — каза Бони, — защото Морган е вече сигурен в себе си. Знаеш какво искам да кажа. Той е… изкристализирал. Ти го получи като наследство, когато стана стар и уверен. Никога не сте се губили с колата и не сте си крещели един на друг над някоя пътна карта; той винаги ще поема отговорността за всичко.

Емили стоеше права в непрогледния мрак, като вдигаше ту единия, ту другия си крак от хладния и гладък под на кухнята.

— Бони, защо непрекъснато се обаждаш?

— Моля?

— Това е просто неестествено! Защо непрекъснато висим на телефона?

Бони издиша облаче дим.

— Безпокоя се за очите му.

— За очите му?

— Чета една книга. От някакъв японски специалист. Всичко е в очите, пише той. Ако видиш бял ръб под ириса на нечие око, можеш да си сигурен, че този човек е в беда. Физически, емоционално… а ти знаеш очите на Морган. Не бял ръб, ами бялото е колкото цял океан! Долните му клепачи са увиснали като хамаци! Струва ми се, че не се храни с подходяща храна. Необходими му са повече зеленчуци.

— Готвя му достатъчно зеленчуци.

— Знаеш, че обича сладки неща. И пие прекалено много кафе, с толкова много захар, че чак да ти преседне. Смъртоносно! Рафинирана бяла захар, фабрично преработена захар! Чудно, че още е жив. Емили, той трябва да яде брюкселско зеле, пресни ягоди, отглеждани с органични торове…

— Храната на Морган си е много добра.

— Необходимо е да намали консумацията на червени меса и животински мазнини.

— Трябва да свършваме вече, Бони.

— Ако се храни както трябва, не мислиш ли, че ще се държи по-различно? По природа той е добър човек. Отзивчив и откровен. Всъщност откровеността е неговият проблем. Емили, ако го върна при себе си, не мислиш ли, че ще го храня по-добре?

9

Емили се придвижи пипнешком в мрака на коридора; удари крака си в плетения стол. Влезе в спалнята и намери Морган буден, облегнат на стената, мълчаливо пушещ цигара. Той не каза нищо. Тя се настани в леглото до него, оправи възглавницата си и легна. Телефонът в кухнята иззвъня.

— Не отивай! — каза Морган.

— Ами ако е някой друг?

— Не е!

— Ами ако е Джина? По спешност?

— Не е! Нека си звъни!

— Не можеш да си сигурен.

— Почти съм сигурен.

В този час, в това настроение, неговото „почти“ й се стори напълно достатъчно. Тя се възползува от шанса. Не стана. Имаше нещо успокоително в това, че най-сетне се предаваше някой друг да я води. Телефонът продължи да звъни, отначало настоятелно, после смирено, слабо и отчаяно, римувайки се със себе си, като припев на песен.

1

Той стоеше в дрогерията и очакваше рестото си. Бе купил пакет „Камълс“, кутийка с хапчета против кашлица и вестник „Тиндел Уийкли Газет“. Касиерката маркира покупките му, но после се заговори с друг клиент. Наистина било студено, съгласи се тя, доста студено за март. Котката й не се отделяла от печката и трябвало да облича на кучето си червеното му карирано палтенце. Тя държеше рестото на Морган в свитата си ръка, подрънквайки разсеяно монетите. Морган стоеше и чакаше — непознат брадат мъж с очила, който не представляваше интерес за нея. Най-после той се предаде и разтвори вестника. Обичаше много „Газет“. Хвърли бегъл поглед на личните обяви. Аз няма да съм отговорен, аз няма да съм отговорен…

В рубриката Загубени и намерена вещи прочете, че някой си бе загубил фикуса. Боже мой, какво ли не губеха хората! Каква небрежност цареше в живота им! Пълен комплект тенджери бе намерен насред шосето за Северен Дийл. Гривна-амулет — на паркинга на гимназията.

А сега да погледне некролозите. Мери Лукас, дългогодишна жителка на Тиндел. Както и Пърл Джо Паскал, Морган Гауър и…

Морган Гауър, управител на железарски магазин.

„Морган Гауър, 53-годишен, живущ в Тиндел, умря вчера след продължително боледуване. Той бе управител на един от магазините на «Кълън — железарски стоки» в Болтимор. Остави…“

Вдигна глава и се огледа. Дрогерията бе облицована със старо тъмно дърво, а рафтовете бяха оскъдно заредени. На някои от тях имаше само по една стока — кутия с изръфани краища, пълна с пликчета бонбони; туба с шампоан с лепкава зелена запушалка. Нямаше съмнение, че се намира в реално съществуващо място, което миришеше на мокър картон. Продавачката приличаше на изкопаемо, кожата й бе набръчкана като юрган на баклавички, а очилата й висяха на верижка около врата й.

„… остави своята съпруга, по баща Бони Джийн Кълън, и седем дъщери: Ейми Г. Мърфи, живуща в Болтимор; Джийн Г. Ханли, също от Болтимор; Сюзан Гауър от Шарлотсвил, Вирджиния…“

— Господине — произнесе продавачката, протегнала ръка с рестото.

Той сгъна вестника и прибра парите в джоба си.

Навън го посрещна студен влажен вятър. Беше неделя сутрин. Улиците бяха пусти и тротоарите изглеждаха по-широки и по-бели от обикновено. Всички други магазини бяха затворени — малкият универсален магазин, бакалията, бръснарницата. Мина бавно покрай тях. Пикапът му бе паркиран пред козметичния салон. Червената будка от шперплат, която се издигаше над откритата му товарна платформа (надписът „Куклено шоу — Мередит“ се извиваше в дъга от едната до другата страна на будката), поскърцваше на вятъра. Морган се качи в кабината на пикапа. Отвори пакета цигари и запали една. Закашля се със своята обичайна суха, отсечена кашлица и отново разтвори вестника.

„… Каръл Г. Хейнс, също от Шарлотсвил; Елизабет Г. Уинг от Нашвил, Тенеси…“

Остави вестника и включи мотора.

Идиотски вестник; тъпи провинциални редактори! Те поне трябва да имат благоразумие, благоприличие и да проверят една такава новина, преди да я публикуват. Къде са критериите им? Нима това се нарича журналистика?

Подкара нагоре по главната улица, като изпускаше кълбета дим от цигарата си. На пресечката с Хауъл Стрийт светофарът беше червен. Удари спирачки и хвърли кос поглед на вестника.

„… Моли Г. Абът от Бъфало, щата Ню Йорк; Катлин Г. Бръстейн от Чикаго…“

Някой зад него изсвири с клаксон и той потегли отново. Свърна от Хауъл Стрийт в малка уличка, напомняща лунен пейзаж с пожълтялата си глина, по която бяха захвърлени няколко празни бутилки бира, и излезе на магистралата. Пред него се намираше паркът с караваните. Върху олющена метална табела пишеше: Тинделска мера — собственик Дж. Праут. Зави вляво по насипан с чакъл път и мина край управата — каравана с аеродинамична форма, чиито стълби от шлака и сандъчета с цветя се опитваха да й придадат вид на нещо постоянно. „Както и майка си, Луиза Бриндъл Гауър, продължаваше да кънти в ума му упорит глас, сестра Бриндъл Г. Т. Робъртс и единадесет внучета.“ Зад караваната на управата имаше цяла дузина по-малки каравани, разположени хаотично една спрямо друга. Сякаш бяха захвърлени там от капризно дете заедно с боклуците около тях — използувани резервоари за бутан, дюшек на ръждиви петна, изтърбушен диван, между чиито две възглавници растеше дръвче. Морган мина покрай стара жена, облечена с мъжко палто. Паркира пред малка зелена каравана и излезе от пикапа. Старата жена се обърна, за да погледне след него, и отмахна няколко посивели кичура коса, паднали върху очите й. Явно се готвеше да подхване разговор. Морган се правеше, че не я забелязва. Втурна се към караваната с ниско наведена глава. Почувствува устата си твърде голяма. Имаше — наблюдавайки се безпристрастно отстрани — всички физически симптоми на… срам; да, точно така. Колко странно! Почувства се недостатъчно прикрит от шапката си, която приличаше на каскет с тясната си козирка. Преди да се засуети пред вратата на караваната, вдигна нагоре яката на якето си.

— Май ви е студено? — извика жената с тънък, звънък глас.

Той се наведе още по-ниско над ключалката.

— Ало! Мистър Мередит!

„Опелото ще се извърши в тесен кръг.“

Емили приготвяше закуската. Замириса му на бекон — специалното им неделно угощение. Джош щапуркаше из всекидневната, облечен с широк кадифен гащеризон с увиснала презрамка. Морган го вдигна на ръце и той радостно се засмя.

— Купи ли си вестник? — попита Емили.

Той свали Джош на пода и отвърна:

— Не.

Беше го оставил в пикапа. По-късно щеше да го изхвърли. Не разбираше защо се чувствува така неловко. Всъщност Бони трябваше да се чувствува неловко. (Защото тя именно го е направила, предположи той. Разбира се, че е тя! Не ще и съмнение.) Що за глупава реакция от негова страна! Замисли се за себе си, все още зашеметен, с някакво любопитство. Дори стойката му изглеждаше плаха — начинът, по който премина от единия до другия край на караваната, колкото се може по-безшумно, приведен, със сведена глава, сякаш се опитваше да не смути въздуха. Премина от всекидневната (един диван под нисък прозорец с отвор за вентилация) през тесен проход между плот и маса, който представляваше кухнята им. Провирайки се зад Емили, той я целуна по тила. Точно там прешлените й се издигаха леко в малко хълмче, което му напомняше за вълнообразния ръб на някоя раковина. Продължи към спалнята с един-единствен вграден скрин и легло. Портативно детско креватче заемаше цялото останало място. За да стигне до малкия гардероб със завеса в единия ъгъл, трябваше да се покатери през леглото. Свали шапката си и я постави на рафта до куфара на Емили. Съблече якето си и го закачи на закачалка. Беше го купил миналия ноември от един магазин, който се казваше „Пестеливият Фред“. Тъй като бе оставил излишните си дрехи в Болтимор при бягството им, той откри, че няма нищо достатъчно топло, с което да изкара зимата, и бе платил пет долара за това тежко синьо яке, което навярно някога е било част от униформа на военновъздушните сили, макар да беше без никакви нашивки, овехтяло и потъмняло вече. Очевидно всички отличителни знаци бяха махнати, а на тяхно място по ръкавите и през единия джоб бяха останали само шевове. Предполагаше, че това е направено според някаква наредба. Не искаха никой да се представя за офицер. Да, съвсем благоразумно. Но понякога обичаше да си въобразява, че нашивките му бяха отнети публично. Представяше си сцена на бойно поле — мъже, застанали мирно в редици, зов на сигнална тръба, барабани и той пристъпя енергично напред, командуващият офицер му смъква нашивките само с един драматичен жест. Винаги когато си мислеше за това, тялото му се изопваше в якето, а лицето му придобиваше безстрастното изражение на човек, който умишлено безразсъдно е погубил живота си. Все пак знаеше, че това беше яке, което никому не правеше впечатление. А шапката му бе от така наречените гръцки моряшки каскети, но всъщност в нея нямаше нищо гръцко, нито пък моряшко; днес ги носеха всички, даже и местните гимназистки, които килваха козирките им над разбърканите си къдрици.

Той изми ръцете си в малката баня и се върна в кухнята. Емили сервираше закуската. Седна на масата и се загледа в двете тънки парчета бекон, които тя сложи в чинията му.

— Ела да ядеш, Джош — извика Емили.

Джош караше тенекиено трамвайче по външния край на дивана. Той го донесе със себе си на масата, като важно пристъпваше с несигурната си походка; бе подчертано кротък. (Беше най-тихото, най-покорното дете, което Морган познаваше.) Изглежда, му бе трудно да прегъва късите си пълнички ръце, тъй като беше навлечен с много ризи и пуловери. Емили го вдигна и го сложи на стола му.

— Какво е това? — попита той, като посочи чашата си.

— Портокалов сок, Джош.

Детето отхапа парченце бекон, а второто парченце „подаде“ на трамвайчето си през предното стъкло.

— Пусна ли писмото ми? — попита Емили Морган и седна на стола срещу него.

— Какво писмо?

— Писмото ми до Джина, Морган.

— А, да. Пуснах го в кутията пред пощата.

— Значи ще пристигне в Ричмънд до вторник.

— Е, може и в сряда.

— Ако ми пише на същия ден, може да получа писмо в петък.

— Ммм.

— Макар никога да не ми пише на същия ден.

— Така е.

— Как ми се иска да е по-редовна в кореспонденцията!

Той не каза нищо. Тя вдигна очи към него.

— Какво има?

— Какво да има?

— Изглеждаш особен.

— Нищо ми няма.

Тя започна отново да маже препечената си филийка с масло. Ръцете й бяха побелели от студа, а ноктите — посинели. Извитите мигли хвърляха леки сенки върху бузите й. Порази го фактът, че тя не бе се променила. Година след година, докато всички покрай тях старееха, Емили запазваше своето младо, бледо, гладко лице, а нейните светли очи й придаваха неизменен израз на невинност. Носеше същия стил дрехи както едно време. Прическата й бе същата — плитки, вдигнати горе на главата, и няколко разпилени кичура коса се виеха като тирбушончета по врата й, като загатваха за тайна мекота — винаги възможна, никога неосъзната, — която все още го вълнуваше.

Е, добре, той щеше да отиде в редакцията. Разбира се, че ще отиде. Щеше да вдигне скандал. „Погледнете тук, какво значи това? Вие никога ли не проверявате фактите? Морган Гауър, управител на железарски магазин! Къде е вашето чувство за отговорност? Аз съм Морган Гауър! Ето ме тук пред вас!“

А те щяха да кажат: „Не сте ли господин Мередит, който работи за младия Дъруд?“

Всъщност той нямаше какво да им каже.

2

Емили се приготви за разходка. Дръпна ципа на якето на Джош, но Морган реши да не излиза с тях.

— Не си ли добре? — попита тя.

— Добре съм.

— Купи ли си хапчета против кашлица?

— Да, да, някъде тук са…

Той потупа джобовете си и й се усмихна с лъчезарна усмивка, която трябваше да й вдъхне спокойствие. Тя обаче продължи да се мръщи.

— Не забравяй, че довечера имаме представление.

— Не съм забравил.

След като излязоха, Морган застана на прозореца на всекидневната и ги проследи с поглед — дребната крехка фигура на Емили, Джош, облечен с дебелото си червено яке, който пристъпваше тежко до нея. Те се отправиха на север, през полето, към нискостеблената борова горичка покрай магистралата. Полето бе толкова неравно и набраздено, че от време на време Джош се препъваше, но Емили го държеше за ръката. Морган си представяше колко здраво го е стиснала — вените на китките й бяха яки като корди на пиано.

Извърна се от прозореца част от секундата, преди да иззвъни телефонът, сякаш бе очаквал това. Може би просто не трябваше да отговаря. Сигурно е някой натрапник, който го бе разкрил: „Така значи! Чух, че си умрял.“ Но, разбира се, никой не би могъл да разбере. Морган насила отиде в спалнята, където върху скрина стоеше телефонът. Той иззвъня шест пъти, преди да стигне до него. Вдигна слушалката, пое си дъх и произнесе:

— Ало.

— Ти ли си, Сам?

— Да.

— Ти ли си?

— Да.

— Гласът ти е друг.

— Настинал съм.

Морган се ухили в огледалото.

— Предполагам, че си чул какво се случи с госпожата.

И в този миг се случи нещо странно. Стори му се, че подът просто се плъзна на няколко стъпки от него. Не че загуби равновесие; стоеше здраво на краката си, както и преди, а умът му бе съвсем бистър. Но имаше някаква оптическа илюзия. Предметите, които го обкръжаваха, като че ли се плъзгаха покрай него. Все едно, че се е качил на някоя конвейерна лента, която превозва пътници от самолета до летището. Ами да, беше изпитал същото чувство някога на едно летище близо до Лос Анжелес. Бе отишъл да прибере Сюзан — навярно е било преди четири-пет години; беше получила нервно разстройство заради някаква приключила любовна история — и след като летя цял ден, се приземи, но му се струваше, че още е във въздуха. Или че всичко лети около него, сякаш беше пътувал тъй дълго и преминал такова разстояние, че внезапното спиране бе невъзможно. Той премигна и посегна към скрина.

— Сам — чу гласа на мъжа в телефонната слушалка.

— Не е Сам. Сбъркали сте номера.

Затвори. Огледа се и откри, че всичко е отново стабилно на мястото си.

После извади шапката и якето си от гардероба, облече се и написа бележка на Емили: „Отивам по една задача. Ще се върна скоро.“ Излезе от караваната, прекоси двора до пикапа и се качи в него.

До Болтимор се стигаше за четиридесет и пет минути с кола и през целия път той непрекъснато си мърмореше под носа: „Проклета глупачка! Тази Бони все си вре носа в чуждите работи, мисли си, че е толкова…“ Погледна в огледалото за задно виждане и кривна в другото платно, за да задмине една камионетка. „Седи си там, трие доволно ръце и ми се подиграва; мисли си, че ме е засегнала. Ето докъде й стига акълът, да…“

Интересно как бе разбрала в кой град живее. Никога не беше й казвал. Нима бе дала некролога във всеки вестник на щата Мериланд — във всеки вестник в страната дори? Господи, по целия континент, та всички да видят! Представи си я как телефонира на стотици хиляди редактори, как се втурва в техните редакции, помъкнала смачкани на топка книжни носни кърпички и нахвърляни чернови върху гърба на касови бележки — жена, натиснала до краен предел педала на газта. Винаги беше живяла в неудържимо темпо. Докато свиреше с клаксона на една шареща от платно в платно спортна кола, си помисли, че всеки неин образ, съхранен в паметта му, я разкриваше като задъхана жена, с паднала върху очите коса и измъкната от колана на полата блуза. Само как бе изхвърлила дрехите му ведно с майка му, сестра му и кучето! Като ругаеше наум и удряше спирачки, той забрави, че ги бе изхвърлила по различно време. Беше си въобразил, че ги бе изхвърлила на улицата всички наведнъж. Сякаш си спомни как Бриндъл и Луиза, стоварени пред железарския магазин от Бони, го очакваха, седнали на малки сгъваеми столчета, да дойде и ги прибере. Или дори не и на сгъваеми столчета. Лежаха по гръб като обърнати бръмбари сред океан от дрехи, разпилени около тях. Спомни си, че Бони често използуваше безопасни игли. Безопасни игли придържаха презрамките на някой комбинезон, илика на някоя дреха към мястото, където трябваше да има копче, и часовника към черната му каишка. А часовникът й почти винаги бе спрял. Своите виснали тук-там подгъви тя оправяше със скоч, който шумолеше, като ходеше; не, като тичаше; не, като галопираше покрай тях. Не можеше да си я представи просто да върви с нормална крачка.

Някога земята покрай пътя е била обработваема, но сега всеки град бе свързан с другите чрез накъсана верига от бензиностанции и магазини. Морган се носеше по шосето. Дървената конструкция върху товарната платформа на пикапа стенеше жално. Катинарът на вратата отзад издрънчаваше, когато намаляваше скоростта.

„Мисли се за много хитра, мисли си, че ми пука. Мисли, че се впрягам от глупавите й номера.“

Влезе в предградията на Болтимор. Пак бяха издигнали нови жилищни блокове. Човек не можеше да си обърне за малко гърба, само това чакаха. На светофара някакво момче до него удари спирачки на дълъг додж с перки, навярно отпреди двадесет години. Всичките му прозорци бяха затворени, но музиката по радиото беше толкова силна, че се чуваше навън. Неусетно Морган бе започнал да тактува по кормилото.

Тук поне имаше малко слънце — бледо, слабо зимно слънце, което осветяваше белите камбанарии и празните тротоари. Подкара на север по Чарлс Стрийт, мина покрай редица от малки магазинчета, а после край университета, който изглеждаше пуст със своите чисти и педантично разположени сгради, построени сякаш от детски кубчета. Зави и се озова в коридор от високи сгради, кафенета, жилищни блокове. — Паркира на улицата на Бони, но на известно разстояние от къщата й, така че пикапът да не бъде забелязан от прозорците. После излезе, запали цигара и зачака.

Беше студено, дори и на слънце. Вдигна яката на якето си. Видя вестника на пътечката, която водеше към къщата. Десет и нещо сутринта, а тя още не беше го прибрала; типично за Бони. Една птичка кардинал бе кацнала на кучешкия дрян — червена капка в мрежа от черни клони. Интересно дали това не беше същата онази птичка, която е излюпила яйцата си в люляковия храст преди няколко години. Цяло лято бе гонил котката от храсталака; птичките родители му даваха сигнали за тревога, пърхайки с криле и надавайки своя разтревожен цвъртеж, който звучеше като дрънчене на дребни монети в джоб. Но нима кардиналите не бяха прелетни птички? Цигарата му имаше вкус на горяща съчка. Загаси я с крак.

После се зададе Присила, съпругата на Били, и затропа с токчетата си нагоре по пътеката, облечена с елегантното си бяло палто, с чанта като кошница, върху чийто капак несъмнено бе изобразен кит. Тя изчезна в къщата. (Наложи й се да прекрачи вестника.) Присила бе външен човек, никога не беше се замислял много-много за нея и сега моментално я пропъди от ума си. Наведе се и видя, че вратата се отваря отново. Навън се подаде едно момче. Внукът му? Тод? Ако е така, той бе пораснал. Носеше жълт скейтборд и когато стигна до улицата, просто изчезна, пързаляйки се — секунда преди това бе пред него, в следващата вече го нямаше, понеже Морган не го проследи с поглед. Отново впери очи във вратата.

Измина доста време. Морган се наведе над капака на пикапа и се заслуша в тиктакането на изстиващия мотор. Вратата първо потъмня, когато я дръпнаха навътре, а после изчезна съвсем. На верандата излезе Бони. Под степаната кафява жилетка носеше нещо селско, съвсем неподходящо — широка тънка блуза и набрана в кръста пола, която я правеше дебела. Морган предположи, че отива да прибере вестника, но тя също го подмина и продължи по пътеката. Морган се скри зад пикапа. Бони дори не погледна към него. Зави на запад, забързана. Видя нещо да проблясва в ръката й — червеникавият й портфейл без съмнение, претъпкан както винаги с кредитни карти, стари снимки и измачкани банкноти.

Следеше я известно време, като вървеше малко зад нея. Знаеше, разбира се, къде отива. В неделя сутрин, когато й гостуваха Присила, Тод и кой знае още колко народ, тя отиваше до хлебарницата за кифлички с канела. Но той въпреки това я следваше, без да я изпуска от очи. Забеляза, че си бе пуснала дълга коса, което бе грешка. Бухналата туфа на тила й бе станала овална, с неравни краища.

Какво ли мислеше?

Точно за това бе дошъл: да разбере какво мисли тя. Беше шофирал дотук, без да си задава този въпрос, а сега бе изправен лице в лице с него, и то така внезапно, че се закова на място. Искаше само да я попита защо го беше направила.

Какво точно имаше предвид? Да не би да си въобразяваше… Не, разбира се, че не.

Нима си бе въобразила, че той наистина се е поминал?

„Поминал“ бе единственото, което съумя да изрече наум. Думата „мъртъв“ беше заседнала на гърлото му. Не, не би могъл да я попита това.

Остана на мястото си, докато Бони продължи забързана към хлебарницата.

След малко се обърна и тръгна към къщата. Обиколи я. (Вратата на главния вход водеше към централното антре, където някой можеше да го види, като влиза.) Запъти се към страничната замрежена веранда, пресегна се през една дупка в мрежата, вдигна ръждивата кука на вратата и влезе вътре. Миризмата на плесен, плетени мебели, мишки и евтини списания му напомни за лятото. Опита дръжката на остъклената врата към всекидневната. Беше отключено. (Хиляди пъти ги бе предупреждавал, да заключват!) Безшумно се вмъкна вътре.

Стаята бе празна. Пуловете за табла от снощната игра лежаха разпръснати пред студената сива камина. Върху малката масичка имаше отпечатък от чаша. Прекоси стаята и излезе в антрето. Присила извика от кухнята:

— Бони? Върна ли се вече?

Той се стрелна към стълбите, като стъпваше само по килимите, за да заглуши шума от стъпките си. Изкачи се толкова бързо, че се уплаши от самия себе си — шеметната скорост на изкачването бе твърде приглушена, твърде призрачна. Без да иска, изтрака веднъж горе с тока на обувката си по дъсчения под. Мушна се в спалнята и притисна ръка към разтуптяното си сърце. Никой не дойде.

Леглото й беше неоправено, а лекьосаната й найлонова нощница бе паднала върху килимчето пред леглото. Всички чекмеджета на скрина бяха отворени. Както и вграденият гардероб. Отиде на пръсти до него. Колко по-различен му се стори — толкова просторен. Не можеше да се каже, че беше съвсем празен (всички тези нейни дрехи, от които нямаше никога да се откаже — поли, чиито подгъви бяха преправяни най-малко десет пъти, блузи от петдесетте години с кокетни кръгли якички), но безспорно бе по-празен от преди. На рафта, върху който държеше шапките си, сега имаше калъф на пишеща машина, сешоар и кутия за обувки. Отвори кутията и видя чифт обувки, толкова груби и старомодни, че можеха отново да минат за модерни.

В чекмеджетата на нощното й шкафче откри туба с крем за ръце и стихосбирки на Емили Дикинсън.

Отвори и чекмеджетата на своето нощно шкафче (ах, колко отдавна беше!) и откри купон за нес кафе, химикалка и малка кожена тетрадка с надпис „Нощни мисли“, изрисуван със златни букви през корицата. Аха! Но единствените нощни мисли, които бе записала, бяха:

„Вълнен плат

Цветарският магазин

Рождения ден на Тод?“

Нещо го стисна здраво за китката — нокти на граблива птица. Изпусна тетрадката.

— Господине — произнесе Луиза.

— Мамо!

— Забравих номера на полицията.

— Майко — рече той, — аз дойдох само за да… взема някои вещи.

— 222–3333 ли беше или 333–2222?

Тя не изпускаше китката му. Колко силна беше! Когато се опита да се отскубне, тя го стисна още по-здраво. Би могъл да се съпротивлява, но се страхуваше да не й причини болка. Имаше нещо крехко и безпомощно в допира на нейната ръка.

— Мамо, моля те, пусни ме.

— Не ме наричай „мамо“, космати нехранимайко.

— Ама ти наистина ли не ме позна!

— А трябва ли?

Тя носеше неделното си черно, официално облекло, макар че никога не ходеше на църква — черна рокля на волани с камея на врата. Бе обула сини кадифени пантофи, отворени отпред, които разкриваха извитите й тъмни пръсти с нокти като на граблива птица. Затегна още малко кокаления обръч около китката му.

— Казах на жената долу — подхвана тя: — „Има крадец на втория етаж“, а тя ми вика: „Това са пак катерички.“ Казах й: „Този път са крадци.“

— Виж какво, попитай Бриндъл, ако не ми вярваш — рече Морган.

— Бриндъл ли? — Тя се замисли. — Бриндъл — повтори след малко.

— Дъщеря ти. Моята сестра.

— Тя ми каза, че били катерички. Нощем ме пита: „Какво е това топуркане? Това боричкане горе? Нима са крадци?“, а аз й отговарям: „Катерички са.“ Преди малко й казвам: „Чуваш ли крадеца на втория етаж?“, а тя ми вика: „Това са просто катерички, мамо. Нали винаги така твърдиш? Крият жълъдите си по гредите на тавана.“

— О, нима имате гризачи? — В гласа на Морган прозвуча изненада.

— Не, катерички. Или нещо такова хей там горе, което тихо се кикоти…

— Трябва да бъдете предпазливи — каза й Морган. — Може да са прилепи. Само това липсва — побеснял прилеп. В такива случаи просто вземаш парче мрежа за прозорци…

Майка му го прекъсна:

— Морган?

— Да.

— Ти ли си?

— Да.

— О, здравей, скъпи — произнесе тя спокойно. Пусна китката му и го целуна.

— Приятно ми е да те видя, мамо.

В този миг Бони се обади от прага на вратата:

— Махай се оттук!

— А, Бони!

— Вън!

Бони държеше книжен плик с кифлички от хлебарницата, от който се разнасяше мирис на канела и свеж въздух. Очите й бяха тревожно потъмнели. Да, тя не се шегуваше. Той познаваше симптомите. Измъкна се предпазливо покрай майка си. (Но имаше само една врата и Бони я бе блокирала.)

— Тъкмо си тръгвах, Бони — рече й той. — Дойдох само да те питам нещо.

— Няма да получиш отговор! А сега се махай!

— Бони…

— Махай се, Морган!

— Бони, защо даде оная обява във вестника?

— Коя обява?

— Онова съобщение… как се казва… некролог.

— А! — Тя сви леко устни в кисела гримаса, която той помнеше добре — полуразвеселена, полуразкаяна. — О, онова ли? — произнесе след малко.

— Защо го направи?

Тя се замисли.

— Сигурна съм, че не са прилепи, защото им чух крачетата — обади се Луиза.

— Да ти кажа правата — отвърна Бони, — съвсем бях забравила за това. Боже мой! Трябваше да го откажа! През цялото време смятах да го направя; просто ми хрумна изведнъж…

— Как разбра къде живея? — запита Морган.

— Обадих се на Лейън в Ричмънд и го попитах. Предположих, че сте казали поне на Лейън, заради Джина.

— Но, Бони, какъв смисъл имаше да пишеш некролог, за бога!

Тя леко се изчерви. Докосна вдлъбнатината в основата на врата си.

— Сега се срещам с друг мъж — рече тя. — Преподавател по история.

— Това обяснява ли отпечатването на некролога?

— Да…

Изпита съжаление към нея — към зачервените й бузи и неловкия сведен и горд поглед.

— Е, добре. Това исках да те попитам. Сега си тръгвам.

Тя се отдръпна, за да го пропусне да мине. Вече се бе съвзела — вдигна глава и изопна тяло. Той излезе в антрето.

— Но, за бога, Бони, не знаеш как се чувствува човек в подобно положение! Наистина, такова неудобно… положение, една такава публична обява и — всичко заради някакъв мимолетен каприз, заради някакво прибързано хрумване!

Тя сви устни; лицето й отново се изкриви в кисела гримаса. Несъмнено се забавляваше.

— Може би това е дори незаконно — каза Морган и се закашля. Потърси в джобовете си носна кърпа.

— Искаш ли книжна кърпичка? — попита тя. — Какво ти става, Морган? Не изглеждаш добре.

— Сигурно мога да те дам под съд! — рече й той. Намери кърпата и я притисна към устата си.

— Хайде да не говорим за какво бихме могли да се съдим един друг!

Най-сетне той тръгна надолу по стълбите, без да каже даже довиждане на майка си или да й хвърли прощален поглед. Бони го последва. Чу шумоленето на книжната кесия току до ухото си — досаден звук. Досадна жена. Парапетът лепнеше при допир; беше крайно мръсен. Човек можеше да си счупи врата на коравата рогозка в антрето.

На входа, когато мислено се пренесе при пикапа си (да зареди, да провери гумите) и пътуването до дома, Бони изведнъж се разприказва, сякаш имаше предостатъчно време. Отмахна от челото си кичур коса и рече:

— Казва се Артър Армхърст.

— Кой?

— Този мъж, с когото се срещам. Артър Армхърст.

— Добре, Бони, добре.

— Много е уравновесен и солиден.

— Радвам се да го чуя — рече той, като издрънча с ключовете в джоба си.

— Мислиш си, че е скучен, нали?

— Нищо такова не мисля.

После извади ключовете от джоба си и понечи да тръгне, но остана на място, поразен от някаква мисъл.

— Слушай — рече й. — Онова може би наистина са прилепи, знаеш ли?

— Какво?

— Онова, което мама е чула на тавана.

— Дори да е така, те са безвредни.

— Как можеш да си сигурна? Трябва да предприемеш нещо! Не отлагай — може да прегризат електрическата инсталация!

— Прилепите ли?

— Или каквото е.

Помая се още малко, после докосна шапката си за сбогом и тръгна.

Уличното движение се усили, вече от църквата, стари мъже с шапки бяха натоварили колите си с бъбриви бабки, по тротоарите потракваха високи токчета. Потегли към центъра нерешително, като пропъди неприятните случки от ума си. Пътуваше все по-навътре и по-навътре към центъра, вместо да е вече извън града. Нямаше да му струва никакво усилие да хвърли един поглед на железарския магазин. Току-виж, че Бъткинс е там, дори и в неделя, може би подрежда стоката или просто стои без работа и гледа отнесено през витрината, както правеше някога.

Но железарския магазин го нямаше. Между магазина за килими и „Братя Грималди — Недвижими имоти“ имаше само празен парцел — без нито една дупка дори, просто празен парцел. По него даже бяха поникнали плевели. Смачканите стари хартии бяха започнали да пожълтяват и да се разпадат. Върху една табела пишеше: На това място строителната корпорация „НИФФ“ ще построи…

Остана замислен за момент, нагласи по-високо на носа си очилата и потегли. А какво бе станало с Бъткинс? Къде беше той? Зави вляво, към Кросуел Стрийт. Магазинът „Художествени занаяти“ си стоеше там, затворен в неделя, но очевидно процъфтяващ. Наредените на витрината керамични делви му придаваха археологически вид. Прозорците на третия етаж бяха тъмни и без пердета както винаги. За момент си помисли, че ако се изкачи по стълбите, ще намери Емили и Лейън Мередит все още да водят своя невинен, скитнически живот като две деца от някоя приказка…

3

— Сигурна съм, че кракът ми ще влезе — рече Втората доведена дъщеря. — Така е, защото съм пазарувала цял ден и краката ми са малко подути.

— Но, моля ви, госпожо — рече Принцът със своя уморен глас.

— А не бих ли могла да отрежа пръстите си?

— А вие, млада госпожице? — попита Принцът. Той гледаше Пепеляшка, която се подаде от дъното на сцената. Облечена с дрипи, скромна и нежна, тя пристъпи напред и се приближи до Принца. Той коленичи в краката й, с малката стъклена пантофка, изработена от лъскав целофан. Изведнъж парцаливата й рокля се покри изневиделица със сребристосиньо сатенено наметало, спускащо се на вълни около тялото й.

— Любима! — извика Принцът, а децата затаиха дъх. Бяха още твърде малки. По лицата им бе изписано почуда и блаженство и даже след като светлините в залата светнаха, продължиха да седят и да гледат зяпнали сцената.

Това ставаше в сградата на баптистката църква в края на седмицата. В събота имаше две куклени представления, а тазвечерното беше последното. След него Морган и Емили можеха да опаковат реквизита си и да напуснат залата на неделното училище, която миришеше силно на джоджен от храната на децата от детската градина. Можеха да кажат довиждане, поне временно, на „Стъкленият акордеон“, на „Шестимата пеещи братя Саймънсън“ и на фокусника Бофо.

Емили прибра куклите една по една в кашона. Джошуа се заклатушка надолу по пътеката между редиците с един от големите чинели на Бофо. Морган сгъна дървената сцена, вдигна я на рамо, изпъшка и я изнесе през страничния вход.

Нощта бе светла и мъглива. Тротоарите блестяха под уличните лампи. Морган натовари сцената отзад на пикапа и затвори с трясък вратата. После се огледа, пое с пълни гърди от мекия, влажен въздух. Мина някакво семейство — сънливи деца, които отдавна трябваше да са в леглото. Момче и момиче се целуваха на автобусната спирка. На ъгъла имаше пощенска кутия, която напомни на Морган за писмото до Бони. Беше го носил в джоба си цяла вечер; най-добре да го пусне. Извади го от джоба на военното си яке и тръгна да пресича улицата… просто наръси пълна шепа нафталин, нашепваше му писмото, а) по целия дъсчен под на тавана; б) по рафтовете под корнизите…

Ботушите му поскърцваха; този звук му харесваше. Колите свистяха край него с фарове в ореол от светлина. Оглади плика, чиито ъгли се бяха подвили. Но ако са прилепи… трябваше да пише. Бе забравил да спомене за прилепите. Не е необходимо да затваряш всички отвори, докато не се убедиш, че са прилепи… Трябваше да пише също: Помни, че витамините на мама са безплатни и: Не се впускай в нищо прибързано с този твой професор и Това, че го обичаш, просто не е достатъчно. Трябваше и да добави: Едно време си мислех: достатъчно е, че обичам; да, така си мислех; в края на краищата аз съм мил и любящ мъж, но сега разбирам, че също така има значение кого обичаш и за какво го обичаш. Ех, Бони, можеш така да сбъркаш…

Стоеше до пощенската кутия и замислено клатеше глава. Опомни се едва когато чу клаксона на някаква кола, но остана с чувството, че колата не му е дала за първи път сигнал с клаксона си. От един шевролет се наведе навън жена с навита на ролки коса.

— Е? Ще стигнат ли? — попита тя.

— Моля?

— Ще стигнат ли писмата ми до вторник, казах, или ще се разтакават като последните? Вие пощаджиите винаги обещавате, че ще пристигнат на следващия ден, а после аз загазвам с паричните задължения, докато вие се влачите…

Тя размахваше от прозореца тесте писма. Морган килна каскета си назад и ги взе от нея.

— Права сте — рече й той. — Това го правеше Робинсън, но вече го уволниха. Оттук нататък можете да разчитате на американската поща, госпожо.

— Дано!

Тя вдигна прозореца и подкара; гумите на колата й изсвистяха.

Морган пусна писмото до Бони в кутията. После прегледа писмата, които жената му, бе дала. Бяха адресирани до магазина за дамска конфекция „Пати Джо“, магазина за електрически уреди „Ли Болт“… И тях пусна в пощенската кутия. До Електроснабдяването. Пусна и това писмо. Останалите бяха лични, надписани с дантелен наклонен почерк, до една жена в Есекс, друга в Анесли и някакво семейство в Мадисън, щата Уисконсин. Щеше да пусне и тях, но първо можеше ей така да хвърли един поглед вътре. Запъти се назад към църквата; закашля се със сухата си кашлица и тупна няколко пъти писмата в дланта си. Бяха твърди и дебели, натежали от тайни. Сякаш му нашепваха: Цял понеделник отпусках онази рокля… и: Такива родилни мъки, че искаше да умре и най-малкото бъди така любезна да ми кажеш… Далеч отпред Емили стоеше на бордюра до кашона с кукли. Джош висеше на хълбока й. Неизвестно защо Морган изведнъж се почувствува лек като перце. Ускори стъпка. Усмихна се. Докато стигна до Емили, бе започнал да си тананика. Всичко наоколо му се струваше блестящо, красиво и изпълнено с богати възможности.